Колин Хигинс
Харолд и Мод (5)

* * *

Те приключиха с посаждането на дръвчето на една приятна горска поляна и Мод потупа земята около ствола му.

— Готово — каза Мод, докато се изправяше. — Мисля, че тук ще бъде много щастливо.

— Мястото си го бива — каза Харолд, облегнат на лопатата. — Почвата е добра.

— Да, така е. Харесвам допира до почва, а ти? И нейния мирис. Това е земята. „Земята е моето тяло. Главата ми е сред звездите“. Тя се разсмя. — Кой е казал това?

— Не знам.

— Мисля, че бях аз — каза Мод и отново се разсмя. — Е, сбогом, малкото ми. Да пораснеш високо, променяй се и падни, за да нахраниш земята. Не е ли чудесно, Харолд? Навсякъде около нас. Живи неща! Ела. Искам да ти покажа нещо.

Тя го поведе по една пътека, докато стигнаха до грамаден бор.

— Какво ще кажеш?

— Високо е.

— Почакай да видиш гледката от върха.

— Не смяташ да се катериш по него, нали?

— Разбира се, че смятам. Правя го всеки път, когато идвам тук. Хайде, Харолд. Това дърво е лесно за катерене.

— Ами ако паднеш?

Мод вече бе пристъпила към изпълнение на решението си.

— Не мисля за това — отговори тя. — Това са безполезни разсъждения и не си струва да ме е грижа за тях.

Тя погледна надолу към Харолд.

— Ще дойдеш ли лично или само ще слушаш за всичко това от втори лица?

Харолд тръсна глава.

— Добре — каза той и се заизкачва.

Те изкатериха около осемдесет фута^[1]. Не беше трудно, но, докато следваше Мод все по-нависоко, той почувства как дървото се люлее от вятъра. Преглътна.

— Стигнахме, Харолд — каза Мод. — Това е нещо като естествен корниз, само за нас двамата.

Тя седна на един клон и направи място на Харолд. Той се качи до нея и се разположи, здраво вкопчен в стъблото.

— Не е ли освежаващо? — каза Мод, обхващайки с поглед гората, която се простираше на мили околовръст, към далечните планини.

— Да. — Харолд преглътна. — Високо е.

— Представи си само! Ето ни тук, в люлката на този гигант, а под нас са милионите хора — и ние сме част от това.

— Спира ти дъха — каза Харолд. — И е ветровито.

— Да. Остава да вдигнем платна и да отплаваме към хоризонта. Няма ли да е забавно? Някога обичах да пътувам по вода. Особено когато не виждахме земя и бяхме напълно сами, заобиколени от ширналото се гладко море. Тогава впрягахме вятъра и препускахме през вълните като галеони, устремени към някое откритие.

— Кога беше това?

— О, през двайсетте, около Южна Франция и край Нормандия. Помня, че гледаха на това с неодобрение. Смятаха го или за фриволно, или за опасно, или за непристойно — някои от онези термини, които изчезващите видове използват, за да държат авантюристите под своя опека. Но въпреки всичко ние ще продължим да ги теглим напред, нали, Харолд? Ще ги привържем за нашия балон.

— Ти би могла — каза Харолд. — Но за себе си не знам.

— Какво искаш да кажеш?

Вятърът утихна. Харолд отпусна хватката си около ствола на дървото.

— Ами — каза той. — Повечето хора не са като теб. Те са заключени в себе си. Те живеят в своите крепости — съвсем сами. Те са като мен.

— Е, всеки живее в своята собствена крепост — каза Мод. — Но това не е причина да не спускаме подвижния мост и да не ходим на посещения.

Харолд се усмихна.

— Но ти си съгласна, че живеем сами. И умираме сами. Всеки в собствената си килия.

Мод хвърли поглед на гората.

— Предполагам, че е така. В известен смисъл. Ето защо трябва да направим килиите си възможно най-приятни — пълни с хубави книги, с топлината на огнищата и със спомени. И все пак, в един друг смисъл, ти винаги можеш да прескочиш стената и да спиш навън под звездите.

— Може би — каза Харолд. — Но за това се иска смелост.

— Защо?

— Е, не те ли е страх?

— От какво? Познатото ми е познато, а непознатото бих искала да опозная. Освен това, аз имам приятели.

— Кои са те?

— Човечеството.

Харолд се усмихна.

— Това са страшно много приятели. Откъде знаеш, че всички те са приятелски настроени?

— Така както си представям нещата, всички ние сме еднакви и цялата работа е да се съберем заедно. Веднъж, когато бях в Ориента, чух една история за двама архитекти, които отивали да се срещнат с Буда. Покрай своите проекти те били свършили парите и се надявали Буда да направи нещо по въпроса. — Добре, ще направя каквото мога — казал Буда и отишъл да види тяхната работа. Първият архитект строял мост и Буда бил много впечатлен. — Много хубав мост — рекъл той и започнал да се моли. Внезапно се появил един голям бял бик, който носел на гърба си достатъчно злато, за да бъде завършена конструкцията. — Вземи го — казал Буда — и изгради още повече мостове. И така, първият архитект си тръгнал много щастлив. Вторият архитект строял стена и когато я видял, Буда бил също толкова впечатлен. — Много хубава стена — казал тържествено той и започнал да се моли. Внезапно свещеният бик се появил, приближил се до втория архитект и седнал върху него.

Харолд се смееше толкова неудържимо, че трябваше да се хване здраво за дървото. — Уфф-ф, Мод! — извика той. — Ти току-що си измисли това.

— И така да е — каза Мод, смеейки се заедно с него. — Това е самата истина. Светът няма нужда от още стени. Онова, което всички ние трябва да направим, е да излезем навън и да построим повече мостове!

* * *

В късния следобед те пътуваха към къщи по същите пътища, по които бяха дошли. Мод караше с обичайната си скорост и в отлично настроение разказваше на Харолд за детските игри и как бе научила Фредерик да играе на топчета, когато двамата се укривали в едно скривалище след Аншлуса^[2]. Нито тя, нито Харолд забелязаха ченгето с мотоциклета, което подаваше квитанция на шофьора, спрял отстрани на пътя.

— Какво стана със съпруга ти? — попита Харолд.

— Плениха го — каза тя — и го разстреляха. При опит за бягство. Поне така ми обясниха по-късно. Предполагам, че никога няма да узная как е било наистина.

— Къде се случи това — във Франция или в Австрия?

Мод не получи възможност да отговори. Ченгето на мотоциклета, със святкащи светлини и вой на сирена, подкара редом с нея и неистово й жестикулираше да спре. Тя спря и той паркира зад нея. Той слезе от мотора и с големи крачки приближи до пикапа.

— Хайде, стига, госпожо. Вън! — каза той.

— Здрасти — каза Мод, която очевидно не го беше разпознала. — Не сме ли се срещали и преди?

— Никакви такива, госпожо. Вън. — Той отвори вратата.

— О, тогава трябва да е бил Вашият брат.

— Вън!

Мод слезе.

— Но има някаква семейна прилика — настоя тя.

— Ти също, момченце — каза полицаят на Харолд. — Застани ей там.

Харолд заобиколи автомобила и застана до Мод. Ченгето дръпна кобура на пистолета си и извади кочан с призовки.

— Госпожо — каза той. — Затънали сте до гуша. Ще отговаряте за няколко нарушения: превишена скорост, оказване на съпротива при арест, шофиране без разрешително, шофиране на противозаконно отнето превозно средство, притежаване на откраднато дърво — къде е дървото?

— Засадихме го — каза Мод.

През слънчевите си очила ченгето й хвърли смразяващ поглед. Той надникна в каросерията на автомобила.

— Тази лопата Ваша ли е? — попита той.

— Не — каза Мод.

Ченгето хвърли лопатата.

— Притежаване на открадната лопата — отбеляза той.

— Полицай — каза Мод, — мога да обясня. Разбирате ли…

— Госпожо, Вие сте тази, която не разбира. Оказването на съпротива при арест е сериозно углавно престъпление. Съгласно държавния наказателен кодекс, раздел първи, точка четиридесет и осем, алинея десета…

— О, не бъди толкова официален — прекъсна го Мод. — Когато си официален, ти не си самият себе си. Но това е то, проклятието на държавната работа.

Ченгето се взираше в нея с намерението продължително да брои наум. Той оправи стойката си.

— Госпожо — каза той търпеливо, — вярно ли е, че карате без книжка?

— Проверете — каза Мод също толкова търпеливо.

— И този пикап. Регистриран ли е на Ваше име?

— О! Не е на мое име.

— Тогава на чие име е регистриран?

— Ами, не знам. Ти знаеш ли, Харолд?

Харолд не знаеше.

— Къде са документите? — попита ченгето.

— Предполагам, че са в колата. Ъ-ъ, много ли време ще отнеме това?

— Чакайте тук — каза ченгето и се качи на предната седалка.

— Защото ако Вие не…

— Госпожо! За бога. Млъкнете.

Ченгето бръкна в жабката и започна да преглежда документите. Внезапно той чу рева на загряващ двигател. Погледна нагоре. Мод беше върху мотора и увеличаваше броя на оборотите на двигателя му, като същевременно подканваше Харолд да скочи на седалката зад нея.

— Вземи лопатата! — извика тя.

Харолд се поколеба. Ченгето се измъкваше от предната седалка. Харолд грабна лопатата, качи се на мотора и Мод се изстреля по пътя сред облак прах.

Ченгето извади пистолета си.

— Спрете! Спрете! Ще стрелям — крещеше той.

И стреля няколко пъти.

Мод започна отбранително маневриране на зигзаг.

— Също като по времето на Съпротивата — извика тя, обръщайки се към Харолд.

Ченгето ги наблюдаваше как се скриват зад хълма. Той се втурна към пикапа и се качи в него с намерението да запали двигателя. Тресна с юмрук по таблото. Мод беше взела ключовете.

* * *

Когато Мод спря пред ателието на Главк и паркира, вече бе започнало да се мръква. Харолд й помогна да слезе от мотора.

— Боже, тези мотори държат ужасно студено — каза тя със смях. — Но не са ли забавни?

— Какво смяташ да правиш с него? — попита Харолд.

— Не знам. Утре отивам на пристанището да се сбогувам с някои приятели. Искаш ли да дойдеш?

— Благодаря, но няма да мога. Имам работа по колата си. Може би вдругиден.

— Прекрасно — каза Мод. — Каня те на пикник.

Те отвориха вратата на ателието и влязоха.

Старият Главк, навлечен в зимните си дрехи, храбро се бореше със съня. Той тръгна, клатушкайки се, към смаляващия се леден блок, вдигна тежкия си чук и длетото и нанесе удар. Направи няколко крачки встрани, след което се потътри назад, за да огледа резултата. През цялото време се насърчаваше, като си мърмореше откъси от Омир.

— „Да пресуша до дъно на Съдбата чашата горчива“ — Илиада… Почти е завършена… Трябва да я направя… Ще я направя… Освободете Любовта… Освободете я.

— Добър вечер, Главк — каза Мод.

— Връщаме Ви лопатата — каза Харолд.

Главк ги погледна двусмислено.

— Лопатата? „Зарийте пламъците с пръст, додето ний, погълнати, не паднем в прегръдките от лед на своя гроб!“ Извинете ме. Трябва да се погрижа за отоплението. — Със залитане той отиде до термостата и го включи на пълна мощност.

Върна се при леда.

— Да твориш. — Той въздъхна. — „Несъмнено тез въпроси лежат във скута на самите богове“. — Той рухна върху близкия стол. — Ще седна само за минутка — промърмори той. — Дори няма да си затварям очите.

Харолд съсредоточено погледна леда.

— Мисля, че я виждам — каза той на Мод.

— Да — потвърди тя. — Почти е там.

Главк се изправи, като с мъка държеше очите си отворени. Той се размърда на място и направи с инструментите си няколко силни удара във въздуха.

— Да — смънка той. — Не се отказвам… Почти готова… Почти завършена.

Говорейки несвързано, той се довлече до широкото си легло и седна.

— Само една малка почивка… Аз ей сегичка… И после още веднъж нагоре по хълма… — Гласът му постепенно заглъхна, а главата му падна на гърдите. Той захърка.

— Мисля, че заспа — прошепна Харолд.

— А-ха! Морфей! — извика Главк, като подскочи на мястото си с див поглед. — Аз ще победя… Аз никога… — Клепачите му се затвориха. — Ще я направя… Ще я направя… Направя… — Той се отпусна тежко на леглото и отново се унесе с крака към възглавниците. Всичко свърши. Той спеше.

Харолд взе инструментите от ръцете му, а Мод го нагласи удобно върху леглото, като му свали обувките и го зави с одеяло.

Докато се обръщаха да си вървят, Харолд хвърли един последен поглед на скулптурата от лед.

— Тя се топи — каза той.

— Да — каза Мод.

— Не смяташ ли, че трябва да изключим отоплението?

— Защо? — попита Мод. — Утре сутринта ще пристигне нов леден блок.

* * *

Същия ден преди вечеря Мод реши двамата да „посетят“ Япония. Тя даде на Харолд едно кимоно и самата тя се облече по същия начин. Беше прекрасна роба („подарък от един обожател“, каза тя) от синя и бяла коприна, която подхождаше на цвета на очите и косата й. На гърба й беше избродиран дружелюбен дракон.

Вечеряха в японския кът на светлината на фенери, след което тя обясни на Харолд как се влюбила в Ориента по време на многото им пътувания дотам с Фредерик след Първата световна война. Контактът й с Изтока наистина оставил неизличими следи в живота й, призна тя и с помощта на клечка кибрит запали наргилето си.

Харолд се облегна на възглавниците и направи равносметка на изминалия ден.

— Харесвам Главк — каза той.

— Да — Мод издуха дима по един много мил начин, — аз също. Но мисля, че той е малко… старомоден. — Тя посочи наргилето. — Искаш ли да си дръпнеш, Харолд?

— Ами, аз всъщност не пуша.

— О, това не е тютюн. Това е смес от трева и макови семена.

— Но аз никога не съм пушил такива…

— Не е вредно — каза Мод, предлагайки му мундщука, — защото е натурално.

Харолд пое маркуча с мундщука и вдиша. Усмихна се.

— Ето че се сдобивам с пороци — каза той.

— Пороци? Добродетели? Не е хубаво да бъдеш твърде морален. Мамиш себе си, а в същото време губиш толкова много живот. Цели се над морала. Както е казал Конфуций, „Да тръгнеш по добрия път не е достатъчно. Направи така, че да ти бъде приятно да вървиш по него“.

— Конфуций ли го е казал?

— Е… — усмихна се Мод. — Твърдят, че е бил много мъдър, така че трябва да го е казал, убедена съм в това.

Харолд я погледна сериозно.

— Ти си най-мъдрият човек, когото познавам — каза той.

— Аз! — извика Мод. — Ха! — Когато се огледам наоколо, аз знам, че нищо не знам. Обаче си спомням как веднъж, много отдавна, когато бяхме в Персия на тамошния пазар, срещнахме един мъдрец. Той беше професионалист и продаваше от своята мъдрост на всеки, който желаеше да плаща. Неговият специалитет за туристи беше една максима, гравирана върху главата на карфица — „Най-мъдрите — казваше той, — най-верните, най-поучителните думи на всички времена и за всички хора“. Фредерик ми купи от тези карфици и когато се върнахме в хотела, взех лупа, за да видя какво беше написано там. Пишеше: „И това ще премине“.

Мод се засмя.

— И мъдрецът беше прав. Приложи го на практика и пълнокръвният живот ще ти бъде осигурен.

Харолд замислено дръпна от наргилето.

— Да — каза тъжно той. — Аз не съм живял. — Пое си дълбоко дъх. Внезапно се изкикоти. — Но съм умирал няколко пъти — обяви той.

— Как така? — попита Мод.

— Умирах — каза щастливо Харолд. — Седемнайсет пъти — без да броим осакатяванията. — Той диво се разсмя, очевидно под въздействието на наргилето. — Веднъж се застрелях в главата с детски пистолет и топче с кръв.

— Колко изобретателно! — възкликна Мод. — Разкажи ми какво стана.

— Ами всичко е въпрос на синхронизиране и добра екипировка… Наистина ли искаш да ти разкажа?

— Разбира се.

Харолд се ухили.

— О’кей — каза той и нетърпеливо се наведе напред. — Първия път дори не го бях планирал. Бях в интернат и там се подготвяха да честват Стогодишнината. Бяха натъпкали всички фойерверки в западното крило под химическата лаборатория. А аз чистех лабораторията и реших да поекспериментирам малко. Събрах различни вещества и взех да ги разбърквам. Беше много научно. После изведнъж се чу онзи велик, неповторим звук: дяволската овесена каша взе да мляска в стъкленицата и плъзна по масата, та на пода. И взимам аз маркуча.

Харолд се изправи да демонстрира.

— Подкарах с него кашата към мивката, и — БУМ! Гръмна яко. Разцепи масата и направи дупка в пода. Хвърли ме към стената. Дим и воня навсякъде. Станах. Бях зашеметен. После изведнъж бомбичките започнаха да избухват. Пламъците потеглиха надолу през пода и ФШШ-ШТ! Ракетите и онези, които са като колела се разлетяха из стаята. Кълбовидни мълнии свистят и скачат насам-натам. Опърлиха ми косата. Не можех да стигна до вратата. Но зад мен беше старият улей за към пералнята и аз се спуснах по него в мазето. И когато се измъкнах — леле! Гореше целият покрив на сградата. Беше жива лудница! Дрънчат аларми, наоколо тичат хора. Не е истина! Така че реших да се прибера в къщи.

Той седна до Мод и отметна кичур коса от челото си.

— В това време майка ми даваше парти и аз се промъкнах до стаята си по задното стълбище. После някой позвъни на вратата. Беше полицията. Аз се наведох през перилата и ги чух да казват на майка ми, че съм загинал при нещастен случай в училище. Не можех да видя лицето й, но тя огледа хората около нея и започна да се олюлява.

Много тихо и бавно Харолд продължи да разказва, а очите му се напълниха със сълзи.

— Тя сложи едната си ръка на челото. Другата протегна напред, сякаш търсеше опора. Двама мъже се спуснаха към нея и тогава — с дълга слаба въздишка — тя припадна в ръцете им.

Той направи продължителна пауза.

— Тогава реших — каза тържествено той, — че ми харесва да съм умрял.

Мод замълча за миг. След това тихо заговори.

— Да. Разбирам. На много хора им харесва да бъдат мъртви. Но в действителност не са такива. Те само са се оттеглили от живота. Те са играчи, но — играчи, които мислят, че животът е само една тренировка и се пазят за по-късно. Седят си те на скамейката, а единственият шампионат, който някога ще видят, се случва пред очите им. Часовникът отмерва четвъртините. Във всеки един момент те могат да влязат в играта.

Мод скочи с окуражителни възгласи.

— Давайте, момчета! Протегнете ръка! Поемете риска! Може да пострадате. Но дайте най-доброто от себе си.

Дирижирайки аплодисментите на препълнения стадион, тя викаше:

— Напред, команда, напред! Кажете „Ж“. Кажете „И“. Кажете „В“. Кажете „Е“. Кажете „Й“. Ж-И-В-Е-Й, ЖИВЕЙ!

Тя седна до Харолд, много женствена и сдържана.

— В противен случай — осведоми го тя — няма да има какво да разказваш в съблекалнята.

Харолд се усмихна.

— Харесвам те, Мод — каза той.

Мод му се усмихна на свой ред.

— Харесвам те, Харолд. Ела, ще те науча да валсираш.

Тя му подаде ръка и те заедно отидоха при „Виктрола“-та. Тя включи грамофона и стаята се изпълни с жизнерадостните мелодии на Щраус. Придържайки подгъва на кимоното си, тя протегна ръце към него. Той я прихвана през кръста и взе ръката й в своята. Погледна я от височината на своя ръст и се ухили. Главата й леко докосна рамото му. Тя се заслуша в такта, след което запристъпва с усмивка. Той подхвана ритъма и не след дълго те щастливи кръжаха заедно на светлината на фенерите, с еднаква стъпка обикаляха и се въртяха бързо и без усилие като млади влюбени, танцуващи валс в някой от салоните на Виена.