Жорж Сименон
Търпението на Мегре (3)

Трета глава

Гледайки с блуждаещ поглед през стъклото на кабината насядалите около масите посетители, Мегре се обади най-напред на съдията Анслен, за да го помоли да отложи за по-късно запечатването на апартамента на улица „Акациева“.

— Оставих там един от моите инспектори и ще изпратя надвечер друг да дежури през нощта.

— Разпитахте ли отново младата жена?

— Току-що имах дълъг разговор с нея без никакъв резултат.

— Къде сте в този момент?

— В една пивница на авеню „Ваграм“, откъдето трябва да се обадя по телефона още на няколко места.

Стори му се, че чува въздишка. Не му ли завиждаше дребничкият пълен съдия, задето бе потънал в кипящия живот на града, докато той самият се мъчи да се съсредоточи в прашния си кабинет над отвлечени преписки, погълнат от скучната канцеларщина?

В колежа младият Мегре гледаше с тъга през прозореца на класната стая как мъже и жени се разхождаха по улицата, а той седеше затворен.

Пивницата беше почти пълна, и той все още продължаваше да се учудва, че вижда толкова хора да се шляят, докато в същото време други се трудеха по учреждения, работилници и заводи.

Отначало, скоро след като дойде в Париж, той можеше да стои по цял следобед на терасата на някое заведение по големите булеварди или на булевард „Сен Мишел“ и да следи с поглед движещата се тълпа, да наблюдава лицата, мъчейки се да отгатне грижите на хората.

— Благодаря, господин съдия. Щом науча нещо ново, ще побързам да ви го съобщя.

Сега трябваше да се обади на съдебния лекар, когото намери в кабинета му. Не беше доктор Пол, а младият му заместник — не така живописен като предшественика си, но все пак изпълняващ съвестно задълженията си.

— Както знаете, вашите хора са намерили един куршум в облегалото на подвижното кресло. Бил е изстрелян отпред, след като жертвата е била мъртва.

— Приблизително от какво разстояние?

— По-малко от метър и повече от петдесет сантиметра. Не мога да бъда по-точен, без да навляза в областта на предположенията. Куршумът, който е убил Палмари, е бил изстрелян отзад, в тила, почти от упор, леко отдолу нагоре, и е заседнал в черепа.

— И трите куршума ли са от същия калибър?

— Доколкото разбирам — да. Експертът по балистика се занимава с тях сега. Ще получите служебния ми доклад утре сутринта.

— Един последен въпрос: часът?

— Между девет и половина и десет.

След това идваше ред на Гастин-Ренет.

— Имахте ли време да проучите оръжието, което ви изпратих, и трите куршума?

— Остава ми да направя някои сверки, но почти сигурно е още отсега, че трите куршума са изстреляни с донесения „Смит и Уесън“.

— Благодаря ви.

В пивницата един срамежлив младеж се въртеше около професионалистката с дебел ханш и прекалено гримирано лице, докато най-после се реши да седне до нея. Без да смее да я погледне, той поръча халба бира и пръстите му, потропващи по масата, издаваха смущението му.

— Ало! Финансовият отдел? Обажда се Мегре. Свържете ме с комисаря Белом, моля.

Мегре като че ли все повече се интересуваше от това, което ставаше в заведението, отколкото от това, което казва.

— Белом? Обажда се Мегре. Имам нужда от вас, стари приятелю. Касае се за Манюел Палмари, който живее, по-скоро живееше на улица „Акациева“. Той е мъртъв. Приятелчетата му решили, че достатъчно е живял. Палмари притежаваше ресторант на улица „Фонтан“ — „Златният гвоздей“, когото преди около три години остави друг да го стопанисва. Сещате ли се за кого става дума? Той живееше с една Алина Бош. Същата има банкова сметка на нейно име в клона на „Лионски кредит“ на Авенюто на Великата армия. Изглежда, че всяка седмица е внасяла по тази сметка част от прихода на „Златният гвоздей“. Имам основание да мисля, че Палмари се е ползувал и от по-значителни източници на доходи. Нищо не е намерено у него, ако не се смятат няколко банкноти по хиляда и по сто франка в портфейла му и около две хиляди в ръчната чанта на любовницата му. Няма защо да ви обяснявам надълго и нашироко. Но състоянието е някъде, може би в ръцете на нотариус, може би вложено в търговия или недвижима собственост. Или много се лъжа, или работата е дебела. Да, спешно е, както винаги. Благодаря, стари приятелю. До утре.

Обади се и на госпожа Мегре.

— Не вярвам да се върна за вечеря, възможно е дори да се прибера вкъщи много късно… Сега ли?… На авеню „Ваграм“, в една пивница… Какво ще вечеряш?… Омлет?…

И най-сетне в Следствената полиция:

— Дайте ми Люка, ако обичате… Ало! Люка?… Ела веднага, моля те, на улица „Акациева“!… Да… И уреди един от нощната смяна да дойде да те смени към осем часа… Кого имаш подръка?… Жанен?… Отлично… Предупреди го, че ще трябва да будува цяла нощ… Не, не навън… Ще има на разположение удобно кресло…

Младежът бе станал и с пламнали бузи вървеше между масите и столовете след жената, която можеше да му бъде майка. Дали му беше за пръв път?

— Халба бира, келнер.

Навън въздухът трептеше и под тънките си рокли жените изглеждаха голи.

Ако в този момент строгият префект можеше отнякъде да види Мегре, дали нямаше пак да го обвини, че се занимава с недостойни за един комисар работи?

И все пак тъкмо по този начин комисарят бе довел до добър край повечето от следствията, които бе водил: изкачваше стълбища, душеше из ъглите, бъбреше наляво и надясно, задаваше незначителни на пръв поглед въпроси, понякога прекарваше цели часове в не много прилични кръчми.

Дребничкият съдия обаче бе разбрал и му завиждаше.

След няколко минути Мегре влезе в портиерната на сградата, в която живееше Алина. И портиерките са като прислугата: или много добри, или много лоши. Бе срещал приятни портиерки, спретнати и весели, стаичките им можеха да служат за образец на ред и чистота.

Тази, която сигурно беше около петдесет и пет годишна, спадаше към втората категория — към киселите, болнави портиерки, винаги готови да се оплакват от лошия свят и от тежката си орисия.

— Пак ли вие?

Тя чистеше грах, върху мушамата, която покриваше кръглата маса, имаше кафе.

— Какво още искате от мен? Казах ви, че не съм видяла никой да се качва освен месарчето, което от години разнася покупките.

— Предполагам, че имате списък на наемателите?

— Как иначе бих се справила със събирането на наемите. Поне да плащаха всички, когато трябва, в края на месеца! Като си помисля само, че съм принудена да се качвам по четири, па и по пет пъти у хора, които от нищо не се лишават!…

— Моля, дайте ми този списък.

— Не знам дали трябва. Може би ще е по-добре най-напред да попитам собственицата.

— Тя има ли телефон?

— Даже и да нямаше, не би било трудно да й се обадя.

— В същата сграда ли живее?

— Виж ти! Опитвате се да ме накарате да повярвам, че не я познавате? Толкова по-зле, ако сбъркам. Не бива днес да я безпокоя, достатъчно грижи си има и без това.

— Искате да кажете, че…

— Не знаехте ли? Все едно! Рано или късно пак щяхте да научите. Когато полицията започне да си тика носа някъде… Да, госпожица Бош е…

— Тя ли разписва квитанциите?

— Кой да ги разписва, след като къщата е нейна?

Без да го поканят, Мегре седна в едно плетено кресло, откъдето изгони котката.

— Да видим тоя списък.

— Мислете му. Ще се разправяте с госпожица Бош, което не винаги е много лесно.

— Стисната ли е?

— Не обича хора, които не плащат. И освен това си има разни настроения…

— Виждам тук, че съседното жилище е заето от някой си Жан Шабо. Какъв е той?

— Млад човек, едва навършил двайсет години, работи в телевизията. Почти винаги е на път, тъй като повечето се занимава със спорт — футбол, автомобилни надбягвания, обиколката на Франция…

— Женен?

— Не.

— Познава ли Алина Бош?

— Не вярвам. При мен подписа договора за наема.

— А апартамента отдясно?

— Не знаете ли да четете? Има табелка на вратата: госпожица Жанин Ерел, педикюристка.

— Отдавна ли живее в тази къща?

— От петнайсет години. По-възрастна е от мен. Има добра клиентела.

— На първия етаж вляво — Франсоа Виньон…

— Казвате го така, като че ли човек няма право да се нарича Виньон!

— Какъв е той?

— Работи по застраховките, женен, с две деца. Второто е едва на няколко месеца.

— В колко часа излиза сутрин?

— Към осем и половина.

— В апартамента отдясно — Жюстен Лаванше.

— Контрольор в метрото. Започва работа в шест часа сутрин и ме буди, минавайки покрай стаята ми, още в пет и половина. Кисел човек, страда от чер дроб. Жена му е една надута пуйка. И единият, и другият биха направили по-добре, ако наглеждат дъщеря си, която е едва петнайсетгодишна.

Втори етаж вляво — Мейбъл Тъплър, около трийсетгодишна американка, живее сама, пише статии за вестници и списания в родината си.

— Не, не води мъже вкъщи. Към мъжете е безразлична. Не бих казала същото за жените.

На същия етаж вдясно — двама рентиери, семейство Мопуа, минали шейсетте — от обущарската промишленост, със слугинята им Йоланда, настанена в една от таванските стаи. Три-четири пъти годишно Мопуа пътували за развлечение — Венеция, Барселона, Флоренция, Неапол, Гърция или другаде.

— Какво правят през деня?

— Господин Мопуа излиза към единайсет часа, за да си вземе аперитива, облечен винаги много изискано. Подиробед, след като подремнат, придружава жена си на разходка или по покупки. Ако не бяха толкова стиснати…

Трети етаж. От едната страна — някой си Жан Детуш, учител по физкултура в един гимнастически салон до „Порт Майо“. Излиза от къщи в осем сутринта, оставяйки често в леглото си някоя приятелка за една вечер или седмица.

— Никога не съм виждала такава върволица. Как може човек да спортува, като си ляга почти всяка нощ в два часа?

— Детуш и Алина Бош познават ли се?

— Никога не съм ги виждала заедно.

— Той беше ли тук, преди тя да стане собственица на сградата?

— Дойде в тази къща едва миналата година.

— Никога ли не сте виждали госпожица Бош да спира на етажа му, да влиза или излиза от апартамента му?

— Не.

— Вдясно — Джино Масолети, представител на една италианска фирма за автомобили във Франция. Женен за много красива жена.

— Не бих я причестила, без да я изповядам — прибави язвително портиерката. — Колкото до слугинята им, която спи на таванския етаж, както тази на Лаванше, мога да кажа, че е като котка през март и най-малко три пъти седмично трябва да й отварям по малките часове.

Четвърти етаж — вляво Палмари, по-точно покойният Палмари, и Алина.

И на същата площадка семейство Барийар.

— С какво се занимава този Фернап Барийар?

— Търговски пътник. Представител на фирма за луксозни опаковки, кутии за шоколадови бонбони, пакетчета за дражета, кутийки за парфюми. На Нова година ми дава като благодеяние шишенце парфюм и захаросани кестени, които не му струват нищо.

— Възраст? Женен?

— Четирийсет-четирийсет и пет годишен. Жена му е много руса, белгийка, доста хубава, добре закръглена, винаги усмихната. Пее по цял ден.

— Имат ли прислуга?

— Не. Тя си гледа къщата, тя пазарува, тя ходи да върши работата из града и всеки следобед си пие чая в една и съща сладкарница.

— Приятелка ли е на Алина Бош?

— Никога не съм ги виждала заедно.

На петия етаж — Тони Паские, втори барман в „Кларидж“, с жена си и двете си деца, едното на осем и другото на единадесет години. Прислужница — испанка, настанена на тавана като останалата прислуга в къщата.

В апартамента отдясно — Джеймс Стюърт, англичанин, ерген, излиза винаги след пет часа подиробед и се връща едва на разсъмване. Без професия. Надвечер идва жена да оправя жилището. Често прекарва в Кан, Монте Карло, Довил, Биариц, а зиме — по швейцарските курорти.

— Няма ли връзки с Алина Бош?

— Защо според вас цялата къща трябва да има някакви връзки с нея? И преди всичко какво разбирате под връзки? Въобразявате си, че спят заедно? Дори нито един от наемателите не знае, че тя е собственица на сградата.

За всеки случай Мегре все пак отбеляза с кръстче името на англичанина — не че го свързваше с аферата Палмари, но защото можеше да се окаже евентуален клиент на Следствената полиция, например на службата „Игрални домове“.

Оставаше седмият етаж, т.е. таванските помещения. Четирите прислужнички поред отдясно наляво: Йоланда, слугинята на семейство Мопуа, рентиерите от втория етаж; испанката на Масолети; слугинята на Лаванше и накрая тази на Тони бармана.

— Този Стюърт отдавна ли живее тук?

— От две години. Дойде на мястото на един арменец, търговец на килими, заплати му мебелите и обзавеждането на апартамента.

Още една наемателка в таванския етаж: госпожица Фей, която наричаха госпожица Жозет — стара мома, най-старата наемателка в сградата. На осемдесет и две години, тя все още сама пазарувала и гледала домакинството си.

— Стаята й е пълна с кафези, които един след друг окачва за малко на рамката на прозореца. Има поне десет канарчета.

Едно празно помещение, после стаята на Жеф Клаес.

— Какъв е той?

— Самотен глухоням старец. През 1940 година избягал от Белгия с двете си женени дъщери и внуците си. Както чакали — на север, струва ми се, в Дуе — един влак за бежанци, който трябвало да ги откара, гарата била бомбардирана и имало повече от сто убити. Дъщерите и внуците му загинали. Той бил ранен в главата и лицето, единият от зетьовете му умрял в Германия, другият се оженил повторно в Америка. Живее сам, излиза колкото да си купи нещо за ядене.

Грахът бе отдавна изчистен.

— А сега се надявам, че ще ме оставите на мира. Бих искала само да зная кога ще докарат тялото и кой ден ще бъде погребението. Трябва да събера пари за венец от живеещите в дома.

— Още нищо точно не може да се каже.

— Ето един, който май ви търси.

Беше Люка, той влезе в къщата и се спря пред портиерната.

— Подушвам полицията от десет метра!

Мегре се усмихна.

— Благодаря.

— Отговорих на въпросите ви само защото съм задължена да го сторя. Но не съм доносница и ако всеки се занимаваше със собствените си работи…

Като че ли за да проветри стаята от зловонието, което Мегре би могъл да остави след себе си, тя отиде да отвори прозореца, който гледаше към двора.

— Какво ще правим, шефе? — запита Люка.

— Ще се качим горе. Четвърти етаж вляво. Жанвие сигурно вече мечтае за чаша студена бира. Освен ако Алина не се е очовечила и не му е предложила една от бутилките, които тази сутрин забелязах в хладилника.

Когато Мегре позвъни на вратата на апартамента и Жанвие му отвори, той видя странното изражение на инспектора. Влизайки в хола, комисарят си обясни промяната. Алина тъкмо излизаше през другата врата — вратата на спалнята. Вместо светлосинята рокля от сутринта тя носеше пеньоар от оранжева коприна. На малката масичка имаше две чаши, едната от които полупразна, бутилки бира и карти за игра, които току-що бяха раздадени.

— Знаете ли, шефе, не е това, което може да си помислите — оправдаваше се неумело инспекторът.

Очите на Мегре се смееха. Той небрежно преброи раздадените карти.

— Белот, а?

— Да. Ще ви обясня. Когато си отидохте, аз настоях тя да хапне нещо. Тя не даваше и дума да се издума и се затвори в стаята.

— Не се ли опита да телефонира?

— Не. Остана да лежи около три четвърти час и се появи отново по пеньоар, нервна, с поглед на човек, който напразно се е мъчил да заспи.

— Всъщност, инспекторе, въпреки че съм си вкъщи, все пак съм затворничка — ми каза тя. — Какво ще стане, ако си наумя да изляза?

Струва ми се, че постъпих правилно, като й отговорих: Няма да ви попреча, но ако излезете, един инспектор ще тръгне след вас.

— Цялата ли нощ смятате да останете?

— Не аз. Един колега.

— Играете ли карти?

— Случва ми се да играя.

— Какво ще кажете, да изиграем ли един белот, за да убием времето? Това ще ми помогне да не мисля.

— Наистина — каза Мегре на Люка, — би трябвало да телефонираш в Ке дез Орфевр да дойде някой от нашите хора да поеме наблюдението на къщата. Някой, който няма да се остави да го надхитрят.

— Бонфис е там. Той е най-подходящ за този род работи.

— Да предупреди жена си, че няма да се върне цяла нощ. Къде е Лапонт?

— В службата.

— Да дойде да ме чака тук. Да се качи и да остане с теб, докато се върна. Играеш ли белот, Люка?

— Справям се.

— Алина и теб ще накара да си платиш данъка.

Той почука на вратата на стаята, която се отвори веднага. Сигурно Алина бе подслушвала.

— Извинете за безпокойството.

— Тук сте като у дома си, нали? Тъкмо случай да ви го кажа.

— Искам просто да съм на ваше разположение, в случай че пожелаете да осведомите някого или някои за случилото се. Вестниците ще съобщят най-рано утре. Искате ли например да предупредя управителя на „Златният гвоздей“? Или пък нотариуса, или някой от семейството?

— Манюел нямаше роднини.

— А вие?

— Нито те се тревожат за мен, нито аз — за тях.

— Ако знаеха, че сте собственица на къща като тази, щяха бързо да довтасат в Париж, не мислите ли?

Ударът попадна в целта, но тя не отрече, нито зададе някакъв въпрос.

— Добре ще бъде утре да повикате някого от погребалната служба, защото все още е невъзможно да се предвиди кога ще ви бъде върнато тялото. Желаете ли да го докарат тук?

— Той тук живееше, струва ми се!

— Съветвам ви да се храните. Оставям ви инспектор Люка, когото познавате. Ако имате да ми кажете нещо, знайте, че ще остана в тази къща още известно време.

Този път погледът на младата жена стана по-остър.

— В тази къща?

— Дощя ми се да се запозная с наемателите.

Тя го проследи с поглед, докато той отпращаше Жанвие да си върви вкъщи.

— Теб, Люка, ще наредя да те заместят към осем-девет часа вечерта.

— Бях натоварил Жанен да дойде, но предпочитам да остана, шефе. Само нека ми донесат няколко сандвича.

— И бира…

Люка посочи празните бутилки.

— Освен ако не са останали още в хладилника.

Близо два часа Мегре обикаля къщата надлъж и нашир, от долу до горе, любезен и търпелив, с упоритостта на търговец, специализиран в продажби по домовете.

Имената, които си бе отбелязал у портиерката, постепенно преставаха да бъдат отвлечени понятия, превръщаха се в силуети, образи, очи, гласове, начин на държане, човешки същества.

Педикюристката от партера можеше да мине и за гледачка на карти с твърде бледото си лице, което черните й, почти хипнотични очи правеха още по-изпито.

— Защо полиция? Нищо лошо не съм направила в живота си. Попитайте клиентката ми, за която се грижа от девет години насам.

— Има умрял човек в къщата.

— Видях, че пренасят мъртвец, но бях заета. Кой е?

— Господин Палмари.

— Не го познавам. На кой етаж?

— На четвъртия.

— Чувала съм да говорят за него. Има доста хубава, малко превзета жена. Него никога не съм виждала. Млад ли беше?

Шабо — онзи от телевизията, отсъствуваше. Контрольорът от метрото не беше се прибрал, но жена му си беше вкъщи с една приятелка на чаша шоколад и сладкиши.

— Какво да ви кажа? Аз дори не зная кой живее над главите ни. Ако този човек не е излизал от апартамента си, нищо чудно, че не съм го срещала по стълбището. Колкото до мъжа ми, той никога не се е качвал по-горе от нашия етаж. Какво ще прави горе?

Отсреща — още една жена с бебе в люлката, малко момиченце с голо задниче на земята, биберони в стерилизатор.

На по-горния етаж мис Тъплър пишеше на машина. Висока, яка жена, облечена поради горещината само с пижама, чието горнище не бе закопчано на гърдите й. Тя не почувствува нужда да го закопчае.

— Убийство в къщата? How exciting! Колко възбуждащо! Вие вече задържали… как казвате вие… убиец?… И ваше име Мегре?… Оня Мегре от Ке дез Орфевр.

Тя взе бутилката уиски, която бе на масата.

— Ще му пийнете ли, както казват французите?

Той пи, послуша десетина минути това, което тя му дърдореше на изкълчения си език, питайки се дали няма най-после да скрие гърдите си.

— „Златният гвоздей“?… Не… Не ходила там… Но в Стейтс, в Щатите, почти всички нощни заведения принадлежи на гангстерс… Палмари гангстер?…

По този начин комисарят като че ли обикаляше някакъв умален, сбит Париж, със същите противоречия, от етаж до етаж, които човек може да открие между различните квартали и улици.

У американката царуваше бохемски безпорядък. У рентиерите насреща всичко бе тихо и меко, с конфитюрена сладост, а и жилището също миришеше на бонбони и конфитюр. Беловлас мъж спеше в едно кресло с вестник на коленете.

— Не говорете много високо. Той мрази да го събуждат внезапно. Вие за някакво благотворително дело ли идвате?

— Не. Аз съм от полицията.

Това, изглежда, се стори чудесно на старата дама.

— Наистина ли? От полицията! В тази така тиха къща! Да не би някой от наемателите да е обран!?

Тя се усмихваше, лицето й бе нежно и добро като на монахиня от Свети Венсан дьо Пол под бялата шапка с колосани крила.

— Престъпление ли? Затова беше значи това влизане и излизане тази сутрин! Не, господине, не познавам никого освен портиерката.

Учителят по физкултура на третия етаж също не си беше вкъщи, но му отвори млада жена с още мътни от съня очи, загърнала тялото си с одеяло.

— Какво казвате? Не. Не зная кога ще се върне. За първи път идвам.

— Кога го срещнахте?

— Снощи, по-право тази сутрин, тъй като бе минало полунощ. В бара на улица „Пресбур“. Какво е направил? Изглежда тъй порядъчно момче.

Безсмислено бе да настоява. Тя едва говореше, лицето й носеше всички белези на безсънно прекараната нощ.

У семейство Масолети Мегре завари само слугинята, която обясни на развален френски, че господарката й отишла да вземе мъжа си от „Фукетс“ и че щели да вечерят заедно навън.

Мебелировката бе модерна, по-светла и по-весела, отколкото в другите апартаменти. На кушетката бе оставена небрежно една китара.

На етажа на Палмари Фернан Барийар още не се бе прибрал. Отвори му около тридесетгодишна, възруса и добре сложена жена, която си тананикаше някаква песен.

— Виж ти! Срещала съм ви вече по стълбата. Какво продавате?

— Полиция.

— Днешния случай ли разследвате?

— Откъде знаете, че се е случило нещо?

— Вашите колеги здравата се бяха разприказвали! Достатъчно беше да открехна вратата, за да чуя приказките им. Между другото, странен начин имат да говорят за мъртвец, особено онези, които изнасяха трупа, те се смееха и се шегуваха.

— Познавахте ли Манюел Палмари?

— Никога не съм го виждала, но ми се е случвало да го чуя да реве.

— Да реве? Какво искате да кажете?

— Сигурно не е било лесно да се живее с него. Разбирам го, защото портиерката ми е казвала, че бил инвалид. Понякога изпадаше в такава ярост!…

— Спрямо Алина?

— Алина ли се казва тя? Интересна личност във всеки случай. В началото, когато я срещнех по стълбата, й кимвах за добър ден, но тя ме гледаше, сякаш съм прозрачна. От кой вид жени е тя? Женени ли бяха? Тя ли го е убила?

— В колко часа мъжът ви започва работа?

— Зависи. Няма установени часове като чиновник в учреждение.

— Връща ли се за обяд?

— Рядко, понеже повече е из крайните квартали или в предградията. Той е търговски представител.

— Знам. Кога излезе тази сутрин?

— Не зная, защото много рано отидох на пазар.

— Какво наричате „много рано“?

— Към осем часа. Когато се върнах в девет и половина, той не беше вече тук.

— Не срещнахте ли съседката си из магазините?

— Не, вероятно не пазаруваме от едни и същи места?

— Отдавна ли сте омъжена?

— От осем години.

Десетки и десетки въпроси и толкова отговори, които се запечатваха в паметта на Мегре. И в този куп от сведения само някои, може би само едно щеше в даден момент да придобие някакъв смисъл.

Барманът си беше вкъщи, тъй като от шест часа постъпваше на работа. Прислужницата и двете деца се намираха в първата стая, превърната в помещение за игра. Едно момченце започна да стреля по комисаря, викайки:

— Бум! Бум! Вие сте убит!

Тони Паские този ден за втори път бръснеше твърдата си и гъста брада. Жена му пришиваше копче на детско панталонче.

— Кое име споменахте? Палмари? И би трябвало да го познавам?

— Той е съседът ви от долния етаж, собствено до тази сутрин ви беше съсед.

— Да не му се е случило нещо? Срещнах полицаи по стълбището и когато се прибрах в два часа и половина, жена ми ми каза, че са отнесли мъртвец.

— Никога ли не сте ходили в „Златният гвоздей“?

— Лично аз не, но ми се е случвало да изпращам там клиенти.

— Защо?

— Някои питат къде да се нахранят, в този или онзи квартал. „Златният гвоздей“ си е създал добро име. Познавах навремето главния келнер Пернел, който работеше в „Кларидж“. Разбираше си от занаята.

— Не знаете ли името на собственика на заведението?

— Никога не съм се заинтересувал.

— А не сте ли срещали жената, Алина Бош?

— Момичето с черни коси и с прилепнали по тялото рокли, което ми се е случвало да срещам по стълбището?

— Тя е собственица на къщата, в която живеете.

— За първи път чувам. Никога не съм я заговарял. А ти, Люлю?

— Не обичам този тип жени.

— Сам виждате, господин Мегре. Малко неща можем да ви кажем. Може би при друг случай ще имате повече успех.

Англичанинът отсъствуваше. На седмия етаж комисарят откри дълъг коридор, осветен от едно-единствено прозорче на покрива. Откъм двора — огромен таван, където наемателите бяха струпали стари куфари, шивашки манекени, сандъци — цял битпазар.

Откъм фасадата — един ред врати като в казарма. Той започна от тази в дъното — вратата на Йоланда, прислужницата на рентиерите от втория етаж. Тя беше отворена и Мегре забеляза прозрачна нощница върху разтуреното легло и чифт сандали на малкото чердже.

Следващата врата — на Амелия според начертания в бележника му план — беше затворена. До нея — също.

Когато почука на четвъртата, слаб глас го покани да влезе и през кафезите, които запълваха стаята, той забеляза близо до прозореца стара жена с бледо като месечина лице, седнала в кресло „Волтер“ с висока облегалка.

Той понечи да се оттегли, за да я остави в мечтателния й унес. Прекрачила границите на нормалната възраст, тя изглеждаше свързана с живота само с някаква тънка нишка и гледаше неканения гост с усмихнат, спокоен и ведър поглед.

— Влезте, добри господине. Не се плашете от птиците ми.

Не му бяха казали, че освен канарчетата живее на свобода и един огромен папагал, кацнал на люлееща се пръчка в средата на стаята. Птицата започна да крещи:

— Коко!… Мили Коко!… Гладен ли си, Коко?…

Мегре обясни, че е от полицията, че в къщата е извършено престъпление.

— Зная, добричък господине. Портиерката ми каза, когато ходих на пазар. И това ако не е глупаво, да се избиват един друг, когато животът е тъй къс! Така е и с войните. Моят баща воюва и в 1870-а и в 1914-а. Аз също преживях две войни.

— Не познавахте ли господин Палмари?

— Ни него, ни някой друг освен портиерката, която не е толкова лоша, колкото човек може да си помисли. Била е много нещастна, бедната женица. Мъжът й бил женкар, и отгоре на всичко пиел.

— Чули ли сте някой от наемателите да се качва на този етаж?

— Случва се от време на време. Идват хора да вземат или да оставят нещо на тавана. Но с моя постоянно отворен прозорец и с птиците ми, които пеят, нали разбирате?…

— Посещавате ли вашия съсед?

— Господин Жеф? Човек ще помисли, че сме на една възраст. Всъщност той е много по-млад от мен. Едва ли е минал седемдесетте. Раните му го карат да изглежда по-стар. Вие също ли го познавате? Той е глухоням и се питам дали това не е по-мъчително, отколкото да си сляп. Хората твърдят, че слепите са по-весели от глухите. Скоро ще узная дали е така. Защото погледът ми отслабва от ден на ден и аз не мога да кажа как изглеждате. Забелязвам само едно светло петно и някакви сенки. Не искате ли да седнете?

И най-накрая старецът, който при влизането на Мегре четеше някакъв детски вестник с роман в картинки. По лицето му имаше следи от шевове, един от белезите повдигаше ъгълчето на устата му — нещо, което го правеше да изглежда постоянно усмихнат.

Той носеше тъмни очила със сини стъкла. В средата на стаята — голяма маса от светло дърво бе натрупана с най-неочаквани предмети, които говореха за заниманията му през свободното време — момчешки матадор, дялани парчета дърво, стари илюстровани списания, глина, от която старецът бе изработил някакво животно, чийто вид бе трудно да се определи.

Желязното легло, както и грубото одеяло приличаха на казармени, а върху варосаните стени бяха окачени илюстровани картички с изгледи от слънчеви градове — Ница, Неапол, Истанбул…

На пода имаше купища списания.

С ръце, които въпреки възрастта му не трепереха, човекът се мъчеше да обясни, че е глух и ням, че не може да каже нищо, и Мегре на свой ред разпери ръце. Тогава неговият събеседник му даде да разбере, че е способен да чете думите по движението на устните.

— Извинете за безпокойството. Аз съм от полицията. Познавате ли случайно един от наемателите на име Палмари?

Мегре посочи с ръка пода, за да покаже, че Палмари живее отдолу, после показа четири пръста, за да уточни етажа. Старият Жеф поклати глава и комисарят му заговори за Алина.

Доколкото можа да разбере, старецът я бил срещал по стълбището. Той я описваше по забавен начин, сякаш извайваше в празното пространство тясното й лице, извивките на тънката й фигура.

Когато се намери отново на четвъртия етаж, Мегре имаше чувството, че е обиколил цял един свят. Той се чувствуваше натежал и малко меланхоличен. Смъртта на Манюел в инвалидното му кресло се образувала на повърхността на ежедневието съвсем малки вълнички — хората, които години наред бяха разделени от него само с по една стена, под или таван, дори не знаеха, че го бяха откарали под погребално покривало.

Люка не играеше на карти. Алина не беше в хола.

— Мисля, че спи.

Младият Лапоант беше дошъл, щастлив, че ще работи с шефа.

— Взех кола. Добре ли направих?

— Остана ли бира, Люка?

— Две бутилки.

— Отвори ми едната, а аз ще ти изпратя половин дузина.

Беше шест часът. Движението в Париж започваше да се задръства и един нетърпелив автомобилист въпреки правилника натискаше клаксона под прозореца на сградата.