Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (8)

9.

В един след полунощ Хю най-сетне се прибира. Събуждам се, но се преструвам на заспала. В противен случай трябва да го попитам къде е бил до толкова късно, а не ми се иска. Може би след вечерята е поканил клиентите в неговия клуб, което определено е било хитър ход (по принцип Хю е очарователен събеседник, а когато положи усилие, е буквално неустоим). Деловите партньори са били зашеметени от факта, че той членува в „Монте“, още повече че тази вечер там гастролира прочутият майстор на кулинарията Джейми Оливър. Струва си да се остане до късно, тъй като, щом приключи с готвенето, симпатягата Джейми общува с посетителите в ресторанта. Хю знае как да забавлява важните клиенти.

Ако наистина е бил на делова вечеря.

Какви мисли ми минават? Разбира се, че е бил с клиенти. Да му се не види, ставам абсолютна параноичка! Ако не се преструвам на заспала, ще ми разкаже всичко.

Ще го разпитам. За да си докажа колко нелепи са подозренията ми.

Не, по-добре да не го правя, иначе той ще си помисли, че му нямам доверие. Освен това едва ли ще каже; „Правих секс с две шведки нимфоманки.“ Спотайвам се в леглото, въпреки че отново ми се повдига. Хю заспива почти моментално. Миризмата на алкохол се процежда от порите му, хърка като дъскорезница, ала колкото и да е странно, това ми действа успокояващо. Хъркането му никога не ми е пречило. Тя нали мечтаех именно за такава интимност! Светлината от уличната лампа се процежда през спуснатите щори, мракът се спотайва в ъглите на спалнята. Виждам посребрените рамки, но не и репродукциите на Климт. Не ми и трябва, познавам всяка подробност, всяка щриха. „Целувката“ и картината, на която художникът е изобразил бременна червенокоса жена. Хю ми ги подари по случай двайсет и първия ми рожден ден. Разбира се, това са само репродукции, ала бях възхитена; по онова време традиционна украса за стаите на студентите бяха черно-бели снимки на силно гримирани жени с широкополи шапки или на мъже, голи до кръста, притискащи до гърдите си голи бебета. Помолих да поставят репродукциите в посребрени рамки противно на съветите на продавача, който упорито ни съветваше да изберем позлатените. Хю ми се притече на помощ, като изтъкна, че позлатените са по-банални — явно всички смятат, че репродукциите на Климт вървят със злато. Благодарение на подкрепата му се осмелих да настоявам на своето.

Ала като ги гледам сега, си мисля, че може би продавачът е имал право.

Дори да е така, няма смисъл да съжалявам заради решение, което съм взела преди хиляди години.

Виждам дървения стол с бяла седалка. Хю грижливо е сгънал панталона си и го е преметнал на облегалката. Само панталонът и купчинката монети върху нощното шкафче от неговата страна издават присъствието му в този дом. Разбира се, другите му дрехи са в гардероба, уредбата му заема почетно място на полицата, бръсначката му е в банята, в библиотеката ми се мъдрят любимите му книги за пътешествия — той не си пада по романите — въпреки това изведнъж ми се струва, че вещите му са като на човек, който само временно е тук.

„Стегни се, малката!“

Хубава работа, станах жертва на страхове, които обикновено те връхлитат нощем! Разбира се, че Хю няма да ме напусне. Зарадва се, като му казах за бебето. Бебе. Нашето бебе! Това е най-трайното нещо, което сме правили. По-трайно от това заедно да избираме подаръци за Коледа, да посещаваме възрастни родственици, по-трайно от каквото и да било, точка по въпроса! С Хю винаги сме се стремили именно към трайното, постоянното… Ходи ми се до тоалетната. Още малко — и ще се напишкам в леглото. Пикочният ми мехур е като балон, надут до спукване и пълен с вода. Отгоре на всичко ми се гади. Да му се не види, нали бременните повръщат само сутрин? Очевидно зародишът в утробата ми страда от безсъние и не се съобразява с това, дали е сутрин, обед или вечер. Хрумва ми, че ако Хю прехвърли на негово име вноските за моя апартамент, това ще бъде най-сигурното доказателство за сериозните му намерения. Глупости, пошегувах се.

Вече два пъти бях до тоалетната, плочките на пода са леденостудени. Оставам в леглото още няколко минути с надеждата надутият балон да изчезне, ала това не се случва. Измъчва ме натрапчивата мисъл за водопада Виктория. Ставам, престрашавам се да прекося студените плочки, след което решавам да прочета доклада на Джулия. Свързан е с реклама на средство против неприятната миризма на обувките. Справила се е блестящо, отбелязвам с червено само два пункта, все едно съм преподавателка, която поправя писмена работа. Тъй като колега от екипа на Брент вече е предложил проект за реклама, на практика докладът на Джулия няма особено значение. Колегата предлага да използваме парчето на Моби „Защо на сърцето ми е толкова лошо?“, като променим заглавието на „Защо краката ми миришат толкова лошо?“ Разколебана съм. Песента е толкова хубава. Ако Моби (по-скоро агентът му) даде съгласието си, вероятно ще се получи страхотна реклама, а парчето отново ще попадне в музикалните класации; същевременно си казвам, че ще е жалко агентът да приеме предложението. Кой текстописец ще се зарадва, че песента му се свързва с потни крака?

Тъкмо си мисля да се върна в леглото и да се преборя с Хю за моята половина от завивката, телефонът иззвънява. Спускам се към апарата, сърцето ми бие да пръсване. Мразя среднощните обаждания. Неизменно вещаят някаква неприятност.

— Джордж! Джордж! Аз Съм. Случи се!

— Какво е станало, Сам? Добре ли си?

— Никога не съм била по-добре. Джордж, случи се! Гилбърт предложи да се оженим!

— Кой?

— Гилбърт.

Още ли е пияна? Ако не греша, това с човекът, за когото само преди няколко часа тя твърдеше, че е, меко казано, роден извънбрачно.

— Гилбърт ли не се яви на срещата ви вчера вечерта?

— Да, обаче обясни какво се е случило.

— Наложило му се е да работи до късно, нали?

— Не, спукал гума.

— Да не се е намирал на Северния полюс, та не ти е телефонирал? — промърморвам кисело.

Сам не ми обръща внимание, а екзалтирано повтаря:

— Джордж, предложи ми!

— Добре. Ужасно е неловко, не мислиш ли? Та ти почти не го познаваш. Какво оправдание измисли да му откажеш?

Тишина.

Вероятно би трябвало да се засрамя от думите си, обаче казах онова, което всички ще си помислят.

— Не исках да му откажа. — Сам отчаяно се мъчи да не издаде обидата си. — Тъкмо обратното — приех предложението.

— Нима?

— Той е страхотен.

— Радвам се.

— Наистина е страхотен.

— Наистина се радвам.

— Няма ли да ме поздравиш?

Взирам се в мокрото петно на мокета, останало след счупването на вазата с цветята. Струва ми се, че само преди няколко минути помагах на хлипащата Сам да се качи на таксито. Признавам, че внезапните промени ме плашат. Вярно е, че съм човек на навика, ала новината на приятелката ми минава всички граници.

— Ъ-ъ-ъ, струва ми се малко прибързано — измънквам. — Ще сгрешиш, ако приемеш първото предложение, което ти направят, само и само да се омъжиш.

— Предлагаш да изчакам второ, така ли? Ако нещата вървят с досегашното темпо, за втори път ще ме огрее, когато чукна седемдесетте! — озъбва се тя. — Обичам Ги и той ме обича.

— Кой е Ги? — питам стреснато.

— Гилбърт. Реших да го наричам Ги.

— За да изглежда по-съвременен ли?

— Не, защото искам да му дам някакво галено име — бърза да се оправдае Сам.

— Аха, нещо като G точката — подхвърлям. — Намекваш, че той има скрит талант, който пазиш в тайна, така ли?

— Много си гадна, Джорджина.

Освен това забележката ми е и глупава, тъй като тя ми е разказала абсолютно всичко за Ги. Не само на мен, ами и на целия свят.

— Значи го обичаш.

— Точно така. На него може да се разчита.

Освен когато не идва на срещата с нея, а после измисля тъпо оправдание.

Изтъквам, че това са качества, с които се съобразяваш, когато наемаш водопроводчик или си купуваш кола.

Сам не ми обръща внимание. Разбира се, че го обича. Почти всяка жена ще се съгласи, че е неприятно да бъдеш неомъжена, след като чукнеш трийсетака, а когато прехвърлиш трийсет и пет, определено започваш да се чувстваш ужасно. Според Сам това означава абсолютен провал в очите на обществото.

Започвам да се питам дали съм избрала най-правилната тактика, като казвам на Сам истината. Може би е за предпочитане да й говоря онова, което й е приятно. Промърморвам някакво извинение, като се старая да бъде искрено. Така е в живота — ако си честен, най-вероятно ще си спечелиш много врагове. По-добре се придържай към общоприетите норми. Майната й на искреността.

— Поздравявам те от сърце, скъпа. Наистина се радвам за теб. — Отчаяно търся някакви любезни думи за бъдещия й съпруг, най-сетне ми хрумва да кажа, че той е добър бриджор. В паметта ми възкръсва досадната вечер, която миналия месец заедно с Хю прекарахме в компанията на Гилбърт и Сам. Тя ни покани на вечеря, но време на която прекалихме с алкохола. Предложих да играем карти. Имах предвид да се позабавляваме с покер, но Гилбърт изпитваше болезнено желание да се доказва, затова настоя да играем бридж.

— Изкарахме си супер, нали?

— Точно така — бързам да излъжа.

— Представи си, ще се венчая до Нова година! Мечтаех си да се омъжа през зимата.

Твърдението й отговаря на истината. Също както мечтаеше да бъде булка и през пролетта, лятото и есента.

— Каза ли на Джулия?

Любопитна съм да разбера какво мисли Джулия за прибързания годеж. Запознах я със Сам преди около година. Тъй като и двете бяха неомъжени, започнаха да излизат заедно — твърдяха, че им допада да са самостоятелни и да обикалят клубовете, но всъщност единствената им цел беше да си намерят партньори. Само че Сам търсеше мъж, който да я поведе към олтара, а стремежите на Джулия бяха различни. Нейната представа за сериозна връзка е човек, който две вечери поред ще я заведе на танци. Мотото й: „Дръж се с тях гадно, за да са на нокти“, очевидно й носи успех, защото гаджетата никога не я зарязват след първата среща. Двете със Сам редовно ме информират за връзките си, които се различават като деня и нощта. Сам е романтична, поетична и безнадеждна идеалистка; трите най-характерни качества на Джулия са: остроумна, забавна и по-голяма злобарка от Бети Дейвис. Ето защо е страхотна клюкарка; нямам търпение да чуя мнението й за годежа.

— Не, още не съм й се обадила. Исках ти първа да научиш.

Едва се сдържам да не затворя телефона и да позвъня на Джулия. Сядам да пода, облягам се на радиатора, прокарвам пръст по дъските, като че ли се мъча да отстраня праха.

— Разкажи ми всичко от игла до конец — промърморвам и зова на помощ всяка молекула ентусиазъм в тялото си.

Сам с охота се подчинява. Когато се прибрала у дома, след като ми гостува, той вече я чакал с камара подкупи — букет червени рози, голяма бутилка шампанско (което не с било най-правилният избор предвид състоянието й) и резервация за „Айви“.

— Допуснаха ли те в заведението? — възкликвам.

— Да.

— Но… — Прехапвам език. Разбира се, не мога да й кажа, че едва се държеше на крака.

Тя сякаш чете мислите ми, защото подхвърля:

— Виждали са и по-трагични случаи.

Вероятно има право. Заведението е любимо на много знаменитости-алкохолици — отстъпва по техния брой само на клуб „Граучо“. Освен това е било късно, може би е минавало десет. Онези, които отиват в „Айви“ да се видят с познати и да бъдат забелязани, се появяват там в осем и половина.

Сам добавя, че не поискали менюто, защото годеникът й предварително бил поръчал вечерята. Избрал бил всичките си любими храни, за да й покаже какво харесва. Много мило, нали? Започнали със скариди, които Сам ненавижда, но стоически ги изконсумирала — в крайна сметка е преглъщала много по-гадни неща. После им поднесли пастет от гъши дроб и сухари. Слава Богу, че Сам предварително беше похапнала риба и пържени картофки, та да може да се преструва на деликатна, което се предполага, че допада на всички мъже. Сервитьорите непрекъснато се суетели около тях. Гилбърт е постоянен клиент на „Айви“, Сам смята, че в бъдеще често ще вечерят там. Изкарали толкова хубаво, непрекъснато се смеели, нито веднъж не настъпило неловко мълчание. Поднасяли им блюдо след блюдо, шампанското продължавало да се лее. А пък заведението… то било направо божествено. Маси с нормални размери, постлани с ленени покривки…

Оставям я няколко пъти да повтори всяка дума и да опише всеки жест. В общи линии, оставам будна.

— Много съм щастлива заради теб — казвам, опитвайки да сложа край на разговора. Отегчена съм до смърт, краката и дупето ми така са се схванали, че се страхувам да не съм се вкочанила като мъртвец. Поглеждам часовника си — Са е на телефона от час и половина!

— А ти как си? — пита тя; вероятно чувства известна вина, че проявява задължителната учтивост едва след деветдесет минути.

— Добре. — Интуитивно разбирам, че моментът не е подходящ да изтърся: „Бременна съм!“

Сам започва да описва съдържанието на каталога за сватбени поръчки, което окончателно ме довършва. Отново я поздравявам и затварям телефона.

Тя едва ли забелязва.