Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (5) (или молдовското градче през 1880 г.)

V

Съботата не беше хубав ден; поне така се струваше на господин Некулай Кантакузин. Дюкяните на всички търговци евреи бяха затворени; градът имаше зловещ вид под облачното небе. Селяните отдалеч познаваха този закон на бездействието и го зачитаха. Над мрачния пейзаж кръжаха врани и учудено грачеха. Някои се спущаха ниско над главната улица до стрехите и оглеждаха железните си клюнове и мънистените си очи в стъклата на прозорците. Никой не излизаше да ги прогони. Във високите части, сиреч в махалите на православните, хората се движеха спокойно из дворовете и градините и подреждаха есенната реколта, но улиците и тук бяха пусти; според Кантакузин те всъщност представляваха само съединителните канали с долната част на града. Тук и там пищяха деца и се боричкаха по кръстовищата; но и техните гласове стихнаха, щом откъм заник слънце задуха студен вятър.

Защо Дария Мазу държеше да го види? Какво можеше да му каже?

Тези въпроси господин Кантакузин си поставяше твърде искрено. И той искаше да я види, за да разбере какво е отношението й към устроения срещу нея заговор. Така че знаеше приблизително какво ще бъде съдържанието на разговора, чийто пролог се бе състоял между него и госпожа Арджинтар. Но въпреки това пак си задаваше въпроса, за да изпита и съвсем тайното и лично удоволствие да предполага и друго.

Това ново, прекрасно разцъфтяло в нея същество не можеше да не отблъсне сделката, която се правеше за нейна сметка. Възмутените й очи ще се отворят още по-широко и те станат още по-красиви, а бледността на лицето ще й придаде благородство, което за пръв път се проявява в рода на Гаврил Мазу.

Тя беше неповторимо и съвсем случайно явление. А би трябвало още преди двайсет години този град да създаде условия за нейното появяване. Но може би и сега не бе късно. В някои отношения господин Лай Кантакузин признаваше пред себе си, че е бил галеник на съдбата, че и преди госпожа Арджинтар много други жени бяха разкривали пред него желанието си да го посетят в жилището му. Подобно женско любопитство се проявява масово само към някои мъже. А Кантакузин се радваше на тази привилегия. От малкото, но достатъчно точни сведения можеше да си извади логично заключение, че Дария не идва да му извести, че отблъсква един принудителен брак. Такова изявление трябва да направи пред правоимащите. Ако идва за друго нещо, тогава защо ще я съпровожда съпругата на доктор Барбони? След дълги размишления стигна с усмивка до заключението, че Дария ще бъде доведена само до входната врата. Госпожа Фроса ще се оттегли веднага тактически, за което той предварително й беше признателен.

Сам и съсредоточен в креслото пред бюрото или разхождайки се из стаята с ръце на гърба, господин Кантакузин изживяваше отново някои сцени, наситени с много нежни чувства. Той имаше право да отбелязва с този епитет в спомените си определени пози и погледи на своята учителка. Всичко ставаше край госпожа Арджинтар, до нейното пиано или в някое кътче на нейната синя гостна. Случваше се не само проницателният поглед, но дори и особата на госпожа Арджинтар да отсъствува за миг. През тези кратки промеждутъци Лай би могъл да хване една изящна ръка, която би се оставила да я галят, би могъл да се наведе над един тил, на който подхожда епитет от речника на чревоугодниците. Девойката положително очакваше да се случи нещо, защото затваряше очи замечтано, с копнеж. Ала илюзията изчезваше веднага щом се върнеше госпожа Арджинтар.

Може би това беше само плод на неговото въображение. Значи, едва сега ще може да разтвори и прелисти тази книга, на която бе видял само първата страница. Как можеше да го направи, беше трудно да се предвиди. Как е възможно едно подобно обстоятелство да подскаже решение на проблема, който се нарича животът на госпожица Дария, също е трудно да се каже. Какво ще стане, щом трябва непременно да прибавиш и проницателността и избухливостта на госпожа Арджинтар? Всъщност той сам е склонен да приеме, че чувството му към Аглае е неуязвимо.

Всички тези мисли и разсъждения в мрачния ден не бяха отредени да го успокоят, но той беше човек, който вярваше и бе убеден, че ще удари и втори заек. Животът все още пазеше за него перспективи и непредвидени неща. Ала съществуваше градът. Тук драмите и експлозиите са изключени. Тук нищо не може да се случи. Най-многото някоя добре нагласена любовна история, започнала с частичното съгласие на трето лице. Но романтична пиеса с такъв замах е невъзможно да се играе. Нито пък се е играла някога. Нито пък има салон, където да се представи. Положително всички хора ще се покатерят по покривите и ще протегнат шии към къщата с двата големи прозореца към улицата. Тогава не ще има друг изход, освен да стане професионален ловец, да напусне „географията“ и да се заточи в някоя от горите си.

В шест и половина часа се смрачи и задъжди ситно като в мъгла. Един войник пристигна от страна на генерала и го покани. Господин генералът не се чувствувал добре; желаел да види господин принца. Господин генералът му заповядал да повика и доктор Барбони. При господин генерала бил и един от господа военните доктори, но негова милост се чувствувал по-добре само като видел доктор Рудолф Барбони.

На път към генерала Лай Кантакузин постоя малко на улицата под дъждобрана, докато излезе докторът. Когато вратата се отвори, хвърляйки светлина на балкона, долетя гласът на госпожа Фроса. По спуснатите щори отвътре се очертаха два силуета. Единият беше изящен. Кантакузин отправи мислено приятелски поздрав към тоя силует най-вече за да залъже безпокойството си. Не се знаеше дали тази вечер щеше да бъде свободен.

Стисна ръка на доктора. Със смях направи забележка, че фенерите пак не са запалени. После и двамата замълчаха всеки под своя дъждобран, като внимаваха къде стъпват из хлъзгавата лепкава кал.

Завариха генерала в стаята му, настанен в едно кресло и загънат в одеяла. Левият му крак почиваше върху възглавници. Погледна ги строга глава на побелял лъв с много добри очи и с малко пресилена усмивка. Генералът беше сам.

— Ей сега ще дойде Аглае… — каза той със страдалчески глас, който противоречеше на величествената му външност, но беше в унисон с усмивката му. Тази информация се отнасяше за Кантакузин, на когото бегло стисна ръка. По-дълго задържа в широката си длан дебеличките пръсти на доктора.

— За кои неприятели става дума, генерале? — запита докторът.

— Моля ви, докторе — въздъхна Арджинтар. — Макар че на шестдесет и осем годишна възраст да нямам още право да сложа оръжието, изглежда, ще трябва да се предам.

— Драги господин генерал — отговори му Барбони, — от ножа да се плаши агнето, не овенът. Аз се надявам, че ще изкарате още една война.

— Не зная, докторе.

— Разбира се, но най-напред е необходимо да направите едно пътешествие до Виена. Когато се върнете, конят ви да чака оседлан, за да го яхнете.

— О, докторе, моят крак не може да оцени вашите добри думи. Боли ме ужасно. Само вие умеете да му се наложите.

— Аз наистина имам игла за неговия кожух — усмихна се Барбони.

Генералът затвори за миг очи, успокоен. Барбони разтвори чантата си и приготви инструментите си.

Аглае Арджинтар влезе лекичко на пръсти. Кантакузин й целуна ръчица и я задържа в своята толкова, колкото беше благопристойно.

— Драги господин Лай — усмихна се тя, — генералът държеше да ви види. Останете и вие четвърт час с доктора да пием по един чай. После ставам вече пленница. Инжекцията на доктора оказва ефект само ако седна до болния крак.

— Капризи на болен стар човек — въздъхна Арджинтар, отвори за миг очи и ги изгледа; после отново сведе клепачи. — Готово ли е, докторе?

— Ей сега.

Аглае Арджинтар дръпна Лай две крачки настрана.

— Днес при мен се отби госпожица Мазу… — каза тя. — Защо ме гледате така, като че ли не ви интересува? Искам да ви поуспокоя.

— Да не преувеличаваме… — с престорено равнодушие отговори Кантакузин.

— Наистина не бива да преувеличаваме. Стори ми се, че девойката не гледа трагично на нещата.

— Възможно е — отговори той с неопределена усмивка.

Изпитваше известно задоволство, че знае малко повече от госпожа Арджинтар.

За да получи отговор на някои въпроси, можеше да се обърне направо към доктора. Но по неизяснени още причини може би не е добре да постъпи така. Доктор Барбони ще даде необходимата информация; а той ще чака у дома си. Генералът получи кризата много навреме.

Аглае го изгледа продължително.

— Изглеждате загрижен, господин Лай.

— Аз ли? Съвсем не? Само ми е неприятно.

Тя му благодари с очи за тези думи. Изглеждаше спокойна, но Кантакузин бе уверен, че твърде е възможно тази вечер да има и други гости освен тези, за които му е съобщено.

Излезе заедно с доктора в мъглата и дъжда. Фенерите бяха все така слепи и тържествени, очакващи минувачите да се блъснат в тях: което се и случи с Рудолф Барбони, който се отдръпна вежливо и поиска извинение. Развесели се от това, стисна ръка на другаря си и си влезе в къщи. Кантакузин стоя един миг колебливо; видя, че прозорците са тъмни и отмина. Но веднага щом стигна до къщата си, усети, че някой го съпровожда. След като позвъни и момчето му отвори, от двете му страни застана по една сянка, закрита от дъждобран. Заповяда на слугата да върви да си ляга. Отдръпна се да влязат посетителките му. Всичко протече сред внушителна тишина. Чуваше се само шуртенето на дъжда.

В работната му стая пред една сребърна икона гореше кандило. Свята, скъпа вещ, останала от баба му от отколешни времена. Взе светлина от пламъчето и запали лампата на бюрото си, за да види бледото лице и големите изплашени очи на Дария Мазу.

— Добър вечер — каза тя. — Моля моят учител да ми прости, задето дръзнах да му искам тази среща.

Беше смутена. Гласът й беше по-нежен от друг път, но имаше особен пронизителен тон.

Съблече пелерината си. Госпожа Барбони пое чадъра й и оправи една къдрица, паднала на слепоочието й.

— Госпожице Дария, моля ви, седнете — добродушно каза Лай. — Ще ми доставите ли удоволствието да пийнете с мен едно порто? Изглеждате уморена.

— Благодаря. Нищо няма да пия.

Тя се огледа. Раздвижи се. Движенията й бяха несигурни. Кантакузин й предложи стол. Докосна уж случайно ръката й. Беше студена, изглеждаше безчувствена.

— Господин Кантакузин — заговори тя изведнъж, като го загледа с някаква неочаквана решимост, — позволявате ли ми да не ви смятам само за мой учител?

— Разбира се, госпожице Дария — усмихна се господин Лай. — Аз съм ваш приятел.

— Моля ви да не се сърдите и да ми дадете съвет за положението, в което се намирам.

— С удоволствие ще ви дам всякакъв съвет, госпожице.

Госпожа Барбони се раздвижи. Обиколи Дария, за да провери облеклото й. Оправи набраната й якичка и й се възхити, намирайки, че кафената рокля й отива много. Усмихна й се и се разбърза.

— Мила моя, веднага ще се върна. Ще ида да оправя моя човек.

Кантакузин се помъчи да изглежда учуден, но госпожица Мазу не изглеждаше по-разтревожена. Приглади с машинално движение дясното си слепоочие и зачака Кантакузин да се върне. Тогава отпусна ръце в скута си и застина неподвижна в тържествено строга поза. Лицето й беше спокойно. Долната й устна потръпна в момента, когато се реши да заговори отново.

Кантакузин я разглеждаше от всички страни: не я гледаше открито; разхождаше се пред нея и я наблюдаваше, без да дава вид, че я гледа, признавайки пред себе си, че същество като госпожица Мазу става още по-интересно в драматични положения. Тя започваше наистина да става жена; макар че беше тъничка, беше добре закръглена. Добре ще стори да я остави да излее най-напред мъката си, за да заруменеят бузите и устните й. Сега устните й бяха тънки, бледи и стиснати, а очите — хлътнали, втренчени навътре в душата й.

— Господин Кантакузин — започна тя изведнъж, като наклони малко главата си надясно, — много добре си давам сметка, че не трябва сега, точно в тоя момент, да ви благодаря твърде много, загдето подтикнахте Аглае да направи от мен друго същество, не това, което ми е било съдено да бъда.

Тя се спря за миг. Лай я гледаше със симпатия.

— Може би и на госпожа Арджинтар не трябва да бъда по-благодарна — продължи Дария, — че ме въведе в тази, както вие бихте казали, моя лична благопристойност.

Тя отново млъкна. Стори й се, че не е започнала добре дипломатическите си преговори.

Нейната реч щеше да навлезе в унизителни подробности. Аглае Арджинтар я бе научила да се облича добре и да бъде чистоплътна. От майка си, която бе селянка и знаеше само да страда и плаче, не бе научила нищо за тази елементарна благопристойност; а баща й, господин Василика Мазу, щеше да се радва тя да се покрие със слой мръсотия, за да икономиса дебелите зимни дрехи.

Как можа да й мине през ума, укоряваше се Дария, че може да разкаже такива унизителни подробности за себе си на един мъж, при когото идва с агресивни намерения. Точно в тоя момент си спомни за главното наставление на госпожа Арджинтар: „Миличка моя — учеше я тя, — никога да не се поставяш пред един мъж в положение на физическо унижение.“

— Госпожице, чакам — подкани я с усмивка господин Лай.

— Моля да ме извините — отново поде объркана Дария. — Исках да кажа, че съм била дете без майка; кръстницата ми, Дария Пражеску, също почина твърде рано и ми остави само това име, предопределено да няма умалителни и гальовни форми. Моя спасителка беше Аглае; тя ми беше и приятелка, и майка. Но може би тези обяснения не са ви интересни.

— Госпожице, слушам ви — доброжелателно я насърчи господин Лай. — Бих желал само да ми обясните, ако смятате за нужно, защо моето съдействие, много скромно, разбира се, не се радва на оценка от ваша страна.

— Не бих могла да ви обясня добре, господин Кантакузин.

— Дори и да настоявам?

Девойката замълча за миг.

— Изглежда — започна тя отново, — че в отношения като нашите единият от партньорите е заинтересован, преследва нещо.

Кантакузин се усмихна любезно.

— Госпожице Мазу, вие смятате, че аз не съм бил незаинтересован?

— Не зная. Забележката може да се отнася и за мен. В този момент ми е необходимо аз самата да си изясня някои неща. Бих искала да ми помогнете.

Господин Лай продължаваше да се разхожда, почувствувал се изведнъж в плен на някакво ново и странно безпокойство. Това ново безпокойство имаше двояк характер. Имаше нещо от толкова често изпитваното чувство, когато стреляше два пъти поред в Царна маре, а заекът продължаваше да бяга. Имаше нещо и от страха, че всичко приятно в един подобен разговор можеше да бъде отровено от едно неочаквано посещение — не това на госпожа Барбони.

Заслуша се в звъна на дъжда по водосточната тръба и в шума на улицата. Беше въображаем шум. Но едни действителни стъпки, бързи и крадливи, биха сложили началото на катастрофата.

— Господин Кантакузин, чакам… — каза Дария.

— Да видим — отвърна Лай.

— Какво?

Загледа го учудена. Стори й се, че не може да го изтръгне от някаква негова грижа и да го накара да мисли за нея. Наведе чело и въздъхна:

— Добре.

Постоя известно време, вглъбена в себе си.

— Моля ви, госпожице, говорете — обърна се бързо господин Лай.

— Ще се опитам — каза Дария. — Бих могла да преповторя някои неща, които вие никога не сте знаели много добре. Далеч съм от мисълта да благодаря на господин Мазу за обичта, която е показал към мен и към брат ми Емил. Години наред моят живот е бил само унижения и страх, както и животът на майка ми. Не си спомням абсолютно никаква радост. Не е необходимо да обяснявам с какви борби успях заедно с дядо ми от Адънката да изтръгна от него най-необходимото, за да мога да имам прилични дрехи. За това спомогна, разбира се, и срамът му от вас; защото баща ми е срамежлив човек. Така че ми предостави част от правата ми, за да не го изправят пред съда.

— Това, което разправяте, е направо фантастично… — заяви Кантакузин, като се спря за миг.

— Донякъде, да; но желая да чуете на какъв живот бе подложен брат ми Емил, за да бъдат вашите думи съвсем правдоподобни. Брат ми беше един клет болник. По време на епилептичните му припадъци само аз бдях над него с ужас и отвращение. С време се примирих; по цели нощи неговите страдания бяха и мои страдания. Знаех, че не е позволено да го прегледа лекар. Въпреки това и лекарите го гледаха, когато тръгна на училище. Затова, че не беше запазил болестта си в тайна, баща ми намери за нужно да го затвори в мазето и да му приложи известен брой удари с мокро въже. Колко, не можа да се узнае; Емил ги е броил само до известно време. Отдавна бил припаднал, а човекът, когото мразя, все още го държал между коленете си и го биел ожесточено.

Кантакузин се спря отново, почти ужасен:

— Казахте, че го мразите?

— Да. Мразя го — заяви девойката спокойно, без да го гледа. — Това мокро и просмукано с кръв въже често служеше за такива наказания. Един ден го откраднах и го хвърлих на едно специално място. Бях повикана и аз в мазето, за да отговарям с живота си за тази постъпка. Вместо с въжето аз се запознах с една дрянова пръчка. Сега разбирам, че е било необходимо да умрем; но аз се заинатих да живея и за това никога няма да ми простят. А на Емил още по-малко, защото избяга и тръгна по света и накарал бил да потъне в срам цял един общински съвет. Така крещеше баща ми. Потънал в срам и общинският съвет. От това бягство изминаха четири години. Баща ми още въздиша, неутешен, че не се е намерил трупът.

— Какъв труп? Къде стана това? — промълви учудено господин Лай.

Госпожица Мазу гледаше втренчено в един ъгъл на стаята, сякаш беше сама.

— Какъв труп?

— Трупът на Емил. Само тогава наследствената част на момчето ще бъде негова.

— А аз разбрах съвсем друго — объркано измънка Лай.

— Все същото е, господин Кантакузин — усмихна се госпожица Мазу.

— Да, но в такъв случай наследница сте вие.

— Зная, но и аз трябва да умра под някаква форма. Уверявам ви, че това е неговото горещо желание. Можете да бъдете сигурен, господин Кантакузин, че не съм полудяла и говоря спокойно; затова преди няколко минути, когато ви поисках съвет и вие не ми го дадохте, аз реших да приема предложението на господин Ортак. Не върша това с удоволствие, но държа да се освободя от една атмосфера, която повече не мога да понасям. Вие направихте всичко, за да задълбочите страданието ми. Може би не направихте лошо; все пак, както вече казах, не очаквайте признателност.

През цялото време госпожица Дария бе говорила сдържано. Клокочещата в нея страст се усещаше само в нервния тон и в чувството за самота, което изведнъж бе създала около себе си, като се откъсна от Кантакузин. Бе дошла тук, разбира се, с желанието да не бъде сама, а сега господин Лай се видя извън обсега на черната мъка, която обвиваше душата й. Той се чувствуваше отчаян, че не бе могъл да произнесе необходимите думи, които и сега напираха в него. Тогава може би резултатът щеше да бъде друг. При друга дозировка в епруветката биха се утаили кристали с багрите на дъгата вместо тази черна отрова. Пред него се разкриваше едно клето съществуване, една нищета, чиято сила никога не бе подозирал. И все пак така трябваше да бъде заради хармонията на нещата в този свят; това е най-силният аргумент на неговата география. Бе се спрял и гледаше този малък и мрачен аргумент, който стоеше неподвижен в креслото; пред този аргумент душата му се вълнуваше до сълзи. Направи още една обиколка из стаята. Понеже госпожица Мазу беше все тъй упорито сдържана, овладя се и той и намери други думи:

— Госпожице, не е необходимо да вземате непоправими решения. Когато и да е, един миг е достатъчен, за да ни донесе промени и изненади.

— Непоправими е може би твърде силна дума. Но аз нямам какво да променям. В къщата на господин Мазу аз повече няма да се върна. Помолих госпожа Барбони да ме подслони, докато вляза там, дето ще бъде моят дом и на съпруга ми, когато бог ми отрежда. Вие мислите ли, че е възможно да направя нещо друго? Не мислите. Следователно ще направя това, което ми е писано. После ще чакам да се сбъднат и другите наказания за греховете, които не съм извършила. Най-напред ще чакам да дойде Емил.

Като видя, че тя млъкна, господин Лай също спря неспокойната си разходка.

— Научих от Ева Голдман — продължи тя, изолирайки се отново, — че един от нашите търговски пътници е виждал през есента брат ми на две места. Бил, разбира се, в много тежко болестно състояние, каквото за него е обикновено, и в неописуема мизерия. Най-напред го видял в Галац на пристанището и дори не посмял да се приближи до него и да му заговори. След един месец го видял отново, на гарата в Бакъу. Значи, се придвижва на север. Аз го сънувах слаб, блед, такъв, какъвто беше, когато се разделихме. Тогава понечи да ме целуне, а ме отблъсна; после се върна бързо, прегърна ме и ми прошепна, че трябва да замине, ала че ще се върне, когато му дойде времето. Кое време? Не зная. Когато му дойде времето. Сега съм сигурна, че ще дойде. Пълзи вероятно под земята от място на място; така го и сънувах. Един ден, когато никой няма да знае, той ще бъде тук.

Дария му се усмихна от креслото със странна усмивка, която го прониза до глъбините на душата. Усмихна се, но усмивката й беше изпълнена с тежка като олово мъка. „Какво мога да направя аз?“ — питаше се той с препълнена от недоволство душа. Не можеше да стори нищо. В това същество, разбира се, бе шествувала и младостта, и желанието; и то съвсем близо до него; сега обаче го обгръщаше мрак, както мрак обгръща спектъра. Стори му се, че светлината на лампата намаля, но не посмя да я засили. Стори му се, че къщата се е вкаменила в мълчание. По улицата се прокраднаха стъпки. Чу едно-единствено почукване на вратата.

Въздъхна с облекчение. Това, разбира се, е госпожа Барбони. Ако беше друг, щеше да подращи на прозореца.

Настъпи успокоение.

Господин Лай излезе в антрето, за да отвори външната врата. Когато се върна, придружен от госпожа Фроса, Дария Мазу бе станала от стола. Движенията й бяха трескави. Бе се огледала наоколо си; видяла бе в огледалото образа на госпожа Арджинтар, бе се промъкнала до пианото и бе обърнала снимката към стената; после я бе върнала на мястото й, потръпвайки като от студ, и бе простенала като от рязко убождане. Хвана госпожа Барбони под ръка.

— Късно е. Да вървим. Чувствувам се уморена.

— Веднага тръгваме, миличка — отговори й госпожа Фроса и я изгледа внимателно. — Добре е да знаете, принце — обърна се тя към Кантакузин, — че госпожа Арджинтар се показа толкова благородна, че не можах да се сдържа да не я целуна. Даже се и смях по този повод, защото беше пак целувка с мустаци.

— Бъркаш госпожа Аглае Арджинтар с доктора, уважаема госпожо; нали си отидохме в къщи.

— О, не. Отидох малко по-далеч, до генерала, за да видя какво става там и да кажа няколко утешителни думи на госпожата. И тя е против тази женитба, както и вие, но признава, че няма друг изход. Вашето решение какво е?

— Господин Кантакузин свива рамене — развесели се Дария.

Господин Лай се обърна изумен:

— Аз? Аз ли свивам рамене?

— Разбира се; защото наистина друг изход няма.

— Добре, добре… — снизходително се усмихна госпожа Фроса. — Всички дойдохте на моята дума. Аз така заявих — че трябва да я задомим. За кого? За мъж. Без да знае за кого, баба й от Адънката ще се радва. Наистина това ще да е единствената й радост, но аз смятам да се задоволим и с толкова. Сега госпожа Арджинтар ще направи следното: съгласна е да участвува в една комисия заедно с мен, за да преговаря с господин Василе Мазу по въпроса за чеиза и разноските, както и за зестрата. Аз й обърнах внимание, че Мазу иска да задоми дъщеря си, но знае от мен, че това ще стане без разноски и без зестра. Аз обаче не мога да гарантирам, че утайката на кафето показва истината, така че ще трябва той да даде уверения.

Дария се спря пред нея с изкривено от пресилена усмивка лице:

— Вместо уверения, би било добре да предпочетете пари.

След тези думи мина край стената в дъното и се спря, вперила поглед в портретите на родителите на Лай. Ворникът и жена му се усмихваха, но тя не отвърна на тази усмивка от миналото.

Госпожа Барбони продължаваше да нарежда:

— Нашата приятелка ви моли да дойдете с нас.

— Къде?

— У Мазу. Може би ще бъде достатъчно самото ви присъствие.

— Не намирам за нужно… — защити се Лай.

— Не е необходимо и не е възможно — реши госпожица Мазу и се извърна от портретите.

И като че ли всичко свърши изведнъж, девойката наметна пелерината си, взе си дъждобрана и мълчаливо се сбогува с Кантакузин, като кимна с глава и сведе очи.