Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (20)

Глава деветнадесета

Разкъсвана между ужаса и облекчението, Порциа се опитваше да различи като обезумяла лицето на племенницата си, изпод разрошените й къдрици с цвят на мед. Малката уста на Елоиза беше нацупена като съвършена розова пъпка, а бузите й руменееха в нежен розов нюанс. Шията й не бе белязана от кучешки зъби, а гърдите й се повдигаха и спускаха спокойно под намачканата й нощница. Както изглежда, беше не само жива, но и невредима.

Порциа изпита желание да се изрита, когато осъзна, че Валънтайн вероятно се е промъкнала през единствената стая, която нито тя, нито Ейдриън бяха претърсили. Стаята с отвратителните петна по пода и веригите по стените — вериги, които биха могли да бъдат издърпани или завъртени, за да разкрият скрита стая или коридор.

Пръстът й помилва спусъка на арбалета. Знаеше, че няма възможност да се прицели в сърцето на Валънтайн — не и докато тя използваше Елоиза като щит.

Ели беше жизнена като младо пони, но изглежда бледите, слаби ръце на вампирката не срещаха никаква съпротива, докато я държаха. Свръхестествената й сила вероятно щеше да й позволи да носи детето с часове, без да изпита дори досадна мускулна треска.

— Знаеш ли, преди време имах дете — проговори Валънтайн, поглеждайки надолу към лицето на Елоиза с вледеняваща нежност. — Малко момиченце, точно като нея.

— Какво се случи с нея? Изпи кръвта й ли?

Валънтайн я стрелна с укорителен поглед.

— Разбира се, че не. След като бях нападната, докато се разхождах по бреговете на Сена и се превърнах във вампир, никога повече не я видях. Често съм се чудела какво е станало с нея. — Тя въздъхна и в забележителните й смарагдови очи за момент се появи тъга. — Предполагам, че отдавна е починала от старост.

Порциа отхвърли острото чувство на съжаление, знаейки, че не може да си позволи подобна слабост.

— Щом си била майка някога, тогава трябва да помниш какво е да се боиш до смърт за детето си. Точно сега сестра ми изпитва този страх и всяка минута за нея е като кошмар. — Тя постави крак на най-долното стъпало, приближавайки се с една стъпка до Елоиза. — Ако у теб е останала дори частица човечност, или зрънце милост, моля те, дай ми бебето и ми позволи да я върна в прегръдките на майка й.

— Наистина ми се иска да можех да го сторя — отговори Валънтайн с въздишка на съжаление. — Особено след като ме помоли толкова мило. Но се опасявам, че сестра ти просто ще трябва да продължи да страда, поне докато Джулиън не се върне в моите прегръдки.

— Това е единственото, което не мога да ти дам! Дори не знам къде е той.

— Едва ли си му омръзнала толкова бързо! Нима си забравила, че знам колко неумолими могат да бъдат сексуалните му апетити? Все пак измина цяла прекрасна седмица, преди той да ми позволи дори да напусна леглото му след първия път, който прекарахме заедно.

Стомахът на Порциа се сви в болезнен възел, докато отчаяно се опитваше да отхвърли представата за това, как Джулиън върши с Валънтайн същите диви и нежни неща, които бе правил и с нея.

— Защо би те изоставил, след като можеш да му дадеш единственото нещо, което аз така и не успях — любовта си?

Думата прозвуча като ругатня от устните на Валънтайн. Елоиза се размърда неспокойно в ръцете й, а веждите й се присвиха намръщено.

— Как съм могла да очаквам, че ще разбереш любовта на една майка към детето й, или любовта на една жена към мъжа! — настоя Порциа, изкачвайки още едно стъпало. — Ти познаваш само алчността, жаждата, похотта и насилието. Любовта изисква търпение, нежност и желание да жертваш себе си в името на нечие друго благо!

— Любовта единствено те прави слаб! Превръща те в обект на съжаление и присмех, в хленчещо трогателно същество, годно за живот не повече от червей, който се гърчи на паважа след силен летен дъжд.

Порциа поклати глава.

— Това не е любов! Това е мания. Истинската любов не те прави слаб. Напротив! Тя ти дава кураж да преживееш и най-самотната нощ. — Миглите на Елоиза затрепкаха. Порциа се осмели да направи още една крачка. — Преди вярвах, че да се влюбиш означава да срещнеш очарователен принц, който никога не би те изоставил. Но сега разбирам, че дори и да те обича с цялото си сърце, принцът може да почувства, че няма друг избор, освен да те остави.

Зад нея се разнесе насмешлив мъжки глас, придружен от кратко сдържано ръкопляскане.

— Браво! Не бях чувал подобно затрогващо изпълнение, откакто преди време убедих, вече оттеглилата се, Сара Сидънс да се качи на сцената на „Дръри Лейн“ за последен път.

Преди Порциа дори да успее да се обърне, Елоиза отвори очи, протегна малките си пухкави ръчички към френските прозорци и изгука:

— ’ичо Джулс! ’ичо Джулс!