Либер Фалко
Завръщане

На Марио Арреги

Там далече дъждът плющи над морето.

Винаги и завинаги.

Откакто човекът знае каква тъмна идея

там плющи и плющи над морето.

О, незапомнен пейзаж,

търпеливо чудовище — и самотно,

горчиво море, последна вода,

където човекът и страхът му

бягат, пият и се връщат,

тайно и насаме.

 

Когато човекът се завръща оттам,

нищо не му достига на земята, тъжно е.

Но с нетърпение на удавник,

човекът пита и зове, другите го чуват,

защото трябва заедно да погребем смъртта.

 

И въпреки че вали и върху земята,

че вали върху полята и върху градовете вали,

далече остава онова, което няма име,

и някой с вътрешна памет

се откупва и живее.

 

Тогава, да, каква радост, какво чувство, че сме живи,

и по улиците с пиянски песни,

и в толкова неизразими неща

отново и още веднъж се възвръщат дните.

Така заради здрача, заради пиянството или заради смъртта

човекът разнася радост по земята.