Майкъл Муркок
Руническият жезъл (18)

СЕДМА ГЛАВА
ЧУДОВИЩЕТО ЗАХАПВА ОПАШКАТА СИ

Мелиадус се усмихна под маската си и стисна развълнувано рамото на Флана Микосеваар. Пред тях изплуваха мъгливите очертания на Лондра.

— Всичко върви според плана — промърмори той. — Съвсем скоро, мила моя, ти ще станеш кралица. Никой не ни подозира. И напълно естествено. От стотици години не е бил вдиган бунт с подобни мащаби! Противникът ще бъде заварен неподготвен. Как само ще проклинат архитектите, които са построили казармите на речния бряг! — Той се изсмя.

Флана беше изморена от бръмченето на двигателите и пляскането на колелата, с чиято помощ корабът плуваше срещу течението. През последните няколко часа бе оценила достойнствата на платноходите, които се носеха безшумно по морската повърхност. Възкачи ли се веднъж на престола, ще забрани тези шумни корита да доближават дори на хвърлей място крайбрежието на Лондра. Но раздразнението й беше краткотрайно, тя бързо забрави взетото решение и отново потъна в собствените си мисли. Не я беше грижа за плана на Мелиадус. Пред очите й изплува ликът на д’Аверк.

Капитаните на другите кораби си знаеха добре работата. Освен че разполагаха с двигатели, осигурени им от Калан, те бяха въоръжени и с новите огнеметни оръдия, вече насочени към една обща цел — казармите, обитавани от Ордените на Свинята, Плъха и Мухата, разположени в покрайнините на града, близо до реката.

Барон Мелиадус даде нареждане да се вдигне сигналното флагче за началото на артилерийската атака.

Лондра все още спеше утринния си сън, както обикновено мрачна, навъсена и причудлива със своите умопомрачителни кули, стърчащи в тъмното небе, като сгърчени пръсти на милиони безумци.

В толкова ранен час само робите не спяха. Вероятно Тарагорм, Калан и хората им дебнеха нейде в засада, в очакване да започне пукотевицата. Според плана още в първия час трябваше да изтребят основните сили на противника, а останалите да изтласкат към двореца и да ги обкръжат, така че по пладне да има само едно огнище на съпротива.

Мелиадус си даваше сметка, че дори ако успеят да осъществят тази част от замисъла, най-трудното ще започне с щурма на двореца, който трябваше да превземат преди пристигането на подкрепленията.

Мелиадус дишаше на пресекулки. Очите му блеснаха развълнувано в мига, когато от бронзовите дула на огнеметните оръдия бликнаха пламъци и с пронизително свистене полетяха към нищо неподозиращите казарми. Само след секунди утринният въздух се разтърси от оглушителна експлозия и най-близката казарма изригна като вулкан.

— Чудесен изстрел! — възкликна Мелиадус. — Това е добро предзнаменование! Не се и надявах, че ще ги ударим толкова силно.

Последва втора експлозия. Край оцелелите постройки на казармите вече тичаха ужасени хора, някои дори бяха забравили да си сложат маските! Следващият залп ги помете и изпепели на място. Писъците на малцината оцелели отекваха в стените на все още смълчаната Лондра — първото предупреждение за надвисналата над града опасност.

А вълчите и лешоядски маски се спогледаха със задоволство от успешното начало на атаката. Прасета и Плъхове отчаяно търсеха убежище но голия бряг — само няколко воини от Ордена на Мухата успяха да се прикрият зад една оцеляла постройка и откриха безпорядъчна стрелба.

Чудовището бе захапало опашката си.

И всичко това бе започнало в онзи далечен ден, когато, след като бе прогонен от Медния замък, барон Мелиадус се бе заклел в името на Руническия жезъл да си отмъсти.

Но все още бе твърде рано да се определи какъв ще бъде изходът и кой ще е крайният победител — Хуон, Мелиадус или Хоукмун.