Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Military Intelligence Blunders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Сол Дейвид, полк. Джон Хюз-Уилсън. Най-големите гафове в света на военното дело и на разузнаването

Английска, първо издание

Преводачи: Галина Ангелова, Дмитрий Илов

Редактор: Стоян Георгиев

Предпечат и корица: Владимир Марков

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 39

ИК „Анимар“ ООД, 2003 г.

ISBN: 954-91176-7-7

История

  1. — Добавяне

Глава 9
„Нищо ново, което вече да не знаем“
Фолкландските острови, 1982 г.

Има история, разказвана в Уайтхол, за пенсиониращ се висш държавен чиновник от външното министерство. Когато той вече бил на стъпалата на ул. „Крал Чарлз“, дошли да го интервюират от BBC през 1950 г. Интервюиращият запитал доволния от себе си джентълмен какъв е бил най-големият проблем, с който се бил сблъскал през забележителната си кариера, продължила над четиридесет години.

Сър Хъмфри веднага отговорил: „Военното министерство“. Изненадан, репортерът го попитал как може Военното министерство да бъде проблем за Външното министерство.

„Защото всеки петък един глупак от Военното министерство се спускаше на бегом в кабинета ми, подмишница с папка с гриф «строго секретно», заявявайки ми най-отговорно, че някъде по света е започнала невероятна военна криза. Тогава той веднага поискваше да знае какво ние от Външно министерство щяхме да направим, за да предотвратим тази война. Ужасно раздразнителни хора. Моята работа беше да ги успокоявам и да ги изпращам да кажат на министъра си, че Външното министерство напълно владее ситуацията и да не се притесняват. Едва после можехме да отидем да си отдъхваме за уикенда.“

„Работеше ли тази система, сър Хъмфри?“

„Неизменно. Ужасно раздразнителни са хората от Военното министерство. Ние ги успокоявахме и ги изпращахме да си ходят щастливи. Всеки уикенд. И знаете ли какво, почти винаги се оказвахме прави.“

„Почти винаги ли, сър Хъмфри? Значи понякога грешахте?“

„Много рядко. Всъщност през тези четиридесет години, през които съм бил на служба във Външно министерство, сгрешихме само два пъти.“

„И кога беше това, сър Хъмфри?“

„Хм, доколкото си спомням… през 1914 г. и през 1939 г.!“

Тази история, посрещана с тънка усмивка от служителите на Външно министерство и Министерството на обединената общност, съдържа всички елементи на разузнавателния провал, довел две страни, с дълготрайни приятелски взаимоотношения, до война в Южния Атлантически океан през 1982 г.

Фолкландската война била резултат от събития, които преминали през прекаленото самодоволство, правителствено неразбиране и провал на вътрешнонационалната политика и от двете страни на барикадата. За британците провалът в политиката във Фолкланд се насочвал към нарочното пренебрегване на разузнаването от бюрократите в Уайтхол и техните политически господари през годините. Всъщност фолкландската война не била резултат само на една или две грешки, на недостатъчна организация или пък от неуважение към по-нискостоящия враг. Зад нея стояла дългата история на институционална арогантност и прекалено самодоволство.

Британците имали репутация на лицемери и двуличници в очите на своите съседи. Дали заслужена, или не, тя не се основавала само на разминаването между думи и дела, но също така и на недостойната измамническа способност да се прави добро само при необходимост. В резултат на това една идея, абсолютно неприемлива за британците, можела да бъде отхвърлена, защото не съществувала или можела да се изпълни, но променена до неузнаваемост, за да съвпада с официалната рамка, приемлива за британската вътрешна или външна политика.

Например през шестдесетте години, когато НАТО застанало на западната страна на източногерманската граница, неговият враг бил бившият Съветски съюз, който разполагал с 20 000 танка само в Източна Германия. Тогава всеки знаел, че най-добрата отбрана срещу танка била да изправиш срещу него друг танк. Но танковете били скъпи, а НАТО били по-малобройни в сравнение с врага си. Американските и немските армии правели усилия да измислят откъде да вземат повече танкове, за да изградят успешно тактическата си система. Британците се запознали с недостига си на бронирано въоръжение, но пренебрегнали танковия си проблем, заявявайки, че това нямало голямо значение. В новата им противотанкова концепция такъв проблем не съществувал и те не се нуждаели от толкова много танкове. Тактическата им доктрина се основавала на фактите, че се нуждаели от съвсем малко танкове. Танковете вече се проявявали като ненужна екстравагантност в раздутия бюджет на отбраната. Тази способност да се вярва едновременно в две противоположни неща не заблудила никого тогава, но тя показва един умствен процес, който чуждестранните наблюдатели определят като заблуда или двуличие.

Има специално название на този феномен, когато хората пренебрегват нещо, съвпадащо с мнението на цял свят, и се преструват, че то не съществува или че ще си отиде от само себе си. Психолозите го наричат „познавателно неудобство“, което се изразява в психологичното бръщолевене, не значещо нищо друго освен дете със затворени очи, което плаче, повтаряйки: „Не чувам нищо, няма да слушам нищо, не е истина!“. Познавателното неудобство в нестабилния характер на детето може да се превърне в източник на очарование или раздразнителност за наблюдателя. Но проявата на този психологически феномен в разузнаването може да се окаже фатален. Познавателното неудобство в британската цивилна служба и в правителството през 1982 г. било главната причина за започването на фолкландската война. Британците пренебрегнали много разузнавателни предупреждения, защото те не съответствали на това, което британците искали се случи, или на това, което външното министерство мислело за събитията в света. В резултат на това британските служители щели да заплатят висока цена за неправилната оценка на събитията в Уайтхол.

Корените на фолкландския конфликт се намирали в споровете за собственост — или по-точно казано, суверенитет на отделна група острови в южната част на Атлантическия океан, които били открити и отбелязани на картата от холандските мореплаватели през 1600 г. През 1690 г. капитан Джеймс Стронг нарекъл тесния пролив между двата основни острова на британския министър на адмиралтейството, виконт Фолкланд, и отплавал от малката купчина острови на 400 мили от североизточния край на континента Южна Америка.

За да се усложнят нещата още повече, първият заселник на Фолкландските острови бил французин, Бугенвил, заселил се там през 1764 г. Той дори построил форт, пристанището Луис на източния остров. Отначало островите били познати като Ил Молин, защото били считани за остатък от френските острови Свети Мало. След година, през 1765 г., британците пак се появили и без да знаят, че французите вече се установили на Източния Фолкландски остров, акостирали на Западния Фолкландски остров, издигнали флага на британското кралство, претендирайки, че териториите вече били под юрисдикцията на крал Джордж III, а после веднага отплавали. Те никога не осъзнали, че французите били там.

След година пристигнали първите британски заселници и били зашеметени да открият на тази територия процъфтяващи френски колонии в Източен Фолкланд и най-вече в пристанището Луис. Тогава испанците и французите били съюзници, така че тази територия била изцяло под испанска юрисдикция, след като Ил Молин били прехвърлени на Испания през 1767 г. (наречени по-късно Ислас Малвинас или Малвинските острови), а пристанище Луис било прекръстено на Пуерто Соледад. За три години испанците конфискували териториите на британците и ги изгонили. Започнали дипломатически спорове. До 1790 г. било подписано споразумение, което давало право на испанците да се разпореждат само с колониалното си правителство в Буенос Айрес, а бронзовата почетна значка получили британците, които останали да предявяват претенциите си към Западен Фолкланд.

Щом Испанската империя била разгромена в Латинска Америка, островите се превърнали в безстопанствена територия, ставайки примамлив обект за пиратски набези. Накрая през 1832 г. американският военен кораб „Лексингтън“ прочистил Пуерто Соледад от разбойниците и еднолично го обявил за „свободна от всякакви попечителства зона“. Интересно било от името на чия власт била направена тази декларация. В момент на пълно объркване въоръжен боен кораб на кралската британска флота отплавал към тази територия и през 1837 г. британците официално обявили, че островите ставали част от териториите на Британската корона. От този момент Ил Молин станали известни като Фолкландските острови. Такива щели да останат до 1 април 1982 г.

Аржентинците по-късно също предявили претенции към островите, които нарекли Лас Малвинас, щом отхвърлили испанското колониално господство в началото на XIX век. Британците също предявявали своите претенции към островите, защото започнали да ги окупират още от 1837 г., но по-важно било, че основната част от населението на Фолкландските острови се състояла от британци, които искали да останат британски поданици и това било изконното им право.

Всеки, който някога е посетил Фолкландските острови, оставал учуден и изненадан от отдалечеността, пустотата и суровостта им. Както казал един испански свещеник през 1760 г.: „Аз чакам в тази мизерна пустош, лишавайки се от всичко и страдайки безкрайно, за да получа любовта на Господа.“ Неговата гледна точка била отразена като ехо от британския морски лейтенант, който писал тогава: „Заявявам, че това е най-омразното място, на което някога съм бил през целия си живот.“

След двеста години, в началото на XX век, друг кралски морски офицер описал островитяните или „келперите“, както се наричали помежду си, като „пияна, изостанала от цивилизацията, без морал, упадъчна и ленива група отшелници… с няколко минимални изключения“. Това била жестока присъда. До 1982 г. островитяните били любопитна група апатични, разчитащи на отпусканите им от британците парични суми, както и на феодалната Компания на Фолкландските острови, която се грижела за икономическото им оцеляване. Един британски член на парламента, влязъл там от листата на британските работнически профсъюзи, описал островитяните като „роби на тази компания“. Това малко, затворено и крехко общество имало само една обединяваща го цел: повечето от тях настоявали да останат поданици на Британската корона. Под принципите на Организацията на обединените нации, проповядващи самоопределение, именно това била спирачката за британското министерство на външните работи да не позволи реализирането на желанието на 1800 и изостанали островитяни да развият добри и дипломатически отношения с 250 000 000 южноамериканци. За нещастие на Външното министерство това означавало келперите да налагат ефективно вето върху официалната британска политика на Фолкландските острови, което щяло според тях да противоречи на националните им интереси.

В цялата схема за отделянето на островите от империята Външното министерство дълго се отнасяли към Фолкландските острови като незначителен, но дразнещ административен проблем. Аржентинците гледали на Малвинските острови като на национална чест, а на британския суверенитет като на следколониална обида. Повечето от държавите в ООН се съгласили с аржентинското мнение. Единствената неприятна пречка към реализирането на правдата бил отказът на островитяните да припознаят географските реалности и категоричното им настояване да си останат под британска юрисдикция. Съгласно чл. 73 от Хартата на ООН, гарантиращ правото на самоопределение на хората, островитяните имали права, които били решени да упражняват. Наблюдавайки двуличните и лицемерни политики на няколкото управляващи режима в Аржентина от 1945 г., не било трудно да се разбере тяхното отношение към ситуацията.

Нещата излезли наяве през 1965 г., когато Общото събрание на ООН прокарало предложена от аржентинците резолюция, която призовавала Англия и Аржентина да решат въпроса за териториалните владения на Фолкландските острови и населението им. Въоръжени с моралните пълномощия, предоставени им от антиколониалната резолюция на ООН, аржентинците настоявали за осъществяването на своите претенции с прекалена настойчивост, принуждавайки британското външно министерство да се включи във водената от ООН дискусия за предмет, от който британците искали да се измъкнат тихомълком. Целите на двете страни били ясни. По думите на Саймън Дженкинс: „Аржентинците не искаха да получат колония, те искаха да получат собственост.“ А британците не искали нито колонии, нито собственост. Но те били прилепнали към недостойните островитяни, увиснали на врата им като морската птица албатрос, постоянно изразявайки собствени претенции за самоопределение. За министерство на външните работи тази ситуация била много уморителна, задълбочена и от провала им да организират и мобилизират някаква реална политическа подкрепа относно тази политика.

Дискусиите се проточили 17 години, като накрая приключили с военни действия. Британците променили точно на 180 градуса отношението си към проблема за Фолкландските острови, защото те винаги променяли своите цели, съгласно смяната на всяко правителство. Докато аржентинците, подкрепяни вечно от непроменяща се група експерти за решаването на този политически проблем, постоянно покачвали градуса на напрежението. Така че, когато още един млад британски министър, оглавяващ министерството на външните работи, произнесъл гледната си точка по въпроса на първата си среща с представители на аржентинската експертна група, един от тях сухо промърморил: „А се счита, че нашето правителство и нашата политика са на нестабилен режим!“

Докато аржентинската позиция в преговорите за Фолкландските острови останала непроменена от 1966 до 1982 г., същото не може да се каже за самата Аржентина. Аржентинската вътрешна политика преживяла режим на закъснял фашизъм. До тридесетте години аржентинците били от британската търговска сфера на интереси. Железопътната мрежа в Буенос Айрес била изградена с помощта на британците и представлявала част от износа на британската индустриална революция, а Севернобританската локомотивна компания разчитала главно на регулярните поръчки на аржентинското правителство. Аржентинската флота била изградена по модел на британската кралска флота, макар че аржентинската армия била съставена по модела на немската армия. В началото и средата на XX в. хиляди италианци, немци и испанци се струпали в средиземноморския климат и великолепието на Буенос Айрес. Те донесли със себе си нови идеи.

Тези нови работници налели масло в огъня на закъснелите националистически и социалистически чувства, обединени от генерал Хуан Перон. Поради това бягащите през 1945 г. нацисти, измъкнали се от Германия, видели в Аржентина единствения безопасен рай за себе си. Диктатурата на Перон разчитала на т.нар. „цялостен национализъм“, за да обуздае и впрегне индустриалните маси в подкрепа на това, което приличало на еднопартийна фашистка система в държавата, изградена при еднопартиен национален работнически профсъюз, управляван от един стабилен, обаятелен лидер.

Националистическите виждания на Перон се отразили върху аржентинското мислене. Незначителният в началото международен спор за Малвинските острови по-късно се превърнал в национална кауза, изучавана в училищата, обединяваща всички класи и понятия в аржентинската национална идентичност. Изправени срещу този груб аржентински фундаментализъм, от една страна, и срещу упорития инат на островитяните, от друга, елегантното поведение на служителите от британското външно министерство, Уинчестър и Балиол, изглеждали слаби, нерешителни, двузначни и неопределени. Все още живите реликви на империята били понякога срамни за „умовете на Ролс-Ройса“ на британското външно министерство, които много искали да се отърват от проблемите, пред които се изправяла колониалната администрация, за да се върнат към условията на „истинската“ дипломация.

В основата си политиката на британското външно министерство се базирала на идеята да не поема отговорност за каквото и да било събитие. Правейки политика и изразявайки „определено отношение по определено събитие и ситуация“, били в сърцевината на всяко общество, обитаващо Уайтхол. Това, което се предполагало, че било неполитическо цивилно събитие, в стремежа да бъде превърнато в „политическо“, винаги показвало тежката бюрокрация, която царяла в британското външно министерство. Естествено, че то преследвало собствени цели, когато всячески се стараело да накара другите администрации да поемат отговорността за определено събитие, като в резултат те се стараели да следят нещата да вървят правилно оттам нататък. Така другите получавали бюджети, за да изпълнят задачите си и при евентуален неуспех те щели да бъдат обвинени. Британското външно министерство се намесвало и в идеите, и в провеждането на политиката. Съгласно горчивите думи на един член на щаба на разузнаването на министерство на отбраната, след като били проведени няколко хлъзгави и неопределени срещи с британското външно министерство през осемдесетте години на XX в: „Те са политически проститутки, абсолютни проклети политически проститутки! Седят около проклетите си кабинетни маси и заявяват разни неща, знаейки, че имат власт да оказват прекалено голямо влияние, без въобще да им се налага да поемат отговорност за това. Добре, оттам, откъдето идвам, това е привилегия единствено на проститутките. Ние наистина трябва да вземем действителни решения. Трябва да вземем решение по отношение на това, как да похарчим обществените пари, докато те продължават да си седят на проклетите столове.“ Това мнение, макар и несправедливо в някои отношения, не било необичайно за членовете на Уайтхол през осемдесетте години на XX в.

Благовъзпитаната омраза на британското външно министерство към необуздания аржентински национализъм била оправдана в един аспект. Аржентина била наследствено нестабилна страна. Нестабилността й често водела до насилие в националната й политика. През 1973 г. остаряващият Перон се върнал на власт, прокарвайки вълни на груб и суров национализъм в държавната аржентинска политика. Незабавно били изградени хитри уловки от британското външно министерство, чрез които, на спокойни преговори, имали намерение да продадат Фолкландските острови на Аржентина, използвайки комбинация от изтънчени, тайнствени методи. Но вместо нова вълна от преговори в тази насока започнала първата гражданска битка между Фолкландските острови и основните земи. Тя се превърнала в триумф за военно шествие на Перон, когато аржентинските адмирали гордо позирали пред фотографите, отразяващи в пресата първата фаза на битката за възвръщането на „нашите Малвински острови.“ Губернаторът на Фолкландските острови трябвало да удържи келперите и да отзове моряците. Събитията били отнесени към продължилия двадесет години регрес на тази територия. Накрая въстанието отшумяло, но новата пъпна връв, свързваща келперите с основната суша, сега била наситена с подозрителност и от двете страни. Вече всички се опасявали, че независимостта на келперите била застрашена. Взаимоотношенията между Буенос Айрес и Уайтхол изстинали и се обтегнали.

До 1976 г. Аржентина била разкъсвана от големи граждански въстания, от нестихващи партизански войни с лява насоченост, както и от новата военна хунта, застанала начело на аржентинското правителство. Милитаристите в Аржентина се разкъсвали от разногласия помежду си и относно главната политика, а полицейските щабове и морски укрепления започнали да се пълнят с политически агитатори, които оставали там до второ нареждане. Кметът на Кордоба, неспособен да овладее гражданското недоволство, помолил местния армейски командир за помощ. Внезапно оръжията били изкарани на улицата, уж, че били в подкрепа на цивилната власт, но започнали да поемат отговорността за така наречената по-късно „мръсна война“, която се водела между левите революционери и политическите формирования, настояващи за отхвърлянето на политическия тероризъм. Патрулни коли кръстосвали големите градове, натоварени с младежи със сериозни лица, късо подстригани и с пушки под палтата си, оглеждащи за хора, които създавали проблеми и нарушавали мира. Хеликоптерите кръжали над Байа де ла Плата, като постоянно товарели хора и се връщали празни. Списъкът на „безследно изчезналите“ се увеличавал, а напразно очакващите синовете си майки увеличавали броя си, излизайки на площадите на „Плаца дел Майо“ извън Каза Розада.

Изправена пред гражданските размирици и диктатурата в Аржентина, непримиримостта на островитяните от Фолкландските острови нараствала също. Те били много сърдити на доклада на Шакълтън, изнесен през 1976 г., където били описани като истински крепостни селяни, които били естествената връзка с Компанията на Фолкландските острови. Сега станало ясно, че британското външно министерство не само се опитвало да предаде с хитрост келперите на аржентинците, но дори да продаде британски граждани в ръцете на бруталната военна диктатура, въоръжена с електроди и гумени палки. Това изявление, направено пред келперите, било и в политически, и в публичен аспект коз в ръцете им. Съгласно непреходната фраза на Саймън Дженкинс: „За лейбъристите в парламента, както и за торите, идеята да бъдат пожертвани пострадалите от капитализма, хвърляйки ги в ръцете на мъчителите в Буенос Айрес, била немислима.“ В резултат на това лобито в полза на Фолкландските острови в Лондон станало още по-мощно и настоявало за провеждане на желаната от него политика.

Понеже спорът се проточил, той ставал все по-горещ. През 1976 г. аржентинците тихомълком окупирали Южен Тул, безлюден остров, в южната част на Атлантическия океан. Не само, че британското външно министерство не реагирало правилно, но дори и не повдигнало въпроса пред парламента. Аржентинците забелязали британската пасивност и я приели за дискретно окуражаване да продължат с тази политика, което те и направили. Само една забележка изразила несъгласие с нея. През 1977 г. премиерът Джеймс Калахан насочил вниманието на британското външно министерство към дъното на своята червена предупредителна кутия, като предположил, че аржентинците се готвят за още една стъпка по пътя към суверенитет. Пренебрегвайки протестите на официалните лица, той наредил на една ядрена подводница да започне да патрулира около бреговете на Фолкландските острови, която трябвало да отклонява всякакви прояви на авантюризъм от страна на аржентинците. Макар че разгневеното тогава външно министерство отбелязало, че това било безсмислено и скъпо упражнение, понеже аржентинците можели просто да изпратят устройство, което да унищожи ядрената подводница, фактът бил, че, преценявайки доказателствата, аржентинската флота, все по-войнствено настроена, била разубедена да не напада Фолкландските острови през 1977 г. Кризата отминала. Изпращайки ядрена подводница, британците установили, че постигнали желания ефект.

През 1980 г. на „Даунинг Стрийт“ дошъл новият премиер, Маргарет Тачър. Новият министър на британското външно министерство за Латинска Америка бил Николас Ридли. Той решил да „се справи с Фолкландските острови веднъж завинаги“. Разтревожвайки лобистите за Фолкландските острови, той предложил да се сключи споразумение за „даване под наем обратно“. Съгласно него собствеността на Фолкландските острови щяла да се смята за аржентинска, а аржентинците щели да върнат островите на британците за период от 99 години. Така начинът на живот на местното население щял да бъде гарантиран, аржентинската гордост относно суверенитета щяла да бъде задоволена, а британското външно министерство горещо се молело проблемът да се разреши от само себе си. Това било практично решение на този сложен и щекотлив проблем.

Схемата обаче не проработила. Ридли предложил идеите си, без да взема предвид отношението на островитяните и техните съмнения. През 1980 г. парламентът отхвърлил тези предложения, като направил за Ридли този ден „най-лошият ден в политическия му живот“. Той оставил ръмжащата Камара на общините „с побелели лица от шока“. Фолкландското лоби блокирало единственото възможно решение на проблема. Островитяните най-накрая победили.

Аржентина направила последен опит. При една напрегната сесия през 1981 г. в поверителната стая на ООН в Ню Йорк, индустриалният аржентински заместник-министър на външните работи, Карлос Кавандоли, се опитал да обори съмненията на островитяните от Фолкландските острови. В една сцена, описана от наблюдател на тогавашните събития, като „сатанинско разпъване на кръст“ политически обиграният Кавандоли се изправил пред една стена за политическите амбиции на аржентинците, когато се срещнал с делегацията на фолкландците, на която обещавал всякакви примамливи условия: автономен регионален статут, език, обичаи и права, пари. Опитал всичко. Островитяните отказали всички благини, независимо от предложенията да бъдат построени училища, болници и нови пътища.

Един източник във Фолкланд през 1982 г. дори заявил, че аржентинците толкова отчаяно се надявали да получат благоразположението им в Ню Йорк, че дори им обещали „един милион долара на семейство“, ако се съгласели там да бъде въведен аржентински суверенитет. Твърди се, че тази сума била обърната в контрапредложение от фолкландците, на „един милион долара на човек“, и то „само на истинските островитяни“, които били описвани от келперите като „британски граждани, родени във Фолкланд“.

Аржентинското безсилие и неудовлетвореност нараствали. До 1982 г. те били спечелили битката срещу лявото крило в политиката, но това била проблемна победа, горчиво наследство от бруталност, мъчения и военни репресии. Аржентинските политици били в смут заради гражданските вълнения по улиците, хиперинфлацията в икономиката и масовата безработица. Военното министерство било „затворено“ и блокирано от суровите международни спорове със съседно Чили заради канала Бигъл около нос Хорн. Накратко, управляващата аржентинска военна хунта на генерал Роберто Виола имала военни проблеми и вкъщи, и навън. Само две светли надежди просветнали на тъмния небосклон: първо, новата американска администрация, която ухажвала аржентинската военна хунта, понеже разчитала на нея да построи антикомунистическа съюзническа преграда в Латинска Америка; второ, възродената надежда, че Фолкландските острови пак щели да бъдат аржентински, което щяло да допринесе за политическия триумф пред света и на новата хунта. От началото на 1982 г. тя била командвана от армейския генерал Леополдо Фортунато Галтиери.

Хунтата на Галтиери завзела властта през декември 1981 г. Нейните трима членове били твърди военни мъже, абсолютно решени да се справят с всички аржентински проблеми и да започнат с чист старт. „Тачерит“ — това била новата система от реформи на пазарната икономика, която изместила встрани провалилата се перонска структура на работни заплати, данъци, такси и работа. Новият външен аржентински министър, Никанор Коста Мендез, пак се върнал в офиса си във Външно министерство, с ясна цел и задачи за външната политика на Аржентина. Подкрепена от Америка, начело с Рейгън, Аржентина вече била свободна да поема инициативи, да се изразява добре и да търси своето място при международни спорове и диспути. Това й дало възможност да стане мощна регионална сила.

Хунтата на Галтиери знаела, че трябвало бързо да постига добри резултати. Икономическите реформи били болезнени и докато не бил постигнат някакъв национален успех, голямото всенародно недоволство, организирано от предизвикателните профсъюзи, както и многопартийната опозиция, щели да бъдат прекалено силни. Южният „вятър на недоволството“ бил неизбежен. Понеже инфлацията достигала рекордните 140% на месец, животът на 28 милиона аржентинци бил отчаян, като ситуацията се влошила най-много от септември 1981 г. до март 1982 г. Политическите инициативи на хунтата тогава също били отчаяни и спешни. Нещо трябвало да се направи в тази насока. За фолкландците хунтата на Галтиери предприела двойна стратегия, т.е. да натискат дипломатически ООН, но заедно с това се подготвяли да завладеят фолкландците със сила, ако британците не предложели някакво по-разумно решение.

Британците, и най-вече британското външно министерство, давали вид в началото на 1982 г., че били хванати като зайци в капан, когато хунтата завладяла Аржентина. Първите прояви на нетърпение се появили при подготовката от Коста Мендез на нови преговори в ООН в Ню Йорк. В аржентинската преса през януари 1982 г. се появила статия, където било съобщено следното: „Ако следващият кръг от преговори с Лондон се провали, то Буенос Айрес ще завземе Фолкландските острови тази година с военна сила.“ Когато аржентинската делегация тръгнала за Ню Йорк, около нея се струпала тълпа на летището. Британското външно министерство класифицирало тази проява просто като изблик на прекалени емоции. Двете страни започнали да не разбират своите позиции по тези въпроси.

Корените на появилото се неразбирателство били ясни: британците не разбирали политическото напрежение, с което се сблъсквала аржентинската хунта, докато аржентинците пък не разбирали позицията на британското правителство през последните десет години. Истинската политика на Англия относно Фолкландските острови щяла да се забави. Аржентинският външен министър разбирал това прекрасно. Макар че бил постигнат политически и дипломатически прогрес, още съществувал проблем. Британското външно министерство винаги адресирало проблема с Фолкландските острови към съответното лоби в Англия, като така отрязвало правомощията му, или обявявало за проблемни желанията на самите островитяни. Само това станало ясно на Ридли от цялата безнадеждна ситуация. Но дори да било така, от аржентинска гледна точка британците получавали прекалено ясни сигнали през годините, които потвърждавали, че те си говорели само самоцелно, без да искат реално да се отърват от колониалния си товар.

Тези сигнали никога не били част от цялостната политика на британските правителства между 1965 и 1982 г. Но за аржентинците, които виждали в Малвинските острови главен политически проблем, тези сигнали били част от британската политика. Аржентинците вярвали, че британците показвали с всеки свой жест желанието си да продадат или да се отърват от Фолкландските острови. Още повече, че британците им предоставили няколко сигнала, които не можели да бъдат сгрешени. През 1976 г. аржентинците окупирали Южен Тул, в Южните Сандвичеви острови. Британците направили само немощен протест. Когато били подписани комуникационните споразумения с фолкландците през седемдесетте години, аржентинските военни решили да прокарат ЛАДЕ (островната авиационна компания) навътре в основния остров, като заедно с това островните нефтени запаси започнали да бъдат транспортирани и управлявани от ИПФ, аржентинската национална нефтена компания. Всичко дотук било прието безропотно от британското външно министерство само като прагматически политически стъпки напред, докато междувременно подозрителните островитяни ги приели като опит да се облекчи животът им.

През 1981 г. се случили събития, които потвърдили аржентинското мнение за ситуацията. Правителството на Тачър обявило, че мисията на британския патрулиращ кораб „Ендуранс“ около Фолкландските острови щяла да приключи през следващата година, като той нямало да бъде заменян с нов. Плъзнали слухове, че аржентинското посолство в резултат на това позвънило по телефона на британското външно министерство и го попитало дали този сигнал не представлявал намек за появата на приятелски отношения между двете страни. Притеснено, британското външно министерство заявило, че тези събития нямат нищо общо с него, и че това било решение на министерство на отбраната, което било чистата истина. Тогава това съобщение изглеждало като ограничаване на разходите в Уайтхол, което направило консервативното правителство, непопулярно в онези кръгове на обществото, които били привикнали към бездънните джобове на държавата и на своите данъкоплатци.

За аржентинското военноморско аташе в Лондон, адмирал Алалара, оттеглянето на кралския военноморски кораб от южното атлантическо пространство означавало, че британците вече не чувствали необходимост да защитават Фолкландските острови. Затова Алалара, адмирал Ломбардо, главнокомандващ флотата, както и отдаденият на хунтата, адмирал Аная изявили ясно желанията си да си възвърнат Фолкландските острови. Аная не понасял британците и смятал, че аржентинската победа в опит да си възвърнат Малвинските острови щяла да приключи с достойнство неговата военноморска кариера.

Вторият предполагаем сигнал, даден от британците на аржентинците, се изразявал в сериозните политически грешни преценки, които направили те тогава. През 1981 г. съгласно британския национален закон, островитяните загубили правото си да получават пълно британско гражданство. Законът бил създаден от британското министерство на вътрешните работи, което искало да ограничи колониалната имиграция към Англия, като предоставял пълно британско жителство само на тъй наречените „патриали“ (родените в дадената страна граждани), т.е. със статут, при който поне единият от родителите трябвало да бъде роден в Англия (в случая). Келперите от Фолкландските острови били изключени от това определение. Историята още не може да свърже какво общо имал министърът на външните работи с този закон, когато той бил повдигнат за обсъждане в кабинета. Единственото неоспоримо нещо било, че този закон бил несправедлив, и можело да се предположи, че британското министерство на вътрешните работи не взело предвид съдбата на хората от Фолкландските острови, сякаш въобще не го било грижа за тях.

За Аржентина обаче това изглеждало като ясен сигнал, че ветото, което островитяните постоянно налагали върху аржентинските „приятелски“ стремежи към островите, било вдигнато от правителството на Маргарет Тачър. Всъщност поредицата от политически решения и събития било това, което накарало аржентинските политици да свържат фактите и да разберат посланието на британската „политика на необвързаност“ относно Фолкландските острови. Британците явно бавно се обвързвали и заемали конкретна позиция за Фолкландските острови, което било добре дошло за аржентинците.

Макар че британското министерство на външните работи било обвинено за катастрофалните събития на Фолкландските острови, трябвало да се признае, че в средата на 1981 г. Николас Ридли и екипът му започнали сериозно да се притесняват. Но те не могли да убедят никого в Уайтхол да застане зад техните притеснения, макар че били сигурни, че имало вероятност Аржентина да нападне Фолкландските острови. Затова протестите на британското министерство на външните работи за отменяне на мисията на британските бойни кораби, и най-вече кораба „Ендуранс“ в района, се сблъскали с типичния отговор на британския кабинет тогава: „Добре, бюджетът на британското министерство на външните работи ли ще заплати за тези кораби? Ако не, обърни се към министъра!“

Трудностите пред британското министерство на външните работи се отразили и върху инициативите на Уайтхол. Специалната комисия на кабинета била помолена да направи схема, в която да проучи възможни отговори и действия, които можело да предприеме аржентинското правителство по отношение на Фолкландските острови. Разузнавателният отдел на кабинета пък бил помолен да направи разузнавателна преценка на тези възможности. Нито една от тези задачи не била сметната за спешна, а британският външен министър смъмрил подчинените си от министерството, когато те пожелали бързо да внесат документа за обсъждане в кабинета през септември 1981 г. „Но преговорите текат с пълна сила“ — настоял лорд Карингтън. Това изявление щяло по-късно да му струва работата.

naj_golemite_gafove_karta_25.png

Външният министър разполагал с документа от разузнавателната служба при една среща през юли 1981 г. Този документ съдържал разузнавателните предупреждения, известни като точни сигнали. Разузнавателната преценка се основавала върху всичките очевидни стъпки, които аржентинците можели да следват, като били концентрирани върху дипломатическите и икономическите мерки, като приоритетни. Жизненоважно било уверението, че аржентинците смятали британците за готови да прехвърлят част от суверенитета си на определено ниво по „мирен път“. Но както и във всички добри разузнавателни преценки, анонимните автори се покрили, заявявайки, че „ако от друга страна“ аржентинците не виждали надежда да се прехвърли суверенитета по мирен път, тогава се очертавал „голям риск да се прибегне до по-безцеремонни мерки срещу британските интереси. В тези условия, военните действия… мащабното нахлуване във Фолкландските острови, не може да бъде избегнато или пренебрегнато.“

Това била сериозна забележка. За съжаление никой не й обърнал внимание. Това не сторил и британският външен министър при срещата си с Ридли и неговия отдел, отговарящ за Латинска Америка, през септември 1981 г. Смазаният Ридли бил преместен към Съкровищницата, като част от прегрупирането на кабинета, оставяйки зад гърба си британското министерство на външните работи и отдела за Латинска Америка да пишат за притесненията си на посланика в Буенос Айрес. Отговорът на посланик Уилямс бил недипломатичен, описвайки британската политика като „по принцип отнесена“. Само той видял опасностите ясно. „Ако министрите наистина не бяха сериозни в преговорите с Аржентина, тогава по-добре щеше да бъде да го заявят ясно и да посрещнат отговорно всички произлизащи от това последствия“, написал той в началото на октомври 1981 г. Трудно може да се обори преценката му.

Решението на лорд Карингтън да не отнася въпроса към кабинета, прекратило развитието на събитията. Изпадналите в отчаяние служители на британското министерство на външните работи посочвали всички опасности, осланяйки се на разузнавателните преценки, които предупреждавали за евентуалната поява на военни действия, ако правителството откажело да преговаря сериозно, както и ако въобще не преговаря. Напразно. Уайтхол през 1981 г. бил обсебен от идеята за ограничаване на разходите, така че някакви си отнесени авантюри на чужди земи били немислими. Аржентинците никога нямало да използват сила срещу британците. Не можело да се случи: Всъщност това било тъй нареченото „познавателно неудобство“.

Ако британското правителство не приемало сериозно аржентинската хунта, то поне трябвало да обърне внимание на разузнавателната информация, която получавало. Във всичките им мъки между лятото на 1981 г. и нападението през 1982 г., хунтата била подтиквана от напрежението и страстите, които били далече от тихата и спокойна атмосфера, царяща в Уайтхол. Хунтата се подготвяла за активни действия. По-късно в доклада на Франкс (доклад на тайния кабинет на английската кралица за британското поражение във войната на Фолкландските острови) било отхвърлено всяко предположение за самодоволство, претендирайки, че „правителството не само, че не получи, но и не можа да получи по-ранните разузнавателни предупреждения… Нападението над Фолкландските острови не можеше да бъде предвидено.“

Това са абсолютни глупости. Въпреки че решението на аржентинците да атакуват било взето едва три дни, преди то да се случи, на 29 март 1982 г., армиите и флотата не предприели атака. Отнема повече време да се мобилизира и подготви земноводната сила. Франкс се опитвал да се издигне на бюрократичната сцена и да помрачи и без това мъглявите разлики между разузнавателни намерения и разузнавателни възможности. Но откъдето и да се погледне, аржентинската заповед за отплаване действително може да е била дадена три дни по-рано, но сглобявайки заедно възможностите, изготвянето на определени планове, събирайки и подготвяйки корабите, пушките, складовете, въоръжението, самолетите и хората, които да нападнат Фолкландските острови, всичко било резултат на дълго предварително планиране. А в този случай подготовката за нападението е отнела поне четири месеца. Трябва да е била забелязана, но липсата на разузнавателни източници вътре в Аржентина завързала очите на британците. Затова те били в неведение за аржентинските възможности и намерения. Въпреки уверенията на Франкс, британците трябвало да бъдат по-наясно, какво точно се е случвало там.

Схемата за нападението на Фолкландските острови била отроче на адмирал Аная, който тогава бил начело на аржентинската флота. На една частна вечеря, на 9 декември 1981 г. той тайно наредил на военноморската флота да подкрепи генерал Галтиери, докато организирал свалянето от власт на генерал Виола, като в замяна пожелал да получи обещанието, че на флотата щяло да бъде позволено да „си възстанови Малвинските острови“ през 1982 г. Галтиери се съгласил и оглавил хунтата заедно с Аная, който станал негов военноморски съветник. Така били организирани кабинетите, които заставали начело на държавата при диктатура.

Подробният план бил изготвен през декември 1981 г. от малък екип, който го изработил в щаба на военноморската флота на адмирал Ломбардо. Той бил разяснен в абсолютна секретност пред висшите военни офицери на хунтата на 12 януари 1982 г. Планът не бил разяснен на никого от цивилните официални лица, дори и на министъра на външните работи. Неуморимият наблюдател на южноатлантическата сцена, капитан Ник Баркър, командващ британския военноморски кораб „Ендуранс“, при едно от регулярните си обаждания, които провеждал с командирите си, на 25 януари 1982 г. в Ушуая, до южния край на Аржентина, веднага забелязал, че нещо не било наред. Той незабавно се свързал с британското военно командване, докладвайки следното: „Нещо се готви в аржентинската флота, много, много непонятно и съмнително.“ Британското военноморско разузнаване в района, напротив, не забелязало нищо нередно.

Морското разузнаване тогава било съставено от три британски агенции: Секретна разузнавателна служба (по-известна като МИ-6), Правителствен комуникационен щаб (националната сигналноразузнавателна агенция) и Щаб за разузнаване на отбраната. Последната от тях, т.е., Щабът за разузнаване на отбраната, бил свързан с местните аташета, които отговаряли за отбраната на британското посолство в определената страна. Но те, както и останалите кредитирани дипломати, имали освен информативна отговорност и задължения да докладват тази информация, така и представителни функции.

В началото на осемдесетте години, понеже Студената война се развивала с пълна сила, Аржентина била накрая в списъка с приоритети на британските разузнавателни служби. Съответните отговорни аташета имали за задача да уговарят своите аржентински противници и колеги, но не и да събират разузнавателна информация за действията им. Всъщност основната им мисия била да окуражават Аржентина да закупува британски отбранителни съоръжения. Тъй като аржентинската флота била вече снабдена с разрушители „Тип 42“ рекламирането на военни продукти за нуждите на отбраната, като военноморски газови двигатели и турбини „Ролс-Ройс“, стояли по-високо в списъка с приоритети на британските аташета, отколкото събирането на разузнавателна информация. Защото събирането на информация щяло да разстрои и аржентинското правителство, и негова светлост, британския посланик. Секретната разузнавателна служба била представена от един-единствен офицер, който бил „деклариран“ пред приемащата страна, като неговата сфера на действие се състояла в операции, покриващи цялата територия на Латинска Америка, не само тази на Аржентина. Правителственият комуникационен щаб се концентрирал предимно върху електронните данни. Именно тези агенции били отговорни за цялото разузнаване в Аржентина.

Всъщност в Аржентина тогава имало само двама ключови разузнавателни офицери. Най-далновидният от тях бил аташето по армейската отбрана, полковник Стефан Лав. Освен че бил служил като стрелец, той бил и много опитен разузнавателен щабен офицер, който, освен че говорел испански, в миналото си успешно работил и в международни организации. По стечение на обстоятелствата той познавал началника на местния клон на секретната разузнавателна служба Марк Хийткоут. Бащата на Хийткоут командвал кралския артилерийски пехотен полк, в който служил Лав като млад офицер.

Работата на Хийткоут в Аржентина, като служител на секретната разузнавателна служба, била бюрократична. Той управлявал човешките ресурси, като определял достъпа на хората до ценната секретна информация, които след това трябвало да я разгласят до когото трябва. Секретните източници отнемали повече време да бъдат управлявани, както и да бъдат контролирани или вербувани. Наличието на постоянни агенти било скъпоструваща придобивка, в пари и време, като същевременно можели да скъсат нечии нерви. През 1981 г. Уайтхол орязал до минимум паричните субсидии за операциите и издръжките на офисите на секретната разузнавателна служба навсякъде по света.

Проблемът на Хийткоут бил двустранен. От една страна, той изпълнявал в Аржентина функциите на британски разузнавателен офицер, който трябвало да сътрудничи на аржентинците при постигането на набелязаните от тях цели срещу враговете им: бившия Съветски съюз и Източния блок. Аржентинската хунта страстно застанала срещу комунизма. Хийткоут дори разполагал с аржентински офицер за свръзка, Хектор Халсеки, назначен на този пост от аржентинското военноморско разузнаване. С този офицер за свръзка, стъпил здраво на врата му, щяло да бъде трудно за Хийткоут да се прицели срещу аржентинското висше командване, откъдето единствено можел да си набави шпиони и необходимите му секретни източници на разузнавателна информация. От друга страна, работата на Хийткоут в Латинска Америка изцяло му отнемала времето, понеже обхващала всички испаноговорещи страни. Секретната разузнавателна служба на Хийткоут може да е включвала хунтата като цел на британското разузнаване, но няма точни данни за това.

Аташето по отбранителните въпроси разполагал с още по-нищожни източници на разузнавателна информация. Ако Лав дори се опитал да дискредитира посолството, като набирал секретна информация от шпиони под прикритие, посланик Уилямс щял да го натовари още на следващия полет от Буенос Айрес към дома. Колкото и голям професионалист да бил в своята сфера, Уилямс добре осъзнавал катастрофалната слабост на позицията, в която се намирала тогава Англия, и решил да не предприема нищо, за да не я задълбочава. Така аташето по отбранителните въпроси трябвало да прояви максимална дискретност при събирането на разузнавателна информация.

Той бил възпрепятстван и объркан от позицията си на временен дипломат между екипа от дългогодишни професионалисти в посолството. Освен ако не бил приет във вътрешния кръг на посолството от първите трима най-висши дипломати, начело с посланика, като гениален социален гост или поне като хаплив експерт относно приемащата страна, то тогава щял да се чувства комфортно в средите на посолството и колегите си от британското министерство на външните работи. Ако взаимоотношенията с дипломатическото аташе по отбранителните въпроси на посолството се провалели, то тогава се появявало напрежение, водещо след себе си големи проблеми. Едно аташе по отбранителните въпроси не трябвало да престъпва линията на добрите отношения с колегите си от британското министерство на външните работи в посолството. И без това то получавало заплатата си от британското министерство на външните работи, а не от министерство на отбраната.

Това било ясно на полковник Лав. Все пак той успял да изготви едно перспективно досие на приемащата си страна. Тъй като тогава аржентинците били управлявани от военна хунта, то намесата на чисто политически факти в неговата разузнавателна информация трябвало да бъдат по-подробни, отколкото обикновено подготвяли такива аташетата по отбранителните въпроси. Лав можел дори да изрази свои военнополитически мнения, така както малко дипломати можели да го направят. Той изпитвал удоволствие да получава достъп до военна информация чрез международните източници или използвайки дори самите войници за тази цел. Лав освен това можел да подбира информация измежду огромна маса от открити източници, като преса, списания, радио, телевизия, заедно с търговските информационни бюлетини и журнали. През 1981 г. и в началото на 1982 г., той започнал да открива как една съдържателна, наситена, алармираща и обезпокоителна картина започнала да изпъква в Аржентина. Ако Лондон бил самодоволен в благосъстоянието си, то полковник Лав не бил. В началото на 1982 г. той посетил Фолкландските острови, макар че те не били част от политическата му отговорност.

Секретният доклад на Лав от втори март 1982 г. бил забележителен документ. Той се превърнал в пример за такъв вид доклади. В него прозирали предупрежденията за една твърда линия на поведение на аржентинските военни командири. Била направена също и логичната връзка между нуждата на хунтата да извърши значително събитие за лична употреба и ползата от използването в тази насока на военна сила в резултат от провала на английско-аржентинските преговори. После полковник Лав направил в доклада си подробна разработка как може да се развият аржентинските военни действия, изразяващи се в следното: демонстрация на аржентинската военноморска мощ, разположена на островите, изразена в „стрелба покрай британските кораби и постове“ или един изненадващ решителен удар, или само нападение, за да завземат Фолкландските острови със сила. Накрая той заключва: „Извинявам се, ако съм работил, използвайки своето недостатъчно познание на територията, която теоретически се намира извън обсега на моите официални ангажименти (сигурно заради това може да съм достигнал до изводи в абсолютно противоречие с тези на официалните лица, с които вие навярно разполагате, но до които аз нямам достъп).“ Полковник Лав продължава да държи на своето, независимо, че щял да го чете висш служител от британското министерство на външните работи и да се огорчи. „Все пак съм сигурен, че когато дипломатическите промени достигнат кризисната си точка, ние, от разузнавателния апарат, можем да си прочистим мозъците, съсредоточавайки се върху настоящата военна заплаха и върху силите, които я представляват, заради което се притеснявам.“

Полковник Лав изпратил меморандума си на министерство на отбраната, до отбранителната разузнавателна служба и до Робин Фърн, отговорник в британското министерство на външните работи по въпросите на Фолкландските острови. Освен това Лав изпратил копия до Рекс Хънт, губернатор на Фолкландските острови. Представителят на британското министерство на външните работи уморено написал на своето копие „Подозирам, че посланикът лично е помолил това да бъде изпратено. Защото то не казва нищо, което ние вече да не знаем.“ Друга ръка от британското министерство на външните работи добавила: „Да, но е важно и полезно и е изпратено и до Кабинета. Моето притеснение обаче е, че такова необмислено посещение може да предизвика проблеми в бъдеще.“ Копието за кабинета никога не достигнало до когото трябва, макар че било изпратено на минутата. То си циркулирало между хората, работещи в него. Говори се, че полковник Лав направил „огромен скандал“ на разузнавателната служба на министерство на отбраната, щом се върнал след края на войната и открил, че докладът му не достигнал до когото трябва и че относно неговите предупреждения никой не предприел необходимото или препоръчаното от него.

След като секретната разузнавателна служба се концентрирала върху сътрудничеството си с аржентинците срещу разпространението на комунизма в Латинска Америка, а аташето по отбранителните въпроси се съсредоточило върху филтрирането на информацията в аржентинската преса, вече всичко зависело изцяло от правителствения комуникационен щаб. Само от него зависело да открие сигналите за евентуална аржентинска агресия срещу британците. Британското набиране на секретна информация зависело от това, дали САЩ щели да им предоставят отговорността да си разделят правото да ползват световноразпространения набор от информационна база данни. Последвало споразумение между Англия и САЩ, което разделило света на няколко зони за събиране на разузнавателна информация. Латинска Америка обаче останала в обсега на американската национална агенция по сигурността.

Събирането на секретна информация изисквало четири основни неща: подходящо място, откъдето да събираш сигналите; лингвистично квалифициран разузнавателен щаб, който да събира, сравнява и интерпретира информацията; точна политическа насока, за да определиш основната си цел; способност да притежаваш възможности да проникваш във вражеските кодове и системи. Тогава британският правителствен комуникационен щаб не разполагал с надеждни места, откъдето да събира разузнавателна информация, а от друга страна разполагал с ограничен испаноговорещ щаб, както и не притежавал разузнавателни или технически възможности за пробив в аржентинската предавателна информационна система. Дивизиите „Джей“ и „Кей“ на британския правителствен комуникационен щаб били с различни размери. Дивизията „Джей“ покривала блока на Съветския съюз, а по-малката дивизия „Кей“ покривала останалата част на света. Основната станция на британския комуникационен щаб, отговорна за разузнаването на цялата територия на Африка и Южна Америка, се намирала на Асенсионските острови. Тя била скрита в кабелни и безжични укрепления, разположени под два еднакви навеса близнаци при Асенсионския вулкан.

Единственото друго средство за събирането на секретна информация, с което разполагал британският комуникационен щаб, бил военноморският британски кораб „Ендуранс“, предоставен им на разположение в края на 1982 г. Неговият капитан, Ник Баркър, заявил: „Истинското оръжие, с което корабът «Ендуранс» разполага при събирането на секретна информация е електронната му подслушваща апаратура.“ Последната възможност за набирането на информация (т.е. проникването във вражеските кодови системи) е най-строго пазената информация от всички други. Веднъж щом дадена разузнавателна агенция разбере, че кодът й е разкрит, тя променя системите. Кодовите системи, като тези, които са проникнали веднъж в кодовете й, трябвало пак да започнат работа. Тогава британците разчитали аржентинските кодови системи. Тед Роуландс, предишният външен министър по трудовите въпроси, съобщил това пред Камарата на общините при необузданите съботни дебати, провеждани след избухването на войната. Той заявил на парламента, че когато бил министър (две години преди това), „Аржентина по отношение на разузнаването си беше като отворена книга за нас.“ Ние знаем от последвалия политически скандал всичко за достъпа до разузнавателна информация на Англия тогава.

Американците предавали разузнавателна информация от станциите си в Панама и от посолството си в Буенос Айрес. Но дори и една частица от събираната секретна информация не давала конкретни данни, че нещо секретно се готвело срещу Фолкландските острови. До март 1982 г. потокът за събиране на информация бил прекъснат, понеже вече имало насищане с данни. Това не било необичайно. Аналитиците на събраната секрета информация били наясно, че аржентинската флота се готвела да проведе ежегодното си военноморско упражнение с уругвайските си съседи, така че подготовките били счетени за част от обичайните действия преди самото упражнение.

Тъй, като те не разполагали с човешки източник, нито с аташета по отбранителните или по военноморските въпроси, защото били отзовани, заради прекалените ограничения, събирането на секретна информация на тази територия било оскъдно. Единствените други източници за набирането на такава информация там били морското и въздушното разузнаване, даващи ограничени сведения за аржентинските способности. Британците не разполагали в южноатлантическия район с достатъчно прелетни възможности. Смесеният въздушноразузнавателен център на кралските военновъздушни сили в Брамптън зависел от това какви трохи падали от масата на богатите американски братовчеди. Американският национален разузнавателен център пък разполагал с два основни вида разузнавателни стратегически устройства: разузнавателни сателити и прелитащи самолети „Блекбърд“ SR-71. Дори и някое от американските устройства да забелязало нещо нередно през първите три месеца на 1982 г., изглежда, то никога не било докладвано на британския смесен въздушноразузнавателен център или на британската разузнавателна общност. Сателитите KH-11 били главно насочени за събиране на информация за съветските дейности в северната хемисфера на Америка, а не в южноатлантическата й част.

Въпреки наличието на няколко разузнавателни източници и „кастрираните“ разузнавателни агенции с ограничени действия, британците останали слепи за предстоящия фолкландски щурм. Те имали само една последна надежда да променят ситуацията с разузнавателния вакуум: да разчитат на „външни връзки“, тоест, информацията на другите страни. За британците това означавало да използват САЩ в тази насока. Специалните взаимоотношения били основани върху разузнавателен обмен на информация между Рузвелт и Чърчил, който винаги си оставал гръбнакът на американско-британските взаимоотношения.

За нещастие, при развитието на Фолкландската война през 1982 г. американско-британската връзка се превърнала в неангажираща за нито една от страните. Изглежда, вече американците не желаели да си подават топката, дори с най-близкия си съюзник. Защото Америка имала свои планове за Аржентина. Генерал Галтиери щял да оглави похода на директора на ЦРУ Кейси срещу комунизма в Централна Америка. Американците се нуждаели от подкрепа, която да бъде идеологически ангажирана и която се изразявала в един испаноговорещ, антикомунист. За предпочитане било той да има опит в разправиите с левите революционни части, за да оглави антикомунистическия поход, подкрепян от ЦРУ в Сандинистка Никарагуа. Кейси дори получил 19 милиона долара за подкрепа на целевата му програма. Другото сигурно било, че Галтиери получил подкрепата на ЦРУ в преврата срещу своя предшественик, генерал Виола, когато посетил Вашингтон през ноември 1981 г.

В резултат от взаимноизгодното споразумение между Галтиери и ЦРУ британците били изтласкани от полезрението на американците. По принцип Америка е била хладно настроена към британските претенции за Фолкландските острови, поради това, че императивите на доктрината „Монро“ винаги поставяли САЩ в честолюбива позиция по този въпрос. Накрая и последната надежда за източник на секретна информация за британците от САЩ, не се сбъднала.

Националната организация, отговорна да контролира източниците на разузнавателна информация, била смесеният разузнавателен комитет. Той достигнал своя връх през Втората световна война. Напрежението от събитията на живот и смърт между 1939 и 1945 г. допринесло за точността, внимателното фокусиране и спешността на краткосрочните и дългосрочните доклади, изготвяни от него. Тези доклади били приемани с нужното внимание и уважение. Чърчил настоявал за реални предвиждания на развитието на ситуацията, основаващи се на сериозни доказателства и анализи по време на военните действия. След 1945 г. опасностите, предвещавани от започването на Студената война, държали в пълна бойна готовност способностите и уменията на смесения разузнавателен комитет. Той се превърнал не само в надежден източник на стратегическа разузнавателна информация, но и във филтриращ механизъм, който поставял информационните източници на масата, като преди това изглаждал различията в информацията. Американската агенция за разузнавателна статистика тогава можела да завижда на успехите и надеждността на смесения разузнавателен комитет. Анонимните доклади, изготвяни от него, постигнали много, за да предотвратят вътрешните междуособни войни, които изобилствали в американския разузнавателен апарат през шестдесетте години.

В Уайтхол, както винаги, започнала обикновената битка за контрол върху влиятелните източници, които можели да впечатлят министрите. Борбата отдавна била поведена, но не само заради тъй наречената душа на продукта, създаден от смесения разузнавателен комитет, но и за контрола върху самия него. Британското министерство на външните работи изтръгнало контрола от ръцете на военното министерство през 1940 г. След Суецката криза бил създаден нов отдел, който имал за задача да управлява смесения разузнавателен комитет от името на Кабинета, а не от името на британското министерство на външните работи. Независимо от това, британското министерство на външните работи обаче успявало да държи в ръцете си контрола върху смесения разузнавателен комитет и по-специално върху неговите разисквания, и до определена степен. Това ставало възможно от постоянното му председателствуване в този комитет. Така британското министерство на външните работи разполагало с две въдици, с които да лови националното разузнавателно влияние: първата била в ръцете му като член в обсъжданията на разузнавателните въпроси при дебатите в смесения разузнавателен комитет, като един от председателствуващите органи, както и чрез участието му в съответните подкомисии; втората въдица била в ръцете му от правото му да участва в изготвянето на националните разузнавателни доклади. Това идеално подреждане на нещата напълно отговаряло на вижданията на британското министерство на външните работи за водене на външната политика.

Независимо от увеличаващото се разузнавателно и политическо напрежение между декември 1981 г. и февруари 1982 г., смесеният разузнавателен комитет не превърнал въпроса с Фолкландските острови в проблем от национален характер. Дори и в разузнавателния доклад през юли 1981 г., след като отлично информиран източник съобщил, че имало криза в отношенията там, този въпрос бил определен само като „годишен преглед на нещата, обичаен при смяна на хунтата“. Няма дори писмено доказателство, че щом Галтиери завзел властта в Аржентина през декември 1981 г., смесеният разузнавателен комитет отбелязал в доклада си това събитие, като не му отдал нужното значение. Нито даже отразил тамошния развой на събитията. Постоянната разузнавателна служба за Латинска Америка се срещнала осемнадесет пъти между юли 1981 г. и януари 1982 г., но при нито една среща не бил повдигнат въпросът Фолкландската криза да се включи в дневния ред. Едва когато последният кръг от преговори между Англия и Аржентина започнал в Ню Йорк през януари 1982 г., британското министерство на външните работи помолило смесения разузнавателен комитет да разработи официален разузнавателен доклад за направляващ документ в обичайната среща между Кабинета и комитетите по отбранителна политика по въпросите за морските позиции на Англия, насрочена за 16 март 1982 г. За да задълбочат липсата на разузнавателна информация, британците прибавили към нея и липсата на способността си да организират спешни действия в сложна обстановка.

Но бюрократичната инерция в Англия не възпрепятствала действията в Аржентина. Щом военноморският щаб на адмирал Аная информирал военните плановици за секретния военноморски план, разработен на 12–13 януари 1982 г., единственото, което останало, било да се установи дали аржентинската стратегия, изискваща двойна насоченост, щяла да бъде необходима. Дали преговорите между Англия и Аржентина в ООН в Ню Йорк в началото на 1982 г. щели да постегнат необходимите резултати?

Аржентинско-британските двустранни преговори в началото на 1982 г. се превърнали в поредното фиаско. Британците предложили обикновените продължителни кръгове от бъдещи дипломатически срещи да бъдат удължени, като дори се поздравявали по какъв елегантен начин спечелили още няколко месеца, за да успокоят противоречията между безкомпромисните островитяни. В това време нараствало войнственото настроение на аржентинската хунта, командвана от Галтиери. Аржентинците вече били убедени, че британците пак се запънали при преговорите, разчитайки на отсрочки, като станало ясно, че преговорите не водели доникъде. Те приключили с издаването на известното кратко съвместно комюнике.

В Буенос Айрес хунтата била бясна. Те искали да поддържат огъня на дипломатическото напрежение между тях и Англия, а не да четат банални комюникета. Британците не осъзнали, че техните закъснели тактики в ООН били спусъкът за появата на още една насоченост, която щели да използват аржентинските стратези: те вече настоявали да бъде използвана сила. За ужас на британските дипломати аржентинското правителство издало едностранно комюнике на следващия ден, 2 март 1982 г., в което злостно заявявало:

„На срещата в Ню Йорк присъстващите приеха аржентинското предложеше за срещи, при които да бъде придобит аржентински суверенитет върху Малвинските острови и да се постигнат задоволителни резултати, понеже времето е кратко. Аржентинците водеха преговори с Англия с търпение и вяра през последните петнадесет години. Новата система съдържаше ефективна стъпка и конкретно предложение за успешно разрешаване на спора. Но такова не последва. Аржентина си запазва правото да прекрати работата на този тип механизъм. Както и да избере процедурата, която най-добре отговаря на нейните интереси.“

Алармираното британско министерство на външните работи незабавно изискало пълно разясняване на тази едностранна декларация. Аржентинският външен министър, Никанор Коста Мендез, и неговият представител от ООН, Енрике Рос, започнали да уверяват, че ако преговорите преминели гладко, нямало да има проблем. Но вече било късно. Колкото и уверения да били предоставени от дипломатите, аржентинската хунта и най-вече аржентинската флота сега наблягали на силата. Фитилът, възпламенил Фолкландската война, вече бил запален.

Последвал чист фарс и огромно безумие. Доколко това била нарочна заблуда на врага или тест за решителността на британците, никога не станало ясно. Екип от патриотични аржентински търговци на метални отпадъци внезапно акостирал на замръзналия бряг на остров Южна Джорджия, на осемстотин мили източно от Фолкландските острови, на 19 март 1982 г., на борда на аржентинския военноморски помощен кораб „Буен Сукесо“. Развълнуваният екипаж веднага издигнал аржентинското знаме, изстрелял един оръдеен залп и накрая изпял аржентинския химн. Водачът им, сеньор Давидов, декларирал, че екипът се намирал на брега на Южна Джорджия, за да изпълни стария договор, според който трябвало да събира метални отпадъци за продажба от старите китоловни кораби в Лейт Харбър, което било истина. Освен това предложили на местната британска служба за антарктическо проучване помощта на своя доктор и медицинския си щаб при нужда. В това време в Аржентина главнокомандващият аржентинската флота, адмирал Ломбардо, бил бесен. Тази публична авантюра в Южна Джорджия рискувала сигурността на секретните му планове за нападение върху Малвинските острови. Британците щели да се изправят нащрек заради тази пантомима. Адмирал Аная обаче успокоил неговите страхове. Британците нямало да предприемат нищо, заявил той.

Британското министерство на външните работи било поставено натясно. Фолкландският проблем станал „криза в Южна Джорджия“. Започнала обичайната размяна на дипломатически ноти, като аржентинския външен министър пледирал, че е в пълно неведение. После на 22 март 1982 г. дошли новините, че военноморският аржентински помощен кораб „Буен Сукесо“ и екипаж за събиране на метални отпадъци, воден от сеньор Давидов, напуснал територията на остров Южна Джорджия. Напрежението спаднало, за да се вдигне отново, сега с пълна сила, когато британският военноморски кораб „Ендуранс“ внезапно се насочил към остров Южна Джорджия и станало ясно, че десет аржентинци били останали на брега. Британският кораб трябвало да ги натовари на борда си и да ги закара до пристанище Стенли.

Полковник Лав тогава бил единственият човек, който се притеснявал за разрастването на кризата и виждал в перспектива събитията в Буенос Айрес. Британското министерство на външните работи и въоръжените сили на британците и аржентинците вече били подробно алармирани, изправени нащрек и в пълна бойна готовност. На 24 март 1982 г. Лав изпратил сигнал до британското министерство на отбраната, в което подкрепил по-раншните си предупреждения. Той предупредил, че британският военноморски кораб „Ендуранс“ рискувал да бъде засечен. Затова мисията му по товарене на аржентинците от бреговете на остров Южна Джорджия щяла да бъде сметната за провокация, която можела да предизвика аржентинците да предприемат „спасителна операция“ с помощта на военноморската си флота.

Полковник Лав дал тези информации и съвети много късно. До 25–26 март 1982 г. три аржентински военноморски кораби вече се били отправили към Южна Джорджия, като изпълнявали специалната си мисия да блокират пътя на британския военноморски кораб „Ендуранс“. Ник Баркър започнал да си играе на криеница с аржентинската военноморска флота в южната част на Атлантическия океан. Лорд Карингтън, който накрая се притеснил толкова, колкото било притеснено и аташето му в Буенос Айрес, уведомил и алармирал Маргарет Тачър и Кабинета за случващото се там. Той заявил следното: „Може би все пак ще трябва да се изправим срещу определен вид конфронтация.“

Правителственият комуникационен щаб потвърдил, че две фрегати се били отправили към Фолкландските острови, като подводницата с дизелов двигател „Санта Фе“ получила мисията да доведе до брега на островите специален разузнавателен екип. Може да се направи само една интерпретация на тези заповеди. Специалните разузнавателни индикатори показали наличието на следните действия: военното построяване между цивилните редици в Пуерто Белграно, на аржентинския основен остров; товаренето на стабилна земноводна аржентинска сила от 900 души; отправянето на изток на военноморска сила със специална мисия; отклонението от ежегодния уругвайски тренировъчен лагер; потокът от доклади за това колко британски и аржентински военни сили се намирали в пристанище Стенли; необикновените мисии на военновъздушните сили. Всички изброени разузнавателни индикатори започнали да крещят предупредително: „аржентинско нападение“.

Снабдени с тази разузнавателна картина, Постоянната разузнавателна служба за Латинска Америка, част от смесения разузнавателен комитет, провела среща под ръководството на представители на британското министерство на външните работи на 30 март 1982 г. Независимо от информацията Постоянната разузнавателна служба за Латинска Америка спокойно заключила, че нападението не било неизбежно. Ситуацията, настояла тя, можела да се обясни с думите на посланик Уилямс в Буенос Айрес: „Аржентинците възнамеряват да се придвижат напред в спора, но оставят нещата на самотек, докато същевременно укрепват военната си мощ в района.“ Мнението на посланика било допълнено и от отричането, което извършили Коста Мендез и Рос, че нямало и не се предвиждало военно напрежение в района. Отговорите, които службата започнала да изпраща на търсещите въпроси, от посланик Уилямс се основавали на уверенията им, че британците преговаряли с вяра и твърдост, като не се сблъсквали с никакви признаци на внезапни военни действия. Възможно е Коста Мендез и Рос да не знаели повече за атаката, защото членовете на хунтата вече не вярвали на политиците. Затова можело да се приеме за чиста монета твърдението, че те дори не съобщили за военните си планове на Мендез от съображения за сигурност.

Изглежда невероятно как британската разузнавателна общност се успокоявала толкова дълго с фалшиво чувство за сигурност, и то до 30 март 1982 г. Имайки предвид наличните разузнавателни индикатори, те или членовете на британското министерство на външните работи, които доминирали в процеса на смесения разузнавателен комитет тогава, изглежда, нарочно пренебрегвали фактите. Причините се коренели в илюзиите за реалността в Уайтхол и най-вече в британското министерство на външните работи. На първо място британците се страхували да не провокират аржентинските военни за насилствени военни действия. Алтернативната политика да се изправят лице в лице със заплахата означавало да преместят военния гарнизон надолу на юг, към крепостта Фолкланд, което щяло да бъде скъпо начинание. В Уайтхол през 1981 г. в стремежите им към ограничаване на разходите за отбранителни действия всяка политика за увеличаване разходите за отбрана извън Англия, щяла да бъде счетена за лудост. Отвъд символичния гарнизон на Фолкландските острови, единствената възможна политика, с която разполагала Англия тогава, била в мирното уреждане на нещата. Нямало друга алтернатива.

На второ място британското министерство на външните работи твърдяло, че аржентинското едностранно комюнике, публикувано на 2 март 1982 г., трябвало да се вземе предвид. В него аржентинците посочили краен срок за приключване на британско-аржентинските преговори, предвиден за края на 1982 г. Със сигурност обаче нито едно суверенно правителство нямало да направи нещо толкова насилствено, като това да направи обратен завой и да нападне Фолкландските острови.

Третото заблуждение в Уайтхол се основавало върху страха от виещия срещу луната вълк. През 1977 г. била изпратена ядрена подводница в южната територия на Атлантическия океан, което било скъпо мероприятие. Но пък Аржентина не предприела нищо. Тогава част от кабинета обявила, че британската военна сила разубедила аржентинците да не предприемат военни действия, но британското министерство на външните работи и останалата част от Уайтхол, обявили тази операция за безполезно начинание. Разузнавателната общност пък била решена да не предприема излишни действия.

Тези британски страхове били огледален образ на собствените страхове на аржентинската хунта. Осъзнавайки силата на Уайтхол тя била наясно, че трябвало да действа с определена скорост и обуздаване на силите си, ако искала планът й да успее с минимални жертви и международен отзвук. Така че, щом хунтата осъзнала, че британците били нащрек, заради действията на аржентинската флота, те бързо се задействали да предотвратят допълнителни проблеми, преди британците да могат да реагират. Решението да нападнат било взето при една среща в петък, на 26 март 1982 г. и целяло да се спечели една безкръвна победа. В събота, на 27 март 1982 г., Коста Мендез обявил решението на хунтата пред слисаните дипломати от аржентинското министерство на външните работи. В неделя, на 28 март 1982 г. разузнавателна информация по въпроса била поставена върху работните бюра на Постоянната разузнавателна служба за Латинска Америка и върху бюрата на останалите комисии от разузнавателната общност.

naj_golemite_gafove_karta_26.png

Независимо от бъркотията на предприетите в последната минута действия, обсъждания и предупреждения, на 2 април 1982 г. аржентинската военноморска флота акостирала в Мюлет Крийк, на югоизточния бряг на Източните Фолкландски острови. Понеже никой не ги засякъл, те събрали своето въоръжение, потегляйки през мочурливите хълмове към Мууди Брук, който се намирал извън пристанището Стенли, и призори атакували спящите палатки, колиби, хангари и навеси на британската военноморска флота, стреляйки по сградите с автоматичен огън и хвърляйки в тях фосфоресциращи гранати. Не трябвало да бъдат притеснени. Вече напълно осведомена за ситуацията от тържествуващите аржентински радиопредавания, че нападението вървяло с пълна сила, кралската военноморска флота била стабилно окопана на отбранителни позиции около губернаторската резиденция. Битката за Фолкландските острови вече започнала.

До 8.30 ч. същата сутрин всичко било приключило. Обградени от 900 души, въоръжени с тежки оръжия и без възможност за бягство, губернаторът Хънт наредил на слабата си флота, десет пъти по-малобройна от аржентинската, да се предаде, но не преди да стреля по няколко аржентинци, които непредпазливо излезли на открито. На снимки във вестниците картината за случилото се обиколила света и внесла истински шок между британските въоръжени служби. Британските офицери си спомнят, че никога дотогава не били видели такава колективна вълна на гняв по лицата на служещите тогава войници, щом видели снимките. Победоносните аржентинци натоварили на корабите останалите членове на британската военноморска флота, заедно с протестиращия губернатор Хънт и заедно с всеки островитянин, който искал да тръгне с тях.

Това се оказало истинска грешка, понеже после всеки офицер щял да иска отмъщение за унижението, което преживял. Едно от първите армейски формирования, завзели обратно Фолкландските острови, щом британската армия, акостирала там, били членовете на Морския отряд 8901, т.е. оригиналният фолкландски гарнизон на Кралската британска военноморска флота, командван от майор Майк Норман. Със статут на доброволци, британците изпратили моряците под името рота „Джулиет“, която била част от 42-ри отряд. Рота „Джулиет“ незабавно атакувала Маунт Хариет заедно с хората на полковник Ник Вокс през юни 1982 г. Тази операция по-късно била определена от професионалистите като най-фината пехотна нощна акция след Втората световна война.

Нападението било посрещнато с крайно противоположни реакции в Буенос Айрес и Лондон. На „Плаца ди Майо“ (площад в Буенос Айрес) триумфиращите аржентинци ревели с цяло гърло, като пеели своя национален химн и развявали аржентински знамена. Били забравени стрелбите на демонстрантите — на този площад само няколко месеца по-рано. За генерал Галтиери изглеждало, че желанието на стария диктатор да използва чуждестранна военна авантюра, за да отклони вниманието на народа от вътрешнополитическите му проблеми, проработило перфектно. С накъсан от емоциите глас, той казал на тълпите, че неговата хунта единствена „изразявала желанията ма обикновените аржентинци“. Тълпата неистово закрещяла в подкрепа на това изказване.

Лондон бил шокиран и преживявал шока в тишина. За да влоши нещата още повече, кабинетът изгубил връзка с всички събития. Внезапно спряла комуникацията между Лондон и Фолкландските острови. През целия този „черен петък“ мненията се изразявали само в бяс и гняв. Уайтхол бил травмиран, а „цивилните служители и политиците само шепнеха, защото така сякаш изразяваха някаква чудовищна смелост“, според Макс Хейстингс. Един от наблюдателите отбелязал, че „съществуваха малки групи, които си шепнеха по ъглите. Ситуацията напомняше Римския Сенат, при убийството на Юлий Цезар.“

Председателствайки страшното поражение, предизвикано от „този развъдник на безгръбначни животни“, каквото според нея било британското министерство на външните работи, Маргарет Тачър твърдо решила да се бори. Тя нямала друг избор. След мрачната атмосфера на обвинения и катастрофални последици през този петък, парламентарният дебат в събота бил много важен. Британската администрация загубила за малко. Призраците на Идън и Чембърлейн вече блуждаели във въздуха. Правителството на торите през 1982 г. и без това било прекалено непопулярно.

Тачър държала на своето. Изправена пред ръмжащата в неодобрение Камара на общините, тя признала за миналите провали и провъзгласила ясно твърдите решения на правителството да възстанови британската гордост и чест. Тя била обнадеждена от адмирал сър Хенри Лийч, британския министър на флотата, който я уверил, че било възможно за британската флота да си възвърне обратно островите. В същото я уверил и нейният заместник, Уилям Уайтлоу, който също й заявил, че ако не застанела на твърдата позиция за битка, те щели да загубят работата си до неделя. Затова Тачър наредила да се изпрати огромна британска военноморска сила със специална задача да възвърне обратно Фолкландските острови.

Тези изявления били посрещнати с шовинистични настроения на възторг от британците, но и с учудване от останалата част на света. Дипломатическите източници шепнели, че ако аржентинската хунта само предполагала, че британците щели да реагират толкова решително, никога нямало да се опита да си възвърнат Малвинските острови. Но вече било късно и за аржентинците. Появили се значителни провали, предизвикани от разузнавателните източници и на двете страни. Както един аржентински дипломат заявил, щом всичко приключило: „Никога не сме си и помисляли, че в отговор британците могат да изпратят огромна военноморска сила. Ако си го бяхме помислили, скептиците в Буенос Айрес щяха да имат неоспоримото доказателство, за да се противопоставят на предложенията на аржентинската военноморска флота за нападение.“

Ходът на Фолкландската война бил добре документиран. Докато британските власти се мъчели да скърпят една смесена военна сила със специална задача, поради неотложността да се воюва на разстояние от 8000 мили, френетичните дипломати се мъчели да открият алтернативно решение. Но аржентинците не възнамерявали да напуснат доброволно островите сега, когато били обратно в ръцете им. Британската таблоидна преса вилнеела в публичното пространство за мъките и притесненията на фолкландските островитяни, страдащи в ръцете на „военната диктатура на една бананова република“.

Всъщност аржентинската окупация не била жестока. Аржентинските въоръжени сили били най-меките от всички тирани, които някога окупирали Фолкландските острови. Те били водени от внимателния и вежлив бригадир Марио Бенджамин Менендез, който бил работил на островите, познавал добре островитяните, говорел английски, знаел за традициите им и спазвал начина им на живот. По думите на един островитянин:

„Никога не съм се притеснявал, когато аржентинците бяха тук. Те бяха отделно от нас и се стараеха да не ни притесняват. Много рядко можеше да ги срещнеш, понеже стояха настрана. Единственият път, когато наистина се уплаших, беше, когато британските парашутисти завзеха пристанището Стенли. Те бяха като футболни хулигани с пушки, които стреляха върху всички, хвърляха и крещяха, като даже се притесних да не ме изнасилят… Британците бяха ужасни.“

Всъщност най-явното насилие на аржентинския режим, освен военновременните полицейски часове и прекъсването на електричеството, било искането всички да започнат да карат отдясно. Когато един островитянин обявил това за тирания, учудените аржентинци само посочили, че така щяло да бъде най-безопасно за всички, включително и за островитяните. Обяснението било, че тогава пристанището Стенли било пълно с млади аржентински доброволци, който карали тежкотоварни камиони и които дотогава карали само отдясно. Островитяните трябвало да се съгласят с това обстоятелство.

Но въпреки това било безспорно, че аржентинците пленили суверенната територия на Фолкландските острови с оръжията си. Тогава, при водените в Ню Йорк от американците дипломатически преговори, станало ясно, че трябвало да се съгласят с компромиса, че британската кралска флота била готова да действа. В постепенното разрастване на конфликта, който от минимална морска блокада се превърнал в пълномащабна военновъздушна, военноморска и сухопътна война, светът станал свидетел на постоянно потапяне на военни кораби, на горящи в небето самолети, на това как пехотинци с почернели от гранатите лица се биели с щикове в окопите, изкопани в тъмните планини. На 14 юни 1982 г. всичко било приключило. Флагът на ООН се издигнал над пристанището Стенли и хиляди уморени аржентински войници затътрили крака към летището, за да си заминат вкъщи, разбити и победени. Много от аржентинските офицери си заминали от Фолкландските острови дълго преди финалната британска атака, за голямо учудване на новопостъпилите аржентински войници.

Цената, която всички заплатили, била висока. Над 1000 души загинали, а два пъти повече били ранени. По ирония на съдбата британците заплатили по-висока цена, отколкото плащали за военноморския разрушител „Ендуранс“ да държи под око Фолкландските острови и да защитава интересите на кралството през 1981 г. След войната вече било немислимо да се дадат обратно островите на Аржентина, а любопитният исторически парадокс, бил в това, че островитяните сменили една нападаща армия с друга. До 1986 г. там била построена нова военновъздушна база, която да защитава Фолкландските острови. Тя служела и за подкрепление на новопристигналия британски гарнизон на брега, оборудван с комуникационно-отбранителна техника. Вече не можел да бъде повдигнат въпросът за присъединяване на Фолкландските острови към Аржентина.

Погледнато назад в миналото, е пределно ясно, че всичко можело да бъде предотвратено или избегнато. И двете страни в диспута взаимно се заблудили. Разликата между фолкландската криза и другите международни спорове била в това, че нито една от спорещите страни не искала да воюва. Един ясен сигнал от разузнаването щял да промени хода на нещата.

Две теми възпламенили фитила на спора. Британците никога не разбрали колко силно аржентинците искали да си върнат обратно Малвинските острови. Някой трябвало само да обърне внимание на патетичните трупове на аржентинските войници след битката и да прочете поздравителните писма, написани от неизвестните ученици за връщането вкъщи: „на нашите смели войници от Малвинските острови“, за да осъзнае колко дълбоко претенциите към Малвинските острови се били вкоренили в аржентинската национална култура и в аржентинския живот. Всеки ученик от основното училище бил щастлив да напише до „моя по-голям брат на островите“. Аржентинската заплаха за островите винаги е била силна. Британските посланици и аташетата по отбранителните въпроси го осъзнали и докладвали до началниците си. Но през призмата на собствените интереси на Уайтхол латинската гореща кръв била представена като „много шум за нищо“.

Това било сериозно подценяване на нещата. Но което е по-важно: понеже аржентинската опасност била реална, британците започнали да блъфират. Тук е и второто ядро, възпламенило диспута. Просто нямало как правителството да отбранява Фолкландските острови през периода 1979–1981 г. Било немислимо за Уайтхол, тогава зает с орязването на публичните разходи, понеже нацията стигнала до финансов колапс, въвеждайки я в Международния валутен фонд през 1978–1979 г., да мисли за нещо друго, освен за съживяването на икономиката.

Г-жа Тачър поставила пръста си върху проблема в речта си пред Камарата на общините, произнесена веднага след нападението: „Няколко пъти в миналото нападението се смяташе за неизбежно. Единственият начин за предотвратяването му щеше да бъде в поддържането голяма военноморска флота там. Нито едно правителство не разреши този проблем, защото цената щеше да бъде огромна.“ Така че, изправени пред истинската заплаха, британците нито преговаряли за проблема, нито направили нещо, за да укрепят своите защитни позиции там. Докато не станало късно.

Британците били в една и съща позиция с израелците преди войната в Йом Кипур през 1973 г. Израелците били въвеждани в заблуда от египтяните толкова много пъти, че в случая решили да пренебрегнат всички военни показатели за предстоящата атака, като се съсредоточат главно върху политическите предпоставки, които според тях били абсолютните индикатори за вражески действия. Изправени пред аржентинското раздрънкване на оръжия, британците отишли още по-напред. Те даже не разработили една последователна схема от поне някакви индикатори за истинската атака. Те пренебрегнали напълно проблема, вярвайки, че нападението никога нямало да се състои, или позволили на официалните лица да диктуват тази политическа информация, която най-добре съответствала на рамката на британското министерство на външните работи. Това било абсолютна глупост, и то не само защото аржентинците не четели писанията на британското министерство на външните работи. Това даже подчертава основния разузнавателен провал във фолкландския спор, защото британското министерство на външните работи никога не си направило труда да види ситуацията от гледна точка на врага. Точно там се появяват и усилията да се изтеглят разузнавателни сведения за аржентинската заплаха към Фолкландските острови от аржентинската национална преса и гледна точка.

Всяка такава преценка на аржентинската заплаха щяла да подчертае две важни промени в ситуацията до 1982 г.: първо, аржентинците загубили вяра в преговорите с британците за възвръщане суверенитета върху островите; второ, британците ясно показали намерението си да се оттеглят от Фолкландските острови. Островитяните вече не били пълноправни британски граждани, а военноморските кораби на кралската флота били изтеглени от тази територия, без да им бъдат изпратени заместници. Това били ясни показатели на ситуацията от аржентинска гледна точка. При това положение всяко нормално правителство с териториални претенции щяло да ухажва островитяните, да инвестира в тях пари и да се опитва да изглажда подозренията им с икономически изгодни мерки, които щели да дойдат от основната територия на Южна Америка.

Хунтата на генерал Галтиери не била нормално правителство, както посочило британското министерство на външните работи. Тя била националистическа и авторитарна, налагала режим при тежки икономически условия и търсела начин да отклони вниманието на недоволните си граждани от техните проблеми. В тези условия през 1982 г. тази аржентинска група, съставена от отчаяни южноамерикански генерали, отдадени на каузата, нямала никакъв шанс да постигне и минималното от целите, които си била набелязала.

За разлика от други критично разузнавателни присъди, тази не се основава на поглед в миналото. Тя била толкова очевидна тогава, колкото и сега. Дефектите на хунтата били явни за всички. Тук се говори за пропуските, направени в разузнавателните доклади от дипломатически източници, смесения разузнавателен комитет и от така наречените експерти по въпросите на Латинска Америка, подчинели на британското министерство на външните работи. Именно тук бил основният проблем.

Обвиненията стават все по-тежки. Дори и британското министерство на външните работи да пропуснало да разчете ясно значението на постоянното мърморене на хунтата за получаване на свобода на действията преди февруари 1982 г., то британското министерство на външните работи трябвало да обърне сериозно внимание на предупрежденията, подадени, когато сеньор Давидов и екипът му, отишли на остров Южна Джорджия. „да търгуват с метални отпадъци“ през март 1982 г. Ако британците били показали и минимална решителност срещу това действие, би било достатъчно. Акостирането им, дължащо се на мълчаливата подкрепа на военноморската сила и предварително планиране, безпогрешно било уловено от аржентинската национална представа. Британците първо се подвоумили, а след това раздразнили, изпращайки британския разрушител „Ендуранс“, корабът-хранител, който бил зле въоръжен и чиято сила била недостатъчна, ако трябвало да бъде използван в тази насока. Не бил изпратен ултиматум до генерал Галтиери, а британските дипломати се възмутили от това аржентинско действие само на сесия на ООН.

Причината за това била проста: нямало индикатори, че някой иска да нападне Фолкландските острови, така, както британците виждали ситуацията. Затова и британското министерство на външните работи нямало да уведомява никого за нищо, което можело да настрои още повече аржентинците срещу Фолкландските острови или да струва още пари на британските данъкоплатци. Това била икономика на примирието. Само надеждният военен плавателен съд, който щял да патрулира около Фолкландските острови, бил заплахата, срещу която аржентинците нямали отговор. Макар и да била скъпа издръжката на този британски разрушител, той щял да осигури време за политиците, през което те щели да предотвратят така наречения британски блъф, ставащ все по-унизителен с времето.

Нито един от изброените дотук факти не обяснява невероятната пасивност и инерция, по която се движел Уайтхол до месец март 1982 г. Това бил един забележителен колективен психологически провал. Единственото рационално обяснение, изглежда, било „познавателното неудобство“. Не можело да се случва нещо, ако то не съвпадало с желателната рамка и световното мнение на Уайтхол или с капризните предписания на британското министерство на външните работи. Това било един вид „отбранително стоене настрана“ от неприятната ситуация. Накрая станало ясно, че за Фолкландските острови британците водели политика, основана само на надежди и молби. В тази ситуация последното, което биха желали да чуят определена институция или индивид, било, че нещо катастрофално щяло да се случи. Това също може да се отнесе към провала на разузнавателните агенции да съберат достоверна информация за Аржентина. Както един пациент не желае да получи диагноза последен стадий на рак, така и Уайтхол не искал да узнае правилната диагноза за това какво щяло да се случи на Фолкландските острови, за да не се потвърдят страховете му. Така може да се обясни колективното отричане на неприятната действителност през 1982 г. Още веднъж, невъзможността на британците да видят истинските факти, ги подвела.

Заблудата от лошата интерпретация или игнорирано разузнаване обаче не ограничила напълно британците. Способностите на аржентинците за заблуда били много по-лоши. Независимо от грубите вестникарски статии, които се опитвали да опишат хунтата само като една група от неспособни да мислят националисти, има обширни доказателства, че зад действията им прозирала точно преценена стратегия и ясен опит да увеличат натиска върху британското правителство, за да пробват неговата решителност. Хунтата може и да нямала друг избор, защото според Ричард Лебоу „тя се превърнала в затворник на националните страсти, които спомогнала да се развият“. Веднъж поели своя курс на действия, те нямали друг избор, освен да продължат напред. Триумфът през последната седмица на „Плаца ди Майо“, можел лесно да бъде превърнат в последните демонстрационни действия срещу хунтата от края на месеца. Възвръщането на Фолкландските острови на Аржентина означавало национално обединение и политическа законност. Както и британците, генерал Галтиери и колегите му облекли своя интерес в неразбирането на политиката, която двете страни провеждали, както и в неразбирането на намеренията им. Галтиери по-късно признал следното: „Ще ви кажа, че макар и английската реакция да беше възможна, хунтата не я виждаше като вероятна. Лично аз я смятах за невъзможна и невероятна.“

Галтиери имал право да заяви това. Британското мнение по въпроса било неизвестно за него, но действията им говорели ясно, че британците искали да се отърват от Фолкландските острови. Кореспондентът на вестник „Таймс“ в Буенос Айрес докладвал в Лондон, че аржентинските официални лица вярвали, че британският провал в ответната реакция срещу аржентинската провокация през март 1982 г., бил още един ясен сигнал, че британците не искали да се занимават повече с този проблем. Така британската пасивност и бездействие окуражили хунтата да нападне.

Генералът също бил обнадежден в своята политика от всеобщото мнение, че британците нямали да имат желание да си възвръщат Фолкландските острови, щом аржентинците ги завземели. Американските адмирали пък открито информирали кореспондентите, че британската военна сила щяла да бъде всъщност „прекалено слаба, прекалено малка и прекалено далече от дома, за да постигне целите си“. В крайна сметка, това, което в действителност станало, било, че на британската военна сила наистина й липсвала достатъчна военновъздушна подкрепа. Ако професионалното военноморско мнение по целия свят било обединено, то щяло да стане ясно, че на Галтиери можело да му бъде простено нахалството, че смятал да победи във войната срещу британците.

След като войната била приключила, това мнение било потвърдено и от друг, независим и необичаен източник. По време на Студената война британците поддържали дискретна връзка със съветската армия. През юли 1982 г. съветски генерал спокойно и тихо поискал да си разменят разузнавателна информация за няколко важни въпроса с британски колеги. Леко слисани, британските разузнавателни офицери се съгласили и след като отнесли въпроса до изненадания британски кабинет, накрая отговорили на руснаците, използвайки разузнавателните си средства. Но по-късно британците поискали от руснаците да получат сведения за разузнавателната техника, която те използвали. Руският офицер кимнал в съгласие, помислил и дал подробно описание на секретните възможности и на определени съветски разузнавателни техники. Когато руският офицер приключил с обясненията, той се обърнал към британския си колега с въпрос: „Сега, другарю, време е за моя въпрос към британския кабинет: как, по дяволите, вашата британска военна сила със специална мисия успя да си възвърне обратно Фолкландските острови?“

Последният провал на разузнавателната преценка на Галтиери се изразявал в огледален образ на собствената му позиция като лидер на хунтата. Благоразумието предполагало, че щом един противник се е изправил срещу националното унижение, то той щял да направи същото, което щял да направи и противникът му. Анализите на аржентинския враг трябвало да покажат на хунтата, че войнствено настроените британци, тогава в кръчмите и баровете, щели повече да се бият, дори и изнежените души в британското министерство на външните работи да не желаели. А когато един избран лидер се провалял да отговори на обществените очаквания и се провалял в опита си да възвърне националното достойнство на страната си, той скоро щял да се намери на улицата без работа. Провалът на хунтата да разбере правилно британския характер и вродената му агресия бил огромен. Техните разузнавателни служби не ги информирали както за британския характер, така и за намесата на британците в политиката на колониалните си територии в останалата част на света (например Гибралтар, Хондурас, Белиз). Затова имало солидни причини, които би трябвало да са очевидни за всяко аржентинско разузнаване „по отношение на британците“, защото било много вероятно те да отвърнат на удара с удар. Аржентинската хунта също трябвало да си изясни всички тези въпроси. Но Маргарет Тачър не била единственият британски лидер, подведен от разузнавателните си агенции.

За разузнавателните аналитици съществува нещо разстройващо и депресиращо относно Фолкландската война. Имало множество индикатори, но те били пренебрегнати. Всеки в Уайтхол, знаел, че това било война, която не трябвало да бъде водена. В същото време обаче съществувало едно възхищение от триумфа на английските оръжия. Кралската флота спасила не само репутацията си, но и бъдещото си съществуване, което стояло под въпрос. Каквото и да говорел докладът на Франкс, цялата разузнавателна общност знаела истината, че Аржентина била сметната за незначително събитие през Студената война, заради това била пренебрегната като евентуална заплаха. Няколкото разузнавателни офицери, специализирани по въпросите, свързани с Испания или останалата част от света, тогава нямали право да вземат отношение по въпросите за сигурността.

Уроците от Фолкландската война били много. Моряците се научили, че пластмасовите кабели на корабите и пластмасовите панталони на мъжете можели да се превърнат в пластичен експлозив, допирайки се до мокра тел. Разузнавателните офицери пък се научили, че войната не се прави или води с фотокопия на статии от вестници или снимки на военните участници във войната. Тя се прави със снемане на достоверна картина от военните вражески летища и конкретни събития. Отбранително-разузнавателният щаб научил много за електронните, военни подробности на съюзническите ракети, които трудно можели да бъдат засечени дори от вражеските съветски ракети. И накрая Уайтхол се научил, че британската национална разузнавателна система не можела да прокарва само такава разузнавателна информация, която съвпадала с политиката на британското правителство или на британското министерство на външните работи. Една от първите жертви, след Фолкландската война било председателското място на британското министерство на външните работи в постоянния разузнавателен комитет. От 1983 г. за Постоянния разузнавателен комитет щяла да отговаря специална разузнавателна координираща организация, с независим цивилен щаб. Британското министерство на външните работи се превърнало само в един от членовете на постоянните разузнавателни групи.

Но най-ценният урок от всички била „кривата на вероятностите“ от диаграмата на заплахата (фиг. 3), която била изразена в графика. Тя започнала да се появява на стените пред разузнавателните офицери в НАТО в средата на осемдесетте години. Графиката демонстрира взаимовръзките между най-опасните и не толкова опасните заплахи за разузнаването. Фолкландската война се появила точно на точката на пресичане. Разузнавателните изисквания в бъдеще щели да бъдат отнасяни към възможните рискове, а не само в най-лошия случай. Посещавайки погребенията на своите мъртви британски служители, правителството осъзнало, че на света съществували други заплахи, освен Съветския съюз, както то смятало дотогава. Тези конфликти, считани за „извънтериториални“, бързо се превърнали в модерна наука в цял свят.

naj_golemite_gafove_fig_3.pngФигура 3. Диаграмата на заплахата показва, че най-опасните заплахи (например ядрената война) са най-малко вероятни да се случат. Тероризмът е най-вероятно да се случи, но съответно носи със себе си най-малки заплахи за държавите. Трудността при определянето се състои тогава, когато събитието се намира в средата (в точката на пресичане) на графиката. Фолкландската война през 1982 г. е класически пример. Докато атаката на НАТО в Сърбия през 1999 г. показва колко лесно ограничените военни действия биха могли да се превърнат в голяма война.

Последната дума за Фолкландските острови заслужавала бъде дадена на британското министерство на външните работи, злепоставената група от мъже и жени, които се чувствали неудобно след края на войната между еуфоричните си колеги от британските въоръжени служби. Докато представителите на кралската флота и парашутистите марширували на победоносен парад в Лондон през октомври 1982 г., висш държавен служител от британското министерство на външните работи се навел към един от членовете на разузнавателния щаб на отбраната на балкона, от който се наблюдавало грандиозното шествие.

„Знаеш ли, Хари, всичко това показва резултатите, които се получават, когато един отчайващо непопулярен, долнокачествен автократ бъде оставен да използва една международна авантюра, за да поласкае обществото и да спечели популярност и най-вече да се отърве от проблемите вкъщи.“

Членът на разузнавателния щаб на отбраната кимнал: „Чарлз, тук си абсолютно прав. Да, Галтиери и хунтата наистина се провалиха.“

Служителят от британското министерство на външните работи изсумтял с отвращение. „Галтиери? Аз говоря за Маргарет Тачър!“