Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Генералът седи в черното кожено кресло точно срещу мене. От двете му страни са се разположили полковникът и моят шеф. Погледите на тримата са съсредоточени в лицето ми. И тия погледи заедно с продължаващото мълчание все повече ме гнетят.

— Добре — казва най-сетне генералът, сякаш прекъсва някаква своя мисъл. — Каква оценка правиш ти сам на работата си?

— Оценката е ясна — отвръщам. — Оценката е съвсем отрицателна. Но аз влязох в действие в един момент, когато операцията беше компрометирана и нямах възможност да извърша нищо друго освен това, което извърших.

— Искаш да кажеш, че ако трябваше да почнеш отначало, би почнал пак по същия план? — пита генералът.

Замълчавам. Генералът поглежда към шефа ми. Онзи се размърдва неудобно на стола си и забелязва:

— Ти си постъпил по същия начин, както и Ангелов. Ти си повторил грешката му.

— А как трябваше да постъпя?

— Да чакаш. Още да чакаш.

„Да чакам? Докога? До второ пришествие?“ — мисля ядосано, но не казвам нищо.

Генералът поглежда към полковника, който, навел глава, барабани безшумно по червеното сукно на масичката с тютюневите си пръсти.

— При създалата се след провала ситуация аз лично одобрявам опита на Боев да създаде връзка с Ана Ферари — заговорва полковникът.

Встъплението вдъхва надежди. Но само за човек, който не познава полковника. Тъкмо в тоя момент той вдига жълтия си показалец и го насочва към гърдите ми:

— Защо ти трябваха тия разпити по адрес на Моранди?

— Как „защо“? — не се сдържам аз.

— Точно така: защо? За да научиш нещо, което и без това знаеш? Или за да провалиш връзката?

Мълча.

— Друго. Защо тия самодейни упражнения със звънчевата инсталация?

— И с най-съвършена апаратура не бих чул нещо повече от това, което чух през звънеца — измърморвам.

— Вярно. Ама за един път.

Той замълчава, сякаш да ми даде възможност да се сетя накъде бие, после продължава:

— Ти трябваше да създадеш тая връзка спокойно, без прибързани стъпки, без никакви действия, които биха могли да породят подозрение. Да я създадеш с намерение да трае. Да се окопаеш добре. Да си осигуриш безопасно и ефикасно средство за подслушване на стаята. На пазара такива механизми — колкото щеш. И — да чакаш!

Всички това ми говорят; „Да чакаш!“ Като че ли не го знам по-добре от тях. Изглежда все пак, че не го знам достатъчно.

— Е, а сега? — поглежда ме в упор генералът.

— Трябва ми нова самоличност. Легенда три.

— Ти знаеш, Боев, колко усилия струва създаването на една легенда — казва меко генералът.

И в тая реплика е събрано всичко: оценката за досегашната ми работа, огорчението от провала, предупреждението за по-нататъшните ми действия.

Той замълчава за малко, сякаш размисля по нещо странично, после става:

— Добре. Легенда три.

Отхвърлям с рязко движение завивката и скачам на пода После правя няколко движения, за да се разкърша. Пет секунди гимнастика. После изтичвам в банята и се подлагам на душа. А после тая отегчителна работа — бръсненето.

Сцената в кабинета на генерала е съшита изцяло по мои стари спомени и представи. Но не се съмнявам че ако беше се състояла в действителност, тя щеше да бъде за мене още по-тягостна. С още повече и по-неудобни въпроси. С още по-резки характеристики. Какво, заслужавам си го.

Бях подценил Ана. Не що се отнася до интелекта, а що се отнася до нейната привързаност към Моранди и до нейния инстинкт за самозапазване. Не бях очаквал, че Моранди ще й сервира един шок на страха. Най-малкото, не бях очаквал, че ще й го сервира тъй бързо. Това бе глупаво и непредпазливо от негова страна — да я посвещава в убийството на Конти. Но тая глупост се оказа в полза на Моранди. Поне засега.

Поръчвам по телефона закуска и почвам да се обличам. От полуотворената балконска врата полъхва хладен утринен вятър. Небето е пролетно синьо, макар че е краят на юни. И долу, отвъд зелените кълба на подстриганите дървета, също е синьо. Но това не е небето, а Женевското езеро.

Пристигнал съм рано заранта, едва преди два часа, и не съм успял дори да мигна. Затова солидно наваксвам безсънието със закуската. После заключвам и слизам долу, като минавам с делови крачки през хола, обаче човекът на гишето ме забелязва:

— Ако обичате, да оставите паспорта си…

— Отивам да тегля пари — казвам. — Щом се върна, ще ви го оставя.

Човекът кима отстъпчиво. Тегленето на пари е работа, която винаги вдъхва уважение.

Купувам от първото магазинче за цигари план на града, преглеждам го набързо и се отправям през най-близкия мост към отвъдния бряг. Гранд рю въпреки наименованието си се оказва тясна и тъмна уличка, възлизаща в стръмен наклон към стария град. Входът на къщата, която ме интересува, също е тесен и тъмен. Изкачвам се по изтритите каменни стъпала до втория етаж, разчитам в полумрака името Георг Рос и позвънявам два пъти. Отваря ми нисък възрастен човечец по халат, с голяма глава върху тънка птича шия.

— Какво обичате?

— Господин Георг Рос?

Човечето кима.

— Бих искал да знам тук ли е детската болница?

Ако господин Георг Рос е с всичкия си, той би трябвало да ме прати по дяволите за такъв идиотски въпрос. Но човечето кима повторно и пояснява, без да мигне:

— Да. От три месеца. Влезте де.

Прекосяваме някакъв мрачен вестибюл и се озоваваме в старинна гостна — мебели от не знам какъв стил с олющена позлата и огромно огледало над камината, потъмняло и зеленясало като застояла вода.

— Имате късмет. Току-що съм сварил кафето — обявява добродушно домакинът, като ми посочва едно кресло.

— Не си правете труд, моля ви.

Но господин Рос вече се отправя към вратата, за да се появи отново подир няколко минути с поднос в ръце.

— Прислужницата ми идва чак в десет, така че ще позволите аз да ви сервирам.

Позволявам. Но за да напомня, че не съм дошъл да пием кафе и да говорим за времето, добавям:

— Сигурно се сещате, че ида от страна на Мерсие. Праща ме за диагнозата.

— Знам, знам — кима човечето. — Пийте кафето си, че ще изстине.

Това е лошото на любезността, че ви отнема маса време. Поемам покорно кафето, а малко по-късно и чашката коняк с аромат и вкус на истинско съзвездие. Едва тогава домакинът наново изчезва оттатък и след продължително бавене ми донася очаквания плик.

Разтварям плика. Чекова книжка, няколко други документа, пари, пръстен с монограм и паспорт на името на Морис Ролан, по народност швейцарец, по професия търговец, а по външен вид напълно подобен на мен. Легенда три.

— С какво още мога да ви бъда полезен? — пита услужливо човечето, като ме гледа с малките си светлосини очи.

— Един друг плик, ако обичате.

Поставям в донесения ми плик паспорта на Албер Каре заедно с останалите книжа на същото име, запечатвам пакета с услужливо поднесения ми восък и натискам отгоре пръстена с монограма.

— Това е за Мерсие — казвам, като подавам плика.

Домакинът кима, отнася плика и отново продължително се бави оттатък. Скривалището му трябва да е доста старомодно. Като него самия.

— Какво още бих могъл да направя за вас? — пита той, след като пак се настанява в креслото си.

— Вие, мисля, сте нотариус?

— Бях! — поправя ме господин Рос. — Сега съм само рентиер.

— Искам да ви помоля за едно упътване. Това, разбира се, не влиза в задълженията ви…

— Нищо. Кажете.

Казвам. Домакинът ме изслушва внимателно.

— Чудесно! — възкликва той, когато свършвам. — Имам нещо тъкмо за вас. Нещо, което не пада всеки ден. Ще ви пратя при моя приятел Клод Ришар. Забележителен човек, но без късмет. Ще ви дам писмо до него и ще поема всички формалности…

— В никакъв случай! — прекъсвам го. — Дайте ми само някои сведения.

Господин Рос е малко разочарован от това, че няма да може, макар и за няколко дни, да се върне към професията си, обаче не настоява и търпеливо ми излага случая. После все тъй любезно ме изпровожда.

— Кажете — спира ме той във вестибюла. — Ще има ли война?

Понеже се занимавам със секретна работа, домакинът си въобразява, че световните тайни са в джоба ми.

— Война има — усмихвам се.

— Искам да кажа, в горещия вариант.

Господин Рос ме гледа тъй доверчиво с бледите си сини очи, че ми се иска да му кажа нещо утешително. За жалост не разполагам с нищо утешително, затова промърморвам:

— За горещия вариант не знам. Аз, както се сещате, съм по студения.

И за да се измъкна някак, добавям:

— Вие сте в една страна, доста чужда на тия проблеми.

— Аз бях в една страна, където загина цялото ми семейство — отвръща старецът. И ми отваря вратата.

* * *

Предприятието „Хронос“ е по-близо до Лозана, отколкото до Женева, и понеже собственикът на предприятието ми е определил среща едва привечер, използувам паузата, за да хвърля един поглед на родните места. Защото Морис Ролан, сиреч аз, е родом от Лозана.

Градът е шумен и отегчителен в ранния следобед със стръмните си напечени от слънцето улици, гъстото автомобилно движение и навалицата, но аз не съм дошъл тук за удоволствие, нито за спомените от детството. Когато си навлякъл една чужда самоличност, не е излишно да имаш и зрителни впечатления за обстановката, в която се е движила тая самоличност, защото не знаеш утре кой какъв въпрос може да ти зададе. Така че аз извършвам търпеливо и добросъвестно своя оглед, като в същото време опреснявам в паметта си многобройните подробности на легендата.

В пет часа взимам влака в обратна посока, слизам на втората спирка и без особен труд намирам предприятието. Модерна фабрична сграда с широки прозорци, две по-малки здания в алпийски стил, един гараж — всичко това чисто като почивна станция и закътано сред борова гора. Човекът, при когото ме въвеждат, е малко по-възрастен от мене, сух и някак си нервно подвижен. Той прекъсва разходката си, която кой знае от колко време прави между прозореца и вратата, поема ръката ми, като я стиска по-силно от необходимото, предлага ми кресло и сам сяда, но явно с труд се задържа в това положение на относителен покой.

— Откъде искате да почнем?

— Може и от края — казвам. — Имам вече доста сведения за вашето предприятие. Единственото, което не знам, е цената.

— Цената, цената! — размърдва се Ришар в креслото си. — Цената е последната работа! Това тук наоколо, скъпи господине, е цял един свят, със свой живот, със своя логика… един свят, създаден от мене в резултат на много идеи и много находки, да не говорим за жертвите.

— Не се съмнявам.

Той става, прави две крачки към вратата и после рязко се обръща към мене:

— Цената! Цената е функция на една реалност, паричен еквивалент на една даденост…

— Добре — казвам. — Покажете ми тая даденост. Имам достатъчно време.

— Колко време? Половин час или един?

— Колкото вие желаете — отвръщам успокоително.

Обаче господин Ришар не се успокоява. Напротив, тъкмо в тоя миг се отприщва целият му динамизъм. Той изтичва до огнеупорния шкаф и изважда някакви книжа, сетне позвънява на секретарката да му намери други, разтваря пред мене планове и сметки, описва широки елипси с костеливата си ръка и кръжи около креслото ми, като лее водопади от думи. После ме хваща подръка, извежда ме навън и като накарва да запалят лампите в опустялата вече фабрика, почва да ми показва помещение след помещение и механизъм след механизъм с такива подробности, които възраждат в пълна сила венецианския ми главобол. А накрая, след като целият цикъл на производството е изложен до последния детайл, отново се връщаме в кабинета и отново пред очите ми захвърчават планове и счетоводни документи.

Словесните потоци, с които Клод Ришар ме залива, не са лишени от интерес и здрав смисъл. Лошото е, че когато един човек смята себе си за гений, а събеседника си за идиот, той става отегчително обстоен. А с две думи казано, цялата история на „Хронос“ се свежда до следното:

Изходната позиция на господин Ришар почива на наблюдението, че хубавите часовници са много скъпи, а евтините са лоши. В резултат на дълги и, трябва да призная, умели изчисления, той стига до извода, че с една ултрамодерна техника и съвсем нова организация на процесите може да се създаде производство на часовници, които по качество да конкурират най-реномираните марки, а по цена да бъдат малко по-скъпи от евтината масова продукция.

Всичко това не е голяма философия. По-забележително е, че Ришар действително бе успял да реализира плана си и да започне производството. В склада на предприятието вече бе грижливо опакован в приготвен за експедиция значителен запас от няколко елегантни и прецизни модела хронометри. Само че експедицията още не се бе състояла и може би за дълго нямаше да се състои.

Както често се случва с гениите, господин Ришар бе предвидил всички подробности освен една: конкуренцията на големите фирми. Отличен специалист в областта на техниката, той се бе оказал пълен дилетант в търговията. Акулите от производството бяха се съюзили с акулите от разпространението и бяха спуснали бариерата пред часовниците „Хронос“, без да се интересуват от качествата им. Клод Ришар бе изправен пред фалит.

И в момента, в който Клод Ришар бе стигнал до фалит, акулите ненадейно бяха поели ролята на златни рибки: на новака бе предложено да продаде предприятието си по костуеми цени. Да спаси кожата. Но тук пък новакът се бе заинатил. Господин Ришар бе от хората, у които ожесточението, стигнало до известна степен на загряване, е в състояние да заглуши здравия смисъл. Той бе готов да продаде, защото това бе единственият изход, обаче не искаше да продаде на убийците си. Той чакаше други клиенти. Но други клиенти липсваха, защото всеки, заел мястото на Клод Ришар, би споделил и участта му. И тъкмо в тоя момент бе се явил един глупак и невежа, който питаше за цената.

— Цената? — възклицава най-сетне стопанинът някъде към девет часа вечерта. — Вие вече сам може да имате известна представа за цената. По най-грубо изчисление цената не може да бъде по-долу от…

И той назова една съвсем нескромна от мае гледище сума.

— Документите ви не дават основание за подобна цифра — възразявам кротко. — Всички разходи, включително изплатените досега надници…

— А разходите на време? — провиква се господин Ришар. — А цената на идеите, на откритията, на безсънните нощи, на похабените нерви? Вие не можете да пресмятате цената на едно предприятие според количеството на изразходвания цимент, както не бихте оценявали себе си по броя на килограмите месо, от които сте съставен. Това наоколо ви, скъпи господине, е един жив организъм, един малък свят, който, боже прости, е значително по-съвършен от големия.

Тоя човек е с ултрамодерни разбирания в областта на техниката, но що се отнася до красноречието, той е спрял развитието си някъде към урока за Цицерон. И на всичко отгоре не знае, че аз съм в течение на затрудненията му значително повече, отколкото може да се очаква.

— Вас ще ви изядат — казвам спокойно. — Ще почакат може би още месец или два, а после ще пуснат в действие банките. Засега са ви отнели само кредита. Утре ще ви притиснат и да връщате. Ще обявят фалит и ще разграбят малката ви вселена, без да платят дори тухлите, от които е изградена.

— А, вие искате да ме спасите! — озъбва се нервно Ришар. — Искате да ме спасите от изяждане, като сам ме погълнете. Това е трогателно…

— Чувайте — прекъсвам го. — Аз не съм филантроп и естествено не съм дошъл тук със спасителни цели. Но положението е такова, че ако бъдете по-отстъпчив, действително ще се спасите…

— Докато вие лично ще се пожертвувате…

— Има такова нещо — кимам. — Поне като възможност. Вашата печалба ще бъде сигурна. Моята — възможна, но съвсем рискована.

— И как се решавате на такъв риск?

— Решавам се, защото имам капитал, далеч по-значителен от вашия. Може би не интелектуален, но финансов. Капитал, за да издържа на бойкота година, две и повече.

— Тогава дайте прилична цена. Дайте цената, която ви искам. Тя е разумна и справедлива за двете страни.

— Цената ще бъде справедлива, когато спаднете трийсет процента. Това е отстъпка за поемания от мене риск.

— Изключено.

— Казвам го като крайна възможност, а не като база за пазарлък.

— Изключено.

Свивам рамене и ставам. Колената ме болят. Главата — също.

— Ваша работа. Помислете си. В случай че ви потрябвам, знаете телефона ми.

— Но вие глух ли сте! — кипва Ришар. — Казах ви: изключено.

Фактът, че кипва, е окуражаващ.

— Аз също ви казах: това е пределът на възможностите ми. И още нещо: не се бавете прекалено с отговора. В момента преговарям по една друга сделка, не тъй съблазнителна, но значително по-сигурна.

Стопанинът отваря уста, за да отвърне, този път навярно с ругатня, но аз го спирам с жест:

— Повече няма да настоявам, нито да се обаждам. Не забравяйте обаче, че ви се представя единствен шанс не само да възстановите капитала си, но и да се изплезите на шантажистите от големите фирми.

След което си тръгвам, за да му дам време да обмисли на спокойствие последния довод. Впрочем спокойствието при такъв човек е съвсем относителна работа. Купуването на „Хронос“ ми се вижда твърде удобно за бъдещите ми планове. Между другото за това, че ако операцията не успее, изразходваната огромна сума винаги може да се възстанови. „Хронос“ си струва парите. Само че Ришар не се обажда нито на следващия ден, нито на по-следващия. Може би наистина думата „изключено“ е последната му дума. А може би чака аз да го потърся. В такъв случай ще има да чака. Ще се насоча към друга сделка. Важното е да влезеш веднаж в професията.

Понеже засега още не съм навлязъл в професията, използувам времето за изучаване на града, включително местоположението на фирмата „Зодиак“. Разположена на един от централните булеварди, голямата сграда на фирмата вдъхва респект с масивната си потъмняла фасада. Задачата е да се проникне зад фасадата. Тогава ще успея отново да се доближа до пистата Моранди.

Може да звучи глупаво да се купува цяло предприятие заради някаква връзка с някакъв Моранди. Но нещата изглеждат в по-друга светлина, след като заради тоя Моранди са организирани две убийства.

В сведенията, получени от Ана, сред вече известните и сред лишените от значение неща се съдържа един важен елемент: шпионските задачи на Моранди са били свързани със служебните му задачи. Командировки плюс шпионаж. Което за мене звучи — „Зодиак“ плюс ЦРУ. И дори да не е самият „Зодиак“, без друго е някой високопоставен в „Зодиак“.

Поговорката гласи, че нощта носи добри съвети. Затова не съм прекомерно изненадан, когато на третата заран господин Ришар ми се обажда, за да попита нямам ли възможност да намина към „Хронос“. Същия ден към обяд, подир три часа словесни потоци, ръкомахания и трескави обиколки из кабинета, собственикът на предприятието предава позициите. Капитулацията бива отпразнувана в ресторанта „При трите бурета“, но победеният извлича твърде малка полза от пиршеството, тъй като през цялото време дъвче с уста не изрядните ястия, а безбройните си фрази за явните и скритите качества на безподобния „Хронос“.

Слушам го търпеливо и, бих казал, внимателно, защото оттук нататък тънкостите на бранша ще ми бъдат необходими. После, когато донасят кафето, издебвам подходящия момент, за да прекъсна оратора:

— Запомнете си мисълта… Искам да ви направя едно предложение, което току-що ми хрумна: бихте ли се съгласили да поемете ръководството на „Хронос“ в качеството на директор? Искам да кажа, докато се насочите към някоя нова сделка.

— Никога вече няма да се насоча към нова сделка — възразява нервно Ришар, като едва не катурва чашата с категоричния си жест. — Нямам намерение да се състезавам с тия банди от гангстери…

Въпросът за гангстерите е една от любимите му теми, затова побързвам да изпреваря тирадите срещу престъпния свят:

— Тогава?

— Приемам — отвръща рязко Ришар. — След покупката на „Хронос“ това е втората ви разумна идея. Защото, простете, драги, но ако предприятието остане на ваше ръководство, аз вече виждам края му. Не мислете, че понеже от детинство носите ръчен часовник на ръката си, това вече ви поставя между асовете на бранша.

Не нося от детинство ръчен часовник. По-точно казано, първият ми часовник датира от времето на първата ми заплата. Това беше един огромен будилник с картонен циферблат и задавено звънтене, напомнящо шума на бормашина. Вън от тая подробност съждението на Ришар не е лишено от основание.

На раздяла новият директор ми доверява с недружелюбния си тон:

— Вие ми нанесохте най-калния удар, когато ме изкусихте с това, че ще мога да се изплезя на акулите и именно за да се изплезя на акулите, оставам в „Хронос“. И ще им се изплезя, повярвайте.

Иска ми се да го вярвам, обаче не смея. В тоя свят акули сарделата рядко може да надхвърли ролята на мезе. Но подобни неща не се казват гласно. Особено в присъствието на една сардела.

* * *

След като имам директор, би трябвало да си намеря секретарка. Един собственик на предприятие не може да се обажда на този или на онзи сам и да моли за срещи. Да оставим настрана факта, че ако трябва да се натрака на френски някое делово писмо, това би ме поставило направо в мат. За момента имам нужда от една-единствена среща с директора на „Зодиак“, тъй че решавам да използувам в качеството на секретарка телефонистката от хотела срещу скромно възнаграждение в брой.

— Господин търговският директор ще може да ви приеме утре между дванайсет и един — съобщава ми телефонистката.

Колкото и да съм невежа в професията, изразът „между дванайсет и един“ е достатъчно ясен, за да накърни радостта ми. Вероятно това е приемният час, когато директорът допуска до светилището си и кьораво, и сакато. С други думи, нула внимание към собственика на „Хронос“, тая бъдеща слава на петте континента.

Излиза, че съм познал. Когато на следния ден най-после се явявам в чакалнята на търговския директор, там вече има маса народ. Съобщавам полугласно името си на секретарката, тъй като поръчаните предния ден визитни картички не са още готови. Секретарката кима и ми посочва свободен стол. Запалвам цигара и оглеждам присъствуващите. Нищо, заслужаващо внимание, ако не се брои съседката ми отляво. Отляво — това е добре. По-близо до сърцето.

Жената забелязва, че я гледам, тия неща всички жени ги забелязват, но демонстративно забива нос в киносписанието, с което убива времето. Това не ме разстройва особено.

Бюрото на секретарката е разположено между две врати, зад които, ако може да се вярва на табелките, са настанени директорът и помощникът му. От време на време през една от вратите излиза някой, след което телефонът на бюрото иззвънява, секретарката изслушва нареждането, произнася едно машинално „да, разбрах“ и повиква по име щастливеца. Аудиенциите вървят, общо взето, енергично, така че към един часа в чакалнята оставаме само двама — аз и съседката ми отляво.

Жената е хубава, без ефектност, на ръст почти колкото мене и с малко едри форми, недостатък, напълно поносим за моя просташки вкус. Тя продължава да не обръща внимание на случайните ми погледи, което съвсем не й пречи да кръстосва под носа ми хубавите си крака ту на една, ту на друга страна. Киносписанието продължава да поглъща вниманието й, но когато часът става един, тя го затваря най-сетне и помолва секретарката:

— Бихте ли напомнили за мене?

— И за мене — обаждам се аз.

Момичето зад бюрото ни поглежда съчувствено, поколебава се, после почуква на вратата на помощника и влиза.

— Казаха, че е излишно да чакате. Мястото е заето — съобщава секретарката след малко.

— Но как, вчера ми съобщиха да се явя за днес…

Момичето вдига рамене и надниква в стаята на шефа. Вторият сюрприз е за мене:

— Господин директорът много се извинява, но при него има още един посетител, а подир пет минути трябва да присъствува на важен обед. Затова предлага да дойдете утре в десет и половина.

Това е все пак по-хубаво от посещение в приемен час. Всяко зло за добро.

— Не мога ли да видя за минутка господин помощника? — пита наново едрата хубавица.

Тръгвам си, без да дочакам отговора, още повече той е предварително известен. Слизам по стълбата, без да бързам особено, защото няма за къде да бързам. Подир малко доскорошната ми съседка откъм сърцето се изравнява с мен.

— За секретарско място ли става дума? — питам съчувствено.

Тя кима и продължава да слиза с тенденция да ме изпревари. Това обаче не става, тъй като улавям навреме ритъма на стъпките й.

— Излишно е да се тревожите. И аз мога да ви предложа секретарско място.

— Номерът е много изтъркан — отвръща сухо жената.

— Тогава позволете да ви предложа един обяд.

— Също изтъркано. Но по-реално.

— Именно.

Тя ме поглежда бегло, сякаш се двоуми:

— Предупреждавам ви само, че не съм в настроение, така че не е нужно да разваля и вашето.

— За това не се безпокойте — отвръщам и я повеждам към хотела.

Не помня казах ли, но хотел „Режина“, дето съм отседнал, е тъкмо като за човек с моята самоличност, сиреч много добър, без да бъде прекалено луксозен. Това важи и за ресторанта. Приятната и изискана обстановка на неголямата зала с бледи тапети, огледала и ослепително бели покривки действува успокояващо. Това не пречи обедът наистина да почне без настроение. Не мисля обаче да се изправям на ръце, за да го оживявам. Когато някой е кисел, остави го да се намълчи — такъв е девизът ми.

Моята хубавица изглежда отчасти успокоена и отчасти разочарована от липсата на ухажване. Тя дори ми хвърля понякога крадливи погледи, очакваща вероятно репликата, която все не идва. Благоволявам да проговоря едва между рибата и печеното.

— Туй, което ви казах за секретарското място, не е празна приказка.

— А кое ви накара така внезапно да се насочите тъкмо към мене? — пита жената, като точно по етикета кръстосва вилицата и ножа върху чинията.

— Случаят.

— Случаят може да бъде лош съветник — предупреждава тя.

— Не бойте се, имам нюх — отвръщам нахално, защото, доколкото ми е известно, мъжът със сигурен нюх към жените още не се е родил.

Келнерът донася червеното вино и отмъква бутилката с бялото наполовина пълна. Това също е етикеция. После разчиства масата и сервира печеното.

Довършваме обеда мълчаливо. Едва след като изяждаме и сладоледа, наново подхващам:

— Вие не ми отговорихте…

— Както и вие.

— В смисъл?

— В смисъл: защо се обръщате именно към мен.

— Зарад телосложението ви.

Тя се усмихва едва-едва.

— Доколкото разбрах, вие търсите секретарка…

— Именно. И не обичам секретарките да ми сядат на коленете, както това става по карикатурите. При вашата физика мисля, че рискът е избягнат.

— Защо? — засмива се тя. — Напротив, създава се още един риск: да ви смачкам коленете.

Тя продължава да се смее, развеселена от картината, която вероятно си представя, и тоя смях ненадейно преобразява лицето й. Това вече не е хубавото, но уморено лице на зряла жена, а лице на момиче, с нещо палаво и добродушно в израза.

После смехът ненадейно секва и илюзията се разсейва. Пред мен отново е дамата с изпитателни очи и недоверчива гънка на устните.

— Всъщност какво е вашето предприятие? — пита тя.

— „Хронос“, фабрика за часовници.

— Не съм чувала такава фирма.

— Има хора, които не са чували и „Омега“. Но това не пречи на часовниците „Омега“ да работят.

— Защо се засягате? Не казах нищо лошо.

— Съвсем не се засягам. Кафе ще пием ли?

Тя кима.

— С по един коняк?

— Защо не.

— Постоянно ли имате сделки със „Зодиак“? — запитва жената по време на кафето.

— Надявам се, че постоянно — отвръщам уклончиво.

— Солидна фирма.

— Вярно. Обаче солидните фирми са доста тежки като партньори.

— Както и секретарките от същата категория. А пропо, на каква заплата бих могла да разчитам при вас?

— Каквато бихте получавали и в „Зодиак“.

— Много сте щедър…

Вдигам рамене:

— Характер.

— Вие дори не знаете качествата ми.

— Щом сте добра за „Зодиак“, предполагам, че ще бъдете добра и за мене. Впрочем как стана така, че вчера ви обещаха, а днес ви отказаха?

— За това трябва да попитате помощник-директора, ако го познавате случайно. Вчера ме прие, едва погледна препоръката ми, обаче като разбра, че освен машинопис и стенография владея перфектно три езика, каза, че вероятно ще ме вземат, но за всеки случай да се обадя днес.

— Ясно е и без питане: намерил е по-подходяща.

— По телосложение?

— Вероятно. Както и да е. Всяко нещо си отива на мястото и вие идвате при мене.

— Навярно така ще стане — усмихва се машинално жената.

— В такъв случай мога ли да получа някои допълнителни сведения?

— Например?

— На първо време — как се казвате.

— Едит Рихтер, двайсет и шестгодишна, неомъжена, неосъждана, референции от кантората „Фишер и Ко“, Цюрих — издекламирва жената.

— Вие сте немкиня?

— Швейцарка. Родена съм в Цюрих.

В тоя миг тя сякаш се сеща за нещо и поглежда часовника си.

— Надявам се, че не ви задържам… — забелязвам.

— Не… тоест… в три часа имам среща с една позната.

Не възразявам. Познатите са тъкмо за туй, за да бъдат използувани в необходимия случай. Правя знак на келнера и той тутакси донася сметката. Когато излизаме в хола, Едит ми протяга ръка:

— Все пак ще ми разрешите да си помисля една вечер. Утре заран ще ви се обадя.

— Разбира се. Впрочем аз също излизам.

На тротоара пред хотела Едит за втори път ми протяга ръка, без дори да полюбопитствува в каква посока съм. Не настоявам. Жената със спокойни крачки тръгва към рю Монблан. Не знам каква е като секретарка, но иначе не е лоша. Тънък кръст и високи бедра, това заедно с ръста компенсира едрите форми.

Свивам в пасажа до входа на хотела и през вътрешния двор се озовавам също на рю Монблан. На около петдесет метра зървам сивия костюм на Едит. Тя е сменила ритъма на стъпките и сега бърза по посока на гарата. Притегателната сила на снажната фигура ме принуждава да я последвам, без да се натрапвам. Стигнала до площада пред гарата, жената се отбива към кафенето на ъгъла. От една маса на терасата става слаб сивокос мъж на средна възраст, ръкува се с Едит и й прави място до себе си. Това е лошото на хубавите жени. Около тях винаги има навалица.

* * *

Следната заран в десет и половина влизам в чакалнята на „Зодиак“. Този път чакалнята е празна и секретарката тутакси ме въвежда в кабинета на търговския директор. Кабинетът е огромен и внушителен. Директорът — също. Типичен капиталист от старите карикатури с двуетажен врат и увиснали бузи. Липсва само пурата. Изразът на лицето обаче е любезен в границите на възможното.

Човекът символично прави жест, сякаш се надига от стола си, но не се надига, а само ми протяга пълната си отпусната ръка. След което измърморва едно „заповядайте“ и посочва креслото до бюрото си. Сядам, запалвам предложената цигара и като се усмихвам на свой ред, излагам ясно и късо предложението си. Директорът ме изслушва, без да ме прекъсне. Бързината, с която приключвам разказа си, явно му прави добро впечатление. Това не му пречи да забележи тутакси:

— Не знам известно ли ви е, но ние разполагаме вече с почти цялата гама: от „Филип Патек“ през „Зенит“ до посредствената продукция на „Еникар“.

— Вярно. Обаче тъкмо това, което аз ви предлагам не фигурира във вашата гама: качеството на „Зенит“ по цените на „Еникар“.

— Разбрах — кима директорът. — Но това подлежи на проверка.

— Направете я.

— Нашата проверка ние бързо ще я направим. Само че проверката на пазара изисква време. Купувачът в наши дни е недоверчив. Ако продаваш скъпо, се въздържа, понеже е скъпо. Ако продаваш евтино, пак се въздържа, понеже смята, че е долнокачествено. Трябва да мине време, и то много време, за да се разбере, че вашите часовници са евтини, без да са долнокачествени.

Опитвам се да възразя нещо, обаче човекът зад бюрото ме прекъсва:

— Изобщо вашата изгода от сделката е ясна. А каква ще бъде нашата?

— Обичайната печалба.

— Обичайната печалба ние я имаме от всички реномирани марки. Неголяма печалба, но и никакъв риск.

— Бих могъл да увелича малко процента ви… — казвам колебливо. — Обаче малко, защото цените ми и без това са на ръба на възможното.

Директорът поклаща едрата си глава:

— Ако се касае за някакви пет-шест процента, не вярвам това да промени положението.

— Повече е изключено.

Онзи кима:

— Добре. Изпратете ни писмено предложение. Ще го докладвам в Главната дирекция. Само че не разчитайте твърде…

На прост език това значи „не разчитайте никак“ но аз и не съм се надявал на повече. Засега важното е, че съм установил контакт в качеството си на човек от бранша и че имам повод при случай повторно да надзърна в „Зодиак“, ако се наложи. А не е изключено някой ден предложението ми наново да бъде извадено от архивата, дето без друго ще бъде пратено. Това е добрата страна на песимизма, че и малките успехи ти носят радост.

* * *

Тъкмо довършвам обеда си, когато от хотела ме извикват на телефона.

— Добър ден — чувам в слушалката гласа на Едит. — Съжалявам, че се обаждам чак сега, обаче вината не е моя — заранта не ви намерих. Искам да ви кажа, че ако все още държите на предложението си, аз с удоволствие ще го приема.

— Отлично — казвам. — Кога можете да постъпите?

— Ако е нужно, веднага.

— Не чак толкова бързо… Но бихте могли да отскочите да се снабдите с една портативна машина и всичко, каквото трябва. Кажете да ми пратят сметката в хотела.

Тя обещава да извърши покупката още днес, подир което се уговаряме за работата на следния ден и завършваме разговора с взаимни пожелания.

Ето че имам и секретарка. И вместо да съм доволен от това, аз сядам и надрасквам едно късо съобщение: „Собственик предприятие търси частна секретарка. Английски, немски, стенография, машинопис. Телефон еди-кой си, от толкова до толкова часа.“ И тутакси го пращам по момчето от хотела до „Журнал дьо Женев“ за еднократна публикация.

* * *

Ако Едит е допускала, че я взимам при мен главно заради физиката и че нашите служебни отношения ще бъдат само форма на един флирт, тя още на следната заран има възможност да се убеди, че се е излъгала. Приемам я в стаята си и след няколко приветливи фрази й предлагам да се настани на малкото бюро, където вече са наредени бланките и пликовете, току-що донесени от печатницата. После без други предисловия почвам диктовката:

„Господин директоре, пиша ви, за да потвърдя писмено условията, изложени вече в нашия разговор, относно…“

Съставянето на посланието отнема повече от половин час. Едит пише бързо и без грешки. Така че ако съм проявявал съмнения в нейната квалификация, аз също имам възможност да се убедя, че съм се излъгал. След като писмото е подписано и акуратно поставено в плик, поръчвам кафе и сядаме да оформим назначението. Жената ми подава осигурителната си книжка и аз се подписвам на съответното място като работодател.

— Всъщност вие сте работили само шест месеца у „Фишер и Ко“ — забелязвам, като преглеждам бегло книжката. — По-рано къде сте били на служба?

— Никъде. Следвах френска литература, а като завърших, разбрах, че с френска литература не може да се живее, и постъпих в школа за машинопис и секретарство, защото нямам родители, а близките ми не бяха готови да ме издържат повече.

— Разбирам. При Фишер, както виждам, сте напуснали по съкращение на мястото. И решихте да изоставите родния град?

Тя кимна.

— Цюрих е хубав град — казвам. — И също има прекрасно езеро. Изобщо, приказни гледки.

— Да, но с гледки не може да се живее.

— Нима и във вашия бранш има криза?

— И доста голяма.

Тя посяга към чантата си, обаче аз предугаждам намерението и услужливо подавам пакетчето „Кент“. Жената запалва, пуска гъста струя дим и ме поглежда, сякаш чака да види какво още ще измисля. Спокоен и открит поглед, но с едва забележима напрегнатост.

— Къде си опитахте късмета, преди да идете в „Зодиак“?

— Никъде. Първото нещо, което научих, когато пристигнах, бе за вакантното място в „Зодиак“.

— Навярно от вашата позната…

Тя кимна, без да мигне.

— Значи, сте отскоро тук?

— От десетина дни.

Макар да водя разговора в тон на приятелско любопитство, нюансът на разпит е неизбежен. Обаче един работодател има винаги право на известни сведения.

В тоя момент телефонът ми иззвънява. Обажда се моята позната, телефонистката, за да ми каже, че някоя си ме търсела във връзка с някаква си обява за секретарско място.

— Пуснах наистина такава обява — отвръщам, — но вече имам секретарка. Така че бъдете добра да съобщавате това на всички, които се обаждат.

От другия край на жицата се чува мъченическо изохкване: „Но те ще има да звънят сега цяла седмица.“

— Не се безпокойте. Ще наредя повече да не поместват съобщението.

— Вие сте публикували обява за секретарка? — вдига вежди Едит, след като затварям телефона.

— Всъщност бях я дал преди три дни, обаче не знам защо са я забавили. Слаб съм в ясновидството и не подозирах, че ще ви срещна. Но защо така ме гледате?

— Нищо. Досега просто мислех, че назначението ми е резултат на случаен каприз.

— Грешка — казвам. — Поне що се отнася до каприза. А случайността е изцяло в моя полза. Вие сте чудесна. Като машинописка, искам да кажа.

Тя се усмихва леко, без сянка от топлота:

— Надявам се, че и аз печеля от случайността.

— Не се надявайте, бъдете уверена. Първото предимство при мене е, че няма да остареете преждевременно от работа. Засега например може да се чувствувате свободна. Оставете ми само телефона си. Ако случайно имам нужда от вас, ще ви се обаждам заран до десет.

Тя става, разбрала, че работният ден е свършил, и аз й махам за сбогом, без да я изпроводя. Това само оставаше, да изпровождаме секретарките си.

Следните дни минават в разнородна дейност: няколко отскачания до „Хронос“ при оня луд човек, моя директор; две визити у нотариуса за окончателно оформяне на сделката; един следобед, прекаран в библиотеката за самообразование, без да се смятат часовете, посветени на размисъл и на празно скитане из града. Женева е, общо взето, хубав град с една особеност, която може да се смята еднакво за предимство и за недостатък: и тук има премного вода, но за разлика от Венеция тукашната е събрана на едно място — в Женевското езеро. Това те принуждава по десет пъти на ден да изминаваш ту насам, ту натам тия безкрайно дълги мостове, навеждащи на мисълта за ползата от автомобилния транспорт. Въпросът е там, че в момента нямам никакво време да се занимавам с врътня около поддържането на кола. Достатъчни ми са грижите по моята секретарка. Вярно е, че заниманията ми в момента не изискват нейното присъствие, затуй се въздържам да я безпокоя. Затова пък тя здравата ме безпокои.

Без да говорим за смущаващите видения на снажните форми, образът на Едит ме преследва и с някои други свои особености. Например привичката да те гледа право в очите и да те лъже най-безсрамно, без да мигне. Съмненията около поведението на тая жена възникваха у мене още от първите часове на познанството ни и оттогава насам непрекъснато нарастват.

Освен невинната наглед лъжа по повод срещата с „приятелката“ Едит ми бе сервирала и по-съществени лъжи. Тия лъжи впрочем бяха лесно обясними, ако се възприемеше определена хипотеза за характера и ролята на моята секретарка. Но понеже, както моят шеф се изразява, в нашия занаят са важни не фантазиите, а проницателният анализ на даденото, засега аз се пазя от хипотезите, без това да ми пречи да ги имам предвид.

Другото, което имам предвид, е разписанието на влаковете. Въпреки стремглавото ми издигане в последно време по стълбата на обществената йерархия, принуден съм отново да се заема с тая груба работа, състояща се в киснене по пероните и следене на влаковете. За щастие този път съм пощаден поне от следобедните жеги, тъй като обектът ми е нощният влак, който прави връзката с директния Венеция-Лозана. Нощното дежурство има и друго предимство — открива ми се възможността да запълня някои празноти на естетическото си възпитание, главно по линия на киноизкуството. Вечерните прожекции приключват половин час преди пристигането на съответния влак и са една удобна, небиеща на очи форма за прекарване на времето, тъй че за три седмици успявам да изгледам две дузини шедьоври, между които и цяла серия „шпионски“. Трябва да призная впрочем, че тъкмо шпионските будят у мене най-голямо недоумение, защото макар по мнението на моя шеф да падам малко фантазьор, но и фантазьорството си има известни граници.

С тия две дузини шедьоври цикълът на моето кинообразование приключва в едри линии. Една вечер, след като съм излязъл от прожекцията на филма „Опасна среща“, аз почти се сблъсквам на гарата с Моранди. Малкият крачи бързо и, както винаги, наперено, със смешната си шапчица, килната на върха на главата. Тоя човек трябва да е доста плешив, щом винаги има нужда от шапка, а ако не е плешив, той без друго ще оплешивее, след като денонощно я мъкне на тила си.

Проследяването трая три минути. Моранди само прекосява площада пред гарата, завива в рю дез Апл и отсяда в хотел „Терминюс“.

* * *

Почуквам, изчаквам възпитано да чуя поканата „влез“ и рязко отварям вратата. Познал съм. Тоя човек наистина е плешив до последна възможност.

Моранди отначало ме поглежда с недоумение, предполагайки, че просто съм сбъркал вратата. Но когато затварям и дори превъртам ключа, недоумението преминава, в уплаха, примесена с ярост.

— Кой сте вие, защо заключвате? — пита спонтанно плешивият на родния си език.

— Търпение — отвръщам на френски, за да му напомня, че не сме в Италия. — И по-тихо. За мене е без значение, но вашите интереси го изискват.

Слагам ключа в джоба си и се разполагам в креслото, като прибирам и телефонния апарат, за да ми е подръка.

— Но чакайте, как си позволявате! — извиква човекът, тоя път на френски.

— Тихо! — спирам го. — И без нерви. Ще бъда кратък. Става дума за вашата работа. Имам предвид шпионажа.

Моранди разбира, че играта на афектации е безсмислена, и се отпуска на стола си. Полуотворената уста и тънките мустачки му придават израз на глупава сепнатост. Някои суетни плешивци обичат да пускат мустачки за да покажат, че не са съвсем лишени от това природно богатство — космите.

— Вие нееднократно сте правили пътувания из социалистическите страни, където под прикритието на търговски операции сте осъществявали връзка с местни американски агенти. При последното си пътуване в България вие сте възстановили връзката с един такъв агент по име Ставрев, като сте го снабдили с радиостанция и сте му предали съответни инструкции. Вашата шпионска дейност в социалистическите страни е установена и доказана и аз съм натоварен да ви го съобщя.

— Мерси — казва иронично Моранди, видимо успокоен от досегашното развитие на нещата.

— Но това е само по линия на едната страна. А човек като вас трябва да държи сметка и за двете страни — тия, които шпионира, и ония, които са го пратили да шпионира.

Лицето на мустакатия отново става напрегнато.

— С оглед изясняване на някои подробности от съответната инстанция е бил изпратен човек на име Албер Каре, който неотдавна е влязъл в контакт с вашата приятелка Ана Ферари и е получил от нея пълни подробности по вашите уж търговски командировки…

— Това е лъжа! — извиква Моранди.

— Това е документирано с магнитофонни записи. Документирани са и ваши разговори с въпросната Ферари, Разговори, в които вие сте й доверявали секретни сведения, непредназначени за нея. По време на такъв един разговор преди около три седмици тя ви съобщила, скривайки по-голямата част от истината, за познанството си с Каре, а вие от своя страна сте я уведомили, че убийството на приятеля ви Артуро Конти е било извършено не с цел за обир, а като санкция за бъбривостта му.

— Отворете малко прозореца — казва в отговор на всичко това Моранди.

В стаята наистина е душно. По лицето на мустакатия почва да избива пот.

— Ще отворя, има време! — отвръщам и запалвам цигара. — А сега да продължим: вие разбирате, че ако документацията на посочените разговори заедно със сведенията за провала на мисията ви в България попаднат у другата страна — тая, дето си е плащала, — вашата участ няма да бъде по-различна от участта на Артуро Конти.

— Добре, какво искате от мене? — пита Моранди, като бърше с носна кърпа потта от голото си теме.

— Да разкажете всичко: сбито, но ясно и конкретно. С имена и дати.

— За да ме пратите после по дявола?

— Хората, които в момента представям, нямат никакво намерение да ви пращат по дявола.

— Кое ми го гарантира?

— Здравият разум. Вашето убийство би било за тях само излишно усложнение. Вие сте разкрит, следователно не сте опасен. А по-нататъшната ви участ си е ваша работа.

— Кое ми гарантира, че и сегашният разговор не се документира?

— Нищо.

— И че споменатите записи ще ми бъдат върнати?

— Такива обещания не давам. Те са безполезни за вас. Бих могъл да ви пратя записите, за да се позабавлявате, но вие сам разбирате, че това ще бъдат дубликати.

— Именно. Тогава каква сделка ми предлагате? Всяка сделка се прави на базата на взаимна изгода.

— В търговията. Не в нашата професия.

— Аз не съм от вашата професия.

— А какво? Любител?

— Нито любител. Но когато идват и ми тикат, от една страна, пари, а, от друга — заплаха за уволнение, аз по липса на по-добър избор се улавям за парите.

— Точно така. Сега сте именно в подобно положение. С тая разлика, че ролята на заплахата се играе от пистолета.

— Но разберете, за бога, че аз съм вън от играта. Вече съм вън от играта. Отдавна никой никакви задачи не ми възлага. Нещо повече: подозират ме. Особено подир историята с Конти. Те са ме оставили на мира, оставете ме и вие. Вън от играта съм, не разбирате ли!

Той разпръсва с ръка дима от цигарата ми, който го задавя, и отново обърсва потта си.

— Вижте, Моранди: в тая игра човек никога не може да остане навън, след като веднаж се е включил. Няма начин да бъдеш еднократно шпионин, а после да се отдръпнеш. Не дават. Също като в покера. Не можеш да участвуваш единствено когато ти дойдат четири аса. Само че при покера има някаква надежда да излезеш с печалба; докато тук това е изключено, защото попадаш в „комбина“. И ето сега аз ви предлагам да се откупите и да се отървете от комбината. За вашите шефове не мога да давам гаранции. Там вие се оправяйте. Обаче що се отнася до хората, които са ме пратили, те ще ви оставят на мира. Веднаж завинаги. При едно-единствено условие — да кажете всичко.

— Но кое ми гарантира, че утре няма наново да ме притиснете да ви давам сведения? Или че няма да използувате това, което знаете, в моя вреда? — връща се отново мустакатият на своето.

— Казах ви вече: здравият разум. Сведения никой няма да ви иска, защото вие никога вече няма да разполагате с интересни сведения. А да ви издаваме е безсмислено. Това може да стане само в един-единствен случай: ако проговорите. Мълчите ли вие, и ние ще мълчим. Издадете ли нещо, подписвате си присъдата.

Поглеждам часовника си: един без пет.

— Хайде говорете, че стана късно.

Моранди изпухтява тежко и хвърля мократа кърпа на леглото.

— Странен човек сте вие! Другите поне предлагаха пари…

— Ще има и пари — успокоявам го. — По тоя въпрос по-лесно ще се разберем. А сега почвайте сбито, но конкретно.

— Не може ли с въпроси?

— Въпросите — после. Сега разказвайте.

Разказвачът не е твърде богат на събития, но когато Моранди завършва, часът минава два. Няколко съществени момента: името на човека, който е поставял задачите на мустакатия. Характерът на тия задачи, шест на брой, извършени в различни социалистически страни по време на многобройните командировки. Имената на местните хора.

После почват въпросите. Те засягат всички пукнатини, дори и най-дребните, в изложението на Моранди, и вървят свързани по смисъл един за друг, прекъсват се, отново се явяват ненадейно или възникват спонтанно от поредния отговор.

— Отворете прозореца, моля ви! — произнася няколко пъти мустакатият с отпаднал глас.

Лицето му лъщи от пот, очите му са подпухнали от безсънието. Той вече не е нито наперен, нито колебаещ се, нито изплашен, а само смъртно уморен.

Когато въпросите свършват, часът е четири и половина. В стаята се люшкат пластове тютюнев дим. Въздухът е отровен от дишането ни и от задухата. Венецианското ми главоболие е в пълен ход. Приближавам до прозореца и широко го разтварям. Моранди се отпуска назад върху облегалото на стола и известно време жадно поема прииждащата хладина, движейки пълните си устни като риба.

— А сега по финансовата част — казвам подир малко, след като прозорецът наново е затворен. — Трябва да ви поясня, че задачата, която току-що приключихме, е съвсем инцидентна в моя живот. Много по-инцидентна, отколкото във вашия. Аз съм мирен гражданин и ако съм се съгласил да направя една услуга някому, то е само защото съм бил притиснат горе-долу по същия начин, както и вие. По професия съм всъщност фабрикант.

Моранди вдига сънливите си очи и ме поглежда с известно учудване:

— Фабрикант?

— Именно. Часовниците „Хронос“. В момента производството ми залежава и въпросът за пазара става съдбоносен за мене. Предложих сделка на „Зодиак“, но отговориха съвсем уклончиво. А вие работите в „Зодиак“.

— Аз съм съвсем дребна бурмичка в „Зодиак“.

— Но имате връзка с големите винтове.

— Съвсем служебни. И трябва да знаете, че „Зодиак“ е тежка машина. Докато се раздвижи…

— Бихме могли да предложим на директора лична комисионна.

Моранди се засмива късо:

— Не сте дотам богат. А на мене какво предлагате?

— Предлагам в зависимост от услугата.

Той сбърчва леко чело и ме поглежда замислено, като съобразява нещо. После казва:

— Дайте ми пет хиляди, и аз ще ви осигуря сделката. Не чрез човек от „Зодиак“, но със „Зодиак“.

— Пет хиляди франка?

— Пет хиляди долара.

— Това е над възможностите ми. Обаче ако приемете три хиляди…

— Вие злоупотребявате с това, че съм в ръцете ви — промърморва уморено Моранди. — Нищо, дайте четири хиляди.

— А каква е гаранцията, че сделката ще стане?

— Странен човек! — изпъшква мустакатият. — Вие за живота ми отказвате да дадете гаранции, а от мене искате гаранции за една сделка.

— Добре — отстъпвам и изваждам портфейла си. — Кой е човекът?

— Рудолф Бауер, внос-износ, Мюнхен. Сега ще ви напиша писмо.

— Само не обещавайте вътре, че и на него ще дам четири хиляди.

Моранди отново изпъшква страдалчески, после става, вади от чекмеджето хартия и пликове с бланката на хотела и се заема с писмото, като от време на време издава мъчителни въздишки. Неврастеник.