Карлос Кастанеда
Изкуството на сънуването (10)

9. НОВАТА ОБЛАСТ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ

Дон Хуан ми каза, че за да виждам по време на сънуване, трябва не само да се стремя към това, но и да изразявам намерението си на висок глас. Той изрично настоя, че се налага да говоря високо и ясно, макар че отказа да ми обясни по какви причини. Дон Хуан не отрече, че същия резултат може да се постигне и с други средства, но, както ме увери, гласното изразяване на намерението било най-простият и непосредствен метод.

За пръв път приложих този метод, когато сънувах, че присъствам на благотворителен базар, организиран от църква. Там имаше толкова много предмети, че не можех да реша в кой от тях да се взра. Една огромна, биеща на очи ваза, поставена в някакъв ъгъл, сложи край на колебанията ми. Взрях се в нея и изрекох намерението си да видя. Вазата остана за миг пред погледа ми, а после се превърна в друг предмет.

В този сън аз се взрях в толкова неща, в колкото ми се удаде. При всяко изразяване на намерението ми да видя, избраният от мен елемент или изчезваше, или се видоизменяше, както често се бе случвало по време на заниманията мй по сънуване. Накрая сънното ми внимание се изчерпи и аз се събудих крайно разстроен, почти разгневен.

Месеци наред се взирах в стотици елементи от сънищата си и съзнателно изричах намерението си, но нищо не се получаваше. Отегчен от чакане, най-сетне се обърнах към дон Хуан за съвет.

— Трябва да имаш търпение. В момента се учиш на нещо изключително — рече той. — Учиш се да виждаш в сънищата си чрез намерението. Някой ден вече няма да е нужно до го изразяваш гласно, просто ще го направляваш в мълчание.

— Струва ми се, че не съм разбрал предназначението на това, което върша — казах аз. — Щом викна, че искам да видя, нищо не се случва. Какво означава това?

— Означава, че до този момент си имал обикновени сънища, които са били илюзорни проекции, образи, съществуващи единствено в твоето сънно внимание.

Дон Хуан поиска да узнае какво точно се случваше с елементите, върху които съсредоточавах погледа си. Отвърнах, че те или изчезваха, или се превръщаха в нещо друго, а понякога даже предизвикваха завихряния, които в крайна сметка сменяха съня с друг.

— Така става по време на всичките ми занимания по сънуване — казах аз. — Единственото необичайно нещо е това, че постепенно се приучвам да крещя в сънищата си с цяло гърло.

При последното ми твърдение дон Хуан избухна в бурен смях, който доста ме смути. Не разбирах какво толкова забавно бях казал и неговата реакция ми се стори съвсем необяснима.

— Един ден ще разбереш колко смешно е всичко това — рече той в отговор на мълчаливото ми негодувание. — А междувременно не се обезсърчавай и не вдигай ръце. Продължавай да опитваш. Рано или късно ще налучкаш верния тон.

Както обикновено, дон Хуан имаше право. След няколко месеца късметът ми се усмихна. Сънувах извънредно странен сън. Той започна с появата на скаут от света на неорганичните същества. Напоследък сънищата ми се отличаваха с непривичното отсъствие на скаутите, както и на сънния пратеник. Не тъгувах за тях, нито пък се замислях над изчезването им. Всъщност, без тях се чувствах така спокоен, че даже бях забравил да попитам дон Хуан на какво се дължеше тази липса.

Скаутът в съня ми отначало беше огромен жълт топаз, който бях открил на дъното на някакво чекмедже. В мига, в който изразих намерението си да видя, топазът се превърна в кълбо от кипяща енергия. Аз се уплаших, че ще бъда принуден да го последвам, затова отвърнах погледа си от него и се съсредоточих върху един аквариум с екзотични рибки. Когато изразих намерението си да видя, изненадата ми нямаше край. Аквариумът излъчи някакво слабо, зеленикаво сияние, след което се превърна в голям сюрреалистичен портрет на обсипана с украшения жена. Щом отново изрекох намерението си, портретът излъчи същата зеленикава светлина.

Докато се взирах в нея, целият сън се промени. Озовах се на една улица в някакъв град, който ми се стори познат; може да е бил Тусон. Погледнах втренчено една витрина на магазин за дамско облекло и изразих високо намерението си да видя. Някакъв черен манекен с ярки дрехи веднага започна да свети. После се взрях в продавачката, която се появи в този момент, за да пренареди витрината. Жената ме погледна. След като изказах намерението си, аз видях нейното сияние. То беше така изумително, че се уплаших да не би нещо от тази великолепна светлина да ме погълне изцяло, но продавачката отиде във вътрешността на магазина, преди да съм успял напълно да съсредоточа вниманието си върху нея. Аз определено възнамерявах да я последвам, но сънното ми внимание изведнъж беше привлечено от някакво движещо се сияние. То ме връхлетя, изпълнено с омраза. Излъчваше ненавист и злонамереност. Отскочих назад. Сиянието спря атаката си; аз бях погълнат от някаква черна субстанция, а в следващия миг се събудих.

Поради изключителната яркост на всички тези образи бях твърдо убеден, че съм видял енергия и че сънят ми е бил едно от онези състояния, които дон Хуан беше нарекъл съноподобни, пораждащи енергия. Мисълта, че сънищата могат да се случват в реалността на ежедневния ни свят, ме заинтригува, точно както ме бяха заинтригували и сънните образи от царството на неорганичените същества.

— Този път ти не само си видял енергия, но и си преминал една опасна граница — рече дон Хуан, след като изслуша разказа ми.

Той отново изтъкна, че упражнението за третата врата на сънуването е да накараш енергийното тяло да се раздвжи само. По думите на дон Хуан, при последното си занимание аз неволно бях надхвърлил целта на упражнението и бях попаднал в друг свят.

— Твоето енергийно тяло се е преместило — каза той. — То е пътувало от само себе си. Засега този вид пътувания надминават възможностите ти, и ето че нещо те е нападнало.

— Според теб какво би могло да е то, дон Хуан?

— Тази вселена е хищническа. Би могло да е едно от хилядите неща, които си съществуват ей-там.

— А защо ме нападна, как мислиш?

— По същата причина, по която те нападнаха и неорганичните същества — понеже си бил достъпен.

— Нима случаят е толкова ясен, дон Хуан?

— Разбира се. Толкова ясен е, колкото и начинът, по който би реагирал ти, ако някакъв странен наглед паяк пропълзи по бюрото ти, докато пишеш. Вместо да му се любуваш или да го изследваш, най-вероятно би го смачкал от уплаха.

Бях смутен и не можех да намеря думи, за да задам някой уместен въпрос. Всъщност исках да попитам къде се е случило това, което сънувах, или в кой свят съм бил. Но тези въпроси, както и сам разбирах, бяха съвсем безсмислени. Дон Хуан обаче прояви отзивчивост.

— Иска ти се да знаеш къде е било съсредоточено сънното ти внимание, нали? — попита той ухилен.

Точно така смятах да формулирам въпроса си. Според собственото ми мнение, в съня, за който ставаше дума, аз навярно бях погледнал някакъв реален обект, също както по-рано бях забелязвал в сънищата си разни дребни детайли по пода, стените или вратата на стаята си — все неща, които действително съществуваха.

Дон Хуан каза, че в такива особени сънища, какъвто беше и въпросният, нашето сънно внимание се съсредоточава върху ежедневния свят и се движи с голяма бързина из него, като се прехвърля от един реален обект на друг. Това движение се осъществява благодарение на обстоятелството, че събирателната точка се намира в подходяща позиция на сънуване. От тази позиция тя предава на сънното внимание такава подвижност, че то може за секунди да премине невероятни разстояния, пораждайки бързи и мимолетни възприятия, които наподобяват обикновен сън.

Дон Хуан обясни, че в моя сън аз най-напред съм видял истински аквариум, след което сънното ми внимание се е прехвърлило през големи разстояния, за да види истински сюрреалистичен портрет на жена, отрупана с украшения. Крайният резултат от това, като изключим виждането на енергията, много е напомнял някой обикновен сън, при който елементите се превръщат в нещо друго, щом човек се взре в тях.

— Зная колко смущаващо е всичко това — продължи той, несъмнено доловил моето объркване. — Поради някаква причина, свързана със съзнанието ни, Виждането на енергия по време на сънуване е по-обезпокоително от всичко, което човек би могъл да си представи.

Аз отбелязах, че и преди съм виждал енергия в сънуването си, но това никога не ми е оказвало такова въздействие.

— Сега енергийното ти тяло вече е оформено и може да действа — каза той. — Ето защо, когато видиш, енергия насън, ти всъщност възприемаш един реален свят през булото на съня. В това се изразява и значението на пътуването, което си предприел. То е било реално пътуване. Включвало е произвеждащи енергия елементи, които едва не са те убили.

— Нима положението ми е било толкова сериозно, дон Хуан?

— И още как! Съществото, което те е връхлетяло, е било изцяло изтъкано от съзнание и смъртоносно, колкото си щеш. Ти си видял енергията му. Безспорно вече си разбрал, че докато не започнем да виждаме по време на сънуване, не можем да направим разлика между реалните, произвеждащи енергия неща, и илюзорните проекции. Затова, макар че си се борил с неорганичните същества и действително си видял скаутите и тунелите, твоето енергийно тяло не знае с положителност дали те са били реални, тоест произвеждащи енергия. Ти си деветдесет и девет, но не и сто процента сигурен в това.

Дон Хуан настояваше да разговаряме за предприетото от мен пътуване. По някакви необясними причини аз нямах желание да се занимавам с тази тема. Думите му бяха предизвикали незабавна реакция у мен. Бях обзет от силен, особен страх, с който се мъчех да се преборя; това мрачно чувство ме човъркаше с неприятна настойчивост.

— Ти несъмнено си попаднал в друга люспа на лука — каза дон Хуан в завършек на някакво твърдение, на което не бях обърнал внимание.

— За каква люспа говориш, дон Хуан?

— Вселената е като лук с множество люспи. Светът, който познаваме, е само една от тях. Понякога ние прекосяваме границите му и навлизаме в друга люспа — друг свят, много подобен на нашия, но все пак различен. Същото си направил и ти, и то съвсем самичък.

— Как е възможно да се осъществи такова пътуване, дон Хуан?

— Въпросът ти е безполезен, защото никой не може да му даде отговор. Според магьосниците вселената е изградена от пластове, които енергийното тяло е в състояние да прекосява. Знаеш ли къде съществуват древните магьосници и до ден днешен? В друг пласт, в друга люспа на лука.

— Лично аз много трудно мога да проумея или да приема идеята, че човек е способен да предприема реални, практически пътувания по време на сънищата си.

— Вече сме обсъждали тази тема до пълна изнемога. Бях убеден, че си разбрал за какво става дума: пътуването на енергийното тяло зависи изцяло от позицията на събирателната точка.

— Да, това си ми го казвал. Но, колкото и да съм си блъскал главата над думите ти, обяснението, че пътуването е в позицията на събирателната точка, не ми говори абсолютно нищо.

— Твоят проблем е, че се отнасяш надменно към тези неща. Аз бях същият като теб. Надменността не ни позволява да променяме коренно разбиранията си за света. Освен това ни кара да смятаме, че винаги имаме право.

Идеята на дон Хуан ми се видя съвършено ясна, но аз все пак му напомних, че изпитвам някаква вътрешна съпротива.

— Предлагам ти да се заемеш с една дивотця, която би могла да промени хода на нещата — каза той. — Започни да си повтаряш непрекъснато, че движещата сила на магьосничеството е загадката на събирателната точка. Ако си повтаряш това достатъчно дълго, едно невидимо влияние ще се намеси и ще внесе у теб необходимата промяна.

По нищо не личеше, че дон Хуан се шегува. Разбрах, че говори напълно сериозно. Притесни ме единствено настойчивостта, с която подчерта, че трябва безспирно да си казвам тази формулировка. Улових се, че мисля за всичко това като за някаква нелепост.

— Престани вече с надменното си отношение — сряза ме дон Хуан. — Повтаряй си тези думи искрено.

— Загадката на събирателната точка е всичко в магьосничеството — продължи той, без да гледа към мен. — Или по-точно, всичко в магьосничеството се основава на манипулирането на събирателната точка. Ти знаеш това, но трябва да си го повтаряш.

Докато го слушах, за миг ми се стори, че ще умра от мъка. Едно невероятно чувство на физическа тъга стегна гърдите ми и ме накара да извикам от болка. Стомахът и диафрагмата ми като че ли се изтласкваха нагоре, навлизайки в гръдния ми кош. Това ме изпълни с такова силно напрежение, че нивото на съзнанието ми се промени и аз се върнах 8 нормалното си състояние. Разговорът, който бяхме водили, се превърна в неясна мисъл за нещо, което би могло да се случи, но в действителност не се е случило, както ми подсказваше светската логика на моето ежедневно ниво на съзнание.

Следващият ни разговор за сънуването беше свързан с причините за настъпилото прекъсване в заниманията ми, което продължаваше вече месеци наред. Дон Хуан ме предупреди, че ще трябва да тръгне по заобиколен път, за да обясни ситуацията, в която се намирах. Той най-напред изтъкна, че съществува огромна разлика между мислите и делата на хората, живели в древността, и тези на съвременното човечество. После посочи, че в древни времена хората са имали много реалистични представи за естеството на възприятието и за съзнанието, защото техните възгледи са се основавали на наблюденията им над заобикалящата ги вселена. Съвременните хора, напротив, имат абсурдно нереалистични представи за възприятието и съзнанието, понеже техните възгледи произтичат от наблюденията им над общественото устройство и от мястото, което заемат в него.

— Защо ми казваш всичко това? — попитах аз.

— Защото си съвременен човек, който се е обвързал с представите и наблюденията на хората, живели в древността — отвърна дон Хуан. — За теб тези неща са напълно непознати. Сега повече от всякога се нуждаеш от трезвост и самообладание. Опитвам се да построя мост, по който да можеш да вървиш — един здрав мост между възгледите на древните и на съвременните хора.

Той отбеляза, че аз съм запознат само с едно от всичките трансцендентални наблюдения на хората от древността, понеже то е достигнало до наши дни — идеята за сделката с дявола, при която човек продава душата си, за да се сдобие с безсмъртие — нещо, което, според дон Хуан, изглеждаше като пряк отзвук от взаимоотношенията на древните магьосници с неорганичните същества. Дон Хуан ми напомни, че сънният пратеник се бе опитал да ме склони да остана в неговото царство, предлагайки ми възможността да запазя своята индивидуалност и съзнание едва ли не за цяла вечност.

— Както знаеш, поддаването на съблазните на неорганичните същества не е просто идея; то е нещо реално — продължи той. — Но ти все още не си разбрал напълно какво означава тази реалност. Сънуването също е реално; то е състояние, произвеждащо енергия. Ти чуваш твърденията ми и несъмнено схващаш какво искам да кажа, но съзнанието ти още не е достигнало до цялостното значение на всичко това.

Дон Хуан заяви, че моята рационалност е наясно с последиците, до които би довело едно такова разбиране на нещата, и при последния ни разговор е предизвикала промяна в нивото на съзнанието ми; вследствие на това аз съм възвърнал нормалното си ниво, преди да успея да разгледам всички нюанси на съня си. Рационалността ми допълнително се е погршкила за защитата си, като е прекратила заниманията ми по сънуване.

— Мога да те уверя, че прекрасно разбирам какво означава „състояние, произвеждащо енергия“ — казах аз.

— Аз пък мога да те уверя, че нищо не разбираш — сопна ми се дон Хуан. — В противен случай щеше да изградиш преценката си за сънуването много по-гршкливо и внимателно. Тъй като си убеден, че просто си сънуваш, ти поемаш необмислени рискове. Погрешната ти логика ти подсказва, че каквото и да се случи, в даден момент сънят ще свърши и ти ще се събудиш.

Той имаше право. Въпреки всички неща, на които бях станал свидетел по време на заниманията си, у мен все още се криеше някакво неопределено усещане, че тези преживявания са били само сън.

— Аз ти говоря за възгледите на древните и на съвременните хора — продължи той, — защото твоето съзнание, което е типично съзнание на съвременен човек, предпочита да се отнася към непознатите за него понятия като към празни фантазии. Ако оставя нещата в твои ръце, ти ще разглеждаш сънуването просто като някаква идея. Аз, естествено, съм сигурен, че ти го възприемаш сериозно, но не вярваш кой знае колко в неговата реалност.

— Разбирам какво казваш, дон Хуан, но не разбирам защо го казваш.

— Защото сега ти за пръв път се намираш в подходящото положение, за да проумееш, че сънуването е състояние, произвеждащо енергия. За пръв път можеш вече да осъзнаеш, че обикновените сънища са средство за обучение на събирателната точка, чрез което тя се подготвя, за да достигне позицията, която поражда това произвеждащо енергия състояние, наречено „сънуване“.

Дон Хуан ме предупреди, че сънувачите трябва постоянно да са изпълнени с извънредно голяма и неотслабваща бдителност, тъй като влизат в досег с реални светова, които оказват всевъзможни въздействия; всяко отклонение от пълната бдителност излага един сънувач на опасности, които са повече от страшни.

В този момент започнах отново да усещам някакво движение в гръдния си кош, точно както беше станало в деня, когато нивото на съзнанието ми се промени от само себе си. Дон Хуан здравата ме разтърси за ръката.

— Гледай на сънуването като на нещо крайно опасно! — нареди ми той. — И започни с това още отсега! Не се впускай в някоя от твоите странни маневри.

Тонът му беше толкова настойчив, че аз веднага прекратих онова, което вършех несъзнателно.

— Какво става с мен, дон Хуан? — попитах аз.

— Ти можеш да разместваш събирателната си точка бързо и лесно — ето какво става с теб — отвърна той. — Само че една такава лекота често прави разместванията безразборни. Трябва да внесеш ред в това. И не бива да си поволяваш и най-мъничкото отклонение.

Лесно можех да му кажа, че не зная за какво ми говори — обаче знаех. Също така си давах сметка, че разполагам само с няколко секунди, за да събера енергията си и да променя отношението си — и точно това направих.

По този начин завърши разговорът ни за деня. Аз се прибрах у дома и в продължение на почти една година искрено и ежедневно си повтарях онова, което дон Хуан ме беше помолил да си казвам. Резултатите от моя заклинателен призив бяха невероятни. Останах твърдо убеден, че той оказа върху съзнанието ми същия ефект, който физическите упражнения оказват върху мускулите на тялото. Събирателната ми точка придоби по-голяма подвижност, което означаваше, че виждането на енергия по време на сънуване се превърна в единствена цел на моите занимания. Умението ми да виждам чрез намерението нарасна в съответствие със старанията ми. Настъпи момент, когато вече бях способен просто да възнамеря виждането, без да казвам нито дума, а на практика получавах същите резултати като в случаите, при които изразявах намерението си на висок глас.

Дон Хуан ме поздрави за постижението ми. Аз, естествено, приех това като шега. Той ме увери, че похвалата му е съвсем сериозна, но ме помоли настоятелно да продължа да викам — ако не винаги, то поне когато се намирам в затруднение. Тази молба не ми се стори странна. По собствена инициатива аз крещях с цяло гърло в сънищата си всеки път, щом сметнех за необходимо.

Установих, че енергията на нашия свят трепти; тя е искряща. Не само живите същества, но и всичко останало в нашия свят блести със своя вътрешна светлина. Дон Хуан ми обясни, че тукашната енергия се състои от пластове, оцветени в различни проблясващи нюанси. Най-горният пласт е белезникав; този, който идва непосредствено след него, е бледозелен, а разположеният още по-нататък е кехлибарен.

Аз откривах всички тези цветове, или по-скоро виждах отблясъци от тях винаги, когато елементите, на които се натъквах в съноподобните си състояния, променяха формата си. Първоначалният ефект от виждането на излъчващи енергия елементи неизменно се изразяваше в едно белезникаво сияние.

— Само три различни цвята ли съществуват? — попитах аз дон Хуан.

— Цветовете са неизброими — отвърна той, — но на първо време ще се занимаваш с тези три. Впоследствие можеш да станеш сведущ колкото си щеш и да изолираш цели дузини, стига да ти се удава.

— Белезникавият цвят изразява сегашната позиция на събирателната точка на човечеството — продължи дон ХуанТ — Може да се каже, че това е един съвременен цвят. Магьосниците вярват, че всичко, което човекът прави в наши дни, е обкръжено с такова белезникаво сияние. В други времена позицията на събирателната точка на човечеството е обагрила в бледозелено господстващата в света енергия, а в една още по-отдалечена епоха е преобладавал кехлибареният цвят. Енергията на магьосниците е обагрена в кехлибарено, което означава, че в енергийно отношение те са свързани с хората, живели в далечното минало.

— Смяташ ли, дон Хуан, че сегашният белезникав цвят ще се промени някой ден?

— Да, ако човекът е способен на развитие. Голямата задача на магьосниците е да изложат идеята, че за да може да се развие, той трябва най-напред да освободи съзнанието си от неговата обвързаност с общественото устройство; Щом съзнанието е свободно, намерението ще го пренасочи към нова еволюционна пътека.

— Мислиш че магьосниците ще успеят с тази задача?

— Вече са успели. Самите те са доказателството за това. Друг въпрос е да се убедят и останалите в стойността и значението на развитието.

Както установих, другият вид енергия, която се среща в нашия свят, макар че не принадлежи към него, е енергията на скаутите, тази, която дон Хуан беше нарекъл кипяща. В сънищата си се натъквах на стотици елементи, които, щом ги видех, се превръщаха в енергийни кълба; тези кълба сякаш кипяха и се пенеха от някакъв вътрешен процес, подобен на нагряване.

— Имай предвид, че не всеки от скаутите, които ще срещнеш, ще принадлежи към царството на неорганичните същества — отбеляза дон Хуан. — Досега всички, на които си попадал, с изключение на синия скаут, са идвали оттам, но това е поради обстоятелството, че неорганичните същества се опитваха да те привлекат. Те бяха взели нещата в свои ръце. Сега вече си самостоятелен. Някои от скаутите, на които ще се натъкнеш, ще бъдат не от света на неорганичните същества, а от други, още по-отдалечени нива на съзнание.

— Скаутите съзнателни ли са? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той.

— В такъв случай защо не влизат в контакт с нас тогава, когато сме будни?

— Те се опитват. Но нашето голямо нещастие е, че съзнанието ни е дотолкова заето с какво ли не, че нямаме време да им обърнем внимание. Когато спим, обаче, бариерата се вдига и движението е двупосочно: тогава ние сънуваме. Ив сънищата ни контактът се осъществява.

— Има ли начин да си познае дали скаутите принадлежат към ниво, намиращо се отвъд света на неорганичните същества?

— Колкото по-голямо е кипенето им, толкова по-отдалече идват. Това звучи елементарно, но ти трябва да се вслушваш в енергийното си тяло. Уверявам те, че щом се срещне с чужда енергия, то ще направи много тънки разлики и безпогрешни преценки.

Дон Хуан отново имаше право. Моето енергийно тяло с лекота успя да разграничи два основни типа чужда енергия. Първият беше този на скаутите от царството на неорганичните същества. Тяхната енергия леко клокочеше — всъщност тя не издаваше никакъв звук, но пораждаше пълно впечатление за разпенена течност или за вода, която тъкмо започва да кипи.

Енергията на втория тип скаути създаваше представа за много по-голяма мощ. Те изглеждаха така, сякаш щяха да пламнат всеки миг; Вибрираха отвътре, като че ли бяха пълни с газ под налягане.

Моите срещи с чужда енергия винаги бяха краткотрайни, защото аз напълно се придържах към съвета на дон Хуан, който веднъж ми каза:

— Ако не знаеш точно какво правиш и какво искаш от чуждата енергия, трябва да се задоволиш само с един бегъл поглед. Да се впуснеш в нещо повече би било толкова опасно и глупаво, колкото и да галиш гърмяща змия.

— В какво се състои опасността, дон Хуан? — попитах аз.

— Скаутите винаги са много буйни, а освен това са извънредно смели — отвърна той. — Налага им се да са такива, за да могат да преодоляват трудностите по време на изследванията си. Да задържим сънното си внимание върху скаутите е все едно да призовем тяхното съзнание да се съсредоточи върху нас. А щом привлечем вниманшпо им, ние неминуемо трябва да тръгнем с тях. И тъкмо тук се крие опасността. Можем да се озовем в светове, които надхвърлят енергийните ни възможности.

Според обясненията на дон Хуан типовете скаути били много повече от онези два, които аз бях определил, но при наличното си енергийно ниво аз бих могъл да се съсредоточа само върху три. Първите два типа били най-лесно забележими. Те, както каза дон Хуан, приемали толкова чудати образи в сънищата ни, че незабавно привличали сънното ни внимание. Той описа скаутите от третия тип като най-опасни от гледна точка на тяхната буйност и сила, а и поради обстоятелството, че използвали умела маскировка.

— Едно от най-странните неща, на които се натъкват сънувачите, както скоро ще се случи и с теб — продължи той, — е именно този трети тип скаути. До момента ти си откривал екземпляри само от другите два типа, но това е така защото не си гледал в необходимата посока.

— А накъде е трябвало да гледам, дон Хуан?

— Отново си попаднал в словесния капан; този път виновна е думата „елементи“, която ти си възприел единствено в значението „вещи, предмети“. Е добре, най-свирепите скаути в нашите сънища всъщност се маскират като хора. Веднъж, по време на сънуване, аз налетях на страхотна изненада, когато съсредоточих погледа си върху сънния образ на моята майка. Щом изразих намерението си да видя, тя се превърна в свирепо, заплашително кълбо от кипяща енергия.

Дон Хуан замълча за малко, за да ми даде възможност да схвана по-добре думите му. Чувствах се глупаво, задето се бях разтревожил от мисълта, че мога да се натъкна на скаут, скрит зад сънния образ на майка ми.

— Твърде неприятно е, че те винаги са свързани с образите на родителите ни или на близките ни приятели — продължи дон Хуан. — Навярно по тази причина ние често изпитваме някакво притеснение, когато ги сънуваме. — Широката му усмивка остави у мен впечатлението, че моето безпокойство го забавляваше. — Сънувачите трябва да се придържат към едно изпитано правило: да допускат наличието на третия тип скаути всеки път, когато почувстват тревога при вида на родителите или приятелите си в някой сън. За препоръчване е да се избягват тези сънни образи. Те са чиста отрова.

— Какво място заема синият скаут спрямо другите скаути? — попитах аз.

— Синята енергия не кипи — отговори той. — Тя трепти като нашата, само че цветът й не е бял, а син. Тази енергия не съществува в естествено състояние в нашия свят. Впрочем това ни насочва към нещо, за което никога не сме разговаряли. Какъв е цветът та скаутите, които си видял досега?

Изобщо не се бях замислял по този въпрос до момента, в който дон Хуан го спомена. Казах му, че видените от мен скаути бяха все розови или червеникави. Той ме осведоми, че опасният трети тйй е яркооранжев.

Третият тип наистишГсе оказа страшен — сам установих това. Всеки път, когато попадах на някой от тези скаути, той беше прикрит зад сънния образ на един от моите родители, особено на майка ми. След като го видех, неизменно си спомнях за онова енергийно кълбо, което ме беше нападнало при първото ми съзнателно виждане по време на сън. Тази чужда, разузнаваща енергия винаги изглеждаше готова да се нахвърли върху мен. Тя пораждаше ужас в енергийното ми тяло още преди да съм я видял.

При следващият ни разговор за сънуването аз поисках да узная от дон Хуан причините за пълното отсъствие на неорганичните същества от моите занимания.

— Защо не се появяват вече? — попитах аз.

— Те се показват само в началото — обясни той. — После, когато скаутите им започнат да ни водят в техния свят, неорганичните същества вече нямат нужда да се проектират. Ако поискаме да ги видим, някой скаут ни отвежда при тях, понеже никой, ама абсолютно никой не може да отиде сам до царството им.

— На какво се дължи това, дон Хуан?

— Техният свят е със затворени граници. Никой не може да влезе в него или да го напусне без съгласието на неорганичните същества. Разбира се, единственото, което можеш да направиш самичък, след като вече си се озовал там, е да изразиш намерението си да останеш. Да кажеш това високо и ясно, означава да задвижиш енергийни потоци, които са необратими. В древни времена думите са били невероятно могъщи. Сега положението се е променило, но в царството на неорганичните същества думите не са загубили своята сила.

Дон Хуан добави със смях, че всъщност: нямал право до ми говори каквото и да е за това царство, защото аз наистина съм знаел за него повече, отколкото той и всичките му сподвижници, взети заедно.

— Има един последен въпрос, свързан със света на неорганичните същества, който не сме обсъждали все още — каза той. После помълча извество време, сякаш търсеше най-подходящите думи. — В крайна сметка — започна той — моято неприязън към действията на древните магьосници е нещо много лично. Аз, като нагуал, презирам онова, което са правели те. Те малодушно са търсели убежище при неорганичните същества, твърдейки, че в една хищническа вселена, винаги готова да ни разкъса, за нас няма друго място, където да се приютим.

— Защо са мислели така? — попитах аз.

— Защото това е вярно — отвърна дон Хуан. — Тъй като неорганичните същества не могат да лъжат, хвалебствията на сънния пратеник за техния свят са самата истина. Въпросният свят действително може да ни даде подслон и да удължи срока на съзнанието ни, докато то обхване, кажи-речи, цяла вечност.

— Хвалебствията на пратеника нямат никакво очарование за мен, дори и да са верни — отбелязах аз.

— Да не искаш да кажеш, че по-скоро би рискувал да поемеш по път, където може да бъдеш разкъсан? — смаяно попита той.

Уверих го, че не копнея за света на неорганичните същества, независимо от всичките му предимства. Дон Хуан изглеждаше безкрайно доволен от твърдението ми.

— Това означава, че си готов да чуеш едно последно изявление за техния свят. Най-страшното изявление, което бих могъл да направя — каза той и се помъчи да се усмихне, само че доста несполучливо.

Дон Хуан се вгледа в очите ми, сякаш търсеше да зърне искрица на съгласие или разбиране. Помълча за миг, преди да проговори отново.

— Енергията, която е необходима на магьосниците, за да движат събирателните си точки, идва от царството на неорганичните същества — произнесе той така, като че ли му се искаше да приключи по-бързо с цялата тази работа.

Сърцето ми почти спря да бие. Зави ми се свят и трябваше известно време да тропам с крака по земята, за да не припадна.

— Такава е истината — продължи дон Хуан — и в това се състои наследството, което са ни оставили древните магьосници. Те са ни обвързали до ден днешен. Ето защо не ги харесвам. Противно ми е да съм принуден да черпя само от един източник. Лично аз отказвам да направя това. Опитвах се да отклоня и теб, но без успех, защото нещо в този свят те привлича като магнит.

Разбрах думите му по-добре, отколкото бих могъл да си представя. На енергийно ниво пътуванията до света на неорганичните същества винаги бяха означавали за мен зареждане с някаква тъмна енергия. Дори бях мислил за тези неща, още много преди да чуя изявлението на дон Хуан.

— Какво ни остава да направим при това положение? — попитах аз.

— Не можем да завързваме връзки с неорганичните същества — отвърна той, — но не можем и да страним от тях. Аз избрах следното решение: да взимам енергията им, но да не се поддавам на влиянието имТТобаГе така нареченето върховно прикриване. То се извършва чрез поддържане на непреклонно намерение за свобода, въпреки че никой магьосник не знае какво всъщност представлява свободата.

— Би ли ми обяснил, дон Хуан, защо магьосниците трябва да взимат енергия тъкмо оттам?

— Защото няма друга енергия, която да е ползотворна за магьосници, а те се нуждаят от невероятно голямо количество, за да извършват свойствените си маневри със събирателната точка.

Припомних на дон Хуан собственото му твърдение за необходимостта от преразпределяне на енергията за целите на сънуването.

— Това е съвсем вярно — каза той. — За да се заемат със сънуването, магьосниците трябва да спестят енергия, определяйки по нов начин своята основна настройка, но този метод помага само в началото, при нагласяне на сънуването. Твърде различно нещо е да летиш в други сфери, да виждаш енергията, да оформяш енергийното си тяло и така нататък. За всички тези маневри магьосниците се нуждаят от огромно количество тъмна, чужда енергия.

— Но как си я набавят от света на неорганичните същества?

— Набавят си я просто като ходят там. Това е наложително за всички магьосници от нашата приемствена линия. Никой от нас обаче не е достатъчно глупав, за да направи онова, което ти си направил. А е така, защото никой от нас няма твоята нагласа.

Дон Хуан ме изпрати да си вървя, за да размишлявам у дома над разкритията му. Имах безброй въпроси, но той не щеше и да чуе за тях.

— Сам можеш да отговориш на всичките си въпроси — каза той, докато ми махаше за довиждане.