Стела Камерън
Само твоето докосване (18)

18

— Казах ти да останеш в имението и да си починеш, Лини — повтори Антон. Той погледна нагоре към нея от малката рибарска лодка, която се полюляваше на кея в Салтърс Коув. — Ти не си мъж, ти си момиче.

Линдзи опря юмруци на хълбоците.

— И какво от това? — Не й стана криво от думите му. — Аз съм силна като мъж. — Или поне като момче. Така изглеждаше тя в тази неприятна нощ.

— Върни се в имението — заповяда Антон. — И се наспи добре. Аз ще дойда да те събудя.

— Не мога. Сега съм омъжена жена. Напуснах дома на съпруга си в първата брачна нощ. Няма ме вече две нощи, Антон, а не съм оставила никаква вест. Трябва да свършим бързо, за да мога да се върна в Лондон.

Антон хвърли бърз поглед към Нед. Видя, че е достатъчно далече от тях, и заговори открито:

— Ако мъжът ти бе прекарал първата брачна нощ там, където му е мястото — при съпругата си, Сара нямаше да ти донесе посланието ми и сега нямаше да бъдеш в Корнуол.

Истината беше болезнена. Линдзи потърка уморените си очи и се отпусна на едно навито въже.

— Няма да говоря лошо за мъжа си… с никого. — Почти осемнадесет часа на седлото, само две кратки почивки при смяната на конете. Краката й бяха сковани и разранени.

Антон не откъсваше очи от нея. Очите му, огрени от непостоянната светлина на луната между тежките дъждовни облаци, бяха пълни с някаква странна тъга, която я улучи право в сърцето. Нима се беше надявал, че двамата щяха да продължат, както досега… като близки приятели, които прекарваха заедно повече време от доста брачни двойки.

Плискането на водата между лодката и кея се усили.

— Скоро ще завали — каза Линдзи, за да смени темата. — Кога трябва да се срещнем с Калвин?

— Той ще бъде в ковачницата край мелницата. Изпратих му вест по зетя на Нед. Калвин ще чака до часа преди разсъмване. Ако не дойдем, ще се яви отново утре.

— Значи имаме още време! — Линдзи въздъхна облекчено. — До ковачницата има два часа път, а сега е едва полунощ. Докато ти беше при капитан Клод, аз запретнах стария кон. Ще натоварим всичко, каквото имаш, а после ще претърсим избите на Трегонита.

Лодката се блъскаше в дървения кей. Изви се вятър с мирис на мокра сол и катран и заблъска единствената мачта. Спуснатото платно не беше навито и се влачеше по палубата.

Антон беше стиснал юмруци в джобовете си и все още нямаше намерение да се размърда.

Линдзи трябваше да свърши бързо работата си и да се прибере вкъщи. Бавенето на Антон я омайваше.

— Хайде, трябва да качиш бъчвите. Нямам никакво време.

Междувременно Едуард със сигурност беше открил изчезването й. Вероятно беше извън себе си от гняв. Сара и Ема непременно щяха да пострадат, че са подкрепили начинанието й, което Едуард щеше пренебрежително да нарече детинска работа. Не, той в никакъв случай не биваше да узнае какви са истинските й занимания.

Чуха се бързи стъпки — Нед, следван от двама мъже, напълно непознати за Линдзи. Те направиха верига и започнаха да нареждат бъчвите и дървените сандъчета от скритата страна на кея.

Линдзи продължи мрачните си размишления. Какво щеше да каже на Едуард? Може би просто трябваше да отиде в Трегонита и да се престори, че е била жестоко обидена и само затова е избягала от Лондон?

По дяволите! Не беше достатъчно убедителна артистка.

Прибраха и последния товар и Антон се качи при Линдзи.

— Бързо товарете колата — извика той на мъжете.

— Хайде да им помогнем — предложи Линдзи. — Така ще стане по-бързо.

Антон сложи ръка на шията й и я обърна към себе си.

— Ще се справят достатъчно бързо и без нас. Не се връщай в Лондон, Лини.

Момичето примигна смутено. Сълзите, които пареха в очите й, нямаха никакъв смисъл. В гласа на Антон звучеше дълбока загриженост за нея — и обич като тази на брата, когото бе изгубила.

— Чу ли какво ти казах?

— Разбира се, че те чух, Антон! — Но тя не можеше да му обясни, че бе станало нещо невъзможно. Тя обичаше съпруга си — въпреки всичките му лоши качества.

— Бракът ти е фарс. Не мога да разбера как един мъж може да изостави най-красивото момиче на света в сватбената си нощ!

Линдзи поклати глава. Едуард й беше казал, че е красива. Въпреки това, тъкмо когато тя бе повярвала, че двамата отново ще преживеят сладостното „изгубване“, той бе побеснял от гняв и я бе напуснал.

— Отговори ми, Лини. Защо искаш да се върнеш при мъжа, който не те иска? Този човек не е нормален.

Отекна далечен гръм.

— Остани тук, при мен — продължи настойчиво Антон. — Ще направя всичко, за да ти бъде добре. Нищо няма да ти липсва.

Той искаше да заеме мястото на Уилям.

— Не мога. — Тя обгърна с ръце силното му тяло и се притисна до него. Дори да не се нуждаеше от трохите внимание, които Едуард й подхвърляше, тя бе положила клетва пред Бога и не можеше да я престъпи. Освен това беше поела по единствения сигурен път както за Джон, така и за Едуард. Трябваше да направи всичко възможно съпругът й да спази обещанието, което беше дал на Роджър — да му предостави Трегонита. Оставаха й цели деветнадесет години, докато Джон стане пълноправен наследник на имението. Дотогава тя със сигурност щеше да намери начин да се справи с несъщия си брат.

Антон взе лицето й в грубите си ръце и я принуди да го погледне в очите.

— Един ден ще промениш мнението си, скъпа! А аз умея да чакам.

Тя не му каза каквото мислеше, а именно, че той много скоро ще си намери жена и ще гледа собствените си деца. Тогава щеше да има достатъчно занимания, за да се интересува от нея — а тя щеше да се радва за него.

— Обещай, че в случай на нужда ще се обърнеш към мен! — Той нахлупи дебелата вълнена шапка на ушите й и вдигна яката на стария жакет.

— Никога няма да забравя, че си ми приятел — увери го тържествено тя, молейки се да не бъде принудена да дава обещания, които никога няма да изпълни.

— Антон! — Страхливият вик на Нед стресна и двамата. — Антон!

— Този проклет глупак — промърмори Антон. — Ще събуди и мъртвите, да не говорим за митничарите.

— Видях фенери на скалите оттатък! Точно на пътеката! — съобщи задъхано дотичалият Нед, когато двамата стигнаха до натрупаните на куп френски стоки. — Ей там, на билото. Виждаш ли ги?

Линдзи проследи пръста на контрабандиста, но видя само гъсто обраслото възвишение.

— Побързайте — нареди строго тя и вдигна една бъчва. — Може би не е нищо особено. Но ако са митническият офицер Фар и копоите му, ще им трябва доста време, докато слязат в залива. Дотогава ние ще сме на път към ковачницата.

— Веднага ми дай това! — Антон изтръгна бъчвата от ръцете й. — Върви! Веднага се върни в Трегонита! Там никой няма да те търси.

Без да го слуша, Линдзи грабна друга бъчва и се запрепъва към колата. Остави я и веднага се върна за следващата. Мина спокойно покрай Антон, без да се вслушва в задавените му проклятия.

Изведнъж заваля силен дъжд. Само след минути глинената почва под краката им се превърна в мазна кал.

— Още една светлина! — извика уплашено Нед. — Виждате ли? Приближават се!

— Я да мълчиш! — скара му се сърдито Антон. — Оттук шумът се чува на мили разстояние.

— Дъждът ще го заглуши — обясни примирително Линдзи. — Но не бива да губим време. Ако оставим нещо тук онези ще получат доказателствата, от които се нуждаят.

Тя работеше не по-зле от мъжете, само Антон беше по-бърз от нея. Скоро примъкнаха целия товар, макар че многократно се подхлъзваха и падаха в лепкавата кал. Страхът се беше свил на буца в стомаха на Линдзи, но тя не престана да работи нито за миг.

— Последната бъчва — заяви Антон след време, което й се стори цяла вечност.

Линдзи изтри дъжда от очите си и хвърли поглед на запад.

— Не виждам… — Тя притисна юмрук към устата си. — Ето ги там. Вече са много близо! Не мога да повярвам, че са били толкова бързи.

— Ей, Нед, Сам! — изрева Антон. — И ти, Лен! Тичайте напред. Аз ще карам колата, но в Трегонита ще имам нужда от твоята помощ.

Преди Антон да е успял да я спре, Линдзи се метна на гърба на коня.

— Върви в имението, Антон. Легни си и се престори, че си почиваш от дългия престой в морето. Кажи на Фар, че днес не си имал добър улов.

Той сграбчи юздите.

— Ти си полудяла! Веднага слез от коня!

— Направи, каквото ти казах, Антон. — Тя издърпа юздите от ръката му. — Веднага се приберете вкъщи. Чу ли ме, Нед? Това важи и за другите. Вие сте в опасност. Тичайте!

Преди да е свършила, тримата мъже хукнаха да бягат.

— Защо правиш това?

— Млъкни, Антон — изсъска отчаяно Линдзи. — Това е единственият ни шанс. Ще закарам колата колкото се може по-навътре в гората Миртъл, ще я оставя там и ще се върна в Трегонита. Ако наистина са митничарите те ще дойдат тук. Ако не открият никого в рибарските лодки или около имението, ще потърсят следите и ще ме последват. Измисли някоя добра история, покажи им лодката за доказателство и се опитай да ги задържиш колкото се може повече. През това време дъждът ще заличи следите и те няма да знаят накъде да тръгнат. Ето, вземи ключа за избите на Трегонита, за всеки случай.

Антон пое тежкия железен ключ и попита мрачно:

— Какво имаш предвид?

— Знаеш отговора. Ако нещо ме спре, погрижи се за арендаторите. Но аз съм сигурна, че нищо няма да ме спре, затова не се тревожи.

— Не мога да ти позволя.

— Можеш, разбира се, защото и без това изпълнявам задачата си. Калвин ще дойде в ковачницата и утре през нощта. През това време ние ще съберем товара и ще подготвим продажбата. А сега трябва да вървя.

— Лини…

— Кажи на момчетата утре преди полунощ да дойдат в гората Миртъл — повтори високо и ясно тя и пришпори коня. — Ще оставя колата в падината зад разрушената къща и ще я покрия с къпинови клони. Ще те чакам там час след здрачаване.

Линдзи притисна и без това разранените си колене към конските хълбоци и подкани старата кобила:

— Хайде, Каткин! Побързай!

Животното я послуша. Бъчвичките с коняк, сандъчетата с чай, тютюн и фини френски дантели бяха тежък товар и колелата на каруцата затъваха дълбоко в калта.

Линдзи непрестанно умоляваше кобилата, заплашваше я с камшика и животното напредваше мъчително. По едно време тя полетя напред и едва не изгуби равновесие. Първата й мисъл беше за товара, но когато се обърна, той си беше на мястото. Антон беше повдигнал отзад колата и бе освободил задните колела от калта.

Каткин се подхлъзна няколко пъти, но скоро намери опора и заприпка по-бързо.

Линдзи махна на Антон и съсредоточи цялото си внимание върху пътя.

През първите метри сърцето й затрепери от страх. Сега се виждаха ясно, а конят се движеше с шумно пъхтене. Слава богу, че луната беше напълно скрита зад черни облаци. Затова пък дъждът се лееше като из ведро и дрехите на Линдзи залепнаха за гърба. Шапката й бързо се намокри и в косите и очите й потече вода.

Наближаващите хора бяха от митницата — не можеше да бъдат други — и щяха да слязат по единствената маркирана пътека към залива. Тази пътека се пресичаше с единствения път, по който се минаваше с каруца.

— Побързай, Каткин — извика сърдито Линдзи. — Хайде, милата ми, давай!

Смелата стара кобила продължи напред. Сандъчетата и бъчвите се люлееха застрашително, колелата гърмяха през камъни и дълбоки кални локви.

— Ей там! Оттатък!

Викът стигна ясно до нея, но след секунда бе разкъсан от същия вятър, който го донесе. Линдзи затвори очи и сведе глава. Видяха я! Не посмя да спре, макар да знаеше, че ако продължи пътя си, враговете ще чуят тракането на каруцата и ще я последват.

Единственият й шанс беше да стигне първа до мястото, където се пресичаха двата пътя. Тя се приведе над шията на кобилата и заби пети в хълбоците й.

— Виждам светлина! — Вятърът донесе до ушите й и втори вик.

— О! — изплака Линдзи, но бързо затисна устата си с ръка и отново подкара кобилата.

Светлина ли? Каква светлина? Дали Антон вече беше запалил лампите в имението?

Дърветата наближаваха. Каткин се бореше мъжки, от ноздрите й излизаха бели облачета пара. Скърцането на каручката отекваше като гръм в ушите на Линдзи. Сигурно и митничарите го чуваха. Оттук се чуваше всичко.

От муцуната на кобилата се стичаше слюнка.

— Бързай, Каткин! — Тя се притискаше отчаяно към хлъзгавия гръб на животното. Напредваха с много усилия, но все по-бързо.

Кръстовището беше точно пред нея. Сълзите на Линдзи се смесиха с дъжда по лицето й.

— Моля те, Господи! — изплака тя. — Моля те, нека да успеем!

Конят и колата прекосиха кръстовището и продължиха напред. Линдзи хвърли поглед нагоре, но не видя никакви фигури. Приведе се плътно над гривата на Каткин и отново заби токовете на старите ботуши в треперещите й хълбоци. Беше й много мъчно за бедното животно, но нямаше как.

Най-после стигнаха до дърветата. Сега всичко зависеше от това дали Фар и хората му ще стигнат до кръстовището, преди Каткин да е успяла да се скрие в гъстите храсталаци отвъд каменната пътека.

Вятърът виеше с все сила. Клоните на дърветата над главата й стенеха тревожно. Линдзи отново благодари на Бога за тези нощни шумове. Дори тя почти не чуваше скърцането на колелата. Дъждът продължаваше да се лее на потоци и заглаждаше бързо предателските следи.

Трябваше да спре за малко, за да даде възможност на кобилата да си отдъхне.

Най-после Линдзи се осмели да хвърли поглед назад. Ако това изобщо беше възможно, плътта й още повече се вледени. През една пролука между дърветата тя забеляза наклонения силует на имението Салтърс и редица люлеещи се фенери, които се носеха към него.

Сърцето й спря за миг, после продължи да бие с удвоена сила. Не беше победила тя, а враговете. Те бяха минали през кръстовището преди бедната Каткин. Докато Линдзи се стремеше с последни сили към прикритието на дърветата, Фар и хората му бяха пробягали през кръстовището, без да подозират, че плячката им бавно се носи зад тях. Като спечелиха надбягването, те й дадоха възможност да им се изплъзне.

Сега всичко зависеше от Антон. Той трябваше да ги задържи достатъчно дълго, за да й даде възможност да навлезе дълбоко в гората и да стигне до скритата падина. Там щеше да остави колата и да продължи с Каткин към Трегонита. Къщата беше съвсем празна, тъй като Бел беше разпуснала персонала, докато тя и Роджър бяха в Лондон.

В Трегонита можеше да се измие, да се наспи и да изчака утрешната нощ. И можеше спокойно да обмисли какви извинения да поднесе на Едуард при завръщането си в Лондон.

 

 

Конят, който му бяха дали на последната пощенска станция, не беше като Сейбър, но препускаше добре и се оказа учудващо издръжлив. И сега животното цвилеше и дърпаше юздите, устремено напред, макар че беше минало много мили разстояние. Едуард отпусна юздите и продължи да управлява кафявия жребец с помощта на коленете.

Този проклет северен дъжд. Потоците вода му пречеха да види какво има напред. А тази нощ трябваше да вижда много добре. Не бе успял да намери пътя до възвишението, от което се виждаше цялата долина. Земята под копитата на коня беше хлъзгава и осеяна с камъни. Той повече усещаше, отколкото виждаше, че склонът е обрасъл с дървета. Някъде в подножието на хълма беше гората, която му бяха описали. Зад нея пък лежеше долината, която завършваше в сърповидния залив.

В гърдите му бушуваше гняв, примесен с отчаяние. Не беше изпитвал такъв луд гняв от мига, когато узна истинската причина за смъртта на Джеймс. Много скоро щеше да намери „кротката“ си малка съпруга и тогава тежко й и горко! С бягството си тя го бе изложила и засрамила пред целия персонал. А никой, независимо мъж или жена, позволил си да изложи виконт Хъксли, не можеше да се отърве безнаказано.

Щом успя да обуздае страха си дотам, че да разсъждава разумно, камериерката Гуен, която бе намерил в селото в близост до Трегонита, го заведе в къщата на вдовицата Уолън. Посрещна го държелива старица с внимателни очи, която му вдъхна неохотно уважение. Едва когато й каза, че Линдзи му е съпруга, тя спомена Салтърс Коув.

— Вероятно Антон Полак знае къде е Линдзи — обясни с очевидно нежелание старицата. — Ако наистина се е върнала в Корнуол, в което се съмнявам… — И имаше нахалството да добави: — Не мога да повярвам, че силен мъж като вас няма представа какво прави съпругата му.

Едуард оголи зъби в хищна усмивка. Старата беше права, той беше длъжен да следи всяка стъпка на жена си. Много скоро щеше да я намери и тогава…

Той помилва мократа шия на коня и животното забави ход. Предстоеше им спускане по непознат терен и трябваше да внимават. При последното си посещение по тези места той не бе стигнал чак до залива. Нямаше представа, че край морето се простира долина, обкръжена от стръмни скални стени.

Конят затропа нервно и отметна глава назад. Едуард дръпна юздите, спря на едно равно място и се изправи на стремената, за да се опита да различи нещо в мрака.

Много скоро видя какво беше предизвикало неспокойството на коня: далечна редица фенери, която се движеше вдясно под него.

— Дий! — подвикна окуражено той. — Продължаваме, стари момко!

Още по-далече, точно пред фенерите, се виждаха светли четириъгълници. Явно там беше имението Салтърс.

Проливният дъжд, тласкан от дяволски вятър, направо разкъсваше кожата му. Той се загърна по-плътно в тежката си пелерина, но това не му помогна много. Добре, че носеше кожени ръкавици и можеше да държи здраво юздата.

— Давай, Каткин! Побързай, миличка, моля те! — Вятърът донесе до ушите му познат глас. Той идваше от мястото, където според него беше гората. Едуард напрегна слух и чу скърцане на колела, примесвано с пъхтене на уморено животно.

Виконтът смръщи чело, премина още няколко метра и наближи група дървета. Най-после видя гората, която се оказа доста по-близо, отколкото очакваше.

Той погледна отново редицата фенери, които почти бяха стигнали котиджа, след това се обърна към гората. Присви очи и взе бързо решение. Леко подрусване на седлото, леко смушкване с петите и конят продължи да слиза по склона с предпазливи, но бързи стъпки.

Скърцането се чу по-ясно, виковете на ездачката също.

— Хайде, Каткин, знам, че ще се справиш! Ей сега ще стигнем.

Едуард не повярва на ушите си. Пусна юздата и разтърка очите си. Невъзможно! Това беше само плод на въображението му.

— Само още една или две мили. Добрата ми Каткин! Победихме ги. Антон ще се погрижи да не тръгнат след нас, докато дъждът не заличи следите.

Едуард стисна ръце в юмруци. По дяволите! Какво ставаше тук? Проклятие! Тази жена се подиграваше с него! Той стегна мускулите си, готов да пришпори коня.

В този миг до ушите му достигна друг шум. Вятърът? Не, не беше той. Виконтът отново се надигна в стремената и се огледа. След секунди разбра откъде идва гърмът. Два коня препуснаха в галоп покрай фенерите и се запътиха към брега. Едуард успя даже да различи веещите се пелерини на ездачите.

Първо препуснаха в посока изток, след това изведнъж промениха курса и се отдалечиха от брега… право към каруцата, която бавно се отдалечаваше от склона.

Само след няколко минути щяха да настигнат измъчената ездачка.

Едуард трябваше да вземе решение. След миг препусна, притиснат към гърба на коня. Жребецът се понесе устремно надолу и Едуард отново изпита възхищение към качествата му: макар да не беше като Сейбър, той безспорно заслужаваше второто място.

— Някой препуска точно пред нас! — Викът на първия преследвач отекна в нощта. Двамата бързо наближаваха гората. — Знаех си, че не можем да имаме вяра в думите на Полак!

Едуард се приведе още по-близо към гривата на коня и се шмугна под първите дървета. Погледът му беше устремен право напред. На няколко пъти се наложи да избърше водата от лицето си.

Преди да се е усетил, пред него изникнаха руините на селска къща. В средата на отдавна изоставената градина стоеше стара кобила с дребна фигурка на гърба си. Зад кобилата се виждаше тежко натоварена каруца. Някъде отдалеч долетяха виковете на преследвачите, които се съвещаваха по кой път да продължат.

Той не беше единственият, чул вика „Не“. Жалката човешка купчинка на гърба на кобилата го бе произнесла. След секунди Едуард беше до нея, грабна раздърпаното вързопче, мушна го под мишницата си и продължи в галоп към недрата на гората.

След малко се смили над измъчената твар и я хвърли по лице пред себе си на коня.

— Не мърдай — заповяда строго той.

— Правите грешка — заекна добре познат глас. — Всички тези стоки са вече продадени и платени.

— Млъкни!

— Аз ще платя митото за всички стоки. Освен това ще поделя с вас печалбата от купувачите. Идеята беше само моя. Ще отида лично на френския кораб.

Проклятие! Контрабанда!

Още докато размишляваше какво би трябвало да стори, Едуард чу далечен тропот на копита.

Решението можеше да бъде само едно.

— Ако издадеш още само един звук, ще ти откъсна главата! — Тази малка глупачка трябваше най-после да млъкне. — Въобще не се интересувам от контрабандните стоки. Искам само теб.

— Отвличате ли ме? — изплака ядно тя. — Това не е редно. Защо го правите?

Мъжът смъкна мократа вратовръзка от шията си.

— Чуваш ли какво ти говоря, негоднико? Веднага ме пусни, иначе ще кажа на мъжа си и той ще те… той ще открие, че правя контрабанда, и ще ме… — тя не можа да довърши.

Едуард вдигна умолителен поглед към небето, после сръчно напъха копринената си вратовръзка в непрестанно бърборещата уста, която беше съвсем близо до коляното му.

— Много се радвам, че сте разтревожена, мадам — изсъска през здраво стиснати зъби той. — Много добре знам какво ще стори съпругът ви, когато открие измамата ви. Защото именно аз съм този измамен съпруг!

Ритането моментално престана.