Дженифър Блейк
Див жасмин (17)

Глава седемнадесета

Жилбер е във Венеция.

Ален сподели новината, когато се върна от пазара. Виолета лежеше на един шезлонг в салона и си късаше късчета сух хляб, както й бе препоръчала синьора да Алори срещу неразположението всяка заран. Тя веднага се надигна в стола, после затвори очи, за да преодолее засилилото се желание да повърне. Попита сподавено:

— Ти видя ли го?

— Аз не, но приятели, които го следят, ми съобщиха. Видели са го да влиза в хотел „Принчипеса“.

— Ти, ти си накарал да го следят? — Гласът й прозвуча като чужд дори за нея самата.

Той спря да си сваля ръкавиците, за да се взре в бледото й лице. После свали ръкавицата, хвърли я в шапката, която бе сложил на една масичка и каза:

— Тази предпазна мярка ми се стори оправдана.

— Още по-оправдана, след като и той бе накарал да ни следят. — Тя млъкна, за да му даде възможност нещо да възрази. Той не го стори и тя продължи: — Ако наистина ни е следил, Ален?

— Чуваш ли се какво говориш?

Гласът му прозвуча заповеднически. Нещо се промени между тях от деня, в който го посетиха онези двама мъже. Само се опитваха да се преструват, че казаното или неизказаното няма никакво значение. Но и двамата знаеха, че това е лъжа.

— Аз размислих — изрече тя бавно. — Онези двама мъже в Париж наистина ли бяха пратени от Жилбер или бяха част от онази опасност, за която ти спомена?

— Има ли значение? — Той се обърна, свали си жилетката, извади копчетата от ръкавелите, нави ръкавите.

Гласът й беше напрегнат, когато отговори:

— Знаеш, че има значение.

Той гледа няколко секунди в противоположната посока, преди да се обърне към нея.

— Да допуснем. Но ако Жилбер не е пращал мъжете, които ни следваха тогава, значи си дошла при мен в резултат на недоразумение.

Тя помълча, после възрази:

— Исках само да кажа, че Жилбер не е бил все пак престъпник, за какъвто го мислех. Имал е основание да не разбира какво става.

— Аха — каза тихо Ален. Той отиде до прозореца, през който слънцето проникваше с всяка минута все по-силно. Лицето му беше напълно безизразно, когато затвори кепенците и стаята се изпълни изведнъж със сумрачна светлина.

— Нали не това искаше да кажеш? — продължи Виолета. — Ти положително си знаел, че мъжете не са пратени от него, но предпочете да ме оставиш да го вярвам. Защо?

— Бих ли могъл да ти го кажа, без да ти обясня всичко?

— Беше по-лесно да ме оставиш на тъмно и да използваш произтичащите от това предимства.

— Ако имаш предвид твоята капитулация — да. — Той пусна дръжките на кепенците и я погледна право в очите. — Според мен нещата изглеждат така — продължи той бавно. — Ако ти го бях казал тогава, щях да те загубя. Жилбер искаше да заминете, прочетох го в очите му вечерта на бала. Мислех, че ако те притежавам поне една нощ, ще мога да преживея после всички нощи, които ще трябва да прекарам без теб. Беше грешка, не единствената, но навярно най-голямата ми грешка.

— Очаквах от тебе нещо по-добро — каза тя тихо.

— Наистина ли? — Той присви подигравателно устни. — Чувствам се щастлив и поласкан. Но в своя защита мога да твърдя, че макар да предполагам, че мъжете, които ни преследваха през онази нощ, както и онези, които ме нападнаха тук на гарата, не са били пратени от твоя съпруг, не можех да съм сигурен, че е така, нито тогава, нито сега. Досега не ме бяха нападали. Причината може да е войната и нейните последици, но може и да не е.

Тя разтърка очи, притисна ръце към слепоочията, защото изведнъж я заболя глава.

— Възможно ли е все още да си търсиш извинения?

— О, да — отвърна той безизразно. — Не е ли възможно и ти да търсиш предлог, за да се върнеш при Жилбер?

— Не! — Тя цяла се сви, сякаш я беше ударил.

— Виждаш ли — каза той и тръгна към нея. — Това съмнение се изправя между нас като двуостър меч. Наранява тебе, но и аз не съм защитен от болката.

Тя кимна уморено и се облегна с въздишка в шезлонга.

— Зная и много съжалявам.

Той коленичи на пода до нея. Вдигна ръката й, за да я целуне, после я пое между дланите си.

— Боли ме, когато се нараняваме взаимно. Много е възможно в желанието си да те защитя да разрушавам любовта и доверието между нас. Ако е така, значи жертвата, която направи заради мен, е била напразна, а любовта, която ни е свързвала — без стойност.

Той млъкна и я погледна изпитателно. Челото му беше оросено с пот, която нямаше нищо общо с горещия ден, ръцете му леко трепереха. Той облиза устни, преди да продължи.

— Предоставям на тебе да решиш, защото зная, че грижата ти за детето, което носиш, е по-голяма от моята. Искаш ли да научиш кой и какво съм или да те оставя и занапред в неведение?

Тя сложи свободната си ръка върху неговата, която силно я стискаше. Любов и решителност се четяха в очите й, когато каза:

— Разкажи ми бързо всичко, докато смелостта още не ме е напуснала. Искам да зная всичко за теб, та ако ще това да означава края на моя живот. Как бих могла да разбера един ден детето си, ако не зная кой е неговия баща?

Той си пое дълбоко въздух и кимна примирено:

— Всичко това е започнало близо две години преди да се родя, през 1825 година. Може да е почнало и по-рано, но през тази година е било взето решението. Баща ми е бил много нещастен в брака си, но го е гнетяло и високото положение, което е заемал. Съпругата му била болнава, от този брак той нямал живи потомци…

Когато продължи, изричаше вече по-лесно думите, а те бяха по-ясни, разказът придобиваше очертания. Излагаше фактите без срам или гордост, без оправдания. Историята не беше всъщност много дълга. Но тя променяше всичко.

Когато той млъкна, Виолета седеше мълчалива, загледана празното пространство. Беше сякаш ударена от гръм. Не се съмняваше в думите му, но някак не можеше да се накара да им повярва.

Тази история не можеше да запише в дневника си. Навярно никога нямаше да е в състояние да я довери на хартията, да сподели с някого, дори да я разкаже на детето, което носеше под сърцето си, когато то порасне.

Сърцето й беше тежко като олово. Усещаше как всичките й планове и мечти, някои може би дори неосъзнати, сега се превръщаха в прах и пепел.

— Не гледай така — каза дрезгаво Ален.

Тя най-сетне го погледна. На устните й трептеше усмивка, когато вдигна ръка да изглади с пръсти бръчките по челото му.

— Няма — каза тя тихо. — Всичко е наред. Вече съм добре.

Напрежението, изписано на лицето му, поотслабна.

— Кажи ми какво мислиш, аз трябва да зная.

— Мисля, че те обичам, че винаги ще те обичам.

Той наведе глава и устните му стоплиха студените й пръсти, които все още стискаше. После я погледна и каза:

— Не по-силно, отколкото ще те обичам винаги аз.

Стори й се, че тези думи прозвучаха като клетва, навярно единствената, която някога щеше да чуе. Но повече не й трябваше.

— Мисля също, че трябва незабавно да напуснем Венеция — добави тя след миг.

— Но в твоето състояние? Как ще го понесеш?

— Само заради това ли си го отлагал? Та аз съм всъщност напълно здрава. Прилошаването сутрин е нормално, не бива да се тревожиш заради това.

— Реших, че е по-добре да отидем на село, а не в някой град, където могат отново да ме причакат. Сестрата на синьора да Алори има вила недалеч от Флоренция. Савио ще ни откара там с препоръчително писмо. Ще се преоблечем, ще вземем всички възможни предпазни мерки, ако си съгласна, разбира се. Остава само твоето съгласие.

Щеше да е лесно пътуване, може би дори прекалено лесно. — Ако това те задоволява, давам, разбира се, съгласието си. Но нали няма да се излагаш на опасност, само за да ми бъде по-удобно?

— Не — каза той, вперил в нея сивите си очи. — Но забравяш, че твоята сигурност е тясно свързана с моята, поне докато детето се появи на бял свят.

— В такъв случай — отвърна тя простичко — да се надяваме, че ще можеш да ни защитиш.

Във вилата Ален завърши миниатюрния портрет на Виолета, който бе започнал във Венеция. Малкият портрет беше най-доброто, което беше правил или поне той твърдеше, че е така.

„Вдъхновявала го — казваше той — нейната усмивка, леко замислената, тайнствена усмивка на жена, която знае много.“

Виолета не предполагаше, че може да изглежда така, толкова изкусителна, но и толкова сериозна. Тя го обвини, че я е поласкал, за да й угоди и спечели благоволението й. Той упорито възразяваше. Картината е съвършена, твърдеше той, защото е постигнал съвършена прилика. Вилата и животът на село очевидно й понасяха.

В това отношение беше прав.

Вилата беше с изпочупени керемиди, жълтеникавокафявите камъни на постройката се превръщаха по ъглите в прах, а във високите стени, които я обграждаха, имаше цепнатини. От прозорците човек можеше да се наслаждава на гледката на заоблени хълмове със сиво-зелени маслинени горички и лозя, сред които пиниите се извисяваха като стражи.

Вътре имаше тавани с изрисувани по тях нимфи, криещи се зад облаци, по стените бяха окачени гоблени, които се олюляваха на лекия ветрец, долитащ през отворените прозорци. През кухнята и съседната трапезария се минаваше в заобиколена от зид градина. Това място на усамотение притежаваше дългата аркада, пълзящите розови храсти, разкошните лози и тишината на манастирска градина.

Вилата не беше никак удобна. Всяка капка вода за готвене или къпане трябваше да се донесе от водоскок в средата на градината. Конюшнята беше съборетина, в която се разхождаха патици и кокошки. Най-близкото село беше на близо пет километра и се състоеше от няколко къщи, скупчени около църквата. Въпреки всичко Виолета обикна това място — заради старостта му, примитивността и чувството, че тук и преди много години влюбени често са намирали убежище.

Двамата с Ален прекарваха почти целия ден между стените на градината. Той сложи статива си под асмата, където мозаичният под образуваше що-годе гладка повърхност и светлината беше добра. Сложиха маса и няколко стола и често се хранеха там.

Старите стени излъчваха спокойствие и сигурност, единствените шумове бяха пеенето на птиците, бръмченето на пчелите и плясъкът на водата в чашата на фонтана. Млад мъж на име Джовани, домоуправител на вилата, подстригваше и поливаше редовно растенията, посадени в огромни вази край изронената мазилка на стената, така както се бяха грижили за вилата и градината и неговия баща, и неговия дядо. Джовани все си намираше работа, вадеше вода от кладенеца и я носеше на икономката Мария, неговата майка, събираше яйца в конюшнята, вадеше лук в зеленчуковата градина извън стените, късаше пожълтелите листа от розовите храсти или косеше тревата под огромната сребърносива маслина в един ъгъл на градината. Когато Виолета го поглеждаше, той се усмихваше и й кимаше по начин, който подчертаваше, че е по-скоро поздрав, отколкото жест на покорство.

С помощта на Джовани тя научи имената на безбройните растения, избуяли около вилата, като се почне от прастарата, огромна аптекарска роза до босилека и ригана, шалфея, дивия лук и ментата, посадени в правоъгълни лехи в градината.

Джовани говореше тихо и винаги с подчертана учтивост. Беше красив юноша, неин връстник с къдрава черна коса, влажни кафяви очи, с широки и силни от полската работа плещи. През свободното си време той садеше зеленчук и цветя, които негов братовчед откарваше веднъж седмично в отдалечената на тридесет или четиридесет километра Флоренция. „А напролет — каза й той, — когато дивите рози в градината цъфтят, той събира хиляди розови листенца и дестилира от тях парфюм. Както са го правили преди него баща му и дядо му. Налива есенцията в шишета и я продава.“

Виолета прояви силен интерес към добиването на есенции и той й описа най-подробно как става, дори я помоли да дойде с него, за да й покаже приспособленията си. Така копнееше за човек, с когото да сподели всичко, което знаеше за добива на етерични масла и есенции, че взе да пелтечи, въпреки че описанията му бяха дори поетични.

В приготвянето на парфюм имаше нещо тайнствено привлекателно. Беше сякаш невероятно, че нещо толкова обикновено като смачкването на листенцата в студено масло, а след това преливането му и добавянето на винен алкохол, може да даде толкова благоуханни резултати. Виолета настоя да опита. Използва съдовете на Джовани и листцата на цъфтящия нощем жасмин. Резултатът беше смайващ, той й откри нови светове. Сякаш онзи, който отнемаше от цветята техния аромат, се сдобиваше с душата им, а после й даваше нов живот, чудото на повторен цъфтеж.

Една вечер след посещение в бараката, където Джовани смесваше парфюмите си, тя се връщаше заедно с него във вилата през малката странична врата в каменната ограда. Тъкмо се смееше на някаква негова забележка, когато се обърна и видя Ален, застанал под асмата. Той ги наблюдаваше.

Джовани се изчерви леко под погледа на Ален. Той поздрави и се сбогува с Виолета като кимна с глава.

— Лека вечер, мадона — промърмори той и тръгна към къщата.

Виолета отиде при Ален и той я прегърна с лявата си ръка. Тя изчака младия градинар да влезе в къщата, после каза:

— Надявам се, нямаш нищо против, дето прекарвам толкова време с Джовани. Той се радва, когато може да ми покаже цветята и парфюмите си, а те интересуват и мен. Винаги е подчертано учтив и пази почтително разстояние.

— Би трябвало да ревнувам — усмихна се той. — Мисля, че нашият Джовани е малко нещо влюбен в теб.

— О, не — възрази тя. — Зная от майка му, че флиртува безсрамно с момичетата в селото и цяла дузина са готови веднага да се омъжат за него.

— Възможно е, но признаците са ми добре известни и сигурно не се лъжа. С другите момичета може и да флиртува, но теб обожава. Помисли само какво обръщение използва преди малко — мадона, Богородица. Това е старомодна формула за безкрайно преклонение, използвана във всички времена само по отношение на дами от благороден произход, а днес вече само за божията майка. Той не би могъл да ти отреди по-високо място в сърцето си.

— Не ми се вярва и кълна ти се, не съм правила нищо, с което да събудя подобни чувства.

— Не е и трябвало, достатъчно е, че си ти.

— Та аз чакам дете — възрази тя, поклащайки засмяно глава, но погледът й беше загрижен.

— Така е, но ти цъфтиш като разкошен цвят и ставаш с всеки изминат ден все по-сладка и по-хубава. Защо Джовани да не ти се възхищава? Не мога да му се сърдя, след като и аз правя същото.

Ален често й правеше подобни комплименти. Виолета знаеше, че не го върши, защото тя би желала да го чува тъкмо сега, когато тялото й е изгубило изяществото си. Не беше ласкателство. Той просто си беше такъв и не изпускаше никаква възможност, за да й разкрива чувствата си. Тя му беше благодарна за това, но то й внушаваше и известна неувереност. Сякаш се боеше, че ще дойде време, когато той няма да може да й казва такива неща.

Въпреки това бяха щастливи. Дните и нощите отминаваха. Вечер те се смееха и пееха заедно, докосваха се и се прегръщаха. Любуваха се на нежните залези над планините и на изгревите. Ядяха чудесно печено месо и пресни зеленчуци, приготвени със зехтин и подправки. Всеки ден опитваха различно вино. А в тяхното сливане в голямото легло с балдахин имаше нещо свято.

Джовани донесе новината, която наруши спокойствието им.

Беше я чул от братовчед си. Когато ходеше на пазар във Флоренция, той се отбиваше от време на време при прелестната дъщеря на една готвачка на работа при дамата, на която принадлежеше вилата и която беше сестра на синьора да Алори от Венеция.

Синьора да Алори беше мъртва. Беше починала от сърдечен удар, малко след като бе сварила през нощта човек, проникнал в къщата й. „Сестрата на вдовицата твърдяла — разказа Джовани, — че умряла от страх. По тялото й имало сини петна, малкото й пръстче било счупено.“

Случайност ли беше? Или смъртта на синьора да Алори имаше нещо общо с тяхното пребиваване в дома й? Дали престъпникът не е се е опитал да принуди енергичната стара дама да му издаде скривалището на Виолета и Ален?

— Вината е моя — каза Ален. — Трябваше да го предвидя.

— Кой можеше да предположи, че ще отидат толкова далеч — възрази Виолета, но в гласа й звучеше страх. — Тя беше само една стара жена, дала къщата си под наем. Защо са решили, че би могла да им издаде нещо?

— Отчаянието им расте. С толкова политически безредици навсякъде по света, няма страна, защитена от революцията. Сраженията в Крим могат да почнат всеки момент. За всекиго това е достатъчен повод.

— Не зная какво би могъл да сториш, за да предпазиш синьората.

Той поклати глава.

— Трябваше по-настойчиво да я предупредя. Опитах се да обясня на Савио, доколкото можех, но не му дадох изчерпателно обяснение. Сега разбирам, че не е било достатъчно.

Вдовицата и домоуправителят вярваха, че просто са им помогнали да се скрият от разгневения съпруг на Виолета. Бяха се задоволили с това обяснение.

— Мислиш ли, че тъй нареченият крадец е получил исканата информация? — попита предпазливо Виолета.

— Предполагам, че не. Савио е чул вдовицата да вика и е дотичал навреме, за да уплаши мъжа. Въпреки това клетата жена вече е била на умиране.

И двамата бяха обикнали старата жена. Въпреки че се държеше престорено грубовато и произнасяше цели тиради с обвинения срещу слугите си, тя имаше добро сърце, бе проявила дискретност, никога не се беше натрапвала и разговаряше с тях само когато те го желаеха. Мисълта, че са станали може би причина за смъртта й, им внуши сега чувство за вина и обагри дните им в сиво.

 

 

Ален се затвори в себе си, престана да рисува. С наближаването на есента цветята за парфюмите прецъфтяха, но Виолета беше изгубила и без това интереса си към тях. Сутрин вече не й призляваше, апетитът й се възвърна, но нищо не й се услаждаше, всичко й се струваше блудкаво.

Имаше нощи, в които тя се събуждаше и виждаше Ален, застанал до прозореца, загледан в хълмовете, които изглеждаха светлосини на звездната светлина. Имаше сутрини, в които се събуждаше и го виждаше да лежи до нея с лице, сякаш вкаменено и измъчено. Понякога я прегръщаше така силно, че й секваше дъхът, а той заравяше лице в тила й или между нежните хълмчета на гърдите й. Понякога разперваше пръсти над корема й, галеше го, опипваше го.

Той обичаше да я гледа как мие дългата си коса, помагаше й да я разреши. Разпиляваше я, лъскава и богата, по раменете й, докато съхнеше, поемаше кичурите в ръка, вдъхваше аромата им. Отмяташе топлите къдрици, за да целуне врата й.

Веднъж след вечеря, когато Мария и Джовани вече си бяха отишли, Виолета и Ален седяха под асмата и гледаха изгряващата над зида месечина. Топлият въздух миришеше на прясно окосено сено, зреещо грозде и малко на дим от дървени въглища.

Лозовите листа над тях шумоляха сухо на нежния ветрец. На лунната светлина сенките им се движеха в безкраен хипнотизиращ ритъм.

Ален държеше ръката й, галеше с палец нежната й кожа. Когато заговори, гласът му беше тих и замислен.

— Искам да ти кажа нещо. Досега или моментът не беше подходящ, или аз все не бях готов. Но вече няма значение. Внимавай какво ще ти кажа. Ако някой ден, по една или друга причина, се окажеш сама, carina, трябва да се обърнеш към един адвокат и търговец, чийто адрес ще ти дам. Той ще има пари за теб…

— Пари ли? Но аз… — прекъсна го тя с глас, станал дрезгав от страха.

— Виолета, повярвай ми, зная, но те моля да ме изслушаш. Направих го заради собственото си спокойствие. Моля те да ми позволиш да ти го кажа и да го запомниш — направи го заради мен.

Гласът му преливаше от болка и молба. Можеше ли да го спре?

— Добре — изрече той с облекчение, защото тя повече не възрази. — А сега чуй.

Тя изпълни каквото я помоли. Той се увери, че го е разбрала и замълча. Нощта ги обгърна, а месечината сякаш увисна, висока и неподвижна над тях.

Ален стана и коленичи в краката й. Привлече я плътно към себе си, сложи глава в скута й. Тя галеше с пръсти косата му, докосваше лицето му с длани, прегръщаше, доколкото можеше, раменете му с двете си ръце. Останаха дълго така, докато той прошепна:

— Ела, легни при мен.

Той застла с покривката за маса изтритите плочи и я привлече надолу към себе си. Дълго лежаха с лунната светлина и сенките в очите си. После той измъкна леко фуркетите от косата й. Целуваше клепачите й, челото, ушите и брадичката. Бавно и внимателно съблече нея и себе си, докато останаха да лежат голи, покрити само от сенките на лозовите листа.

Докосванията му бяха внимателни, устата му топла и влажна, когато не остави без внимание нито едно кътче от тялото й. Като сляп скъперник, който брои жълтиците си и ги разпознава само по формата и тежината им, той й показа цялата дълбочина на обожанието си.

Тя се притискаше плътно към него, цяла се топеше от заливащата я радост. Желанието забушува в кръвта й, но тя се сливаше с него и с някакво чувство на върховно удовлетворение, толкова силно, толкова триумфиращо, че приличаше на благослов, на върховна любовна клетва.

Той я прегръщаше, искаше да проникне в нея и тя го пое в себе си със сдържана радост. Бавно, много бавно се движеха един срещу друг, дишаха забързано, морно, опитваха се да овладеят могъществото на бурята, която се надигаше в тях. Трепереха от дивия й напор, но не отпускаха юздите на шибащата ги наслада, за да не разтревожат детето, което лежеше между тях. Награда им беше сладостният плам, който изпълни с див възторг техните две същества, преля в пеещите им сърца.

После Ален отново я държеше притисната до сърцето му, шепнеше й думи на любов. Когато кожата им поизстина, те събраха дрехите си, той я вдигна на ръце и я занесе в къщата. В спалнята я държа в обятията си, докато тя заспа, вдишваше със затворени очи аромата на тялото й, заслушан в равномерните удари на сърцето й.

Той не спеше.

На заранта Виолета остана по-дълго в леглото. Не беше особено разтревожена от отсъствието му, мислеше, че Ален ще й донесе кафето, както го правеше понякога, или че рисува някъде из околността на светлината на ранното утро, или е отишъл да се разходи. Сигурно щеше да го намери в градината или на масата за закуска. После помисли, че е отишъл може би в конюшнята да навести котенцата, които се бяха родили там преди няколко дена. Не беше изключено и да е заминал за Флоренция да уреди нещо и да се е забавил повече отколкото е предполагал. Може би искаше да я изненада с нещо. Беше сигурна, че й е оставил бележка, която някой е преместил или е била отнесена от вятъра.

Вслушваше се във всяка дочута стъпка, надигаше се при всяко шумолене на вятъра. Отиде десетина пъти от спалнята в градината, три пъти надникна в конюшнята. Попита Мария и усети, че гласът й става дрезгав, преди да го овладее. Искаше да попита Джовани, но той беше отишъл да занесе на братовчед си зеленчука за седмичния пазар.

Джовани се върна едва късно следобед. Виолета беше в градината. Стъпките му бяха бавни, погледът му загрижен, когато спря пред нея. В едната си ръка държеше сноп цветя, съставен от твърде малко и зле подбрани цветове, за да може да се нарече букет.

— Простете ми, мадона — каза той тихо. — Трябваше да ви го донеса още тази заран и щях да го направя, но вие спяхте и не исках да ви будя. Букетът не е много хубав, но ми заповядаха да ви донеса именно тези цветя и зеленина.

Тя пое внимателно букета, обърна го на всички страни. Имаше невен, светлооранжев и ароматен, обвит в тъмнозелен бръшлян. Нежното синьо на незабравките се криеше сред грапавите листа на радиката.

С глух глас едва можа да изрече:

— Синьор Масари ли изпраща това?

— Да, мадона.

Тя затвори очи, защото не можеше да понесе гледката на увяхващите цветя.

— Благодаря, Джовани — каза тя спокойно.

— Трябва да ви кажа още нещо, мадона.

— Така ли? — Тя вдигна поглед и в нея възкръсна надеждата.

— Аз трябва да бъда ваш закрилник.

— Мой закрилник? — Надеждата угасна.

— С цената на живота си. Това е чест за мен. Не го очаквах. Удоволствие и привилегия е за мен.

Какво можеше да му каже? Стоеше пред нея с толкова подчертана гордост, такава готовност да й служи. Невъзможно беше да му каже, че не го иска, че не й трябва, иска да я пази предишният й закрилник, иска той да се върне.

Насила се усмихна. — Благодаря ти, Джовани.

— За нищо, мадона.

Нищо и всичко. Виолета изпитваше чувството, че дъхът й, животът й сякаш секнаха. Когато младият градинар се обърна да си върви, й хрумна нещо. — Джовани!

Той тутакси се обърна и се върна с бързи крачки при нея.

— Ще дойда, щом ме повикате.

Виолета беше изненадана от усърдието и готовността в гласа му. Но сега не можеше да мисли за това.

— Синьорът кога ти даде нарежданията си? — попита тя.

— Вчера вечерта, преди да се стъмни.

— Благодаря, благодаря ти още веднъж — прошепна тя.

Джовани си тръгна, но се обърна още няколко пъти. Виолета занесе букета до един стол под асмата. Седна и сложи цветята в скута си. Докосваше ги предпазливо с пръст, а сълзите напираха в очите й.

Незабравки — истинска любов.

Бръшлян — вярност.

Невен — траур.

Радика — пророчество.

Беше особен род послание, от онези, които тя добре разбираше.

Ален си беше отишъл, беше решил може би да я изостави, за да я защити. Или по причина, която тя би разбрала, но не би могла да приеме.

Както разбираше посланието му, но не го приемаше.

Той я обичаше.

Той щеше да я обича до смъртта си, нея и никоя друга.

Той жалееше заради раздялата.

Единствено боговете знаеха дали ще се върне. Но те нямаше да кажат.