Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Love and Protect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Desi_Zh (2009)
Корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Кейт Дентън. Гореща следа

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0112-7

История

  1. — Добавяне

Трета глава

На следващата сутрин Шери влезе в кабинета на Манинг със стегната походка и строго изражение. След конфликта в басейна той като че ли бе започнал да я отбягва. Бе прекарал останалата част от вчерашния ден в града. Беше се върнал във форта само за да се преоблече и отново бе отишъл в Санта Фе с неколцина от гостите, между които и Анджела. Вероятно бе решил, че може напълно да пренебрегне Шери, но единственият начин да успее, бе като скъса всякакви връзки с „Уолъс Секюрити“.

Щом тя влезе, Манинг вдигна поглед.

— Краката по-добре ли са?

— Чувствам се чудесно — каза Шери. — Въпреки съмненията ви, съм в отлична физическа форма. Всички болки изчезнаха. Да не би грижата за здравето ми да е станала причина да не ме уведомите за планираната за днес експедиция?

— Опитвам се да помагам — смути се за миг Манинг. — По моя молба, Франк ще дойде да ме наглежда.

— Откога започнахте да се разпореждате и с нашата работа? Как ще реагирате, ако аз започна да давам нареждания на персонала ви?

— Права си — каза той. — В такъв случай, ако предпочиташ, ела ти. Все едно. Тръгвам след час.

Шери го изгледа втренчено. А сега какво? Разумът й подсказваше да откаже и да остави задачата на Франк. Но разумът като че ли я напускаше, щом станеше въпрос за Манинг Чандлър.

— Къде отивате?

— Искам да потърся подходящо за алпинизъм място, близо до форта.

— Защо?

— Защото обикновено ми се налага да водя хората в Колорадо, а би било много по-удобно, ако наблизо има такова място. Е, ако ще идваш с мен, побързай. Ще се върнем чак утре.

— Кои ние?

— Само ти и аз.

— Но…

— Какво има, госпожице Линдзи? Страхуваш се да останеш насаме с мен в гората?

— Ни най-малко — отрече Шери, въпреки че наистина се бе стреснала от тази възможност. — Но е много глупаво да тръгваме само двамата, при положение че получавате такива ужасяващи заплахи.

— Не мога цял живот да се крия тук. А сега бъди така добра да побързаш. И кажи на Готвача да приготви малко храна. — И за да покаже, че разговорът е приключил, той отново насочи вниманието си към телефона.

След като хвърли малко дрехи в чантата си и каза на Франк, че ще го замести, Шери отиде в кухнята и изчака Готвача да опакова храната. И в този момент прокле деня, в който бе дошла в Ню Мексико. Изглежда напълно бе изгубила контрол над положението. Не искаше да тръгва на поход, а още по-малко да тръгва на поход с Манинг. Първо, експедицията бе безразсъдство и второ, нямаше никакво желание да остава насаме с Чандлър.

Един Бог знае как щеше да се държи с нея, когато останат съвсем сами. А също и как щеше да се държи самата тя. И въпреки че не искаше точно в този момент да започва авантюра с който й да е мъж, а още по-малко с клиент на фирмата, Шери осъзна колко много я привлича Манинг Чандлър. Искаше той да я уважава, да се възхищава от работата й и… какво още? Внезапно бе обзета от вълнение и объркване.

Предполагаше, че Манинг е измислил излета с единствената цел да злепостави агент на „Уолъс Секюрити“ и бе готова на всичко, за да не му позволи да разбере колко голям успех имаха усилията му в тази насока. Още не бяха тръгнали, а тя вече се чувстваше ужасно. А най-неприятното все още предстоеше. Шери не знаеше нищо за къмпирането, но бе наясно, че не желае да остане без електричество и вода. До този момент успешно бе отбягвала такива места, тъй като всички досегашни клиенти на „Уолъс Секюрити“ бяха също толкова привързани към удобствата, колкото и тя.

Когато Манинг я посрещна на задния портал с огромен черен жребец и още един по-дребен кон, тя веднага разбра, че е имал намерение да я изплаши… Може би се опитваше да й даде урок, задето се бе самопоканила. Е, нямаше да му достави това удоволствие. Тя спокойно му подаде един от навитите спални чували, завърза другия за своето седло и се метна на коня. Добре че Манинг не видя самодоволната усмивка на лицето й. Поне веднъж бе успяла да го изненада.

Първите си уроци по езда бе взела още като дете, когато бе влюбена в конете. По-късно, в колежа, бе преминала опреснителен курс с надеждата някой ден да я приемат в редовете на конната полиция.

Яздиха повече от два часа и най-после спряха на малка полянка, близо до красив водопад. Шери съжали, че не носи фотоапарат, за да запечата красотата на девствената природа на Ню Мексико. Но бе имала толкова малко време за подготовка, че едва бе успяла да вземе четка за зъби и бельо.

Тъй като се бяха изкачили още по-високо в планината, беше доста хладно и се налагаше да запалят огън. Докато Манинг събираше изсъхнали клони, Шери се любуваше на прекрасната гледка.

— Не си прави труда да подреждаш лагера — каза саркастично Манинг.

Тя му хвърли смразяващ поглед и продължи да се наслаждава на природата. Какво толкова имаше да се прави? Грешка, какво толкова можеше да направи тя?

Внезапно кракът й опря в нещо меко, което много приличаше на змия, и тя нададе пронизителен писък.

— О, боже! — Манинг се втурна към нея. — Какво става?

— Змия!

— Къде?

— Ето тук. — Шери посочи мястото, където преди малко бе стъпила. — Избяга. — Сърцето й продължаваше да бие лудо.

— Горкото влечуго — каза Манинг. — Сигурно си го изплашила до смърт. Изненадан съм, че такава животинка е в състояние да те разстрои — добави той с усмивка, — като се има предвид, че обичаш да целуваш паяци.

Шери тихо изстена. Освен че бе непоносим, Чандлър помнеше всяка нейна дума.

— Много сте мил.

— Е, почти сигурно е, че е била безобидна, ако изобщо е било змия. Просто не ги дразни и те няма да те закачат. — Той се запъти към купчината сухи клони, но после спря и се обърна. — Какво ще кажеш да се поразходим, преди да запаля огъня?

— Вие сте шефът — каза тя и сви рамене с безразличие. Нямаше голямо желание да броди из горите, но все пак беше бодигард. Освен това като че ли да стоят на едно място бе също толкова опасно.

Когато се върнаха, слънцето вече залязваше. Шери бе преодоляла страха си от пълзящи гадини дотолкова, че спокойно седна върху навития спален чувал и се загледа в непрекъснато променящите се цветове на небето, докато слънцето изчезна зад хоризонта. С падането на нощта Манинг запали огъня, двамата седнаха край него и вечеряха сандвичи с пуйка и горещо кафе.

С изключение на зловещите звуци, които долитаха от време на време от гората и досадните насекоми, обстановката бе много успокояваща. И въпреки това помежду им витаеше някакво напрежение — повече на лична, отколкото на професионална основа.

Най-после Манинг проговори.

— Радвам се, че се самопокани. Мисля, че си по-добра компания за такава разходка от Лайтфут. Убеден съм, че изобщо не го бива в такава обстановка. — Той направи малка пауза и добави: — За разлика от теб.

— За миг си помислих, че ще кажете нещо хубаво за „Уолъс Секюрити“, но, както обикновено, успяхте да ни клъвнете.

— Просто се пошегувах, агент Линдзи. Всъщност се радвам, че имаме възможност да поговорим насаме, без да се притесняваме, че някой може да ни чуе. — Той откъсна клонче от близкия храст, повъртя го нервно из пръстите си и после го захвърли. На лицето му се изписа болка. — Много ми е неприятно да призная, но напоследък започнах да подозирам, че заплахите идват от вътрешен човек. По дяволите… — Той взе едно камъче и го запрати по посока на водопада. Изглежда, искаше ръцете му непрекъснато да са заети с нещо. — Може би развивам някаква мания, но дори започнах да си задавам въпроса дали телефонът и кабинетът ми не се подслушват.

— Искате да кажете, че някой от персонала изпраща бележките?

— Почти съм сигурен и тази мисъл ме влудява. Чувствам близък всеки един от тях. Все едно някой от семейството ми да се обърне против мен. Не, примерът със семейството ми не е подходящ. Все едно добър приятел да ти стане враг.

Той за втори път намекваше за не особено добрата атмосфера в неговото семейство. Но тя все още не го чувстваше достатъчно близък, за да му зададе по-конкретен въпрос на тази тема.

— И какво ви кара да мислите така? Бяхте напълно убеден в обратното.

— Така е. Предполагам, бил съм толкова категоричен, защото ми се е искало да вярвам, че е така. Но стана ясно, че писмата идват отвътре. Преди два дни получих още едно. — Шери понечи да каже нещо, но Манинг я спря. — Да, зная, че е трябвало да ви го предам, но преди това исках да проверя нещо. Сигурен съм, че е напечатано на старата пишеща машина, която държим в спортната зала. Тя не изписва добре буквата „е“.

Шери си играеше с опаковката на сандвича, след това я смачка на топка и я пъхна в плика, в който събираха отпадъците.

— Каква е лентата на тази пишеща машина? Ако е за еднократна употреба, бихме могли да я изпратим за експертиза. Не я носите, нали?

— Вие май съвсем се увлякохте? — каза Манинг с усмивка.

— Това ми е работата. А вие сте загубили ценно време. Трябва да разберете колко важно е да ни уведомявате незабавно за всяка улика.

— Почакай. Аз съм също толкова заинтересован да хванем предателя.

Тонът и енергията, с които Манинг произнесе тези думи, както и думата „предател“ разкриха в него чувства, които Шери не знаеше как да приеме. Тя реши, че ще е най-добре да съсредоточи вниманието си върху ролята на „Уолъс Секюрити“.

— Том и Дъг знаят ли?

— Не, казвам го първо на теб.

Шери се досети, че лошото му настроение вчера сутрин в басейна сигурно се е дължало на откритието за машината.

— Поне имаме откъде да започнем. Щом се върнем, ще говоря с Франк и ще ускорим разследването.

Двамата с Манинг обсъждаха бъдещите действия около половин час, после тя се изправи и се протегна.

— Мисля да си лягам.

— Добра идея. — Манинг също стана. — Чака ни тежък ден. — Той пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се загледа в тъмнината. — Днес следобед не видях подходящо място за алпинизъм, но ще продължим да търсим. Опитвала ли си този спорт?

Шери поклати глава. Манинг като че ли се опитваше да отложи момента, в който щяха да си пожелаят лека нощ. Изглежда му беше приятно с нея и не искаше вечерта да свърши.

Настъпи дълга неловка тишина, докато се гледаха в очите. После напрежението, което бе усетила преди, се превърна в нещо друго. Вълнуващо очакване… Те се приближаваха един към друг, докато накрая Манинг я привлече към себе си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и пръстите му докоснаха кобура, окачен на рамото, под сакото й.

— Това е пистолет! — извика той и се отдръпна, сякаш бе докоснал горещ котлон.

Шери бе смаяна от реакцията му и не можа да отговори веднага.

— Разбира се, че е пистолет — рече най-после.

— Ще трябва да го свалиш. Не обичам пистолети.

— Жалко, защото работата ми изисква да го нося. Не съм си го закачила вместо бижу.

— Изобщо няма да го носиш! Няма да позволя престрелка пред очите на гостите ми!

— Случайно да виждате гости наоколо? Освен това човекът, който ви изпраща бележките, може да се окаже опасен.

— Съмнявам се. Ако е някой от персонала, сигурно е, че не съм в опасност. Обзалагам се, че авторът на заплахите е подведен.

— Може би залагате живота си: Преди няколко дни бяхте сигурен, че виновникът не е от персонала ви. Не искам да поемам никакви рискове.

— Точно тук сме на различно мнение, защото аз искам да рискувам. И след като аз съм ви наел, а не вие мен, най-добре ще е да се съобразявате с желанията ми. Свали пистолета — заповяда отново той. Но след като Шери го изгледа твърдо, отстъпи: — Поне докато си във форта.

 

 

По-късно същата нощ Шери лежеше в спалния си чувал, само на около метър от Манинг, като се опитваше да подреди всичко в съзнанието си и да си обясни защо този случай бе по-различен от всички останали. Една от причините бе, че тя много харесваше Манинг. Когато видя болката, изписана на лицето му, се трогна. Обзе я гняв към служителя, който искаше да го убие. Кой можеше да е? Хуан? В никакъв случай! Хуан изглежда бе най-довереният му човек. А Готвача бе вече вън от списъка. Наистина момчето имаше досие, но привързаността му към Чандлър бе очевидна.

Трябва да е някой друг. За съжаление списъкът на възможните извършители бе много дълъг — фортът бе огромен и в него работеха десетки хора. В тази сложна главоблъсканица Шери все по-трудно успяваше да отдели клиента от мъжа.

Колкото и да се опитваше да потисне това чувство, влечението към Манинг непрекъснато изплуваше на повърхността. Моментната близост само бе разпалила огъня, който лумваше в нея, щом го видеше. За първи път в живота си Шери изпитваше такава възбуда от присъствието на мъж. Какво толкова притежаваше Манинг? Защо непрекъснато й се случваше да се хваща, че мисли за своя клиент по неподобаващ начин?

Докато се взираше в небето, осеяно със звезди като с коледни свещички, тя се опитваше да си обясни тези непознати за нея чувства и осъзна колко скучен бе станал напоследък начинът й на живот. Опита да си спомни кога за последен път бе излизала с мъж. Преди не по-малко от четири месеца. Но с това работно време и непрекъснатите тренировки, беше трудно да води по-разнообразен живот.

И Шери реши, че е съвсем естествено след четири месеца без нито едно романтично преживяване, да се увлече по Манинг Чандлър. Може би точно в този момент не й бе необходим мъж, но това не означаваше, че ще прекара целия си живот сама — без съпруг и деца. Просто не искаше да повтаря грешките на майка си. Искаше да има един-единствен съпруг — да речем за около петдесет години — а не няколко с „кратки договори“. Тя отпъди мисълта за майка си. Ставаше късно, утрешният ден се очертаваше като доста тежък.

 

 

Шери се събуди преди разсъмване. Манинг вече бе станал. Седеше на голям камък, пиеше кафе и гледаше изгрева. Тя приседна в спалния си чувал, да се наслади на гледката. Възможността да се любуваш на природата така тихо и спокойно беше едно от онези малки удоволствия на къмпирането, за които тя никога не се бе замисляла.

След като закусиха, Шери и Манинг събраха нещата си и продължиха търсенето на подходящо място за алпинизъм. Яздеха един до друг, а по тесните пътеки конят на Шери изоставаше зад неговия, докато Чандлър оглеждаше околността.

Манинг като че ли живееше в свой собствен свят и Шери можеше само да гадае какви мисли се въртяха в главата му. Той бе човек, влюбен до болка в дивата природа и спокойствието. Шери завиждаше на умението му да забрави грижите си и да се радва на всичко, което го заобикаляше. Тя много се съмняваше, че би могла да бъде тъй спокойна, ако беше на негово място.

Отново започна да прехвърля мислено цялата информация за персонала. Но моментът наистина не беше подходящ. Имаше нужда да прегледа папката с материалите, събрани по случая, за да може да провери и най-незначителните подробности, които можеха да й дадат вярната посока. Сега бе по-добре да се наслаждава на разходката и да мисли за красотата на природата.

Шери се бе справила сравнително добре с къмпирането. С изключение на малко по-острата й реакция на змията. За градско момиче като нея, това бе истински подвиг. Бе очаквала, че излетът ще я подложи на ужасни мъки и удоволствието, което изпитваше, бе истинска изненада. Осъзнаваше, че една от причините бе присъствието на Манинг. Не можеше да забрави онзи миг, когато бяха така близо до целувката… Шери рязко тръсна глава. Не бива да мисли за това.

Яздиха цяла сутрин и огледаха няколко стръмни скали, но Манинг не хареса нито една. Въпреки това, когато се отправиха обратно към форта, той не изглеждаше разочарован.

— Пак ще търся. Не е толкова спешно. Все пак имам онова местенце в Колорадо. — Той се усмихна.

В далечината Шери вече виждаше комплекса. През изтеклото денонощие бе научила много за Манинг Чандлър, за разследването и… за самата себе си.

— Благодаря за компанията. — Манинг скочи от коня, подаде юздите на един от конярите и помогна на Шери да слезе от седлото. — Веднага ще ти донеса онова писмо.

— Добре — каза Шери. Походът като че ли бе създал отношения на взаимно уважение помежду им и Манинг се отнасяше с по-голямо доверие и към „Уолъс Секюрити“.

Точно когато Шери ликуваше вътрешно от тази победа, дойде поредната неприятност. На следващата сутрин Манинг излезе заедно с група гости на петнайсеткилометров крос.

Този път жертвата бе Франк Лайтфут, който по своя инициатива бе решил предварително да провери маршрута и когато трябваше да тръгне с групата, бе вече изтощен до смърт. Замаян от умора, той стъпи накриво, изкълчи глезена си и се наложи, накуцвайки, да се върне във форта. Кракът му се бе подул, когато Манинг му помогна да седне на един от столовете в кухнята и го събу, а Шери пълнеше торбичка с лед и горчиво съжаляваше, че не бе отишла вместо Франк.

— Не мога да повярвам, че фирма като вашата може да изпрати такива смотаняци — промърмори Манинг на Шери, като минаваше покрай хладилника, за да вземе още един стол. — Не разбирам, защо се излагате така.

— Просто нещастен случай — каза в своя защита Шери. — И мисля, че изобщо не съм се изложила, като се изключи първият ми крос.

— Когато бях принуден да възпра глупостта ти. Трябва да призная, че бях много изненадан, когато онзи ден се задържа на коня. — Манинг я погледна безизразно, върна се при Франк и внимателно вдигна крака му на втория стол. — Съжалявам, приятел, но ми се струва, че известно време няма да можеш да стъпваш на този крак. Ще се обадя в клиниката да ти изпратят чифт патерици. А дотогава не ти остава нищо друго, освен да седиш спокойно тук.

— Страхотно — каза горчиво Франк. — Представям си как ще реагира Ансън, когато научи, че пак трябва да се подменя човек.

— Край на подмените — отвърна рязко Манинг. — Стига толкова.

— Как така?! — възкликна Шери и приближи с торбичката лед. — Според договора…

— Вече съжалявам, че подписах този проклет договор. — Той ги изгледа намръщено. — Всичко изглеждаше толкова просто и ясно: да се открие откаченият ми „приятел“. А сега сигурно той си умира от смях. Май ще трябва да прекръстя това място на Форт „Нещастие“.

Шери замълча, осъзнала, че той има право. „Уолъс Секюрити“ се проваляше с гръм и трясък. Но защо? За първи път се сблъскваха с подобен проблем. Не само Манинг съжаляваше, че е подписал договора. Искаше й се да подвие опашка и да се върне в Хюстън. Но сега бе необходимо да хвърли всички сили в решаването на случая.

— Няма да има повече подобни неприятности — увери го тя самоуверено. — И със сигурност ще открием автора на заплахите.

— Струва ми се, че вече съм чувал тази песен.

— Още една възможност? — Гласът на Шери бе умолителен. Не можеше да се върне в Тексас и да признае пред братята си, че се е провалила.

— Добре — отстъпи Манинг, — но без повече подмени на хора. Лайтфут може да остане да ближе раните си, докато ти вървиш по петите ми. Това е. Ясно ли се изразих?

— Абсолютно — каза тя с облекчение.

Шери правеше вътрешен оглед, когато забеляза някакъв непознат да се отправя към кабинета на Манинг. Беше висок, с разрошена коса и неколкодневна брада. Носеше стари, изцапани джинси и кални ботуши. Целият му вид излъчваше заплаха.

Как ли се беше промъкнал покрай охраната? Тя приближи внимателно към него и се изпречи на пътя му.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Той я изгледа изпитателно.

— Точно в този момент, не, скъпа. Къде е Чандлър?

— Мога ли да знам по какъв въпрос искате да разговаряте с него? — Ръката на Шери незабелязано се спусна към пистолета, който, за щастие, продължаваше да носи, въпреки заповедта на Манинг.

— Не е ваша работа, малка госпожице. — Той я хвана за раменете и се опита да я отмести.

Само след миг Шери бе извила ръката му и го притискаше с лице към стената.

— Мерки за безопасност. Покажете документ за самоличност. Веднага!

— Шегуваш се, нали? Чандлър — извика той, — вътре ли си? Кажи на копоя си да ме пусне!

Манинг изхвръкна от кабинета си и щом видя сцената, сините му очи като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите.

— По дяволите, какво правиш? — извика той.

— Ами аз… — Тя отпусна ръката на мъжа.

— Пусни го! — заповяда Манинг и я издърпа встрани.

Непознатият изпъна ръка и внимателно раздвижи рамото си. После погледна нагло Шери.

— Май нямам счупени кости, тигрице, но съм свикнал жените да се отнасят с мен малко по-нежно. — Той й се усмихна злобно и се обърна към Манинг. — Няма ли да ни запознаеш, Чандлър?

— Това е Рейс Евънс — обърна се Манинг към Шери.

Тя едва не изстена, когато чу името. Евънс бе един от най-популярните актьори в сълзливите телевизионни сериали.

— Рейс обикновено не ходи в този вид — обясни Манинг. — Брадата и дългата коса са заради новия му филм. Рейс, запознай се с Шери Линдзи.

Тя си спомни, че бе чела в светските хроники за новата роля на телевизионния идол в киното. Явно се снимаше в някакъв уестърн.

— Приятно ми е. — Той внимателно разтри рамото си. — Наистина ли е от охраната, Манинг? Никак не прилича на ченге.

— Е, струва ми се, сам се убеди, че действа точно като ченге — отвърна Манинг. — Защо не отидеш до спортния център да се отпуснеш малко в басейна, Рейс? Ще дойда след малко. Преди това искам да поговоря с госпожица Линдзи.

Шери бе сломена. Бе допуснала сериозна грешка, но мъжът можеше да се окаже и наемен убиец, а работата й бе да пази Манинг. И все пак, дължеше му извинение.

— Съжалявам — каза тя, след като Рейс ги остави насаме.

— Извинението не е достатъчно. — Лицето на Манинг бе мрачно. — Рейс Евънс и приятелите му са най-редовните ми клиенти. Още една такава грешка и няма да има нужда да се тревожа за бизнеса си, защото такъв просто няма да съществува.

— Казах, че съжалявам — процеди през зъби Шери.

Той поклати глава.

— А аз казах, че извинението не означава нищо. Казах и на теб, и на твоите Кийстоунски полицаи, че не съм доволен от работата ви и с този провал чашата преля. Щом започвате да нападате клиентите ми, вече няма никаква полза от вас. Затова мисля, че ще е най-добре да си събирате багажа. Независимо от договора, искам да напуснете още днес. — Той я гледаше гневно. — След тази идиотска каскада с Рейс, сигурно ще стана за смях сред колегите си. Реших, че не ми е необходим следовател. Особено такъв, който подозира всички, които носят панталони. — След тези думи, Манинг се отдалечи с бързи крачки.

Шери остана безмълвна, разстроена от гневните му забележки. Реакцията на Манинг Чандлър бе наистина прекалено остра. В следващия момент тя с болка осъзна, че атаката бе насочена лично към нея. Най-много от всичко й се искаше да си събере багажа и да си замине — точно както той бе казал. Като всеки професионалист и на нея й се беше налагало да се занимава с оплаквания на клиенти, но от критиките на Чандлър и още повече от неговото разочарование я заболя повече. Защо?

Престани да мислиш за това, каза си тя. Не позволявай на чувствата да се намесват в работата ти. Остави клиента да се поуспокои.

А още по-важно бе да измисли как да го накара да отмени заповедите си. Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Той бе толкова вбесен, че бе в състояние да я удуши и за да бъде убеден, че е действал необмислено, се изискваше наистина голямо дипломатическо умение.

След няколко часа интеркомът иззвъня и Манинг я извика в кабинета си. Шери извади пудриерата си, но в следващия миг се сепна. Какво правя, по дяволите? Тя върна кутийката в чантата си, стана от стола и с изправен гръб и предизвикателно вдигната глава се отправи към кабинета на Чандлър, готова да понесе още обиди. Щеше да му даде възможност да излее гнева си, но нямаше намерение да се унижава. Ако той поискаше, до вечерта всички служители на „Уолъс Секюрити“ щяха да си заминат.

Когато застана на прага, Манинг вдигна очи от доклада, над който работеше.

— Влез.

Шери приближи до бюрото му и той с жест я покани да седне.

— Размислих над онова, което се случи тази сутрин и промених мнението си. — Той замълча, като почукваше с писалката си по бюрото. — Бях твърде груб. Рейс възприе случая откъм смешната му страна. А след като му обясних положението, той каза, че ти просто си вършила работата си. — Манинг я погледна загрижено. — Признавам, че ставам малко неспокоен, когато бизнесът ми е изложен на риск. Всъщност ти се справи доста добре. Освен това общо взето се разбираме. Рейс обеща да запази в тайна причината за присъствието ти тук. Така че нека забравим този неприятен епизод. Съгласна ли си?

Шери бе шокирана. Беше очаквала нови обвинения и бе обмисляла как да им се противопостави, а той почти я молеше за помирение.

— Съгласна съм — отвърна тя, опитвайки да сдържи усмивката на облекчение, която се разля на лицето й.

Погледите им се срещнаха и след няколко дълги секунди в неловко мълчание, тя каза:

— Ами, ако това е всичко, аз отивам да работя.

— Да, това е всичко.

 

 

Същата вечер, след като Манинг и неколцина от гостите тръгнаха към Санта Фе, Шери седеше на един висок стол в кухнята, пиеше кафе и слушаше Готвача, който лъскаше плотовете и се оплакваше.

— Писнало ми е от жените, които непрекъснато се увъртат около шефа, всяка с надеждата да стане госпожа Манинг Чандлър. А става нетърпимо, когато започнат да си пъхат носа в моята работа. Госпожица Уестин е направила шоколадови сладки „за Манинг“ — продължи той, като имитираше пискливия глас на Анджела. — Защо не си седи на снимачната площадка, ами при всяка почивка тича тук. Хората от екипа гледат на центъра като на хотел, а Анджела изглежда го смята за своя лична собственост.

От списъка на гостите Шери знаеше, че Анджела е актриса.

— Във филма с Рейс Евънс ли се снима?

— Да. Но всъщност се интересува повече от шефа, отколкото от актьорската си работа. Изглежда е толкова актриса, колкото и готвачка. Когато дойде тук, не можеше да свари вода, а после изведнъж се превърна във Великата Готвачка. Сигурно е изкарала някой съкратен готварски курс, след като е видяла какъв домошар е шефът.

„Домошар?“ Ако бе чула това определение веднага след пристигането си тук, Шери със сигурност нямаше да може да го проумее. Но сега, като се позамисли, й се стори съвсем подходящо. Форт „Спокойствие“ бе домът на Манинг, а персоналът — неговото семейство. По-голямата част от пътуванията му бяха свързани с бизнеса, а през останалото време изглежда най-голямо удоволствие му доставяше да си почива във форта. Тя започваше да се чуди каква жена би се вместила в тази картина. И защо толкова много я потискаше мисълта, че тази жена определено нямаше да е отдадена на кариерата си и щеше да приготвя пуканките в микровълнова фурна, без да ги изгори? Точно се канеше да разпита Готвача за „домошарската“ страна от характера на Манинг, когато чу, че „шефът“ и гостите му се връщат. Наближаваше десет.

— Виж ти, кой бил тук! — нахълта в кухнята Рейс Евънс. — Моят любим таен агент. — Той придърпа още един висок стол до тезгяха, седна до нея и с фамилиарен жест сложи ръката си на облегалката й. После понечи да отметне непокорния кичур, паднал на челото й. — Много си хубава. Имам слабост към червенокосите.

Шери не обърна внимание на думите му, стана и отиде да измие чашата си. Рейс я последва, облегна се на тезгяха и пак започна да си играе с косата й.

— Трябваше да дойдеш с нас в града.

Преди да успее да каже на Рейс, че не е била поканена, в кухнята влезе Манинг.

— Най-добре си лягай, Рейс. Утре те чака тежък ден. — В гласа му имаше нотка на предизвикателство.

Рейс безгрижно се протегна.

— Не знаех, че тук има вечерен час, но наистина утре трябва да ставам рано. — Той се обърна към Шери. — Е, лека нощ, прекрасна Шери. — Той я целуна по бузата, остана така за миг, а след това устните му се спуснаха към шията й.

— Рейс. — Тонът на Манинг не търпеше възражения. — Долу ръцете.

— Извинявай, приятелю — през смях каза Рейс. — Не знаех, че навлизам в чужда територия. — Той се запъти към вратата и точно преди да излезе, намигна на Шери.

Готвача бе привършил с чистенето. Той пожела лека нощ и излезе веднага след Рейс. Шери и Манинг останаха сами.

— Намесата ви не беше необходима.

— Не познаваш Рейс Евънс. А може би ти е било приятно. Той е голяма звезда.

— Не става въпрос за това. Струва ми се, той остана с впечатлението, че… — Шери се изчерви.

— Какво?

— Нямам нужда от закрилата ви, господин Чандлър.

Манинг пъхна ръце в джобовете на джинсите си, облегна се назад и се засмя.

— О, нима съм те закрилял? Ами, както казват, няма нищо лошо в това да върнеш жеста. — Той отново се засмя. — Лека нощ, прекрасна Шери — повтори той думите на Рейс и излезе от кухнята.