Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (11)

Единадесета глава

Молитвата им бе чута, защото следващият ден беше безупречен и ясен като съвършен брилянт. Лора остави Джош у Джейн и стигна на уреченото място първа. Разтвори лозовите клони, влезе, клекна неподвижна за момент и се ослуша. Следобедът бе толкова тих, че се чуваше чукането от доковете на мили разстояние. Или може би това бе биенето на собственото й сърце, докато оглеждаше горската полянка пред себе си — скрита, усамотена, идеална.

Миришеше на трева и бор и докато чакаше сама, Лора вдигна полата над глезените си, обърна лице към слънцето; притвори очи и по кожата й се разля приятно усещане. Отвори очи и бавно се завъртя в кръг, но около нея имаше само зелени сенки, които я затваряха в нейния летен свят. Тя започна да се върти по-бързо и по-бързо, с широко разперени ръце, в радостна забрава, а роклята й се въртеше около нея като пумпал.

Той идва! Той идва!

Мисълта за него стегна гърдите й, усети тръпки на сладостни предчувствия в крайниците си.

С крайчеца на окото си забеляза, че нещо се раздвижи, и спря да се върти, пръстите на едната й ръка се спряха под гърдите й, сякаш за да задържат сърцето да не изхвръкне от тялото й.

В края на полянката се бе изправил Рай и както обикновено кучето стоеше до крака му. Сините му очи като през мъгла поглъщаха ефирното видение на въртящата се жена със засенчено от сламената шапка, вдигнато нагоре лице. Резедавата панделка се развяваше зад нея и накрая падна на рамото й към голата кожа над квадратното й деколте.

Очите им се срещнаха. Сетивата им се изостриха, но Лора изобщо не се смути, че я сварва в такава забрава, защото обичаше Рай достатъчно много, за да крие поривите си от него днес.

Той бе облечен в прилепнали дочени панталони и бяла муселинена риза, която ярко се открояваше на фона на зелените лози зад него. Единият му палец бе закачен на колана, другият — на торбата с шнур, която преметна през рамо.

Загледа се в чакащата жена, без нито да се усмихва, нито да помръдва, но сърцето му лудо биеше. Лора, ти дойде! Ти дойде!

Около крехкия й кръст бе вързана зелена атлазена панделка, която хармонираше с панделката на шапката. Широката бяла пола като пухкав облак бе повдигната нагоре от тревата, а корсажът й здраво обгръщаше ребрата и плътно притискаше нагоре гърдите й, които — дори от разстояние Рай ясно можеше да види — започнаха да се повдигат и да се спускат по-бързо, когато тя го зърна.

Торбата бавно се плъзна от рамото му на земята и очите му се приковаха в Лора, после даде тихо нареждане:

— Седни.

Лора го чу да произнася в тишината думата и докато кучето сядаше на земята, Лора стоеше окаменяла и без дъх, все едно командата се отнасяше за нея.

Той направи бавно първа крачка, после следваща, приближаваше се, без да откъсва очи от нея. Тревата шумолеше под ботушите му. Сърцето й напираше да изскочи изпод пръстите й, все още притиснати към гърдите. Когато застана близо до нея те още дълго продължиха да се поглъщат безмълвно с очи, преди той бавно да вдигне ръка към ухото й и да закачи с пръст зелената панделка. После, без да бърза, дръпна надолу и докосна голата кожа над стегнатия корсаж.

— Атлаз — каза тихо и потърка показалеца си между гръдта й и панделката.

Плътта под пръста му започна да се издига и да пада още по-бързо. Тя проследи погледа му, който се движеше по панделката към най-изпъкналата част на гърдите й и после обратно бавно към устните. Дълбоко от гърлото й дойде една-единствена, с мъка казана дума.

— Аха.

Той леко се усмихна.

— Така казвам аз. — Той продължи да си играе с панделката, потъркваше я нагоре-надолу, нагоре-надолу, докато докосването на сатена до кожата й не накара ръцете й да настръхнат. Той стоеше толкова близо, че лъскавите му ботуши се бяха заровили под ръба на полата й.

Очите му, сини като небето зад него, се рееха по цялото й лице, а нейните се разхождаха по ореховото му лице, по косата и новите бакенбарди, които го правеха да изглежда донякъде непознат. Странно, но ръцете на Лора все още покриваха гърдите й. Тя усещаше ускореното си сърцебиене под тях и се чудеше дали и той го усети, когато се наведе бавно и пръстите му се отдръпнаха, за да направят място на топлите му, отворени устни. Той леко докосна копринената кожа върху костта под шията й и отстрани панделката.

Емоциите й достигнаха до екстаз, тя притвори клепачи и за първи път докосна лицето му.

— О, Рай — каза задъхана, обхвана брадичката му и положи устни върху косата му. Мирисът му бе, какъвто го помнеше, смесица от кедър, тютюна на бащината му лула и дъх, който тя наричаше морски бриз, тъй като не можеше да му даде друго име.

Той вдигна глава, привидно, без да бърза, въпреки че бе ужасно нетърпелив. Но беше прекалено хубава, за да бърза, прекалено прекрасно да се гмурне с Лора в благодатта, която им даряваше този следобед.

— Обърни се — нежно й нареди и сложи големите си загорели длани на тънкия й кръст. Тя ги покри със своите, извърна се бавно от него, като едва дишаше. Ръцете му се изплъзнаха изпод нейните и тя усети, че той издърпва иглата на шапката, после я попита:

— С какво съм облечен?

— Бяла муселинена риза, летните панталони, които носеше на площада, когато ядохме портокали, нови черни ботуши, които никога не съм виждала преди, и зъб от кит на сребърна верижка под разтворената яка на ризата.

— Аа… много добре. Получаваш награда. — Шапката бе свалена от главата й и с шумолене падна в тревата до нея. Широко разтворените му ръце се върнаха на ребрата й и я обърнаха към него като балерина. После устните му докоснаха шията й отстрани над извивката на рамото. Тя отметна глава и се наслади на докосването на устните му по кожата си.

— Много сте стиснат с наградите, господин Далтън — пошепна тя и почувства, че скоро цялото й тяло ще се разбунтува, ако не получи повече от оскъдната милостиня, с която той нарочно я дразнеше.

— Доколкото си спомням, ти обичаше да става бавно… или си се променила? Искаш ли всичко наведнъж?

Тя се засмя гърлено, защото главата й бе отметната назад, а той я захапа за шията и я намокри с език.

— Ммм, вкусно.

— Като какво?

— Люляк.

— Да, люлякова вода. — Тя се раздвижи чувствено. — Ти също получаваш награда. — Знаеше, че се усмихва, въпреки че бе заровил лице в шията й, а тя бе вдигнала очи към небето над Нантъкет. Покри ръцете му със своите. За момент никой не помръдваше, само се чуваше тежкото му дишане в рамото й, после съединените им ръце се вдигнаха по ребрата й. Дланите му бяха по-големи от нейните, пръстите — по-дълги, кожата — по-твърда. Тя ги водеше бавно, бавно, все по-нагоре, а усмивката й се стапяше, накрая съвсем изчезна и устните й се разтвориха, когато дланите му покриха и двете й гърди. За миг дъхът му до ухото й спря и тя си го представи със затворени очи като нея, а танцуващите слънчеви зайчета върху клепачите им ги въодушевяваха и подлудяваха.

— Лора, любов моя — каза той дрезгаво и раздвижи ръце, погали я, за да си припомни, а нейните ръце стояха отгоре и попиваха всяко докосване. — Сънувам ли, или най-сетне си тук?

— Тук съм, Рай, тук съм.

След първата им ласка през поляната долетя далечният звън на църковната камбана и след музикална прелюдия отброи часа: един!… два! Те бяха израснали с това отброяване на камбаната, често бяха измервали с него отминаващото време и добре знаеха посланието му.

— Два часът. Колко време имаме?

— До четири.

Едната му ръка остави гръдта й и повдигна брадичката й. Тя се извърна и накрая срещна устните му през рамото си. Когато се целунаха, и двамата искаха камбаната да не е звъняла. Той спусна ръце на кръста й и я обърна настървено. Тя обви едната си ръка около врата му, а другата — през кръста, и той я притисна така настоятелно, че банелите на корсета се забиха в плътта й. Устните им се сляха, а езиците им се преплетоха, притискаха се и се изучаваха, жадни за пълна близост. Той сграбчи главата й с две ръце и наклони устата си на една страна, после на друга, а от гърлото му идваха задавени стонове като от болка. Всякаква преструвка за безразличие изчезна с биенето на църковната камбана, вибрациите й отекнаха в телата им, които се движеха ритмично едно към друго, плътно притиснати.

Той се отпусна на земята, повлече я след себе си и падна в скута й сред белия облак. Повдигна ръка, хвана шията й и я наведе надолу към себе си, а тя целуна затворените му клепачи, слепоочията, трапчинката под носа, ъгълчето на устата и врата му.

— О, Рай, мога да те позная по миризмата дори със завързани очи. Бих те открила сред всички мъже на света само с носа си.

Той се засмя, без да отваря очи, и я остави да го целува и да души лицето и косата му.

— Ммм… — Тя измърка от удоволствие и зарови нос в меките вълни над ухото му.

— На какво мириша?

— На кедър, дим и сол.

Той пак се засмя и върна устата си върху нейната за едно страстно и дълго преплитане на езиците им. Тя прокара ръце по твърдите мускули на гърдите му, а той притисна длан отстрани на гръдта й и я погали с големия си палец, докато зърното сладко я заболя и поиска да се освободи от здравата му хватка.

Тя мушна ръка под ризата му. Верижката беше топла, космите копринени, зърното му малко и твърдо под пръстите й. Гръдните му мускули се стегнаха под дланта й, после със стон той обърна глава към гърдите й, жадно разтвори устни срещу тях и дъхът му я опари през тъканта, преди да я захапе и задърпа, като издаваше дълбоки нечленоразделни звуци.

— Носиш ли я? — Той се отдръпна назад и освободи плата от устните си.

Очите им се срещнаха. С върха на пръста си тя проследи очертанието на извития бакенбард от пулсиращото слепоочие до чупката на твърдата му скула.

— Да, нося я.

— Сигурен бях. Чувствам я.

— Откакто ми я даде, я нося всеки ден.

— Искам да видя. — Но той остана още минута в скута й и се взираше в нежните розови страни и кафявите очи, преизпълнени с очакване. Повдигна се, като подиря ръка до бедрото й. Очите му бяха на нивото на нейните.

— Обърни се — нареди й нежно.

Коленичи зад нея, а платът зашумоля и се изду нагоре, като съвсем покри бедрата му. Косата й бе събрана във водопад от къдрици, които тя отметна и откри тила си. Той го докосна с върха на пръстите си и по гръбнака й плъзнаха тръпки, предшестващи докосването на реда от кукички по гърба й. Тя си представи ръцете му, груби и умели, които пипаха еднакво добре дъбовите дъски и женската плът. Контрастната представа отприщи прилив на чувственост у нея, докато той разтвори роклята до кръста й и по-надолу.

Роклята падна напред, тя я избута през ръцете си и без да става, посегна към копчето на колана на фустата. Той я гледаше, положил ръка на плешката й, точно над корсета, и галеше меката хлътнатина в средата на гърба и с палец. Роклята и фустата лежаха настрана като новопоникнала лилия, а Лора беше тичинката й. Като пчела, събираща нектар, той се наведе да целуне мекото й рамо, после се изправи и започна да развързва връзките на гърба й. Малко по малко те се разтваряха и откриваха намачканата долна риза. Докосна я, за да я накара да се изправи, и тя се вдигна на разтрепераните си колене, като се подпря с ръка на рамото му, и излезе от корсета и кринолина. Рай вдигна поглед, но тя стоеше малко извърната от него само по бельо. Силните загорели ръце стиснаха бедрата й и бавно я извърнаха към него, а той не сваляше очи от нея. После посегна към панделката между гърдите й. Но ръцете му спряха, хванаха нейните и той каза, като я гледаше в очите:

— Свали го сама. Искам да те гледам. В морето най-добре си спомнях как се събличаш. — Обърна дланите й нагоре, целуна нежно всяка от тях и ги постави върху панделката. После седна назад върху петите си и я загледа, спомняйки си първите срещи с нея.

Лора бавно разхлаби панделката и това отприщи стотици емоции в нея, които я накараха да се почувства необуздана и срамежлива, грешна и триумфираща под погледа му. Тя сграбчи края на дългата до кръста дреха и я изхлузи през главата си, после отпусна ръце край тялото, а ризата захвърли настрана.

Очите му се впиха в голите й гърди, в тъмните им зърна, изложени на слънцето, в кръстосаните червени следи по кожата й. Без да помръдва, тя видя как адамовата му ябълка се плъзна нагоре и надолу, преди той да се изправи на колене и да покрие с топлите си длани тялото й, да я придърпа към себе си и да целуне следата от банелата по средата между корема и гърдите й. Китовите кости от корсета й бяха оставили и други отпечатъци и той ги проследи с върха на езика си, като започна от топлите вдлъбнатини под гърдите и се плъзна надолу до кръста. Дланите му галеха топлия й гръб и я придърпваха по-близо, докато устните му накрая покриха тъмното сладко зърно.

Лора затвори очи и в тялото й пламна огнено желание, едната й ръка потърси косата му, другата — рамото му, сграбчи с цяла шепа ризата и здраво я дръпна, когато той се обърна към другата й гърда, където започна да тегли, да смуче, да предизвиква спазми от възбуда, впиващи се като ножове в крайниците й.

Рай обви със силната си ръка бедрата й, придърпа я към себе си и започна да утолява копнежа си по жената, за която бе мечтал пет години. След няколко дълги, изпълнени с удоволствие минути той се отдръпна и погледна Лора. Тя сведе очи и го видя между голите си гърди, усмихна се, като съзря как тъмните му пръсти галят бялата й мека плът, как я обгръщат и й придават нови форми, а лицето му изразяваше наслада. Тя го гледаше, без да се срамува, и трепетна се остави да я залее приливът на чувства.

— Мислех си, че добре те помня, но никога не си била толкова хубава в спомените ми. О, скъпа, кожата ти е толкова мека. — Езикът му обиколи тъмното кръгче, после връхчето, оставяйки голяма мокра диря по кожата. После Рай седна назад и загледа как въздухът я докосва, изпарява, охлажда, а зърното се надига като зрял плод, който той продължи да възбужда с език и зъби.

Тя посегна над рамото му и издърпа ризата от панталоните, искаше да го докосва не само през дрехите. Той седна пак назад и покорно вдигна ръце, за да го съблече. Тя взе дрехата в ръце и зарови лицето си в нея, за да вдъхне още веднъж дълбоко аромата, който се стаяваше в нея.

Нетърпеливата му ръка измъкна ризата и я захвърли настрани.

— Седни — каза той, думите му бяха твърди.

Лора веднага седна и се подиря с длани на тревата отзад. Очарована гледаше как вдигна единия й крак и започна да събува обувката. Подпря го на рамото си и изхлузи чорапа. После посегна към другия крак.

Свали следващата обувка, без да откъсва очи от лицето й, а тя не пропускаше нито един момент от възбуждащите действия, следеше всяко трепване на мускулите на ръцете му, които я разсъбличаха. Втората обувка и вторият чорап отидоха при първите. Хвана стъпалото й с ръка и прокара пръст по чувствителната му вътрешна част. Докато си играеше така, очите му обхождаха разрошената й коса, голите гърди и остатъка от бельото.

— Красива си.

— Имам гънки на корема.

— Дори и гънките са красиви. Обичам ги всичките до една.

Той седеше на пети с широко разтворени колене. Вдигна стъпалото й и целуна извивката му, малката вдлъбнатина под глезена. Видя как мамещата й уста се разтвори и езикът й се показа между зъбите. Той притисна стъпалото й до високата, твърда среда на гръдния си кош и започна да прави малки кръгчета с него, а очите й следяха копринено меките косми, твърдите мускули, китовия зъб, който се спускаше върху голите й пръсти.

Усещания, приспани от пет години, се отприщиха в Лора, докато Рай постепенно свали стъпалото й надолу по гърдите си към твърдия корем, към кръста и накрая го постави върху горещата си издигната плът. Разтърсващ стон се изтръгна от гърлото му и той затвори очи. Тя притисна петата си към него и той се залюля на колене напред, а шепите й се напълниха с трева. Когато той пак отвори очи, те горяха от страст.

— Сега те желая повече, отколкото в плевника на Хардести, когато бяхме на шестнайсет години. — Горещината на тялото му я прогаряше през панталоните и той галеше глезена й.

Подиря се на лакти и главата й се отметна назад, затвори очи и каза задавена:

— Мислех, че никога повече няма да почувствам ръцете ти по тялото си. Желаех го… от деня, в който замина. Това, което чувствам сега, не съм изпитвала никога оттогава… само с теб.

— Кажи ми какво чувстваш. — Той бързо се придвижи до нея, подпря една ръка на тревата, а с другата обхвана очакващата го зрялост между краката й, наведе се и я целуна по голата шия.

Отговорът й беше само един пълен със страст стон, който бе по-изразителен от всякакви думи. Отметнала глава, здраво притиснала длани в земята, тя повдигна подканващо бедра. Той я разглеждаше през памучното бельо, както бе правил преди години, целуваше върха на брадичката й, а тя ритмично се движеше под ръката му.

— Искам да те видя цялата — чу тя молбата му точно до шията си.

С мъка вдигна глава.

— След малко. — Натисна го с длан по гърдите, докато той легна по гръб на тревата, подпирайки се на лакти. Позициите им с Лора сега бяха разменени.

— Ботушите ти.

Тя грабна безцеремонно левия му крак и усърдно задърпа ботуша. Но усилията й бяха напразни. Той не се въздържа и се засмя на изкривената й гримаса.

— Защо… носиш… такива… тесни… ботуши? — измърмори тя. — Никога не са били… такива.

— Нови са. — Той продължаваше да се забавлява, докато тя се бореше. После си смени положението и неговата усмивка се разтегна още повече при вида на розовите й стъпала срещу него, по едно от всяка страна на неговия дълъг крак.

— Лора, ако можеше да се видиш отстрани, само по гащи да дърпаш ботуша ми като някаква мъжкарана.

— Не… излиза… — Но точно в този момент ботушът излезе и тя за малко да падне на земята. Засмя се и хвърли ботуша през рамо, после мушна ръка нагоре в панталона му и свали вълнения чорап.

— От мен ли е? — попита тя, държейки чорапа високо.

— Не, от друга жена.

— Друга жена? — смръщи тя вежди.

Сините му очи закачливо просветнаха.

— Аха, от майка ми. Този стар чифт го намерих вчера в скрина у дома.

— Ох. — Усмивката на Лора се върна, а чорапът отлетя надалеч. Тя се потруди и над другия ботуш и чорап и те скоро се присъединиха към събратята си.

Веднага след това Рай се надигна от земята, прегърна Лора през кръста и се затъркаляха в тревата, докато косата й се заплете, а гърдите й започнаха да се повдигат. Надвесен над нея, той погледна нетърпеливите кафяви очи и устата, върху която бе паднал кичур коса, докато се преобръщаха. Устата му се сля с нейната, без да обръща внимание на кичура, разтвори се за див, страстен танц на езиците, лявата му ръка придържаше главата й, а дясната мачкаше гърдите й почти болезнено. Колената му се озоваха между краката й и телата им се загърчиха в безразсъдни тласъци. Те лежаха на една страна и се целуваха с пламенност, която в момента нямаше нищо общо с нежността.

Пръстите й ровеха в косата му, очите й бяха затворени, когато той откъсна устни от нейните и ги положи върху гърдата й, притисна я силно и тя се разтопи от сладка болка.

— О, Рай, Рай, наистина ли си ти? — възкликна Лора.

— Да, аз съм и имам да наваксвам за пет години. — Дъхът му бе като силен вятър, гърдите му мъчително се повдигаха и спускаха, а сините му очи прогаряха нейните. После внезапно я пусна и рязко се изправи. Разкрачи крака около бедрата й и започна бързо да разкопчава копчетата на панталона, а очите му горяха от безумно желание. Нейните също горяха в отговор, докато тя откопча единственото си копче на кръста. Не откъсваха поглед един от друг, той я прекрачи и застана високо изправен като ездач на седло, след момент приклекна с едно плавно движение и я вдигна на крака.

Панталони и бельо се свлякоха на земята и след малко те застанаха, впили очи един в друг, деца на природата, върху себе си имаха само китовия зъб и червените кръстосани следи, които вече избледняваха по кожата й. Очите им се наслаждаваха на голотата под синия слънчев небесен купол, в обкръжението на тревата с дъх на морска сол и венеца от зелени лози.

Когато Лора и Рай се прегърнаха, силата на привличането ги остави почти без дъх. Тя усети, че краката й се отделят от земята, когато той я повдигна, целуна я по устата и разля вълни от екстаз по тялото й. Тя започна да се извива и да се бори.

— Рай, пусни ме долу, за да мога и аз да те докосвам.

— Ако ме докоснеш, ще свърша — заяви той дрезгаво. — Господи, това са пет години.

— Разбирам, скъпи, за мен също. — Очите му въпросително пронизаха нейните и тя веднага разбра, че не трябваше да му признава. — Рай… — Гласът й трепереше. — Сложи ме на земята… люби ме… люби ме…

Дърветата леко се заклатиха, когато здравата кафеникава ръка се плъзна зад коленете й и след миг плещите на Лора бяха притиснати на тревата. Тя погледна лицето му, обградено от синьото небе, после приближаващия се член, към който тя веднага посегна, и го насочи в правилна посока… Той беше твърд, кадифен, тя мокра, и първият му удар отприщи такова желание у Лора, каквото не бе чувствала от последния път с Рай. Започна танцът на телата им, ритмичен и неспирен. И престанаха да бъдат той и тя, а станаха просто те — едно цяло.

Извиваха се под лятното слънце, което галеше гърба му и караше сенките да се движат по лицето и раменете й. Китовият зъб се удряше в костта под шията й, в хлътнатината над нея и като махало тупаше по брадичката й.

Тя се повдигаше, за да приеме всеки нов удар, гледаше блаженото лице на Рай, белите му зъби, докато той си поемаше на пресекулки въздух. Той наведе поглед натам, където се сливаха телата им, и нейните очи го последваха. Когато неговият ритъм се усили, тревата прободе раменете й и главата й се притисна още по-силно към земята. Тя затвори очи и се сля с движенията му, а неговото тяло търсеше отговора й. Той взе да се надига, да я изгаря, вътрешните спазми започнаха и накрая от гърлото й се изтръгна дрезгав стон. Той простена, когато кулминацията му наближи, и започна така силно да се притиска към нея, че тя се плъзна под него и в унес сграбчи тревата с ръце за опора.

Блаженстваше от всяка тръпка, която доведе тялото й до дъното на удоволствието. Викът му се разнесе над поляната, когато той се изля в нея, а след последното потреперване по раменете му избиха блестящи капчици пот.

Той падна върху гърдите й изтощен и полежа задъхан, докато не чу внезапен смях да се надига изпод него. Вдигна уморено глава и срещна очите й.

— Виж какво сме направили. — Тя извърна глава и надникна над рамото му покрай бедрото си.

Рай протегна шия и видя в ръката й снопче трева, измъкната с корените. Той се усмихна и провери другата й ръка. В нея също имаше стръкчета трева. Изведнъж тя вдигна двете си ръце и поръси тревичките като празнично приветствие, после здраво го прегърна през раменете. Той я преобърна настрани и посегна да изчисти дланта й.

— Да не бях прекалено груб с теб?

Тя нежно му се усмихна.

— Не, о, не, скъпи. Имах нужда точно от това.

— Лора… — Той нежно я залюля и притвори очи до косата й. — Обичам те, обичам те, ти си моята жена!

— И аз те обичам, Рай Далтън, както винаги съм те обичала, откакто разбрах какво означават тези думи.

Лежаха заедно и сърцата им биеха като едно, чакаха слънцето да изсуши кожите им. След няколко минути той се обърна и легна по гръб с разперени ръце. Тя направи същото. Със затворени очи се приличаха на слънцето и си почиваха. Тя лежеше вляво от него и с дясната си ръка лениво си играеше с космите по гърдите му. Без да гледа, той посегна към нея и доближи пръстите й до устните си, после пак ги върна на гърдите си.

— Лора?

— Хм?

— Какво искаше да кажеш с това, че и за теб са пет години?

Тя помълча известно време, но накрая отговори:

— Нищо. Не трябваше да го казвам.

Той се загледа в небето, където се носеше един облак.

— Дан никога не те довежда до края, нали?

Тя веднага се претърколи по-близо и покри с пръсти устните му.

— Не искам да говорим за него.

Той подпря брадичка на дланта си и легна на една страна с лице към нея.

— Това искаше да кажеш, нали? — прокара пръста си между гърдите й, надолу по корема, към къдравото гнездо, което събираше топлината на слънцето и неговата топлина. Кожата й настръхна, очите й бяха затворени. Той притисна кафявия триъгълник.

— Това е мое. Винаги е било мое и мисълта, че той го притежава, ме правеше нещастен всяка нощ, в която спях сам, откакто съм си у дома. Поне не му е принадлежало докрай. — Целуна я нежно по брадичката. — Доволен съм.

Тя отвори очи срещу него.

— Рай, нямам право да казвам това. Аз тряб…

Думите й секнаха. Тогава той повдигна главата й и я погали по брадичката.

— Лора, аз съм те учил, ти си ме учила. Това ни дава някои права.

Но тя не искаше да разваля деня с разговор, който би отнел и най-малка частичка от щастието им. Усмихна се весело и очите й зашариха по лицето му.

— Знаеш ли какво ми се искаше да направя, откакто се върна?

— Мисля, че току-що го направи. — Трапчинката се появи на бузата му.

— Не, не това.

— Тогава какво?

— Да докосна всеки малък белег по лицето ти с върха на езика и да докосна тях… — тя притисна двете си длани до бакенбардите му — … ето така.

С усмивка той се обърна по гръб и я качи върху себе си.

— Пипай каквото искаш.

Тя намокри всеки белег, последен — този на горната му устна. Вдигна глава, плъзна ръце по бакенбардите и радостно го загледа.

— Харесват ми, знаеш ли? Те са… много мъжествени. Когато те видях първия път, те правеха да изглеждаш… ами, като непознат, интересен, но забранен.

Той лениво, я погали по бедрата.

— Изглеждам ли ти още като непознат? — попита я и се ухили.

— В някои отношения си различен. — Тя дръпна с показалец долната му устна, после я пусна, за да се затвори.

— Кои?

— Как стоиш, все едно корабът ще се прекатури всеки момент. Как говориш. Преди говореше като мен, а сега казващ „аха“ и „тц“ и изпускаш края на думите. Страхувам се, че няма да се промениш, но е чаровно, нямам нищо против.

Той с любов я потупа отзад.

— Гладна ли си?

— Ето го моят морски момък — отговори тя с най-доброто си подражание на диалекта на Нова Англия.

— Аха, умирам от глад!

Той се засмя и белите му зъби блеснаха на слънцето. Потупа я пак и каза:

— Тогава стани от мен. Донесъл съм храна.

След малко тя седна по турски и го изчака да отиде до Шип, която пазеше торбата, вързана с шнур. Съзерцаваше твърдите мускули на бедрата на Рай, които се свиваха и отпускаха, докато прекосяваше полянката. Кучето веднага се изправи нащрек. Рай се отпусна на едно коляно, погали животното и избъбри няколко одобрителни думи. После двамата се върнаха с торбата с храна.

Лора ги гледаше как приближават, изправена на колене, за да поздрави Рай, все едно го е нямало дълго време.

— Ела.

Разтвори обятия и той се приближи. Притисна лице към долната част на корема му, после към успокоената му мъжественост, отдръпна се и го погледна в очите, които се усмихваха над нея.

— Красавец си. Мога вечно да гледам как се разхождаш гол по полянката и никога няма да откъсна очи от теб. — Той докосна лицето й. — Обичам те, Рай Далтън. — Ръцете й се сключиха около бедрата му. Сините му очи пак се усмихнаха към нея с удовлетворение, което изпитваше за първи път, откакто се бе върнал.

— И аз те обичам Лора Далтън.

Шип мушна студения си влажен нос в бедрото на Лора и ги раздели. Лора се дръпна назад, като се смееше и се караше.

Рай също се засмя и се отпусна на тревата, но преди това поглади твърдо и с любов кучето по главата.

— Ревнува.

Лора го гледаше как разтваря торбата.

— Какво си донесъл? — попита тя.

Той пъхна ръка вътре.

— Портокали!

Високо над главата й излетя един портокал. Тя го хвана, като се заливаше от смях.

— За дамата, която обича да споделя портокалите с мъжете по най-необичаен начин. — Закачливата му усмивка накара Лора да се засмее доволно.

— О, портокали. Може би днес трябваше да поканиш и Дилейни Хъси. Мисля, че госпожица Хъси е хвърлила око на твоите портокали от години.

— Моите портокали са само за теб. — Трапчинката на бузата му бе очарователна, когато вдигна очи към Лора. После стана още по-дълбока, когато я видя да седи на петите си, скрила лукаво изпъчените си гърди зад два портокала.

— И моите портокали са само за теб — отговори тя невинно.

Големите му кафеникави ръце посегнаха и стиснаха плодовете.

— Ммм… имаш прекрасни, зрели, твърди портокали. С удоволствие бих ги изял. — Той наведе глава, за да опита със зъби, но с единия портокал тя отклони лицето му настрана.

— Къде ти е възпитанието, Рай Далтън! Първо трябва учтиво да попиташ.

Той се хвърли напред към нея и я повали на земята, смехът им се разнесе над полянката, а Шип гледаше лениво лудориите им.

— Ще ти покажа как се ядат портокали, малка кокетке!

Докато се боричкаха, единият портокал се изтърколи, но той хвана другия и накрая спря съпротивата на Лора. Тя лежеше по гръб на земята, той бе коленичил над нея и притискаше със силното си коляно гръдния й кош.

Тя се дърпаше и се смееше изнемощяла.

— Рай, не мога да дишам.

— Добре. — Той откъсна парче портокалова кора, което падна на бузата й; тя извърна глава и се разсмя още по-силно. — Първо трябва да обелиш портокалите, ето така. — Още едно парче кора падна върху затворения й клепач.

— Рай Далтън, ти си хулиган!

— Не съвсем, има още хляб в мене.

Туп! Следващото парче я удари по носа, тя го сбърчи и пак забута коляното му.

— Махни се…

Той не обърна внимание на протестите й, остави я да се гърчи и продължи беленето.

— И когато се открие най-сочната част… — похитителят пусна още една обелка върху устните на жертвата — … си готов да ядеш портокала.

Тя още буташе коляното му с ръце и хапеше устни, за да не се разсмее. Той величествено и нежно я притискаше надолу, сините му очи се бяха спрели на устните й, когато вдигна портокала и впи зъби в него. Започна да дъвче, устните му бяха мокри и сладки и тя забеляза някои съществени голи части от него да висят точно над нея поради дръзката му поза. Той откъсна още едно парче със зъби, бавно пое дъха му и го глътна.

— Искаш ли? — вдигна вежда към нея.

— Да.

— Какво?

— Малко от портокала ти.

— Къде ти е възпитанието, Лора Далтън? Първо трябва учтиво да помолиш.

— Може ли, ако обичаш, да ми дадеш малко от портокала си?

Очите му изпиваха тялото й, движеха се от едната гърда, притисната от коляното му, към бялата плът на корема й, тъмния триъгълник, извивката на бедрата й, после обратно пак нагоре към лицето й.

— Мисля, че да.

Портокалът бавно се приближи към устата на Лора, тя бавно отвори устни и накрая заби зъби в сочния плод, изви глава и откъсна едно парченце, като през цялото време не сваляше поглед от неговите страстни и закачливи сини очи. Натискът на коляното му намаля и той започна да гали с него гръдта й, докато зърното не набъбна под твърдите косми на крака му.

Тя глътна, облиза устни, но ги остави полуразтворени и блестящи.

— Ммм… сладко — промълви тя.

— Аха, сладко — отговори той гърлено, а очите му се рееха по корема й.

— Твой ред е — каза меко тя.

— Да, така е.

Коляното му не беше вече върху гърдата й. Портокалът в тъмната ръка мина покрай нея. Силата на ръката му личеше в широката китка, сините вени и жилавите мускули, изпъкнали от дългогодишен бъчварски труд. Тя впи очи в пръстите, които стискаха портокала. Леко потръпна, когато първата студена капка падна на гърдите й. В сладостно предчувствие гледаше как жилавите му пръсти стискат плода и разпръскват сок в студена ивица между гърдите й, надолу по корема и по едното бедро.

После главата му бавно се наведе към нея и езикът му проследи сладката пътечка от сок, облиза я от нея, а тя затвори клепачи и сърцето й се разтопи.

Той бе прекарал пет години в морето на китоловен кораб с настървени мъже, които се спасяваха от скуката на пътуването само с разговори. Рай Далтън бе научил много от слушане.

И както го бе правил в плевника на навеса за лодки и пред топлото огнище в бъчварската работилница, той научи Лора да познава по-добре собственото си тяло. Когато наведе глава, за да опита портокаловата й сладост, той й донесе такова блаженство, за каквото никога не бе и мечтала. По-късно обели още един портокал и й го подаде, а нейните очи се разшириха и се впиха в него, но после тя бавно посегна и взе плода, а той легна по гръб на тревата и получи своя дял от блаженството.