Богомил Райнов
Голямата скука (8)

ОСМА ГЛАВА

Копенхаген е красив град. Но всеки град, дори и най-красивият, си има своите задни дворове. Защо лично аз съм се настанил тъкмо в един от тия задни дворове, това е отделен въпрос.

Поставям на масичката до прозореца току-що донесените от пекарницата кифли и повдигам съдинката-филтър, увенчаваща кафеника, за да проверя как върви филтрирането. Оказва се, че деликатният процес вече е приключил. Излъчващият пара течен продукт е ароматичен и достатъчно силен, ако се съди по плътния му чернокафяв цвят. Напълвам догоре голямата порцеланова чаша, оставена ми от предвидливата хазяйка, и без да сядам, пристъпвам към закуската.

Доколкото си спомням, в изкуството да правя кафе бях посветен от Франсоаз. Това стана в една уютна вила в околностите на Атина, където американците на свой ред ме посвещаваха в изкуството на шпионажа. Справедливостта изисква да призная, че дължа немалка част от домашното си възпитание на своите противници. Някои са ми преподавали тънкостите на шифрирането и дешифрирането, други — триковете на двойната игра, трети — правилата на светските обноски, а четвърти — идеите на буржоазната социология. И всичко това ми е предоставяно съвършено безплатно, с единственото намерение да бъда вкаран в правия път, сиреч да стана предател.

Унилата гледка, разкриваща ми се през таванското прозорче, додето пия кафето, не може да бъде разхубавена дори от късното лятно слънце, което по чудо продължава да грее над тоя северен град вече втори ден. Зад къщата вместо двор се простира пусто тревясало място, пресечено от жп линия, която, ако се съди по ръждата, от години не е използувана. Мястото, дето тъмнеят само две изоставени бараки, завършва с разнебитена ограда, край която са струпани купища никому ненужна железария. Отвъд тия купища отляво се откроява импозантната табела на гаража, където имах щастието да наема прадядото на колите волво. Отдясно, леко изкривена и самотна като старчески зъб, стърчи тясна висока постройка, върху чийто сляп калкан още личат големите полуизтрити букви на някаква стара реклама. Доколкото мога да съдя по думата, накъсана с най-едър шрифт и която единствено ми е позната, това е реклама на спестовната каса.

Неизвестно защо, предимствата на спестовните каси най-много се рекламират из бедняшките квартали, сиреч сред хората, които имат най-малка възможност да спестяват. Никой не се старае да убеждава богаташите в ползата от спестовността. Разяснителните операции са насочени изцяло към слоевете на малкоимотните. Банковите шефове, изглежда, смятат, че ако известен брой индивиди са бедни, то е само защото не умеят да спестяват. Или може би… Но впрочем това не е моя област. Банките и касите от известно време вече съвсем не ме занимават. Занимава ме друго.

В кафеника е останало още доста кафе и понеже аз съм единственият вероятен консуматор, позволявам си да напълня повторно порцелановата чаша. Грейс се е измъкнала рано заранта, без дори да я усетя. Само лекото ухание на парфюма й все още витае в мансардата, сякаш за да ми напомня, че освен тоя свят на саждиви предградия, на ръждиви железарии и мочурливи места съществува и един друг свят — света на Шанел и Кристиан Диор, на асфалта и неона, на метр д’отелите и сложните скъпи менюта.

Излишно напомняне. Аз се чувствувам в еднаква стенен пришелец както в тоя, така в в оня свят и ако днеска съм тук, а утре — там, то не е по предпочитание, а по необходимост. Понякога дори изпитвам глупавото чувство, че не разполагам със свой свят; че се движа не в световете, а между световете, обречен да патрулирам из тая зловеща ивица, наречена „Ничия земя“, призван не да живея, а да оцелявам, не да творя, а да предотвратявам.

Довършвам с две едри глътки втората порция кафе, поглеждам ръчния си часовник и ставам. Всъщност няма за къде да бързам, макар че днес е понеделник, първият работен ден от седмицата. Да, няма за къде да бързам, макар че ми предстои доста работа. Както съм и очаквал, аз съм грижливо блокиран още от заранта. Разходката до пекарницата ми е дала възможност да се уверя в точността на хипотезата си. Единият брояч караули в насрещния вход, а другият чете вестник в колата си, гарирана двайсетина метра по-нататък. Ако искаш, движи се пеш, ако щеш, вземи такси — ние при всички случаи сме на линия.

И все пак няма никаква полза да кисна повече в тоя таван, освен ако разчитам, че броячите навън ще пукнат от отегчение. Но да накараш един брояч да пукне от чакане е почти тъй трудно, както да накараш един датчанин да пукне от пиене на бира. Прочее грабвам шлифера си, слизам по тясното тъмно стълбище и без да обръщам внимание на двата караула, се отправям към близкото площадче, отдето вземам автобуса за града.

Бих могъл да седна в дъното на автобуса, за да наблюдавам черния форд, който ме следи, ала аз сядам напред. Каква полза да установявам нещо, което и без туй ми е известно. Известно ми е и друго: блокадата едва ли се ограничава с присъствието на тия двама души и вероятно е организирана с такава прецизност, че да осуети всички опити за изтръгване. В джоба ми има два самолетни билета — един за Виена и друг за Будапеща, плюс жп билет за Цюрих и параходен билет за Рощок, но много се боя, че засега тия документи нямат по-голяма стойност от парче стар вестник. Изобщо, както се изразява Грейс, последният влак, тоя, спасителният, вече е заминал. Добре, че гарата все още е налице и не съм се озовал на някое по-неприветливо и по-безлюдно място.

Слизам на спирката до Градския площад и след късо колебание се запътвам към Строгет, колкото да накарам брояча във форда да слезе от колата си и да се поразтъпче. Строгет, както, мисля, вече казах, е отредена само за пешеходци.

Излиза, че не съм познал. Човекът, който тръгва подире ми по търговската улица, не е оня от форда. Това е един от качилите се заедно с мене в автобуса пътници. Преследвачите явно са повече от двама и вероятно поддържат помежду си радиовръзка.

Бих могъл да прескоча до библиотеката, обаче това ще се покаже на Сеймур съвсем смешно. Не че мнението на Сеймур ме интересува особено, ала човек не бива да се показва по-глупав от необходимото. Невинната ми игра на стажант-социолог е отдавна разкрита, следователно излишно е да я продължавам. По-добре да играя тая роля, която в случая се предполага, че ще играя. Един човек, убиващ времето, додето чака пристигането на съответната инструкция. Досадна, но полезна роля, доколкото ще успокои противника и ще притъпи прекалената му бдителност.

С тия мисли се настанявам пред първото срещнато кафене и си поръчвам чаша еспресо, за да видя каква е разликата между домашното и серийното производство на това деликатно питие.

* * *

Шляенето ми по заведенията и търговските улици трае почти до два часа. Това е за мене огромна загуба на време и все пак подобно на изоставащите с плана предприятия аз живея с надеждата, че ще мога да наваксам нещичко в края на годината или по-точно в края на работния ден.

Додето харча дребните си пари по кафенетата или зяпам по витрините, зад гърба ми последователно се сменят трима броячи, различни по външност и еднакви по поведение. Изобщо следенето е неотстъпно, обаче доста тактично и не прекалено зорко.

Към два часа се отбивам в хотел „Кодан“, за да прибера багажа си и да уредя сметката. Предположението, че ще намеря при портиера някаква бележка от Сеймур или от Грейс, не се оправдава. Натоварвам куфара си в едно такси и се отправям към новото си местожителство в стария таван. Беглият поглед през задното прозорче на таксито ме убеждава, че проследяването следва мирния си ход. Колата, която ме сподиря, вече не е черният форд, а един черен опел-капитен. Тия хора явно са решили да не скъпят средствата, само и само да не ми се случи нещо.

Подир кратка почивка в домашния уют на мансардата, решавам повторно да изляза и да посветя остатъка от деня на пазаруване. Съвсем нормално е, мисля, когато си се сдобил с квартира, да се погрижиш и за нейното обзавеждане.

И тъй, правя малка обиколка на кварталните магазинчета, придружен от поредния брояч. Представителите на датската полиция ме следваха на дистанция от петдесетина метра, но хората на Сеймур, белязани от тоя страшен бич на нашето време — недоверието, — се придържат към дистанцията от трийсет метра. Все пак успокоени от безобидното ми шляене през деня и от баналните ми домакински занимания в тоя момент, те не прекаляват в недоверието си дотам, че да влизат с мене и в дюкяните.

В току-що купената найлонова мрежа последователно се настаняват две бутилки уиски, една кутия сухи бисквити, няколко евтини чаши, миниатюрна метличка и пакет цейлонски чай. Всичко това ми е напълно излишно, освен може би уискито. Най-излишна обаче и, нека добавя, най-скъпа е машинката за изстискване на плодове. Аз изобщо рядко ям плодове и нямам никакво намерение да правя сокове, след като те се намират готови на пазара в такъв значително по-привлекателен вид като виното. Въпросът е там, че тъкмо в магазинчето за кухненски апаратури ми се отдава да открия това, което в момента единствено ми е необходимо: един телефонен апарат, и то поставен на такова място, че не би могъл да бъде съзрян от улицата.

— Мога ли да телефонирам? — запитвам, след като съм умилостивил с покупката си човека, застанал с димяща на устните пура зад тезгяха.

Онзи великодушно махва с ръка към апарата в ъгъла, изважда пурата от устата си и на лицето му се изписва усмивка на лъчезарно удоволствие. За разлика от жеста усмивката не е по мой адрес. В магазина току-що е влязла дама на средна възраст и с бюст, значително надхвърлящ средното ниво.

— О, госпожо Петерсен!… — приветствува я стопанинът и тутакси се впуска в любезни словоизлияния, които нито разбирам, нито ме интересуват, защото сега или никога е моментът да се справя с една от изоставащите в плана ми задачи.

— Г-н главният директор? — запитвам полугласно, като набирам номера. — Обажда ви се Зидаров… Надявам се, че си спомняте… Става дума за капарото срещу поръчаната стока… Предполагам, че днес сте го получили… Не сте получили нищо до тоя момент?… В такъв случай вероятно утре или други ден ще получите сумата. Прощавайте.

Оставям слушалката и се измъквам от магазина, без дори да бъда забелязан от стопанина, който продължава да обстрелва с любезности госпожа Петерсен и с погледи — бюста на същата, любезности и погледи, радващи се очевидно на пълна взаимност.

След телефонния разговор по-нататъшното ми пазаруване губи всякакъв смисъл. Установявам се прочее в малката бирария на площадчето до автобусната спирка и с помощта на две бутилки „тюборг“ поглъщам сухия бифтек, призван да ми служи за обед и вечеря едновременно. През стъклото на витрината, до която съм седнал, се вижда само мършавата листовина на няколко подстригани дръвчета и по-нататък — огромните букви на познатия ми вече призив „Коли под наем“ над входа на познатия гараж. Единствената подробност, заслужаваща някакво внимание в целия този пейзаж, е фигурата на човека в сив костюм, облегнат на едно от дърветата и потънал в четене на вестник. Фигурата на дежурния брояч.

И тъй, капарото от триста хиляди не е внесено. Въпреки тържественото обещание Тодоров не е изпълнил третото задължение от програмата в четири точки. В такъв случай каква е гаранцията, че ще изпълни четвъртото, сиреч онова, което за мене е от жизнена важност? Гаранция, разбира се, няма. Гаранциите ги дават само когато купуваш домакински уреди, като например някоя преса за изстискване на плодове. Ако бъде притиснат или ако реши, че това ще му донесе изгода, Тодоров може винаги да доложи, където не трябва, за състоялата се не по негово желание нощна среща с другаря Боев. Надеждата ми е, че това още не е станало и че няма да стане в най-близки дни. Надеждата ми е най-вече, че Тодоров ще се въздържи да спомене за предадените ми филми. Той не ще спечели нищо от разкритието на тая подробност и, предполагам, е достатъчно умен да разбере, че подобно разкритие ще бъде за него равносилно на самоубийство. Що се отнася до останалото, засега то не е толкова важно, включително и доларите, макар че те са триста хиляди на брой.

Келнерката с механична усмивка поставя пред мене крема, който съм имал лекомислието да поръчам и който от два метра излъчва упойващо ухание на бадеми. В тоя град всички сладкиши притежават този аптечно-химически мирис на бадеми и даже не само сладкишите, но и супите, и дори някои месни ястия, като че ли телетата и говедата тук се угояват изключително с бадемови ядки. Заемам се унило с белезникавия крем, напомнящ с дъха си ужасната смърт чрез отравяне, и в същото време разсъждавам, че може би не е трябвало да поставям на Тодоров тая трета задача — да върне доларите. Преди всичко парите са такова нещо, че веднъж взети, много трудно се връщат. А когато са взети по нечестен начин, те още по-трудно могат да бъдат върнати доброволно. Но има и друго. Веднъж заплашен от санкции, в случай че не възстанови капарото, Тодоров ще бъде изкушен вероятно от мисълта да се укрие от нас, като промени местожителството. А понеже това не би могло да стане без знанието и съгласието на новите му шефове, предателят ще трябва да ги убеди в необходимостта от тая промяна. А за да ги убеди, ще бъде нужен мотив. И какъв друг мотив би могъл да измисли тоя човек освен реалния: „Боев успя да ме надуши и ме заплаши с ликвидиране.“ Така ненужното и неуместно поставяне на третата задача води до неизпълнението и на оная, крайно нужната — четвъртата.

Разбира се, съображенията от този род не възникват сега за пръв път в главата ми и не са внезапна последица от аромата на бадемовия крем. Аз съм прехвърлял тия съображения още далеч преди срещата с Тодоров, но съм откланял крайното решение с мисълта, че ще го взема, съобразно впечатленията си от човека по време на самата среща. И ето че когато тоя решителен момент настъпва, у мене неочаквано заговорва не разумът, а глупостта, или да се изразя по-меко, сантименталността. Сантименталност не толкова към тристата хиляди, отмъкнати от родината, колкото към човека, останал без родина.

То се знае, аз нямам никакви особени мотиви да бъда сантиментален към Тодоров. Напротив. При известни обстоятелства, както вече казах, дори бих натиснал спусъка, без да се боя от угризенията на леди Макбет. И все пак, колкото и идиотско да е това, има моменти, когато може да ти дожалее за един подобен тип без всяка причина освен тая, че преди известно време и той като тебе е бил човек и българин. И отстъпил пред порива да върнеш на тоя тип човешкото, решаваш да му оставиш една последна врата към спасението. И правиш гафа.

По моя преценка Тодоров не е станал предател на драго сърце, а по принуда. След туй, естествено, веднаж станал предател и веднаж осигурен с известна сума, той е успял да си изработи някакви колкото мизерни, толкова и примамливи за самия него проекти, относно един нов живот на ново местожителство. Въпросът е дали повторната принуда, идваща този път от моя страна, ще бъде в състояние да го отклони от егоистичните му и лъжливи надежди и да го върне в родината. Разбира се, жалко и обидно е да караш насила един човек да си спомня, че е имал родина, обаче какво да се прави, когато някои хора са тъй инертни, че само принудата може да ги тласне към известни постъпки и особено към добрите постъпки. Героичното решение на Тодоров да върне тристата хиляди на страната логически би го довело и до по-важното решение: да се върне сам в страната. Старият ми познат обаче, изглежда, не разполага с куража за подобни действия. Нека вярваме, че не ще му стигне кураж и за някои други действия, изцяло в моя вреда.

Прибирам се в мансардата, оставям пазарската мрежа със скъпоценната плодоизстисквачка в малката кухня, а сетне се разполагам в изтърбушеното кресло до прозорчето и известно време наблюдавам в настъпващия здрач унилата гледка с тревясалия терен, стобора и опушения калкан, чиято реклама ни призовава към спестовност. По зачервеното от залеза небе от запад бавно прииждат тежки, виолетови облаци, решени час по-скоро да възстановят нарушеното статукво на влагата и на нощта. Светлината в мансардата бавно гасне и зоркостта на моя проучващ поглед също гасне и изобщо в края на краищата аз най-после успявам да се освободя от всички заобикалящи ме трудности по най-простия и вероятно единствено възможен начин — посредством съня.

За нещастие или за щастие това не е отморяващият дълбок сън на забравата, а някаква просъница на пресекулки, в която ми се явяват най-различни неща, станали и нестанали, но всички еднакво тягостни и заплашителни, включително и оня гол каменист хълм, по който трябва да прибягам, за да хвърля там, в падината на хребета, две-три стоманени яйца. Понякога клепачите ми мъчително се повдигат и слухът ми разсеяно следи крадливите скърцащи стъпки по стълбището. Озадачени от тъмния прозорец на мансардата и измъчвани от хроничната си подозрителност, моите броячи, изглежда, са се добрали чак до вратата, за да слухтят и да разберат не съм ли се измъкнал по някакъв начин незабелязано от жилището си.

Фосфоресциращите стрелки на часовника ми показват девет и половина, когато решавам да хвърля пълна светлина върху положението. Ставам и завъртам електрическия ключ. Предпазливо скърцащите стъпи бавно поемат надолу. Лъчът под вратата е успокоил неверниците. Изваждам от куфара малката чанта за книжа, която съм използувал веднаж-дваж по време на симпозиума, за да си придам по-научен вид. Поставям вътре пачка долари и още някои неща, между които и удобния плосък маузер, който до този момент съм носил окачен под мишницата. Оръжието наистина е твърде удобно за носене и аз отдавна съм свикнал с тежестта му и не е никак изключено то да ми потрябва в близко време, но въпреки всичко налага се да му кажа сбогом. Наличието на револвер в движимото ми имущество ще бъде оттук нататък само един добавъчен риск.

Свалям сакото си, угасявам светлината и се обтягам на леглото, след като предварително съм навил будилника в главата си за един часа след полунощ.

Не знам как е мозъчният будилник у други хора, но моят е почти непогрешим, така че точно в един отварям очи, ставам и без да паля лампата, се приготвям за път. Според предварителните ми проучвания възможните пътища са точно три на брой и всички прекосяват празния тревясал терен зад къщата. Бих могъл да изляза през прозорчето на покрива и подир туй, след като прехвърля три-четири други покрива, да потърся изход през някой таван на съседните сгради. Една не твърде лека и не твърде сигурна операция, тъй като неволният шум или нежеланата среща могат да ме въвлекат в неподозирани усложнения. Бих могъл направо да сляза тихо по стълбата и да мина през задния изход. Това е най-простото, но и най-опасното, защото твърде възможно е някой от броячите да бди все още свит в тъмния ъгъл на преддверието. Бих могъл най-сетне да сляза само до първия етаж, да се прехвърля през прозореца на стълбището и да скоча в задния двор. Скокът от три метра не е бог знае какъв подвиг. Едничкият риск в случая е да се сблъскам с някой от моите недоверчиви преследвачи, в случай че тоя тип е решил да прекара нощта на двора. Надеждата ми е, че противникът няма да поставя за цяла нощ двама души там, където е достатъчен и един: от преддверието и дори от улицата едновременно могат да се наблюдават и двата изхода на къщата.

Слизането ми до първия етаж и прескачането през прозореца се осъществяват съвсем безшумно и без усложнения поради бетонената козирка над задния вход. Тревясалото място зад оградата се оказва пусто и аз леко го прекосявам, тъй като добре съм проучил местността при наблюденията си от мансардата. Заобикалям предпазливо и отдалеч двете бараки, прехвърлям се без труд през оградата и подир двайсетина метра се озовавам пред втора ограда, отделяща ме от самата улица. Прескачането на такива огради дори и нощно време е свързано с известни опасности. Затуй продължавам пътя си паралелно с това препятствие, додето стигам зданието с рекламата на спестовната каса. Задната врата на къщата се оказва широко отворена също както и предната, и това ми позволява да изляза на улицата спокойно като мирен и порядъчен гражданин, какъвто мисля, че съм всъщност.

Малко повече време ми отнема търсенето на такси, защото в подобен квартал и особено в подобен час такситата могат да бъдат само една лудешка мечта. Налага се да измина близо два километра пеша, додето стигна някаква пиаца с три мизерни таксита, очевидно връстници на моето волво.

Четвърт час по-късно бивам доставен на местоназначението си — гарата, — уви, не за да взема влака, макар че влаковете тук пристигат и заминават през цялата нощ. По тая причина именно огромният светъл хол е достатъчно оживен, за да направя някому впечатление с появата си. Пресичам хола и слизам в помещението с шкафчетата за ръчен багаж. Ключът за шкафчето се получава посредством пускането на една монета в съответния автомат, което ме освобождава от необходимостта да влизам в пряк досег с някой от служителите по транспорта. Поставям чантата си в шкаф № 87, който ми е излязъл на късмет, заключвам и отново се отправям за такси.

Освобождавам колата недалеч от сградата, носеща върху калкана си бремето на спестовността. Изминавам без произшествия обратния път през тревясалото място и се заемам с едно малко рисковано, но неизбежно атлетическо упражнение: налага се да се кача по възможност безшумно върху перваза на прозореца от партерния етаж, да се прехвърля оттам върху бетонената козирка над задния вход, а след това да се вмъкна през прозореца на стълбището. Тия действия ми костват известно ожулване на дланите, обаче ме освобождават от риска да се сблъскам в преддверието с някой от онези любопитни типове — хората на Сеймур.

Остава ми да изпълня още една задача — най-важната. Но тя по календар е предвидена за утре. За тоя лош ден вторник и за тоя лош час, седем часа вечерта.

* * *

Чукането на вратата, не твърде деликатно, а след това и съвсем грубо, ме накарва да прекъсна утринната консумация на тоя чудесен еликсир, получаван от смесването на смляно кафе с вряла вода. Един еликсир, чието неоценимо предимство може да се оцени само в Дания, тъй като той едничък тук не мирише на бадемова есенция.

„Неприятностите започват, мисля си, като се отправям към вратата. Нищо, нека почват, те са в програмата.“ Отварям решително и се озовавам лице в лице с очарователната Грейс.

— А, вие още не сте се облекли? — промърморва с укор тя вместо поздрав. — Изглежда, че и тая нощ сте участвували в брачните церемонии на „Валенция“…

— Няма как, светски задължения — отвръщам нехайно, като я въвеждам в скромните си покои.

— Надявам се поне, че не сте участвували в ролята на жених.

— Едно кафе? Току-що е сварено. И то лично от мене.

— Последната подробност не е в състояние да ме уплаши — заявява дамата, като се разполага в изтърбушеното кресло. — Дайте да го опитам това ваше кафе.

Така че малко по-късно аз отново се заемам с дегустацията на домашния нектар, тоя път в женска компания.

— Не е толкова лошо — отсъжда секретарката, като отпива от чашата си. — Но вие не ми отговорихте какво сте правили миналата нощ.

— За миналата нощ бихте могли да се осведомите от броячите на Сеймур. Те, както навярно сте забелязали, висят неотстъпно долу. И това трае вече втори ден.

— Вярвам ви. Само че те са хора именно на Сеймур, а не мои.

— Какво значение? Кажете, че идвате от страна на шефа си и поискайте справка за поведението на тоя съмнителен тип Михаил Коев.

Грейс поема подадената й цигара, запалва и ми отправя един поглед, търсещ и преценяващ зад външната си неподвижност.

— Вие продължавате да се шегувате, Майкъл, като че ли нищо не е станало и като че ли нищо не става около вас. Предполагам дори, че вътрешно се наслаждавате на героизма си, който ви позволява да се шегувате с примка на шията. Но тоя вид героизъм на вулгарен език се нарича глупост…

— За щастие вие не сте от хората, които си служат с вулгарен език.

— Глупост и лекомислие, до това се свежда държането ви, независимо от туй как вие сам го преценявате.

— А как преценявате вие собственото си държане?

— Вие го преценявайте. Аз съм за последен път при вас и ви нося последното единствено възможно спасение.

— И дори не се колебаете да извършите спасителната си операция пред очите на Сеймуровите хора.

— За това не се безпокойте. Аз съм тук именно по нареждане на Сеймур. И за да не забравя, още сега ще ви предам поръчката му… исках да кажа „поканата“. Ще ви чака довечера в осем пред кафенето на Градския площад.

— Мерси. А вашата покана каква е?

— Вече ви казах каква.

— Само пропуснахте да вземете предвид, че ще бъда барикадиран отвсякъде. Така че изходът с вас или без вас става еднакво невъзможен.

— Грешите. Невъзможен е, ако действувате без мене.

— Така ли? Ами нали преди малко сама казахте, че броячите долу не са ваши хора, а на Сеймур? Как тогава ще ги убедите да притворят очи, додето ние с вас предприемем спасителното бягство?

— Вижте какво, Майкъл: престанете да остроумничите и се постарайте да ме разберете, защото аз наистина съм за последен път при вас и едва ли ще мога да ви видя повторно, дори да искам.

Гласът на Грейс е станал доста по-тих и значително по-студен, доколкото това е възможно.

— Вие почвате да се повтаряте — забелязвам. — Оставете встъпителните заплахи и минавайте направо към плана. Защото, съгласете се, аз не мога да приема нещо, без да знам поне в общи линии какво е то.

— Планът в общи линии ви е известен. А колкото до конкретните подробности… — Жената замълчава, като се ослушва, извърнала глава към стълбището. Но от стълбището не идва никакъв шум. Тя ми прави знак с ръка да приближа стола си до нейното кресло, после продължава съвсем тихо: — Довечера трябва да се постараете да поправите това, което объркахте онзи ден. Вие сте достатъчно ловък в позите, за да знаете как да изиграете ролята на човек, приемащ подир дълги колебания едно предложение. И, разбира се, веднага поискайте обещаната сума в брой…

— Подир което Сеймур ще бръкне в малкото си джобче и ще ми наброи триста хиляди…

— Той ги има, ако не в малкото джобче, то в домашната си каса. Сигурна съм, че наистина ще ви ги изброи още довечера.

— Така, на доверие, без дори да иска разписка.

— И какво, ако поиска разписка? — прошепва Грейс и ме поглежда пронизително. — Още ли не можете да разберете, че не сте в положение да се скъпите за един подпис?

— Добре, добре. Нататък?

— Допускам, че след като ви заведе в апартамента си за парите, ще ви предложи да останете да нощувате там и изобщо да живеете при него. Не бива в никакъв случай да отказвате.

— Хубаво, няма да отказвам. А после?

— Вашите задачи свършват дотук. Оттук нататък почват моите. Но след като сте ми развързали ръцете по тоя начин, всичко ще бъде наред. Ще чакате само да ви кажа „тръгваме“. Фалшивият паспорт за вас, самолетните билети за двама ни и самото заминаване са моя грижа. Бъдете сигурен, че всичко ще стане съвсем леко и без рискове.

— А хората подире ми?

— Няма да има хора подире ви. Познавам достатъчно добре Уйлям. За щастие и той си въобразява, че познава добре вас и мене. След като приемете предложението му, Сеймур ще се успокои, защото ще смята, че вече сте в ръцете му.

— Може би все пак трябва да маркирам един жест на негодувание по адресна тия броячи, пуснати подире ми…

— Маркирайте го, ако щете. При всички случаи сигурна съм, че Уйлям сам ще вдигне блокадата. Това е напълно в стила му: да прояви доверие, за да спечели доверие.

— Имайте предвид, че една блокада може да се упражнява и с по-фини средства от видимите с просто око броячи.

— Боже мой, не ме учете на тия неща. Аз също имам някакво понятие от наблюдение и проследяване. Вярвайте, че всичко ще стане, както ви казвам!

Тя вперва в мене сивозелените си очи, изпълнени с предизвикателна увереност. Аз също я гледам, макар и без такъв апломб. Ние се фиксираме тъй няколко секунди, после жената отмества поглед, угася цигарата в чашата с недопито кафе и като оставя мократа угарка в чинийката, произнася някак уморено:

— Имам чувството, че се съмнявате в думите ми.

— Това учудва ли ви?

— Искрено казано: да — отвръща Грейс със същия уморен тон и отново ме поглежда.

— Излиза, че до тоя момент сте ме смятали за доверчив човек.

— Не за доверчив, а за умен. Нима ви е нужно толкова време, за да схванете, че предложението, което ви правя, добро или лошо, е за вас едничкият възможен изход?

— Не изпадайте в патос — промърморвам, защото секретарката несъзнателно е повишила леко тона.

И като помълчавам, добавям:

— Всъщност аз ви вярвам.

— Най-после!

— Единственото, в което се колебая, е дали не можем да изменим малко плана…

— А именно?

— А именно да го изпълним само до половината.

— Не ви разбирам — отвръща Грейс, макар острият поглед, който ми хвърля, да издава, че отлично ме е разбрала.

— Искам да кажа, няма ли да е по-удобно и за двама ни, ако аз изпълня задачата, която ми възлагате, а вие се въздържите от изпълнението на вашата. Грейс ще продължи да бъде секретарка на Сеймур, Майкъл ще стане помощник на Сеймур и това ще позволи на Грейс и Майкъл да живеят на тоя свят дълги години и може би дори да имат много деца.

Жената ме възнаграждава с още един остър поглед и свива рамене:

— Това е вече ваша работа. Вие сте възрастен човек и можете сам да направите избора си.

— Тъкмо това се опитвам да правя, обаче трябва да ви призная, че никак не е лесно.

Замълчавам, сякаш потъвам наистина в това сложно занятие — правенето на избора. Грейс понечва да стане, но аз слагам доверително ръка върху ръката й и отново заговарям:

— Мисълта ми е, дали Сеймур наистина е наклонен да изпълни щедрите обещания, които ми даде оня ден и които, надявам се, не са убягнали на острия ви слух.

— Ако това е едничкият въпрос, който ви безпокои, можете да си отдъхнете — отвръща студено секретарката. — Уйлям действително притежава тая демодирана привичка да държи на думата си.

— Тогава, значи, всичко е наред… поне що се отнася до деловата страна.

— А нима за вас съществува и някаква друга страна?

— Кажете, Грейс: ако и вие, и аз останем при Сеймур, ще продължите ли да ме обичате?

— Разбира се — успокоява ме жената с леден глас. — Ще ви обичам точно в същата степен, в която и вие — мене.

Ние отново се гледаме взаимно няколко мига и сега Грейс проявява по-голяма издръжливост в тоя спорт и зеленият поглед не напуска очите ми дори когато тя заговорва отново:

— Напразно се стараете да ме изпитате, Майкъл. Аз наистина ненавиждам този човек.

Секретарката става внезапно от креслото, но тръгва не към вратата, а към прозореца и се заглежда в унилия пейзаж на предградието, извърната гърбом към мене. Едва в тоя миг забелязвам, че пастелносиният костюм отлично подхожда на стройната й фигура и на високо вдигнатата черна коса.

— Вие днес сте по-великолепна отвсякога — произнасям, като на свой ред приближавам към прозореца.

Тя бавно извръща очи, сякаш с труд се откъсва от саждивия изглед или от унилите си мисли.

— Трябва да вървя… Сеймур може би ще има нужда от колата.

— Не, вие наистина сте великолепна и нямате никакъв шанс да се отървете от мене.

— Всъщност Сеймур може да почака половин час — промърморва вместо отговор Грейс, като поглежда часовника си.

Половин час по-късно, додето оправя косите си пред мизерното огледало в алуминиева рамка, жената произнася с безразличен глас:

— Това, мисля, е нашият епилог, нали?

— Откъде такива изводи?

— Защото имам чувството, че от двете решения вие сте избрали третото…

— Самоубийството?

— Именно.

— За да бъда искрен докрай, ще ви кажа, че още нищо не съм избрал — признавам, като й помагам да облече бледосиньото жакетче.

— Не, вие вече сте избрали и това личи съвсем ясно от спокойствието ви — възразява тя и поема чантата си.

Грейс отваря чантата, вади някаква визитна картичка и ми я подава:

— Запазете тази картичка. Напечатаното върху нея е без значение. Обърнете внимание само на ръкописния номер. Ако подозренията ми са верни и ако вие наистина се озовете в безизходица, може да се обадите на тоя номер. Кажете само името си и се явете на адреса, който ще ви дадат, без, разбира се, да мъкнете опашка подире си. И така…

Поемам подадената за сбогом ръка и усещам силното нервно стискане на дългите фини пръсти, сякаш жената иска чрез тях да влее у мене властното си внушение, додето гласът съвсем безучастно произнася:

— Сбогом, Майкъл.

И аз оставам сам в мансардата, където продължава да витае лекото ухание на нейния скъп парфюм.

* * *

Вече е късен следобед, когато сгъвам броя на „Таймс“, поставям го в джоба си, излизам от кафенето и се отправям към Вестерброгаде. Броят на „Таймс“ е купен с надеждата, че няма да ми потрябва. Наложи ли се да го използувам, това ще спаси човека с каскета и синия сак, но ще означава провал на задачата, в която са съсредоточени всичките ми усилия.

И днес съм отблизо следен. Следен съм последователно от четири лица и от три коли, защото към форда и опел-капитена се е присъединил и един ситроен, също черен. Истинско разсипничество на средства, ако се има предвид скромността на моята персона и невинността на заниманията ми, ограничаващи се с киснене по заведенията и шляене из улиците.

Обаче времето за шляене е минало. До седем часа остават точно осемдесет минути и през тия броени минути аз трябва да се освободя от преследвачите си, да осъществя срещата пред „Тиволи“ и да се смеся с множеството, вече чист от всякакъв нелегален материал.

Изтръгването от сподирящите ме нахалници може да се извърши по една дузина различни начини, като се почне от бягството през кухнята на бар „Амбасадор“ и се свърши с аналогична операция пред склада на универсалния магазин „Даелс“. Всички тези начини са грижливо набелязани за всеки случай по време на скитането ми из тоя град, но по различни причини аз съм ги отхвърлил всичките, за да се спра на една значително по-сигурна маневра, внимателно обмислена през последните дни.

Невинните ми занимания на зяпач, ленивата ми бавна походка и пълното ми пренебрежение към броячите не са приспали изцяло тяхната бдителност и все пак доста са я притъпили. Човекът е такова същество, че трудно може да се противи за дълго на инерцията. Затуй, додето се разтакам край витрините на Вестерброгаде, аз установявам със задоволство, че субектът, преследващ ме на една пресечка разстояние, също разделя част от вниманието си между магазините и минувачите от женски пол, уверен, че няма къде да избягам и че едва ли ще се опитам да бягам.

Сред множеството още тъмни в тоя час неонови фирми, окачени перпендикулярно на фасадите, едва-едва се откроява малката скромна фирмичка, обект на моето внимание:

Стигнал точно под тоя лаконичен надпис, свивам рязко в прохода и се запътвам с максимално ускорени стъпки към дъното му, дето се откроява входът на самия хотел. Авансът, който вземам с бързите си стъпки, надявам се, ще бъде достатъчен, за да постави преследвача в затруднено положение. Във вътрешния двор има два-три магазина, които без друго ще бъдат изследвани от брояча, докато стигне самия хотел, където ще загуби още няколко минути, за да открие начина на бягството ми.

„Нордланд“ е едно от заведенията, достатъчно евтини, за да бъдат винаги претъпкани с туристи, и достатъчно големи, за да може пришелецът да остане незабелязан. В момента, в който влизам в хола, гишето на ресепцията е обсадено от група току-що пристигнали пътници, прислужникът и момчето на асансьора са заети с багажите, а насядалите в креслата клиенти са погълнати от четене на вестници и консумация на бира. Това ми дава възможност съвсем незабелязано да се отправя към служебния изход и също тъй незабелязано да се озова в задния двор. Един тесен и добре известен ми пасаж между две високи циментови огради извежда на уличката, където се намира временното местожителство на моя автомобилен ветеран. Така че само няколко минути по-късно аз изхвръквам, вече моторизиран, от вратите на гаража, поемам напред с пълна газ, завивам рязко вляво и едва не се сблъсквам с „някакъв“ черен форд.

Уви, това не е „някакъв“ форд, а съвсем определен форд и по-точно казано същият, който още от вчера пълзи по петите ми. Дали неприятната среща е резултат на чиста случайност, или на проследяване от голям мащаб, обхващащо и съседните улици, това е въпрос, който в момента е безполезно да обсъждам.

Разминавам се светкавично с форда, като почти качвам волвото върху безлюдния тротоар, продължавам с пределна скорост напред и вписвам в свой аванс миговете, необходими на брояча, за да направи маневра и да ме сподири. Стигнал до ъгъла, поемам в съседната улица, а после завивам в следващата и се отправям към пристанището.

Аз не съм от хората, които живеят с илюзии, и си давам ясна сметка, че с моето жалко волво трудно ще избягам от черната кола, снабдена без друго със специален мотор и поддържаща радиовръзка с останалите коли на проследяването. Но слабостта ми в надбягването е предварително предвидена също тъй, както е предвидена и възможността за тая нещастна среща, случайна или не, състояла се преди малко с форда. Затова без колебание се насочвам към пристанището и единствената ми грижа е да поддържам въодушевлението на моя ветеран с възможно най-голямата порция газ.

Това, което трябва да се случи, се случва тъкмо преди да изляза на крайбрежната. В дъното на дългата улица, дето се движа, внезапно изскача една черна кола, чийто образ в огледалото ми е достатъчно ясен, за да разпозная нахалния форд. Миг по-късно вече завивам в кея и възползуван от неговата безлюдност, натискам педала докрай. Напред в далечината, над широкия канал, край който летя, сивее огромният подвижен мост. Параходът за Малмьо потегля точно в шест часа и ще бъде до моста в шест и десет, значи, остават ми точно три минути до срещата.

Моторът на волвото бучи напрегнато, сякаш се движи не на трета, а на първа, но стрелката на скоростта трепти върху цифрата сто, а това е крайният предел за възможностите на моя стар ковчег. Вече само няколко десетки метра ме делят от моста, когато в огледалото отново изплувва заплашителната муцуна на форда. Размерите на муцуната нарастват с фантастична бързина, защото оня в черната кола вероятно надува с повече от сто и шейсет километра, ала в тоя миг аз нямам време за подобни сметки. Изравнил се с моста, поемам стремглаво по него, като едва успявам да се промъкна под вече спускащата се бариера. В обсега на погледа ми едновременно попадат тъмната грамада на приближаващия отдолу параход и червените греди на втората бариера, бавно спускаща се по средата на моста.

Натискам отново докрай газта, поохлабена при завоя и стремглаво се впускам напред, защото, все едно, друг път освен тоя напред не ми остава. Пред очите ми се мярка човек с тъмна фуражка, размахващ бясно ръце, изскачат прътовете на бариерата, почти изравнени с върха на колата, и някакъв удар с остро стъргане разтърсва покрива на каросерията. Но волвото е успяло да превали оная гибелна черта, дето мостът вече се разделя, и аз, без да намалявам скоростта и без да обръщам внимание на пронизителното свирене, раздаващо се зад гърба ми, продължавам полета, излизам на отсрещния кей и едва когато завивам в първата пряка, съглеждам бегло двете крила на моста, вече вдигнати във въздуха и спрелия на отсрещния кей форд. Между него и мене всъщност има само някакви си двеста метра. Обаче това са двеста метра вода.

Четвърт час по-късно съм до „Тиволи“, но не откъм фасадата, а откъм задната страна на парка. Булевардът откъм фасадата е прекалено оживен, а оттук нататък една нова случайна среща би означавала за мене пълен провал. Улицата от другата страна е съвсем пуста, нещо напълно обичайно, тъй като тя е оградена само от задните стени на два парка: единият — на Скулптурната галерия и другият — на „Тиволи“. Гарирам колата на предварително избраното място. Това е малка площадка между високи подкастрени храсти, служеща за паркинг на Концертната палата и съвършено пуста, тъй като в тоя ден и час не са предвидени концерти. Мястото е удобно, защото скрива волвото откъм улицата и защото ми позволява, покатерен върху покрива му, да прескоча спокойно през оградата в съседните храсти, представляващи вече част от природния декор на „Тиволи“. Което и правя.

Тоя ъгъл на парка е съвсем пуст по простата причина, че не предлага никакви атракции. Така че съвсем незабелязано излизам от залесената поляна на покритата с чакъл алея и се отправям към най-близкия павилион. Ето ни отново сред местата за забава и развлечение, където, ако се вярва на Сеймур, хората предимно скучаят. Лично на мене за скука ми се полага точно половин час и аз решавам да го посветя на бога на комара, тъй като споменатият павилион е изпълнен с ротативни машини.

В градината е още светло, но това не може да се каже за вътрешността на заведението и особено за ъгъла, където се настанявам. Гирляндите червени и жълти крушки осветяват по-скоро входа, отколкото самата вътрешност на павилиона и аз, несмущаван от никого, успявам да загубя в уютния полумрак шепата стотинки, предназначени за борба с тоя митичен звяр — скуката.

* * *

Часът е седем и човекът с каскета на сиви карета и самолетната пътническа чанта е изправен на обичайното си място пред входа на „Тиволи“. Приближавам го откъм гърба и когато се изравнявам с него и почти се опирам в хълбока му, запитвам нещо, като показвам плана на Копенхаген, който държа в ръка. На моя въпрос без значение човекът отвръща е някаква фраза също без значение, додето дава вид, че сочи нещо в плана ми.

— Поставих в джеба ви едно пликче и един самолетен билет — промърморвам. — Пликчето препратете веднага, а самолетния ми билет заверете за утре следобед и го оставете в гишето на информацията. Нямам друго за вас.

— Аз също — отвръща оня, като продължава да шари безсмислено с пръст по плана ми.

И ние се разделяме.

Един час по-късно дружелюбно се ръкувам с Уйлям и сядам до масата, която той е заел пред кафенето на Градския площад.

— Вие сте се сдобили с кола, а се движите пеш — забелязва Сеймур, като ми подава цигара.

— Оставих я на стотина метра оттук — обяснявам и запалвам.

Сетне добавям:

— Вашите хора са твърде бързи в докладите си.

— Да, не мога да се оплача.

И понеже келнерът вече е щръкнал над нас, американецът запитва:

— Какво ще пиете?

— Едно банално уиски.

— Защо „банално“? Донесете ни две „Джон Крейби“ от осемгодишното — обръща се Уйлям към сервитьора.

— Осемгодишното ще бъде от същата бутилка, както и другото — забелязвам, когато келнерът се отдалечава. — Само цената, която ще платим, ще бъде различна.

— И самочувствието ни! — добавя Сеймур.

— Моето наистина се нуждае от известно повишаване. Особено подир изтезанията на вашите преследвачи.

— Обичайна рутина — свива рамене Уйлям. — Не допусках, че подобни неща могат да ви впечатляват.

— По принцип не ме впечатляват. Но когато идват лично от вас… от един човек, който ме уверява в пълното си доверие…

— Доверието в нашия занаят, както знаете, се движи в известни граници — напомня събеседникът ми.

И понеже аз не отговарям, продължава:

— Впрочем аз съм ви благодарен, че повдигате този въпрос, защото това ми дава повод да ви уверя, че наблюдението над вас е вече прекратено. Още одеве, когато получих последния „доклад“, както сам се изразявате, аз разформировах групата.

— Възстановяване на доверието?

— Не. Установяване на фактите.

— Установяване на фактите ли?

— Именно. Целта на проследяването беше да се провери дали няма да направите опит да се изтръгнете за малко от наблюдението. Вие направихте такъв опит. И лично за мене това е съвсем достатъчно като факт. И дори нямам нужда от добавъчни подробности относно начина, по който сте използували времето си през последните часове. Ясно, нали?

Кимам утвърдително и машинално поемам чашата, която появилият се в тоя миг келнер поставя пред мене. Сеймур съвсем определено намеква върху обстоятелството, че аз съм изчезнал, за да получа от някого някакви инструкции. Прочее не е моя работа да го убеждавам, че съм изчезнал не за да получа нещо, а за да предам нещо.

„Джон Крейби“ — от осемгодишното. Може и наистина да е осемгодишно, какво от това? Едва ли ще докарам противника си до фалит с пиене на уиски, та дори и то да е стогодишно. По-важното за момента е, че блокадата е вдигната, ако наистина е вдигната.

— Как ви се нрави? — пита любезно американецът, като оставя чашата и отново забучва цигарата в ъгъла на устните си.

— Прилича ми на моето пребиваване в тоя град. На пръв поглед — нищо особено, а всъщност пълно с коварни последици.

— Вие почвате да ме изпреварвате в песимизма — усмихва се Уйлям. — Нещата съвсем не са тъй мрачни, както ви изглеждат. Дори напротив.

И решил ненадейно да промени разговора, запитва:

— Вие сте си наели и нова квартира?

— Да.

— И доколкото разбрах, още онзи ден сте я показали на Грейс?

— Да. Надявам се, че това не ви дразни.

— Не, разбира се. Ако става дума за Грейс, тя почва да ме дразни най-вече с външността си.

— Тъй ли? На мен пък ми се струва, че външността на Грейс е сега значително по-привлекателна отпреди…

— Вярно. Но именно това ме дразни — прекъсва ме Сеймур. — В един свят, където външността на повечето жени издава самореклама и самопредлагане, аз решително предпочитам сдържаното облекло пред привлекателното.

— Въпрос на вкус…

— Въпрос на разбиране — поправя ме американецът. — Жената е един толкова долнокачествен продукт, че престане ли да изглежда недостъпна, губи всякаква притегателна сила.

— Струва ли си да обръщате вниманието на такава дреболия, като една модна рокля? — подхвърлям примирително.

— Дреболията престава да бъде дреболия, когато е признак на нещо по-съществено. Важна е не роклята, а това, което се крие зад нея.

— Известно е какво може да се крие зад една рокля.

— Да, но в случая освен физиката се крие и един обрат в психиката. Искрено казано, смятах, че Грейс е по-устойчива на влияния.

— На лоши влияния…

— На влияния, различни от моите — поправя ме наново Сеймур.

Той обръща очи към фасадата на Градския дом, ярко осветена от скрити прожектори и наподобяваща театрален декор на фона на нощта. Аз също отправям поглед натам и може би едва в тоя миг осъзнавам къде точно се намирам и колко призрачно и смътно ми изглежда през последните дни всичко, което ме заобикаля. Всичко освен отделните елементи, пряко необходими за съответните действия.

Островърхата кула на звънарната се издига, масивна и сурова, врязана в черночервеното, мътно от неоновите отблясъци небе, и в главата ми се мярва ненужен и излинял споменът за една по-раншна вечер край тая кула, за бръмчащия над облаците самолет и за унилите думи на Грейс. Грейс, за която и сега говорим, додето мислим за друго.

Впрочем изглежда, че Сеймур поне в момента не мисли за друго. Той отмества очи от Градския дом и като се накланя над масата, ненадейно се обръща към мене с един порив, който съвсем не е в привичките му:

— Знаете ли, Майкъл: имам непрекъснато чувството, че всичко около мен се руши. Протегна ли ръка към нещо, и то се разпада на прах, също както в някакъв кошмар: идеалите, в които си повярвал, любовта, която си усетил, жената, която си възпитал, приятелят, който си срещнал, всичко се разпада на прах… Животът сякаш е един кошмар от привидности, които тутакси се разсейват, щом само ги доближиш…

По леко навъсеното, както винаги, лице на Сеймур наистина е изписана някаква горчивина или болка.

— Зависи как ги доближавате… С какво чувство ги доближавате. От вас се излъчват опасни токове, Уйлям.

— От мене? А с вас не е ли така? Постигнали ли сте вие вярата, любовта, дружбата? Само не ми дръжте лекции, а кажете направо: постигнали ли сте ги?

— И какво от това дали съм ги постигнал, или не съм? Какво може да ви докаже един отделен случай — щастлив или нещастен?

— Не извъртайте. Отговорете направо или замълчете.

— Мисля, че съм постигнал само едно нещо, Уйлям: пътят. Устойчив път който не се руши под нозете ти, от който ясно виждаш целта, по който срещаш само близки хора: едни настигаш, други те задминават… но те са тук, наоколо ти, и не се разсейват, когато ги доближиш.

— Думи… — прекъсва ме Сеймур. — Както винаги: думи… Впрочем вие ми отговорихте. Вие носите у себе си същата празнота, моята празнота, обаче се боите да я видите и от страх да не я видите я запълвате е думи.

— Нека да приемем, че е така, щом това ви успокоява.

— А вие не разбирате ли, че наистина е така?

— Не. И понеже въпросът ви е от такъв вид; че не струва да се лъжем взаимно, ще ви кажа направо: аз наистина изпитвам моменти на празнота. И нямам никакво желание да ги крия от себе си. Вие знаете отлично, че човек не може да скрие от себе си нещата, които носят болка. Как ще ги скриеш, когато болят? Само че за мен това са инцидентни празноти, болестни състояния, сред един, общо взето, здрав и добре запълнен живот. А при вас, изглежда, е обратното.

Сеймур ме поглежда замислено, ала не казва нищо. Сетне запалва нова цигара и посяга към чашата си.

— Ако думите ви са искрени, вие сте наистина щастлив човек, Майкъл.

— Искате да кажете „глупав“.

— Не искам да кажа точно това, но…

— …Но почти. Може и да сте прав. Аз наистина нямам нито навика, нито умението да мисля непрекъснато като вас по всички възможни въпроси на битието.

— Вярно, отвратителен навик — признава съвсем неочаквано американецът.

— Защо? Струва ми се, че на вас тоя навик ви доставя удоволствие.

— Само доколкото ми помага да убивам скуката. Някои от нерви си гризят ноктите, аз пък мисля. Уви, мисленето е нещо значително по-опасно от гризенето на ноктите. И ако то доставяше удоволствие, аз би трябвало да плувам в непрестанно блаженство. Мисленето е винаги анализ, а анализът е дисекция — разсичане, умъртвяване, сиреч разрушаване източника на удоволствие. Ако вие седнете да мислите какви микроорганизми пъплят в тая цигара, каква ферментация и какво гниене се извършва в нея, сигурен съм, че ще престанете да я поднасяте до устните си. Не е ли тъй?

— Предполагам, че при вас е точно тъй. На вас мисленето ви служи не за да разбирате нещата, а за да ги унищожавате. Вашите хирургически операции са призвани не да лекуват, а да умъртвяват. Вие се оплаквате, че държите в ръцете си само трупове, без дори да си давате сметка, че тия трупове са ваше дело. Може би се изразявам малко грубо, обаче…

— Защо? Напротив! — маха великодушно с ръка Сеймур.

А понеже аз млъквам, той забелязва:

— Вие нямате никакъв шанс да ме убедите, Майкъл, и все пак трябва да призная, че приказките ви ми доставят известно удоволствие, може би именно защото са груби и изпълнени с наивна увереност. Това ме освежава, кара ме да подлагам отново на преценка някои истини, до които отдавна съм стигнал и които отдавна са ми омръзнали, Разбира се, горчивите истини ще си останат истини, но за момента вашият наивен оптимизъм наистина ми действува тонизиращо.

— Мерси.

— Не казвам тия неща, за да ви засягам. Чисто и просто ние с вас сме устроени съвсем различно и лично мене това никак не ме дразни. Ще ви кажа дори, че съвсем съзнателно не ви потърсих цели два дни, за да установя за себе си дали ще ми липсвате. И установих, че да!

Сеймур прави знак на келнера, обаче онзи само кима, тъй като в момента е зает със сметката на една съседна маса.

— Аз още от самото начало подозирах, че вие се срещате с мен единствено от приятелски чувства — промърморвам.

— Не, не единствено. Никоя от нашите срещи, включително и настоящата, не е резултат само на приятелски чувства и както вероятно сам сте разбрали, аз трудно мога да бъда причислен към сантименталните хора. И все пак това не пречи приятелските чувства, поне от моя страна, да са реален факт.

„Е добре де, и какво от това?“ — позволявам си да възразя, макар и наум. След което произнасям гласно:

— Нямам основание да се съмнявам в думите ви. Обаче това, което преди малко казахте — за границите ма доверието в нашия занаят, — според мене важи в същата степен и за границите на приятелството.

— Не отричам — кима Уйлям.

А след туй съвсем без връзка запитва:

— Няма ли да ме поканите да видя новата ви квартира? Или тя е само за дами?

— Стига да желаете. Само че тя е на същото ниво, на което е и колата ми… Нещо съвсем мизерно в сравнение с вашия палат.

— Тогава заповядайте в моя палат. Имам десет стаи, от които осем са ми излишни. Коли също може да имате, колкото щете. Впрочем да оставим засега тия неща.

Последната забележка е предизвикана от появата на келнера. Сеймур му заръчва да донесе две опаковани бутилки „Джон Крейби“ и въпреки възраженията от моя страна плаща цялата сметка.

— Надявам се, че две бутилки ще ни стигнат. Знаете, че не обичам пиянството, но понякога се напивам като труп, за да го намразя още повече. В тая ваша мансарда има ли лед?

— Вие сте си изработили съвсем погрешна представа за мансардата ми, ако допускате такава възможност.

— Нищо, ще минем и със студена вода. Когато човек е решил да се напие, подробностите остават на заден план.

* * *

— Може би ще е по-добре да вземем моята таратайка, тъй като само аз знам пътя — предлагам, когато излизаме въоръжени с бутилките от кафенето.

— Защо не? Стига да ме доведете обратно в града. Тъкмо ще ме освободите от необходимостта да карам в един момент, когато това ще ми бъде малко трудно.

Извървяваме в мълчание стотината метра до гарираното на булеварда волво. Сеймур хвърля бутилките на задната седалка и се настанява отпред до мене. Потеглям, но едва съм прекосил Градския площад, и американецът ме спира:

— Знаете ли, не би било зле да поканим и Грейс. Една жена никога не пречи на гуляя дори и тая жена да е Грейс.

— Както обичате.

— Ето, гарирайте тук… Ще се обадя от оная кабина…

Настанявам волвото в единственото празно място между редицата коли, спрени до тротоара. Сеймур слиза и се запътва към телефонната кабина. Наблюдавам под лъча на уличната лампа как се вмъква в кабината, как набира номера и как подир туй се обръща гърбом към мене, сякаш за да ми попречи да отгатна разговора по движението на устните му. Е да, в нашия занаят доверието си има граници.

Малко по-късно наново потегляме, пресичаме бързо все още оживените и добре осветени улици на центъра и навлизаме в обширния и сложен лабиринт на кварталите, предхождащи „моето“ предградие.

— Надявам се, че Грейс ще успее да се оправи — забелязвам, додето завивам в тясна тъмна улица. — Аз самият още не съм научил добре пътя.

— Ако е за такива неща, Грейс винаги се оправя. Тя може да сбърка пътя само генерално… Оня, вашия Път, с главното П.

Изминавам двеста метра в мрачния каньон, дето сме се озовали, и завивам в друг каньон. Откак сме тръгнали, не забелязвам да ни следва никаква кола. По всичко изглежда, че поне засега американецът наистина е прекратил блокадата, като лично се е нагърбил с грижите за мене.

— Какво е всъщност мнението ви за Грейс? — запитва ни в клин, ни в ръкав Сеймур.

— Най-ласкаво.

— Не забравяйте, че въпросът ви се задава от мене, а не от Грейс.

— Най-ласкаво — повтарям. — Наистина тя е малко подтисната и не съвсем добре с нервите въпреки външното си спокойствие. Но предполагам, че за една жена е трудно в едно и също време да живее до вас и да бъде добре с нервите.

Сеймур ми хвърля бърз поглед, после се разсмива с тоя свой внезапен и малко дрезгав смях:

— Какво имате предвид?

— Вашата тиранична натура.

— Ако е това, грешите. Жените обичат най-много тираничните натури. Причината за женските нерви е обикновено доста по-елементарна, Майкъл. Но какво да се прави: аз отделям на една жена не толкова внимание, колкото тя иска, а колкото заслужава.

Не възразявам, понеже половият въпрос не е силната ми страна, и ние известно време мълчим, додето колата лавира из лабиринта на тесните улички.

— Защо сте се забутали чак в тия предградия? — подхваща отново американецът.

— Защото е по-евтино.

— Всъщност кога наехте новата си квартира, ако не е тайна?

— В събота.

— Значи, в събота все още сте вярвали, че позата ви на скромен стипендиант може да има някакъв смисъл?

И тоя път не считам за нужно да възразя.

— Вашата версия за проучвания в библиотеката всъщност още от самото начало не беше особено убедителна — заговорва отново Сеймур, който очевидно се забавлява да анализира като специалист действията на един свой колега.

И понеже продължавам да мълча, той повтаря, за да ме подразни:

— Признайте, Майкъл, че не беше много убедителна.

— На драго сърце, стига и вие да признаете нещо…

— Какво именно?

— Кога установихте истинската ми самоличност?

— Още при слизането ви от влака — отвръща американецът, без да се замисли.

— Затова и версията ми не ви се е показала убедителна.

— Прав сте — кима Уйлям. — Такъв малшанс може да се случи всекиму.

И след къса пауза добавя:

— Вие едва ли сте подозирали, че тъкмо тоя малшанс ще бъде най-големият шанс в живота ви.

* * *

— Виждате сам, че тук е доста скромно — промърморвам, след като съм щракнал електрическия ключ и съм въвел госта в мансардата.

— И най-вече, доста нечисто — кима Сеймур.

Той вдига нагоре римския си нос и предпазливо вдишва миризмата на мухъл и влага:

— Но най-характерната черта на вашия таван, безспорно е задухата. Тук просто няма въздух.

Приближавам до прозорчето и широко го разтварям.

— Така е малко по-добре — кима гостът, като този път насочва носа си към таванския отвор. — И все пак аз ще си позволя да хвърля сакото.

— Чувствувайте се като у дома си!

Сеймур вади от джоба си цигарите и запалката и ги поставя на масата. После съблича сакото и го окачва върху облегалката на един отдавна загубил лака си виенски стол.

В мансардата наистина е доста душно и топлият влажен въздух, който прониква отвън, не изменя съществено положението. Ниски мокри облаци са надвиснали над града, призрачно осветени от мътния му червеникав отблясък.

Свалям на свой ред сакото и се заемам с домакинство, сиреч развивам бутилките и донасям от кухнята чаши и кана с вода, след което сядам срещу госта.

Сеймур си налива два пръста уиски, добавя два пръста вода, отпива предпазливо и с израз на лека погнуса оглежда стаята. Трудно е да се отгатне дали този израз е последица на топлото уиски, или на мизерната обстановка, но така или иначе той доста за дълго се установява върху лицето на американеца.

Всъщност обстановката не е ни по-лоша, ни по-добра от тая на всяка занемарена мансарда: прокъсани избелели тапети, начупен таван, декориран с жълти петна от влага, няколко почти излезли от обращение мебели, плюс вече споменатият мирис на мухъл.

— Както знаете, Майкъл, аз също съм имал години на мизерия и отлично разбирам, че някои хора са принудени да живеят в подобни дупки. Това, което не мога да разбера, то е защо в тях живеят и хора, които не са принудени да го правят.

— Знаете, аз не обръщам особено внимание на туй, което ме заобикаля. Изобщо отношенията ми към действителността рядко са чисто естетически.

— Тук не става дума за естетика, а за чистоплътност — възразява американецът и отново вдига гнусливо нос.

Подир което той повторно отпива от чашата с очевидна цел за дезинфекция. Впрочем това не е глътка, а съвсем скъперническо сръбване и аз не се въздържам да забележа:

— Много плахо почвате вашето напиване.

— Сдържано! — поправя ме Сеймур. — Аз не съм никога плах, но винаги действувам сдържано, Майкъл. Въпрос на тактика или ако щете, на характер.

Той престава да шари с очи из мансардата и ме поглежда:

— И тъй, какъв беше отговорът?

— Кой отговор?

— Тоя, който получихте днес следобед. Защото вие няма да почнете да ме убеждавате, че сте играли на криеница с моите хора само за да изпробвате мотора на колата си.

Той млъква с очевидното намерение да ми даде думата, обаче аз поне за момента не мисля да се изказвам.

— Вие сте съобщили още в неделя вечер в София за моето предложение, Майкъл. Това е съвсем понятно и ни е добре известно. А днеска сте получили по тоя въпрос по-нататъшни инструкции. Това също е понятно и също ни е известно. Така че питам ви: какви бяха инструкциите?

В съвсем дружелюбния външно тон на събеседника ми са се появили едва доловими метални нотки.

— Вие фабулирате доста произволно, Уйлям. Не съм получавал никакви инструкции.

— В такъв случай, какъв е вашият собствен отговор на предложението, което ви направих? Отговорете ми ясно и определено с „да“ или „не“.

— Не.

— Значи, инструкциите са били да се въздържите — кима американецът. — Толкова по-добре. Това ни връща на изходната позиция. Все едно че почваме отначало. Прочее вашето съгласие ще бъде наистина лично ваше съгласие, а не на инстанцията, която е зад гърба ви.

— Вярно. В случай, че има съгласие.

Сеймур не отговаря и поглежда часовника си.

— Грейс нещо се забави — подхвърлям, като също поглеждам часовника си.

— Грейс трябва да се забави — произнася гостът ми. — Преди да минем към гуляя и жените, ние имаме да свършим малко работа. Изобщо налага се да поговорим насаме.

— Мисля, че тия дни ние с вас говорихме почти до затъпяване.

— Наистина. И все пак още не сме стигнали до заключението. При това нещата подир днешния следобед се промениха. Тъй че все пак се налага да поговорим.

— Щом се налага… Дано само Грейс да не се забави повече от необходимото.

Моята реплика сякаш връща Сеймур към някаква забравена мисъл и той подхвърля ненадейно:

— Вие ми отмъкнахте Грейс, Майкъл…

— По-скоро тя се опита да отмъкне мене. Не бих се учудил, ако това е станало по ваше разпореждане. Една невинна инсценировка, също като побоя, когато ми спасихте живота.

— Вие отивате малко далеч в мнителността си — забелязва сухо американецът.

— Вижте, Уйлям: вие сте добър техник, но не се опитвайте да ми представяте техниката си за нещо по-различно от гола техника и да разигравате приятелство или ревност. Всичките ви контакти с мен бяха отначало докрай инсценировки — и Дороти, и ония двамата, глухият и плешивият, и случайните срещи, и вечерта у Тейлърови, и разходките, и обедите, и побоя, и любовта на Грейс, и собствените ви дружески чувства…

— Инсценировки съществуваха — потвърждава спокойно Сеймур. — Вие сам знаете, че подобна операция не се провежда без инсценировки. Обаче имаше неща, които произтекоха не от нашия план, а от обстоятелствата и от вас самия. Такъв беше побоят, за който споменавате. И аз рискувам да изпадна в твърде унизително положение, ако почна да ви убеждавам, че съм влязъл в побоя не по силата на една актьорска задача, а на един човешки импулс. Такъв беше, ако щете, и случаят с Дороти, на която наистина бе възложена известна роля, но която самоволно си позволи да прекрачи отвъд инструкциите или, по-точно, реши да си присвои главната роля и тъкмо затуй, както сам се сещате, бе отстранена от играта. Такъв беше най-сетне и случаят с Грейс. Аз нямах нищо против една ваша дружба с моята секретарка и дотук вие сте напълно прав в предположенията си, само че тоя път и тя, и вие надхвърлихте предначертаното. Вие ми отмъкнахте Грейс и това е един удар, който не бих простил никому другиму освен на вас. Не ви задължавам да го вярвате, но аз ви уважавам като противник почти толкова, колкото ви уважавам и като вероятен съюзник и само затова преглъщам някои неща, което съвсем не е в привичките ми.

— Вие ми разрешавате дружбата с Грейс, обаче се дразните от отмъкването… Тук навярно има някакъв нюанс — подхвърлям доволен, че мога да отложа още за малко централната тема на разговора.

— Нюансът е съвсем очевиден: вие лесно минахте от познанството към връзката и от връзката към пълната хипноза. Вие разрушихте с един замах създаденото от мене с толкова труд, защото, повярвайте, не е никак лесно да направиш от една жена нещо, което да изглежда по-свястно от една жена…

Той замълчава за малко, после допълва някак примирително:

— Впрочем в края на краищата причината не сте вие, а жената. И ако подхванах този разговор, то беше само защото искам още веднаж да ви убедя, че отношението ми към вас е не само служебно. И ако искам да ви убедя в това, то не е за да изстискам от вас някоя и друга капка признателност, а за да ви накарам да се отнесете към думите ми с онова доверие, което те наистина заслужават. Вие говорите за инсценирано спасяване на живота ви, но то съвсем не бе инсценирано и е истинска дреболия, сравнено с тая съдбоносна необходимост да ви спасявам оттук нататък.

Американецът замълчава, изважда от устата си отдавна угасналата угарка, хвърля я в чинията, която ни служи за пепелник, и пали нова цигара. Сетне се обляга на стола си и ми отправя замисления поглед на своите присвити сиви очи:

— Аз подозирах, че ще се обърнете за инструкции към вашия Център, Майкъл. И бях почти сигурен, че смисълът на инструкцията ще бъде отрицателен. И след всички наши разговори предполагах, че крайният ви отговор, с инструкция или без, ще бъде „не“. И тъкмо затуй аз също се обърнах към моята инстанция. И поисках чисто и просто да ви оставим на мира. Безразлично ми е дали ще го повярвате, или не, обаче поисках да ви оставим на мира. Да ударим гъбата на случая „Коев“ и точка. За жалост предложението ми не бе прието. Нещо повече, наредено ми бе в случай на необходимост да мина към най-твърдия вариант. Така че ние с вас сега сме пред прага на най-твърдия вариант, макар и съвсем не по моя вина.

— Това е наистина малко странно: амбициозен човек като вас да предложи едно приключване с пълен дефицит — произнасям, без да давам ухо на последната реплика.

— Не „малко“, а много странно. И все пак нещата стоят точно така.

Той отново ме поглежда замислено и казва със сянка на досада:

— Знаете, Майкъл, аз по начало съм противник на практиката да се трошат хора, и то не по морални съображения, а защото е съвсем безполезно. И ми е дотегнало от такива нареждания да троша хора и изобщо от всички тия късогледи вмешателства на началства, които са хванали хемороиди от седене в кабинетите и познават нещата само по сводки и досиета. Но какво да се прави: твърдоглавието на някои мои шефове е почти равностойно на вашето собствено твърдоглавие. Така че, ако не извършите доброволно това, което ви предлагам, ще се наложи да го извършите по принуда.

— Но с какво право вие или вашите шефове си позволявате да се разпореждате с мен?

— С едно-единствено: правото на по-силния.

— Боя се, че ако седнем да спорим кой е по-силен и кой е по-слаб, това ще ни въвлече в една съвсем безплодна дискусия.

— Става дума за по-силния в сегашния момент и при сегашната ситуация — пояснява спокойно Сеймур.

— Не виждам никаква разлика между сегашната ситуация и коя да е друга. Не забравяйте, че при всички възможни ситуации моят институт се грижи за хората си поне толкова, колкото вашият се грижи за вас.

— Не се съмнявам. Само че за института, който имате предвид, вие не сте вече свой човек — отвръща все тъй спокойно Сеймур.

— Започвате да халюцинирате…

— Не се надявайте на туй, че халюцинирам.

Той замълчава, вероятно за да подсили напрежението ми, смачква угарката в чинията и си налива вода от канала. Сетне я изпива на малки глътки и запалва нова цигара — всичко това, за да подсилва напрежението ми.

— Една кална история… Една наистина кална история, такава е вашата история, Майкъл, макар и не по ваша вина. Вие, мисля, сте се озовали тук във връзка с някой си Тодоров?

Издържам въпросителния му поглед, ала не благоволявам да отговоря.

— Всъщност тази кална история започва не с Тодоров, а с онзи кален човек Соколов. Както знаете, Соколов е получил известна сума от Тодоров, за да поеме функциите на информатор. И нашите хора веднага са решили, че Тодоров без друго е някакъв шеф, и са го притиснали по съответния начин. А после стана ясно, че Тодоров не е никакъв шеф и че познава разузнаването толкова, колкото аз — търговията. Но когато една история почне кално, тя докрай върви кално и затъването продължава. Нашите прецениха, че за издирването на Тодоров ще бъде изпратен човек и че с вербуването на тоя човек ще се реализира целта, която не бе реализирана с вербуването на Тодоров.

— Всичко това ми е известно — кимам.

— Предполагам. Известно ви е навярно и туй, че тъкмо вашият сънародник ви идентифицира още при слизането ви от влака. Не знам обаче дали ви е известно, че той съвсем наскоро ви провали още веднаж.

— Това е вече новина.

— Само една от многото, които ви предстои да чуете. Вие сте изплашили своя познат по време на разговора ви в градината и той се обърна за помощ към нас. Ако позволите една професионална оценка, това е тактическа грешка от ваша страна, Майкъл. Не казвам, че без нея бихте избягнали сегашната ситуация, но все пак това е грешка. Малодушният лесно се плаши, обаче не тъй лесно е да предвидиш ефекта на уплахата. Впрочем нека не се впускаме в общи разсъждения.

Сеймур посяга към бутилката и любезно запитва:

— Искате ли малко уиски?

— Предпочитам вода.

Той понечва да налее на себе си, после се отказва:

— Аз — също. Очевидно и тая вечер няма да излезе нищо от гуляя.

Американецът поема каната и предпазливо налива чашите до една трета, сякаш борави с някакво особено ценно питие. Сетне отпива и подхвърля небрежно:

— Всъщност кога видяхте за последен път Тодоров?

Би трябвало може би да премълча, ала спокойната увереност на тоя човек почва да ми играе по нервите:

— Прощавайте, Уйлям, но макар да ценя вашите ораторски ефекти, предпочитам да ми ги спестите за момента. Ако имате да ми кажете нещо, кажете ми го и не ми задавайте въпроси, чийто отговор ви е добре известен.

— Защо се дразните? — вдига вежди американецът. — Това е само един похват за уточняване на нещата, както и всеки друг. Моят скромен въпрос има за цел да ви разкрие кардиналното противоречие между вашето убеждение и нашата версия. Вие сте убеден, че сте видели Тодоров само веднаж за пръв и последен път. А нашата версия е, че свижданията ви са били две и че при второто свиждане вие сте ликвидирали Тодоров. Ще се въздържа да уточнявам кой в случая е прав: вие или ние. Важното е, че наличните факти изцяло доказват нашата теза. Тодоров е убит и самоличността на убиеца напълно се покрива със собствената ви самоличност.

— Предполагам, че това е втората новина за тая вечер — произнасям, като се старая да изиграя пълно безучастие.

— Но не и последната.

— А не бихте ли могли да ми кажете къде и как точно съм убил Тодоров, защото аз не съм съвсем в течение…

— Защо не: ликвидирали сте го в квартирата му със същия маузер, с който един ден по-рано сте го заплашвали. Подир което сте поставили пистолета и шперцовете си в чанта, а чантата сте заключили в една касетка на гарата. Само че тия ви действия са станали пред очите на неподозирани от вас свидетели. И на всичко отгоре върху пистолета личат ясно следи от кръвта на Тодоров, съпроводени със собствените ви пръстови отпечатъци.

— Вариантът наистина е твърд — признавам неохотно. — Не допусках, че снощи някой ме е следил…

— Защото сте подценили мащабите на проследяването ни. Тук нейде зад тоя дом — Сеймур небрежно посочва към отворения прозорец — се намират някакви бараки и там са били подслонени за всеки случай наши хора.

Американецът ме поглежда със сянка на добре изиграно съчувствие и допълва:

— Това е едно добавъчно лекомислие от ваша страна, Майкъл. Все пак, ако туй може да ви успокои, ще ви кажа, че избягването на тая втора грешка с нищо не би изменило положението ви. При веднаж създадената ситуация ние винаги бихме намерили непоклатими доказателства за извършеното от вас убийство.

— Излишно е да ме убеждавате. Вярвам ви.

— Вън от тия два малки пропуска вие, общо взето, сте оперирали твърде сръчно. И това ми вдъхва надежди за по-нататъшната ни обща работа.

— Обща работа няма да има — възразявам кротко. — Въпреки твърдостта на варианта ви общата работа няма да се състои.

— Не бързайте! — вдига ръка Сеймур. — И не се произнасяйте по един вариант, за който още нямате никакво понятие.

— Значи, има и друго?

— Разбира се. Ние сме едва в началото на приказката. Една наистина страшна приказка, Майкъл. И само от вас зависи дали тя ще си остане страшна приказка, или ще се превърне в страшна реалност.

Той замълчава може би пак с цел да засили напрежението, а може би просто защото изпитва нужда да замени угарката с нова цигара.

— Уликите с пистолета и свидетелите ни дават възможност всеки момент да ви провалим тук, на място. Вие, разбира се, разчитате, както казахте, че вашият институт ще се погрижи за своя човек. Само че както аз на свой ред ви казах, за въпросния институт вие вече не сте свой човек. Относно цялата тая кална история ние сме в постоянна връзка с нашето посолство в София. И последната ни по дата шифрограма гласи: „Тодоров е ликвидиран от Боев. Под заплахата от санкции Боев е готов да отстъпи.“ Налага се да добавя, че шифърът, с който бе изпратено това съобщение, е добре известен на вашия институт. Така че в очите на тоя институт вие сте вече предател, Майкъл. Вие сте вън от професията и няма на кого повече да разчитате освен на себе си, нито тук, нито отвъд.

— Не смятате ли, че малко надценявате доверчивостта на хората от института, за който става дума?

— Съвсем не. И в случая ние залагаме не на тяхната доверчивост, а на тяхната недоверчивост. При старите отношения, които са съществували между вас и Тодоров, и при някои особености на собствения ви характер, една саморазправа от ваша страна едва ли би учудила особено шефовете ви. Колкото до останалото… Независимо от безупречната ви репутация, какво чудно, ако един човек, изпаднал в безизходица, приеме едничкия възможен изход?…

Американецът отброява поредната пауза, за да ми остави време за размисъл, а сетне продължава:

— Одеве, ако си спомняте, ви казах, че съм очаквал да се обърнете за инструкции към София и че съм подозирал отрицателния смисъл на тези инструкции. А нима вие не се досещате, защо смисълът е отрицателен? Нима не се запитвате защо вашият Център се отказва от една тъй изгодна възможност да внедри свой човек в нашия институт? Защото тоя „свой“ човек вече не е считан за свой — такъв е единственият логичен отговор, Майкъл.

Разбира се, аз знам по-добре от Сеймур дали съм получавал инструкции, или не, но тая подробност съвсем не намалява неприятното звучене на току-що чутите новини.

— Вие забравяте — казвам, — че ще започне процес, че тоя процес така или иначе няма да мине за един ден, че следователно ще има доста време, за да се установи контакт между мене и нашите органи, защото този контакт по силата на законите не може да ми бъде отказан, а веднаж установен, нещата без друго ще се изяснят.

— Аз нищо не забравям, Майкъл. Вие сте, който забравяте някои работи. Нима си въобразявате, че ние автоматично и тутакси ще ви предадем на местните власти? Тогава за какво ни е цялата тази операция? Вие ще бъдете предоставен на полицията само ако опитате да ни се изплъзнете или ако бъдете използуван докрай и стане нужда да се отървем някак си от вас. В мига, в който се установи контакт между вас и вашите органи, вие вече няма да имате никаква нужда от подобен контакт. Вие ще бъдете свършен човек, Майкъл.

— Подозирам по паузата ви, че се готвите да ми сервирате още някоя изненада.

— Именно. И то — заключителната. Вие доказахте, че сте силен и неподкупен човек. Признавам, че тия качества ме изпълват с респект. Но след като достатъчно сте се похвалили с тях, дошъл е ред да ги приберете обратно в джоба си. При днешното развитие на техниката силната воля и твърдият характер са толкова надеждни оръжия, колкото бронзовото копие или каменната брадва. Жалки инструменти — като всички други човешки „достойнства“. Практиката го е доказала и вие вероятно знаете нещо по тоя въпрос. Упоритостта е биофизично състояние, което трудно се поддържа, но лесно може да се разруши с помощта на съвременните препарати. Една порция от даден опиат — и вие вече не сте господар на психиката си. Една серия от порции — и вие като робот отговаряте на всички интересуващи ни въпроси. След което са достатъчни още малко усилия, за да бъдете доведен до пълен кретенизъм. А подир това идва ред и на окончателната ви ликвидация, която ще бъде предоставена на местните власти.

— Разбирам — кимам. — Обаче в такъв случай защо си губите времето с целия този разговор, вместо да пристъпите просто към изпълнението на варианта?

— Вие казвате, че разбирате, а нищо не разбирате. Аз искам да дойдете при нас доброволно, не насила.

— Ясно. Вие упражнявате принудата на всички тия заплахи с едничката цел да ме накарате да дойда при вас доброволно.

Сеймур премълчава и поглежда встрани.

— И с какво да си обясня тази ваша слабост към доброволните действия? С великодушието ви или с желанието да спестите скъпите медикаменти?

Сеймур продължава да гледа встрани. Въпреки отворения прозорец мансардата е изпълнена с тютюнев дим, защото отвън не прониква дори най-малък полъх. Нощният въздух е замрял над покривите влажен и тежък, сякаш притиснат от мокрите тъмни облаци.

— Вашите въпроси може би са уместни от гледна точка на абстрактния морал — заговорва най-сетне американецът. — Но в нашия занаят те са съвсем неуместни, а отправени лично към мене — несправедливи. Още в самото начало ви казах, че моето предложение беше да ви оставим на спокойствие. Аз знам не по-зле от вас, че не от всеки човек става предател, както и не от всеки човек става герой. Обаче какво знам аз и какво знаете вие, е съвсем без значение в случая, тъй като нещата не се решават нито от вас, нито от мене. И понеже те все едно вече са решени, предлагам ви едничкото средство за спасение, с което разполагам. Забравете, ако желаете и ако можете, целия ни днешен разговор и си спомнете само онзи от предишната ни среща: всичките ми предложения, материални и морални, остават в пълна сила. Кажете го най-сетне това ваше „да“, и тутакси ще получите обещаното, и никой от моите шефове няма да знае, че сте го получили подир върховна принуда, и никой няма да иска от вас нещо повече от съвети и мнения по един или друг материал. А материалите вие ще ги имате, дори и най-секретните, защото вече знам, че идвате при нас на своя глава, а не по инструкция от Центъра.

Ето подир заплахите и освежителния душ на обещанията. Един съвсем обичаен вариант на една съвсем обичайна програма. И ако в случая нещо ме изненадва, то не е редуването на угрози и съблазни, а интонацията на искрено участие в излиянията на Сеймур. Този човек е или много амбициозен работник, или голям артист, или наистина загрижен за съдбата ми. А не е чудно, ако и трите тия неща се съдържат по малко в оживлението му.

— Значи, вие сте готов отново да ми обещаете и парите, и всичко останало?

— Не да ви ги обещая, а да ви ги връча тутакси, още тази вечер.

„Не бива в никакъв случай да отказвате!“ — прозвучава нейде отдалеч настойчивият глас на Грейс.

„Гледай си работата“, отвръщам аз мислено на невидимата настойница, а гласно произнасям:

— И какво от това, че моите приятели ще ме заплюят, нали?

— Няма да ви заплюят — възразява Сеймур. — Ще ви впишат в списъка на героите. В последна сметка вие няма да минете на страната на противника, а ще бъдете ликвидиран.

— Много мило от ваша страна.

— Наистина. Защото ще ви ликвидираме привидно: едно съобщение във вестниците за намерен труп с вашите документи и отличителни белези. Докато самият вие, жив и здрав, ще бъдете в това време вече далеч оттук.

— Светът в наши дни е много малък, за да може човек да се скрие безследно.

— Светът е малък за политиците, които непрестанно се опитват да прекрояват картата му и които го познават само по карта. Но за човек на делото като вас светът е достатъчно голям, за да изчезнете някъде далеч отвъд океана и да започнете нов живот под нова самоличност.

Американецът поглежда часовника си и замълчава, като очевидно чака да чуе най-сетне моето „да“.

— Струва ми се, че навън заваля — забелязвам.

По ламарината на покрива наистина потропват редки тежки капки.

— Нека вали! — свива рамене Сеймур. — В класическите пиеси при ситуации подобни на вашите не вали, а гърми и се разразява буря.

В тъмния правоъгълник на прозореца се проточват дълги ивици дъжд, проблясващи в светлината на лампата. Малко по-късно те се сгъстяват в истински порой, ала задухата в мансардата си остава същата.

— Е, какво ще кажете? — подсеща ме американецът.

— Аз вече казах, Уйлям.

Той ме поглежда с леко трепване, сякаш не вярва на ушите си. Сетне се навежда стремително над масата и извиква почти в лицето ми:

— Значи, си подписвате смъртната присъда?

— Е, „смъртната присъда“… Нека не пресилваме нещата…

Сеймур издава нещо средно между въздишка и стенание и изкрещява:

— Да пресилвам нещата ли?… Господи, нима ще се окаже, че това, което съм смятал у вас за характер, не е нищо повече от най-обикновена тъпота? Та не разбирате ли, че оттук нататък вие сте наш затворник и пленник, че не можете да избягате никъде, че нямате възможност да напуснете тая квартира, защото вече от четвърт час насам (той ми показва часовника си) тя е блокирана от моите хора и само при един знак от моя страна вие ще се озовете в лапите им?

Гледам го смаян, не толкова от тая последна новина, колкото от гневното му лице, изгубило всякакъв помен от самообладание. През цялата тягост на нашата връзка, при всички перипетии на дебненето и на словесните схватки той нито веднаж не бе проявил раздразнение спрямо мене, не бе повишил тона, тъй че аз дори бях склонен да мисля, че високите тонове отсъствуват от регистъра му. А ето че сега този невъзмутим човек е повишил тона и е сменил цвета на лицето си. Той просто вика, почервенял и вбесен, вика като някой обикновен тип от улицата, изоставил маската на скептичното спокойствие.

Гледам го и го оставям да се навика, защото какво друго мога да направя. Но той, изглежда, улавя учудването ми и осъзнава, че е изтървал нервите си, затуй млъква, дръпва се назад на стола и прави опит да се овладее. После ми посочва наново часовника си и произнася:

— Давам ви две минути за окончателния отговор, Майкъл! Подир два дни увещания смятам, че две минути ще ви бъдат напълно достатъчни.

Не възразявам, понеже две минути повече или по-малко са без всяко значение. И ние мълчим и гледаме всеки пред себе си, додето дъждът навънка продължава да се лее с леко равно съскане.

— Бих искал да забележа в паузата, че вие ме смаяхте с вашето избухване, Уйлям.

— Моля да ме извините.

— Защо трябва да ви извинявам? Това ми харесва. Вие изведнаж турихте кръст на всички свои пози и на всички свои истини и показахте човешкото у себе си.

— Да, да, за това ще говорим по-късно — откланя разсъжденията ми американецът.

— Вие показахте дори, че имате морал или остатъци от морал, и всъщност вашата експлозия бе експлозия тъкмо на тоя стъпкан морал, който се разбунтува от това, че трябва да станете палач на човека, когото наричате „приятел“.

— Вие отивате прекалено далече в снизхождението си — отвръща Сеймур, като продължава да гледа пред себе си. — Струва ми се, че избухнах просто защото видях задачата ми да се проваля.

Да, той наистина вече напълно се е овладял и очевидно се стеснява от мимолетното си разголване.

— Минаха два пъти по две минути, Майкъл. Чакам да чуя какво ще кажете!

— Какво мога да кажа, освен че комбинацията е безпощадно съставена. Значи, вие отправихте по телефона на Грейс не покана, а нареждане за действие?

— Не съм се занимавал изобщо с Грейс. Телефонирах на екипа.

— Да, наистина: комбинацията е безпогрешно съставена.

— По необходимост.

— И все пак вие сте допуснали една малка грешка. Една малка неточност от рода на тия, които и аз допускам понякога.

— Каква неточност?

— Става дума за неточния адрес. Жилището, в което се намираме, съвсем не е квартирата, позната на Грейс и на хората ви.

Този човек има опасно бръз рефлекс, но за щастие това ми е известно. Така че в момента, в който той посяга към задния си джоб, аз вече стрелям право в лицето му. Стрелям до три, защото не обичам да се скъпя, особено когато се касае за приятел. Впрочем куршумите не са смъртоносни, нито дори кръвопролитни. Те са заредени само с течен газ, обаче парализиращото им свойство е очевидно. Сеймур вдига неволно ръка към устата си, но тутакси се отпуска, сякаш оборен от дълбок сън, и се свлича от стола. Улавям го навреме, за да му спася едно излишно натъртване. После вадя изпод кушетката предварително приготвеното въже с намерение да придам по-голяма устойчивост на американеца, като го привържа за облегалото. Ала преди още да съм пристъпил към тая спасителна операция, променям решението си. Неудобно е за един спящ човек да седи привързан на стол. При това столът лесно може да се събори и да вдигне излишен шум. Улавям под мишниците заспалия, отмъквам го на кушетката и го привързвам за нея възможно по-здраво. После поставям в устата му една носна кърпа, съвсем чиста, защото Сеймур е гнуслив човек. А след туй грабвам сакото си и напускам тая душна мансарда.