Коста Митов
Село Лесново (3) (кратък исторически очерк)

Глава втора
Периодът на османското робство

Най-мрачният период от развитието на Българската държава е османското робство. С унищожаването на държавата и църквата угасва и българската литература, а запазените книги и ръкописи, по думите на К. Иречек, стават плячка на чужденци — вандали или гръцки духовници и турски поробители.^[1]

Трагедията на българската държава и народ придобива още по-голяма тежест, като се има предвид, че поробването става в период, когато човечеството и неговите най-светли умове прокарват пътя към новото общество. Когато се откриват нови континенти, когато Николай Коперник и Галилео Галилей отправят взор към слънцето и рушат старите представи за неговата божественост, когато е завъртяна печатарската машина, когато ечат вече нежните сонети на Петрарка, а Бокачо разказва шокиращите истории на Декамерон. Това е времето на великите майстори на перото и четката, откривателите на телескопа и барута, които тласкат човечеството в един нов и непознат свят.

В същото това време над българските земи пада черен и непрогледен мрак, а народът, изоставен от своите феодални владетели, понася страшните удари на османските поробители.

Сведенията, с които разполагаме за събитията през периода на османското робство в селото, са крайно недостатъчни. Недостатъчно са проучени запазените турски архиви, а в пътеписите на някои пътешественици, минали през този район, сведенията са доста оскъдни.

Липсата на такива сведения се обуславя и от обстоятелството, че много рядко или почти не са посещавали селото пътешественици, пътуващи от София за Цариград, тъй като то се е намирало встрани от пътя. Сведенията, които дават те, се отнасят преди всичко за селищата, през които са минали, за земеделието и скотовъдството, за някои нрави и обичаи, т.е. за онова, което им е направило впечатление.

Едно от първите сведения за Софийското поле е докладът на турския военачалник Лала Шахин до султана Мурад I от 1386 г. по повод на обсадата на Средец (София). В него се съобщава, че Средец има много добре организирана отбрана, с добре подбрана войска, чийто състав се състои от едри мустакати и добре калени в боевете воини. Според този документ, Софийската област е много богата, с развито земеделие и скотовъдство, и е в състояние да храни за дълго време огромна войска. Софийското поле, според автора на доклада, представлява райска ябълкова градина.^[2]

Софийското поле и някои селища в близост до с. Орманли (Лесново) са описани и от немския пътешественик Ханс Дершвам (1553–1555 г.): „Местността между София и Вакарел е красива и приятна. От двете страни в далечината се виждат планини и малки горички, но всичко е запустяло и буренясало от много време, докато по-рано е било обработена земя, както личи от обраслите сега поля и планини. И тук има само погачи. Намерихме сено, ечемик, вино, яйца — най-необходимото“.

На връщане от Цариград на път за София Ханс Дершвам отново минава през Софийското поле и съобщава някои подробности при коситбата на сено и вършитбата с дикани.^[3]

Кратки сведения за Новоселското поле дава френският пътешественик д-р Ами Буе през 1836 г. на път за Варна през София, Новоселци и Малина. Той съобщава, че след като е прекосил р. Искър и с. Долни Богров и минал през поле, осеяно с могили, стигнал до с. Уселия (Новоселци): „Българското село Уселия е разположено на 5 часа път към югоизток от София и на малко разстояние от планините, които ограждат на изток равнината. Един стражеви пост, който представлява наблюдателница и затвор, се издига насред селото. Оттам има приятен изглед към Йени-хан (Нови хан) и долината, водеща в Ихтиман. Малко езеро огражда селото от югозапад“^[4]

От сведенията на пътешествениците, минали през различни периоди през този район, става ясно, че през османското робство източната част на Софийското поле е била поизоставена поне в първите десетилетия след покоряването на тези земи, макар че преди това е било много плодородно — раждало се жито, плодове и грозде.

Обществено-политическо устройство

В завладените от османските завоеватели балкански земи се установява турско феодално държавно устройство. Това става последователно, като в началния период се запазват някои от феодалните форми, останали от феодалното управление преди. Аналогични процеси се развиват и в Софийското поле.

Земите на старото българско царство били включени в т.нар. Румелийско беглербегство, чийто център бил София. Румелия била разделена на 26 санджака (области), които се управлявали от санджакбегове (областни управители). От своя страна санджаците се разделяли на каази (окръзи) и били управлявани от валии (окръжни управители). Каазите заемали територия сравнително по-голяма от бившите наши околии, съществували до реформата от 1958 г. Най-малката административна единица била нахията (общината), съставена от няколко селища и управлявана от мюдюр (кмет). Към 1721 г. Софийската кааза била разделена на два района (бюлюкбашийски участъци), начело с бюлюкбашии, назначавани направо с указ от султана. Те били представители на раята. За управители — бюлюкбашии на двата района били назначени през този период софийските жители Божко и Неделко.

Село Орманли влизало в участъка на Божко със съседните села Доганово, Долна Малина, Чукурово, Нови Хан и др. населени места, и било известно под названието Нахия Бююк Яйла.^[5] Същото наименование се споменава и в други турски документи с по-стара дата, като джелебкешенския регистър от 1576 г., в който се съобщава за освободен роб от с. Орманлу Хайдар Юсуф.

По отношение на земевладението, завоевателите не изменили съществуващите дотогава феодални порядки. За разлика от средновековните балкански държави, те наложили в тия земи като основна форма на феодално владение спахилъка, свързан с изпълнение на военноадминистративните задължения към централната власт.

След завладяването на Балканския полуостров, по установен обичай органите на османското върховно управление провеждали поземлена регистрация. Тя имала за цел да фиксира официално всички налични източници на всички приходи в съответния новозавоюван район и формата на разпределението им между представителите на управляващата класа и държавните учреждения. Като правило завладяната земя се считала собственост на държавното съкровище, на върховния османски повелител — султана. Тя се поделяла на различни феодални владения в зависимост от големината и качествата й. В най-ранните документи на османската поземлена регистрация не са били все още строго разграничени отделните феодални владения. По-късно те се оформили като тимари, зиамети и хасове.^[6] По-големите владения на земята се наричали зиамет, а по-малките тимар. В Софийския санджак е имало 337 зиамета и 174 тимара. Евлия Челеби, посетил с. Орманли на 6 март 1662 г., посочва, че селото е изцяло зиамет.^[7]

Не разполагаме с данни, от които да личи имало ли е други форми на земевладение в Орманли, освен зиамета. Като се съди обаче от преданието и отделни документи, може да се приеме, че населението — и турци, и българи (циганите не са притежавали собственост), са били собственици или владелци на т.нар. мюлкова земя, т.е. тази земя, която се намирала в чертите на селището или в непосредствена близост до него. Че българите от Орманли са имали собствена земя личи и от цитирания документ на Софийския шериатски съд от 1613 година за определяне на данъците, които те следвало да плащат на Хасан паша.^[8]

Непосредствените производители, на чийто гръб живеела феодалната класа, съставлявали класата на зависимото селячество — раята. Към нея принадлежали не само християните, но и мохамеданско население. Зависимият селянин притежавал специален документ — тапия, който му давал право да обработва част от мирската земя.

Зависимият селянин нямал право да изменя характера на ползуването на своя участък земя. Той можел да превърне лозето в нива или да отсече дърво само с разрешение на спахията и със заплащане на съответна такса. Зависимият селянин бил длъжен да обработва своята земя. Ако я остави необработена в течение на повече от три години, спахията му я отнемал и я давал с тапия на друг. Зависимият селянин също така нямал право да напуска земята и да променя своето местожителство.

В пределите на тимарите, зиаметите и хасовете спахиите имали и лични стопанства — т.нар. „хас чифлици“. Те били неразделно свързани със самия спахилък — властта ги дарявала и отнемала заедно с тях. В много случаи невъзможността за обработване на чифлишката земя принуждавала техните собственици да я преотстъпват на селяните си с тапия, т.е. да я дават за ползуване със задължението да получават от тази земя феодална рента.^[9]

По непотвърдени сведения на професор Бистра Цветкова, с. Орманлия през XVI век е било хас на жената на султана Хамашелд, или това е било ленно владение на членовете на султанското семейство.

Много и най-разнообразни данъци били налагани на българското население. Най-характерният от тях бил хараджът — личният данък, който се плащал всяка година от всеки християнин, достигнал 14-годишна възраст. Друго задължение за християнските семейства бил десятъкът. Съществувал и данък върху добитъка, една част от който се плащала на спахиите, а друга част на централната власт. Най-тежкият и ужасен данък бил повтарящият се всеки пет години набор на най-добрите 10–12 годишни момчета за еничарския корпус. Той бил отменен от султан Мурад IV едва в 1638 г.

Освен посочените данъци съществували и редица други — данък поземлено право, разни пазарни такси, такси за издаване на съдебни актове и редица други. Данъчни органи, които събирали данъците за централната власт, били емините, амилите или извънредните пратеници — мубаширите, които ежегодно прибирали от различните феодални владения данъците, отредени за държавното съкровище.^[10]

От всичко гореизложено трябва да се приеме за установено, че земята е била притежание както на спахията феодал, който е притежавал зиаметската земя и чифлишките имоти, така и на населението от българи и турци, които са обработвали чифлишката и зиаметската земя и освен това са притежавали така наречената мюлкова земя, както и други недвижими имоти, като воденици, тепавици и др. Притежавали са също така и определен брой домашни животни. Добре е било развито овцевъдството.

Броят на българите, притежаващи имоти, вероятно се е увеличил след 1856 г., когато в резултат на реформите, извършени от султанското правителство, чифлишките земи, в които дотогава са се разпореждали аги и бейове, са предадени почти напълно на селяните, като те са се задължавали да ги изплатят в определен срок.

Основанията за такава аграрна реформа обаче не бива да търсим в милосърдието на султана, а преди всичко в зачестилите въстания и съпротива на българското население в различните краища на страната, както и поради все по-често надигащите се протести на европейската прогресивна общественост.

Сравнително оскъдни са сведенията, с които разполагаме за по-значителни събития в Орманли, станали през периода на османското робство. От събраните сведения и откритите документи става ясно, че Орманли, като селище със значително турско население, с чифлик на градския управител на София, с джамия, построена още в началния период от заселването на турците (през 1652 г. тя вече е съществувала), е служело в известен смисъл като резиденция на управителите на София, където са посрещани видни техни гости.

Населението на с. Орманли може да се гордее, че тук през 1841 г. от чардака на чифлишката къща може би за първи път в България прозвучава Марсилезата, изпята от пратеника на Франция Жером Бланки.^[11]

В поместения по-долу разказ е направен опит да се възпроизведе мисията на Бланки през този период. Той идва в Цариград като пратеник на френското правителство, за да узнае нещо повече за зверствата на турската власт при потушаването на Нишкото, или т.нар. „Шопско въстание“.

Мисията на Бланки

Нисък на ръст, дебел, с лице напъстрено от шарка и със зачервени подпухнали очи, Осман бей — градският управител на София, беше блед и неспокоен. Предстоеше му нежелана среща и неприятен разговор с представителя на френското правителство Жером Бланки, който идваше през София на път за Цариград за установяване на истината за потушеното с големи жестокости Нишко (Шопско) въстание. Неговото раздразнение се подсилваше и от обстоятелството, че той беше наскоро лишен от пашовския си сан заради голямата неприязън към християнското население от София и заради безчинствата му при потушаване на въстанието.

В този топъл августовски ден на 1841 г. София посрещна френския представител без музика и барабани, без посрещачи, както това става при посрещането на паши и бейове. Със своите дървени къщи, тесни калдъръмени улици, покрити с лози, ниските и опушени, но приветливи дюкяни и кафенета, с оживения си и шумен пазар и с многобройните минарета на пръснатите из града джамии, София остави незабравими впечатления у Бланки, който неусетно се озова пред конака на градския управител.

Посрещането на Бланки и неговите придружители беше хладно, с подчертано привидна вежливост, продиктувана от наложилите се обстоятелства. В разговора си с Осман представителят на френското правителство не пропусна да подчертае загрижеността на Франция от нечовешките отношения на властите към християнското население при потушаване на въстанието.

Разговорът вървеше трудно и биваше често прекъсван от пристигащите куриери, които идваха при градския управител с разнообразни вести и които тутакси му се прочитаха от неговия секретар. На една част от писмата Осман бей отговаряше веднага, като диктуваше отговора на кехаята, а други изгаряше на поднесената му от него свещ.

Една конкретна постъпка на бея потвърди убеждението у Бланки за враждебното му отношение и неприязън към раята. Когато той свърши своята работа с преглеждането на кореспонденцията, вратата на неговата стая се отвори и на нея се показа паднал на колене един посетител — рая, който с много поклони и с трепереща ръка поднесе на бея една просба. След като накара посетителя да остане в това положение известно време, Осман бей я ритна с крак и извика: „Какво иска това куче? Имам ли време да се занимавам с неговите работи!“, и нареди да изпъдят незабавно уплашения и объркан посетител.

С енергично и рязко движение Бланки изразява своя протест и възмущение от постъпката на бея, която не остава незабелязана от него. „Това е един рая — казва беят с подчертано презрение — нима подобни хора у вас се третират с по-голямо зачитане?“

Раздразнен от поставения му предизвикателен въпрос, Бланки отговаря: „Безсъмнено у нас нашият владетел, който е по-силен и могъщ от султана, отговаря на всички просби, които му се отправят, и вместо да ругае, той ги подпомага“. Една лукава усмивка на недоверчивост се изписва върху лицето на Осман бей, което всъщност е и неговият отговор.

Бланки е настанен в дома на едно от първите християнски семейства на града, където след завръщането си от конака е посетен от софийския епископ.

Грък по народност, със спокойна и благородна осанка и с поглед, в който липсваше откровеност, и с явно безпокойство, епископът и придружаващите го свещеници изложиха пред Бланки своите искания и тежнения и изразиха своята увереност във Франция и нейната подкрепа в справедливата борба на християнското население.

„Надявам се, господа — им каза Бланки — че султанът, който е баща на всичките си поданици, непременно ще узнае как ви третират и ще тури ред в работите. Европа и Франция също така ще узнаят за вашето положение и нещастията ви ще имат своя край.“

„Нека се надяваме на бога — отговори епископът — това е нашето голямо утешение“, и си отиде със свитата и придружаващия го турски шпионин.

На следния ден Жером Бланки връща визитата на епископа, от когото получава богати сведения за зверствата на турските власти при потушаване на въстанието, от които френското правителство живо се интересува.

По желание на Бланки Осман бей се разпорежда да предоставят на разположение на представителя на Франция най-добрата зала в известните още от римско време прочути Софийски бани, които справедливо се славели в турската империя.

Въпреки суровите упреквания на Бланки против упражнявания над християнското население деспотизъм, Осман бей се показва твърде внимателен към своя, макар и не много желан гостенин и го моли да прекара един ден в чифлиците му в с. Орманлий, намиращо се на пътя, по който предстои да мине към Одрин и Цариград. По настояване на бея Бланки приема предложението му да пътува до това село с неговата лична харемска кола, теглена от четири коня.

Пътят от София до с. Орманлий беше стръмен и недостъпен за такава кола, затова Осман бей беше поръчал да бъдат събрани десетина българи — селяни, които да теглят колата до върха на редута (вероятно Слатинският редут). Тези селяни, между които имаше и един старец, вървяха запъхтени и потънали в прах и пот след колата и едвам смогваха да я догонят. Много голямо беше учудването и раздразнението на Бланки, когато узна от придружаващата го охрана, че селяните, следващи колата, са принудени по заповед на бея да бъдат впрегнати в нея и я изтеглят до височината. Възмутен от тази постъпка на Осман бей и неговото презрение към тези българи, демонстрирано пред представителя на свободна Франция, Бланки слезе от колата и пешком изкачи височината. На тази негова постъпка придружителите от охраната започнаха да се смеят и му обясниха, че не бива да му прави впечатление, тъй като такава е заповедта. Независимо от това, те не посмяваха да впрегнат българите в колата и тя празна беше изтеглена до височината. При разделяне с българите Бланки им даде възнаграждение, което те приеха, изказвайки благодарност за проявената щедрост.

„Приятели — каза им Бланки — приемете от един християнин това възнаграждение за напразно изгубеното от вас време и помнете, че ще дойде време, когато вие няма повече да бъдете впрягани като добитъци, а ще живеете като свободни хора. Имайте търпение и се надявайте.“

Когато учудените и слисани селяни разбраха, че техният благодетел е по народност френец, в един глас извикаха: „Да живее Франция!“.

Чифликът на Осман бей в с. Орманлий беше в плачевно състояние. Повечето от зданията бяха на разваляне и само джамията, разположена сред селото, с високото си минаре се издигаше над останалите постройки. Широк ограден с кирпичени зидове двор, в който растяха вековни брестове, опасваше чифлишкото стопанство, в средата на което беше разположена еднокатна, но с много одаи и голям чардак чифлишка къща. По буренясалите калдъръмени пътеки и край стопанските сгради се мяркаха ратаи, които работеха в чифлика и се грижеха за неговото стопанство.

Управителят на чифлика, висок и спретнат турчин с гладко избръснато за случая лице и с черна брадичка, придружен от един ратай — българин, посрещна Бланки и неговите придружители и с подчертана учтивост и интерес към тях ги покани в чифлишката къща, където им беше предложен богат обед.

Беше горещ августовски следобед, в който човек изпитва желание да се разходи из полето, да подиша ароматния въздух и да опознае по-отблизо хората от чифлика. Ръководен от такива желания и мисли, Бланки взе ловната си пушка и прекара следобеда на полето на лов за орли и щъркели, които изобилствуваха през този сезон в околността.

Вечерта посрещането на Бланки в чифлишката къща беше още по-тържествено и пищно. Масата в голямата гостна беше отрупана с печено овнешко, пилаф, пържени пилета, бели погачи, плодове, люта сливова ракия и червено като кръв вино. Вечерята продължи дълго, разговорите се водеха на различни теми, докато виното не каза своята последна дума и прикани гостите към почивка. В същото време евнухът в бейския харем полагаше неимоверни усилия за прибиране на жените от харема в техните стаи, които упорито не желаеха да се приберат, подтиквани от голямо любопитство и подчертан интерес към гостите от Европа.

Възбуден от силното вино, възмутен до дъното на душата си от тираничното отношение на потисниците към безправното българско население, заразен от събитията, ставащи във Франция, Бланки излезе на чардака на чифлишката къща и запя с пълни гърди Марсилезата^[12]

Пратеникът на Франция Жером Бланки посещава България, както вече посочихме, през 1841 г. във връзка с жестокото потушаване на въстанието в Нишкия санджак или, както Христо Ботев го нарича, „Шопско въстание“. Това въстание избухва на 6 април и обхваща селата от Нишкия санджак, включително и отделни населени места от Софийския санджак. Въстанието е потушено с жестокост, каквато може да се сравни с жестокостта, проявявана по време на Априлското въстание. Европейската съвест е разтревожена. В Ниш пристига специален пратеник на руското правителство, който описва турските зверства и предлага проект за реформи. Бланки страстно разобличава безчинствата на поробителите.

„Трябва да се видят — пише Бланки — страшното отчаяние на българските селяни и дързостта на албанските орди, за да си съставим понятие за страданията, които е трябвало да понесе българското население.“, и по-натам: „Европа не знае, че в тази част на Турция няма ни една-едничка жена, чиято чест да не е изложена на произвола. И все пак духът на поробеното население не е сломен от страшните жестокости. Пушки и само пушки ни дайте — казваха българските селяни — и ний скоро бихме очистили нашите гори от тия зверове.“^[13]

Участие на населението в националноосвободителното движение

Народното освободително движение в Софийското поле се засилва особено много след идването на Васил Левски и Димитър Общи в София през 1871 г. Васил Левски и Димитър Общи дошли в София през Саранци. Там на хана, както пише Захари Стоянов, те се видели с ботевградския (орханийския) чорбаджия Димитър Брънчев. На въпроса, отправен от Брънчев към Левски и Общи, откъде идват и по каква работа, Левски отговорил: „От Тузлушко за Софийско — шопи да купуваме“. „Един шоп за един грош“ — казал Димитър Общи, а Васил Левски добавил: „Сто шопа за два попа“.

Изследователите на дейността на Васил Левски в Софийско посочват, че в резултат на неговото пребиваване тук той е обходил цялото Софийско поле. „Той беше навсякъде — пише Захари Стоянов — не остави непосетени ни кафене, ни кръчма, ни метох, ни манастир. От конака на софийския валия, до последната колиба“. Вероятно през периода 1871–1872 г. Васил Левски или Димитър Общи са посетили и с. Орманлия (Лесново). Според преданието, запазено от поколенията, Васил Левски дошъл в Орманлия и се отбил в кръчмата на дядо Боне, идвайки от Богданлия. Придружавал го Стоимен Вурдов от същото село. На въпроса, който Васил Левски отправил към дядо Боне, дали има образуван революционен комитет, дядо Боне му отговорил: „Нашето село е турско, комитет не може да се образува, но може да запалите селото“. Дал на Левски няколко жълтици и го изпратил. Според друго предание тази среща станала не в кръчмата на дядо Боне, а в дома на дядо Гогош (Петър Тотин). Той също обяснил на Васил Левски, че в селото не може да се образува революционен комитет поради това, че имало много турци.

Няма писмени или други безспорни сведения, които да потвърждават това предание. Вярно е обаче, че Васил Левски или Димитър Общи са идвали в селото и това е дало своето положително отражение в по-късните събития. Независимо, че в селото е имало доста турци, че турският дух и нрави са преобладавали, че джамията — този бастион на мохамеданството, играела важна роля за поддържане на религиозния фанатизъм, българското население е отстоявало също своите права, народност и вяра.

Теглилата на населението от Софийското поле не останали незабелязани и от най-големия наш революционер и поет Христо Ботев, който издигнал глас за защита на онеправдания народ.^[14]

„… Осман паша (градският управител на София и собственик на чифлика в Орманлия — бележка на автора) е успял в продължение на десетина години да спечели голямо имане и да завладее половината от Софийското поле. Тоя тиранин — пише Хр. Ботев — е държал на чифлика си в Кациляне около 30 души арнаути, които с нож в ръка са карали народа да работи ангария и които са обирали по пътищата и по селата по-богатите хора. С една дума, тоя паша е бил капасъзин и царски човек. Трябва да отбележа и това, че по софийските села рядко се намира някоя хубава жена или някое младо момиче, които да не са били озлочестени или от самия паша, или от неговите арнаути. После смъртта на Осман паша от него са останали двама синове — Мурад бей и Мустафа бей. Мурад бей е бил един от най-големите сребролюбци. Тоя човек е успял в кратко време да задължи почти всички села, които се намират в Софийски окръг, да му работят ангария. Имането му било твърде голямо. Когато той отивал по селата или когато се разхождал из града, той водел след себе си цяло стадо олане (прислужници), чибукчии (прислужници, които поднасят лулата), сеизи (коняри) и ескчии (кърпачи)“.

В тази статия Христо Ботев подробно е описал теглилата на дядо Боне от с. Новоселци (Елин Пелин), който бил заплатил голяма сума на турския бей, без да я дължи. Въпреки това той бил хвърлен в тъмница, тъй като псувал турците, където и умрял.

„Селата Герман, Долно Лозене, Новоселци, Негушево, Долна Малина и всичката златишка кааза се намират в ръцете на Мурад бей, който е станал втори султан“, и т.н.

Малко или недостатъчно проучени са сведенията за българи, взели участие в хайдутството и четническото движение от селата в източната част на Софийското поле.

Софийският шериатски съд е осъдил през 1615 г. бунтовника–хайдутин Кьосеоглу — Вълко заедно с другите от неговата чета на тежък тъмничен затвор, защото бил „главорез“ на турското население в Софийската кааза, убивал и ограбвал турците, като напоследък съсякъл на парчета много неверни мюсюлмани.^[15]

През същата година войвода на харамийската — кюфярска чета, която върлувала в Софийско и Златишко, бил раятинът Бързак-баши Боги. Това обстоятелство се установява от заловен харамия на име Иван Стоянов от с. Столник, Софийско, който казал, че Бързакът е нападнал хаджи Вельо от с. Камарци, ограбил имота му и погубил самия хаджия. Съучастници на Бързак били Шошовица, Новаче, Халкалиоглу Младен и други харамии. Заловените харамии били предадени на съдебноадминистративните власти.

От горните сведения личи, че и в селата от този район е имало участници в хайдутството и четническото движение.

Интересни сведения за живота и участието на Никола Петков Гуджов от с. Лесново, дядо на жителя на селото на Иван Гаврилов Гуджов, в Априлското въстание се съобщават в книгата „Робувах, наробувах се“, издателство на Националния съвет на Отечествения фронт.

Към 1873 г. в с. Мечка е дошъл Никола Петков Гуджов, ковач. Този малко известен мъж от онова далечно бунтовно време е роден в с. Лесново, окръг Софийски. Внукът му Петко Атанасов Ковачев разказваше, че родителите на дядо му Никола били от Тетевен. Баща му свирел на гайда. Но един празничен ден, когато с гайдата си огласил тетевенския мегдан, някакъв турчин се приближил до него и промушил с нож гайдата. Като че ли сърцето му намушил, така силно го заболяло, идвало му да разкъса високомерния друговерец, но се въздържал. Вечерта, когато мрак паднал над Тетевен, той причакал похитителя пред дома му и си отмъстил. Макар и да не бил открит, след този случай наскоро напуснал Тетевен и се преселил в с. Орманлия. Станал свинар у един местен чорбаджия, които бил железар. В Орманлия се родил Никола и когато пораснал, изучил железарския занаят при бащиния си чорбаджия.

Животът на българите в това село, където имало много турци, не бил спокоен. Никола не бил равнодушен към тежката участ на съселяните си. Имало един османлия, който впрягал едри и яки биволи и когато срещнел българин с впрегната кола, връхлитал с биволите си върху него, погазвал добитъка му и изпотрошавал колата му. Никола не го оставил ненаказан. Няколко пъти опожарявал храната му за добитъка. Видял се в чудо бабаитинът и не знаел как да умилостиви неуловимия подпалвач. Най-после като нямало друго какво да направи, той излязъл една вечер на чардака и се провикнал „Турчин ли си, българин ли си, не ми гори храната на добитъка, няма повече да върша пакост.“

С широки плещи и с мустаци, твърди като желязото, което ковял, Никола бил и пехливанин. Нямало в селото кой да излезе насреща му. Много пехливани повалил, но с това си спечелил и омразата на поробителите. Някои от бащите на победените му се заканили, че ще го убият, загдето посрамил момчетата им. Като разбрал, че животът му е застрашен, Никола напуснал родното си село и тръгнал да търси убежище някъде далеч, където никой не го познавал. Така към 1873 г. Никола Ковача, както е известен в панагюрския край, дошъл в с. Мечка, затънтено тогава в гъстите и непроходими гори на хайдушката Средна гора. Тъй като не познавал никого, той се скитал известно време без работа из селото. По това време тук нямало майстор, които да направи било мотика, било палешник или друго някое земеделско сечиво. Като научил, че непознатият пришълец разбира от железарския занаят, Кокльо, местен селянин, поговорил с него. Един ден го завел в дома си и в едно от помещенията му помогнал да обзаведе железарска работилница. Скоро големият чук зазвънтял в ръцете на Никола. По-късно Кокльо му дал безвъзмездно бостанчето си (малка зеленчукова градина) край дерето, където ковачът си направил къща и останал да живее до края на живота си в с. Мечка.

За готвещото се Априлско въстание били необходими не само клетви, решителност и убеденост. Необходимо било преди всичко оръжие, барут, куршуми, саби и ками. На първо време трябвало да се намери майстор, който да изкове хладно оръжие — саби и ками.

Макар и да не познавал добре миналия живот на дошлия от далечното софийско село майстор, Димитър Кокльов предложил тази важна и опасна народна работа на Никола Петков Гуджов — ковача. Трябвало да рискува, но друг избор нямало.

Никола с готовност приел. Той се чувствувал и задължен на Кокльо, който му осигурил работилница в собствения си дом, за да може да преживява. Така малката ковачница за мотики, палешници, брадви и други сечива станала оръжейна работилница, а Никола ковачът — оръжеен майстор на Априлското въстание в с. Мечка.

Този скромен и безкористен патриот или, както го нарича Димитър Страшимиров, „велик Круп“ на Априлското въстание по тези места, след освобождението на България продължил да упражнява занаята си.^[16]

Според преданието, участие в Априлското въстание взели и други жители на селото.

По време на Априлското въстание в с. Голема Раковица е имало изграден революционен комитет. Знае се също така, че Георги Бенковски с неговата хвърковата чета е обикалял често този район — Каменица, Белица и др. За изхранването на четата е трябвало да се осигурява преди всичко хляб.

Именно с такава цел жителите на селото Стоян Пешов, дядо на Серафим Николов Туолов, и Иван Велинов, бащата на баба Чолда, натоварили по една кола хляб и тръгнали за с. Голема Раковица уж за дърва. Отишли на уреченото място, но за зла участ турците ги открили и пребили от бой. Побоят бил толкова голям, че те едвам се прибрали в селото, но и двамата легнали болни. Скоро след това и двамата починали.

Тези два примера красноречиво говорят, че при по-добри и благоприятни условия (макар че такива за с. Лесново въобще не са съществували поради посочените по-горе причини) участието на лесновчани в тези събития вероятно би било значително по-голямо.