Красен Шидеров
Живи разкази (17) (чути и записани в кръчма)

МОЯТА ИСТОРИЯ

Седях в кръчмата и слушах историите на кръчмарския интериор. Бях попаднал случайно в тази кръчма, в този град, сред тези хора. Дори си мисля, че случайно съм се родил в тази държава и в този век. Седях си, слушах историите на тези, всякакви хора, смях се с тях и плаках с тях. Бях трогнат, покъртен, уплашен и развеселен едновременно. Вътрешно възкликвах: „Боже в какви времена живеем!“

Когато всички млъкнаха и ме загледаха, очаквайки моята история, неистово се притесних, но реших да пробвам с една история. Една история, която се надявах и надявам да събуди дремещата човещина, ако я има още жива. Ето тази история, която се е случила през далечната 1984 г., през месец май, някъде в степите на средна Азия, територия на бившия Съветски съюз. Представете си…

Степ, равна, безкрайна и жълтозелена, с каменистосиви петна на хълмовете си. Слънцето — огромна огнена костенурка, която бавно, съвсем бавно изпълзява изпод покрова на нощта и започва да се катери, нагоре, напред. Стадо джейрани пасат в северното подножие на невисока могила. Могилата на някой хан, владетел, споменът за когото времето е изтрило. Джейраните пасат там, защото могилата скрива тревата от лъчите на безпощадното слънце и все още тревата е зелена и сочна. Изведнъж всички животни спират да пасат и започват да гледат нагоре към върха на могилата. Джейраните са неподвижни, като омагьосани каменни статуи. Слабият полъх на вятъра довява до тях непознати миризми и шум. Тук в степта непознатото е страшно, то е заплаха. Животните гледат неразбиращо как тревата на върха на хълма се издига, земята се раздира и от процепа се показват големи рога, рога, които завършват не с остри върхове, а с големи изцъклени очи. Ужасени, степните антилопи се хвърлят в стремителен бяг далеч от страшното чудовище. После от върха се чува човешка реч, глас, който стегнато и отсечено рапортува: „Другарю генерал лейтенант, стереотръбата ви е издигната, началото на учението е дадено, време до зрителен контакт със самолетите — 2 минути.“ Върхът на могилата е наблюдателен пункт, а отмятането на камуфлажната мрежа и поставянето на стереодалекогледа са човешките, по-скоро военни действия, които прогониха животните. Група офицери излизат от вкопания блиндаж и уставно следвайки старшия по звание и длъжност, се насочват към стереотръбата на генералския далекоглед. Всички държат в ръцете си бинокли, химикали, бележници, ежат се като петли, готови са да дебнат и най-малката грешка на участниците в започващото учение, за да могат на разбора след учението да блеснат пред старшите с академичните си военни познания. Лекият утринен ветрец носи далечен шум, който доближава постепенно и нараства в грохот на ниско летящи тежки самолети. Като по команда офицерите вдигат биноклите до очите си, генералът се навежда към стереотръбата, настройва я и започва да следи самолетите. Те са тежки военно-транспортни илове, придружавани от звено изтребители за охрана. Иловете прелитат над наблюдателния пункт, захождат и после от тях започват да се отделят малки черни точки, които стремително политат надолу. В биноклите тези точки придобиват човешки форми, над които разцъфтяват бледожълтите цветчета на огромни маргаритки — парашути.

Десантна част е започнала учение. Съвместно учение на СА и БНА…

Вниманието на генерала е привлечено от един парашутист, може би последният, който скочи. Парашутът му е с неправилна крушовидна форма и стремително пропада надолу. „Но какво прави той? Отваряй запасен!“ — крещи генералът. Сякаш чул заповедта, пропадащия надолу парашутист отваря запасния парашут и го изхвърля силно встрани и нагоре. Въздушното течение грабва току-що отворения парашут, издига го нагоре, но не успява да го изпълни, дори напротив, усуква го около главния, така че двата парашута взаимно се погасят и увисват. Парашутистът полита със страшна скорост все по-надолу, все към земята. Преминава и изпреварва всички в устрема си. „Край, загина момчето“ — виква генералът и се отдръпва от стереотръбата, нежелаещ да гледа смъртта.

— Гледайте, гледайте! — крещи млад капитан и забравил от вълнение за субординацията, тика големия си морски бинокъл в ръцете на генерала. Генералът машинално поема бинокъла, фокусира и вижда. Друг парашутист, който е останал по-високо нагоре, се е освободил от парашута си и пикира стремително надолу към своя другар. Настига го, блъска се в него и го обхваща с ръце и крака. В ръката му проблясва нож, прерязва коланите на усуканите парашути, излита над главите им и се разтваря парашут. Секунда-две по-късно двамата прегърнати парашутисти се изгубват от погледите и се скриват във високите треви на коилото.

— Линейка, ама живо! — крещи щастливо генералът, търчейки стремглаво надолу по хълма, без да се съобразява с побелелите си коси. Скача бързо в джипа си, показва посоката на шофьора и продължава да крещи възбудено: „Карай бързо, там един от българите … двама с един парашут … ще оцелеят! Карай бързо, карай!“ Шофьорът надува докрай джипа и се носи начело на кавалкадата от щабни автомобили, които бързат в посоката на генерала. Пристигат и генералът скача, без да чака пълното спиране на автомобила, той бяга към двете момчета. Едното лежи възнак и непогасеният парашут го придърпва, издувайки се от лекия напор на вятъра. Другото момче е седнало, прегърнало е коленете си и плаче. Генералът го вдига, избърсва сълзите му, тиква му в ръцете автомат и му виква: „Бягай, настигай колоната, воювай и за двамата!“ После прикляка над лежащия войник. Момчето е в безсъзнание. На два-три пръста под лявото коляно, пробила плътта и плата на униформения панталон, стърчи острата ръбата кост. От раната на фонтани струи кръв. Възрастният човек потръпва, но вади финския нож на пострадалия, реже въжетата на парашута, за да освободи войничето. След това с парче от тях пристяга лявото бедро, кръвта се успокоява и сега съвсем леко струи. Дотичват лекари, избутват встрани генерала, слагат пострадалия войник в носилка и поемат към линейката. Другият парашутист, все още замаян от докосналата го с крилото си смърт, стиска автомата и плаче. „Ще се оправи ли Графа? Той ми спаси живота.“ Внезапно генералът виква на лекарите: „Чакайте!“ — доближава до носилката, сваля иглата от вратовръзката си и я закачва на войнишката куртка. Маха с ръка на лекарите, „тръгвайте“, и гледа с мълчаливо признание лежащото в носилката момче. Признание за стореното и съжаление за невръчения медал. После отива до другото момче, подбутва го към веригата. Оттам се носи сухия трясък на калашниците, атакуващите десантчици са захапали предния край на противниковата отбрана. Генералът гледа към веригата на атакуващите бойци, гледа след бягащото, за да ги настигне момче, гледа ги и навярно вижда себе си — млад лейтенант в една истинска война, вижда и другарите си, и живите, и мъртвите, и тихо започва да си тананика една стара немска войнишка песен: „Имах аз един приятел, по-добър не ще намериш ти!“ Отива и сяда в джипа. Нарежда да го откарат в наблюдателния пункт…

Учението продължава, трещят автомати, свирят минохвъргачки, грозно трещят оръдия. Учение! Съвсем като на война…

Две седмици по-късно, пак там, някъде в СССР, във Н-ската военна болница дойде генералът, беше дошъл да види парашутиста със счупения крак. Донесе му праскови и грозде. Не обърна внимание на никого, от суетящите се около него офицери от медицинските части на СА. Поговори си с десантчика, заинтересува се боли ли го крака, изрази неодобрението си относно тънките контешки мустачки, които войничето беше пуснало. После си замина. След генералското посещение обръщаха специално внимание на българското войниче. Навярно генералът беше разказал как, при какви обстоятелства то си е счупило крака. Особено често при парашутиста идваше лекарката, капитан от медицинските части, младо русоляво момиче с чудна усмивка. След два месеца дойдоха български военни лекари, взеха войничето и то си замина. Лекарката-капитан много плака. На раздяла тя му подари контешки бастун със сребърна топка…

Една година по-късно две момчета лежаха на офицерския плаж във Варна, препичаха се на ленивото слънце и се любуваха на приятелките си, които цапкаха из водата. „Графе, хайде във водата“ — провикна се една от тях. „Ида, Дани, варда! Високопроходимата пехота идва варда!“ — провикна се едното момче, после скочи и почти без да се подпира на контешкото си бастунче, и почти без да куца, хукна към водата. Там запляска срещу момичетата, подгони ги, разлудува се, после прегърна тази, която нарече Дани, целуна я и захвърли навътре в морето бастуна…

Беше мирно, безгрижно, лениво лято…

12. 01. 1997 г.