Соня Келеведжиева
Орис (3)

Майката — Йовка Михайлова

Когато сам до избор спра,

за нищо друго думи нямам.

Той свети в старата гора

със сините очи на мама.

За тези изворни очи

не мога да остана ничий.

Затуй пред избор се мълчи

и винаги се коленичи.

Всеки човек носи в душата си образът на своята майка, пази го от праха на времето, пази го да не потъне в забрава, защото майката със своята святост е и морална опора, и вяра, и надежда, и любов в трудния житейски път. Нейните очи милват, но и мъмрят. Майката е верният пътепоказател, тя е светлина в бурните студени нощи.

Павел Веснаков носи в душата си и днес образът на своята майка, пази го като образ на светица.

* * *

Йовка Михайлова, майката на поета, е родена в с. Глушник. Дъщеря е на Михаил Станев и Пенка Стоянова. Детството й преминава в Глушник, но корените на нейните деди са в Матейската планина, близо до с. Ичера — Сливенско.

Село Матей

Днес много сливенци не знаят, че някога в така наречената Матейска планина е имало малко селце — Матей.

Според историята на с. Ичера, написана от Никола Канев, (неиздавана), следи от селото има и понастоящем:

„По пътя за Сливен, точно там, където е мостът на шосето за Подишки дол (планински връх Подиша — на юг от Ичера) имаше малка поляна, наричана «Труфина поляна». Тук хората от Матей, идвайки в Ичера на черква, се преобличали и затова тя получила името «Туфина». Толкова близо било Матей до Ичера, че през лятото, когато жетварките от Ичера пеели на Чернюв път, Матейските жетварки им отпявали. От векове двете села поддържали роднински връзки помежду си.“

По думите на Никола Канев („История на с. Ичера“) става ясно, че в далечните години 1388–1392, когато селото на Голяма поляна е било изгорено от турците, една част от хората са се заселили в Дивеците, а другата в Матей.

Христо В. Димитров в книгата си „История на село Градец“ пише, че Матей е било унищожено от турците през 1829 година, а проф. Симеон Табаков в книгата си „История на гр. Сливен“ отбелязва, че селото било изселено през 1864 година, разбито от черкезите и превърнато в черкезко. (И днес местността е позната като „Черкезките хармани“).

Песните, които и сега се пеят, доказват, че село действително е съществувало и насочват вниманието ни към това, че Матей се е изселило, след „разсипването“ в няколко посоки:

Към Ичера —

Сгоди се Гана Вълкова

за Златя Ичеренина

…

Радил му гнева догнивя

на Бургуджий отиде,

че на султана думаше:

Султане беним ефенди,

я дай ми хора заптии.

Утре на Матей да ида,

да взема Ганка Вълкова

Из народната песен „Сгоди се Гана Вълкова от с. Матей“

Към Бакаджиците —

…

Че се цяло село дигнали

долу в Долния Бакаджик.

Сичките къщи правеха,

правеха и ги мажеха

…

Из народната песен „Долният Бакаджик“

Към полето — с. Глушник, с. Калояново (според книгата на Панайот Хитов „Как станах хайдутин“ и народната песен „На Матей на Кътъгуво“

* * *

Вероятно през 1864 година, родителите на Михаил Станев, дядо на Павел по майчина линия, се е преселил от село Матей в Глушник, където се ражда и Йовка Михайлова — майката на твореца.

Приведох тези исторически данни за Матей, защото е добре да се знае, че в жилите на поетовата майка е текла балканджийска кръв, на хора непокорни, „дива кръв“, която се е предала и на синовете й — Драгия и Панайот. Години по-късно („Като Сизиф“ — 1988 г.) Павел Веснаков ще каже:

Присмиват ми се, че тече

хайдушка, дива кръв у мене.

Понякога съм огорчен,

понякога не ме е еня.

(„Дива кръв“)

Йовка Михайлова била тиха и скромна жена, носила в себе си типичните български качества — трудолюбие, честност, силна привързаност към дома и близките, но в тази чувствителна жена се криела и душевна гордост.

„Когато погледнах за пръв път света, видях мама — казва поетът. И ми се струва, че ще я гледам през целия си живот. Аз виждам в очите и изворите… Плача, когато мисля за очите на мама, когато се загледам в нещо синьо — плача…“

Според него майка му била колкото силна жена, толкова и чувствителна — човек с обострено чувство за красота.

А Йовка Михайлова е знаела къде да я търси — в песента, в българската народна песен. Пеейки, тя изливала душата си, защото в нея се оглеждала съдбата й. „Тя беше човек, който знаеше стойността на песента. Можеше да отдели шарките в нея. Когато пееше за цветя, за градини, гласът и беше особен, сякаш цветово отделяше нюансите… Особено пееше мама…

Любимата й песен беше «Заплакала е гората». Маминият глас разказваше за Индже. Той се изправяше в детските ми очи още по-величествен. Тази песен при мама получаваше своя интерпретация. За мама Индже беше честен хайдутин. В нейната песен у него, у Индже нямаше катарзис, нямаше душевни терзания. Той беше силна личност…“

Народно-песенното творчество — приказките, песните, легендите, с тях е закърмен Павел Веснаков. Те са най-здравата му връзка с корените, със земята българска.

Вероятно майчината страст към родното се е предала и на поета, защото творбите му са доказателство и илюстрация за здравата му връзка с родовото начало. Тръгвайки от простичко казаните истини за света в народните песни, той търси да постигне вътрешна хармония и съвършенство чрез поезията. А дали от тук не започва духовната биография на поета?

Бащата — Георги Драгиев

Има нещо несретно, обречено

в строгостта на добрия човек.

Дори думата, дарствено речена,

се разпада в гласа му на две.

Бащите — строги и добри, са горди по своему. Те носят един особен ореол — изтъкан от гордост и мъжество. В техните очи рядко има сълзи. Грубите им, отрудени мъжки ръце не милват като пролетен вятър, но винаги са готови да защитят рожбата си от бурите на времето…

За баща си — Павел Веснаков е съхранил мили спомени — спомени за един природно интелигентен и добър човек.

* * *

Бащата на поета — Георги Драгиев, е роден в с. Блатец. Израства в семейството на Драгия Куртев и Иванка Георгиева. Занимавал се е с търговия на камъш и други материали за строителството. Трудолюбив и честен човек бил той, прям, строг и взискателен към себе си и другите. Така, в този дух, възпитал синовете си.

„Баща ми беше от ония широки души, които не се спираха пред нищо. Той правеше онова, което беше полезно — не, а онова, което му беше приятно. Не обичаше елементарните неща… Баща ми беше бунтар по природа.“ — споделя Павел — синът. През 1923 година е бил ръководител на бойна група на нелегални дейци в сливенско (ако може да се нарече такава). Укривали са един от ръководителите на въстанието — Радил. Бил непоколебим последовател на Стамболийски до 1925 година, а след това променя възгледите си, под влияние на новата политическа вълна.

През 1943 година попада в концлагера Кръстополе, Ксантийско, в него престоява около година. Там е в средата на будни хора — интелигенти.

„Баща ми беше от онези бележити мъже, които знаеха не само Ботев наизуст, той знаеше стихотворенията на всички поети, които са били негови съконцлагеристи в Кръстополе. Знаеше стиховете на Крум Пенев («Стене Струма в тишината»). Особено топли чувства изпитваше към Тодор Павлов, защото той заедно с д-р Г. Узунов го спасяват от смърт, след като пребит от бой, повече от седмица, бил забравен в една от единочките на Кръстополе.“

Георги Драгиев бил естет човек — обичал красивите неща. Целият двор в Блатец бил в асми. Тежки гроздове натежавали всяка есен и той правел чудесни вина, въпреки че не пиел.

Имал своя библиотека. Събирал и жадно поглъщал всеки брой на „Златорог“. Увличал се по Толстой, уважавал го и като творец, и като личност. Изцяло бил подвластен на силата на неговия хуманизъм.

Павел Веснаков споделя:

„Хуманизмът на Толстой владееше баща ми, завладя и мен. Обичам човека, хората, въпреки всичко. Вярвам в тях.“

Георги Драгиев обичал литературата. За синовете си купувал излизащите по това време детски книжки и списания. Настоявал децата не само да ги четат, но и да учат стихотворенията на добрите автори наизуст. Възрастните хора от селото си спомнят как са спирали Павел на улицата и му казвали: „Кажи ми едно стихотворение, па тогава ще те пусна…“

Георги Драгиев се гордеел с децата си и ги възпитавал със строгостта на добрия човек. Живо се интересувал от политическите събития у нас и по света. Получавал информация за тях от малкото си радио (с батерии) „Филипс“ — първият радиоапарат в селото. И притежавал и театрални заложби. И днес хората разказват за участието му със Стайко Мирчев във възпроизвеждане обесването на Васил Левски в селото през 1938 година.

В известен смисъл, според мен, Павел Веснаков е имал щастието в началото на пътя си, да намери своите духовни наставници: майката — Йовка Михайлова и любовта и към народно — песенното творчество; бащата — Георги Драгиев и любовта му към литературата и театъра; любовта към хората.

Ако търсим факторите, оказали влияние за формирането му като личност и творец, трябва да се върнем към неговите корени.

Братът — Драгия

Аз бях на дъното незнаен камък,

откъртен от гранита на честта

и там положен,

за да притисне черната утайка само.

Първородният син в семейството на Йовка и Георги е Драгия (Драго). Роден в Блатец на 13 март 1923 година.

Когато говори за брат си, Павел Веснаков трудно преглъща сълзите си. Веднъж, в един разговор, той, с много болка, пророни:

„На 21 години е бил Драго, когато полицаите го пребиват от бой, на 27 го изпращат в Белене, на 31 го умъртвяват.“

Не бих могла да забравя нито очите на поета, нито уморената от тежестта на спомена негова фигура.

„Драго обичаше своето време, споделя брат му. — Павел, и му се противопоставяше, беше антифашист. Арестуваха го с другарите му на 9 юни 1944 година. Без съд и присъда, бият го до смърт. Петима от тях убиват в полето, а другите откарват в сливенския затвор. По време на процеса на Трайчо Костов в България се установи враждебно отношение към живите антифашисти. За тях те се превръщат в предатели.

Тогава (1950 година) изпратиха Драго в Белене. 1954 година получихме вест за смъртта му…

Фашистите не го убиха, убиха го другарите му…“

Един млад живот си отива завинаги, за да остави след себе си една майка с черна забрадка, чието сърце не намира покой до последния миг от живота си, един баща, който в гордото си мълчание никога не прежалва сина си, един брат, по-малък, който завинаги остава с широко отворени очи, заради ужаса на времето, от болката по загиналия брат, от невъзможността да даде покой на сломените си родители.

Спомените за Драгия са живи и днес у поета. За момента, около вестта за трагичната участ на брат му, той си спомня:

„Майка ми никога не плачеше пред баща ми. Ходеше тайно от нас в градината. Там беше направила гроб с вещи на брат ми… Там плачеше, плачеше тихо, без да я види баща ми. Криеше болката си от всички… Аз зная, че и тате плачеше, но тайно… Чувал съм го…“

Стоянка Генова от Блатец си спомня:

„Работеше с нас Йовка — на полето. По това време, когато убиха Драгия, тя се стопи. Не вдигаше главата си от земята. Работеше и плачеше тихо, сякаш без сълзи, плачеше скришом от нас… За гроба с вещи и дрехи на Драгия и аз знаех. То беше голяма трагедия“.

Дълбоко чувствената душа на младия Панайот (Павел) не остава безразлична към братовата съдба. Търсейки отговор на въпросите, които самото време поставя пред него, той разсъждава гласно. Чрез животът на своя брат той преосмисля епохата, човешкото битие, прави равносметка на изминатия път. Точно съдбата, животът на Драго лежи в основата на първата му стихосбирка „Вярност“. Разкъсван от противоречия, търсейки Азът в себе си, поетът оголва душата си в едно от своите стихотворения:

Ние бяхме трима другари.

Падна първият оклеветен,

не по урви и по чукари,

а върху нашия ден.

Девет месеца след смъртта му

дойде смъртният акт без адрес.

Една майка от жалби и срам полудя,

та го чака и днес.

Оттогава вторият се уплаши.

Стана тих, услужлив, правоверен.

Той тактично разделяше „наши“ от „ваши“,

но раздел за майката не намери.

Тя остана встрани

с малка пенсия за сина си

и никого не обвини

с думи, насечени, къси.

Аз нямам очи да я гледам

как изсъхва под черния шал.

…

Тя е учила мене и втория

на съдба и на съвест.

Из кн. „Вярност“

* * *

Разговорите ми с Павел Веснаков за брат му Драгия, ми дадоха възможност да проникна в пространството на неговото детство и юношески години, а и да разбера виждането му по жизнено важни и за нашето съвремие въпроси.

„Най-голямата ми трагедия е представата за полицая. Аз мога да простя всичко — на минали и сегашни величия, но ритниците на полицая върху мене (1943 година) — аз не мога да простя. Аз плачех, когато арестуваха баща ми, а те ме ритаха… Какво искаха от мен?

Казват, че фашизъм в България не е имало, за фашистите — да, не е съществувал, но за пострадалите от него — фашизмът беше факт. Фашизмът — ненавиждам го!

Мисля, че единственото спасение за човешката душа е обичта към другите. Може би звучи патетично, но без обич към хората, човекът е безсмислица. С това аз съм на чисто — аз обичам хората…“

В едно интервю на Св. Димитрова, от 30 юли 1993 година, вестник „Спивенско дело — НВ“, брой 59 — на въпроса: „Кое е вашето време и кой (кое) поражда в него Хамлетовата дилема?“ — Павел Веснаков отговаря така:

„Още преди 30 години се опитах да отговоря на Хамлетовия въпрос. И днес мисля, че само любовта към хората може да спаси човека от свличането му по бронзовите стъпала на варваризма.“

Да, прав е поетът, единственото противодействие на варваризма е обичта към другите, към хората. И вярата, че светът може да се промени към по-добро, че е време да оскубим плевелите и да изчистим душите си от грозното, да спасим човешкото у себе си.