Кейт Уокър
Напълно непознати (8)

Осма глава

— Мамо, та това е смешно!

Беше минал само половин час, а Лиз вече не издържаше. Майка й не се държеше нападателно и грубо, въпреки че когато им отвори и видя Ричард, сякаш едва сдържа желанието си да им тръшне вратата под носа. Сега беше хладно любезна, само дето се правеше, че не чува думите му и говореше единствено с дъщеря си — все едно, че той не беше в стаята. Ричард проявяваше изненадващо търпение, но Лиз чувстваше, че това няма да е за дълго. Побърза да предложи кафе, за да остане за малко насаме с майка си.

— Не разбирам за какво говориш! — Гласът на Джейн Нийл бе спокоен, но ръцете й трепереха, докато зареждаше кафеварката.

— О, престани! — не издържа Лиз. — Държиш се с Ричард като с престъпник, а той само се опитва да поговори с теб.

— Точно този разговор ме безпокои. Знаеш мнението ми, Елизабет. Чарът му не може да ме впечатли. Както казва Шекспир, „човек може да се усмихва, да се усмихва и въпреки това да е негодник“. И обикновено се оказва точно така. Не ти ли стига, че веднъж вече ти разби живота, та отново му даваш тази възможност? Мислех, че си се поучила от грешките си.

Кои грешки? Че е допуснала Ричард отново да се появи в живота й, че му е повярвала, че му е отдала любовта си? Но имаше и други грешки, които едва сега започваше да осъзнава.

— Старая се — успя да отговори тя.

— Би трябвало да се постараеш повече! Знаеш не по-зле от мен, че този човек ще… — Джейн Нийл изведнъж млъкна и с широко отворени очи се вторачи зад гърба на дъщеря си.

Лиз бавно се обърна, сигурна какво ще види. Ричард привидно спокойно се бе облегнал на рамката на вратата, но потъмнелите му като зимно море очи бяха гневно приковани в Джейн Нийл.

— Този човек ще… — подсказа той. — Продължете, госпожо Нийл, какво ще стори този човек на дъщеря ви?

На Джейн Нийл й трябваха не повече от десет секунди, за да върне самообладанието си, но Лиз имаше чувството, че за това време сърцето й се е качило в гърлото и й пречи да диша.

— Трябва ли да питаш? Не си ли го направил вече?

— Бих искал да знам какво точно мислите, че съм направил.

— Ти отне на дъщеря ми вярата, бъдещето…

Не и любовта, отбеляза наум Лиз. Майка й никога не би признала, че такова чувство изобщо съществува.

— Ти разби кариерата й…

О, мамо недей, искаше да извика Лиз, но не успя. Ричард се отлепи от вратата и погледна въпросително съпругата си.

Как можа, мамо! Как можа да му кажеш точно това, отчаяно помисли тя.

— Поправете ме, ако греша… — Кадифеният му глас не издаваше колко е потресен. — Но доколкото си спомням, Елизабет имаше работа…

— Работа! — презрително изсумтя майка й. — Работа в канцелария. А къде останаха мечтите й, амбициите й, желанието да бъде самостоятелна?

— Мамо! — простена Лиз.

Ричард отново беше обърнал очи към нея.

— Не знаех за това.

— Това беше само идея — опита се да обясни Лиз с треперещ глас, но Джейн Нийл нямаше намерение да се отказва:

— Не те е интересувало!

Лиз с облекчение видя, че погледът му отново се насочи към майка й, макар че едва ли бе повярвал на обясненията. Очакваше дълги разговори на тази тема, а перспективата за това я плашеше.

— И ти си като всички мъже! — Джейн Нийл вече бе в стихията си. — Пълен егоист, който се интересува само от собствените си желания.

— Всички мъже? — За пръв път Ричард повиши глас, но бързо се овладя. — Искам да ви покажа нещо, госпожо Нийл. — Отиде до стаята и бързо се върна с няколко снимки в ръка. — Бих искал да погледнете това… — Подаде й две снимки. — И да ми кажете кои са тези хора.

— Аз — недоумяващо произнесе майка й. — И Елизабет… Но какво…

— И това — продължи Ричард и подаде още две снимки. — Кои са тези двамата?

— Ами това очевидно си ти и… — Тя внезапно пребледня и Лиз разтревожена се приближи. От това, което видя, дъхът й секна. Как бе успял Ричард да намери снимки на баща й?

Миг по-късно се сети. Тази снимка беше скрила сама, когато баща й ги напусна, а майка й унищожаваше всичко, останало от него. Сигурно Ричард я бе открил между нещата й, които в бъркотията не взе от дома им.

— Кой е този човек, госпожо Нийл?

— Дон… — успя най-сетне да каже Джейн Нийл. — Моят съпруг.

Докато говореше, лицето й се изкриви от болка и Лиз изведнъж осъзна, че майка й никога не е преставала да обича баща й, въпреки всичко, което бе говорила за него. Искаше й се да приближи до нея и да я притисне в прегръдките си, но не се осмели, поне докато Ричард бе в стаята.

— И така… — Той остави снимките на масата и ги разбърка. — Джейн… Елизабет… Ричард… Доналд… — Изведнъж вдигна очи към Джейн Нийл. — Четирима души, всичките различни. Вие с Елизабет си приличате, но не сте еднакви. Две жени, но не всички жени. А тук… — Пръстите му спряха върху снимката на Доналд. — Един мъж. Но не всички мъже.

Лиз беше потресена. Той забеляза сълзите на майка й преди нея и с поглед я подкани да отиде и да хване ръката й. За нейна изненада Джейн не се отдръпна.

— Той… Аз…

— Знам. — Гласът му беше изпълнен с топлота. — Повярвайте ми, разбирам.

Лиз неочаквано усети, че и нейните очи са пълни със сълзи. Тя беше повярвала — Ричард наистина разбираше болката на майка й.

Но миг по-късно Джейн Нийл се овладя.

— Може би наистина разбирате, господин Дикън. Но ако е така, би трябвало и да разберете защо искам да оставите дъщеря ми на мира.

— Аз…

Този път Лиз не изчака отговора на Ричард. Повече не можеше да мълчи. Не беше сигурна дали майка й проумя какво искаше да й каже той, но тя беше разбрала.

— Не е това начинът, мамо — прекъсна ги тя твърдо, защото това, което трябваше да каже, бе много важно. Не знаеше какво ще постигне, не знаеше дали ще промени нещо. Но най-после бе започнала да разбира защо се съгласи да се срещне отново с Ричард, защо продължаваше да се среща с него. — Аз не съм ти, мамо. И Ричард не е баща ми. Ние сме различни хора. Не може да се съди за всички мъже или за всички жени по това, което се е случило между нас. Ние сме само един мъж и една жена и трябва да се справим сами с проблемите си. — Не смееше да погледне към Ричард, но чувстваше, че очите му я изгарят. Започваше да разбира какво бе имал предвид, когато я обвини, че е позволила на майка си да управлява живота й. — Баща ми те е напуснал и е разбил сърцето ти. Ти си се справила по начина, който ти се е струвал най-добър. Но за мен той не е добър, а струва ми се, ти сама виждаш, че не е бил добър и за теб. Но аз няма да допусна това да се случи и с мен. Аз съм вече зряла жена. Не можеш да ме опазиш от целия свят и трябва да ме оставиш да живея, както аз намирам за правилно, и да допускам собствените си грешки. — Тя усети как майка й се скова, но след малко неочаквано се отпусна.

— Направи това, което смяташ за най-добро.

— Това е повече, отколкото очаквах.

Откакто бяха излезли от дома на майка й, Лиз очакваше реакцията на Ричард. Но първите му думи я изненадаха. Не можа да разбере дали е очаквал по-малко от нея, или от майка й. Но преди да успее да обмисли въпроса, дойде това, от което се страхуваше:

— Какво имаше предвид майка ти, когато спомена, че още преди да се оженим, си искала да работиш самостоятелно?

— Нали ти казах, това беше просто идея. Но после размислих.

Не можеше да му каже защо е размислила. Това означаваше да признае, че след като е видяла какви домове са създали майка му и сестра му за съпрузите си, се е страхувала, че няма да може да успее да постигне това и в същото време да прави кариера. Това бе причината да предпочете спокойната и сигурна работа в канцеларията. Искаше да бъде такава съпруга, каквато според нея искаше той.

— Аз не бих те спрял, ако това е било…

— Знам, че нямаше да ме спреш — прекъсна го тя по-рязко, отколкото би искала.

Спомняйки си за снощната вечеря у Елинор, не можеше да не си зададе въпроса дали ако бе започнала веднага самостоятелна работа, щеше да се чувства така потисната в сравнение с майката и сестрата на Ричард. Ако имаше работа, която да я увлича както сега, сигурно би се отнасяла с по-голямо разбиране и към Ричард. Как обаче би успявала да се справи с всички обществени задължения, които неговата кариера налагаше?

— Но реших, че всъщност не искам това.

— Хм…

За миг Лиз се уплаши, че той няма да приеме обясненията й и ще продължи тази неприятна тема. Но той само я изгледа и тихо каза:

— Трябва да поговорим, Елизабет. Сериозно да поговорим. Но не тук и не сега. Ти каза, че си уморена. Аз също. Тази седмица ще бъда много зает, но ако искаш, можем да заминем някъде за събота и неделя.

Ако й бе предложил снощи, щеше да откаже веднага, защото би се усъмнила в искреността му и нямаше да е готова да приеме последствията. Но днес беше друго. Пък и неувереното „ако искаш“ я трогна.

— Идеята е добра — съгласи се тя. — Къде ще отидем?

Ричард я погледна за миг и веднага извърна очи към пътя, привидно съсредоточен в шофирането.

— Остави всичко на мен.