Ангел Каралийчев
Тошко Африкански (9)

КОСМАТИЯТ УЧЕНИК

На другия ден учениците пристигнаха рано. Започнаха да викат като луди. Сборичкаха се. Счупиха стъклото на един прозорец. Прекатуриха печката. Тошко се накани да изреве, но тъкмо в този миг влезе учителят. Щом го съзряха, всички се втурнаха към чиновете. Насядаха и се укротиха. Станаха по-малки от тревата, по-тихи от водата. Учителят сложи дневника на масата и като се наведе — изправи печката. Намести я там, където си беше. Тошко притаи дъх.

— Добър ден, деца! — викна учителят.

Децата скочиха на крака и отвърнаха на поздрава. Учителят ги попита сурово:

— Кой счупи стъклото на прозореца? Всички мълчаха.

— Кой счупи стъклото? — с гневен глас повтори учителят и погледна цялото отделение като сокол, който се вие над птичи двор.

Най-отзад се обади второгодишникът Радул с щръкналата нагоре коса.

— Пънчо — излъга Радул.

— Пънчо ли? Я да излезе този Пънчо пред черната дъска!

Но Пънчо го нямаше.

— Той хвърли един камък отвън, счупи стъклото и побягна в градината — продължи да лъже Радул.

— Скоро да го намериш и да ми го доведеш! — поръча учителят.

Радул изскочи ат чина, отвори вратата, обърна се назад и като видя, че учителят записва нещо в дневника, изплези език срещу цялото отделение. Блъсна вратата. Щом стъпките му заглъхнаха, от първия чин се надигна боязливо мъничкият Павел, сирачето, което имаше лице, поръсено с лунички.

— Учителю — проговори Павел с изплашен глас, — Радул излъга. Пънчо не е виновен за стъклото.

— Ами кой го счупи? — дигна глава учителят.

— Аз, учителю — едвам проговори Павел и наведе глава. Ушите му се зачервиха. Две сълзи се търкулнаха между луничките.

Учителят не вярваше на ушите си. Павел — най-кроткото момче, да счупи стъклото! Не може да бъде!

— Как го счупи? — попита той.

— С глава го счупих. Радул ме блъсна и аз ударих стъклото.

— Сега какво ще правиш? — замислено проговори учителят.

— Ще го платя! — отвърна с твърд глас Павел. — Аз имам скътани пари. Нали цяло лято работих в тухларницата на дяда Митрофана. Ще купя ново стъкло.

Учителят приближи чина и помилва Павла по главата.

— Не бързай, Павле, да носиш пари. Аз ще намеря стъкло отнякъде, а пък ти си дръж парите. Като рукнат дъждовете — ще си купиш гумени цървули. Ти си много слабичък и не бива да ходиш бос по студените кални улици.

В туй време Радул посрещна Пънча пред училищната врата и започна да го тегли за ръкава.

Пънчо беше закъснял както винаги. Той едвам си влачеше краката, търкаше сънените си очи и думаше:

— Чакай бе, какво си ме задърпал?

— Бързай — викаше Радул, — учителят донесе цяла кошница, пълна с бонбони. В сребърни книжки. За всички има по две, а за тебе — три. Тичай, докато не са ги излапали другите!

— По какъв случай? — попита Пънчо.

— Вчера изкопал едно гърне с пари. Брей, че късметлия учител!

Пънчо се засили. Ритна вратата и ококори очи.

— Къде е кошницата?

Учителят го посрещна.

— Ела ми, ранобуднико! — проговори той и заведе Пънча и Радула до стената.

— Така ще стоите прави до края на часа. И двамата сте наказани. Пънча наказвам, защото закъснява всяка сутрин. А Радула — защото ме излъга.

Сега всички внимавайте! Ще ви разкажа новия урок. Вие, деца, знаете, че вашите майки пекат в пещите хубави зачервени хлябове. Я ми кажете какво друго мятат в добре затоплените пещи?

— Баници! — обади се един ученик.

— Друго?

— Гергьовски агнета.

— Друго?

Децата се замислиха. Пръв се досети Павел. Дигна ръка.

— Кажи, Павле!

— Тикви, учителю! — извика Павел.

— Така, вашите майки пекат есенно време в пещите тикви. Сега ще ви разкажа нещо за тиквата.

Като чуха думата „тиква“, всички насочиха очи към Радула. Неговият прякор беше „Празна тиква“. Радул ги изгледа стръвнишки, стисна юмрук и се закани. Учителят взе тебешира и нарисува на черната дъска една голяма тиква със закривено рогче.

Тошко слушаше урока с отворени уста и дълбоко внимание — учуден и поразен от знанията на учителя.

През втория час децата писаха нещо с голяма мъка. Пъшкаха, подсмърчаха и езиците им висеха, изкарани навън. Третият час премина в песни. Всички ревяха като магарета. Тошко си запуши ушите. Удари последният звънец. Стаята се изпразни за миг. Гладните ученици изхвръкнаха. Остана само Пънчо. Той отвори вратичката на печката и попита:

— Хей, приятелю, запомни ли урока за тиквата? Аз нищо не чух, защото бях прав. А когато съм прав, нямам памет.

Тошко поклати глава, с което искаше да каже, че е запомнил всичко, дума по дума. Дори се опита да говори.

— Тик! Тик! — издума той.

— Искаш да кажеш тиква! — зарадва се Пънчо. — Чудесно! Когато учителят ме накара да разкажа за тиквата, ти ще ми подсказваш. Брей, че умна глава имам! Намерих кой да ми учи уроците. Сега хайде отнеси ме в къщи. Там ще хапнем и ще напоим кравата.