Соня Келеведжиева
Цончо Родев — един живот за България (13)

Единадесета глава
Homo acuaticus

Морското дъно съдържа много повече исторически данни от всички земни музеи, взети заедно.

Робърт Балърд

Имам неприятното чувство, че в написаното до тук съм нарисувала неверен портрет на писателя. Страхувам се, че в съзнанието си читателят го вижда като откъснат от света зиморничав буквояд, който, завит с шалове и с грейки на краката, денонощно е със завит нос в прашните фолианти с древните сказания или „с пачето перо пише наведен“, бои се да застане на течение, а накапе ли го дъжд — до вечерта е дошла поредната пневмония. Ако се е получило така, моля да бъда извинена. Защото истината е точно противоположна. Цончо Родев е напълно нормален човек, дори бих казала — неприлично нормален.

Съдете сами. На неговите 73 години той не е лежал дори 73 минути в болница. Съдържанията на понятията „диета“ и „здравословен режим“ са му непознати; няма ястие, за което да казва „не обичам“, „забранено ми е“ или „не мога да го ям“ (предпочита простите народни гозби). Не отказва едно или две питиета вечер. Посреща и изпраща с поглед на познавач хубавото момиче, минаващо по тротоара. Плува. Кара кола като автомобилен състезател. Не се пише турист, но ходи много, бързо и с удоволствие; на възраст, в която, предполага се, би трябвало да си почива, задъхан, на площадката между партера и първия етаж, когато е в Сливен той се качва до „Кушбунар“ по върлата „Хайдушка пътека“. Може да бъде наречен политически и професионален отшелник, но не и аскет. Нито мизантроп. Има множество и верни приятели от всички слоеве на обществото — като се започне от министър, премине се през интелектуалци от различни сфери на науката и изкуството (най-много юристи — адвокати и магистрати, — а най-малко са писателите) и се стигне до шофьора на камион и кварталния пощенски раздавач. И все пак ако употребих израза „неприлично нормален“, то е заради една негова слабост, която всъщност излиза от границите на нормалното — любовта му към леководолазния спорт и подводния свят.

* * *

Цончо Родев е влюбен в морето. Но тази любов не е нито умозритепна, нито съзерцателна — той просто се стреми да се слее с него. И този стремеж съвсем естествено го отвежда към леководолазното дело. Или обратното — той довежда леководолазното дело. Защото е един от първосъздателите, от пионерите на подводния спорт у нас. В годините, когато още се спотайва зад доста неугледното „Ц. Христов“, в съавторство с приятелите си Бурдин и д-р Доросиев той написва първите ръководства за новата спортна дисциплина, на които е било съдено да останат и единствени — „Основи на подводния спорт“ (196О) и „Подводен спорт“ (1962). (Имах случай да се запозная с тази последна книга. Странно четиво — в нея съвсем сериозно се разглеждат въпроси от океанологията, физиката, химията, историята на водолазното дело, физиологията, патологията, техниката на подводния спорт и т.н., а се чете леко, увлекателно, почти като роман. Без да засягам съавторите му, се запитах: „А дали още тогава не се усеща ръката на бъдещия опитен белетрист?“)

В йерархията — има и такава — на тази спорт — на дисциплина Цончо Родев достига до абсолютно най-високото стъпало — „инструктор от републиканска категория“ (ще рече: инструктор, който може да обучава инструктори), но не се задържа дълго в попрището на обучението. То не го привлича. И се посвещава на друга област на леководолазното дело, в която също е първоосновател — подводната археология. И в нея практикува активно почти тридесет години — до своята шестдесетгодишнина. (После — и до днес — пак се спуща под водата, но епизодично; най-често когато го канят като експерт — притежава име на един от най-добрите познавачи у нас на античните котви.) Зад гърба си има много стотици часове под водата, участник или ръководител е бил на повече от две дузини подводни археологически експедиции. Търсил е срещи с миналото на всички дълбочини между 4 и 40 метра. Господи, представяте ли си какво означават четиридесет метра под повърхността!?!… Ами че това е все едно да имаш над главата си една 15-етажна сграда, но пълна не със злодумни клюкарки съседки, а с вода…

Как се е получила тази странна симбиоза между един от най-утвърдените ни исторически писатели и подводния труженик? Вместо да преразказвам, нека да дам думата на самия Цончо Родев. В своята очеркова книга „Отвъд синия праг“, единствената в творчеството му, в която се съдържат някои автобиографични данни, той е описал (в главата „Нека бъде простено на автора, че ще разкаже за себе си“ — стр. 74) всичко това и по-точно, и по-занимателно.

„Ако е вярно, че животът на планетата е произлязъл от морето, аз положително съм образец на атавизма — откакто се помня, мен винаги нещо непреодолимо ме е привличало към света на морските дълбини. Забелязахте ли добре — не към морето като възпятата «безкрайна морска шир», а към онова, което е под повърхността му. Плувах и (надявам се) още плувам добре, стилно и продължително, но плуването като спортно-състезателна дисциплина никога не ме е привличало — в няколкото ми участия в състезания (като войник) се проявих твърде посредствено. Причината е все тази: още от годините на детските фантазии някаква необяснима с думи сила ме влече не до, а «отвъд синия праг».

Бях в първи прогимназиален клас, когато с приятеля ми от Варна Борко Бояджиев^[1] се заловихме да изобретяваме апарат за дишане под водата. И наистина го изобретихме: представляваше почти квадратно дървено сандъче колкото старите войнишки раници, обилно полято с крадена от пристанището смола, снабдено с презрамки за обрамчване и градински маркуч, който отвеждаше до устата. Не се стигна до експериментирането му под водата — още на Борковия балкон разбрахме, че от нашето сандъче не може да се изсмуче нито глътка въздух.

Второто ни изобретение беше по-просто, но и по-рационално. Състоеше се от три надути плондера, на шийките на които бе завързан с обикновен канап краят на един маркуч. Сметката ни бе много ясна: плондерите ще държат края на маркуча над повърхността, а ние, редувайки се, с камък (за тежест) в ръце ще ходим по дъното и ще дишаме от другия край на маркуча; стигна ни умът дори и за това да не издишаме през маркуча, а, кривейки уста, направо във водата. Този наш «апарат» вече го изпробвахме и… замалко не се удавихме. В същия ред, в който беше и експериментът край някогашното «Дяволско мостче» на варненския плаж: първо по чудо не се удави Борко, после — аз. Все по чудо. А бяхме на път да се удавим, защото просто можехме да изсмучем точно толкова въздух, колкото и преди от сандъчето. Тогава ние си обяснихме неуспеха с това, че невидимо за нас маркучът се е прегъвал и запушвал някъде между повърхността и устата ни. Изминаха пълни три петилетки, докато разбрах истината: по ред физически и физиологически причини човек, дори ако притежава силата на Херакъл или на Милон Кротонски, може да диша по този начин най-много до 1,80 м под водата — там е крайната, теоретичната граница на възможностите на гръдните мускули да преодолеят външното налягане. Можете спокойно да ми се смеете — не се срамувам от невежеството си. Нали няколко века преди нас геният на Леонардо да Винчи е предложил съвсем същия уред, само дето вместо плондери е предвиждал друг носещ плавок…

Идва ред да обясня на какво дължа скромните си познания по немски. Ако тази книга случайно попадне в ръцете на г-жа Дора Русева, от сърце я моля да ме извини. Когато в долните класове на гимназията вземах уроци от нея и старателно зубрех дер-дес-дем-ден и ди-дер-дер-ди, г-жа Русева беше дълбоко убедена, че моята цел е един ден да мога да чета в оригинал «Immensee» на Теодор Щорм или да се опивам от неземната музика на Гьотевата поетика например в

Über allen Gipfeln ist Ruh’,

in allen Wipfeln spürest Du…

Тогава не ми стигнаха сили да и кажа истината. А тя, истината, беше, че по необясними пътища (наистина абсолютно необясними: по онова време никои в семейството ми не знаеше нито една немска дума, нито имахме близък човек в Германия) в ръцете ми бе попаднала първата от книгите на Ханс Хас, същия, който по-късно щеше да стане едно от най-големите светила на «хората-риби» — «Unter Korallen und Haien» (Berlin, 1941), която още пазя като скъпа реликва — и мечтата на живота ми беше да я прочета, да се поуча от нея. Е, прочетох я и се поучих. И в резултат не оглушах, но няколко лета неизменно страдах от бароотит — по онова време дори един Ханс Хас не е знаел да изравнява налягането в ушите и твърдеше, че с тренировки човек може да свикне тъпанчетата си с дълбочини докъм 16–17 метра…

После дойдоха бомбардировките, скривалищата, недоимъкът, трудните следвоенни години — кръгло пресметнато, около едно десетилетие, когато никому у нас не беше до превръщането на водолазното дело в спорт. След това обаче намерих начин да си доставя един чифт перки. Това стана през 1953 година и, доколкото ми е известно, тези смешни асиметрични перки «Баракуда» са първите, които са направили «сефтето» на нашето море; нямам никакви претенции за първенство, но за всеки случай ги пазя за бъдещия Музей на леководолазното дело в България, ако някога дойде времето да се роди той.

В следващите години по нашето крайбрежие се понавъдиха скромен брой гмуркачи, най-често подводни ловци. Създадоха се и първите групички от приятели, които непрекъснато «откриваха Америка» в подводното дело; нашата се състоеше от Хели Бурдин, Митко Доросиев и мене и възможностите ни стигаха само до харпуна и подводния лов (…) и теоретичните разработки на леководолазния спорт. Други обаче, владеещи технически знания и сръчности — например Иван Джаков в София или Антон Беджев и Харалампи Амиорков във Варна, — дръзваха да правят самоделни дихателни апарати и автомати, като… изучаваха с лупи чужда литература и проспекти… И така продължи до есента на 1958-а, когато един човек, който изобщо не знаеше да плува — инж. Димитър Рашев, — обедини в единна организация всички тези групи и създаде първата Секция по подводен спорт. А на следната година беше и първата подводна археологическа експедиция.

Остава ми да кажа две думи и по другия въпрос от анкетата — защо аз, белетристът с юридическо образование, съм пристрастен именно към подводната археология. Достатъчно е, мисля, да спомена, че детството и юношеството ми преминаха сред руините на древната българска крепост Овеч край Провадия и на Аспаруховата кула (която по-късно се оказа част от сградата на римските терми) във Варна и че в резултат на това главата и сърцето ми винаги са били пълни с видения от миналите векове, за да се досетите, че любовта към старините и историята беше в самата ми кръв — това навярно са разбрали и онези читатели, на които се е случвало да прочетат някоя от моите книги. И от «ашладисването» на любовта към историята и паметниците от миналото върху атавистичния стремеж към подводния свят (или обратното) се яви моя милост, за когото ако подводната археология и да не е единственото занимание, то във всички случаи й е посветил четвърт век^[2]…“

И така, оказва се, че самият Цончо Родев не може да си отговори кое е било първичното и кое вторичното в него — любовта към историята или влечението към „света на мълчанието“ (Кусто). В такъв случай аз ще надяна тогата и ще дръзна да стана съдник в спора „Родев срещу Родев“.

Според мен в началото е била страстта към древността. Тъй, както юношата Родев е търсил миналото из руините край родния си град практически само по пътя на въображението, в малко по-зрели години съзнателно или несъзнателно той ще да си е дал сметка, че истинска среща с него — но среща жива, непосредствена, а не през стъклата на витрините в музеите, — може да има само на морското дъно. Защото по сушата са преминавали нашественици, воини, разрушения, пожари, пепелища, докато всичко, което по някаква причина е попадало „отвъд синия праг“, то е оставало прикътано от водата, тази така или иначе чужда, непривична и опасна за човека среда. Ала успееш ли по някакъв начин — а този „някакъв начин“ е само спущането и работата на водолаза — да се справиш, да преодолееш тази враждебна преграда, ти съвсем естествено ще попаднеш в „най-богатия музей в света, (който) спи под слънцето и морската пяна“ (цитат от Жак-Ив Кусто, който писателят е поставил като мото на своята книга). И ще остава само да четеш историята по паметниците от древните епохи, които ще са пред очите ти.

А може би е имало и друг стимул; презастраховам се с това „може би“, понеже аз, напълно сухоземен жител-балканджия, мога само да гадая. Представи си, читателю, че този керамичен съд пред тебе — амфора, кратер, ойнохое, лекит (имената на тези и други антични предмети научих от същата очеркова книга на Родев) — е бил изпуснат от крехките ръце на красива матрона или от пийнал моряк по време на плаване. Цели двадесет столетия той е лежал кротко на морското дъно, докато се явяваш ти, „човекът-риба“, и го докосваш с дланта си. И с това докосване ти само в един миг стопяваш хилядолетията и все едно, че се озоваваш лице в лице с матроната или моряка с несигурните крачки. Допускам, че не на всеки от нас сърцето ще замре при подобно преживяване. Ала за човек като Цончо Родев, с неговата специфична психическа настройка, това ми се вижда абсолютно сигурно.

* * *

Веднъж попитах Цончо Родев коя според него е най-интересната му находка под водата. Със свойствения си хумор, примесен с доза самоирония, той ми разказа следната история. Преди години изследвал „на шнорхел“ (това ще рече — без акваланг) северната страна на подводния риф при Черния нос (не съм убедена, че знам много точно за коя географска точка става дума — б.а.). Внезапно зърнал някъде между камъните на дъното да проблясва нещо. Не се колебал, гмурнал се и го взел; „не беше дълбоко — рече, — само някакви си седем-осем метра“. Оказало се, че е сребърно или посребрено колие с една единствена дума на него, „Love“ („Любов“ — англ.), и скъсано синджирче. Цончо Родев решил, че с този дар Нептун му дава знак: носи ли го, ще има страхотни успехи сред жените. Наистина дал да се поправи и носил колието на врата си цяла година.

— И резултатът? — попитах аз по женски нетърпеливо.

— Нищо. — Той направи кисела физиономия. — Същото, както и преди знака на Нептун…

Цялата тази история е вярна — имах възможност лично да видя колието с надписа „Love“ между другите „трофеи“ на дългогодишния подводен археолог. Не е вярно обаче, че Цончо Родев смята именно това украшение за венеца на своите почти тридесетгодишни изследвания на морското дъно. При друг случай той вече напълно сериозно ми обясни, че на най-лично място между откритията си поставя… една счупена паница. Къс колкото мъжка длан или съвсем малко по-голям. Защо ли? Защото, обясни той, с това парче керамика успял да докаже, че през Средновековието Китен и въобще тази южна част от крайбрежието, въпреки честите преминавания от български във византийски ръце и обратно, е бил със сигурност едно оживено българско пристанище в пряка връзка с престолнината Търновград. Но нека пак да разгърна книгата му и да оставя писателят-леководолаз лично да разкаже случката (стр. 110):

„… в многото си участия в подводноархеологически изследвания навярно съм извадил тонове керамика, пък за това парче от паница положително ще си спомням винаги.

Бяхме в двойка с Недко и обследвахме останките от един средновековен кораб. (…) След около час работа усетих, че вече трудно изсмуквам въздуха от апарата си. Опитах се да изтегля лоста на резервата — не успях. Втори, трети опит, вече почти никакъв въздух не се оцеждаше през мундщука — същия резултат. Тогава повиках Недко и му направих знак да помогне. Посегна той и… и в следващия миг го чух да се смее презглава в захапката на апарата си. А като придружи смеха си и с един красноречив жест, какъвто надали се употребява в пансионите за благородни девици, разбрах — резервата ми е била отворена (вероятно съм закачил лоста, докато сме се провирали между скалите) и на повече въздух от апарата не можех да разчитам. В погледа на несведущите това може би изглежда свръхкритична ситуация — представете си само: на петнадесет метра, под водата, а въздухът му е изчерпан! — но за познаващите леководолазния спорт не е никакъв, повод за паника; стига да се запази самообладание, има достатъчно начини да се излезе от това затруднение. Въздух обаче тъй или иначе нямаше, диафрагмата ми започна да се гърчи, усетих очите ми да изпъкват… и точно в тази невесела секунда зърнах една позната форма да се подава между два самотни камъка на дъното. Поколебах се само един-едничък миг, после, като надвих мъчителните пориви за вдишване, се гмурнах пак надолу и внимателно измъкнах фрагмента. След още един миг очите ми вече съвсем щяха да изхвръкнат от орбитите, но този път не от липсата на въздух, а от възторг — можех да се закълна, че близнак на този съд, тънкостенен и със специфична многоцветна украса, само преди три месеца бях държал в ръце, когато във Велико Търново моят приятел Атанас Попов, ръководителят на разкопките на Царевец, ми го бе показвал като находка от двореца на Асеневците…

А вечерта, когато го отнасяхме към квартирата на Велизар (проф. Велизар Велков, научен ръководител на съответната експедиция — б.а.), колата ми пълзеше повече от обикновено, съвсем като охлюв със затегнати спирачки…“

Нека оставим находката и нейното значение настрана и за малко да погледнем на случката от друг ъгъл. В цитата по-горе Цончо Родев някак си твърде лековато и подценяващо разказва как е останал без въздух на 15 м под водата (тъй като възприех да меря дълбочините в жилищни етажи, тук пресмятам, че над него е имало вода колкото шестетажна сграда). „Стига да се запази самообладание…“ — казва почти нехайно той. Ами да! Точно там е работата, в самообладанието. И то да се запази самообладание, когато е изложен на заплаха животът ти (има ли нещо по-силно от инстинкта за самосъхранение?), а не като да си пред професора на изпит или да изиграеш верния ход на шах. А другото име на самообладанието е смелост.

И понеже говоря за смелост, ще си позволя да запозная читателите с още един любопитен факт от „морската биография“ на Родев.

Беше лятото на 1999 година. Съчетавайки полезното с приятното, по време на семейната почивка във Варна посетихме Военноморския музей (филиала за гражданския флот). Бях любопитна да видя всичко събрано, консервирано през годините, свързано с морското дело у нас, а и с тайната надежда, че ще открия нещо, което сме пропуснали в разговорите си с автора на „Отвъд синия праг“. И не се излъгах…

Експонатите в музея са разположени в ниши. На големи табла са обозначени периодите от развитието на морското дело. Потопих се в един непознат за мен свят. Започнах да се взирам, предусещайки, че ще открия някаква тайна…

Раздел 1919 — 1939. Изтръпвам. Чета: Инж. Иван Цонев Родев (1874 — 1934). Началник на пристанищната работилница във Варна в периода от 1912 до 1934. Във витрината са изложени чертожните му инструменти. Аха! — възкликвам в себе си, ето откъде е тръпката към морето! Може би от чичото — Иван Родев. Говори се, че е построил първия самоходен кораб у нас…

Изненадите ми не свършиха обаче до тук. Погледът ми улови името „Цончо“. В друга витрина са обозначени годините 1939 — 1944. Трескаво зачетох: „Секстант^[3] от параход «Родина», потопен през 1941. Изваден от писателя Цончо Родев и Надежда Родева по време на първия у нас леководолазен курс през 1959 година. Консервиран през 1995 година“.

Помислих си, колко ли още недоизказани неща останаха в нашите разговори край морето… Между впрочем секстантът от „Родина“ е като новичък, излъскан месингов предмет. Така е „консервиран“, че няма и следа от дългогодишното му „общуване“ с морското дъно.

На чаша кафе в дома на Родеви ден по-късно разбрах колко съжаляват (и двамата — Надежда и Цончо Родеви), че уредът е загубил много от „морския си ореол“. Целият е бил обсипан с миди, охлюви и водорасли — белези от годините съприкосновение с морето.

На колко ли метра под водата са открили кораба „Родина“? За това не попитах Цончо Родев, а и в музея нямаше обозначение.

А и защо ли да питам — корабите не потъват на 5 метра дълбочина, нали?^[4]

Мисля си — да търсиш приключения на морското дъно, да бъдеш археолог-изследовател, за това наистина се изисква мъжество, сила на духа и смелост. Явно, семейство Родеви ги имат в излишък.

Някъде в предишните глави на книгата описах как, воден от своя безрезервен патриотизъм, Цончо Родев е проявил много гражданска и обществена смелост. Тук пък мога да говоря за смелост от друг, чисто житейски характер. И това ми навява една интересна мисъл: не е ли това нещо най-нормално и разбираемо? Възможно ли е човек да притежава смелост в едно отношение и да е с подвита от страх опашка в друго?

* * *

Предлагам да останем още малко под водата — за нас, сухоземните, това тъй или иначе е необикновено преживяване.

Спомняте ли си, когато писателят разказваше за пътя си към дълбините? Той не стесняваше тази своя любов само до археологическите находки на морското дъно, а споделяше: „Мен винаги нещо непреодолимо ме е привличало към света на морските дълбини“. Забавно ще е, мисля, да погледнем в тези дълбини именно през очите на такъв дългогодишен техен обитател като Цончо Родев. За тази цел отново ще разгъна автобиографичната му книга (стр. 8):

„Леководолаз съм от двадесет и пет години, а се гмуркам още откакто тръгнах на училище — не можах да надмогна странната и празнична възбуда, която ме обзема винаги, когато се озова под водата. Проникне ли погледът ми под огледалната повърхност — онзи син праг, до който безброй хилядолетия е свършвал светът на човека, — едно необикновено ликуване завладява цялото ми същество; допущам, че нещо подобно ще да е изпитал Армстронг, когато е направил първата крачка върху Луната… То е същото преживяване, като че ли с тези десетина сантиметра съм преодолял милиони километри и съм попаднал в друг, непознат свят, може и да не е непременно враждебен, но във всички случаи чужд и непривичен за човешката ми природа. Стъкленосинята прозрачност и чудноватите форми пред очите, изумителното усещане за безтегловност, лъчите на слънцето, които се оцеждат съвсем не по земному, ятата риби, стрелнали се току под мене, забързани нанякъде по своите рибешки работи — всичко тук изпълва сърцето ми с възторг и удивление, въпреки стотиците часове под водата, които са зад гърба ми и които навярно отдавна, много отдавна е трябвало да внесат привкус на делничност в спущанията ми в «света на мълчанието».“

Затваряйки най-сетне страниците на тази странна книга, аз се изкушавам да се обърна с един въпрос към вас, читателите.

Да сте чували за друг писател в историческия жанр, който освен в дебелите прашни томове и в експонатите на музеите да е търсил така упорито среща „на живо“ с миналото не къде да е, а на морското дъно?

Аз не съм.

* * *

Освен трикратно цитираната „Отвъд синия праг“ Цончо Родев има още две книги на морска тематика — „Съкровището на Лизимах“ и „Пиратът“, — като това негово творчество очевидно му отрежда място в най-личната редица на българските писатели-маринисти. За отбелязване в случая е, че в трите си творби авторът хвърля мост към морето от три различни изходни точки (а не, да речем, да издаде три, пет или десет романа, които в един или друг аспект да третират все едно и също — например взаимоотношенията всред екипажа на кораб по време на далечно плаване.) За първата вече знаем. Третата е исторически роман на морска тема, отново — както впрочем в цялото му творчество — изграден върху документална основа, а не „изсмукан от пръстите“ (според популярния израз). По-особено място заема „Съкровището на Лизимах“ — всъщност по хронология на изданията първа от трите (1966).

По своята структура „Съкровището на Лизимах“ е сборник от разкази и новели, а по характер — историческа и, морска (предимно пак подводна) научна фантастика. Не се смятам специалист в научната фантастика, но доколкото все пак познавам жанра, смятам, че поне в българската литература тази книга няма аналог.

Ще изясня мисълта си.

Разказите и новелите са изградени приблизително по следната схема. Цончо Родев съобщава напълно автентично определен исторически факт; в някои случаи с конкретен цитат на древен автор, в други — с преразказ на действителни исторически събития (извлечени също от старите хроники и летописи). Тези достоверни факти са винаги свързани с българското крайбрежие — на сушата или в прибрежните води. И от тях ние, читателите, научаваме напълно истинни и проверени исторически събития — все едно дали за пропадането в морето преди около 2000 години при неизвестен катаклизъм на античния град Бизоне (днес Балчик), или къде Лизимах, един от генералите и наследниците на Александър Македонски, е криел своите баснословни съкровища, или как в 774 година Константин Копроним, един от най-отявлените българомразци между императорите на Византия, отправил безчислен флот — 2500 или 3000 кораба! — да стоварят огромна военна сила към Месемврия (днес Несебър), но незапомнена буря изпратила всичките или почти всичките на морското дъно. Това е научната част в научната фантастика на Цончо Родев. И тя е твърда и непоклатима, като железобетонен блок. От нея нататък обаче започва фантастиката. Авторът включва едновременно познанието си за морето и подводния свят и неизтощимото си въображение, та около споменатото неатакуемо от никаква гледна точка научно ядро се завихря шеметно романтично-приключенско повествование, в по-голямата си част отново в света под водната повърхност. И тъй като авторът, знае се вече, е безспорен авторитет в тази материя, разказът му звучи не само правдоподобно, а направо истинно, сякаш извлечен от папките на полицията (по време на изданието — милицията).

Тук бих могла спокойно да завърша изложението си за разглеждания сборник с разкази и новели, но ми се иска да ви разкажа още една случка, свързана с него. Тя сама по себе си е безкрайно куриозна, но в същото време е категорично потвърждение на казаното по-горе от мен за възприемането на разказите като безусловна истинност.

Става дума за разказа „Съкровището на Лизимах“, който е дал името на цялата книга. Предадено в няколко изречения, съдържанието му е следното. Авторът започва с един автентичен цитат на античния гръцки географ Страбон, според когото споменатият Лизимах е криел баснословните си съкровища в пещерите под скалистия нос Калиакра (през епохата — Тиризис). В разказа митничари започват да откриват в багажите на западни туристи и летовници статуетки и украшения от масивно злато, които по произход са от древните Вавилон, Египет, Персия и пр. Млад археолог, комуто очевидно не липсва авантюристичен дух, решава да издири източника на тези безценни находки. Проучванията му го отвеждат до друг авантюристичен тип, но от породата на иманярите. След поредица от приключения археологът успява да проследи иманяра, комуто някак си се удало да открие подводен проход до една огромна пещера в скалите на нос Калиакра, а там са баснословните съкровища на Лизимах — десетметрова златна статуя на асирийската богиня Ищар, крилати човеко-бикове от същия благороден метал, още статуи на Ашур, на бика Апис, на Атина Палада, на финикийския бог Ваал и т.н. Тогава обаче бива предизвикана грандиозна катастрофа, археологът сполучва да извлече през друг тунел ранения иманяр, ала несметните богатства остават затрупани под камъните.

Този разказ авторът като „Ц. Христов“ публикува най-напред (1962) в тогавашното списание „Космос“. И се случва нещо, което, мисля, е без прецедент в българския литературен живот: макар че под заглавието изрично е указано „разказ“, тоест че става дума за продукт на авторовата фантазия, публиката го приема като информация за реален случай. И към редакцията на списанието потича истинска река от писма — с въпроси за подробности, с интереси за бъдещите намерения на откривателя, с предложения за съдействие и т.н. Няколко стотици писма, във всички случаи повече от петстотин. И тъй като тогавашният закон за печата повелява да се отговори на всяко читателско писмо, редакцията бива принудена да назначи временно допълнителна машинописка специално за тази кореспонденция.

Цончо Родев си е взел за спомен петдесетина от тези писма. Пази ги до днес. Можах да ги видя в личния му архив и да се запозная с тях. Кое от кое по-невероятно, кое от кое по-куриозно. Запомнила съм три. Миньорска бригада от Перник (тогава Димитрово) предлага по време на отпуската си да участвува безплатно в бъдещите разкопки. Студенти от варненския висш икономически институт се интересуват дословно: „Ще спомогне ли съкровището за стабилизирането на българския лев?“ А иманяри от Разградско искат (с текст на невероятен турско-български език) обезщетение от списание „Космос“, защото като хвърлили бомби на скалите под Калиакра, един от тях бил сериозно пострадал в крака.

Излиза, че още тогава, преди отпечатването на първата му книга, Цончо Родев вече е владеел в изключителна степен изкуството да въздействува на читателите и те да вярват в написаното от него.

* * *

Романът „Пиратът“ (с подзаглавие „С черен лъв на мачтата“ — според знамето на главния герой, което е било златножълто с черен лъв) е споменаван дотук поне трикратно в книгата: по повод философията на автора, че любовта към отечеството стои по-горе дори и от личната чест; също — когато бе изтъкната склонността му да издирва непознати дори и от професионалистите-историци факти и събития от по-близкото или по-далечното минало, за да ги превръща в основен сюжет на своите творби; и още — като появяване за втори път в негово литературно произведение на цар Светослав Тертер, смея да кажа още веднъж — исторически любимец или поне един от историческите любимци на Цончо Родев. Няма да преповтарям казаното, само искам да се спра малко повече на втория споменат белег — непознатите страници от историята, — защото той още веднъж ще позволи да се надникне в творческата лаборатория на писателя.

От предговора на романа става ясно, че за пирата Кривич, превърнал се в началото на XIV век в кошмар за Генуа — главната морска сила на епохата, — знаят само двама души: приятелят на автора Божидар Димитров от Националния исторически музей и Цончо Родев. По времето, когато научава този любопитен факт, Родев е вече автор със значителен опит зад гърба си — има издадени дузина книги от общо около 5000 страници (машинописни). При това е и в отлична физическа и интелектуална форма. Какво следва да си представим при това положение? — Най-елементарното, разбира се: че той ще седне при пишещата си машина и след няколко месеца или година романът ще е вече депозиран в някое издателство.

Да, но действителността е съвсем различна от представите ни. Защото, както вече знаем, механизмът на творческия процес при Цончо Родев е доста по-усложнен и по-стръмен, но извърви ли се той, тогава съответната творба става като забита в земята желязна релса, на която може да се подпре и обикновеният читател, и професионалистът. Преди всичко той се запознава с автентичните документи, които Б. Димитров е открил в архивите на Ватикана; за това е улеснен и от доброто познаване на италианския език, което впрочем проличава и от повествованието в романа (самият писател го поставя на второ място след френския между езиците, които владее или ползва). След това идва ред на продължителна и разнолика проучвателна работа, която понякога трае години; в конкретния случай за една-единствена част на историческата канава той сам заявява, че я е познавал „твърде добре“ от изследванията си за една по-ранна своя книга (навярно подробно разгледаната биографична повест „Светослав Тертер“). Но това е само една от многобройните пътеки, които писателят трябва да извърви, преди да напише първата дума от замисления (а дали е бил вече замислен или се е намирал във фазата на намеренията?) „пиратски“ роман. Ще се опитам да посоча някои от тях, без да претендирам за изчерпателност. Българските исторически лица от епохата — като се започне от царя и се стигне до странната фигура на низвергнатия византийски партиарх Йоан Век (созополски българин по майка), който пребивава в Царевец в двойната роля на почетен гост и на също така почетен пленник. Историческите лица в съседна Византия — стигнал е до произхода на императрица Мария, оказва се — бивша арменска принцеса. Генуа — името й, необичайната й държавна структура („комуна“), структурата и взаимната връзка на многобройните й колонии, та чак до точния брой на работниците, заети в генуезките корабостроителници. Административното устройство в България, Византия и Генуа. Военното изкуство и военните чинове в трите държави — в сухопътните войски и във флотите. Географията на черноморското крайбрежие през епохата. Корабите и корабоплаването в избраното време — от конструкцията на плавателните съдове до скоростта им в час. Въоръжението им и тактическите прийоми при морските сражения. Оцелялата — доколкото е оцеляла — древна морска терминология. И още, и още…

Едва когато е събрал тази огромна информация, писателят започва да разполага във времето и пространството своя персонаж — действителния (който за него е задължителен) и измисления, чрез който фактологията ще се превърне в литературен сюжет. И едва сега върху белия лист на пишещата машина се появяват първите думи на романа.

Няма да преразказвам романа — нека читателят с вкус към морската и приключенската тематика положи труд да издири книгата и да я прочете. Тук искам да обърна внимание само на две най-ярки черти на творбата: че тя се чете на един дъх (това май беше излишно да го казвам — според мен в обемистото творчество на Цончо Родев, включително дебелите му по четири пръста романи, няма нито едно произведение, което да не се чете на един дъх) и изумителните му познания в областта на древното бойно корабоплаване — в романа са описани в подробности поне седем-осем морски сражения и няма две, които да са по еднаква щампа. Както виждате, спестявам смайващото разкритие на същността на пирата Кривич в последната страница на романа (напълно в стила на криминалната белетристика), защото това е един постоянен и любим похват на писателя. Спестявам и прокараната в романа вечна за Цончо Родев теза: „Колко сладко и почтено е да умреш за Отечеството“ (Овидий) и дори нещо повече — да пожертвуваш (или поне рискуваш) в негово име честта си.

Когато четох романа с молив в ръка и за нуждите на настоящата книга си водех записки, подготвила се бях и за една критична забележка. Книгата, смятам, е претоварена със старинна морска и корабна терминология. И затруднява мене, читателя от края на ХХ век, да следя повествованието, понеже непрекъснато ми се налага да се обръщам към приложения в края речник. Вярно, авторът е целял да даде старинен „аромат“ на творбата, пък може би и да засили познавателната й стойност. Но все пак никак, ама наистина никак не е лесно да се свикне с понятия като например линьо (вид средновековен кораб), галеотто (гребец в галера), галоер (същото), шиурм (същото), неф (друг вид средновековен кораб), панфила (същото) и още петдесетина други. Изпълнявам намерението си и отправям към автора тази моя критична бележка. Но за да бъда честна към самата себе си, ще кажа, че ако цялата книга беше издържана в съвременната морска терминология (може би една от най-консервативните от всички, вероятно оставя пред себе си само църковната), надали щеше да ми бъде Бог знае колко по-лесно. Да не би да предполагате, че балканджия като мене ще е „на ти“ с термини като бак, рубка, фалшборд, дек, халс, трап, грот и т.н.?

* * *

В световната литература не липсват исторически романи, чието действие преминава на море — познати и преведени у нас са творби на Джоузеф Конрад, на Рафаел Сабатини, на Емилио Салгари и пр. Доколкото ми е известно, в нашата литература такива произведения няма. С романа си „Пиратът“ Цончо Родев запълва успешно тази празнина. Запълва я благодарение на огромните си специализирани познания, на безмерната си любов към морето и не на последно място — на многогодишното най-близко общуване с него.

* * *

В „колекцията“ си писателят-леководолаз има твърде много отличия (за тях ще стане реч в следващата, последната глава). Но едно от тях му е особено близко — така поне може да се съди по най-личното място в хола на жилището, което му е отредено. Това е една медна спортна купа, подарена от приятелите му леководолази — хора, с които е споделял и радост, и смъртна опасност, — за неговата 60-годишнина. На нея има вдълбан надпис: „На Цончо Родев — за дълголетната му спортна младост“.

Колцина са писателите, българи и чужденци, които през живота си са заслужили подобно отличие?