Катрин Мансфийлд
В залива (2)

II

Скоро след това задната врата на едно от бунгалата се отвори и някакъв човек с бански костюм на ярки черти изхвърча надолу по ливадата, подскочи по стъпалата, втурна се през туфестата трева към падинката, запъхтя се нагоре по пясъчното хълмче, като подгонен прибяга през големите порести камъни, по студения, мокър чакъл и стъпи на твърдия пясък, който блестеше като мазнина. Плис-пляс! Плис-пляс! Водата се запени около нозете му, когато Станли Бърнъл нагази въодушевен. Пак първи в морето! Отново ги беше изпреварил. И той се наведе да намокри главата и шията си.

— Привет, братко! Привет, привет, теб о, Великолепни! — кадифен басов глас проехтя над водата.

По дяволите! Мътните да го вземат! Станли се изправи и откри една тъмна глава да се чернее отпред, видя една вдигната ръка. Беше Джонатан Траут — далеч пред него!

— Чудесно утро — пропя гласът.

— Да, не е лошо! — отсече Станли. Защо по дяволите тоя тип не си мъти неговата част на морето? Защо се вре точно тука? Станли отскочи, гмурна се и бързо загреба. Но Джонатан не се даваше. Приближи, с черна коса полепнала по челото, с полепнала къса брада.

— Невероятен сън сънувах нощеска! — провикна се той.

Какво му става на този човек? Тази мания за разговори влудяваше Станли неописуемо. И винаги все същото — все някакви глупости, които сънувал, или някаква тъпа негова идея, или някакви дивотии, които бил прочел. Станли се обърна по гръб и започна да рита с крака, докато заприлича на същински гейзер. Но дори и сега…

— Сънувах, че вися над ужасно дълбока пропаст и викам някого долу.

„Така ти се пада!“ — помисли си Станли. Не можеше да издържа повече. Спря да пляска.

— Слушай какво, Траут — каза той, — страшно бързам тази сутрин.

— Какво? — Джонатан беше толкова слисан — или пък се преструваше на такъв, — че потъна под водата и пак се показа, като плюеше.

— Искам да кажа — рече Станли, — че нямам време за… за… за… губене. Трябва да свърша с това къпане. Бързам. Работа ме чака тази сутрин — разбра ли?

Джонатан бе изчезнал, преди още Станли да довърши.

— Върви, приятелю! — любезно каза басовият глас и той леко се плъзна през водата… Проклетника! Провалил беше банята на Станли. Какъв отнесен идиот беше този човек! Станли заплува пак навътре, после пак бързо свърна назад и хукна нагоре по брега. Чувствуваше се изигран.

Джонатан постоя още малко във водата. Той се носеше, раздвижил леко ръце като перки, и оставяше морето да люлее дългото му кокалесто тяло. Странно, но въпреки всичко той обичаше Станли Бърнъл. Наистина, изпитваше злобничко желание да го дразни понякога, да му се присмива, но в дъното на душата си го съжаляваше. Имаше нещо трогателно в стремежа на този човек да се вживява във всичко. Неизбежно бе някой ден да се провали и то здравата! В този миг една огромна вълна повдигна Джонатан, подмина го и се разби в брега с весел плясък. Каква прелест! Ето и друга. Така трябва да се живее — безгрижно, дръзко, докрай. Той стъпи на дъното и тръгна към брега, забивайки пръсти в твърдия набръчкан пясък. Да взимаш нещата откъм леката им страна, да не се противиш на приливите и отливите на живота, а да им се поддаваш — така трябва. Защо е това притеснение? Животът трябва да се живее! А прекрасното утро, тъй свежо и хубаво, разнежено от светлината, очаровано от собствената си красота, сякаш прошепна: „Ами да!“

Но щом излезе от водата, Джонатан посиня от студ. Всичко го болеше; като че някой му изстискваше кръвта. И крачейки нагоре по брега, мръзнейки, с напрегнати мускули, той също усети, че радостта от къпането му е помрачена. Стоял бе във водата твърде дълго.