Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
З. Петков (2012 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус (2013 г.)
Източник
Юрий Илков — Генерала

Издание:

„Върколак“ — невероятни истории, брой 6 от 1999 г.

 

Редактор: Агоп Мелконян

Издател: Олег Чернев

Илюстрации: Христо Брайков

Компютърен набор: Едуард Мелконян

Издателска къща „Ерато“ и „Оларт“

цена 1200 лв.


Идеята бе на Бредли. Нощта беше тъмна и в неприветливата стаичка в управлението, където се събираха репортерите на полицейския участък, Бредли от „Експрес“ се бе уморил да играе стад покер на три ръце и чакаше нещо да се случи.

— Слушайте — каза той, хвърляйки картите на масата, — хайде да си направим шега със стария Поуп.

Поуп Хендерсън беше нощният служител в моргата в сутерена на сградата. Беше муден човек над седемдесетте, а мислите му се движеха по-бавно дори от тялото. Би трябвало да се оттегли от общинска служба години по-рано, но пенсията не му стигаше да посреща семейните си задължения, сред които и съпруга инвалид. Тъй като работата не беше трудна, неговите началници пренебрегнаха възрастта му и му позволиха да остане.

— Каква шега? — попита дългучът Фарнес, който правеше криминалните репортажи за „Рикорд“.

Бредли обясни, а Фарнес поклати неодобрително глава.

— Това не ми харесва — каза той. — Остави стария Поуп на мира. Умът му не е много бистър.

Но Бредли не се обезкуражаваше толкова лесно. Беше непоправим шегаджия и имаше репутацията на човек, който измисля оригинални остроумия. За него имаше значение шегата, без да го е грижа за кого се отнася. Той продължи да спори и накрая Фарнес, който мразеше препирните, отстъпи. Морган, сговорчивият репортер от „Кроникъл“, който бе на две чашки, вече беше дал съгласието си. И така тримата се отправиха надолу по стълбите към голямото мрачно помещение на моргата, където Поуп Хендерсън седеше в мъничкия си офис и чакаше свършването на дежурството. Не четеше — беше силно късоглед. Дори не слушаше радио. Просто седеше и чакаше да свърши смяната му.

Покрай една от стените на главното помещение имаше двадесет камери с размери около осемнадесет на двадесет и четири инча — достатъчно големи да поберат възрастен човек, при условие, че няма намерение да се обръща. И, разбира се, никой от заемащите тези камери не го правеше. Те се охлаждаха до много ниски температури и тъй като градът беше голям, с много жертви при инциденти и неидентифицирани смъртни случаи, повечето от тях обикновено бяха ангажирани.

— Поуп — каза Бредли, — ние искаме да видим номер единайсети. Току-що получих ценно сведение, че това може да е изчезналият нюйоркски банкер.

— Номер едиинайсет ли? — попита Поуп. После бавно стана и ги поведе покрай редицата от камери. Той отвори резето на малката вратичка, белязана с цифрата „11“, и изтегли докрай навън плъзгащата се плоча. Върху нея лежеше тяло, покрито с чаршаф. Бредли отметна чаршафа и се престори, че изучава лицето.

— Като че ли е той — кимна репортерът. — Да, сър, лицето на трупа отговаря на описанието. Вземи архива за този човек. Ще го направиш ли, Поуп?

— Разбира се, господин Бредли. — Дежурният в моргата се обърна и бавно се отдалечи.

Бредли намигна на Фарнес, който последва Поуп Хендесън в стаичката му. Щом се скриха от поглед, Бредли и пийналият Морган се заеха с подготовката на шегата.

Фарнес задържа Поуп в стаичката, преструвайки се, че уж чете внимателно документите за достъп до номер 11, докато не влезе Морган.

— Не си прави труда, Поуп — каза той, едва сдържайки смеха си. — Мисля, че е станало грешка. Можеш да прибереш отново документите на номер единайсети. Хайде, Фарнес, да се върнем обратно и разиграем още няколко раздавания.

Двамата репортери се оттеглиха зад завоя на коридора и зачакаха. Поуп методично и търпеливо постави документите обратно в папката. После със същите бавни движения на човек, който чака края на живота си по време на работа, се отправи обратно към голямото помещение на моргата, към отворената камера с изтеглена навън плоча и покритата с чаршаф фигура. Беше почти до нея, когато чаршафът се размърда. Изпод него се чу театрално изпъшкване. После покритата фигура бавно се изправи до седнало положение, а бялата тъкан се свлече от лице, което в полумрака късогледият старец не можа да разпознае — беше на Бредли.

— Къде се намирам? — попита глухо репортерът. — Какво… сте… направили… с мен?

Поуп Хендерсън спря несигурно, взирайки се, а Бредли повдигна ръка и посочи към него.

— Ти! — произнесе напевно той. — Ти… си… се… опитал… да… ме… убиеш!

Всичко беше твърде грубо, както повечето примитивни шеги на Бредли, но то трябваше да впечатли един старец, чийто мозък бе помътнял от възрастта. Резултатът, от гледна точка на Бредли, бе напълно задоволителен. За момент Поуп Хендерсън остана като вкопан на мястото си, дишайки тежко. После се обърна и влачейки крака по най-бързия начин от двадесет години насам, се отправи към стълбището.

— Боже мили, той е жив! — изпищя Поуп. — Той е жив! Възкръсна! Сержант! Сержант Робъртс! Ела бързо! Един от труповете възкръсна!

Той мина задъхан покрай Фарнес и Морган, като изкачваше с мъка стълбите към сержанта от нощно дежурство. Хилейки се от удоволствие, Дейв Бредли скочи от плочата, отхвърли настрана чаршафа и затвори с трясък вратичката.

— Елате, приятели — изхриптя той, задавяйки се от смях. — Давайте нагоре по другото стълбище, преди сержантът да е слязъл. Язвата му го прави най-злонравният в щата и страшно ще се ядоса!

Вече се бяха върнали в помещението за журналисти, когато чуха дежурният в моргата да се връща по коридора с мускулестия раздразнителен сержант. Старият Поуп продължаваше да ломоти почти несвързано:

— Изправи се до седнало положение, сержанте… Казвам ти, остана да седи, да се взира в мен и…

Гласовете замряха, когато двамата поеха надолу по стълбите към моргата. Бредли се облегна назад и се затресе от смях. Морган се захили неловко, после млъкна. Фарнес, който вече се ядосваше на себе си, че се бе съгласил да участва, запали цигара и после отново я загаси.

Три минути по-късно дебелият сержант вече се връщаше по коридора. Той се спря отвън и ги погледна гневно.

— Неколцина шутове, а?! — изрева той. — Истински смешници от Фънивил!

И тъй като си знаеше колко далеч би могъл да стигне в своето недоволство към пресата, закуцука бавно към кабинета си.

— Видяхте ли лицето на сержанта? — попита Бредли, разтресен от смях, както винаги, от собствените си шеги. — Кипнал е от яд. Той… Какво ви е, момчета? — спря се той, когато забеляза, че Морган и Фарнес не реагираха. — Не можете ли да се засмеете на една шега?

— Аз излизам — обяви Фарнес на всеослушание и се пресегна за шапката си. — Ако позвънят от отдела, кажете им, че правя проверка по една история.

Той излезе.

— Кисел човек — изсумтя Бредли.

Морган, постепенно изтрезнявайки, сви рамене.

— Може би, в края на краищата, това не беше добра идея — каза. — Аз също мисля да изляза, да пийна едно набързо и да се прибера у дома. Бездруго вестникът е приключил.

И също излезе. Дейв Бредли направи гримаса. После извади една пура, отхапа края й и го изплю на пода.

— Мразя хората, които не разбират от щеги — промърмори той и палеше пурата си, когато Поуп Хендерсън се дотътри до вратата и погледна вътре.

— Не трябваше да правите това, господин Бредли — каза служителят, както винаги спокойно и без укор. — Отрази ми се зле, но все ми е едно. Работата е, че вие ми създадохте неприятности със сержант Робъртс. Той продължава да се оплаква от мен, а сблъсъкът ми с него сега го накара истински да побеснее. Когато слязохме долу и открихме всички трупове по местата си, той първо рече, че нещо ми се е привидяло. После, когато му казах, че вие, момчетата от пресата, току-що сте били в моргата, той предположи, че това е една от вашите шеги.

Поуп направи пауза, за да си поеме дъх, впил поглед в Бредли, но без омраза. Бредли запали пурата си със сложна церемония.

— Той каза, че ако се хвана дори само на още една шега, или направя само още една грешка, ще се погрижи да бъда пенсиониран — завърши служителят. — А аз не мога да се пенсионирам. Тези пари ми трябват. Тъй че, господин Бредли, моля ви, без повече шеги.

Той постоя още няколко секунди, после се отдалечи, тътрейки нозе. Дейв Бредли сви рамене, пусна кръгче дим и се пресегна за телефона.

— Редакцията на „Експрес“? — каза той. — … Бредли. Тук всичко е спокойно. Вестникът приключи ли? О’кей, прибирам се. Не ме търсете до утре.

Затвори телефона, пусна кръгче дим и излезе.

Навън, на тъмната студена улица, той се разколеба. Настроението му се бе изпортило. И единственото нещо, от което се нуждаеше, повече от ракия и жени, беше да се почувства весел, да се смее и да прави шеги. Едно питие, реши той, но не искаше да се отбива в заведение, в което биха могли да бъдат Морган или Фарнес. Реши да посети един малък бар долу, в близост до доковете, където никой от вестникарите не ходеше, и се запъти натам.

Барчето беше тясно и мръсно, но уискито беше загряващо. След третата чашка се почувства отново весел. Настроението му се повиши. Още едно питие и старото веселие пак заклокочи в него. Започна да мисли за нова шега. Та какво е една вечер, без хубава шега, без смях и без добри приятели, споделящи веселието? Да вървят по дяволите Фарнес и Морган! Те са кисели хора.

Бредли се огледа. Беше късно, два след полунощ, и заведението беше почти празно. Бяха само той, барманът и един мършав дребосък, стъпил на месинговия парапет и вторачил се в бирата си. Барманът приличаше на човек, който обича да се смее, а дребосъкът… той бе твърде слаб, за да направи нещо.

Бредли се наведе сякаш да завърже връзката на обувката си и сръчно пъхна клечка кибрит между подметката и горната част на обувката на дребосъка. След това я запали, изправи се и си поръча още едно питие.

Той намигна на бармана, докато му наливаше уискито. После обърна глава към другия до него.

— Гледай — прошепна той.

Барманът се взря неразбиращо, но Бредли само се усмихна, едва сдържайки смеха си. В този миг дребосъкът извика и се дръпна рязко назад, заподскача на един крак и бясно заудря с ръка горящата клечка в обувката си.

Бредли избухна в смях и погледна към бармана да получи оценка за шегата си. Дребосъкът постави крака си на пода и се обърна с ръмжене към репортера.

— Кучи син! — каза кратко, без да си прави труда да произнесе ясно думите.

После замахна.

Ударът улучи Бредли право в устата и размаза устните му в зъбите. Той се олюля, не успя да се хване за тезгяха и падна право назад, удряйки врата си в месинговия парапет. Имаше време само да почувства някакво лошо изпращяване в основата на черепа и светлината угасна за него.

Дребосъкът се взря злобно в репортера.

— Голям глупак! — каза. — Ще ми пали чепика. На мен, Кид Уил-кинс.

Барманът излезе иззад тезгяха, като бършеше ръце в мръсната си престилка.

— Малко силничко го удари, Кид — промърмори той, докато оглеждаше падналия. — Лежи подозрително тихо.

— Само един ляв по устата — изсумтя дребосъкът. — Загубил е няколко зъба, това е всичко. Следващият път ще си помисли два пъти, преди да раздава майтапи.

— Главата му — каза обезпокоен барманът. — Изкривена е странно. Мислиш ли…

Той клекна, без да довърши. Ръцете му опипаха китката на Бредли, плъзнаха се под ризата му. След това се изправи, вече с пепеляво лице.

— Мъртъв е — каза дрезгаво той.

— Мъртъв ли? — Мършавият дребосък избърса устни с опакото на ръката си. — Майк, това си беше нещастен случай! Не го ударих чак толкова силно. Просто нещастен случай.

— Разбира се, Кид, разбира се. Нещастен случай.

Движейки се бързо, Барманът отиде до вратата, заключи я, спусна табелката „Затворено“ и угаси всички външни светлини. После се върна до тялото на Бредли.

— Това не е добре, Кид — измърмори той, докато пребъркваше джобовете на Бредли. — Имам достатъчно неприятности с полицаите, и без да е умирал някой тук. А ти си вече с няколко присъди за обида и побой.

— Зная, зная — отсече Кид Уилкинс. — Ядосах се и използвах юмруците си. Така си докарах белята. Какво ще правим сега?

Барманът преглеждаше портфейла, който бе взел от джоба на Дейв Бредли.

— Кид — каза още по-тихо той, — това не е просто лошо, това е ужасно лошо. Този тъпак е репортер! От „Експрес“. Това е почти толкова кофти, колкото ако беше полицай.

— Някакъв си репортер! — възкликна Кид Уилсън с горчивина в гласа. — И той трябваше да ми подпали чепика! И аз трябваше да го ударя! И той трябваше да счупи лайняния си врат! Защо? Кажи ми, защо?!

— Няма значение защо. Хрумна ми нещо. Трябва да го махнем. Ще го изхвърлим при доковете. Нека изглежда като нападнат в гръб и ограбен. Или може би пиян и паднал лошо…

— Да. Да, Майк! — ободри се дребосъкът. — Моят кораб ще отпътува в шест сутринта. Аз просто няма да се връщам в това пристанище. Ако някой го е проследил до тук, ще кажеш, че си е излязъл много пиян, когато си затварял, и че нямаш нищо общо с тази работа.

— Точно така. Сега ела. Първо ще вземем всичките му документи, за да продължи възможно най-дълго идентифицирането му. Това ще забави разследването. После ще го носим по алеята към доковете.

Той бързо пребърка джобовете на Бредли и прехвърли съдържанието им в своите. След това угаси всички лампи и отвори задната врата, която водеше към тъмната алея.

Секунди по-късно двамата, подкрепяйки Дейв Бредли от двете страни като мъртво пиян, се изнизаха в тъмнината.

* * *

Бредли рязко дойде в съзнание. По-скоро в полусъзнание, колкото да констатира, че още е жив. Опита се да помръдне, но тялото му бе изтръпнало, а мускулите отказваха да му се подчинят. Не чувстваше болка, не чувстваше нищо. Не беше сигурен в какво положение лежи, макар да си мислеше, че е по гръб.

Вратът ми — премина през съзнанието му неясна мисъл. Ударих го, като паднах. Този гръбначен прешлен, който пукнах в гимназията, докато играех футбол. Пак е пукнат. Тогава прекарах цял месец на легло и едва се движех. Само че сега е още по-лошо. Ударих го по-силно. Чух го как изпращя, когато паднах.

В този момент чу някакъв глас. Звучеше някак отдалеч и слабо.

— О’кей, целият е ваш — рече гласът. — Намерихме го долу, при доковете. Личи си, че е бил нападнат и ограбен. Беше вече вкочанен, когато при него дойде студентът по медицина — нощта е хладна да се лежи навън. Не можа да долови нито пулс, нито сърцебиене, така че го изпрати на вас. Никакъв документ за самоличност. Нека легне удобно. Утре ще му направят аутопсия.

Гласът изчезна. Бредли почувства, че го повдигат и преместват. При това действие вратът му прищрака и изведнъж можа да отвори очи, сякаш бе освободен някакъв жизненоважен нерв.

Дори в състояние на непълно съзнание заобикалящата го среда му се стори достатъчно близка, за да я познае.

— Поуп — прошепна той. — Поуп Хендерсън.

Старецът завърши разсеяно изправянето на ръцете и краката на Бредли. Репортерът опита отново.

— Поуп! — този път думата бе произнесена по-високо. — Поуп, аз съм жив!

Прегърбеният служител се обърна намръщен. С чудовищно усилие Бредли опита пак.

— Поуп! — Гласът му прозвуча като крякане. — Това съм аз, Дейв Бредли!

Поуп Хендерсън се сепна, наведе се ниско над Бредли и се взря в него.

— Господин Бредли — каза учуден той. — Не ви познах. Лицето ви е силно подуто. Никой не би ви познал.

— Това няма значение. — Всяка дума изискваше от Бредли толкова усилие, каквото не беше му се налагало да прави никога по-рано. — Аз съм жив. Махни ме оттук. Повикай лекар.

Поуп Хендесън се поколеба, обезпокоен и несигурен. После взе един чаршаф и го разгъна.

— Господин Бредли — каза той. — Аз ви предупредих — без повече шеги. Една на нощ е предостатъчно.

Той грижливо разстла чаршафа върху лежащата фигура.

— Сержант Робъртс не би ми простил, ако го направя отново за посмешище — каза сериозно той. — Не, господин Бредли. Два пъти в една и съща нощ — в никакъв случай.

Без да бърза, той бутна плъзгащата се плоча в преградката, затвори вратичката с номер 12 и завъртя резето. После се затътри обратно към своята стаичка да чака свършването на смяната.

Край