Жорж Сименон
Търпението на Мегре (6)

Шеста глава

Жанвие гледаше право пред себе си, стиснал по-здраво от обикновено волана на малката черна кола, сдържайки желанието си да погледне лицето на Мегре, който седеше до него. По едно време той отвори уста да зададе въпроса, който пареше устните му, но успя да се овладее и да премълчи.

Въпреки че дълго бе работил с комисаря, въпреки стотици следствия, в които му бе сътрудничил, това, което в този момент виждаше да става с Мегре, неизменно му правеше все същото силно впечатление.

Предния ден Мегре се бе впуснал в тази афера с радостно настървение, измъкваше от сянката нови действуващи лица, обръщаше ги, преобръщаше ги в дебелите си лапи, както котка играе с мишка, поставяйки ги след това отново на местата им в ъгъла. Изпращаше наляво и надясно инспекторите си, като че ли без да има какъвто и да е план, надявайки се, че от това все ще излезе нещо.

И изведнъж той бе престанал да играе. Жанвие виждаше до себе си друг човек, някаква човешка маса, на която никой вече не можеше да въздействува — монолитна каменна статуя, която почти го плашеше.

Към обяд булевардите и улиците на Париж напомняха истински фойерверк в юлската горещина — навсякъде се виждаха пръски светлина: тя бликаше от покривите със сиви плочи, от розовите тухли, от стъклата на прозорците, където цъфтеше червено мушкато; тя шуртеше от разноцветните каросерии на автомобилите — от синьото, от зеленото, от жълтото, от клаксоните, от гласовете, от скърцането на спирачките, от звънците, от пронизителната свирка на полицая.

Като че ли в тази симфония от багри и звуци черната кола бе някакъв съпротивляващ се остров на мълчанието и неподвижността, като че ли самият Мегре бе безучастна скала — положително той нито чуваше, нито виждаше нещо около себе си. Дори не забеляза, че бяха стигнали пред къщата на улица „Акациева“.

— Стигнахме, шефе.

Той слезе тежко от колата, станала твърде тясна за него, огледа с празен поглед познатата му вече улица, после вдигна глава към къщата с вид на човек, който ще я купува — цялата, с етажите и хората, които живееха в нея.

Той си позволи да загуби още малко време, за да изпразни лулата си на тротоара, очуквайки я о тока на обувката си, да я натъпче отново и да я запали.

Жанвие не го попита дали да го придружи, нито заговори Жанен, който наблюдаваше къщата и много се учуди защо шефът се държи така, сякаш не го познава.

В следващия момент Мегре се втурна към асансьора, последван от инспектора. Вместо да натисне бутона за четвъртия етаж, комисарят избра петия, откъдето с бързи крачки се отправи към таванските стаи.

Той зави наляво, спря пред вратата на глухонемия и знаейки, че няма да получи отговор, натисна дръжката. Вратата се отвори. Мансардата на фламандеца бе празна.

Комисарят дръпна завесата на дрешника, като за малко не я изтръгна от корниза й, и огледа набързо няколкото поизносени костюма, които висяха на закачалките.

Погледът му фотографираше всеки ъгъл на стаята. След това слезе отново на долния етаж, поколеба се за миг и се втурна отново към асансьора, който го свали на партера.

Портиерката беше в стаята си, с обувка на десния крак и пантоф на левия.

— Знаете ли дали Клаес е излизал тази сутрин?

Напрегнатият вид на комисаря стресна жената.

— Не. Още не е слизал.

— Не сте ли напускали портиерната?

— Не, даже не съм чистила стълбите. Съседката свърши вместо мен тази работа, защото пак ме хванаха болките.

— Не е ли излизал през нощта?

— Никой не е излизал. Отварях само на наемателите, които се прибираха. Пък и вие си имате инспектор навън и той ще потвърди това.

Мегре мислеше усилено, упорито — както казваше Жанвие, наблюдавайки шефа си в подобни състояния.

— Кажете ми… Всеки наемател разполага, ако правилно съм разбрал, с малко таванско помещение…

— Точно така. И всеки може да наеме освен това една слугинска стая.

— Не ви питам за това. А зимниците?

— Преди войната имаше само два големи зимника и всеки сам се разправяше с подреждането ма въглищата в някой ъгъл. През войната, когато агирацигът стана скъп като чер хайвер, избухнаха разправии — всички твърдяха, че техният куп намалява. Затова тогавашният собственик направи прегради с врати и катинари.

— Така че сега всеки наемател си има отделен зимник.

— Да.

— Клаес също ли?

— Не. Той хем е наемател, хем не е, тъй като заема една от слугинските стаи.

— А двамата Барийар?

— Естествено.

— Имате ли ключове от зимниците?

— Не. Току-що ви казах, че се заключват с катинари. Всеки наемател си държи ключа у себе си.

— Можете ли да ги виждате оттук, когато слизат в зимника?

— Оттук — не. Стълбата за зимника се намира срещу задното стълбище, там, в дъното. Достатъчно е да бутнете вратата, на която няма надпис и изтривалка.

Мегре взе отново асансьора. Той гледаше втренчено в очите на Жанвие, без да продума. Вместо да позвъни у Барийар, той нетърпеливо задумка с юмрук по вратата. Госпожа Барийар, облечена в кретонена рокля, отвори с ужасено лице.

— Къде е мъжът ви?

— В кабинета си. Оплаква се, че сте му попречили да отиде на работа.

— Повикайте го.

Зад остъклената врата се появи силуетът на Барийар, още по пижама и халат. Въпреки усилията си той изглеждаше по-зле от предната вечер, увереността му бе намаляла.

— Вземете ключа от зимника.

— Но…

— Направете каквото ви казвам.

Всичко това изглеждаше недействително, като че ли се извършваше в света на сънищата или по-скоро на кошмарите. Изведнъж взаимоотношенията между тези същества не бяха вече същите. Сякаш всяко едно от тях се намираше вече в състояние на шок, сякаш думите, постъпките и погледите им бяха променили значението си.

— Минете пред мен.

Той го наблъска в асансьора и като стигнаха на партера, сухо заповяда:

— В зимника.

Колкото Барийар ставаше по-несигурен, толкова Мегре ставаше по-суров.

— Тази ли е вратата?

— Да.

Една-единствена много слаба крушка осветяваше бялата стена и някога номерираните врати, чиито номера се бяха изтрили, а на олющената боя личаха издраскани неприлични рисунки.

— Колко ключа отварят този катинар?

— Аз притежавам само един.

— Кой би могъл да притежава друг?

— Откъде да знам?

— Никому ли не сте давали ключ?

— Не.

— Само вие и жена ви ли използувате този зимник?

— Не сме го използували от години.

— Отворете!

Ръцете на търговския пътник трепереха и тук видът му бе по-чудноват и смешен, по-жалък, отколкото на буржоазния фон на апартамента му.

— Какво чакате? Отваряйте!

Вратата се открехна на петнайсетина сантиметра и спря.

— Усещам някакво съпротивление.

— Натиснете по-силно. Помогнете си с рамо, ако трябва.

Смаян, Жанвие гледаше Мегре, разбирайки внезапно, че комисарят бе очаквал тоя развой на нещата — но откога?

— Поддава малко.

Изведнъж се показа висящ крак. Вратата продължаваше да се отваря, показа се вторият крак. Тялото висеше, босите крака се люлееха на около петдесетина сантиметра от пръстения под.

Беше старият Клаес, по риза и вехт панталон.

— Сложи му белезниците, Жанвие.

Погледът на инспектора се премести от обесения към Барийар. Последният, виждайки белезниците, започна да протестира:

— За момент, моля!

Но непроницаемият поглед на Мегре го притискаше и той престана да се съпротивява.

— Иди повикай Жанен от улицата. Безполезно е вече да стои навън.

Както и на тавана, и тук Мегре огледа тясното продълговато помещение и се чувствуваше как всяка подробност се запечатва в паметта му завинаги. Той опипа с пръст инструментите, които извади от една чанта, после като че погали разсеяно тежката метална маса, закрепена в пода.

— Ти ще останеш тук, Жанен, докато дойдат нашите хора. Не пускай никого да влиза. Дори и колегите ти. И ти самият не пипай нищо. Разбрано?

— Разбрано, шефе.

— Да вървим!

Той погледна Барийар, който тръгна към изхода като някакъв манекен — съвсем различен, откакто двете му ръце бяха вързани отзад.

Те не взеха асансьора и се изкачиха на четвъртия етаж по задното стълбище, без да срещнат някого. Госпожа Барийар беше в кухнята и като видя мъжа си с белезници на китките, извика:

— Господин Мегре!

— След малко, госпожо. Първо трябва да се обадя по телефона.

И без да се занимава с другите, той влезе в кабинета на Барийар, който миришеше на цигарени угарки, и избра номера на съдията Анслен.

— Ало!… Да, тук е Мегре. Аз съм глупак, драги ми съдия. И се чувствувам отговорен за смъртта на един човек. Да, нов труп. Къде ли? На улица „Акациева“, разбира се. Трябваше да се сетя още в началото. Занимавах се с какво ли не, вместо да се заема с единствената важна следа. И най-лошото е, че от години насам този трети елемент, ако мога така да се изразя, ме преследваше. Простете ми, че в този момент не ви давам подробности. Има обесен човек в зимника. Лекарят с положителност ще открие, че той не се е обесил сам, че е бил мъртъв или ранен, когато са му окачили въжето на шията. Стар човек. Мога ли да ви помоля да направите така, че прокуратурата да не бърза твърде много? Имам много работа на четвъртия етаж и предпочитам да не бъда безпокоен, преди да съм получил някакъв резултат. Не мога да кажа колко време ще трае това. До скоро виждане. Уви, не. Няма да обядваме днес при нашия симпатичен оверняк.

След малко от другия край на жицата се обади старият му другар Моерс, специалист от службата за удостоверяване на самоличността.

— Имам нужда от много грижлива работа и бих желал да няма навалица — безполезно е прокуратурата и съдия-следователят да бърникат в зимника. Ще намериш там неща, които ще те изненадат. Ще трябва може би да се изследват стените и да се разрови подът.

Той стана с въздишка от креслото на Барийар и прекоси хола, където домакинът бе седнал на стол срещу Жанвие, който пушеше цигара. Мегре влезе в кухнята и отвори хладилника.

— Може ли? — попита той госпожа Барийар.

— Кажете ми, господин комисар…

— След малко, ако нямате нищо против. Умирам от жажда. Докато той отпушваше бутилка бира, тя, едновременно покорна и ужасена, му подаде чаша.

— Вие смятате, че мъжът ми…

— Нищо не смятам. Елате с мен.

Слисана, тя го последва в кабинета, където той съвсем естествено зае мястото на Барийар.

— Седнете. Успокойте се. Вашето име е Клаес, нали?

— Да.

Тя се колебаеше, изчервявайки се.

— Момент, господин комисар. Предполагам, че това, което ме питате, е важно?

— Отсега нататък всичко е важно, госпожо. Не крия от вас, че всяка дума е от значение.

— Наистина, аз се казвам Клаес. Това е моминското ми име, вписано в личната ми карта.

— Но?…

— Не зная дали това е истинското ми име.

— Роднина ли ви е старецът, който живееше на тавана?

— Не вярвам. Не знам. Всичко това бе толкова отдавна! Тогава съм била съвсем малко момиче.

— За кое време говорите?

— За бомбардировката в Дуе, когато бягахме от немците. Помня влакове, все влакове, от които слизахме, за да залегнем на чакъла до линията. Жени с окървавени бебета на ръце. Мъже с ленти на ръкавите, които тичаха насам-натам, и влакът пак тръгваше. И най-после експлозията, която приличаше на края на света.

— На колко години бяхте тогава?

— Може би на четири. Малко над или малко под четири, знам ли?

— Откъде идва името Клаес?

— Предполагам, че това е фамилното ми име. Изглежда, него съм произнесла, когато са ме питали.

— А малкото ви име?

— Мина.

— Говорехте ли по това време френски?

— Не, само фламандски. Никога не бях виждала град.

— Спомняте ли си името на селото ви?

— Не. Но защо не ми говорите за мъжа ми?

— И това ще стане, когато му дойде времето. Къде срещнахте стария човек?

— Не съм сигурна. Това, което се случи малко преди и веднага след експлозията, е останало смътно в паметта ми. Струва ми се, че вървях с някого, който ме държеше за ръка.

Мегре вдигна телефонната слушалка и поиска кметството в Дуе. Дадоха му връзка, без да го карат да чака.

— Господин кметът отсъствува — го осведоми главният секретар.

Той много се изненада, когато чу Мегре да го пита:

— На колко сте години?

— На тридесет и две.

— А кметът?

— На четиридесет и три.

— Кой беше кмет, когато дойдоха германците в 1940 година?

— Доктор Нобел. Беше кмет десет години след края на войната.

— Починал ли е?

— Не. Въпреки възрастта си още лекува болните в старата си къща на градския площад.

След три минути Мегре чу в слушалката гласа на доктор Нобел, а госпожа Барийар го наблюдаваше стъписана.

— Извинете ме, докторе. Тук комисарят Мегре от Следствената полиция. Не се касае за някой от болните ви, а за една стара случка, която би могла да хвърли светлина върху драматични събития. Нали именно гара Дуе е била бомбардирана посред бял ден в 1940 година, по време, когато там са се намирали няколко влака с бежанци, докато стотици други бежанци са чакали да бъдат извозени?

Нобел не бе забравил събитието, което бе най-яркото в неговия живот.

— Аз самият бях там, господин комисар. Това е най-ужасният спомен, който човек би могъл да запази в живота си. Всичко бе спокойно. Приемната служба се занимаваше с храната на белгийските и френските бежанци, чиито влакове щяха да потеглят на юг. Жените с кърмачета бяха събрани в чакалнята на първа класа, където им бяха раздали биберони и чисти пелени. По принцип никой нямаше право да напуска влака, но изкушението да пийнат и хапнат нещо в бюфета бе много силно. И изведнъж, в същия момент, в който завиха сирените, гарата се разтресе, стъкленият покрив на перона се пръсна на парчета, хората крещяха, без да разбират какво става. И до днес не знаем на колко вълни налетяха самолетите, ръсейки бомби и косейки с картеч. Гледката бе потресаваща и вътре, и вън пред гарата, и по коловозите: разкъсани тела, ръце, крака, ранени тичаха с див поглед, държейки с ръце гърдите и коремите си. Аз имах щастието да не бъда засегнат и се опитах да превърна чакалните в болнични зали за първа помощ. Нямахме достатъчно линейки, нито легла в болниците за всички ранени. Оперирах на място, по спешност, в напълно непригодни условия.

— Сигурно няма да си спомните един висок и слаб мъж, фламандец, цялото лице на когото, изглежда, е било разкъсано и който след това е останал глухоням?

— Защо ми говорите за него?

— Защото той именно ме интересува.

— Напротив, случаят бе такъв, че си го спомням много добре и често мисля за него. Аз се намирах на гарата като кмет, като председател на местния Червен кръст и на Бежанския комитет, и най-после като лекар. В качеството си на кмет се стараех да събера отново семействата, да удостоверя самоличността на най-тежко ранените и на загиналите — нещо, което не винаги бе лесно. Между нас казано, погребахме доста трупове, чиято самоличност и досега не е установена, в частност около половин дузина старци, които, изглежда, идваха от някой приют. По-късно напразно търсихме откъде бяха дошли. Всред суматохата и паниката в спомена ми се е запазила една група: цяло семейство — възрастен мъж, две жени, три-четири деца, буквално разкъсани на парчета от бомбите. Тъкмо до тази група видях мъжа, чиято глава бе превърната в кърваво парче месо и когото наредих да пренесат на една маса, след като открих с изненада, че нито е ослепял, нито е засегнат в жизненоважните органи. Вече не помня с колко шева трябваше да зашивам месата му. На няколко крачки стоеше едно малко момиченце, останало читаво, и наблюдаваше действията ми без видимо вълнение. Попитах го дали това не е някой от близките му — баща му или дядо му, но не зная какво ми отговори то на фламандски. Половин час след това, докато оперирах един ранен, видях същия човек вече на крак, тръгнал да излиза навън, последван от момиченцето. В безпорядъка, който цареше, гледката беше доста смайваща. Бях превързал главата му с огромен бинт и така той се разхождаше всред тълпата, като че ли без да си дава сметка, че е ранен, и без да го е грижа за хлапето, което припкаше по петите му. „Идете да ги върнете! — извиках аз на един от помощниците ми. — Той не е в състояние да си върви без допълнително лечение.“ Това е горе-долу всичко, което мога да ви кажа, господин комисар. Когато отново се сетих за него и започнах да разпитвам, казаха ми, че го видели да се навърта из развалините, около линейките. От север продължаваше да се стича потокът от най-различни коли, натоварени с мебели, семейства, дюшеци, понякога прасета и крави. Един от моите червенокръстци твърди, че забелязал някакъв висок, малко прегърбен мъж с неопределена възраст да се качва във военен камион заедно с малко момиченце, на което войниците помогнали да се покатери. По време на войната и след това, когато се опитвахме да сложим ред в този хаос, останаха няколко неизяснени случая. Защото в Холандия, Фландрия и Па дьо Кале много кметства по селата бяха разрушени или ограбени, регистрите за гражданското състояние — изгорени. Вие мислите, че сте попаднали именно на този човек?

— Почти съм сигурен в това.

— Какво е станало с него?

— Преди малко го намериха обесен, а в момента съм седнал срещу някогашното малко момиченце.

— Ще ме държите ли в течение?

— Веднага щом си изясня случая. Благодаря, докторе.

Мегре изтри лицето си с кърпа, изпразни лулата си, напълни я пак и тихо каза на събеседницата си:

— А сега разправете ми вашата история.

Тя го бе наблюдавала с разширени от безпокойство очи, гризейки ноктите си, свита на кълбо в креслото като малко момиче.

Вместо да отговори, запита с неприязън:

— Защо се отнасяте с Фернан като с престъпник и сте му сложили белезници?

— За това ще поговорим по-късно, съгласни ли сте? Засега имате най-добри изгледи да помогнете на мъжа си, като ми отговаряте откровено.

Нов въпрос се появи на устните на младата жена, въпрос, който, изглежда, тя отдавна, а може би и винаги си бе задавала:

— Луд ли беше Жеф? Жеф Клаес?

— Като луд ли се държеше?

— Не зная. Аз не мога да сравнявам детството си с никое друго, нито него — с някой друг човек.

— Започнете от Дуе.

— Камиони, бежански лагери, влакове, полицаи, които разпитват стария човек — защото за мен той изглеждаше стар — и които, като не успяваха да научат от него нищо, започваха да разпитват мене. Кои сме? От кое село идваме? Не знаех. И така отивахме по-далеч, все по-далеч, и аз съм сигурна, че един ден видях Средиземно море. Спомних си за това по-късно и предположих, че бяхме стигнали до Перпинян.

— Може би Клаес се е опитвал да премине в Испания? За да замине оттам за Съединените щати?

— Откъде можех да зная? Той вече не чуваше и не говореше. За да ме разбира, гледаше внимателно устните ми и аз трябваше да повтарям много пъти всеки въпрос.

— Защо ви водеше със себе си?

— Аз вървях с него. Мислила съм за това по-късно. Предполагам, че като съм видяла всичките си близки мъртви около мен, аз съм се уловила за първия човек до мен, който може би ми е заприличал на дядо ми.

— А как стана така, че той е взел вашето име, ако, разбира се, вашето име е наистина Клаес?

— Научих това впоследствие. Той носеше постоянно в джоба си листчета хартия и понякога пишеше върху тях няколко думи на фламандски, тъй като още не знаеше френски. Аз също не знаех. В края на краищата след няколко седмици или месеци се озовахме в Париж и той нае стая и кухня в един квартал, който никога след това не можах да открия. Не беше беден. Когато имаше нужда от пари, изваждаше изпод ризата си една-две златни монети, пришити в широк платнен пояс. Това бяха спестени пари. Дълго обикаляхме, докато се спрем на някое магазинче за бижута или стари вещи, и той влизаше плахо, ужасен от мисълта, че могат да го заловят. Разбрах причината в деня, в който задължиха евреите да носят жълти звезди. Той ми написа истинското си име на листче хартия, което след това изгори: Виктор Крулак. Той беше евреин от Литва, роден в Анверс, където като баща си и дядо си се занимавал с обработка на диаманти.

— Ходехте ли на училище?

— Да. Учениците ми се присмиваха.

— Жеф ли готвеше?

— Да, правеше много хубава скара. Не си сложи звезда. Винаги го беше страх. В участъците му правеха въртели, защото не можеше да представи документи за удостоверяване на самоличността си. Веднъж го бяха изпратили в някаква лудница, защото го вземаха за луд, но на другия ден успя да се измъкне.

— Държеше ли на вас?

— Мисля, че постъпи така, защото не искаше да ме загуби. Никога не е бил женен. Нямаше деца. Аз съм убедена, че бог ме беше изпречил на пътя му. На два пъти ни изгонваха през границата, но въпреки всичко той успяваше да се върне в Париж, намираше някоя мебелирана стая с малка кухня ту около черквата „Сакре Кьор“, ту в предградието Сент Антоан.

— Не работеше ли?

— По това време — не.

— Как прекарваше дните си?

— Скиташе, наблюдаваше хората, учеше се да чете по устните им, да разбира езика. Един ден към края на войната си дойде с фалшива лична карта, с която толкова се бе мъчил да се снабди през тези четири години. Официално той бе станал Жеф Клаес и аз бях внучката му. Заживяхме в малко по-обширно жилище недалеч от кметството, дойдоха някакви хора, за да го видят и му намерят работа. Сега не бих могла да ги позная. Аз ходех на училище. Пораснах и постъпих като продавачка в един бижутериен магазин на булевард „Бомарше“.

— Старият Жеф ли ви настани на това място?

— Да. Той работеше за разни бижутери — извършваше поправки, възстановяваше стари накити.

— Така ли се запознахте с Барийар?

— Една година по-късно. Като търговски представител, той трябваше да идва в магазина веднъж на три месеца, но започна да идва по-често и накрая ме чакаше след свършване на работния ден. Той беше красив, много весел, забавен. Обичаше живота. С него за пръв път влязох в заведение, в аперитива „Четиримата сержанти от Ла Рошел“.

— Той знаеше ли, че сте внучка на Жеф?

— Аз му казах. Разправих му нашата история. Тъй като имаше намерение да се ожени за мен, помоли ме, естествено, да го представя на дядо ми. Оженихме се и отидохме да живеем в малка частна къща във Фонтнесу-Боа, взехме и Жеф.

— Там никога ли не срещнахте Палмари?

— Бившия ни съсед? Не бих могла да кажа, след като никога не съм го виждала, откакто сме тук. Понякога Фернан канеше приятели, приятни хора, които обичаха добре да се посмеят и да си пийнат.

— А старият?

— Той прекарваше по-голямата част от времето си в бараката за сечива в дъното на градината, където Фернан му бе обзавел работилница.

— Никога в нищо ли не се усъмнихте?

— В какво е трябвало да се усъмня?

— Кажете ми, госпожо Барийар, мъжът ви има ли навик да става през нощта?

— Може да се каже, че не.

— Да е излизал от къщи нощем?

— Защо?

— Пиете ли някакъв билков чай, преди да си легнете?

— Отвара от върбинка, понякога от лайка.

— Не сте ли се събуждали последната нощ?

— Не.

— Заведете ме, моля, в банята.

Банята не беше голяма, но доста кокетно и весело подредена, облицована с жълти плочки. Над ваната беше вградена домашна аптечка. Мегре я отвори, разгледа няколко шишенца и задържа едно в ръка.

— Вие ли вземате тези хапчета?

— Дори не си спомням вече какво представляват. Стоят тук от цяла вечност. А, спомних си! Фернан страдаше от безсъние и един приятел му препоръча това лекарство.

Етикетът обаче беше нов.

— Какво има, господин комисар?

— Ами това, че предишната вечер, както и много други вечери, заедно с билковия чай, без да знаете, сте взели известно количество от това приспивателно и сте спали дълбоко. Мъжът ви се е качил на мансардата да повика Жеф и е слязъл с него в зимника.

— В зимника?

— Където има обзаведена работилница. Той го е ударил с парче оловна тръба или друг подобен предмет и след това го е обесил на тавана.

Тя извика, но не припадна, а напротив, спусна се, влезе в салона и с писклив глас се нахвърли върху мъжа си:

— Нали не е вярно, Фернан, кажи! Нали не е вярно, че си сторил това на стария Жеф?

Странно — тя отново говореше с фламандския си акцент.

Без да им даде време да се разнежат, Мегре отведе Барийар в кабинета и даде знак на Жанвие да наглежда младата жена. Предишната вечер двамата мъже се намираха й същия кабинет, но сега местата бяха разменени. Този път комисарят се бе настанил удобно във въртящото се кресло на търговския представител, а последният стоеше пред него, загубил част от предишната си язвителност.

— Това е подло — процеди той през зъби.

— Кое е подло, Барийар?

— Да се разправяте с жени. Като сте имали да задавате въпроси, не можахте ли на мен да ги зададете?

— Нямам никакви въпроси да ви задавам, защото предварително зная отговорите. И вие сте се досещали за това след нашия вчерашен разговор, щом като сте сметнали за необходимо да накарате да млъкне завинаги този, който представляваше слабата точка на вашата организация. След Палмари — Виктор Крулак, наречен Жеф Клаес. Нещастен човек с болен разсъдък, който би направил всичко, само и само да не го отделят от малкото момиче, което в деня на Страшния съд бе сложило ръката си в неговата ръка. Вие сте мерзавец, Барийар.

— Благодаря ви.

— Виждате ли, има мерзавци и мерзавци. На някои, като на Палмари например, мога да стисна ръка. Но вие, вие сте от най-долнопробния вид, от мерзавците, които човек не може да гледа в лицето, без да изпитва желание да удря или да храчи.

И наистина комисарят едва се сдържаше.

— Хайде де, удряйте! Сигурен съм, че адвокатът ми ще бъде възхитен от това.

— След няколко минути ще ви откарат в ареста и сигурно следобед, тази нощ или утре ще продължим този разговор.

— В присъствието на моя адвокат.

— Засега има една личност, на която дължа посещение, което по всяка вероятност ще трае доста дълго. Сещате се за кого става дума. От това посещение в крайна сметка ще зависи до голяма степен съдбата ви. Защото, след като Палмари бе ликвидиран, на върха на пирамидата оставате само двама — Алина и вие. Сега аз знам, че е трябвало да заминете двамата при първия удобен случай, но не преди да присвоите тихомълком богатството на Манюел. Алина… Фернан… Алина… Фернан… Когато ви изправя отново на разпит, ще знам кой от двамата е, не казвам виновният, защото и двамата сте еднакво виновни, а кой е истинският подбудител на това двойно престъпление. Ясно ли е?

Мегре повика:

— Жанвие! Отведи господина в ареста. Той има право да се облече прилично, но не го изпускай от очи нито за миг. Въоръжен ли си?

— Да, шефе.

— Долу, където сигурно вече гъмжи от полицаи, ще намериш още някого да те придружи. До скоро виждане.

Излизайки, той спря пред госпожа Барийар:

— Не ми се сърдете, Мина, за мъките, които преживявате, и за тези, които ви очакват занапред.

— Фернан ли го е убил?

— Страхувам се, че да.

— Но защо?

— Ще трябва рано или късно да свикнете с тази мисъл: защото вашият мъж е мерзавец, бедна малка госпожо. И защото в отсрещния апартамент е намерил една самка, която е негодница като него.

Той я остави обляна в сълзи и след няколко минути влезе в зимника, където прожектори бяха заместили жълтеникавата крушка. Човек би помислил, че присъствува на филмови снимки.

Всички говореха едновременно. Фотографите снимаха. Плешивият лекар искаше малко тишина и Моерс не успя да се доближи до комисаря.

Дребничкият съдия обаче се озова съвсем близо до Мегре, който го отведе навън на чист въздух.

— Чаша бира, господин съдия?

— Не бих отказал, ако успея да се промъкна.

С мъка те се провряха през тълпата. Смъртта на стария Жеф, въпреки че той бе почти непознат, не бе минала така незабелязано, както смъртта на Манюел Палмари, и пред къщата се бяха струпали минувачи, които двама униформени полицаи трудно удържаха. Репортерите тръгнаха подир Мегре.

— Тази сутрин нямам нищо за вас, деца. След три часа, в Ке дез Орфевр.

Той отведе пълния си спътник при оверняка, където бе прохладно. Постоянните клиенти вече обядваха.

— Две големи халби бира.

— Ще се върнете ли пак там, Мегре? — попита съдията, попивайки потта от лицето си. — Доколкото разбрах, открили са и продължават да намират в този зимник модерни инструменти за преработване на диаманти. Очаквахте ли това?

— Стават двайсет години, откак ги търся.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно сериозно. Ходовете на всички други пионки ми бяха известни. Наздраве!

Той бавно изпразни чашата си и я остави на тезгяха, промърморвайки:

— Още една.

И добави със същото твърдо изражение на лицето:

— Трябваше още вчера да разбера. Как не се сетих за тази история в Дуе! Изпратих хората си във всички други посоки, но не и в правилната и когато най-после се сетих, беше много късно.

Той гледаше как съдържателят пълни втора халба бира. Дишаше тежко като човек, който се сдържа.

— Какво ще предприемете сега?

— Изпратих Барийар в ареста.

— Разпитахте ли го?

— Не, още е много рано. Имам друг да разпитвам преди него, сега, веднага.

Той гледаше през витрината къщата отсреща, по-специално познатия му прозорец на четвъртия етаж.

— Алина Бош?

— Да.

— У тях ли?

— Да.

— Няма ли да бъде по-податлива в кабинета ви?

— Тя никъде не се поддава лесно.

— Вярвате ли, че ще признае?

Мегре вдигна рамене, поколеба се дали да поръча трета бира, отказа се и подаде ръка на симпатичния дребен съдия, който го гледаше едновременно с възхищение и с известно безпокойство.

— До скоро виждане. Ще ви държа в течение.

— Може би ще обядвам тук и щом свършат отсреща, ще се върна в палатата.

Той не посмя да добави: „На добър час!“

С приведени като че ли под тежък товар рамене, Мегре пресече улицата, поглеждайки още веднъж прозореца на четвъртия етаж. Направиха му път да мине и един-единствен фотограф има досетливостта да снеме устремилия се право напред комисар.