Амелия Денис де Икаса
На хълма Анкон

Не пазиш ти вече за мене пътека,

не си вече мой, обожаван Анкон!

Съдбата смота паяжината лека

на моите стъпки по стръмния склон.

 

Аз помня дървото, което стоеше

подобно самотен и стар часови.

Със ствола му моето име растеше —

ти с плесен ли моето име пови?

 

Какво е сега хубостта съкровена

на твоята стара крилата гора?

По твоята прелестна дреха зелена

кой сянка злокобна и черна простря?

 

Рекичката малка Чорильо — и тя ли

пресъхна от чужди нозе? Как така

прозрачния извор със струи запяли

изчезна, утихна в подземна река?

 

Защо излиняха тревите, цветята,

о, кула безмълвна над тихи води?

Въздишките, болките мои, тъгата

възвръщат ли време, живяно преди?

 

Светулка над тебе просветваше вечер,

в зениците мои тя още блести.

На лира звънлива ти пръв ме обрече,

в ръцете ми чисти положи я ти.

 

Дариха ме с музика птиците пойни,

по техните сладостни ноти аз пях.

Илюзии мили, мечти безпокойни

на тихи дървета и храсти шептях.

 

По-сетне на същата лира смрачена

споделях стенания, грижи и гняв,

жадувах за струята благословена,

която искреше по камък корав.

 

О, колко години на размисъл тежка

преминаха в чужда, далечна земя.

Аз търсех те в порив, в мечта и надежда

на два океана престол — Панама!

 

Мечтаех, когато се върна печално,

да падна пред теб на колене, Анкон.

И както в далечното детско начало,

под сенките твои да найда подслон.

 

Но ти не си същия, ти не приличаш

на хълма, познат ми по изгрев и здрач.

Остава сърцето ми — да те обичам,

но нямам при теб скришно място за плач.

 

От мъка е твоето чело обзето,

ръждясаха струните в твоя усой.

Архангелът твой се изгуби в небето.

Анкон обожаван, не си вече мой!