Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (3)

Е, скоро ме изтръгнаха от тези романтични усещания — и то така, че съвсем осезаемо го почувствувах. Ето какво се случи: през онзи следобед играхме домино, сетне така се разбъбрихме, така интересно прекарахме времето си, че никой от нас не разбра колко късно е станало. Най-сетне в единадесет и половина уплашено видях колко е часът и набързо си тръгнах. Ала още докато бащата на Едит ме изпращаше през салона, отвън долетя шум, който приличаше на жуженето и бръмченето от стотици хиляди пчели. Истински порой плющеше по стряхата на къщата.

— Колата ще ви откара — успокои ме Кекешфалва.

Възразих, че това в никакъв случай не е необходимо; наистина, неприятно е дори да си помисли как шофьорът само заради мен ще се облича още веднъж, и то сега, в единадесет и половина, и ще изкарва колажа от гаража (съчувствието и човещината към чуждите съдби са съвсем нови за мен, едва през последните седмици съм се научил да ги изпитвам): Но в края на краищата истинска съблазън е в това кучешко време да се разположиш в мекото елегантно купе на возилото и мигом да се озовеш у дома, вместо половин час да газиш подгизнал калта по шосето с тънички лачени ботуши — и аз отстъпвам. Възрастният човек не се спира пред дъжда, лично ме придружава до колата, където загръща коленете ми с одеяло. Шофьорът подкарва автомобила; вихрено се понасям към къщи през вилнеещата буря.

Приказно удобно и приятно е да се пътува в безшумно плъзгащата се кола. Ала сега, когато вече се насочвам към казармата — чудна работа, колко бързо стигнахме! — аз потропвам по стъклото и моля шофьора да спре на площада пред кметството. По-добре е да не отивам до самата казарма с елегантния автомобил на Кекешфалва! Зная, никому не е по вкуса, когато някакъв дребен подпоручик се носи като ерцхерцог в разкошен автомобил и позволява на шофьора в ливрея да му помага при слизането. Нашите началници не обичат да гледат подобно важничене, освен това от много време насам се ръководя от стремежа колкото може по-малко да смесвам своите два свята — луксозния външен свят, в който съм свободен, независим и разглезен човек, с другия, служебния свят, където трябва да се снишавам като сиромах, изпитващ огромно облекчение, ако месецът има само тридесет вместо тридесет и един дни. Едното ми „аз“ подсъзнателно не желае да знае нищо за другото; понякога направо не мога да различа кой всъщност е истинският Тони Хофмилер — този в казармата или онзи при Кекешфалва, този тук или онзи там.

Шофьорът удовлетворява желанието ми и спира на площада пред кметството, на две пресечки от казармата. Слизам, вдигам яката си и понечвам бързо да прекося големия площад. Ала тъкмо в този миг бурята се развихря с удвоена мощ, мокрият камшик на вятъра ме шибва през лицето. Мисля си, че ще е по-добре да изчакам няколко минути под някоя стряха, преди да претичам през двете улички до казармата. Всъщност не, кафенето е отворено, ще изчакам вътре на по-сигурно място, докато проклетите небеса излеят поройните си водопади. Само шест къщи ме делят от отсрещното кафене и ето, иззад мокрите стъкла проблясва мъждивата светлина на газена лампа. Другарите ми още седят на нашата маса; прекрасна възможност да загладя своята вина, от доста време насам беше редно да се появя сред тях. Вчера, завчера, последната и предпоследната седмица не бях се мяркал на тази маса. Всъщност те имаха пълно основание да ми се сърдят; след като си изменил някому, дръж се поне прилично!

Влизам. В предната част на кафенето лампите току-що са угасени за икономия, наоколо се търкалят разтворени вестници, а сервитьорът Ойген брои парите от дневния оборот. Ала в игралната зала отзад виждам светлина и отблясъци от лъскави униформени копчета; те наистина са тук — заклетите играчи на тарок: Йожи, поручик, Ференц, подпоручик, и полковият лекар Голдбаум. По всичко личи, че отдавна са изиграли своята партия и сега просто сънено са се отпуснали, обзети от леността на кафенетата, която ми бе добре позната и която пречи на човек да си тръгне; ето защо моята поява се оказва истинска „манна небесна“, тъй като прекъсва отегчената им сънливост.

— Я гледайте, Тони! — известява Ференц.

— Какъв блясък струи над схлупената ни колиба! — нарежда полковият лекар, когото постоянно закачаме, че страда от хроническо цитатно разстройство.

Шест сънени очи премигват и се засмиват насреща ми:

— Здрасти! Здрасти!

Тяхната радост ме заразява. Действително са добри момчета, мисля си аз. Изобщо не ми се сърдят задето толкова време изчезнах без извинение и обяснение.

— Едно кафе! — поръчвам на келнера, който сънливо се тътри към нас, и намествам стола с извинителните думи: — Е, какво ново? — Така започва всяка наша среща.

Широкото лице на Ференц става още по-кръгло, мигащите му очи почти потъват в червендалестите страни; устата му се разтваря бавно и меко.

— Ами най-новото е — доволно се ухилва той, — че ваша милост благоволи отново да се появи в скромната ни компания.

А полковият лекар се обляга назад и подхваща с интонацията на Кайнц^[1]:

Махадьо, бог земен, слиза доле

на земята вече шести път

да изпита радост и неволи,

сам облякъл тленната ни плът^[2].

И тримата ме гледат развеселени, а мен тутакси ме обзема кисело настроение. Мисля си, че ще е най-добре да изпреваря въпросите им и да побързам да им разясня защо съм се губил тези дни и откъде пристигам днес. Ала преди да отворя уста, Ференц, кой знае защо, многозначително смига на Йожи и го подбутва с лакът.

— Гледай, гледай! — сочи той под масата. — Какво ще кажеш? Виж го, обул лачени ботуши в това ужасно време, и параден мундир! Бива си го Тони, подредил се е на топличко! При стария манихей^[3] сигурно е като в приказките! Всяка вечер по пет блюда, разказваше аптекарят, хайвер и тлъсти петлета, истинско уиски „Bols“ и превъзходни пури — не като помиите в „Червения лъв“! Даа, подценявахме го ние нашия Тони, а той бил истински хитрец.

Йожи незабавно го подкрепя:

— Е, само дето приятелството му понакуцва… Да, мили мой Тони, вместо да му кажеш на оня твой старец: „Ей, старче, имам няколко напети другари, все разкошни, прекрасни юначаги и на всичко отгоре не са расли в гората, ще ви ги домъкна някой път тук…“ Но не, той си мисли: „Я си къркайте прокисналата бира, подлютявайте си гърлата с вечния говежди гулаш!“ И това ми било приятелство! Всичко за себе си и нищичко за околните! Е, донесе ли ми поне една дебела пура „Упман“? Ако е така, за днес ти прощавам.

И тримата започват да се кикотят доволно. Аз обаче внезапно се изчервявам чак до ушите. Защото — по дяволите! — как е могъл проклетият му Йожи да отгатне, че като бяхме с Кекешфалва в преддверието, той действително ми пъхна в джоба една от неговите изискани пури за сбогом? Винаги така прави. Да не би пък да лича през сакото ми, да е изпъкнала между двете копчета на гърдите? Ех, дано момчетата не забележат нищо! В смущението си се усмихвам насила.

— Брей, прищяла му се „Упман“! Не ставаш ли за по-евтина? Май цигара трето качество също ти приляга. — И му поднасям отворената си табакера.

Ала в същия миг ръката ми трепва. Защото онзи ден бях рожденик, станах на двадесет и пет години; девойките, кой знае как, бяха научили това и когато по време на вечерята вдигнах салфетката, сложена до моята чиния, усетих, че в нея е загърнато нещо тежко: табакера, подарък за рождения ми ден. Но Ференц вече бе забелязал новата кутия — в малобройната ни компания и най-незначителната дреболия се превръща в събитие.

— О, какво е това? — изръмжава той. — Ново снаряжение, а? — Направо измъква табакерата от ръката ми (нима мога да се противопоставя?), опипва я, оглежда я и най-после претегля тежестта й на дланта си. — Слушай, струва ми се — и той се извръща към полковия лекар, — че дори е истинска. Поразгледай я добре — нали твоят доблестен създател търгуваше с подобни нещица, та и ти криво-ляво ще успееш да се ориентираш.

Полковият лекар Голдбаум, който действително е син на златар в Дрохобич, намества пенснето върху въздебелия си нос, поема табакерата, заклаща я върху дланта си, оглежда я отвсякъде и почуква върху нея като познавач.

— Истинска е — отсича той най-сетне. — Чисто злато, с обозначени карати и дяволски тежка. Ще стигне да пломбираме зъбите на целия полк. Цена между седемстотин и осемстотин крони.

След тази преценка, която изненадва и мен самия (наистина я смятах само за позлатена), той предава табакерата на Йожи, който вече я поема много по-почтително от първите двама (ах, ние младоците доста се стъписваме пред всякакви скъпоценни вещи!). Оглежда я, опипва я, най-сетне я натиска по рубинената закопчалка и ахва:

— Брее-й, надпис! Я слушайте! „На нашия мил приятел Антон Хофмилер по случай рождения му ден. Илона. Едит“

Сега и тримата се опулват насреща ми.

— По дяволите! — изсумтява най-сетне Ференц. — Напоследък наистина добре подбираш компанията си! Моите почитания! А от мен щеше да получиш най-много някоя месингова кутия за кибрит:

Буца засяда на гърлото ми. Още утре целият полк ще научи неприятната новина за златната табакера, подарена ми от семейство Кекешфалва, ще научи наизуст и надписа й. „Я ни покажи превъзходната си табакера“, ще изтърси Ференц в офицерското казино, за да си придаде важност чрез мен, а аз най-почтително ще трябва да я покажа на господин ротмистъра, на господин майора и навярно дори на господин полковника. Всички ще я претеглят на дланта си, ще отсъдят колко струва, иронично ще се подхилват на надписа, а сетне неминуемо ще последват въпросите и вицовете; аз обаче няма да имам право да проявя неуважение към началствата си.

И тъй като ми се иска час по-скоро да прекратя разговора, питам смутено:

— А играе ли ви се тарок?

Ала добродушното им подсмиване незабавно се превръща в бурен смях.

— Чувал ли си подобно нещо, Ференц? — подбутва го Йожи. — Сега, в дванадесет и половина, когато затварят кръчмата, му се приискало да играе тарок!

И полковият лекар лениво се обляга назад.

— Ами така си е — за щастливците времето спира своя ход.

Още известно време ухилено дъвчат и предъвкват безсолния виц. Но ето че келнерът Ойген пристъпва към нас със скромното предупреждение: „Полицейският час удари!“ Запътваме се вкупом към казармата — дъждът е престанал, — там се ръкуваме, преди да се разделим. Ференц ме потупва по рамото.

— Хубаво направи, че пак се върна сред нас.

Почувствувах, че го казва от сърце. Всъщност защо ме бяха вбесили така? До един са славни, порядъчни момчета, в сърцата им няма капчица завист или недружелюбност. А когато решат малко да се пошегуват с мен, го правят незлобливо.

 

 

Славните момчета действително нямаха зли намерения, но все пак с глупавата си почуда и дърдорене непоправимо разрушиха нещо в мен: моята увереност. Защото до този миг странната ми връзка със семейство Кекешфалва неимоверно повишаваше моето самочувствие. За пръв път в живота си смятах, че съм човек, който дава, човек, който помага; а сега осъзнах как другите хора възприемат тази връзка или по-скоро как същата тази връзка изглежда в очите им, след като многобройните й тайни вътрешни зависимости не са им известни. Какво разбираха околните от нежния копнеж на състраданието, който — не мога да се изразя другояче — ме беше обладал като неведома страст. Те бяха убедени, че съм се загнездил в разкошния гостоприемен дом само за да фамилиарнича с богати люде, да пестя разходите за вечерята си и да си докарвам подаръци. При това не се ръководеха от злоба, а ми се радваха заради топлото местенце, заради хубавите пури; безспорно не съзираха — и тъкмо това ме вбесяваше — ни най-малко безчестие или нечистоплътност във факта, че тези „търтеи“ ме ласкаят и ухажват, защото според техните разбирания ние, кавалерийските офицери, просто оказваме чест на такива бакали, щом седнем на масата им; когато Ференц и Йожи се възхищаваха на онази златна табакера, те не вложиха във възхитата си и най-малкия укор — напротив: аз събудих в тях известно уважение, задето съм съумял така да оскубя своите меценати. Ала онова, което сега започна така силно да ме отчайва, бе следното: престанах да разбирам собствените си подбуди. Дали действително не постъпвах като блюдолизец? Можех ли като офицер и като възрастен човек да допускам всяка вечер да ме черпят и да любезничат с мен? Ето, да вземем златната табакера: в никакъв случай не биваше да я приемам; същото се отнасяше и за копринения шал, който неотдавна завиха около врата ми, когато навън се беше разразила бурята. За един кавалерийски офицер не е допустимо да приема пури, които му пъхат в джобовете за из път, и — за бога! — още утре трябваше да разубедя Кекешфалва за онази идея за състезателния кон! Едва сега си спомням, че преди няколко дни той промърмори нещо за кафявия ми жребец (който, естествено, изплащам на части) — че много не го бивало, та затова искал да ми заеме от своя конезавод един тригодишен кон, някакъв страхотен бегач, с който съм щял да се проявя: не, тази работа не е за мен! Да, „да ми заеме“ — вече знам значението, което той влага в тези думи! Както е обещал на Илона зестра само ако се грижи за клетото дете като болногледачка, така възнамерява да купи и мен: да ми плати в брой за моето състрадание, за вицовете ми, за другарството! И аз наивникът за малко щях да се хвана в клопката му, без да забележа, че по този начин се принизявам до равнището на блюдолизец!

„Глупости“, казвам си по-сетне, когато си спомням как покъртеният старец ме погали по ръкава, как ликът му всеки път се прояснява, щом прекрача техния праг. Спомням си за сърдечното братско-сестринско другарство, което ме свързва с двете момичета; те положително не обръщат внимание дали съм изпил една чаша в повече, а ако го забележат, просто се радват, че се чувствувам добре при тях. „Глупости, безсмислици! — си повтарям отново и отново. — Глупости! Та възрастният човек ме обича повече от роден баща!“

Ала нима самовнушенията и самоутехата са в състояние да помогнат, след като душевното равновесие веднъж се е разклатило! Усещам как шегите и почудата на Йожи и Ференц са стопили моята прекрасна, лекокрила непринуденост. С подозрение се питам: „Действително ли от съчувствие, действително ли от състрадание посещавам тези богати люде? Не ме ли подтикват към това и премного суетност, и преголяма жажда за удоволствия?“ Във всеки случай необходима ми е яснота по въпроса. На първо време решавам да разредя своите посещения и още утре да си спестя обичайното следобедно отиване у семейство Кекешфалва.

 

 

И така, на следващия ден не се появявам у тях. Веднага след приключване на служебните си задължения отскачаме с Ференц и Йожи до отсрещното кафене, прочитаме вестника, сетне подхващаме неизбежния тарок. Аз обаче играя ужасно лошо, защото точно насреща ми, върху ламперията на стената, виси кръгъл часовник: четири и двадесет, четири и тридесет, четири и четиридесет, четири и петдесет — вместо да броя картите, отмервам времето. В четири и половина обикновено потеглям за чая — масата е сервирана, всичко е приготвено, когато се случи да закъснея четвърт час, въпросите им започват да валят: „Как прекара днешния ден?“ В последно време моята точна поява е станала за тях толкова естествена, че разчитат на нея като на някакво задължение; вече две седмици и половина не съм пропуснал нито един следобед и вероятно и те като мен сега неспокойно се взират в часовника и чакат ли, чакат. Дали пък не е редно поне да се обадя по телефона, за да им кажа, че няма да ида? Или по-добре да изпратя ординареца си…

— Но, Тони, играеш отвратително! Отвори си очите най-сетне — ядосва се Йожи и сърдито ме поглежда. Моята разсеяност му е струвала една реконтра. Стягам се.

— А не може ли да си сменим местата?

— Естествено, но защо?

— Не зная — слъгвам аз, — струва ми се, че шумът в кафенето ме изнервя.

В действителност това е часовникът, който не желая да виждам, както и неумолимото придвижване на стрелките му, минута след минута. Обзело ме е нервно раздразнение, мислите ми постоянно бягат оттук, гнети ме мисълта дали все пак не е редно да се извиня по телефона. За пръв път ме завладява усещането, че истинското съпричастие не може да се включва и изключва като електрически контакт и че всеки, който е съпричастен на чужда съдба, не е напълно свободен да се разполага със своята собствена.

„По дяволите — сопвам се сам на себе си, — да не би всеки ден да съм длъжен да бия път по половин час през полето!“ И съобразно неведомия закон на обърканите чувства, според който разгневеният човек неволно излива своя гняв върху съвсем странични хора също както ударената билярдна топка удря други топки, така и моето лошо настроение се насочва не срещу Йожи и Ференц, а срещу семейство Кекешфалва. Нека веднъж ме почакат! Нека видят, че не могат да ме купят с подаръци и любезности; че не се явявам под час като масажиста или учителя по гимнастика. Защо да ги привиквам, навикът задължава хората, а аз не желая да се обвързвам. И така, моят глупав инат ме кара да преседя три часа и половина — до седем и тридесет — в кафенето с една-единствена цел: да си втълпя доказателството, че съм волен като птица, че мога да се появявам и да си тръгвам когато пожелая и че добрата храна и изисканите пури на Кекешфалва са ми напълно безразлични.

В осем и половина всички си тръгваме. Ференц ни предлага да се разходим по главната улица. Ала едва съм излязъл от кафенето непосредствено след двамата си приятели, когато един познат поглед за миг спира върху мен. Това не беше ли Илона? Точно така — дори ако за вчера не се бях възхитил на виненочервената рокля и широкополата панамена шапка с панделки, сега щях да я позная в гръб по плавната кръшна походка. Но закъде ли се е разбързала толкова? Не се разхожда, а направо тича. Е, както и да е: ще последвам красивото пиленце, колкото и бързо да пърха с крилца!

— Pardon — сбогувам се аз донякъде безцеремонно със своите слисани приятели и се спускам след полата, която вече се развява по отсрещния тротоар.

Несдържано се радвам, че случайно срещам племенницата на Кекешфалва в моя гарнизонен свят.

— Илона, Илона, чакайте, почакайте ме де! — извиквам след девойката, която се движи със странна бързина; най-сетне спира, без да покаже и най-малка изненада. Естествено, отдавна ме е забелязала — още като е минала край мен. — Илона, прекрасно е, че най-сетне ви срещам в града. Откога ми се иска да се поразходя с вас из нашите владения. А не предпочитате ли да се отбием за малко в добре познатата ви сладкарница?

— Не, не — отронва тя с леко смущение. — Бързам, вкъщи ме чакат.

— Е, ще ви почакат още пет минути. И за да не ви накажат да стоите в ъгъла, ще ви дам дори извинителна бележка: но това ще стане в краен случай. Елате и не ме гледайте толкова строго.

Така ми се иска да я хвана под ръка. Защото действително се радвам, че срещнах в другия си свят тъкмо нея, по-представителната от двете девойки; а ако приятелите ме видят с това прелестно момиче — още по-добре! Но Илона продължава да нервничи.

— Не, наистина трябва да се прибирам — бързо отвръща тя, — ето, колата вече ме чака отсреща.

Наистина е така — шофьорът с уважение ни поздравява от площада пред кметството.

— А мога ли да ви придружа поне до колата?

— Естествено — мълви тя с небивала трескавост. — Естествено… между другото… защо не ни навестихте днес следобед?

— Днес следобед ли? — питам аз умишлено бавно, сякаш трябва да си спомня нещо. — Днешният следобед ли? Ах, да, следобед се случи една глупава история. Полковникът искаше да си купи нов кон и всички трябваше да го придружим, да разгледаме коня, да го пояздим. (Такава случка действително имаше преди месец. Никак не умея да лъжа.)

Подвоумява се дали да не ми каже нещо. Но защо дърпа ръкавицата си, защо потропва нервно с крак? Сетне с внезапна сприхавост изрича:

— Ами поне сега няма ли да дойдете с мен на вечеря?

„Трябва да издържиш — побързвам да си внуша аз. — Не бива да отстъпваш! Поне един ден!“ Ето защо въздишам със съжаление:

— Уви… Бих дошъл с удоволствие, но днешният ден съвсем се обърка, тази вечер имаме приятелска сбирка и аз не бива да отсъствувам.

Поглежда ме изпитателно — странно, ала между веждите й се очертава същата нетърпелива бръчка както при Едит — и не изрича нито дума: не зная дали проявява съзнателна нелюбезност, или просто се срамува.

Шофьорът отваря вратата, тя я затръшва и пита през стъклото:

— Но утре ще дойдете, нали?

— Да, утре със сигурност.

И колата тозчас потегля.

Не съм особено доволен от себе си. Какво беше това странно бързане на Илона, този неин срам — сякаш се боеше, че ще я видят с мен, — какво означаваше това светкавично потегляне? И още: от учтивост трябваше да изпратя поне един поздрав на бащата, някоя и друга любезна дума на Едит — та те не бяха ми сторили нищо! Но, от друга страна, съм доволен от въздържаните си обноски. Издържах. Сега поне няма да си мислят, че им се натрапвам.