Ема Дарси
Съдбовна среща (4)

Четвърта глава

Беше почти пладне, когато ролс-ройсът, в който седеше Ребъл, премина бавно през портала на Девънпорт Хол. Тя се мъчеше да потисне неясните предчувствия, измъчващи я от вчерашния ден. Обикновено обмисляше решенията си трезво и никога не съжаляваше за тях. Този път обаче изневери на себе си, като позволи да вземе връх емоционалната обвързаност с хората, с които й предстоеше да прекара следващите седем дни.

Сигурно прибърза да направи паралел между съдбата на Селест и собствената си съдба, което в даден момент можеше да я подведе. Не можеше да си обясни и своите реакции по отношение на лорд Девънпорт. Смяташе, че не губи лесно самообладание и винаги е в състояние да действа хладнокръвно и разумно. Но с Хю Девънпорт се получаваше съвсем различно. Това само усложняваше нещата.

Колата заобиколи фонтана и бавно спря пред стълбите. Ребъл изгледа масивната входна врата на огромната къща и отново я завладя тревожната мисъл какво ли я очакваше зад нея. В този миг вратата се отвори и оттам изхвърча малка фигурка в синьо. Сърцето й подскочи от радост. Каквито и капани да я чакаха за напред, решението й беше правилно. Едно изпаднало в беда дете се нуждаеше от помощта й.

— Ти наистина дойде! — изкрещя Селест. Стоеше като закована насред стълбите и я оглеждаше с невярващи очи.

— А ти какво си мислеше? — намигна й окуражително Ребъл. Очевидно детето не бе повярвало на думите на чичо си.

— И наистина ли си решила да останеш? — попита то недоверчиво.

— Защо пък не? Тук много ми харесва и се радвам, че чичо ти ме покани да ви погостувам — Селест бързо погледна към шофьора, който измъкваше от колата пътнически чанти. Когато се убеди, че не я лъжат, заразглежда с любопитство маратонките й „Рийбок“, тесните й поизбелели джинси и широкия пуловер с ярки австралийски мотиви. Младата жена съвсем съзнателно бе подбрала дрехите си, защото искаше да затвърди първите впечатления на момиченцето. Одобрителният поглед, с който бе удостоена, говореше, че е на прав път. — Май трябваше да се поиздокарам… — тя огледа въпросително рокличката от син муселин, украсена с множество финтифлюшки.

— Изобщо няма нужда! — поклати отрицателно глава детето. — Трябваше да ходя на църква и затова ме накараха да се облека така. Но ти съвсем не си длъжна да ходиш на църква, Ребъл — доволна, че бе сложила точка на тази досадна тема, Селест насочи вниманието си към пъстрия пуловер на гостенката. — Това тук агънца ли са? — попита заинтригувана.

— Точно така. Този мой пуловер се казва „Танцуващата Матилда“. Картинките, избродирани по него, разказват историята от песента.

— Каква история? — нетърпеливо захапа въдицата момиченцето. — Ще ми я разкажеш ли?

Докато се качваха по стълбите, Ребъл й разправи австралийската легенда за скитника, който откраднал едно агънце, защото умирал от глад. Когато го заловили, за да не попадне в затвора, предпочел да скочи в реката и се удавил.

Брукс им отвори вратата и изгледа с неподправена изненада Селест, подскачаща щастлива около Ребъл. Госпожа Томкинс я очакваше в преддверието, за да я отведе в стаята. През целия път дотам тя не престана да хвърля изумени погледи към момиченцето, което крачеше весело до гостенката и я засипваше с въпроси. Госпожа Томкинс спря пред една врата на първия етаж и учтиво покани Ребъл да я последва.

Младата жена неволно спря на прага. За пръв път щеше да живее сред такъв разкош. Едната половина на огромната стая бе заела от старинно легло с балдахин и съответните шкафчета и скринове. Другата половина бе обзаведена като всекидневна. Няколко кресла бяха разположени около камината. Имаше маса със столове, писалище, телевизор и библиотека, в която личаха заглавия, отговарящи на най-разнообразни интереси. Подът бе застлан с дебел килим в пастелно розово, а мебелите бяха тапицирани с кремава коприна. През отворена врата се виждаше друга, по-малка стая с вградени гардероби, а след нея — луксозна баня. Очевидно на гостите се предоставяха всички удобства. Не можеше да се отрече, в това отношение я посрещнаха като кралица.

След малко донесоха багажа й. Госпожа Томкинс предложи да подреди дрехите й и да ги приглади, ако е нужно. Ребъл отклони любезно предложението. Дрехите й не се нуждаеха от гладене, защото бе подбрала удобни за пътуване, немачкаеми материи. Освен това много й се искаше час по-скоро да остане насаме със Селест и да се помъчи да укрепи зараждащото се доверие помежду им.

— Госпожице Джеймс, обедът е в един — съобщи икономката, преди да напусне стаята. — Лорд Девънпорт помоли да ви предам, че ви очаква в салона и ще се радва да ви види сред другите си гости, веднага щом привършите с подреждането.

Госпожа Томкинс наблегна едва забележимо на думите „другите гости“. Спортният вид на младата жена очевидно не й вдъхваше особено доверие. Ребъл бе привърженик на принципа „Когато си в Рим, дръж се като римлянин“, но в случая целта й съвсем не беше да впечатлява Стенторпския граф и неговите гости. Освен това, ако сменеше дрехите си точно сега, навярно Селест би го възприела като отстъпление.

— Благодаря ви, госпожо Томкинс! — отвърна тя с очарователна усмивка. — Обещавам да не се бавя много.

Веднага щом икономката затвори вратата, Ребъл реши да провери правилността на досегашната си тактика и подхвърли сякаш между другото:

— Имаш ли представа кои са гостите на чичо ти?

— Естествено, че имам! — изгледа я подозрително Селест.

Ребъл продължи да окачва роклите в дрешника, като се правеше, че не забелязва промяната на настроението й.

— А ти харесваш ли ги? — попита нехайно.

— Мразя ги ужасно! — яростно отговори момиченцето.

Това реши въпроса с преобличането. Ако се нагласеше като останалите гости, би отблъснала детето. Пък и в света, към който принадлежеше, дрехите й минаваха за съвсем прилични. По дрехите посрещат, а по ума изпращат, си каза тя и бързо потисна коварното желание да се хареса на Хю Девънпорт.

— Май твърде често ти се случва да мразиш, а, Селест? — изгледа я озадачена Ребъл. — Според мен, не постъпваш много умно. Имаш ли причини да мразиш тия хора?

Селест смръщи вежди. Явно обмисляше как да отхвърли обвинението, че не постъпва умно.

— Имам причина, разбира се! — победоносно възкликна тя. — Сър Роджър винаги ми се присмива, лейди Хариет говори само глупости, а Синтия Лъмли е подлярка!

— Подлярка? — повтори озадачена Ребъл.

— Ще се увериш сама, че не те лъжа! — кимна убедително Селест.

— Дадено! След малко ще преценя сама… — съгласи се Ребъл. От опит знаеше колко често децата са по-проницателни от възрастните. — На колко години си, Селест?

— На седем.

— А тази Синтия Лъмли, и тя ли е на седем?

— О, не, тя е голяма! — отвратено сбърчи носле детето. — Лепнала се е за чичо Хю и не го изпуща! Мисли се за много умна! Мразя я повече от всички останали!

Изглежда Синтия Лъмли заплашваше да унищожи последните остатъци от чувството за сигурност, което все още крепеше Селест. Мисълта, че някаква си Синтия Лъмли преследва Хю Девънпорт не допадна и на Ребъл, но й подейства отрезвяващо.

— Предполагам, че скоро ще ми се удаде възможност да преценя сама ума на тази госпожица — усмихна се тя.

Помоли Селест да я изчака, докато се пооправи, и влезе в банята. Приглади набързо с ръка буйните къдрици, хвърли бегъл поглед в голямото огледало и остана доволна. Съвсем приличен, стегнат, спортен вид, а не някоя небрежна повлекана. Върна се в стаята и протегна ръка към Селест.

— Хайде! Време е да стегнем редиците! Знаеш ли, целият номер е да не позволиш на никой да те подведе.

Селест погледна нерешително протегнатата ръка, но я хвана.

— И как го правиш? — попита, когато излязоха от стаята.

— Преди всичко трябва да се помъчиш да разбереш какво точно става — обясни Ребъл, като държеше съвсем леко детската ръчичка. — Да вземем сър Роджър, например. Все още не го познавам, но много хора се смеят безпричинно, когато не знаят какво да кажат. Всъщност смехът прикрива вътрешната им несигурност. Най-често изобщо не им е смешно, а се получава тъй, сякаш се присмиват.

— Значи според теб, те не са много умни… — замислено отбеляза момиченцето.

— Виждам, че бързо схващаш! — възкликна Ребъл с подчертано уважение. — Но знаеш ли, не е твърде любезно да започнеш да им натриваш носа, че не са особено умни. Това само ще влоши нещата и ще ги направи още по-неуверени в себе си. Усмихни им се, за да се поотпуснат. Печелиш двойно: те ще си помислят, че си мила и симпатична, а ти ще си доволна, че си ги накарала да се почувстват добре. Същото се получава и с ония, които говорят глупости. Не мисли, че го правят нарочно. Най-често не знаят какво да кажат и в затруднението си изтърсват първото нещо, което им дойде наум.

— И на тях ли се усмихваш? — полюбопитства Селест.

— Естествено! — намигна й Ребъл. — И пак печелиш, защото си ги накарала да се почувстват добре!

— А как се държиш с гаднярите?

— Ами знаеш ли, усмивките помагат и при тях, защото не им позволяваш да разберат дали са те засегнали, или не. Гаднярите изпитват удоволствие да те огорчат, но ти им нанасяш удар, като не го показваш. Усмивката ги кара да си мислят, че не са успели.

— Но те наистина ти причиняват болка! — възрази Селест.

— Права си! Понякога се налага да отвърнеш. Но трябва да избереш подходящ момент. Може дори да се наложи да изчакаш известно време и чак тогава да нанесеш сразяващ удар!

— Сразяващ удар? — изгледа я възторжено Селест. Вече бяха стигнали пред вратата на салона.

— Друг път ще ти обясня — обеща Ребъл. — А сега, да изпробваме усмивките! Какво ще кажеш за моята? — попита тя с ослепителна усмивка като от реклама за зъбна паста.

Селест се изкикоти одобрително.

— Сега да видим твоята! — нареди Ребъл. Момиченцето показа два реда блестящи като бисери зъбки.

— Отлично! — окуражи я Ребъл. Вътрешно ликуваше, че Селест се оказа толкова отзивчива. — Ходом марш, с усмивки на уста!

Влизането им в салона привлече моментално погледите на присъстващите. Разговорите замряха и Ребъл усети как пръстите на Селест се впиват в ръката й, сякаш искаше да се увери, че няма да я загуби. Стисна ги леко, за да подскаже на детето, че е до него. Бързо огледа гостите и погледът й се задържа на Хю Девънпорт, застанал до горящата камина. Мястото наистина привличаше вниманието, но в случая това едва ли имаше значение. Той бе приковал в нея тъмните си очи, сякаш се опитваше да проникне в душата й.

Носеше класически тъмносин костюм с жилетка и снежнобяла риза, върху която изпъкваше елегантна вратовръзка в червено и сребристосиво. Дрехите великолепно подчертаваха загадъчната му външност и Ребъл ясно осъзна магнетичното й въздействие. Усещаше шеметния пулс на сърцето си, решило сякаш да изхвръкне от гърдите й. Внезапно лорд Девънпорт насочи вниманието си към Селест, здраво стиснала ръката й. Явно отказваше да повярва на очите си. Отново извърна поглед към Ребъл, смръщи вежди, когато забеляза избелелите й джинси и после се вторачи въпросително в лицето й. В отговор получи двадесет и четири каратова усмивка, която би размекнала и най-коравото сърце.

— Истинско удоволствие е да ви видим пак сред нас, Ребъл — приветства я галантно той. — Уверен съм, че Селест ви е устроила достойно посрещане! — добави ехидно.

— И то какво! — отвърна тя и смигна заговорнически на момиченцето.

— Вече знам историята на Танцуващата Матилда! — самодоволно се усмихна детето. — Изплетена е на пуловера на Ребъл!

Всички приковаха поглед върху пуловера.

— Колко оригинално! — подхвърли небрежно ослепителна блондинка, в която Ребъл веднага разпозна Синтия Лъмли.

— Много ви отива! — нервно се изкиска сър Роджър, без да откъсва очи от гърдите на Ребъл.

— Какво ли не измислят днес! — възхити се лейди Хариет.

— Разбирам… — промърмори Хю Девънпорт. Очевидно имаше предвид тактиката на Ребъл. „Хич не се надявай, че това ще продължи дълго“, казваха подигравателно очите му.

„Не бъди толкова сигурен“, стрелна го в отговор Ребъл и усети, че пламва от вълнение. Колкото и да си повтаряше, че не бива да губи самообладание, този мъж винаги успяваше да я извади от равновесие. Мълчаливата размяна на погледи не убягна от зоркото око на Синтия Лъмли. Кръшният й смях привлече вниманието на всички.

— Хю, скъпи, колко сме нетактични! Караме гостенката ти да се чувства неловко… Няма ли най-сетне да ни запознаеш?

— Съмнявам се, че нещо или някой е в състояние да смути Ребъл — сухо отбеляза той. — Не съм срещал досега човек, който с такава лекота да се оправя и в най-заплетената ситуация! — очите му заблестяха предизвикателно, когато тръгна към нея, за да я представи на останалите гости. — Не забелязвам да се чувствате особено неловко, госпожице Джеймс или се лъжа?

— Ни най-малко! — весело отвърна тя.

Лорд Девънпорт погледна строго племенничката си.

— Селест, надявам се, че няма да забравиш думите ми!

— Да, чичо Хю! — прозвуча сърдитият й глас.

Ребъл стисна приятелски детската ръчица. Селест повдигна намусеното си лице и изгледа изпод вежди ослепителната усмивка, разцъфнала на устните й. За миг се поколеба, но после се усмихна мило. Ребъл я стисна насърчително и малката ръка й отговори съзаклятнически.

Странната пантомима изглежда озадачи Хю Девънпорт и той смръщи вежди. Отвърнаха му с две очарователни усмивки. Лордът повдигна в недоумение рамене и се зае да представи новата гостенка. Безспорно лейди Хариет обичаше да изпада в телешки възторг, защото не спираше да кудкудяка:

— Ах, колко е интересно да се запознае човек с вас! И това състезание с балони… Хю ни разказа преди малко… А вие идвате чак от Австралия… Ах, колко е далече!

— На това му казват на другия край на света, скъпа! — изкиска се сър Роджър и стисна ръката на Ребъл. Тя го погледна мило и добави още няколко карата към сияйната усмивка, която грееше на устните й.

Ребъл се убеди веднага, че новите й познати са добродушни и съвсем безобидни. Изглеждаха към четиридесетте и бяха приятна семейна двойка. Носеха костюми от туид, с каквито в провинцията ходеха на черква, но перлената брошка върху ревера на лейди Хариет безспорно не беше имитация. Синтия Лъмли бе тяхна племенница, ала се държеше най-малко като първа братовчедка на принцеса Даяна. Елегантен костюм от бяла коприна подчертаваше високата й стройна фигура. Русата коса се спускаше на меки вълни върху раменете. Изкусен грим подсилваше въздействието на сините й очи. На пръв поглед изглеждаше очарователна, но в чара й прозираше нещо фалшиво. Започна да пуска отровните си стрели, още преди да се бяха настанили около камината.

— Грифит Джеймс казахте… Звучи ми познато… — изчурулика Синтия с престорен интерес.

— Едва ли! — сряза я Ребъл. — Грифит е фамилното име на майка ми. Джеймс е моето. И не се пишат с тиренце.

— О, а звучи толкова изискано! Няма нищо колониално… — добави Синтия с любезно снизхождение.

Селест е напълно права, помисли си Ребъл. Първокласна гаднярка! И отвърна с най-захаросаната си усмивка:

— Госпожице Лъмли, боя се, че сте малко поизостанали! Близо сто години вече Австралия не е британска колония.

С крайчеца на окото си забеляза, че Хю леко се подсмихна.

— Ама разбира се! — изсмя се Синтия пресилено. — Но, струва ми се, вие все още смятате Англия за своя метрополия?

Ако въпросът не бе зададен с толкова покровителствен тон, Ребъл навярно би отговорила положително. Наистина между Австралия и Великобритания съществуваха традиционни духовни връзки, обаче това не означаваше, че би позволила на когото и да било да я третира като гражданка от втора класа. Щом Синтия Лъмли бе решила да доказва превъзходството си, нека използва личните си качества, а не да изтъква някакви предимства на нацията, към която принадлежи.

— Били ли сте някога в Австралия, госпожице Лъмли? — попита Ребъл.

— О, не, какво говорите! — пренебрежително сви рамене Синтия. — Та това е на края на света!

— Зависи от гледната точка… — с подчертана ирония възрази Ребъл, като й отправи широка усмивка. — Някои пък смятат, че там е началото… В крайна сметка, Австралия е доста по-древна земя от Великобритания и въздействието, което оказва върху хората, е наистина уникално. Според мен, ако отидете там, ще установите, че няма почти нищо общо с Англия. Освен в някои спортове може би, и в системата на управление…

— Да, има нещо такова… — намеси се Хю, като хвърли одобрителен поглед към Ребъл и сетне се обърна към Синтия. — Но що се отнася до останалото… Ако някой ден случайно попаднеш там, Синтия, не очаквай да видиш една малка Англия! Това е съвсем различна страна…

— О, Хю, нима си бил в Австралия?

Като разбра, че трудно ще уязви Ребъл, Синтия бързо смени тактиката. Реши да обсеби цялото внимание на домакина с безкрайни въпроси за посещението му в Австралия, където Хю бил поканен като експерт по вината. Той разказа с увлечение за необичайната природа и не пропусна да отбележи, за радост на Ребъл, че австралийските вина са между най-добрите, които е опитвал. Синтия пак побърза да смени темата, за да изолира Ребъл от разговора. Впусна се в досадни подробности за пътуването си до Франция, като се обръщаше предимно към Хю. Умееше да се превръща в център на вниманието.

Хю Девънпорт й отговаряше вежливо. Държеше се любезно и чаровно. Вероятно дори би се оженил за нея, все пак Синтия бе подходяща партия, помисли Ребъл. Но определено не беше влюбен в русокосата змия — то просто си личеше. Всъщност този въпрос не я засягаше. Може би само до толкова, доколкото присъствието на Синтия Лъмли в имението би се превърнало в истинско нещастие за Селест.

В салона влезе Брукс и ги покани в трапезарията. Последваха го в просторно помещение, окъпано в светлина и обзаведено в модерен стил с елегантни бели мебели. Зад високите прозорци се разкриваше прекрасна гледка към градина с рози. Завесите и тапицерията на столовете бе от копринена дамаска в наситен жълт цвят. В центъра на трапезарията имаше овална маса. Жълти ленени салфетки в сребърни халки върху искрящата от белота покривка и кристална купа, отрупана с жълти рози, придаваха свежест на изисканата обстановка.

Хю Девънпорт зае полагащото му се място като домакин. Отдясно бе настанена Синтия Лъмли, а отляво — лейди Хариет. Ребъл трябваше да седне до Синтия, срещу сър Роджър, а между тях — Селест. Съвсем неочаквано Синтия реши да се намеси в подреждането на гостите.

— Селест, миличко, седни при мен! Ти днес си истинско ангелче! — възторжената покана бе придружена от снизходителна усмивка. Тя протегна ръка към детето — очевидно искаше да подложи на изпитание привързаността му към Ребъл или да предизвика неприятна сцена, от която и двете щяха да загубят.

Ребъл стисна здраво ръчицата на Селест.

— Селест, ще се наложи да лишиш сър Роджър от очарователната си компания, но за щастие все пак ще имам удоволствието да седя до теб! — каза бавно тя, неизменно усмихната.

Сър Роджър се разкиска. Селест го изгледа и пусна в ход една усмивка. Окуражена от успеха, дори направи опит да се усмихне и на Синтия, но категорично пренебрегна протегнатата ръка и мълчаливо размени мястото си с Ребъл. Синтия въздъхна разочаровано и погледна безпомощно към Хю, като че ли искаше да каже: „Опитах, но това дете е невъзможно!“

Хю гледаше пред себе си, здраво свил устни. Направи се, че не забелязва и предизвикателството, мярнало се в очите на Ребъл. Обърна се към лейди Хариет и подхвана разговор за тържеството, което тя организираше. Ребъл успя да схване, че местната църква се нуждае от ремонт и лейди Хариет възглавява комитет, ангажиран с набиране на необходимите средства. Ребъл нямаше нищо против да не се намесва в разговора, който се въртеше около събирането на средствата. Имаше си друго занимание. Всеки път, когато сър Роджър се изхилеше безпричинно, двете със Селест се споглеждаха усмихнати. Тайната игра доставяше удоволствие на детето и то изглеждаше развеселено и спокойно.

Хю Девънпорт не пропусна да забележи загадъчната пантомима. От време на време поглеждаше изпитателно към Ребъл, като че ли се мъчеше да проникне в смисъла на играта. Това пък не убягна от погледа на Синтия Лъмли, която мигновено видя заплаха в мълчаливите послания и реши отново да насочи отровните си стрели срещу Ребъл.

— Сигурна съм, госпожице Джеймс, че можете да споделите интересни идеи за тържеството. Благотворителната ви дейност около състезанието с балони подсказва, че имате богат опит.

Ребъл стрелна Хю Девънпорт. Питаше се дали нарочно бе заблудил гостите си за ангажимента й в Англия. Може би така присъствието й сред тях ставаше по-приемливо. Снобското пренебрежение към хората, които си вадят с труд хляба, накара гордостта и честолюбието й да заговорят.

— Госпожице Лъмли, боя се, че има някакво недоразумение! — каза тя с опрощаваща усмивка. — Наистина самото състезание е благотворителна акция, но моят ангажимент към него е чисто делови. Подписах договор да осигуря спонсори за състезанието и уверявам ви, че когато изпълня задачата си, ще получа значително възнаграждение.

— О, ясно… — каза провлечено Синтия. — Доколкото разбирам, опитвате се да направите кариера в тази професия…

— Ако имате предвид дали харесвам професията, в която постигнах всичко със собствени сили, отговорът е да — парира Ребъл великодушно злобните нотки в гласа на Синтия. — Но ако се питате дали смятам да посветя живота си на тази кариера, отговорът е не! Най-много бих искала да се омъжа за човека, в когото ще се влюбя, и да му родя много, много деца!

Синтия пропусна това край ушите си и предприе нова атака.

— Госпожице Джеймс, с все по-голяма острота днес се поставя проблема за свръхнаселеността на Земята. Тъй че желанието ви да създадете голямо семейство едва ли може да се смята за проява на обществено съзнание — заключи тя с лека ирония.

— Госпожице Лъмли, израснах в семейство с много деца и смея да твърдя, че не познавам друго семейство с по-високо обществено съзнание. То спокойно може да се нарече братство на нациите, защото братята и сестрите ми са от различни страни.

— Но как така? — попита заинтригувана лейди Хариет.

Ребъл й се усмихна. С крайчеца на окото си забеляза, че Хю Девънпорт я погледна с интерес. Беше доволна, че има възможност да разкаже за своя жизнен опит, който я бе научил, че няма невъзможни, а само жестоко наранени деца.

— Всички ние, четиринадесет братя и сестри, бяхме осиновени, лейди Хариет. Закари е родом от Америка, Тифани е от Фиджи, Керъл и Алън са от Виетнам, Ци от Китай, Махамад и Лия от Индия, Розали от Филипините, Ким от Корея, Шасти от Етиопия, Сюзан от Канада, Джоузеф от Тайланд и Том от Австралия.

Ребъл приключи изброяването, но никой не обели дума. Стрелна крадешком Хю Девънпорт, който я гледаше с нескрито уважение. Това ще му е за урок — да не си позволява прибързани обобщения, помисли Ребъл доволна.

— А вие самата откъде сте? — попита лейди Хариет.

— Родена съм в Австралия, но в нашето семейство ме смятаха за англичанката. Майка ми е родена в Англия и когато бях осиновена от семейство Джеймс, говорех с английски акцент.

— Забележително! — възкликна сър Роджър и се изсмя.

— И как смогваха родителите ви да се оправят с толкова деца? — поклати с недоумение глава лейди Хариет.

— С любов! С безкрайна нежност и много, много обич! — каза бавно Ребъл, като гледаше Хю Девънпорт право в очите. „Но преди това е нужно да спечелиш уважението им и да докажеш, че наистина те боли за тях“, мислено добави тя.

Синтия обаче не смяташе да се предава. Не можеше да позволи на Ребъл да вземе инициативата в свои ръце.

— Какво е станало с истинските ви родители, госпожице Джеймс? — попита с престорен интерес. Тя безпогрешно съзнаваше, че засяга деликатна тема, от която Ребъл би могла да се почувства уязвена.

— Загубих родителите си — отвърна кратко тя. — Всички мои братя и сестри бяха загубили родителите си, преди да бъдат осиновени.

— Сигурно помните майка си, след като сте усвоили от нея английския акцент? — мазно продължи Синтия.

— Тя почина, когато бях на пет години… — Ребъл предчувстваше следващия въпросно не можеше да го избегне.

— А баща ви?

— Не познавах баща си.

— Колко тъжно! — въздъхна лицемерно Синтия.

— Навярно е починал, преди да се родите?

— Не! Изоставил е майка ми, преди да се родя! Нямам никаква представа дали все още е жив. Нито пък знам кой е бил и с какво се е занимавал… — Ребъл силно се изкушаваше да добави: „И това изобщо не ме интересува, защото той не означава нищо за мен!“ Знаеше обаче, че не е истина, а само отчаян опит да се защити. Не бе естествено да не изпитва горчива болка, че бе изоставена.

Синтия тържествуваше. Беше доказала съмнителния произход на Ребъл и така бе утвърдила собственото си превъзходство.

— Какво нещастие! — възкликна тя злорадо.

Ребъл тъкмо понечи да й каже, че човекът, който я бе осиновил, бе запълнил празнотата в живота й повече от истински баща, но в този миг се намеси Селест. Тя протегна ръка и перна чаша с вода, която се катури в полата на Синтия. Първокласно попадение, не можеше да се отрече, ала в съвсем неподходящ момент. Губещ ход, за съжаление.

— Селест! Ах, ти, отвратително дете! Нарочно го направи! — изпищя Синтия и скочи от стола, като гледаше отчаяно измокрения си копринен костюм.

Хю Девънпорт мигновено се изправи със свити устни. Лицето му отново придоби мрачно изражение и като че ли се канеше да прониже детето с гневния си поглед. Селест се наежи, готова да се отбранява.

Имаше само един начин да се избегне избухването на скандала. Ребъл се надигна от стола си и светкавично събори чаша с вино върху полата на Селест.

— Боже мой! Какво направих! — извика тя виновно, грабна момиченцето и го притисна до гърдите си. — Виж само колко сме непохватни и двете! Всичко изпоцапахме… Моля да ни извините! Налага се да се качим горе и да сменим роклята на Селест. Ако не се изпере веднага, остават лекета… Истински късмет е, че ви заляха само с вода, госпожице Лъмли!

Ребъл хукна към вратата, за да не даде възможност на Селест да проумее изненадващата смяна на тактиката и да провали целия спектакъл. Спря само колкото да хвърли последен, пълен с разкаяние поглед към обърканата компания, която бе вперила очи в нея. Синтия кипеше от злоба, лейди Хариет и сър Роджър бяха зяпнали от изненада, а Хю Девънпорт гледаше строго и в очите му проблясваше насмешливо предизвикателство.

— Ужасно съжалявам за покривката, Хю! — Ребъл реши да прояви повече дипломатичност при сбогуването. — Лейди Хариет, вярвам, че тържеството в църквата ще пожъне истински успех! Сър Роджър, госпожице Лъмли, беше удоволствие за мен да се запознаем! Някой ден може би ще се видим пак…

Тя напусна стаята, преди да успеят да й отговорят, измъквайки ловко Селест от епицентъра на урагана. Бягството не беше, разбира се, проява на безстрашие, но поне позволяваше да се оцелее до следващата битка…