Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (6)

Шеста глава
Брегът на скелетите

Вълните се удряха в стръмните зъбери, зеленикавата вода се пенеше и от това скалите наподобяваха разтворената паст на разгневено чудовище. Улфреде стоеше на руля, защото не можеше в такъв труден момент да повери другиму управлението на „Морски тигър“. На кърмата Конан и още един опитен моряк мереха дълбочината на морето, като всеки хвърляше връв с оловна тежест и с помощта на направени на равни разстояния възли определяше колко вода има под кила. Щом единия издърпаше въжето си, другият веднага хвърляше своето.

 

 

— Четири метра — извика морякът, който беше застанал до Конан. Изговаряше думите мелодично, почти ги превръщаше в песен. Беше чернокож, от крайбрежието, и твърдеше, че познава тукашните води. Бяха взели на борда неколцина като него, за да заместят загиналите при битката с пиратите и като предпазна мярка срещу бъдещите загуби. Мъжете бяха от племето Луа — относително миролюбив народ в сравнение с останалите крайбрежни кушити, известен с добрите си моряци. Обикновено те се наемаха на кораби, тръгнали на юг, и се връщаха в родината си по време на обратното плаване.

— Три метра — обади се Конан.

Моряците чакаха безмълвно около перилата. Скалите се издигаха съвсем наблизо и представляваха по-голяма опасност дори и от пиратите. „Морски тигър“ можеше да плава при дълбочина по-малка от два метра, но някоя подводна скала на около половин-един метър от дъното можеше внезапно да го разцепи, да го изкорми от носа до кърмата и да го потопи на минутата. И опитен плувец не би се измъкнал от останките на кораба, преди водовъртежа от потъващия съд да го завлече на дъното.

Корабът потрепери. Оловната тежест в ръцете на негъра луа се закачи между корпуса и нещо друго под водата и въжето се изтръгна от ръцете му. Пътниците и екипажа се втрещиха и останаха така, докато корабът не се успокои.

— Пясъчен нанос — рече Улфреде. — Ако беше скала, щяхме да усетим. Думите му прозвучаха небрежно, но челото му беше покрито с пот, която нямаше нищо общо с утринната горещина.

Конан издърпа своето въже:

— Единайсет метра! — извика ухилен той.

Всички въздъхнаха с облекчение. Бяха минали през бариерата от скали и се намираха в по-дълбоките води на лагуната. Улфреде избърса потта от челото си и предаде руля на един от моряците.

— През това няма да мина втори път, та ако ще да ми дават куп злато! — заяви капитанът.

— Все пак трябва да го преминем поне още веднъж — напомни му Спринголд. — Иначе как ще си тръгнем оттук?

— Нали ще поостанем известно време — помисли малко Улфреде. — Ще изпратя лодка да направи замервания и да намери по-безопасен път за излизане. Един по-остър и по-висок камък на онова място — и ние щяхме да загинем до един.

Лагуната беше просторна и закътана, обрамчена от широк, светложълт плаж. Зад нея се изправяше като стена гъста джунгла, чиито листа проблясваха на утринната слънчева светлина. Дълбоко безмълвие покриваше цялата околност, но Конан знаеше, че то се дължи единствено на разстоянието. В джунглата никога не е тихо, оживяват я птичите песни, жуженето на насекомите и виковете на заловени от хищници животни. В лагуната обаче се чуваше само далечния шепот на прибоя.

Аквилонците се присъединиха към Конан, който изучаваше брега, облегнат на перилата.

— Не виждам следи от човешко присъствие — каза Спринголд. — Няма лодки, няма колиби, дори и струйка дим не се стеле над джунглата.

— Не се заблуждавай — предупреди го Конан. — Борана са там и ни гледат дори и в този момент. Щом са ни забелязали, са изгасили огньовете си. Сега ни преценяват.

— Какво преценяват? — попита Малия.

Конан се ухили:

— Дали ставаме за вечеря.

— Повечето от нас са жилави и загрубели — огледа се Спринголд. — Малия със сигурност е най-апетитна.

— Не може да говориш за мен като за храна за някои канибали — възмути се аквилонката.

— Отвратително е — съгласи се и девер й.

— В името на Имир! — възкликна Улфреде. — Не бива да сме груби и зли помежду си, нали?

— Как ще слезем на брега? — попита ученият.

— Първо, ще изпратим, част от хората с лодка. Всички ще са тежко въоръжени, но снабдени с търговски стоки — обясни капитанът. — Трябва да разберат, че сме силни, но миролюбиви.

— Ти ще тръгнеш ли с тях? — попита Улфило.

Ванирецът поклати глава:

— Моят най-пръв дълг е да стоя на кораба.

— Така е — присъедини се към него Конан. — Брегът може да се окаже негостоприемен и капитанът трябва да остане на борда, докато не се увери, че всичко е наред. Аз ще водя първата лодка.

— Идвам с тебе — реши Спринголд. — Искам да се запозная с народа и страната.

— Както кажеш — отвърна Конан. — Но трябва да си готов за всякакви неприятности.

— За това съм готов още откак напуснахме Аквилония — успокои го книжовникът.

Закотвиха кораба, екипажът се въоръжи и лодката пое към брега. Все още нямаше и следа от местните жители. На носа Конан седеше върху сандък със стока, а зад него се бе настанил Спринголд. Както обикновено, аквилонецът прегръщаше своята торба с книги. Шестима яки моряци гребяха ритмично, а седмият отговаряше за управлението. Всички до един бяха тежко въоръжени.

— Ето я реката. — Спринголд посочи една просека между дърветата, откъдето муден поток изливаше в морето зеленикава тиня. — Не изглежда много приветлива.

— По-чиста е, отколкото последния път, когато я видях — рече Конан. — Беше по друго време на годината и нивото й бе по-ниско. Сега ще става за пиене с по-малко прецеждане.

— Надявам се, Конан — заяви морякът на руля. — Водата в бъчвите намалява.

Щом килът докосна сушата, мъжете скочиха и изтеглиха лодката на пясъка. Извадиха сандъците. Конан огледа изхвърлените на брега водорасли и посочи едно подходящо място.

— Занесете всичко над линията на прилива! — нареди той.

Мъжете се подчиниха, след това разстлаха одеала и отвориха сандъците. Скоро на брега бяха изложени мостри от донесените стоки: многоцветни мъниста, медна и месингова тел, железни слитъци, ножове, мачете, звънци, огледала, топове пъстри платове.

— А сега? — попита Спринголд.

— Сега ще чакаме — отвърна Конан.

— Аз бих искал да поразгледам малко. — Ученият гледаше алчно към джунглата.

— Но не преди да разберем що за хора са местните жители — възрази Конан.

Мъжете нервно чакаха нещо да се случи. Не смееха да отделят ръце от оръжието. Само Конан стоеше спокойно, неподвижен като статуя.

Не се наложи да чакат дълго. Между дърветата нещо мръдна. Моряците се стреснаха.

— Митра! — възкликна Спринголд, когато сякаш от нищото изникнаха стотина бойци. — Тия откъде се взеха?

— Там си бяха през цялото време — отговори Конан. — Видях неколцина още като акостирахме. Подобно на пиктите, те майсторски използват сенките и умеят да стоят напълно неподвижни. За човек, който не е учен да се оправя в гората, са наистина невидими.

 

 

Където по-рано имаше само зеленина, сега се бяха наредили воини с копия и дълги щитове. Бяха по-различни от островните пирати — набити, мускулести, средно високи мъже, с много тъмна кожа и с обръснати глави. Телата им бяха боядисани на зелени и кафяви ивици — явно за да се сливат с дърветата. Иззад щитовете подозрително проблясваха очите им.

— Пиши ни мъртви! — изпъшка един от моряците.

— Тишина! — заповяда Конан. — Просто са любопитни. Ако тук наскоро бяха идвали роботърговци, щяха да се нахвърлят върху нас с викове и да мятат копията си. Нека никой не вади оръжие и току-виж ни се разминало.

Редицата воини спря на около десет крачки от моряците. Отпред излязоха само неколцина. Бяха по-възрастни, с много белези и с много накити — очевидно бяха вождове или важни членове на племето. Без да обръщат внимание на белите хора, те се приближиха към одеалата, взеха да сочат разни предмети и тихо да си говорят. Конан разгледа останалите посрещачи.

Видът им беше наистина свиреп, но като че засега нямаха намерение да нападат. Знаеше, че преди атака хората от това племе изпадат в транс, въртят диво очи и се зъбят заплашително. Но пък не личеше и да ги е страх особено. Това подсказваше, че в гората има още много техни другари и че те само разузнават. Ако питаха Конан, това изобщо не беше лош знак. Щом аборигените не се страхуват и не са агресивни, ще могат да търгуват с тях и после спокойно ще поемат отново към целта си.

— Кой от вас говори езика на търговците? — попита Конан на кушитски, който се използваше по целия Черен бряг при разменната търговия.

— Аз — отвърна мъжът, който имаше нарисувани около очите си бели кръгове. — Аз съм Ашко, вожд на Борана от Зелената река. — Наистина ли сте дошли да търгувате, а не да крадете или да пленявате роби?

— Стоката е пред очите ти — отвърна Конан. — На кораба има още много. Ако искате да търгуваме и обещаете мир, ще я донесем тук.

— Какво искате да купите?

— Знаеш какво търсят хората на север — слонова кост, перушина, злато, ако имате, скъпи кожи, скъпоценни камъни.

— Ами роби? — попита Ашко. — Имаме много пленници за продан.

— Този път не искаме.

— Добре — ухили се Ашко и разкри изпилените си зъби. — Имате думата ми. Ще търгуваме мирно, стига и вие да се държите мирно. — Той протегна десница и двамата мъже си стиснаха ръцете. — Ще съобщим и на близките села.

Воините се поотпуснаха и отидоха да разгледат изложената стока.

— Май всичко върви добре — отбеляза Спринголд, по чието чело блестяха капчици пот.

— Поне засега — съгласи се Конан. — Разбра ли какво си казахме?

— Повечето неща ги разбрах — отвърна ученият. Като подготовка за похода към вътрешността аквилонците бяха почнали да учат на кораба кушитски.

— Стойте нащрек — предупреди кимериецът. — Нищо чудно за миг всичко да се промени. Това може да е номер. Тук, на брега, дума, дадена на чужденец, не струва нищо. Клетвата важи само за племето.

— Разбирам. Значи, не всичко е наред?

— Засега все още не.

— И какво ще правим?

— Ще трябва да чакаме.

Не мина час и взеха да прииждат хора от племето. Сред тях имаше възрастни, жени с пеленачета, малки деца, които едвам се удържаха да не грабнат някой от шарените предмети върху одеалата.

— Ето това доказва, че сме в безопасност — рече Конан. — Жените и децата нямаше да дойдат, ако се готвеше сражение.

Той нареди на моряците да се върнат на кораба и да докарат още стока. Скоро на брега се събра цяла тълпа. Започнаха приготовления за голям пир. Окованите пленници на борана изкопаха в пясъка дупка за огън, на който местните готвачи щяха да изпекат месо. Отнякъде се появиха кани с местни питиета, заедно с купища плодове и питки.

С последната лодка на брега пристигнаха Улфреде, Малия и Улфило. Ванирецът светна, като видя как от гората излиза носачи, някои от които се препъваха под тежестта на огромни бивни.

Капитанът се приближи към Конан.

— Виждам, че държиш здраво положението. Това пътуване трябва да ни донесе добра печалба, дори и да не открием блудния брат.

— Нас печалбата не ни интересува — намеси се Малия. — Трябва да намерим съпруга ми.

Местните жители зяпаха учудено аквилонката, ахкаха заради русата й коса и извънредно бялата й кожа. Жените се приближаваха да я докоснат, за да се уверят, че не е боядисана с бяла боя. Малия понасяше изпитанието стоически.

— Да, ама мене печалбата много ме интересува — увери я Улфреде.

— Трябва да ги питаме за Рогата на Шушту — напомни Спринголд.

Улфреде поклати глава.

— Не. Първо, трябва да ги предразположим, а търговията е най-доброто средство за това. После ще им подхвърлим, че ни трябват носачи. Но засега най-належащото е да открием къде има извор с чиста вода, защото иначе до крак ще се разболеем от треска.

— Вече питах — успокои го Конан. — На около час път нагоре по реката има поток, който извира от близките хълмове. Водата му била свежа и прясна.

— Добре — одобри капитанът. — Довечера ще пируваме с новите си приятели. Сутринта ще изпратим лодка да напълни бъчвите. А следобед, като им мине на всички махмурлука, ще наемем носачи за похода към вътрешността.

Ванирецът отиде да разговаря с пристигналите вождове и да раздаде подаръци.

— Трябва да питаме за брат ми — настоя Улфило.

— По-късно, по време на пира — удържа го Конан. — Нека първо пиенето ги развесели. Но не виждам никакви следи от кораба му. Брат ти може да е изпаднал в беда след отплаването от Хеми. А може изобщо да не е стигнал до Брега на костите.

— Доплавал е тук невредим — опъваше се Улфило. — Можеш да ми вярваш.

— По дяволите, проклетата ти потайност — разгорещи се кимериецът. — Ако ми кажеш какво знаеш, ще мога по-добре да изпълня онова, за което си ме наел.

— Много скоро и това ще стане — успокои го Малия. — Девер ми е твърде рязък, но имаме причина да сме предпазливи.

— Дано да е така. С тази сдържаност рискувате живота на всички ни. И без това сме в опасност.

— Наистина ли положението е толкова тревожно? — попита Малия.

— Не може да си в безопасност на Черния бряг — увери я Конан. — Тези хора са меко казано непредвидими. Не дай си Боже някой от моряците да обиди някого от тях и веднага ще започне клане.

Когато залезе слънцето, приключиха търговията и всички, без робите, започнаха да пируват. Аквилонците и моряците от време на време нехайно отиваха до огъня, уж да проверят как върви печеното, но всъщност искаха да се убедят, че няма да им поднесат човешко месо. За тяхно облекчение, видяха само птици и дивеч, от който се носеше вкусно ухание.

— Може пък в края на краищата това за канибалството да са само слухове — реши Спринголд.

— А може да ядат само убити по време на бой врагове — предположи Конан — и да вярват, че по този начин поглъщат храбростта на противника.

— В никакъв случай не ми повишаваш апетита — упрекна го Малия.

Седяха на земята под дърветата, а пред тях бяха разстлани огромни листа, върху който им поставяха огромни късове месо и други ястия. Робини им вееха с ветрила — повече да прогонят насекомите, отколкото за да ги разхладят — задухът и влагата правеха последното невъзможно.

Улфреде се настани при тях. В едната си ръка държеше кратунка, пълна с някакво местно питие, а с другата хвана една печена птица и стръвно я заръфа. Прокара една хапка с бирата и се оригна.

— Имир ми е свидетел, че ако не бях толкова честен, можех да забогатея от това пътуване — обяви капитанът.

— Как щеше да стане това? — по любопитства Спринголд.

— Един от вождовете току-що ми предложи сто пленника срещу Малия. Очаровани са от белотата й. Тя е за тях като рядко екзотично цвете.

— Ти май искаш да ме ядосаш — студено отвърна аквилонката. — Както обикновено, предпочитам да премълча.

— Вие, аквилонците, нямате никакво чувство за хумор — изпъшка Улфреде.

Вечерта вървеше добре. Вождовете и воините бяха в добро настроение, защото бяха спечелили битките със съседните племена, а и от известно време не ги бяха нападали нито пирати, нито ловци на роби. Търговци отдавна не бяха се вясвали на негостоприемния им бряг, а те имаха много стока за размяна и остра нужда да се сдобият с онези неща, които не можеха да си произведат сами. Даваха добра цена за метал, платове и мъниста. Съжаляваха, че бледоликите не искат пленниците им, защото им беше писнало вече да ги хранят. Улфреде весело ги уверяваше, че като се върне у дома, ще насочи към Брега на костите някои почтени търговци на роби.

Когато стомасите им се напълниха, а странните питиета сгорещиха кръвта им, Конан отвори дума пред Ашко за тяхната мисия. Ашко се радваше на хубава огърлица от сребърни топчета и късо наметало от пурпурна коприна — подарък от новите му приятели.

— Кажи ми, Ашко — поде Конан, — чувал ли си един бледолик, който прилича на нашия Улфило, да е слизал на брега през последните две години? Сигурни сме, че е бил тук веднъж, но може би се е връщал отново. Той е наш приятел, а от известно време нямаше никаква вест от него.

— Оня, лудият ли? — възкликна Ашко. — С жълта коса, нали? Дойде един такъв при нас за малко, но не искаше нито да търгува, нито да се бие, а само ходеше навътре, към сушата и казваше, че търсел там нещо. Първия път тръгна със сто човека, бели и черни, добре въоръжени. Върнаха се само той и още двама — изпосталели като призраци. Обеща да ни донесе щедри подаръци и отплава с хората, дето беше оставил да пазят кораба му.

Конан вече си обясни и сегашното дружелюбно отношение на борана. Тези диваци бяха пуснали Марандос да върви само защото им беше обещал богати подаръци.

— И наистина ли се върна? — настоя Конан.

— Да, при това ни донесе обещаните дарове. Този път водеше двеста мъже и бумбана, но и те изчезнаха във вътрешността. Оттогава не сме чували нищо за тях.

— Какви са тези бумбана? — попита Конан, но Спринголд бързо се намеси:

— Кога ги видя за последен път, приятелю Ашко?

— Може би беше преди шест месеца, а може би преди десет или дванайсет. — Вождът сви рамене.

— Хората от това племе имат по-различна от нашата представа за време — поясни кимериецът. — Тук няма ясно определени сезони, редуват се сухи и влажни периоди, но дори и те трудно се отделят един от друг.

— Това малко ни обърква — рече Улфило. — Но сега поне знаем, че брат ми е достигнал дотук при второто си пътуване и е бил в добро здраве, когато е поел навътре.

— Конан — помоли Малия, — попитай вожда защо нарече Марандос „лудия“.

Малия все още не говореше свободно кушитски, пък и вождът би се засегнал, ако жена се обърнеше направо към него. Кимериецът преведе въпроса.

— Само лудите отиват толкова далеч на изток — обясни Ашко. — От нас само шаманите, които искат да се сдобият с голяма сила, ходят дотам. Отвъд Източните планини живеят всемогъщи духове и демони, които пият кръвта на всеки, който се приближи до тях. Пък и няма нищо. От първия си поход се върна жив скелет, а от втория изобщо не се е върнал. — Вождът направи красноречива гримаса. — Луд е.

Когато пирът и веселието свършиха, екипажът и аквилонците се прибраха в лагера си на брега. Поставиха стража за по-голяма сигурност.

Улфреде беше издал строги заповеди кои от мъжете да не пият и сега те поеха първата вахта. Моряците помърмориха малко, но се страхуваха от капитана си, освен това получиха уверения, че на другия ден, докато останалите работят, ще могат да пият колкото си искат. По този начин ванирецът поддържаше както бдителността, така и мира сред екипажа си.

Преди да си легне, Конан намери Ашко, трезвен точно толкова, колкото да може да говори.

— Още си буден и можеш да стоиш прав? — попита вождът с острозъбата си усмивка. — Да не би да не те нахранихме или напоихме като хората? Може би сега искаш и жена?

— Не, приятелю, гостоприемството ти е забележително. Никога не съм се забавлявал толкова добре. Но искам да те питам за нещо, което спомена тази вечер.

— Какво е то? — попита вождът. Той отиде до големия огън и плесна с ръце. Веднага дотърча една жена с две кратуни и с дървена кана палмово вино.

Конан прие едната кратуна и отпи, за да не се покаже нелюбезен.

— Ти употреби една дума, която по-рано не съм чувал. Каза, че лудият бледолик се е върнал от север с мъже и бумбана. Какви са тези бумбана?

Ашко се учуди.

— Вие на север нямате ли бумбана? Не е възможно, защото той водеше двайсетина със себе си, когато се върна.

— Може би ги познавам под друго име — предположи Конан. — Вие кои наричате така?

— Ами, бумбана са получовеци, полумаймуни, които живеят в планините далеч на изток.

— Разбирам. А той на какъв кораб пристигна?

— За мене корабите на хората от север са почти еднакви. Първият му кораб много приличаше на вашия. А вторият много приличаше на първия, само дето беше целия черен, дори веслата и голямото парче плат, което лови вятъра, бяха черни.

Конан приклекна до огъня, хвана една пръчка и взе да чертае.

— Виждал ли си някога нещо подобно?

Беше нарисувал върху пръстта широк полумесец с щръкнали нагоре рога и тризъбец с извити зъби.

Ашко изръмжа утвърдително:

— На големия прът черният кораб имаше точно такава златна фигура.