Светослав Минков
Маскираната лисица

Веднъж мечката стръвница, магарето, вълкът, свинята, заекът и лисицата решиха да се маскират. Но не като животни, а като хора. Тъй уж било по-добре, тъй уж било по-весело. Решиха и се маскираха.

Мечката стръвница — като владика.

Магарето — като белобрад мъдрец.

Вълкът — като младоженец.

Свинята — като булка.

Заекът — като ловец.

Лисицата — като кокошка.

— Стой! Стой! — ще извика някой. — Нали животните се маскирали като хора? Защо тогава лисицата се маскирала като кокошка? Кокошката човек ли е?

— Вярно бе! Гледай ти как щяхме да забравим, че кокошката не е човек! Но нищо. Щом сме казали вече, че лисицата се е маскирала като кокошка, ще си я оставим с нейната кокоша маска, пък каквото ще да става. От туй никой нищо няма да изгуби — нито ти, нито аз, нито приказката, която ще разкажем.

И тъй, събраха се маскираните животни в гората и веселбата започна. Ала преди това всички си дадоха дума да не се закачат и никой никому зло да не стори.

Мечката стръвница седеше на един път и четеше евангелието.

Магарето ревеше с всичка сила и разправяше, че по-голям мъдрец от него няма на тоя свят.

— Аз направих едно велико откритие — казваше гордо то. — Аз открих, че корените на всички дървета са заровени в земята. Няма дърво с корен във въздуха. Който не вярва, нека сам провери!

Вълкът и свинята се разхождаха важно, хванати подръка — вълкът с бели ръкавици, а свинята с лачени обувки, които бяха малко поизкаляни, защото свинята си е винаги свиня, дори и когато е булка.

— Обичаш ли ме? — питаше свинята.

— О-ох, умирам за тебе! — отвръщаше вълкът и от устата му капеха лиги.

Заекът пък беше клекнал в тревата и се мъчеше да улучи с пушката си едно буково листо. Той бе изстрелял вече сто куршума, а листото все си стоеше на клончето.

— Ама че стрелец си бил, а̀! — подиграваше го една жаба, а заекът се топеше от мъка и току се оправдаваше:

— Тежък е ловджийският занаят, бабо жабке, не е шега работа. Ето, вземи и другите ловци, които са истински хора. Хиляда души са ме стреляли досега и никой не ме е улучил. Вярно е, че аз бягам на зигзаг, а листото стои на едно място и не мърда. Но кой знае, може пък то да е омагьосано и куршум да го не лови.

А в това време лисицата подскачаше на два крака като същинска кокошка и крякаше:

— Куд-куд-куд-кудя-а-ак! Няма ли насам някое петле?

Тъй се забавляваха нашите маскирани приятели и отначало уж всичко вървеше като по мед и масло. Никой никого не закачаше, никой никому зло не правеше. Ала ето че по едно време мечката стръвница огладня, захвърли евангелието и започна да се оглежда наоколо с кървясали очи. Като съгледа заека, тя се изправи на задните си крака и отиде при него.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Стрелям! — отвърна той.

— Кого стреляш?

— Хе онова буково листо!

— Ако не го улучиш с първия куршум, ще те изям!

Разтрепера се заекът, напълни отново пушката и се прицели в листото. И както трепереше от страх, пушката изгърмя и куршумът прониза буковото листо точно в средата.

— Браво! — извика мечката. — Дай сега да те целуна за награда!

И като каза това, мечката стръвница сграбчи заека и започна уж да го целува, а после току изведнъж го захапа за шията и го схруска като мекица. От бедния ловец не остана нито кокалче. Остана само ловджийската му шапка и перото, забодено в нея.

Видя вълкът, че мечката изяде заека, и не щеш ли — усети и той глад. Хем глад вълчи, дето се казва. Започна и той да целува свинята и ха на шега, ха наистина заби си зъбите в шията й.

— Оле-ле-е, вълчо, много силно ме целуваш! — заквича свинята и започна да подскача.

— О-ох, много те обичам! — ръмжеше вълкът, като забиваше все по-дълбоко зъбите си в гушата на булката. И додето се разбере какво става, изведнъж нещо притъмня пред очите на младоженеца и той изгълта булката заедно с лачените й обувки.

Разбира се, магарето като всеки мъдрец се беше замислило и не обръщаше никакво внимание на туй, което ставаше наоколо. То продължаваше да се разхожда насам-натам, размахваше опашка и говореше на себе си:

— Няма дърво с корен във въздуха. Корените на всички дървета са заровени в земята…

Но ето че сега дойде и неговият ред. Приближиха се до него мечката стръвница и вълкът — озъбени, зли, страшни, просто да ти настръхне косата, като ги видиш. За такива ненаситни гладници като тях един заек и една свиня не бяха много нещо. Трябваше им още по половин магаре, за да се наядат, както трябва.

— Белобради мъдрецо — рече мечката стръвница, като излезе напред и си облиза устата с език. — Аз и вълчо решихме да те поносим малко на гръб, но не знаем кой да започне пръв. Затова ето какво намислихме. Ще легнеш ти на земята, а ние ще легнем зад тебе. Ще замахнеш с опашката и ще удариш едного от двама ни. Когото удариш пръв, той пръв ще те качи на гърба си. Съгласен ли си да ни направиш тая чест?

Магарето разбра веднага хитрината на хищниците, но се престори на глупаво и каза:

— Приемам поканата и благодаря за вниманието. Само че не ще ли бъде по-добре да не лягам, ами да ви плесна с опашката ей тъй, както си стоя право?

Вълкът намигна на мечката и рече:

— Може!

И двамата гладници застанаха зад магарето.

— Да почвам ли? — извика то.

— Почвай — отвърна мечката, която си беше отворила устата и се готвеше да нападне дългоухото животно.

Тогава магарето хвърли два такива силни ритника в главите на мечката стръвница и на вълка, че те се претърколиха три пъти и не мръднаха повече.

Да видим сега кои останаха живи. Отначало бяха шестима. И шестимата бяха маскирани.

Мечката стръвница — като владика.

Магарето — като белобрад мъдрец.

Вълкът — като младоженец.

Свинята — като булка.

Заекът — като ловец.

Лисицата — като кокошка.

Но мечката изяде заека, вълкът излапа свинята, а магарето уби и мечката и вълка. Остават, значи двама: магарето и лисицата.

Като си свърши работата, магарето тръгна из гората и се унесе в предишните си мисли за корените на дърветата.

Лисицата пък си каза:

— Я да си обирам аз парцалите оттук, че кой знае какво може да се случи с мене. Светът е станал опак. Уж все за приятелство разправяме, пък се изяждаме едни други. Ще ида аз да си почина в някой кокошарник и да си поприказвам с моите сестрици кокошчици.

И без да му мисли много, лисицата излезе на големия крайселски път и потегли към близкото село.

А в това време отдолу по пътя се зададе човек. Беше Шакир циганинът, който бе ходил в града, за да изкара някоя пара за хляб, защото в къщи го чакаха гладни пет циганчета и една циганка. Но Шакир не бе спечелил нищо и се връщаше с празни ръце.

Щом го съгледа, лисицата си рече:

— Вместо да вървя пеш до село, я по-добре да ме занесе дотам тоя човек.

И като каза това, лисицата тръгна по средата на пътя, наду перушината си и започна да квачи:

— Ко-о! Ко-о! Ко-о!

Приближи се Шакир до нея и не вярва на очите си. Сърцето му ще се пукне от радост. Такава голяма кокошка не беше виждал през живота си.

— Гледай ти какъв късмет съм имал! — извика той. — Ех, като занеса сега тая кокошчица на циганката, че като направи тя от нея каша, че като загълтат циганчетата — ще им се надуят коремчетата като гайди!

И Шакир хвана маскираната лисица, пусна я в торбата си и я метна на гръб.

Върви той към село и не усеща земята под нозете си. Струва му се, че хвърчи.

„Чакай бе — помисли си по едно време циганинът. — Добре, ще излапаме ние кокошката, ами утре? Циганчетата ще бягат от черния хляб и ще искат пак кокошка. Де ще я намеря тогава? Всеки ден кокошка на пътя не се намира. Я да взема да я продам, пък с парите да купя брашно и да го занеса на циганката да умеси хляб. То се е видяло, че друг ще яде кокошката, но няма що да се прави. Такъв е късметът на сиромасите.“

Стигна Шакир в село и отиде в къщата на най-богатия селянин. Похлопа на вратата му. Селянинът излезе. Извади циганинът маскираната лисица от торбата си и рече:

— Чорбаджи, искаш ли да ти продам тая кокошка?

— Бре, че голяма! — учуди се селянинът. — Отде си я взел бе, Шакир?

— Бях в града на гости у кмета, та той ми я даде. Кметска кокошка е това, чорбаджи, не е шега работа. Яйца като тикви снася!

— Колко искаш за нея? — попита селянинът.

— А бе дай там пет кофи брашно, па̀ я вземи!

— Много искаш. Давам ти две кофи и половина!

— Хайде, дай три!

— Не, две и половина!

— Давай брашното!

И селянинът даде на Шакир две кофи и половина брашно и взе маскираната лисица. После я отнесе в кокошарника и я пусна при кокошките.

„Чакай да видим утре какво яйце ще снесе тая кокошка — каза си той. — Ако излезе голямо като тиква, ще дам на Шакир още половин кофа брашно.“

А в кокошарника имаше повече от двайсет кокошки. И понеже и двайсетте бяха глупави като всички кокошки, никоя не позна, че при тях е влязла лисица.

Позавъртя се лисицата из кокошарника и рече мазно-мазно:

— Ох, сестрици, ох, милички! Лош е станал светът. Да знаете само какво видях! Един владика изяде един ловец, а един младоженец излапа цяла булка!

— У-у-у, колко лоши са станали хората! — извикаха в хор всички кокошки.

— Лоши са, много са лоши — каза лисицата. — Само ние, животните, сме още добри и си живеем в мир и съгласие. Ето мен например ме срещна оня ден една лисица и нищо не ми направи. Попита ме само как съм със здравето и си отмина по пътя.

— Истина ли казваш? — учудиха се кокошките.

— Да пукна, ако лъжа! — отвърна лисицата.

Но тя, разбира се, не пукна, макар и да излъга. Остана жива и здрава и вечерта, когато всички кокошки заспаха, нареди се и наша лисана до тях и се престори, че спи.

На сутринта селянинът отиде да види дали новата кокошка е снесла яйце като тиква. Надниква той в кокошарника и остана като гръмнат. Всички кокошки бяха изядени, а от лисицата нямаше нито следа.

Разбра тогава селянинът каква е работата, почеса се по тила и отиде да се разправя с Шакир, който му беше продал, без да знае, лисица вместо кокошка.