Стивън Кинг
Пустош (6) (Тъмната кула III)

2

През нощта беше ред на Джейк да стъкми огъня. Когато съчките бяха наредени така, както Стрелецът искаше, той даде на Джейк кремъка и огнивото.

— Да видим как ще се справиш.

Еди и Сузана седяха прегърнати през кръста. В края на пя младежът бе намерил край пътя яркожълто цвете и го бе откъснал. Сузана го втъкна в косите си и всеки път, когато погледнеше Еди, устните й се извиваха в лека усмивка, а очите й се изпълваха със светлина. Роланд забеляза всичко това и му хареса. Любовта им се задълбочаваше и се засилваше. Трябваше да бъде дълбока и силна, за да оцелее през месеците и годините, които предстояха.

Джейк изтръгна искра, която проблесна на няколко сантиметра от съчките.

— Доближи кремъка — каза Роланд — и го дръж неподвижен. И не удряй с огнивото, само драскай.

Момчето опита отново и този път искрата блесна сред клоните. Появи се тънка струйка дим, но огън не пламна.

— Изглежда не ме бива.

— Ще се научиш. А междувременно помисли върху следното: Кое е облечено, когато пада нощта, и съблечено, когато изгрява слънцето?

— Какво?

Роланд премести ръцете на Джейк по-близо до малката купчина съчки.

— Предполагам, че не разбираш тези неща.

— О, това е гатанка! — Джейк запали още една искра и този път блесна малко пламъче, което веднага угасна. — Не предполагах, че се интересуваш и от гатанки?

Роланд кимна.

— Като малък сигурно съм знаел хиляда. Те бяха част от обучението ми.

— Наистина ли? Но защо му е ма някого да учи гатанки?

— Ванай, моят учител, казваше, че момче, което не може да отговори на гатанка, разсъждава повърхностно. Всеки петък по обяд имахме състезание по гатанки и момчето или момичето, което печелеше, си тръгваше по-рано от училище.

— А ти често ли си тръгваше по-рано? — попита Сузана. Той поклати глава и се усмихна.

— Обичах гатанките, но не ме биваше много да ги отгатвам. Ванай казваше, че това е, защото мисля твърде задълбочено. Баща ми твърдеше, че нямам въображение. Мисля, че и двамата имаха право… но според мен татко беше малко по-близо до истината. Изваждах бързо оръжието и стрелях много по-точно от съучениците си, но не ме биваше да разсъждавам повърхностно.

Сузана, която внимателно бе наблюдавала как Роланд се държеше с възрастните хора в Ривър Кросинг, смяташе, че Стрелецът се подценява, но не каза нищо.

— Понякога през зимните вечери организираха състезания по гатанки в голямата зала. Когато участваха само малките, винаги печелеше Алан. А играеха ли големите, победител беше Корт. Гатанките имат голяма сила и всеки знае една-две. Гледам сериозно на тях. Учили са ме, че способността да ги решаваш показва здрав и рационален ум.

— Е, никога няма да заменят произведенията на Шекспир или квадратното уравнение — каза Еди. — Да не се увличаме. Джейк замислено гледаше Роланд.

— В моята книга пише, че гатанките са най-старата игра, която хората още играят. Поне в нашия свят. Някога гатанките наистина са били сериозно занимание, не само шеги. Заради тях са загивали хора.

Роланд гледаше сгъстяващия се мрак.

— Да. Виждал съм такова нещо.

Спомни си един от Дните на гатанките, който не бе завършил с присъждане на награда. Някакъв кривоглед мъж с шапка със звънчета умря в калта с кама, забита в гърдите. Камата на Корт. Мъжът беше странстващ певец и акробат. Беше се опитал да измами Корт и открадна книжката на съдията, в която бяха отговорите на гатанките, написани на парчета дървесна кора.

— Е, извинете ме — каза Еди.

Сузана гледаше Джейк.

— Съвсем забравих за книгата с гатанки, която носиш. Може ли да я видя?

— Разбира се. В раницата ми е. Само че няма отговори. Може би затова господин Тауър ми я даде безплатно…

Внезапно някой го сграбчи за рамото и го стисна с болезнена сила.

— Как му е името? — попита Роланд.

— Господин Тауър — отговори Джейк. — Калвин Тауър. Не ви ли казах?

— Не. — Той бавно го пусна. — Но сега, като го чувам, мисля, че не съм изненадан.

Еди отвори раницата на момчето, намери „Що е то?“ и подхвърли книжката на Сузана.

През това време Джейк отново нареди съчките, като мислеше върху гатанката, сложила начало на спора. После изведнъж се усмихна.

— Огънят. Това е отговорът, нали? През нощта го обличаш, а през деня го събличаш. Ако сменим „събличам“ с „развалям“, става лесно.

— Точно така.

Роланд отвърна на усмивката му, но не откъсна очи от Сузана, която прелистваше малката раздърпана книжка. Беше се намръщила съсредоточено и разсеяно докосваше цветето в косите си. Само тя можеше да разбере, че книжката с гатанките е важна колкото Чарли Пуф-Паф… а може би дори по-важна. Роланд погледна Еди и усети, че раздразнението му се възвръща. Младежът приличаше на Кътбърт в още едно отношение, което не беше в негова полза. Понякога Стрелецът изпитваше желание да го разтърси, докато носът му започнеше да кърви и зъбите му изпадаха.

„Спокойно, Стрелецо, спокойно!“ — Гласът на Корт — не твърде весел — прозвуча в съзнанието му и Роланд реши да потисне чувствата си. Беше му по-лесно да го стори, когато си припомни, че Еди не е виновен за пристъпите на глупост, в които от време на време изпадаше. Характерът поне отчасти се формираше от ка, пък и той знаеше, че Еди не е изтъкан само от глупости. Всеки път, щом допуснеше грешката да си помисли обратното, беше добре да си спомни разговора край пътя преди три дни, когато младежът го бе обвинил, че ги използва като пионки в играта си. Това го беше ядосало… но беше достатъчно близо до истината, за да го засрами.

Блажено неподозиращ за тези сериозни размисли, Еди попита:

— Кое е зелено, тежи сто тона и живее на дъното на океана?

— Знам го — рече Джейк. — Моби Сопола, големият зелен кит.

— Идиотщина — измърмори Роланд.

— Да, но точно това е смешното. Шегите също трябва да те учат да разсъждаваш. Разбираш ли… — Еди погледна физиономията на Роланд, засмя се и вдигна ръце. — Няма значение. Предавам се. Няма да го разбереш. Дори след милион години. Дай да видя проклетата книга. Ще се опитам да я приема сериозно… при условие, че преди това хапнем нещо.

— Дадено.

Джейк драскаше огнивото с кремъка. Пламна искра и този път съчките се запалиха. Той се облегна назад, вторачи се в пламъците и сложи ръка на врата на Ко. Чувстваше се много доволен от себе си. Беше запалил вечерния огън… и бе познал отговора на гатанката на Роланд.

3

— Ето една — каза Джейк, докато се хранеха.

— Тъпа ли е? — попита Роланд.

— Не. Истинска е.

— Изпитай ме тогава.

— Добре. Движи се, но не върви, има уста, но не говори, има легло, но не спи, има сълзи, но не плаче. Що е то?

— Хубава гатанка — любезно отбеляза Роланд. — но е стара. Това е реката.

Джейк малко оклюма.

— Човек не може да те затрудни.

— Съжалявам, че не познавате Алан. Колекционираше гатанки, както жените колекционират ветрила.

— Ще ти кажа още една: Първо е полегнало, после се изправя. Отначало е бяло, после червено. Колкото е по-голямо, толкова по-доволна е стопанката. Що е то?

Еди избухна в смях.

— Пенис! Колко вулгарно, но страшно ми хареса.

Роланд поклати глава.

— Отговорът ти е грешен. Хубавата гатанка понякога е ребус от думи, като тази на Джейк за реката, но друг път прилича по-скоро на фокуснически номер — кара те да гледаш в една посока, докато отговорът е в друга.

— Това е измама — каза Джейк и обясни какво бе казал Аарон Дипно за гатанката на Самсон.

Роланд кимна.

— Да не би да е ягодата? — попита Сузана, после сама отговори на въпроса си. — Разбира се, че е. Като гатанката за огъня. В нея е скрита метафора. Разбереш ли я веднъж, ще отгатнеш гатанката.

Роланд кимна.

— Отговорът, който винаги съм чувал, е малина, горе-долу и двете означават едно и също.

Еди взе книжката „Що е то?“ и започна да я прелиства.

— Какво ще кажеш за тази? Кога вълната не е вълна?

Роланд се намръщи.

— Това пак ли е някоя от твоите тъпотии? Защото търпението ми…

— Не. Обещах да бъда сериозен, така и правя… или поне се опитвам. От книгата е и по една случайност знам отговора. Чувал съм я, когато бях малък.

Джейк, който също знаеше отговора, намигна на Еди. Той му отговори със същото и се развесели, когато видя, че Ко също се опитва да намигне. Скункът затваряше едновременно и двете си очи и накрая се отказа.

Сузана и Роланд дълбоко се замислиха.

Еди злорадо се усмихваше, но Джейк беше поразен от онова, което се случваше. Беше като някаква магия. Нямаше летящи килимчета, нито изчезващи слонове, но все пак беше магия. Изведнъж видя онова, което правеха — обикновена игра на гатанки около огъня — в съвсем нова светлина. Игра на сляпа баба, в която кърпата за очите беше изтъкана от думи.

— Предавам се — заяви Сузана.

— Да — каза Роланд. — Кажи, ако знаеш.

— Отговорът е, когато е вълна. Схващате ли? — Еди гледаше как лицето на Роланд се осенява от прозрение и неспокойно попита: — И тази ли е тъпа? Този път се опитвам да бъда сериозен.

— Никак не е глупава. Напротив, много е хубава. Сигурен съм, че Корт щеше да се досети… и Алан, може би. Много е хитра. Пак постъпих както едно време в училище — замислих се за нещо по-сложно, отколкото е всъщност, и се разминах с отговора.

— В тази гатанка наистина има нещо, нали? — замислено каза Еди.

Роланд кимна, но Еди не видя това. Взираше се в огъня, където сред въглените цъфнаха и увехнаха десетина рози.

— Още една и ще си лягаме — каза Роланд. — Само че тази нощ ще стоим на пост. Ти ще бъдеш пръв, Еди. После Сузана. Ще поема последната смяна.

— Ами аз? — попита Джейк.

— По-нататък може да се наложи и ти да дежуриш. Сега по-важно е да се наспиш.

— Наистина ли смяташ, че е необходимо да стоим на пост? — попита Сузана.

— Не знам. И това е най-основателната причина да го направим. Джейк, избери гатанка от книгата.

Еди подаде „Що е то?“ на момчето, който прелисти страниците и спря почти накрая.

— Ех! Тази е убиец!

— Да я чуем — каза Еди. — Ако не я отгатна, Сузана ще го стори. Известни сме по цял свят като Еди Дийн и неговата Кралица на гатанките.

— Тази вечер сме много остроумни, а? — подхвърли Сузана.

— Да видим колко ще си остроумен, като поседиш край пътя до полунощ.

— Не е предмет, но си има име — прочете Джейк. — Понякога е високо, друг път ниско. С нас е в разговорите и в развлеченията и участва във всички игри. Що е то?

Обсъждаха тази гатанка почти петнадесет минути, но никой не можа да предложи отговор.

— Може би ще се досетим, докато спим — рече момчето. — Така познах онази за реката.

— Евтина книжка с откъснати отговори — отбеляза Еди, стана и се уви в одеялото като в пелерина.

— Наистина беше евтина. Господин Тауър ми я даде без пари.

— Какво търся, Роланд? — попита Еди.

Той сви рамене и легна.

— Не знам, но мисля, че ще разбереш, когато го видиш или чуеш.

— Събуди ме, когато ти се доспи — каза Сузана.

— Непременно.

4

Край пътя имаше изкоп, обрасъл в трева, и Еди седна на отсрещната страна. Беше се увил в одеялото. Тънък слой облаци бе забулил небето и скриваше звездите. Духаше силен западен вятър. Обърнеше ли глава в тази посока, той долавяше миризмата на бизоните, които сега бяха господари на равнините — мирис на топла козина и пресни изпражнения. Остротата, която сетивата му си бяха възвърнали през последните няколко месеца, беше поразителна… а в мигове като този — и малко призрачна.

Някъде далеч ревеше бизонче.

Той се обърна към града и след малко му се стори, че съзира искри светлина — електрическите свещи от разказа на близнаците. Но много добре съзнаваше, че вижда само онова, което му се иска.

„Ти си далеч от Четирийсет и втора улица, драги. Надеждата е велико нещо, независимо какво говорят хората, но не се надявай, толкова много, че да забравиш тази мисъл: далеч си от Четирийсет и втора, улица. Онова, там отпред не е Ню Йорк, колкото и да ти се иска. Онзи град е Луд и така ще си остане. И ако не го забравяш, може би всичко ще бъде наред.“

Той прекара времето си на пост в опити да намери отговор на последната гатанка. Щеше да е доволен да започне деня, като им даде добър отговор. Разбира се, те нямаше да могат да проверят отговорите в края на книжката, но според него при хубавите гатанки отговорът се разбираше от само себе си.

Понякога е високо, друг път ниско. Това беше ключът, а всичко останало вероятно бе за заблуда. Кое беше понякога високо, друг път ниско? Панталоните? Не. Панталоните бяха или дълги, или къси, но не беше чувал за високи. Приказките? Подобно на панталоните, и приказките пасваха добре само на едната от думите. Питиетата бяха дълги и къси…

Отчая се, после го досмеша, задето се пали толкова много за една безобидна игра на думи от детска книжка. Във всеки случай поне му беше по-лесно да повярва, че хората могат наистина да се избиват помежду си заради гатанките… ако залозите бяха достатъчно високи и беше замесена измама.

„Зарежи го. Правиш точно каквото Роланд каза — мислено заобикаляш отговора“

Но за какво друго да мисли?

В същия миг от града отново се чуха барабаните и сега вече имаше за какво да мисли. Звукът не се усили постепенно, а гръмна с пълна сила, сякаш някой врътна копчето. Еди отиде в края на пътя, обърна се към града и се заслуша. След няколко минути се огледа, за да види дали барабаните бяха събудили другите, но още беше сам. Отново се вторачи в град Луд и сложи длани зад ушите си, за да чува по-добре.

Дум… да-дум… дадум-дум-дум-дум.

Дум… да-дум… дадум-дум-дум-дум.

Еди се убеждаваше все повече, че е отгатнал какво е това. Беше решил поне тази загадка.

Дум… да-дум… дадум-дум-дум-дум.

Самата мисъл, че стои край някакъв запустял път в почти безлюден свят, на около двеста и петдесет километра от град, построен от митична изчезнала цивилизация, и слуша ударната секция на рокендрол… беше лудост. Но беше ли по-голямо безумие от светофар, който звъни и изстрелва зелено флагче с думата „ТРЪГНИ“? Или от това да намериш останки от немски самолет от 30-те години на двайсети век?

Еди тихо запя песента на „Зи Зи Топ“:

Трябва ти малко от онуй лепило

да залепиш ципа на сините си джинси.

Да, да…

Думите пасваха идеално на ритъма. Това бяха ударните инструменти на „Цип“. Еди беше сигурен в това.

Малко по-късно звукът спря така внезапно, както беше започнал, и той чуваше само вятъра и съвсем слабо река Сенд, която имаше легло, но никога не спеше.

5

Следващите четири дни минаха без произшествия. Вървяха и виждаха как мостът и градът стават все по-големи и се очертават по-ясно. Лагеруваха, ядяха, играеха на гатанки, сменяха се да стоят на стража (Джейк тормози Роланд. Докато му позволи да застъпи кратка смяна в двата часа преди зазоряване) и спяха. Единствената забележителна случка беше свързана с пчелите.

Около обяд на третия ден след откриването на падналия самолет до тях достигна жужене, което се засилваше, докато накрая заглуши всичко останало. Най-сетне Роланд спря.

— Там — каза той и посочи горичка от евкалиптови дървета.

— Прилича на пчели — рече Сузана. Светлосините очи на Стрелеца блеснаха.

— Тази вечер може да имаме десерт.

— Не знам как да ти го кажа — обади се Еди, — но никак не обичам да ме жилят.

— Че кой обича. Но денят е безветрен. Може да ги упоим с пушек и да откраднем питата, без да предизвикаме голяма суматоха. Хайде да погледнем.

Понесе Сузана, която жадуваше за приключения не по-малко от самия него. Еди и Джейк вървяха по-назад, а Ко, очевидно решил, че не е благоразумно да се излага на излишни рискове, остана да сели в края на Великия път. Пъхтеше като куче и ги гледаше внимателно.

Роланд спря до дърветата.

— Останете на местата си — прошепна на Еди и Джейк. — Ние ще огледаме. Ще ви дам знак, ако всичко е наред.

Занесе Сузана в шарената сянка на горичката, а младежът и момчето останаха на слънце.

На сянката беше по-хладно. Жуженето на пчелите беше равномерно и хипнотично.

— Твърде много са — измърмори Роланд. — Лятото преваля, би трябвало да съберат цветен прашец. Не разб…

Той съзря огромния кошер в хралупата на едно дърво и млъкна.

— Какво им става? — с тих и ужасен глас попита Сузана. — Роланд, какво става с тях?

Една пчела — едра и бавно подвижна като конска муха през октомври, избръмча покрай главата й.

Роланд направи знак на другите да се приближат до тях. Застанаха край кошера, без да разговарят. Килийките не бяха правилни шестоъгълници, а дупки с най-различни форми и размери. Самият кошер изглеждаше странно разтопен, сякаш някой бе приближил горелка. Пчелите, които лениво пълзяха по него, бяха снежнобели.

— Тази вечер няма да има мед — каза Роланд. — Питата може и да е сладка, но ще ни отрови. Това е толкова сигурно, както че след деня идва нощ.

Една от чудатите бели пчели тромаво прелетя покрай главата на Джейк. Гледайки я с отвращение, той се наведе да я избегне.

— Какво е станало с тях? — попита Еди.

— Същото, което е опустошило земята. Онова, което е причина все още много бизони да се раждат като безплодни изроди. Чувал съм да го наричат Старата война, Големия пожар, Катаклизма и Голямото отравяне. Каквото и да е, то е началото на всичките ни беди. Случило се е много отдавна, хиляда години, преди да се родят пра-пра-дядовците на старците от Ривър Кросинг. Мутациите — двуглавите бизони, белите пчели и тем подобни — са намалели с течение на времето. Видях това с очите си. Другите изменения са по-големи. Макар да е трудно да ги видиш, още продължават.

Те гледаха как белите пчели пълзят зашеметени и безпомощни около своя кошер. Някои явно се опитваха да работят. Бутаха се с глави и се катереха една върху друга. Еди си спомни една картина, която бе видял по новините — тълпа оцелели хора, напускащи района, където бе избухнала газова инсталация, изравнявайки със земята почти цял квартал в някакъв калифорнийски град. Пчелите му напомниха за онези зашеметени, изпаднали в шок оцелели.

— Имало е ядрена война, нали? — обвинително попита той.

— Онези велики прадеди, за които обичаш да говориш… те са издухали великите си задници право в ада. Така ли е?

— Не знам какво се е случило. Никой не знае. Данните от онова време са изчезнали, а малкото останали разкази са объркани и противоречиви.

— Да се махаме оттук — с треперещ глас предложи Джейк.

— Гади ми се, като гледам това.

— С теб съм, сладур — рече Сузана.

Оставиха пчелите на техния безцелен, разбит живот в гората от стари дървета.

6

— Кога ще ни разкажеш онова, което знаеш? — попита Еди на другата сутрин.

Денят беше слънчев, а небето — синьо, но въздухът беше студен. Тяхната първа есен в този свят ги беше застигнала. Роланд го стрелна с поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Бих искал да чуя цялата ти история от началото до края. Започни с Гилеад. Как си израснал там и какво се е случило, та е сложило край на всичко? Искам да знам как си разбрал за Тъмната кула и най-вече защо си започнал да я търсиш. Разкажи ни за първите си приятели и какво е станало с тях. Роланд махна шапката си, избърса потта от челото си и пак я сложи.

— Имате право да знаете всичко това и ще ви ги разкажа… но не сега. Това е много дълга история. Никога не съм предполагал, че ще я споделя с някого. Ще я разкажа само веднъж.

— Кога? — настоя Еди.

— Когато му дойде времето — отговори Роланд и останалите трябваше да се задоволят с този отговор.

7

Роланд се събуди в мига преди Джейк да го разтърси. Седна и се огледа, по Еди и Сузана още спяха дълбоко и на първата оскъдна светлина на утрото не се виждаше нищо нередно.

— Какво има?

— Ме знам — отговори Джейк. — Може би е битка. Ела и чуй.

Роланд хвърли одеялото и последва Джейк. Излязоха на пътя. Пресметна, че сега бяха само на три дни път от мястото, където река Сенд минаваше през града. Мостът, построен точно по посоката на Лъча, се извисяваше на хоризонта. Ясно изразеният му наклон се виждаше по-добре от всякога и Роланд съзря най-малко десетина дупки там, където опънатите кабели се бяха скъсали като струни на лира.

Тази вечер, когато се обърнеха към града, вятърът духаше право срещу тях и звуците, които донасяше към тях, бяха слаби, но ясни.

— Битка ли е? — попита Джейк.

Роланд кимна и сложи пръст на устните си.

Чуваше далечни викове, трясък, който прозвуча като падане на огромен предмет и, разбира се, барабаните. Разнесе се още един трясък от счупване на стъкло.

— Господи! — прошепна Джейк и се приближи до Стрелеца.

След това се разнесоха звуците, които Роланд се бе надявал да не чуе: изстрели, последвани от силен приглушен гръм — явно някаква експлозия. Тътенът се търкаляше към тях из равнината като невидима топка за боулинг. После виковете, грохотът и шумът от счупването бяха запушени от барабаните и когато след няколко минути замлъкнаха с обичайната си смущаваща внезапност, градът отново потъна в тишина, но заредена с неприятно усещане за очакване. Роланд сложи ръка на раменете на Джейк.

— Още не е твърде късно да се върнем. Момчето го погледна.

— Не можем.

— Заради влака ли?

Джейк кимна и напевно каза:

— Блейн е опасен, но трябва да се качим на него. А градът е единственото място, откъдето можем да го вземем.

Роланд го погледна замислено.

— Защо казваш трябва? Ка ли е това? Защото трябва да разбереш, че още не знаеш много за ка. Това е от онези неща, които хората учат цял живот.

— Не знам дали е ка, или не, само знам, че не можем да навлезем в дивата пустош, без да бъдем защитени, а това означава Блейн. Без него ще умрем като онези пчели, които ще загинат с настъпването на зимата. Трябва да бъдем защитени, защото дивата пустош е отрова.

— Откъде знаеш тези пеша?

— Не ги знам! — ядоса се Джейк. — Усещам ги.

— Добре — каза Роланд и отново погледна към Луд. — Но ще трябва да бъдем адски внимателни. За нещастие те още имат барут. Възможно е да имат и по-мощни неща. Съмнявам се дали знаят да ги използват, но това само увеличава опасността. Може да се ядосат и да пратят всички ни в ада.

— Ада — повтори един мрачен глас зад тях.

Обърнаха се и видяха Ко, който седеше край пътя и ги наблюдаваше.

8

По-късно същия ден те стигнаха до нов път, който се извиваше към тях от запад и се сливаше с техния. След това място Великият път — вече много по-широк и разделен по средата с маркировъчна линия от лъскав тъмен камък — започваше да се спуска и рушащите се бетонни укрепления, издигащи се от двете страни, предизвикаха у пътниците чувство на клаустрофобия, че са хванати в капан. Спряха там, където един от бетонните бентове беше разбит, разкривайки успокояваща гледка към откритото поле навън, и похапнаха.

— Защо мислиш, че са смъкнали така пътя. Еди? — попита Джейк. — Искам да кажа, че някой го е направил нарочно, нали?

Той погледна през дупката в бетона, където равнините се простираха гладки както винаги, и кимна.

— Защо?

— Не знам, приятел — отговори Еди, но мислеше, че му е ясно.

Погледна Роланд и се досети, че той също знае. Хлътналият път, водещ към моста, беше защитна мярка. Войски, разположени най-отгоре на бетонните склонове, бяха контролирали два внимателно проектирани редута. Ако не харесаха вида на хората, приближаващи се към Луд по Великия път, защитниците можеха да ги обсипят с куршуми.

— Сигурен ли си, че не знаеш? — настоя Джейк.

Еди му се усмихна и се опита да престане да си представя, че точно сега там горе има някой откачен, готов да им търкулне голяма стара бомба по едно от рушащите се бетонни укрепления.

— Нямам представа — отговори.

Сузана възмутено подсвирна през зъби.

— Този път води към ада. Роланд. Надявах се, че сме приключили с проклетия хамут, но по-добре го извади пак.

Той кимна и започна да рови в чантата си, без да каже нищо.

Състоянието на Великия път се влошаваше, докато други, по-малки пътища се присъединяваха към него — досущ притоци, вливащи се в широка река. С приближаването на моста облите камъни отстъпиха място на повърхност, която Роланд помисли за метална, а другите — за асфалтова. Не беше така добре запазена като калдъръма. Времето беше нанесло някои щети, но преминаването, на безброй коне и каруци след последния ремонт бе направило повече. Повърхността беше раздробена на криещи опасности камъчета. Вървенето би било трудно, а идеята да бутат инвалидната количка на Сузана по тази ронеща се повърхност — нелепа.

Бентовете от двете страни станаха много по-стръмни и по върховете им се виждаха тънки заострени форми, извисяващи се към небето. Напомниха на Роланд за върхове на стрели — огромни оръжия, направени от племе на гиганти. Спътниците му ги оприличиха на самонасочващите се ракети, изстрелвани от нос Канаверал. На Еди му се струваше, че са ракети „земя-въздух“, някои направени, за да бъдат изстрелвани от камиони, намиращи се в бази из цяла Европа. Джейк реши, че са междуконтинентални балистични ракети, скрити в железобетонни силози под равнините на Канзас и ненаселените планини на Невада, програмирани да нанесат удар на Съветския съюз или на Китай при една световна ядрена война. Всички имаха чувството, че са попаднали в някаква тъмна и мрачна зона на сенките или в земя, която се мъчи под тежестта на някакво древно, но още действащо проклятие.

Няколко часа, след като навлязоха в тази зона — Джейк я нарече Тунел на изтезанията — бетонните укрепления свършиха на едно място, където половин дузина странични пътища се съединяваха като нишките на паяжина и полето отново се откриваше… факт, който донесе облекчение на всички, макар никой да не го спомена на глас. Над кръстопътя се полюшваше още един светофар. На Еди, Сузана и Джейк им се виждаше по-познат. Някога бе имал стъкла, но те бяха счупени отдавна.

— Обзалагам се, че навремето си този път е бил осмото чудо на света — рече Сузана, — а вижте го сега. Прилича на минно поле.

— Старите пътища понякога са най-хубавите — съгласи се Роланд.

Ели сочеше на запад.

— Погледнете.

Сега, когато високите бетонни прегради ги нямаше, видяха онова, което старият Си бе описал, докато пиеха горчиво кафе в Ривър Кросинг. „Има само един релсов път, високо вдигнат на насипи от издялани от човешка ръка камъни, каквито Великите старци са използвали за улиците и стените си“ — бе казал той. Релсите се спускаха към тях от запад в права линия, после пресичаха Сенд и влизаха в града върху тясна позлатена подпора. Конструкцията беше проста и елегантна — и единствената, която бяха видели дотогава без ръжда — но беше повредена. Голям къс от подпората бе паднал в буйната река. Бяха останали два дълги стърчащи пилона, които сочеха един към друг като обвинително вдигнати показалци. От водата под дупката стърчеше парче метал с аеродинамична форма. Явно някога е било яркосиньо, но сега цветът беше избледнял от разпространяващата се ръжда. От разстояние изглеждаше съвсем малко.

— Толкова за Блейн — рече Еди. — Нищо чудно, че са престанали да го чуват. Подпорите са поддали и е паднал във водата. Трябва да е намалявал скоростта, когато се е случило, инак щеше да е продължил напред и сега на другия бряг щеше да има голяма дупка като кратер от бомба. Е, бил е чуден, докато е съществувал.

— Мърси каза, че има още един — напомни му Сузана.

— Да. Не го била чувала от седем-осем години, а леля Талита рече, че са по-скоро десет. Ти какво мислиш, Джейк… Джейк? Земята вика Джейк. Обади се, приятелче.

Момчето, което напрегнато се взираше в останките от влака, само сви рамене.

— Много ни помагаш, няма що — подхвърли Еди. — Ценна придобивка. Затова те обичам. Всички те обичаме.

Джейк не му обърна внимание. Знаеше какво вижда и това не беше Блейн. Останките, които стърчаха над релсите, бяха сини. В съня му Блейн имаше захарнорозовия цвят на дъвките, които получаваше заедно с картичките на състезателите по бейзбол.

Роланд бе пристегнал на гърдите си ремъците на хамута на Сузана.

— Еди, вдигни дамата си в това приспособление. Време е да продължим и да се уверим с очите си.

Джейк нервно погледна към моста, извисяващ се пред тях. В далечината се чуваше силно, призрачно бръмчене — вятър, който свиреше в ръждясалите стоманени куки, свързващи кабелите с бетонната платформа.

— Смяташ ли, че е безопасно да минем? — попита Джейк.

— Утре ще разберем — отговори Роланд.

9

На другата сутрин пътешествениците застанаха в края на дългия ръждясал мост и се вторачиха в Луд. Мечтите на Еди за мъдри стари елфове, съхранили работещи технологии, които пътешествениците можеха да заимстват, изчезваха. Сега, когато бяха съвсем близо, той виждаше в дупките в града, където цели групи сгради изглежда бяха изгорени или взривени. Силуетът, очертаващ се на хоризонта, приличаше на челюст, от която много зъби бяха изпадали.

Повечето сгради още стояха, но имаха мрачен, необитаем вид, който изпълни Еди с необичайна тъга, а мостът между пътниците и онзи полуразрушен лабиринт от бетон и стомана съвсем не изглеждаше солиден. Вертикално поставените куки вляво бяха увиснали от натоварването. Платформата беше изградена от кухи бетонни блокове с формата на трапец. Някои се бяха огънали нагоре, разкривайки празната си черна вътрешност, други се бяха плъзнали настрани. Едни само се бяха пукнали, но други бяха счупени и зееха достатъчно големи дупки, за да мине камион. На места, където блоковете бяха разбити, се виждаха калният бряг на реката и сиво-зелените води на Сенд. Еди изчисли, че разстоянието между платформата и водата е около деветдесет метра.

Надзърна към огромните бетонни понтони, към които бяха свързани главните кабели, и му се стори, че онзи отдясно на моста изглежда някога е бил изтръгнат отчасти от земята. Реши, че е по-добре да не споменава пред другите този факт. Достатъчно неприятно беше, че мостът бавно, но осезаемо се люлееше. Прилошаваше му само като го гледаше.

— Е? — обърна се той към Роланд. — Какво ще кажеш?

Стрелецът посочи дясната страна на моста, където имаше наклонена пътека, широка около метър и половина. Беше построена върху редица по-малки бетонни блокове и всъщност представляваше отделна платформа. Поддържаше я кабел или може би дебел стоманен прът, свързан с гигантски скоби с главните опори. Еди провери най-близката с ненаситния интерес на човек, който скоро може да повери живота си на обекта, който изучава. Скобата беше ръждясала, но изглеждаше здрава. Върху метала бяха отпечатани думите „ЛЕЯРНА «ЛАМЕРК»“. Еди с удивление установи, че вече не може да разбере дали думите са на Свещения език или на английски.

— Мисля, че ще можем да го използваме — каза Роланд. — Има само едно опасно място. Виждаш ли го?

— Да. Трудно е да не го забележиш.

Дългият около четиристотин метра мост явно не беше поддържан както трябва от хиляда години, но Роланд се досещаше, че истинската разруха е настъпила през последните петдесетина. Куките вдясно се бяха скъсали и мостът бе започнал да се накланя наляво. Най-голямо усукване се бе получило в средата, между двете сто и двайсет метрови кули. На мястото, където напорът от усукването беше най-голям, в платформата зееше дупка с формата на око. Пролуката в пешеходната пътека беше по-тясна, но най-малко два съседни бетонни блока бяха паднали в Сенд, оставяйки цепнатина, широка шест-седем метра. Там се виждаше ръждясалият стоманен прът, който крепеше пътеката. Щеше да им се наложи да го използват, за да се прехвърлят през дупката.

— Мисля, че можем да минем — каза Роланд. — Ще ни бъде трудно, но парапетът още стои, така че ще има за какво да се държим.

Еди кимна, ала сърцето му силно блъскаше в гърдите. Откритата опора на пътеката приличаше на голяма тръба, направена от свързани стоманени елементи и вероятно беше най-много метър и двайсет в диаметър. Той си представи как трябва да минат по ръба: слагат крак върху широката, леко наклонена повърхност на подпората и вкопчват ръце в парапета, а мостът бавно се люлее като кораб при слаб вятър.

— Исусе! — възкликна Еди. Опита да се изплюе, но нищо не излезе. Устата му беше пресъхнала. — Сигурен ли си, Роланд?

— Доколкото виждам, друг път няма. — Стрелецът посочи надолу по течението на реката и Еди видя втори мост — отдавна паднал в Сенд. Останките стърчаха над водата в плетеница от ръждясала стомана.

— А ти какво мислиш, Джейк? — попита Сузана.

Няма проблем — мигновено отговори момчето, дори се усмихна.

— Мразя те, хлапе — рече Еди.

Роланд го погледна загрижено.

— Ако чувстваш, че не можеш да го направиш, кажи го още сега. По-лошо е да стигнеш до половината път и тогава да се вцепениш.

Еди дълго гледа моста, после кимна.

— Предполагам, че ще се справя. Никога не съм обичал височините, но ще успея.

— Добре. — Роланд изгледа изпитателно тримата. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще свършим. Аз ще тръгна пръв със Сузана. После Джейк, а най-отзад ще върви Еди. Ще се справиш ли с инвалидната количка?

— Няма проблем — отговори Еди. Главата му се замая.

— Да тръгваме тогава.

10

Веднага щом стъпи на пешеходната пътека, Еди почувства как страхът го изпълва като студена вода и се запита дали не е допуснал ужасна грешка, която ще му струва живота. Докато стоеше долу, беше забелязал, че мостът леко се люлее, ала когато се озова върху него, изпита усещането, че се намира върху махалото на гигантски стенен часовник. Мостът се полюшваше бавно, но равномерно, а амплитудата на „махалото“ беше по-голяма, отколкото бе предположил. Пешеходната пътека беше напукана и наклонена поне на десет градуса вляво. Подметките му се хлъзгаха върху отломките от бетон, всяка негова крачка се придружаваше от зловещото скърцане на триещите се един в друг сегменти. Сградите отвъд моста се движеха ту наляво, ту надясно като изкуствения хоризонт на най-бавната в света видеоигра.

Вятърът неуморно свистеше сред стоманените въжета. Земята под моста рязко се спускаше към покрития с кал речен бряг. Еди започна изкачването. Метър, два… Скоро щеше да се озове над водата. При всяка крачка инвалидната количка се блъскаше в бедрото му.

Нещо космато се промуши между краката му, той се вкопчи в ръждясалото перило и едва сподави вика си. Ко го задмина, като му хвърли бегъл поглед, сякаш казваше: „Извини ме, просто минавах оттук“.

— Глупаво животно — процеди през зъби младежът.

Откри, че макар гледката, разкриваща се под него да го плашеше, още по-страшно беше да наблюдава стоманените въжета, които Бог знае как още не се бяха скъсали. Бяха покрити с ръжда, на места се виждаха навити метални нишки, наподобяващи издута стоманена вата. Спомни си думите на чичо Рег, който беше участвал в боядисването на мостовете „Джордж Вашингтон“ и „Триборо“, че кулите и носещите въжета били „оплетени“ от хиляди стоманени нишки. Ала при този мост плетениците бяха започнали да се разкъсват.

„Щом е издържал толкова дълго, няма опасност — помисли си Еди. — Нима си въобразяваш, че това чудо ще падне в реката само защото ти си стъпил на него? Не си толкова забележителен, нали?“

Но все пак мисълта не му подейства успокояващо. Може би бяха изминали десетки години, откакто някой беше прекосявал реката по този мост. Пък и все някой ден стоманените въжета щяха да се скъсат — съдейки по вида им, този ден наближаваше. Може би съвкупната им тежест щеше да подейства като пословичната сламка, която прекършила гръбнака на камилата.

Препъна се в парче бетон и със затаен дъх видя как камъчето полетя в бездната — от гледката му прилоша, но нямаше сили да извърне поглед. Разнесе се едва доловим плясък, когато камъчето падна в реката. Силен полъх на хладния вятър прилепи ризата към потното тяло на Еди. Мостът стенеше и се люлееше. Младежът се опита да пусне перилото, но пръстите му се бяха вкопчили в мъртва хватка в ръждясалия метал.

За миг стисна клепачи: „Няма да спреш! Забранявам ти да спираш. Ако все пак трябва да гледаш някого, насочи поглед към, грозния си спътник.“ Отвори очи, втренчи се в Стрелеца, с усилие на волята се откъсна от перилото и отново тръгна напред.

11

Роланд пръв стигна до пролуката в пешеходната пътека и се обърна. Джейк се намираше на около метър и половина зад него, Ко следваше момчето по петите. Животинчето се движеше приведено, с протегната шия. Вятърът, който беше по-силен над реката, разрошваше копринената му козина. Еди се движеше приблизително на седем метра от Джейк. Лицето му беше напрегнато, но той упорито пристъпваше напред, влачейки сгънатата инвалидна количка. С дясната си ръка стискаше перилото.

— Сузана, как си?

Тя моментално откликна:

— Добре съм.

— А ти, Джейк?

Момчето вдигна глава. Продължаваше да се усмихва и Роланд разбра, че не бива да се тревожи за него. Джейк се забавляваше, в очите му проблясваха дяволити пламъчета. Вдигна палец, а Стрелецът му отвърна със същия жест, после подвикна на младежа:

— Еди, как си?

— Не се безпокой, справям се.

Гледаше към него, но Роланд реши, че погледът му е насочен към тухлените сгради без прозорци, които се издигаха на самия бряг на реката. Очевидно Еди беше намерил начин да преодолее страха си от височините.

— Добре, няма да се безпокоя — промълви Стрелецът, после се обърна към Сузана: — Ще се опитаме да преминем през дупката. Стой спокойно, не прави резки движения. Ясно ли е?

— Да.

— Ако искаш да седнеш по-удобно, направи го сега.

— И така ми е добре, Роланд — спокойно каза тя. — Но се страхувам за Еди.

— Той вече е стрелец и ще се държи както подобава. — Обърна се на дясно, с лице към течението на реката, и с две ръце сграбчи перилото. После премина през процепа, като предпазливо пристъпваше по ръждясалия кабел.

12

Джейк изчака, докато Роланд със Сузана на гърба си премине през пукнатината, сетне стъпи на подпората. Поривистият вятър не стихваше и мостът се полюшваше, но това не го плашеше, напротив — изпълваше го с въодушевление. За разлика от Еди той не страдаше от аерофобия. Харесваше му да стои тук, откъдето се разкриваше зашеметяваща гледка към реката, виеща се като стоманена лента под небето, на което се бяха появили първите облаци.

Когато измина половината разстояние (Роланд със Сузана вече стоеше на наклонената пешеходна пътека отвъд процепа и наблюдаваше преминаването на останалите), Джейк се обърна и сърцето му се сви. Докато обсъждаха как да преминат през опасната пукнатина, бяха забравили един член на групата. Ко се беше свил на кълбо на ръба на процепа и очевидно беше скован от страх. Душеше мястото, където свършваше бетонът и започваше ръждясалата подпора.

— По-смело, Ко — подвикна му Джейк.

— Ко! — извика в отговор зверчето и гласът му потрепери като на изплашен човек. То протегна дългата си шия към момчето, но не помръдна. В широко отворените му очи се четеше страх.

Нов порив на вятъра връхлетя върху моста, който отново заскърца и се разлюля. Джейк дочу странен звук, сякаш се беше скъсала силно обтегната струна на китара. От стоманеното въже се беше откъснала метална нишка, която за малко не издраска страната му.

— Побързай! — извика Роланд. — Вятърът се усилва. Побързай, Джейк.

— Няма да оставя Ко.

Момчето тръгна обратно. Не беше направило и две стъпки, когато животинчето предпазливо стъпи на стоманената подпора. Ноктите му драскаха и се плъзгаха по металната повърхност. Еди стоеше зад него, чувстваше се напълно безпомощен и изплашен до смърт.

— Браво, Ко! — насърчаваше го Джейк. — Ела при мен.

— Ко-Ко! Ейк-ейк! — извика дребосъкът и бързо заситни по подпората. Почти беше стигнал до момчето, когато предателският вятър отново връхлетя. Мостът се залюля. Зверчето напразно се опита да забие нокти в металната подпора. Задните му лапи се подхлъзнаха и увиснаха във въздуха, предните отчаяно се вкопчваха в метала, търсейки опора.

Джейк пусна перилото и се спусна да му помогне. Не виждаше нищо освен очите на животинчето.

— Недей! — едновременно изкрещяха Роланд и Еди — стояха от двете страни на процепа, но бяха прекалено далеч и можеха само безпомощно да наблюдават разиграващата се пред очите им сцена.

Джейк се просна по корем върху подпората. Раницата на раменете му подскочи и го удари по гърба, зъбите му тракнаха, сякаш се бяха ударили билярдни топки. Вятърът отново задуха, но момчето не го изчака да затихне. Вкопчи се с едната си ръка в подпората, а другата протегна на Ко, който висеше над пропастта. Зверчето се плъзна, но в последния миг успя да впие зъби в дланта на Джейк. Болката беше непоносима.

Момчето изпищя, но се задържа върху подпората, като притискаше колене към коварната гладка повърхност. Ко висеше от лявата му ръка като цирков акробат, без да откъсва поглед от него, а Джейк видя как собствената му кръв се стичаше на ручейчета върху главата на зверчето.

Сетне вятърът отново връхлетя и Джейк загуби опора.

13

Страхът напусна Еди и беше заменен от странно спокойствие. Младежът захвърли инвалидната количка върху напуканата бетонна повърхност и се затича по металната подпора, без дори да докосва перилото. Джейк висеше с главата надолу над пропастта, а на лявата му ръка като космато махало се полюшваше Ко. Другата му ръка вече разтваряше хватката си.

Еди възседна стоманения прът. Усети пронизваща болка в тестисите, но не й обърна внимание. Сграбчи Джейк за косата, а със свободната си ръка се вкопчи в раницата му. Почувства, че се подхлъзва и в продължение на една кошмарна секунда беше сигурен, че и тримата ще паднат в реката.

Пусна косата на момчето и още по-здраво стисна ремъка, като се молеше на Бога Джейк да не е купил раницата си от магазин за преоценени стоки. Размаха ръка, опитвайки се да хване перилото. Изминаха няколко безкрайни мига, докато тялото му продължаваше да се накланя встрани, после пръстите му се вкопчиха в перилото.

— Роланд! — извика. — Няма да се справя сам!

Но Стрелецът вече беше до него, а Сузана още бе на гърба му. Когато Роланд се наведе, тя го хвана за шията, за да не се изплъзне от хомота. Стрелецът хвана Джейк под мишниците и го издърпа. Щом момчето стъпи върху подпората, то притегли към себе си треперещото зверче. Болката в ухапаната му ръка напомняше редуващи се горещи и ледени приливи.

— Пусни ме, Ко — изстена той. — Опасността премина.

Изпита неописуем ужас, когато му се стори, че дребосъкът няма да се подчини. Сетне челюстите на Ко бавно се разтвориха и той освободи ръката му. По окървавената му длан се виждаха тъмни дупчици.

— Ко — жално изстена зверчето и Еди с удивление забеляза, че в странните му очи блестяха сълзи. То протегна шия и близна с окървавения си език лицето на Джейк.

— Няма нищо — промърмори хлапакът и притисна ръка към топлата козина. Самият той плачеше, лицето му беше изкривено от болка и от ужаса на преживяното. — Не се безпокой. Не ти се сърдя, защото не можеше да постъпиш по друг начин.

Еди бавно се изправи на крака. Беше пребледнял като мъртвец, имаше усещането, че някой е запратил топка за боулинг в корема му. Боязливо протегна ръка към чатала си и се опита с опипване да установи нанесените поражения, След миг промърмори с дрезгав глас:

— Май си направих безплатна вазектомия.

— Нали няма да припаднеш? — попита Роланд. Нов порив на вятъра понесе шапката му и я запрати в лицето на Сузана. Младата жена успя да я сграбчи и я нахлупи чак до ушите му, при което Стрелецът заприлича на малоумен планински отшелник.

— Няма — промълви младежът, — въпреки че ми се иска.

— Погледнете Джейк — обади се Сузана. — Изглежда нараняването му е сериозно.

— Нищо ми няма. — Хлапето се опита да скрие ръка зад гърба си, ала Роланд му попречи. Огледа дланта му и видя поне дузина рани от ухапването, повечето бяха доста дълбоки. Не можеше да прецени дали има счупени кости и прекъснати сухожилия, докато хлапето не свиеше ръка в лакътя, но времето и мястото бяха неподходящи за подобни експерименти.

Погледна към Ко. Животинчето втренчи в него тъжните си и изплашени очи. Не се опитваше да оближе от муцуната си кръвта на Джейк, както би направило всяко животно.

— Не му се сърди — промълви хлапето и още по-силно притисна Ко към себе си. — Вината е моя, задето го забравих. Вятърът щеше да го отнесе.

— Няма да му сторя нищо — обеща Стрелецът. Беше сигурен, че животинчето няма бяс, но все пак не искаше да му позволи за втори път да ухапе Джейк. Колкото до другите болести, които Ко носеше в кръвта си… щеше да остави на съдбата да реши, както ставаше в повечето случаи. Свали кърпата от шията си и избърса муцуната на зверчето, докато успокояващо мърмореше:

— Ето така… Браво, момко.

— Ко — жалостно изскимтя дребосъкът, а Сузана, която надничаше иззад рамото на Стрелеца, беше готова да се закълне, че е доловила нотки на благодарност в гласа на зверчето.

Вятърът отново ги връхлетя. Времето бързо се разваляше. Роланд се обърна към младежа:

— Еди, трябва час по-скоро да слезем от моста. Можеш ли да ходиш?

— Не, господарю, ама ще се влача. — Младежът с изненада установи, че болката в долната част на корема му и между краката все още е силна, но е сравнително поносима.

Добре. Да тръгваме. Движете се колкото е възможно по-бързо.

Роланд се обърна, направи крачка напред и се вцепени. От другата страна на процепа стоеше някакъв човек и невъзмутимо ги наблюдаваше. Очевидно се беше приближил, когато вниманието им беше съсредоточено върху Джейк. На гърба му беше преметнат лък, около главата му беше омотана яркожълта кърпа; вятърът развяваше краищата й като знамена. Носеше обеци, представляващи халки с кръстове по средата. Лицето му беше покрито с отвратителни рани, някои бяха отворени и гнояха. Едното му око беше закрито с бяла копринена превръзка. Непознатият можеше да бъде трийсет, четирийсет или шейсетгодишен. Той вдигна ръка. Роланд не можеше да види какво държи човекът, но забеляза, че формата на предмета е доста правилна за обикновен камък.

Зад непознатия градът се очертаваше със странна отчетливост сред вечерния здрач. Еди хвърли поглед отвъд тухлените сгради на брега (беше сигурен, че това бяха складове, отдавна опустошени от грабители) и когато очите му се залутаха сред сенчестите каньони и каменни лабиринти, той внезапно осъзна колко неоснователни и нелепи са били мечтите му за помощ. Вече различаваше разрушените фасади и покриви, виждаше птичите гнезда по корнизите и в ъглите, зеещите прозорци без стъкла; едва сега си позволи да подуши града и усети не аромата на редките подправки и вкусните храни, които понякога майка му купуваше от „Забар“, а вонята на запален дюшек, който е бил изгасен с течност от помийната яма. Ненадейно разбра Луд, проумя скритата му същност. Ухиленият пират, който се беше появил, докато вниманието им беше отвлечено, навярно приличаше на стар добър елф повече от който и да е друг обитател на този разрушен, умиращ град.

Роланд измъкна револвера си.

— Прибери си пушкалото, приятел — каза непознатият. Говореше с толкова силен акцент, че пътниците едва схващаха смисъла на думите му. — Махни го от очите ми, сърчице мое. Виждам, че те бива, ама този път си намери майстора.

14

Панталоните на непознатия бяха закърпени със зелено кадифе; приличаше на пират в края на славната си кариера — болен, но все още опасен.

— Ами ако не ти повярвам? — обади се Стрелецът. — Ами ако реша да пусна един куршум в краставата ти глава?

— Тогава ще се озова в ада малко преди теб, за да ти отворя вратата — отвърна човекът с жълтата забрадка и дружелюбно се засмя, после махна с ръка. — Все ми е тая, рано или късно ще попадна там.

Роланд си помисли, че това беше самата истина. Човекът изглеждаше така, сякаш му оставаше да живее най-много година… а последните месеци от живота му със сигурност щяха да бъдат адски неприятни.

Гноящите рани по лицето му не бяха предизвикани от радиацията; Стрелецът предполагаше, че непознатият е в последния стадий на болестта, която лекарите наричат „сифилис“, но по-популярното й название е „подарък от проститутката“. Срещата с опасен противник винаги е неприятна, но човек може да прецени какви са шансовете му. Ала съвсем различно е, когато се сблъскаш с жив мъртвец.

— Знайте ли к’во държа, сладурчета? — попита пиратът. — Вижте до к’во се е докопал старият ви приятел Гашър. Това е граната — симпатичен сувенир от Беловласите. Вече съм й свалил шапчицата, щото е невъзпитано да бъдеш с шапка, когато се запознаваш с разни хора, нал тъй?

Лудешки се за киска, сетне млъкна и лицето му отново стана сериозен, сякаш някой беше натиснал превключвател, намиращ се в разлагащия му се мозък.

— Загрявате ли, че сега само пръстът ми задържа иглата, мили мои. Очистиш ли ме, след секунда ще чуете „бум!“. И мокро петно няма да остане от теб и маймуната, дето я носиш на гърба си. От малкия също. Младежът, дето се цели в мен с детското пистолетче, може да оцелее… но със сигурност ще пукне, щом падне в реката, което непременно ще стане, щото от четиридесет години този мост виси на косъм и му трябва само леко побутване, че да се сгромоляса. Хайде, прибери си ютията, иначе всички ще се отправим в ада.

Роланд се запита дали ще може с един изстрел да избие гранатата от ръката му, но като видя как силно я стиска пиратът, неохотно пъхна револвера си в кобура.

— Браво! — извика Гашър, който беше възвърнал доброто си настроение. — Само като те погледнах, разбрах, че не си тъпак. О, да, точно така!

— Какво искаш! — провикна се Роланд, въпреки че вече знаеше желанието на непознатия.

Гашър вдигна свободната си ръка и посочи с мръсния си пръст към Джейк.

— Даваш малкия и ще ви пусна да си вървите, по живо, по здраво.

— Що не си го начукаш! — моментално реагира Сузана.

— С удоволствие — ухили се пиратът. — Дайте ми парче стъкло, за да си отрежа пикалото и да го набутам където му е мястото — защо не, и без това за нищо не ми служи. Мамка му, щом реша да пусна една вода, така ме боли, че всичко в корема ми се свива на топка. — Странните му очи с цвят на стомана не се отделяха от лицето на Роланд. — Е, к’во решаваш, добри ми приятелю?

— Какво ще се случи с нас, ако ти предам момчето?

— Вече ти казах — ще ви пуснем да си вървите по живо, по здраво — побърза да отговори човекът с жълтата забрадка. — Обещавам ти го от името на Тик Так. Заръча да ви предам думите му, а той е без грешка, винаги спазва обещанието си. Правичката да ти кажа, не гарантирам за младоците, с които може да се сблъскате, ама няма да имате проблеми с хората на Тик Так.

Какви ги дрънкаш, Роланд? — избухна Еди. — Нали не мислиш да изпълниш ултиматума му!

Стрелецът не погледна към Джейк, а устните му почти не помръднаха, когато едва чуто промълви:

— Ще изпълня обещанието си.

— Знам — прошепна момчето, сетне повиши глас: — Прибери пистолета, Еди. Сам ще реша.

— Джейк, сигурно си откачил!

Пиратът доволно се изкиска:

— Не е, миличък. Ще си помисля, че ти си откаченият, ако не ми повярваш. Най-малкото докато е с нас, барабаните няма да му навредят. Само си помисли — ако лъжех, щях да ви накарам да хвърлите револверите си. Фасулска работа, нали? Ама не го направих.

Сузана беше чула какво бе прошепнал Роланд на момчето, освен това разбираше, че при това развитие на събитията нямат голям избор. Обърна се към младежа и промълви:

— Прибери оръжието, Еди.

— Откъде знаеш, че няма да хвърли гранатата, щом му предадем малкия?

— Само да се опита, ще я взривя във въздуха — промърмори Стрелецът. — Този тип знае, че мога да го направя.

— Май че можеш — обади се Гашър. — Като те гледам, направо ти вярвам.

— Ако е казал истината — продължи Роланд, — той ще пукне, дори ако не улуча „играчката“ му, тъй като навярно мостът ще се срути и всички ще полетим в пропастта.

— Умник си, синко! — възкликна пиратът. — Бива си те, а? — Изкикоти се, после се намръщи и заговори като на непослушно дете: — А сега край на приказките, приятелче. Решавай: ще ми дадеш момчето или всички дружно ще се отправим в небитието.

Преди Роланд да отговори, Джейк се промъкна покрай него и стъпи на металната подпора. Все още притискаше към гърдите си Ко, а окървавената си лява ръка беше протегнал пред себе си.

— Недей, Джейк! — отчаяно извика Еди.

— Ще те спася — едва чуто каза Роланд.

— Знам — повтори момчето. Вятърът отново задуха, мостът се залюля и застена. Появиха се вълни с разпенени гребени, водата кипеше около останките от синия влак, които стърчаха от речното корито.

— Ела, пиленце мое! — замърка Гашър. Устните му се разтегнаха в зловеща усмивка; няколкото му зъба стърчаха от венците като полуразрушени надгробни камъни. — Ела при мен, млади приятелю! Върви, не се страхувай.

— Роланд, може би този тип блъфира! — извика Еди. — Ами ако това изобщо не е граната?

Стрелецът не му отговори.

Когато Джейк наближи ръба на процепа, Ко заръмжа и се озъби на Гашър.

— Хвърли в реката тази говоряща торба с черва — нареди пиратът.

— Майната ти — отговори Джейк със същия спокоен тон.

Гашър смаяно го изгледа, сетне кимна.

— Падаш си по него, а? — Отстъпи две крачки и продължи: — Пусни го, щом стъпиш на бетона, ама ако се нахвърли върху мен, така ще го изритам, че мозъкът му ще изхвърчи през неговия задник.

— Задник — изсъска Ко през зъби.

— Млъкни — прошепна му Джейк.

Точно когато стъпи на ръба на пешеходната пътечка, нов порив на вятъра разлюля моста. Този път звукът от късащи се метални нишки сякаш идваше отвсякъде. Момчето се обърна и видя, че Еди и Роланд са се вкопчили в перилото. Сузана надничаше иззад рамото на Стрелеца и вятърът развяваше гъстата й къдрава коса. Джейк им помаха, Роланд също вдигна ръка. „Този път няма да ме оставиш да падна, нали?“ — беше попитало момчето. „Не, никога, повече“ — бе отвърнал Стрелецът. Джейк му вярваше, но се страхуваше от онова, което можеше да се случи, докато приятелят му се притечеше на помощ. В мига, когато пусна Ко, пиратът се спусна напред и се опита да изрита животинчето, ала то успя да отскочи встрани.

— Бягай! — изкрещя Джейк. Ко се подчини, стрелна се покрай тях и с наведена глава се понесе към края на моста откъм Луд, като криволичеше, за да избегне дупките, и прескачаше пукнатините в бетона. След секунда Гашър стисна Джейк за шията. Вонеше на мръсотия и разлагаща се плът, от съчетанието на двете миризми се получаваше невъобразима смрад. Момчето почувства, че му се повдига.

Пиратът потърка чатала си в задника му и промърмори:

— Май смъртта не е така близо, както предполагах. Нали казват, че от виното на младостта се напиват дори старците. Хайде да се позабавляваме, пиленце мое. Ще се повеселим така, че даже ангелите ще ни завидят.

„Господи!“ — ужасено си помисли Джейк. Гашър отново повиши глас:

— Ние тръгваме, храбрецо — предстоят ни велики дела и срещи с велики хора, но аз ще изпълня обещанието си. Препоръчвам ви да останете на мястото си петнайсет минути. Ако ме последвате, всички ще се отправим в пъкъла. Ясно ли е?

— Да — отвърна Роланд.

— Вярваш ли, че действително нямам какво да губя?

— Да.

— Прекрасно. Мърдай, момче. Хайде, по-живо!

Гашър още по-силно стисна шията на Джейк и момчето почувства, че се задушава. Същевременно той задърпа пленника назад. Заотстъпваха с лице към пукнатината, отвъд която стояха Роланд със Сузана на гърба му и Еди, стискащ рюгера, който пиратът беше нарекъл детско пистолетче. Джейк чуваше задавеното дишане на Гашър; но което беше по-лошо, подушваше вонящия му дъх.

— Хич не се опитвай да ми скроиш някой номер — прошепна пиратът, — щото ще ти откъсна сладките топки и ще ти ги набутам отзад. Ще бъде жалко да ги изгубим, преди да съм се възползвал от тях, а? Много жалко, пиленце мое.

Стигнаха до края на моста и Джейк се напрегна — страхуваше се, че Гашър все пак ще хвърли гранатата. Ала отвратителният човек не го стори… поне не в този момент. Повлече момчето по тясната пътека между две ниски постройки, които навремето са били будки за събиране на пътната такса. Зад тях се издигаха тухлените складове, напомнящи затворнически сгради.

— А сега, сладурче, ще пусна шията ти, за да си поемаш въздух, докато тичаш. Обаче ще те държа за ръката и ако не бягаш по-бързо от вятъра, ще я откъсна и ще я използвам, за да те пребия до смърт. Ясно ли е?

Момчето кимна и внезапно „примката“ около шията му се разпусна. В този миг отново усети непоносимата болка в ръката си, която се беше подула и сякаш пареше. Сетне Гашър го сграбчи за рамото (пръстите му бяха като железни окови) и Джейк забрави за болката.

— Чао, скъпи приятели! — извика пиратът с неестествено бодър фалцетов глас и размаха гранатата към хората отвъд процепа. После изръмжа на Джейк: — А сега тичай, малък боклук! Тичай!

Обърна момчето и го тласна така, че то побягна с всичка сила. Двамата пробягаха по наклонената рампа и се озоваха на улицата. Първата мисъл, която се мярна в трескавото съзнание на Джейк, беше, че навярно така би изглеждал Ийст Ривър Драйв след двеста-триста години, след като някаква ужасяваща мозъчна болест е унищожила всички разумни същества по света.

Край тротоарите стояха ръждясали железни грамади — безсъмнено купетата на някогашни автомобили. Повечето напомняха джипове с формата на балон и Джейк си помисли, че никога не е виждал подобни коли (освен онези, които караха изисканите герои с бели ръкавици във филмите на Уолт Дисни), по между тях забеляза и фолскваген „костенурка“, шевролет „Корвер“ и автомобил, напомнящ форд, модел А. Зловещите скелети нямаха гуми — навярно бяха откраднати или отдавна се бяха превърнали в прах. Всички стъкла бяха счупени, сякаш оцелелите обитатели на града се страхуваха, че дори случайно могат да видят собствените си изображения.

Под и между изоставените коли се виждаха метални отпадъци от неизвестен произход и блестяха стъклени отломки. Някога, в отдавна отминали и по-щастливи времена, от двете страни на булеварда са се издигали дървета, но сега те бяха мъртви и приличаха на метални скулптури, издигащи се на фона на небето, покрито с облаци. Някои от складовете бяха разрушени от бомбардировки или бяха рухнали от старост, а зад тях се виждаха реката и ръждивите подпори на моста. Миризмата на разложение, която сякаш удряше в носа, беше по-силна от всякога.

Улицата беше прокарана право на изток и се отклоняваше от пътя на Лъча. Джейк забеляза, че докъдето стигаше погледът му, платното и тротоарите бяха осеяни с отломки и боклуци. Стори му се, че след пет-шест пресечки пътят е напълно блокиран, но пиратът го влачеше точно в тази посока. Отначало тичаше редом с него, сетне не издържа на бясното му темпо, задъха се и започна да изостава. Пиратът гневно го дръпна и едва не го събори на земята, после отново го повлече към барикадата от боклуци, бетонни отломки и ръждясали метални греди. Преградата, която според момчето беше дело на човешки ръце, се простираше между две големи сгради с мраморни фасади. Пред зданието вляво стоеше статуя, която Джейк веднага позна: това беше сляпата богиня на правосъдието, следователно сградата зад нея беше съдебна палата. Ала не успя да я разгледа по-внимателно, тъй като Гашър неуморно го влачеше към барикадата и нито за миг не забавяше крачка. „Ще загинем, ако се опита да преминем през заграждението“ — помисли си той, но пиратът, който тичаше бясно, независимо от заболяването си, вкопчи още по-силно пръстите си в рамото му и го повлече след себе си. В този миг момчето забеляза тесен проход сред на пръв поглед хаотично струпаните бетонни късове, счупени мебели, ръждясали водопроводни тръби, парчета от купетата на камиони и автомобили. Внезапно разбра, че този лабиринт щеше да забави Роланд поне с няколко часа, ала тук Гашър се ориентираше като в собствения си двор и знаеше в каква посока да се движи.

Тъмният проход към уличката беше от лявата страна на преградата. Когато се приближиха към него, пиратът хвърли зад себе си зеления предмет, който упорито бе стискал досега.

— Наведи се, котенцето ми! — изкрещя той, сетне истерично се закиска. След миг силна експлозия разтърси улицата. Един от странните куполообразни автомобили полетя във въздуха, няколко пъти се преобърна и падна на покрива си. Над Джейк изсвистяха парчета от тухли, нещо го удари по рамото. Препъна се и щеше да падне, но Гашър го изправи на крака и го помъкна към пролуката. Щом преминаха барикадата и се озоваха в тясната уличка отвъд, от всички страни сенките алчно протегнаха ръце към тях.

Когато изчезнаха в прохода, иззад бетонния блок изпълзя космато създание — това беше Ко. За миг зверчето застана пред пролуката — протягаше шия, а очите му странно проблясваха. После последва момчето и пирата, като предпазливо душеше земята.

15

— Да вървим — обади се Роланд, когато Гашър изчезна от погледа му.

— Как можа! — възмутено се провикна Еди. — Как можа да дадеш момчето на този ненормалник!

— Нямах избор. Докарай инвалидната количка. Мисля, че ще ни потрябва.

Когато се озоваха на бетонната пътечка отвъд процепа, се разнесе гръмка експлозия. Мостът се разлюля, а във въздуха полетяха каменни и метални отломки.

— Божичко! — промълви Еди, пребледня като платно и изплашено се обърна към спътника си.

— Засега нямаме повод за безпокойство — спокойно отговори Роланд. — Типове като Гашър боравят внимателно с експлозивите.

Когато се приближиха до будките в края на моста, той спря на върха на наклонената рампа.

— Знаел си, че онзи гадняр не блъфира, нали? — промърмори Еди. — Не си предполагал, а си бил сигурен.

— Гашър е пред прага на смъртта, а хората като него няма защо да блъфират. — Роланд говореше спокойно, но в гласа му се долавяха горчивина и болка. — Знаех, че може да се случи нещо подобно, и ако го бяхме забелязали преди да се озовем в обсега на гранатата му, може би събитията щяха да се развият по друг начин. Но вниманието ни беше: погълнато от падането на Джейк, поради което пиратът успя незабелязано да се приближи. Навярно си въобразява, че сме довели момчето, за да си осигурим безопасно преминаване през града. По дяволите! Ама че късмет! — Стрелецът удари с юмрук бедрото си.

— Да не губим време, а да спасим Джейк.

Роланд поклати глава.

— Трябва да се разделим. Не можем да заведем Сузана в града, но не бива да я оставяме сама.

— Но…

— Изслушай ме и не възразявай… щом искаш да спасим Джейк. Ако продължаваме да стърчим тук, напълно ще загубим следите на онзи мръсник. Вие със Сузана ще имате важна задача. Ако в града има друг Блейн (Джейк е сигурен в съществуването му), двамата трябва да го откриете. Сигурно има някаква гара или станция. Разбираш ли какво ти казвам?

За щастие този път младежът не започна да спори, само промърмори:

— Да речем, че го открием. Какво ще правим после?

— Стреляйте във въздуха през половин час. Щом се добера до Джейк, двамата ще дойдем при вас.

— Възможно е изстрелите да привлекат вниманието и на други хора — намеси се Сузана. Младежът й беше помотал да се освободи от превръзката и тя отново седеше в инвалидната количка.

Стрелецът ледено ги изгледа и промърмори:

— Надявам се да се справите с нападателите.

— Добре. — Еди протегна ръка и Роланд я стисна. — Намери го, приятелю.

— Не се съмнявам, че ще го открия, по се моли на твоите богове това да не ми отнеме прекалено много време. И не забравяйте лицата на бащите си.

— Сузана кимна.

— Ще се постараем.

Стрелецът се обърна и се затича надолу по рампата. Когато изчезна от погледа му, Еди се обърна и изобщо не се изненада, когато забеляза, че по лицето на младата жена се стичаха сълзи. На самия него му идваше да заплаче. Само преди половин час бяха малка, сплотена групичка приятели, но всичко се беше разпаднало само за няколко минути. Джейк беше отвлечен, Роланд беше тръпки след похитителя, дори Ко беше избягал. Никога през живота си младежът не се беше чувствал толкова самотен.

— Имам чувството, че повече няма да ги видим — промълви Сузана.

— Не дрънкай глупости! — грубо я прекъсна той, макар да разбираше думите й. Предчувствието, че са стигнали до края на пътешествието си, което едва беше започнало, тежеше като камък на сърцето му. — Мисля, че в битката с Атила — хунския вожд, точките са три към една в полза на Роланд Варварина. Да вървим, Сузи. Не бива да изпуснем влака.

— Но къде отиваме? — отчаяно попита младата жена.

— Нямам представа. Може би трябва да открием някой мъдър стар елф и да го попитаме.

— Какви ги дрънкаш, Едуард Дийн?

— Няма значение — промълви младежът и като разбра, че ще се разплаче, здраво стисна ръкохватките на инвалидната количка и я затика по обсипаната със счупени стъкла рампа, която водеше към град Луд.

16

Джейк се движеше като сред гъста мъгла, единственият отличителен знак в този свят беше болката; пулсиращата му ръка, рамото му, в което като стоманени гвоздеи се забиваха пръстите на Гашър, белите му дробове, които сякаш изгаряха от парещата болка. Не след дълго усети невероятна болка в хълбока, която го накара да забрави другите си страдания. Питаше се дали Роланд вече е по петите им. Тревожеше се колко ли ще издържи Ко в този странен свят, толкова различен от равнините и горите сред които беше живял досега. Внезапно Гашър му зашлеви силен шамар и разкървави носа му. Болката накара момчето да забрави тревожните си мисли.

— Побързай, малък мръснико. Размърдай сладкото си задниче.

— Тичам… с всичка сила… — задъхано произнесе момчето и едва успя да избегне парчето стъкло, което стърчеше от стената вляво като дълъг прозрачен зъб.

— Давай, давай, иначе ще те шибна по главата и ще те влача за косата. Размърдай се, скапаняко!

С огромно усилие на волята Джейк затича по-бързо. Когато навлязоха в тесния проход, си беше помислил, че скоро ще излязат на булеварда, ала сега разбираше, че се е излъгал. Движеха се не по обикновена уличка, а по замаскирано и укрепено шосе, което водеше в страната на Беловласите. Високите стени, които сякаш всеки момент щяха да рухнат върху тях, бяха изградени от най-невероятни материали: останки от автомобили, отчасти или напълно сплеснати от огромните гранитни и стоманени плочи, поставени върху тях; мраморни колони; странни машини, които бяха покрити с ръжда на местата, незащитени от черна смазка; изработена от никел и кристал риба с размерите на малък самолет, върху която на Свещения език беше написано „НАСЛАДА“; преплетени вериги, състоящи се от халки, големи колкото главата на Джейк, омотани около хаотично нахвърляни мебели, които се крепяха на върха на барикадата като цирков слон, балансиращ върху малка метална платформа.

Стигнаха до място, където пътеката се разделяше и Гашър без колебание пое по лявото отклонение. След малко се озоваха пред ново разклонение; трите пътечки бяха толкова тесни, че напомняха проходи в тунел. Този път пиратът избра дясната. Стените от двете й страни бяха изградени от полуизгнили кашони и огромни блокове влажна хартия. Беше прекалено тясна, за да могат похитителят и момчето да тичат рамо до рамо. Гашър блъсна Джейк пред себе си и го заудря по гърба, за да го накара да тича по-бързо. „Навярно така се чувства телето, когато го водят, към скотобойната“ — помисли си Джейк и се зарече, че ако остане жив, завинаги ще се откаже от месото.

— Тичай, мой малки любовнико! Тичай!

Докато преминаваха през заплетения лабиринт и навлизаха все по-дълбоко в джунглата от ръждива стомана, счупени мебели и захвърлени машини, Джейк разбра, че е обречен. Дори Роланд нямаше да го открие. Стрелецът положително щеше да се загуби и да броди из този кошмарен лабиринт до края на живота си.

Сега пътеката се спускаше надолу и от двете й страни вместо стени от пресована хартия се издигаха планини от шкафове, сметачни машини и компютърно оборудване — все едно, че тичешком преминаваха през някакъв склад. Стената вляво от Джейк сякаш беше изградена от телевизионни приемници и видеомонитори. Екраните им се взираха в него като изцъклените очи на мъртъвци. След известно време момчето разбра, че действително се намираха в тунел. Ивицата сумрачно небе над тях се стесни, превърна се в тънка линия, която постепенно стана тънка като конец. Намираха се в свят, който сякаш беше въплъщение на нечий кошмарен сън, и тичаха като плъхове през лабиринта от смет.

„Какво ли ще се случи, ако всичко това рухне върху нас?“ — питаше се Джейк, но беше толкова изтощен, че подобна перспектива изобщо не го плашеше. Ако покривът паднеше, поне щеше да има възможност да си поотпочине.

Гашър тичаше след него и го направляваше както фермер направлява магарето си — удряше го по едното или по другото рамо, което означаваше да завие наляво или надясно. Ударът по тила означаваше, че трябва да се движат направо. Джейк отскочи, опитвайки се да избегне някаква тръба, която стърчеше от стената, ала не успя. Удари бедрото си и политна върху купчина стъкла и натрошени дъски. Пиратът успя да го хване и го блъсна пред себе си.

— Тичай, некадърнико! Май започваш да издишаш, а? Ако не беше Тик Так, щях да те оправя още тук, а после щях да ти прережа гърлото. Бога ми, така щях да направя.

Джейк продължаваше да тича. Струваше му се, че е обгърнат от червеникава мъгла; усещаше нетърпима болка, подсилвана от юмруците на Гашър, които се стоварваха ту върху едното или другото му рамо, ту върху главата му. В мига, когато усети, че силите го напускат, пиратът го сграбчи за шията и го дръпна толкова рязко, че момчето се блъсна в него и едва сподави вика си.

— А сега ще ти покажа една хитринка — задъхано изрече Гашър. — Погледни право напред — ще видиш две жици, дето се кръстосват над земята. Е, забеляза ли ги?

Отначало Джейк не виждаше нищо. В прохода цареше полумрак; отляво се издигаха купчини от огромни медни чайници, а отдясно бяха натрупани стоманени контейнери, напомнящи леководолазни акваланги. Стори му се, че ако си поеме дълбоко въздух, металната лавина ще се спусне надолу. Отметна косата от челото си и се опита да не мисли какво ще се случи, ако го притиснат тоновете стомана. Присви очи и се втренчи към мястото, което показваше похитителят му. В полумрака успя да различи две сребристи жици, напомнящи струни на китара или на банджо. Спускаха се от противоположните стени на прохода и се пресичаха на шестдесетина сантиметра от земята.

— Трябва да пропълзиш под тях, миличък. И внимавай, щото само да докоснеш жицата, купища цимент и стомана ще се изсипят върху крехкия ти череп. И върху моя, разбира се, макар да се съмнявам, че ти пука за мен. Хайде, тръгвай.

Джейк свали раницата, просна се по корем и я тласна през процепа. Докато предпазливо пропълзяваше под тънките, обтегнати проводници, откри, че все още не му се иска да се разделя с живота. Струваше му се, че усеща как топовете внимателно подредени отпадъци всеки миг ще се стоварят върху него. „Навярно жиците са свързани с камъни, които служат за опора — помисли си той. — Ако една се скъса, от нас ще останат само мокри петна.“ За миг гърбът му докосна проводника, разнесе се зловещо скърцане.

— Внимавай, сладурче — изстена Гашър. — Внимавай, чуваш ли?

Джейк пропълзя под кръстосаните жици, като си помагаше с лакти и колене. Косата му, мокра от потта, отново прилепна върху челото му, но той не посмя да я отметне.

— Успя — промърмори похитителят и се плъзна под проводниците с лекота, която подсказваше, че прави това много често. Щом се изправи, сграбчи раницата, преди момчето да успее да я сложи на гърба си. Развърза я и надникна вътре, като мърмореше:

— Какво носиш тук, миличък? Имаш ли подаръче за стария си приятел? Падам си по подаръците, знаеш.

— Няма нищо, освен…

Похитителят зашлеви момчето и от носа му рукна кръв.

— Защо ме удари? — гневно възкликна Джейк и същевременно се почувства унизен.

— Защото обичаш да дрънкаш — още не съм ослепял и сам мога да видя какво има в скапаната ти торба — извика Гашър и хвърли раницата на земята, сетне устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. — И още заради това, че за малко не умори и двама ни. — Замълча, после добави с по-спокоен тон: — А най-вече, щото ми беше кеф, признавам. Ръцете ме засърбяват всеки път, щом погледна тъпата ти физиономия. — Той се усмихна още по-широко, при което се откриха белезникавите му гноящи венци. Джейк потръпна от отвращение и си помисли, че това вече е прекалено много. — Ако упоритият ти приятел успее да ни проследи дотук, положително ще падне в капана. Очаква го приятна изненада, а? — Похитителят вдигна глава, устните му все още бяха разтегнати в подигравателна усмивка. — Доколкото си спомням, някъде над нас се намира цял градски автобус.

Джейк се разрида — беше изморен до смърт и бе загубил всякаква надежда. Горещите му сълзи оставяха бразди върху мръсното му лице.

Гашър заплашително вдигна ръка.

— Размърдай се, сладур, иначе и аз ще се разплача, понеже съм много мекушав човек. Ама като ми стане тъжно, започвам да бия, та да ми поолекне. Бягай!

Двамата отново затичаха напред. Гашър избираше пътеки, които водеха все по-навътре във вонящия и скърцащ лабиринт, като направляваше момчето с удари по раменете му. След известно време барабаните започнаха да бият. Звукът, който се разнасяше отвсякъде и отникъде, накара Джейк да загуби всякаква надежда. Той престана да мисли и позволи на кошмара да го сграбчи в хищните си прегръдки.

17

Роланд спря пред барикадата, която преграждаше цялата улица. За разлика от Джейк той ме се надяваше, че ако я премине, отново ще се озове на булеварда. Сградите, които се издигаха като острови сред море от смет, сечива и машинни части, навярно се охраняваха от часови и в тях положително бяха заложени капани. Част от отпадъците, от които беше изградена барикадата, безсъмнено се бяха натрупали в продължение на петстотин, седемстотин или хиляда години, но повечето бяха домъкнати тук от Беловласите. Източните райони на Луд се бяха превърнали в тяхна крепост и сега той стоеше пред нея.

Бавно се приближи и забеляза прохода, който беше полускрит зад огромен бетонен блок. В праха се виждаха отпечатъци от стъпки — едните бяха много по-малки. Стрелецът приклекна и след като внимателно ги огледа, забеляза още едни отпечатъци, очевидно оставени от лапите на дребно животно.

— Ко? — тихо извика той. След секунда животинчето тихо излая. Роланд влезе в прохода и след първия остър завой видя в полумрака очите на Ко. Изтича към него, а зверчето, което не позволяваше на хората (с изключение на Джейк) да го доближават, отстъпи крачка назад, сетне спря и тревожно се втренчи в Стрелеца.

— Ще ми помогнеш ли? — попита Роланд. Дълбоко в съзнанието му се надигаше червената пелена, съпътстваща възбудата от предстоящата битка, но още не беше настъпило време за схватката. Сега не биваше да се отдава на това чувство, което му доставяше неописуемо облекчение. — Ще ми помогнеш ли да открием Джейк?

— Ейк! — повтори зверчето, без да откъсне тревожните си очи от лицето на Стрелеца.

— Тогава да тръгваме. Търси Джейк.

Ко рязко се обърна и хукна напред, душейки земята. Роланд го последва, като понякога вдигаше глава да го погледне. Иначе погледът му беше прикован в покрития с прах паваж — търсеше следите на двамата, които преследваше.

18

— Боже мой! — възкликна Еди. — Питам се що за хора са тези!

Бяха прекосили няколко квартала, като вървяха по булеварда, започващ от рампата, бяха забелязали барикадата (разминавайки се с Роланд, който беше влязъл в прохода преди по-малко от минута), след което завиха на север и се озоваха на широк булевард, напомнящ на Еди за Пето Авеню. Младежът не посмя да сподели впечатленията си със Сузана; беше прекалено разочарован от гледката на вонящия разрушен град, за да изпитва оптимизъм.

„Пето Авеню“ ги отведе до група бели каменни сгради и на Еди му се стори, че е попаднал в древния Рим, познат му от филмите за гладиатори, които беше гледал като малък по телевизията, Зданията бяха неприветливи, но за разлика от другите постройки в града бяха идеално запазени. Младежът беше сигурен, че в тях са се помещавали галерии, библиотеки, може би музеи. Сградата с куполообразния покрив, който беше напукан като гигантско яйце от гранит, вероятно е била обсерватория, макар да беше прочел някъде, че астрономите не обичат големите градове, тъй като електрическото осветление им пречи да наблюдават звездите.

Между внушителните постройки се простираха широки пространства и макар тревата и цветята, които някога бяха покривали просторните поляни, да бяха задушени от плевелите и храсталаците, кварталът изглеждаше някак величествен. Еди се питаше дали тук е бил центърът на културния живот в Луд. Естествено тези времена бяха безвъзвратно отминали; едва ли Гашър и приятелите му се интересуваха от балет или от камерна музика.

Двамата със Сузана стигнаха до голямо кръстовище, от четирите страни на което, като спици на колело, започваха широки булеварди. В центъра на колелото се намираше голям павиран площад, заобиколен от дванадесетметрови стоманени стълбове с прикрепени към тях високоговорители. Сред площада се издигаше пиедестал с полуразрушена статуя — застанал на задните си крака бронзов боен кон, позеленял от времето. Воинът, който някога беше яхал животното, лежеше встрани на покрития си с ръжда хълбок, стиснал в едната си ръка меч, а в другата — нещо подобно на картечница. Краката му бяха извити, сякаш все още възсядаше коня, но ботушите му бяха останали на хълбоците на бронзовото животно. Върху пиедестала с избледнели от времето оранжеви букви беше написано: „Смърт на Беловласите!“.

Еди забеляза, че от двете страни на всеки булевард също се издигаха стълбове с високоговорители. Някои бяха повалени, по останалите висяха гирлянди от трупове. Площадът, на който излизаше „Пето Авеню“, и четирите булеварда бяха „охранявани“ от малка армия мъртъвци.

— Що за хора са тези? — отново промълви младежът.

Не очакваше отговор, пък и Сузана нямаше намерение да проговори… въпреки че имаше какво да каже. И преди в съзнанието й се бяха мяркали картини от изчезналия свят на Роланд, но този път изображението беше необичайно ярко и отчетливо. Предишните видения, особено онези, които й се бяха явили в Ривър Кросинг, бяха някак илюзорни и призрачни, като сънища, ала сега картините проблеснаха в съзнанието й като ярък пламък. Стори й се, че съзира изкривеното лице на опасен престъпник, осветено от мълния.

Високоговорителите… висящите трупове… барабаните. Внезапно разбра какво е общото помежду им, също както по-рано беше разбрала, че тежко натоварените фургони, преминаващи през Ривър Кросинг на път за Джимтаун, са били теглени от волове, не от магарета или коне.

— Не обръщай внимание на тази гадост — промълви тя и установи, че гласът й леко трепери. — Важното е да открием влака. Имаш ли представа къде се намира?

Еди погледна към притъмнялото небе и откри пътя на Лъча сред сгъстяващите се облаци. Огледа се и изобщо не се изненада, когато забеляза, че входът към улицата, която почти съвпадаше с линията на Лъча, беше охраняван от гигантска каменна костенурка. Грозната й глава се подаваше изпод черупката от гранит; хлътналите й очи сякаш любопитно се взираха в тях. Еди кимна към нея и иронично се усмихна, сетне промърмори:

— Имало едно време огромна костенурка…

Сузана погледна към статуята и мълчаливо поклати глава. Еди затика инвалидната количка през площада към Улицата на костенурката. От висящите на стълбовете трупове лъхаше странна миризма на канела, която накара стомахът му да се свие… защото всъщност беше приятна — аромат на някаква подправка, с която всяко дете би поръсило филията си.

За щастие Улицата на костенурката беше широка, а повечето трупове вече се бяха превърнали в мумии, но Сузана забеляза няколко мъртъвци с почернели и подути лица, върху които бяха накацали мухи, а в празните им очни кухини пълзяха червеи.

Под всеки стълб имаше купчинка кости.

— Навярно са хиляди — прошепна Еди, — Мъже, жени, деца…

— Да — отвърна тя. Стори й се, че чува гласа на друга жена. — Разполагали са с много време и са го използвали, за да се избиват взаимно.

— Точно сега ми е необходим някой от мъдрите елфи — промърмори младежът и се изкиска, но звукът по-скоро напомняше ридание. Едва сега започваше да проумява значението на наглед баналната фраза „светът се е променил“, разбираше до какво могат да доведат невежеството и злото.

„Високоговорителите са били поставени като предохранителна мярка по време на войната — помисли си Сузана. — Точно така. Бог знае по време на коя война и колко години са изминали оттогава. Чрез тях владетелите на Луд са обявявали своите решения на жителите на града. Самите те са обитавали някакво скривалище, където са били в безопасност от бомбардировките — нещо подобно на бункера, където в края на Втората световна война са се укривали Хитлер и неговите главнокомандващи.“

Стори й се, че чува властния глас, разнасящ се от високоговорителите — чуваше го съвсем отчетливо като скърцането на фургоните, които преминаваха през Ривър Кросинг, и плющенето на камшика над впрегнатите волове.

„Центровете 1 и 5 за раздаване на продукти днес няма да работят. Притежателите на купони ще бъдат обслужвани от центрове 2, 3, 4.“

„Девети, десети и дванайсети отряди на милицията спешно да се явят в Сендсайд.“

„От осем до десет часа се очакват въздушни нападения. В този период гражданското население трябва да се укрие в съответните скривалища. Носете противогази. Повтарям, носете противогази.“

Да, използвали са високоговорителите за съобщения… и за нещо подобно на новинарски емисии — пропаганди, изпълнени с лъжи, които Джордж Оруел би нарекъл „замазващи истината“. А в промеждутъците между новините и съобщенията са звучали бодри военни маршове и призиви да се отмъсти за падналите на бойното поле, като се изпращат нови жертви в безсмислената кланица.

После войната е свършила и в града се е възцарила тишина… за известно време. Ала скоро високоговорителите отново влезли в употреба. Преди колко години се е случило това? Прели сто? Или преди петдесет? Всъщност нямаше значение. Важното беше, че всеки път, когато отново заработваме, от тях се разнася запис на … на барабани. Потомците на коренните жители на Луд са решили, че това е… какво? Може би гласът на Костенурката. Или заповедта на Лъча.

Сузана си спомни как беше попитала баща си (спокоен, но изключително циничен човек), дали вярва в съществуването на Бог, който се разпорежда със съдбите на хората. „Какво да ти кажа — беше отвърнал той, — според мен истината е някъде по средата. Сигурен съм, че има Бог, но мисля, че напоследък изобщо не се занимава с с нас. Струва ми се, че след като погубихме сина Му, най-сетне е проумял, че синовете Адамови и Евините дъщери са безнадежден случай, и е вдигнал ръце от нас. Признавам, че е постъпил изключително мъдро.“

Тя беше реагирала на изказването му (което всъщност не я беше изненадало, тъй като по онова време беше на единадесет и беше осъзнала схващанията на баща си), като му беше показала малко съобщение в рубриката „Църковни новини“ в местния вестник. В него се казваше, че следващата неделя преподобният Мърдок от методистката църква „Божие милосърдие“ ще изнесе проповед на тема „Бог говори с нас всеки ден“, съдържаща цитати от Първото послание към коринтяните. Баща й се разсмя така, че от очите му потекоха сълзи. Когато се поуспокои, заяви: „Навярно всеки от нас чува нечий глас. Но можеш да заложиш и последния си долар на онова, което ще ти кажа, миличка: всички ние (включително преподобният Мърдок) чуваме само гласа, който ни казва онова, което искаме да чуем. Много е удобно, нали?“

Очевидно тези хора са искали да чуят в записаните на лента барабанни удари призив за извършване на ритуални убийства. А сега, когато от стотиците (или хилядите) високоговорители се разнасяха пулсиращи звуци — удари на барабан, определящи ритъма на песен на Зи Зи Топ, която, ако паметта на Еди не му изневеряваше, се наричаше „Цип“ — обитателите на града ги приемаха като сигнал да приготвят клуповете и да обесят още няколко души на най-близкия стълб.

„Колко ли са били убити? — питаше се тя, докато Еди тикаше количката, а под надупчените гуми скърцаха натрошени стъкла и шумоляха смачкани хартии. — Колцина са загинали само заради повредата в някакво подземно електронно устройство? Дали избиването е започнало, защото са доловили нещо враждебно в музиката, която, подобно на самите нас, на самолета и на автомобилите, е проникнала тук от друг свят?“

Не знаеше отговора, но разбираше, че постепенно е започнала да споделя циничните възгледи на баща си във връзка със съществуването на Бог и нежеланието му да контактува със синовете Адамови и Евините дъщери. Жителите на Луд просто са търсели повод, за да се избият взаимно и поради липса на друга причина са били принудени да се задоволят с барабаните.

Внезапно си спомни за кошера, на който се бяха натъкнали по пътя — безформен кошер с бели пчели и пити с мед, който навярно щеше да ги отрови, ако се бяха изкушили да го опитат. Тук, отвъд Сенд, се намираше друг умиращ пчелин, пълен с мутиращи бели пчели, чието ужилва не беше също така смъртоносно, въпреки че не знаеха какво правят.

„Колко ли още ще умрат преди лентата да се скъса?“ — запита се тя.

Сякаш задействани от размишленията й, внезапно високоговорителите започнаха да предават безкрайното барабанене. Еди се стресна и нададе вик. Сузана изкрещя и притисна длани към ушите си, но миг преди това успя да различи други звуци, освен ударите на барабан: пистата или пистите, изтрити преди десетилетия, когато някой (може би съвсем случайно) е преместил докрай лостчето за регулиране на записа, заглушавайки китарите и вокала.

Еди продължи да тика инвалидната количка по Улицата на костенурката, като непрекъснато се оглеждаше и се опитваше да не обръща внимание на миризмата на разложение. В един момент си помисли: „Слава Богу, че духа вятър.“

Забута количката още по-бързо, оглеждайки обраслите с буйна трева пространства между големите бели сгради, с надеждата да зърне въздушната железница. Искаше му се час по-скоро да се махне от булеварда, охраняван от мъртъвци. Когато дълбоко си пое въздух и усети сладникавата канелена миризма, желанието му да избяга от кошмарната улица стана непреодолимо.

19

Джейк внезапно излезе от унеса си, когато Гашър го сграбчи за яката и силно го дръпна като жесток ездач, който рязко спира галопиращ кон. Същевременно похитителят протегна крак, момчето се спъна и падна по гръб. Главата му се удари в тротоара, за миг пред очите му притъмня. Гашър, който не се отличаваше с изтънчени маниери, побърза да го свести, като сграбчи долната му устна и безмилостно я дръпна.

Джейк изпищя и седна, като слепешката размахваше юмруци. Похитителят с лекота избегна ударите му, подхвана го под мишница и го изправи на крака. Джейк се поклащаше като пияница и едва успяваше да запази равновесие. Беше се отказало да се съпротивлява, всъщност почти не разбираше какво се случва с него. Единственото, което все още осъзнаваше, бе, че всичките му мускули бяха разтегнати, а ранената му ръка сякаш виеше като животно, попаднала в капан.

Очевидно усилието беше изморило Гашър, тъй като едва си поемаше въздух. Стоеше приведен, притискаше длани към бедрата си, а от гърдите му се разнасяше хрипливо свистене. Жълтата кърпа на главата му се беше свлякла на една страна. Здравото му око блестеше като фалшив брилянт. Изпод бялата копринена превръзка на другото му око се стичаше жълтеникава гной.

— Огледай се, сладурче, и ще разбереш защо спряхме тук. Хайде, полюбувай се.

Джейк вдигна глава, но тъй като беше изпаднал в шок от случилото се през последните няколко часа, изобщо не се изненада, като видя, че двамата стоят под мраморен фонтан с размерите на автомобилна каравана, който висеше на двадесетина метра над тях. Поддържаха го два метални кабела, които почти не се виждаха, тъй като бяха закрити от натрупани на огромни камари църковни скамейки. Въпреки че съзнанието му беше замъглено, момчето забеляза, че кабелите бяха много повече разядени от ръждата, отколкото онези, които поддържаха моста.

— Видя ли го? — усмихнато попита Гашър. Вдигна ръка към превръзката, избърса стичащата се гной и небрежно изтри пръсти в панталоните си. — Красив е, нали? Казах ти, че Тик Так е без грешка. (Защо не се чуват проклетите барабани? Трябваше вече да бият… Ако Копърфийлд е забравил да включи високоговорителите, ще му забия пръчката толкова дълбоко в задника, че ще му излезе през гърлото.) А сега погледни напред, пиленце мое.

Джейк се подчини, а похитителят го удари толкова силно, че момчето политна и едва не падна.

— Не зяпай стената, идиотче такова! Гледай надолу! Виждаш ли двата тъмни камъка?

След една-две секунди момчето ги забеляза и апатично кимна.

— Щом стъпиш върху тях, цялото съоръжение ще рухне върху главата ти. Ако на някой му скимне да те търси, ще трябва да те събира с попивателна. Загря ли?

Момчето отново кимна.

— Добре. — Гашър дълбоко си пое въздух и го тупна по рамото. — Хайде, тръгвай, какво чакаш?

Джейк прескочи първия камък и забеляза, че всъщност това беше метална пластина с формата на камък от уличната настилка. Втората се намираше на няколко сантиметра разстояние и беше поставена така, че кракът на неканения гост непременно да попадне върху нея, ако той пропусне първия капан.

„Какво чакаш, стъпи върху нея — помисли си момчето. — Защо не? Стрелецът никога няма да те открие в този лабиринт… хайде, нека барикадата рухне върху теб. Във всеки случай смъртта ти ще бъде по-лека, отколкото ако попаднеш в ръцете на приятелите на Гашър. И по-бърза.“

Кракът му се поколеба над капана.

Похитителят го удари с юмрук по гърба и възкликна:

— Май си намислил да се повозиш на влакчето на смъртта, сладурче! — Подигравателното му изражение беше заменено от любопитство. Не изглеждаше изплашен, а странно развеселен. — Ами че направи го, аз отдавна съм си купил билет. Обаче побързай, да те вземат дяволите!

Джейк прескочи капана. Беше решил да поживее още малко не защото се надяваше, че Роланд ще го спаси; смяташе, че самият Стрелец би постъпил така: щеше да продължи напред, докато някой го накара да спре, но дори и тогава с последни сили щеше да пропълзи още няколко метра.

Ако настъпеше пластината, щеше да убие и похитителя си, ала това му се струваше безсмислено — външният вид на Гашър подсказваше, че не беше излъгал, когато твърдеше, че е на прага на смъртта. В случай, че продължеше напред, може би щеше да ликвидира един-двама от приятелите на Гашър… може би дори онзи, когото той наричаше Тик Так.

„Ако реша да се «кача на влакчето ма смъртта», предпочитам да имам многобройна компания“ — помисли си той.

Роланд щеше да го разбере.

20

Джейк беше подценил способността на Стрелеца да ги проследи по коридорите на лабиринта; раницата, която бяха захвърлили, веднага се набиваше в очи, но Роланд скоро разбра, че не се налага да спира и да търси следи. Трябваше само да върви след Ко.

Все пак спря на няколко кръстовища, за да се увери, че не са сгрешили посоката, но всеки път зверчето се обръщаше и надаваше нетърпелив лай, сякаш казваше: „Побързай! Нали не искаш да ги загубим!“ След като забеляза следи от стъпки, конец от ризата на Джейк и ивица от яркожълтата кърпа на пирата, Стрелецът се убеди в безпогрешността на Ко и продължи да го следва. Все още се оглеждаше за следи, но не спираше да ги търси. Сетне дочу биенето на барабани и именно те (плюс любопитството на Гашър, който беше проверил съдържанието на раницата) спасиха през този ден живота му.

Рязко спря, при което прашните му ботуши се подхлъзнаха върху паважа, и сграбчи револвера си, преди да осъзнае какви са странните звуци. След миг се досети, раздразнено изръмжа и прибра оръжието в кобура. Тъкмо се канеше да продължи напред, когато погледът му попадна на раницата на Джейк… сетне внезапно забеляза кръстосаните блестящи проводници. Зверчето ос лекота беше преминало през клинообразния отвор, но ако не бяха барабаните и раницата, Роланд със сигурност щеше да попадне в капана. Вдигна глава, огледа привидно хаотично натрупаните отпадъци от двете страни на прохода и гневно стисна устни. Едва не беше загинал и само Ко го беше спасил.

Зверчето нетърпеливо излая.

Роланд легна по корем и пропълзя под жиците, като се движеше бавно и предпазливо — беше по-едър от Джейк или Гашър и разбра, че по-пълен човек изобщо не би могъл да премине под проводниците, без да срути хитроумно подредената барикада. Звукът на барабаните пулсираше в ушите му. „Питам се дали всички са полудели — помисли си той. — Със сигурност щях да загубя разсъдъка си, ако ми се налагаше всеки ден да слушам това.“

Изпълзя по-далеч от кабелите, взе раницата и я развърза. Вътре се мъдреха учебниците на момчето, ризи, пуловери, както и „съкровища“, които Джейк беше събрал по пътя: скален отломък, в който проблясваха жълтеникави жилки; връх на стрела, навярно останала от някогашните обитатели на гората, която Джейк беше открил ден, след като беше попаднал тук; няколко монети от неговия свят; слънчевите очила на баща му и няколко предмета, каквито можеше да харесва само момче, което още не е достигнало юношеска възраст. Навярно хлапакът щеше да си поиска тези предмети, стига Роланд да успееше да го спаси, преди Гашър и приятелите му да му причинят такава душевна травма, че малкият да загуби интерес към невинните детски забавления.

Ухилената физиономия на пирата изплува в съзнанието на Роланд като лицето на сатаната или на дух, излязъл от бутилка: редките зъби, празния поглед, екземата, която пълзеше по страните и се спускаше под челюстта. „Ако му причиниш зло…“ — каза си той, сетне с усилие на волята прогони тези мисли, които щяха да го отведат в задънена улица. Ако Гашър направеше нещо на момчето („На Джейк! — обади се гневен глас в съзнанието му. — Не просто на момчето, а на Джейк!“), Роланд щеше да го убие. Но това щеше да бъде безсмислен акт, тъй като похитителят вече беше на прага на смъртта.

Стрелецът удължи ремъците на раницата, като мислено се възхити от изобретателя на закопчалките, метна я на гърба си и се изправи. Ко очевидно изгаряше от желание да продължи преследването, но когато Роланд го повика, зверчето се обърна.

— Ела при мен, Ко. — Стрелецът не знаеше дали животинчето ще го разбере и дали ще му се подчини, но смяташе, че е по-безопасно да се движат заедно. Нищо чудно в прохода да бяха заложени други капани. Следващият можеше да се окаже фатален за Ко.

— Ейк! — излая животинчето, но не помръдна. Отривистият му лай беше някак уверен, ала очите му бяха потъмнели от страх.

— Да, предстоят ни нови опасности — промърмори Роланд. — Ела при мен.

В прохода зад тях се разнесе трясък, сякаш беше паднал тежък предмет, по всяка вероятност повален от вибрациите, предизвикани от барабаните. Стрелецът видя стълбовете с високоговорители, стърчащи от развалините като странни животни с дълги шии.

Ко тичешком се приближи до него и го погледна, като дишаше тежко:

— Не се отделяй от мен.

— Ейк! Ейк! Ейк!

— Точно така, Джейк. — Роланд отново се впусна в бяг, а зверчето тичаше редом с него и душеше следите като най-обикновено куче.

21

Еди изпита чувство за deja vu, както някога се беше изразил някакъв мъдър човек: отново тичаше с инвалидната количка, опитвайки се да изпревари времето. Този път вместо по брега се движеше по Улицата на костенурката, а всичко останало беше същото. Не, имаше една съществена разлика — сега търсеха железопътна линия или гара, не врата, висяща във въздуха.

Сузана седеше в количката, стискаше револвера на Роланд, а вятърът развяваше косите й. Дулото на оръжието беше насочено към мрачното небе, покрито с тревожни облаци. Грохотът на барабаните заплашваше да спука тъпанчетата им. Някакъв огромен предмет с формата на чиния лежеше на улицата пред тях; навярно под въздействието на сградите в класически стил в пренапрегнатото съзнание на Еди възникна необикновена картина: представи си как Юпитер и Тор играят с фризби. Юпитер запраща диска надалеч, а Тор го оставя да падне през облаците — по дяволите, боговете на Олимп също са се забавлявали.

„Фризбито на боговете — помисли си той, докато лавираше между два ръждясали автомобила, — ама че щурава идея!“

Качи инвалидната количка на тротоара, за да избегне странния предмет, който отблизо приличаше на някакво телекомуникационно устройство. Точно когато сваляше количката на платното (беше открил, че се движи много бавно по тротоара, заринат със смет), барабаните внезапно замлъкнаха. Ехото заглъхна и отново настъпи тишина… но непълна. На пресечката между Улицата на костенурката с другия булевард се издигаше мраморно здание, чийто вход беше във формата на арка. Въпреки че стените й бяха покрити с диви лози и някакво увивно растение, което напомняше кипарис, сградата все още изглеждаше прекрасна и някак изпълнена с достойнство. Иззад нея се разнасяха възбудените възгласи на множество хора.

— Не спирай! — нареди Сузана. — Нямаме време да…

Над монотонния ропот се извиси истеричен вик, който беше придружен от одобрителни възгласи и колкото и да бе невероятно, от ръкопляскания, каквито Еди беше чувал в баровете на Атлантик Сити след изпълнението на някой номер. Викът премина в затихващо хриптене. Младежът почувства как настръхнаха косъмчетата на врата му. Погледна към труповете, които висяха от най-близкия стълб, и разбра, че Младоците от Луд устройваха поредната публична екзекуция.

„Прекрасно, няма що — каза си той. — Липсва само песента на Тони Орландо «Почукай три пъти», за да бъде смъртта на нещастниците по-лека!“

Отново огледа мраморната сграда на ъгъла. Едва сега усети, че увивните растения издаваха силен аромат, от който очите му се насълзиха. Все пак миризмата на билки беше за предпочитане пред сладникавата воня на мумифицираните трупове. Гъстата растителност скриваше аркообразните входове на зданието. Ненадейно от водопада от провиснали клони изскочи някаква същество и затича към тях. Еди видя, че това е дете, и то съвсем малко, ако се съдеше по ръста му. Беше издокарано с костюм в стил „малкия лорд Фаунтлерой“, с бяла риза с жабо и къси кадифени панталони. Косата му беше украсен с панделки. Еди изпита необяснимото желание да размаха ръце и да извика: „Гъди-гьди-гъди!“

— Елате! — пискливо извика детето. От косата Му стърчаха клонки и то машинално ги измъкваше, докато отичаше. — Сега ще оправят Спанкър! Дойде редът на Спанкър да се отправи в страната на барабаните. Хайде, побързайте, че да не пропуснете забавлението.

Сузана също беше смаяна от неочакваното появяване на малчугана, но когато хлапето се приближи, тя забеляза странния начин, по който то се движеше и измъкваше зелените клонки от косата си, украсена с панделки — малкият използваше само едната си ръка. Другата упорито държеше зад гърба си, дори докато преминаваше през гъсталака.

„Сигурно му е много неудобно“ — каза си Сузана, в този миг в съзнанието й като че се включи магнетофон и чу думите, които Роланд беше изрекъл, докато стояха на края на моста: „Знаех, че нещо подобно може да се случи… ако бяхме забелязали онзи тип по-рано, докато бяхме извън обсега на взривното му устройство… ама че лош късмет!“

Тя насочи револвера към малчугана, който скочи от тротоара и затича към тях.

— Стой! — изкрещя му. — Стой, не мърдай!

— Сузи, какво правиш? — извика Еди.

Младата жена не му обърна внимание. Сузана Дийн беше изчезнала и сега в инвалидната количка седеше Дета Уокър, а очите й трескаво блестяха.

— Стой, или ще стрелям!

Но малкият лорд Фаунтлерой сякаш не чуваше гласа й.

— Побързайте! — възбудено крещеше той. — Ще пропуснете забавлението. Спанкър ще увисне… — Докато говореше, най-сетне отпусна дясната си ръка, която криеше зад гърба си. В този момент Еди осъзна, че това не беше момченце, а джудже, чието детство отдавна е отминало. А изражението му, което младежът отначало беше взел за неподправена радост, всъщност беше смесица от ярост и ненавист. Страните и челото му бяха покрити с белезникави гноящи рани.

Сузана така и не успя да огледа лицето му. Вниманието й беше приковано към тъмнозелената топка, която държеше отвратителното създание. Това й беше достатъчно. Револверът изгърмя. Изстрелът отхвърли назад джуджето. От миниатюрната му уста се изтръгна пронизителен вик на болка и ярост. То се строполи на тротоара, изпусна гранатата и тя се изтъркаля обратно през арката.

Дета изчезна безследно, сякаш никога не се беше появявала. Сузана премести поглед от димящото дуло на револвера към безжизненото тяло на тротоара. На лицето й беше изписана смесица от изненада, ужас и страх.

— Боже мой! Убих го, Еди! Застрелях го.

— Смърт… на Беловласите! — Малкият лорд Фаунтлерой се опита да изкрещи тези думи с предизвикателен тон, но се задави от бликналата кръв, която заля малкото останали чисти места на елегантната му риза. От вътрешни двор на сградата се разнесе приглушена експлозия и завесата от растителност, която скриваше входовете, се изду като знаме под силен вятър. След секунда се издигнаха кълба задушлив дим. Еди се хвърли, върху Сузана, прикривайки я с тялото си, и върху гърба му се изсипа градушка от бетонни късчета, които за щастие бяха сравнително малки. Дочу някакви странни мляскащи звуци. Повдигна клепачи, погледна на ляво и видя как главата на джуджето се изтъркаля в канавката. Очите на малкия лорд Фаунтлерой бяха отворени, устните му бяха застинали в предсмъртна гримаса.

Дочуха се нови гласове — кресливи, изпълнени с ярост. Еди се надигна (инвалидната количка се наклони и едва не падна) и се втренчи към мястото, от което беше излязло джуджето. Иззад ъгъла на зданието и през входовете изскочиха двайсетина мъже и жени, сякаш бяха зли духове, материализирали се от дима, разнасящ се след взривяването на гранатата. Повечето носеха сини забрадки и размахваха оръжията си — разнообразна (и доста жалка) колекция от ръждясали мечове, тъпи ножове и пречупени тояги. Един от мъжете войнствено размахваше чук. „Това са Младите — помисли си младежът. — Прекъснахме празненството им и са побеснели от гняв.“

Когато „симпатягите“ забелязаха Сузана и Еди, който беше приклекнал до инвалидната количка, нададоха истерични викове:

— Смърт на Беловласите! Да убием и двамата! Те довършиха Ластър, да ги ослепи Бог! Водачът на групата беше омотал около бедрата си парче плат, напомнящо шотландска поличка, и размахваше ятаган. Завъртя острото оръжие (като едва не обезглави дебеланата, която вървеше по петите му и която навреме успя да се наведе), сетне се спусна към Еди и Сузана. Другите го последваха с възторжени викове.

Изстрелът на револвера сякаш раздра облачното небе и куршумът отнесе част от главата на нападателя с шотландската поличка. Кръв изпръска жълтеникавото лице на жената, която само преди миг едва не беше обезглавена, и тя дрезгаво изкрещя от изненада. Останалите се втурнаха покрай нея и мъртвеца, по лицата им беше изписана жадна възбуда.

— Еди! — извика Сузана и отново стреля. Някакъв човек, издокаран с копринена пелерина и ботуши до колената, се строполи на улицата.

Младежът понечи да сграбчи рюгера и се вцепени от ужас, когато реши, че го е загубил. Ръкохватката на пистолета някак се беше плъзнала под колана на панталоните му. Той пъхна ръка и дръпна силно, ала проклетото оръжие отказваше да излезе. Мерникът се беше закачил в бельото му.

Сузана изстреля един след друг три куршума. Всеки улучи целта, но това изобщо не охлади ентусиазма на нападателите.

— Еди, помогни ми!

Младежът разкъса панталоните си (внезапно му хрумна, че прилича на някакъв недодялан Супермен) и най-сетне успя да извади пистолета. С лявата си ръка вдигна предпазителя, подпря лакът на бедрото си и започна да стреля. Не беше необходимо да разсъждава… нито да се прицелва. Роланд ги беше учил, че по време на битката ръцете на стрелеца действат самостоятелно, сякаш са надарени с разум, и сега младежът се убеди, че това е самата истина. Всъщност от толкова малко разстояние дори слепец би улучил мишената. Сузана вече беше успяла да повали петима от нападателите; Еди покоси останалите като ураган, като за по-малко от две секунди застреля четирима.

В този момент тълпата, която в своята кръвожадна устременост действаше като един човек, се поколеба. Мъжът с чука неочаквано захвърли оръжието си и побягна, като комично се поклащаше, тъй като краката му бяха изкривени от ревматизъм. Последваха го още двама. Останалите нерешително спряха на улицата.

— Приближете се, страхливци! — процеди през зъби някакъв сравнително млад човек. Беше завързал синята забрадка около шията си като жокей на конно състезание. От двете страни на плешивата му глава стърчаха кичури рижа коса. Сузана си помисли, че непознатият изглежда като клоуна Карабел, а Еди си каза, че човекът прилича на Роналд Макдоналд; всъщност онова, което хрумна и на двама им, беше, че този тип е изключително опасен. Нападателят запрати към тях самоделно копие, което някога е било железен крак на креват. Оръжието изтрополи на тротоара, без да нарани онези, към които беше отправено. — Не бойте се, приятели! Последвайте ме! Ще ги заловим, ако ги нападнем заед…

— Извинявай, приятел — промърмори Еди и стреля в гърдите му.

Карабел (Роналд) политна назад и се хвана за сърцето. Втренчи в младежа широко отворените си очи, сякаш сърцераздирателно възкликна: „Не съм очаквал, че ще умра!“ Сетне ръката му се отпусна. От ъгълчето на устата му потече струйка кръв, която се стори необикновено ярка на Еди. Шепата оцелели нападатели безмълвно го наблюдаваха как падна на колене, един хукна да бяга.

— Не мърдай, кретен такъв, иначе ще видиш полянката, където свършва твоят жизнен път. — Повиши глас и продължи: — Хвърлете оръжията, момчета и момичета! Хайде, действайте.

— Ти… — прошепна умиращият. — Ти стрелец ли си?

— Да — отвърна младежът и мрачно огледа неподвижните нападатели.

— Про… прости ми — прегракнало изрече червенокосият, сетне падна по очи.

— Стрелци ли? — обади се един от малцината оцелели и по тона му личеше, че най-сетне е разбрал ужасяващата истина.

— Може да си глупак, но не си глух — сопна се Сузана, — и това все пак е нещо. — Тя вдигна револвера, който Еди знаеше, че е празен. Той се запита колко ли куршума са останали в рюгера. Нямаше представа колко се побират в пълнителя и мислено се прокле заради глупостта си… но никога не беше предполагал, че ще попадне в подобно положение. — Нали чухте заповедта, приятели? Хвърлете оръжията си. Вечеринката приключи.

Един след друг те неохотно се подчиниха. Жената, чието лице беше покрито с кръвта на предводителя с шотландската поличка, извика:

— Не биваше да убивате Уинстън, госпожо — днес му беше рожденият ден, честна дума.

— Трябвало е да си остане вкъщи и да изяде още едно парче от празничната торта — намеси се Еди. Като се имаше предвид случилото се досега, нито репликата на непознатата, нито собственият му отговор му се сториха странни.

Сред оцелелите Млади имаше още една жена — кльощава блондинка, чиято коса падаше на цели кичури, сякаш непознатата беше болна от краста. Еди забеляза как тя крадешком се промъкваше покрай мъртвото джудже към завесата от растителност и изстреля куршум пред краката й. Нямаше представа за какво му е притрябвала, но не искаше останалите да си помислят, че ще избягат безнаказано. Страхуваше се от онова, което щяха да сторят ръцете му, ако на болнавите, изплашени хора им хрумнеше да побягнат. Съзнанието му отхвърляше принципите на стрелците, но очевидно тази професия допадаше на ръцете му.

— Не мърдай, красавице! Подчинявай се на заповедите на офицера от приятелските въоръжени сили. — Погледна Сузана и изтръпна, като забеляза колко е пребледняла. — Сузи, добре ли си? — прошепна й.

— Да.

— Нали няма да припаднеш? Защото…

— Няма. — Младата жена извърна към него очите си, които бяха толкова потъмнели, че напомняха отвора на пещера. — Само че… досега не бях убивала човек… нали разбираш?

„Препоръчвам ти да свикнеш“ — понечи да каже младежът, ала прехапа език и отново насочи вниманието си към петимата Млади, които стояха пред тях. Те намръщено се взираха в него и в очите им се четеше страх, но не и ужас.

„По дяволите! — помисли си той. — Повечето от тях са забравили що е «ужас», както и «тъга», и «любов». Мисля, че вече са напълно безчувствени. Прекалено дълго са живели в чистилището“

После си спомни смеха, възбудените възгласи, ръкоплясканията и промени мнението си. Все още имаше нещо, което принуждаваше „двигателите“ им да работят. Спанкър можеше да го потвърди.

— Кой е командирът ви? — попита ги, без да откъсва поглед от кръстовището зад тях в случай, че съмишлениците им се осмеляха да се върнат. Засега не виждаше и не чуваше нищо подозрително. Хрумна му, че другите Млади са изоставили приятелите си на произвола на съдбата.

Петимата неуверено се спогледаха, накрая жената, чието лице беше изпръскано с кръв, заговори:

— Ами… командваше ни Спанкър, обаче щом барабаните на боговете започнаха да бият, щом той изтегли смъртоносния жребий, та затуй го обесихме. Май Уинстън трябваше да го замести, ама вие го очистихте със скапаните си револвери. — Тя избърса кръвта от страната си, погледна дланта си, сетне намръщено извърна очи към Еди.

— Как мислиш, какво се опитваше да ми направи Уинстън със скапаното си копие? — сопна се младежът и с отвращение установи, че непознатата го е накарала да изпита вина заради постъпката си. — Може би е искал да подстриже бакенбардите ми, а?

— Убихте Франк и Ластър — продължи тя, сякаш не го беше чула, — но кои всъщност сте вие? Или сте Беловласи, което е лошо, или пък скапани чуждоземци, което е още по-страшно. Колко ли от Младите са останали в Северния град? Може би Топси морякът е оцелял, обаче не е тук, нали така? Седна си в лодката и отплава надолу по реката, да го убие Господ дано! Сузана беше престанала да слуша бръщолевенето на непознатата. Ужасеното й съзнание се беше вкопчило във фразата, която жената беше изрекла преди малко: „Спанкър изтегли смъртоносния жребий…“ Спомни си разказа на Шърли Джексън, озаглавен „Лотарията“, който беше чела едно време в колежа, и разбра, че тези хора, изродени потомци на истинските Млади, живееха в кошмар, напомнящ кошмара на Джексън. Нищо чудно, че бяха неспособни на силни чувства, след като знаеха, че им предстои да участват в тегленето на ужасяващия жребий, което се провеждаше не веднъж годишно както в разказа, а два-три пъти дневно.

— Но защо? — обърна се тя към жената с окървавеното лице и откри, че гласът й е прегракнал от ужас. — Защо го правите?

Непознатата я изгледа така, сякаш пред нея стоеше най-голямата глупачка в света.

— Защо ли? Защото не искаме призраците, които живеят в машините, да се вселят в телата на Беловласите и Младите, които са живели тук, и да ги изпратят през дупките в улиците, за да ни изядат. Та това е известно на всички…

— Призраци не съществуват-прекъсна я Сузана, но осъзна колко неубедителен е тонът и. Всъщност в този свят призраците бяха навсякъде. Въпреки това продължи: — Онова, което наричате „барабаните на боговете“, е само лента със запис. Това е всичко. — Ненадейно я осени гениална мисъл и тя добави: — Хрумвало ли ви е, че Беловласите го правят нарочно? Живеят в другата част на града и в подземията, нали? Винаги са мечтали да ви прогонят, да се отърват от вас. Може би са открили как да ви накарат да свършите тяхната работа.

Изпръсканата с кръв жена стоеше до възрастен човек, който носеше (съдейки по вида му) най-старото бомбе на света и дрипави къси панталони. Той пристъпи напред и заговори на Сузана прекалено учтиво, което подчертаваше презрението му към нея:

— Грешите, госпожо Стрелец. Под Луд има много машини и всички те са обитавани от призраци — демони, които причиняват само зло на смъртните. Само те могат да възкресят мъртъвците, каквито в нашия град има в изобилие.

— Слушай, Джийвс — намеси се Еди. — Виждал ли си някога поне един от тези духове? Виждал ли ги е някой твой съгражданин?

„Джийвс“ презрително сви устни и не благоволи да отговори, но изражението му беше достатъчно красноречиво. Какво можеш да очакваш от чуждоземци, които бързат да стрелят, вместо да вникнат в същността на нещата?

Младежът реши да прекрати безсмисления спор. И без това отдавна беше разбрал, че не го бива за мисионер. Размаха пистолета към окървавената жена и заяви:

— Заедно с приятеля, който стои до теб — онзи, дето прилича на английски иконом в оставка — ще ни отведете до гарата. После ще се разделим по живо, по здраво и честно да ви кажа — изобщо няма да съжалявам, че се разделяме.

— Гара ли? — попита човекът, който приличаше на иконома Джийвс. — Какво е това „гара“?

— Заведи ни при Блейн — обади се Сузана.

Думите й накараха изискания господин да изгуби самообладание — презрителното му изражение на светски човек беше заменено от неподправен страх.

— Нямате право да отидете там — извика той. — Линията се намира в забранената зона, а Блейн е най-опасният от всички призраци в Луд.

„Забранена зона ли? — помисли си Ели. — Прекрасно. Ако има такава зона, то ще се отървем от ва, тъпанари.“ Освен това се радваше да чуе, че Блейн все пак съществува, поне според тези хора.

Останалите мълчаливо се взираха в Еди и Сузана. Изглеждаха изумени, както биха изглеждали преродените християни, ако предприемчиви езичници им предложеха да издирят Ноевия ковчег и да го превърнат в градска тоалетна.

Младежът се прицели в челото на Джийвс и промълви:

— Ако не искаш още сега да отидеш при предтечите си, престани да се вайкаш и ни отведи където искаме.

Джийвс и окървавената жена разтревожено се спогледаха, но когато човекът с бомбето се обърна към Сузана и Еди, лицето му изразяваше отчаяна решителност.

— Застреляйте ни, щом искате. Предпочитаме да умрем, отколкото да отидем там.

— Вие сте кретени с изсъхващи мозъци! — внезапно изкрещя Сузана. — Никой не трябва да умира. За Бога, заведете ни където искаме.

Жената тържествено заяви:

— Ще умрем, ако се доближим до Блейн, госпожо, така си е. Той спи и всеки, който смути съня му, ще заплати с живота си.

— Успокой се, красавице — сопна се Еди. — Не можеш да усетиш аромата на кафето, ако носът ти е заврян в задника ти.

— Не разбирам какво означават думите ви — заяви непознатата със странно достойнство, което пообърка младежа.

— Означават, че може да ни заведете при Блейн, като рискувате да си навлечете гнева му, или да упорствате и да се сблъскате с гнева на Еди. Между другото, не обещавам, че веднага ще убия този приятел. Мога да стрелям така, че да го разкъсам парченце по парченце и май съм в настроение да направя точно това. Не ми харесва вашият град — музиката е отвратителна, населението страда от умствена недостатъчност, а първият човек, когото срещнахме, захвърли граната по нас и отвлече приятеля ни. Е, какво решавате?

— Защо настояваш да отидеш при Блейн? — обади се човек от тълпата. — От дълги години той не е помръднал от мястото си… дори престана да говори с различните си гласове и да се смее.

„Да говори с различни гласове ли?“ — помисли си Еди и погледна към Сузана. Тя безмълвно вдигна рамене.

— Ардис беше последният, който се осмели да отиде при Блейн — обяви жената, чието лице беше изпръскано с кръв.

Джийвс тържествено кимна.

— Ардис винаги е бил глупак, особено когато обърнеше няколко чашки повече. Блейн го попита нещо — не разбрах точно какво, май ставаше дума за някаква майка на гарваните — а когато Ардис не можа да му отговори, Блейн го уби със син огън.

— С електричество ли? — поинтересува се Еди.

Джийвс и окървавената жена едновременно кимнаха.

— Аха — промърмори непознатата, — точно така му викаха едно време.

— Не искаме да влизате с нас в леговището му — ненадейно заяви Сузана. — Заведете ни до място, откъдето да го видим. После ще продължим сами.

Жената недоверчиво я изгледа, после се заслуша в думите на Джийвс, който й шепнеше нещо. Останалите стояха в неравен строй и изглеждаха зашеметени като хора, които са оцелели след тежка бомбардировка.

Най-сетне жената вдигна поглед и промълви:

— Ще ви заведем при него… тъкмо ще се отървем от вас.

— Чувствата ни са взаимни! — възкликна младежът. — Двамата с Джийвс идвате с нас, а останалите са свободни. — Той млъкна и строго ги изгледа. — Но запомнете: ако някой се осмели да хвърли към нас копие или тухла, да стреля с лък, вашите приятели ще умрат. — Почувства колко абсурдна е заплахата му и съжали, че я е изрекъл. Тези типове, които всеки ден убиваха поне двамина от съгражданите си, изобщо не се вълнуваха от съдбата на двамата „заложници“. „Какво пък — помисли си той, докато наблюдаваше как тичешком се отдалечаваха, — казана дума, хвърлен камък. Сега не е моментът да се притесняваш за това.“

— Да тръгваме — обади се жената. — Искам час по-скоро да се отърва от вас.

— Чувствата ни са взаимни — повтори Еди.

Преди да тръгне непознатата стори нещо, което накара младежа да съжали за суровото си отношение към нея: тя коленичи, отметна косата от челото на мъртвеца и го целуна по страната, после промълви:

— Сбогом, Уинстън. Чакай ме там, където няма дървета, а водата е сладка. Със сигурност ще дойда при теб, както е сигурно, че слънцето изгрява всяка сутрин.

— Знай, че не желаех да го убивам — промълви Сузана. — Но не ми се искаше и да умра.

— Добре. — Жената обърна към нея суровото си лице, в очите й нямаше сълзи. — Щом настоявате да отидете при Блейн, ще умрете. И най-вероятно смъртта ви ще бъде толкова мъчителна, че ще завидите на бедния Уинстън. Блейн е най-жестокият от всички демони в този жесток свят.

— Да тръгваме, Мод — промърмори Джийвс и й помогна да стане.

— Добре, да свършваме с тях. — Тя отново се втренчи в пришълците, но в погледа й се четеше странно объркване. — Проклети да са очите ми, задето ви зърнаха! Проклети да са и оръжията ви, защото те винаги са причинявали нашите беди.

„Докато разсъждавате по този начин — каза си Сузана, — неприятностите ще ви преследват още хиляда години, миличка.“

Мод забърза по Улицата на костенурката. Джийвс подтичваше до нея. Еди, който тикаше инвалидната количка, скоро се задъха и едва успяваше да ги следва. Пространствата между сградите, които приличаха на дворци, все повече се разширяваха; зданията напомняха обвити с бръшлян къщи, разположени сред неподдържани морави и Еди разбра, че се намират в някогашен богаташки квартал. В далечината една сграда се извисяваше над другите. Беше наглед непретенциозна постройка, изградена от бели каменни блокове, покривът й се поддържаше от множество колони. Младежът отново си спомни за гладиаторските филми, които беше гледал в детството си, Сузана, която беше получила образованието си в елитен колеж, си каза, че зданието й прилича на Партенона. Двамата с възхищение впериха погледи в прекрасните скулптури на мечка, костенурка, риба, плъх, кон и куче, които се издигаха на ръба на покрива, и разбраха, че са се озовали точно където искаха.

Непрекъснато изпитваха неприятното усещане, че ги наблюдават множество очи, които бяха изпълнени с омраза и с учудване. Разнесе се гръм и те внезапно видяха еднорелсовата линия; която идваше от юг, сливаше се с Улицата на костенурката и се спускаше направо към гарата на Луд. Когато я наближиха, мумифицираните трупове, висящи от двете страни на улицата, започнаха да се полюшват под поривите на усилващия се вятър.

22

След като тичаха Бог знае колко време (единственото, което Джейк знаеше със сигурност, бе, че барабаните отново са престанали да бият), Гашър грубо го дръпна, за да го накара да спре. Този път момчето успя да запази равновесие. С учудване установи, че почти не се задъхваше за разлика от Гашър, който сякаш всеки миг щеше да падне изнемощял на земята.

— Пфу! Старата ми помпа отказва да действа, сладурче — запъхтяно промърмори похитителят.

— Много жалко — равнодушно заяви Джейк и политна назад, тъй като Гашър силно го зашлеви.

— Сигурен съм, че и окото ти няма да мигне, ако пукна още сега. Ама няма да ти излезе късметът, пиленцето ми — старият Гашър е адски печен. Нямам намерение да умирам, въпреки че с удоволствие бих го направил в прегръдките ти.

Джейк с безразличие слушаше несвързания му брътвеж. Беше решил до края на деня да го убие. Възможно беше да загине заедно с него, но смъртта вече не го плашеше. Избърса кръвта от разцепената си устна и огледа изцапаната си ръка, като се учудваше колко бързо желанието да убива може да завладее човешкото сърце.

Пиратът забеляза, че момчето оглежда окървавените си пръсти, и се ухили.

— Тече, а? Обещавам, че от стъблото ти ще потече още сок, ако не се държиш прилично и не внимаваш. Много да внимаваш. — Посочи към неравната калдъръмена настилка на уличката, по която вървяха. Джейк видя ръждясалия капак, прикриващ входа към шахтата, и си спомни, че наскоро беше видял надписа в металната повърхност: „Стоманолеярна «Ламерк»“.

— Виждаш ли халката отстрани? — попита Гашър. — Хвани я с две ръце и дърпай. Хайде, побързай, че ако продължаваш да се мотаеш, ще ти избия всички зъби, докато се явиш пред Тик Так.

Джейк се подчини. Хвана халката и се престори, че дърпа с всички сили. Изпитвал беше ужас, докато се движеха през лабиринта от улички, но поне се намираше на повърхността. Не можеше да си представи какво го очаква в подземния свят, където пълният мрак изключваше всяка възможност за бягство, и не възнамеряваше да провери предположенията си, освен ако не го принудеха.

Гашър не го накара да чака дълго.

— Капакът е прекалено тежък… — заговори момчето, в този момент пиратът го сграбчи за врата и го вдигна така, че лицата им се оказаха едно срещу друго. След продължителното бягане страните на Гашър бяха леко поруменели и покрити с пот, а язвите в плътта му бяха добили отвратителен жълтеникаво-морав оттенък. От отворените рани бликаха струйки от кръв и гной. За миг момчето усети зловонния му дъх, сетне Гашър го стисна за гърлото.

— Слушай, глупачето ми, слушай внимателно, защото те предупреждавам за последен път. Веднага отвори капака, иначе ще ти изтръгна езика. И хич не ми пука, ако ме ухапеш, щото кръвта ми е отровена и само след седмица на хубавото ти личице ще разцъфнат цветенца… стига да си жив дотогава. Ясно ли е, миличък?

Джейк усърдно закима. Струваше му се, че гъста сивкава мъгла обгръща лицето на Гашър, гласът му сякаш се чуваше отдалеч.

— Браво, така те харесвам. — Пиратът го пусна и го блъсна назад, а Джейк се строполи върху капака, като жадно си поемаше въздух и се опитваше да потисне гаденето си. Струваше му се, че по гърлото му тече разтопен метал. Изплю кървава слюнка и едва не повърна, като я видя.

— Вдигни капака, сладурчето ми, и без повече приказки.

Джейк пропълзя до халката, сграбчи я и този път я дръпна с всички сили. В продължение на няколко ужасяващи секунди се изплаши, че не ще се справи. Представи си как Гашър протяга ръка и сграбчва езика му и това му даде нови сили. Усети пареща болка в кръста, по кръглият капак бавно се отмести и изскърца върху облите камъни, зейна сърповиден процеп.

— Браво, пиленце, така те искам! — окуражаващо възкликна Гашър. — Та ти си бил истински здравеняк. Хайде, продължа вай, не се отказвай.

Когато процепът се уголеми до размерите на полумесец, а Джейк си мислеше, че не ще издържи нечовешката болка в кръста, пиратът го ритна в задника и го просна на земята.

— Достатъчно — промърмори, сетне надникна в процепа. — Хайде, душичке, слез по стълбичката. — Дръж се и внимавай да не паднеш, щото металните скоби са покрити с мъх и нищо чудно да полетиш към дъното. Ако не ме лъже паметта, те са не повече от двайсетина. Щом стигнеш до най-последната, спри и ме изчакай. Може би ще се изкушиш да избягаш от стария си приятел, ама мислиш ли, че е разумно?

— Не — поклати глава момчето.

— Умник си ми ти, синко. — Устните на Гашър отново се разтегнаха в ужасяваща усмивка, разкриваща малкото останали му зъби. — Долу е тъмно като в рог, а хиляда тунела водят в различни посоки. Старият Гашър ги познава като петте пръста на ръката си, обаче ти ще се изгубиш за нула време. О, щях да забравя — там има плъхове, много големи и много гладни. Затуй те съветвам да ме почакаш.

— Добре.

Пиратът внимателно го изгледа.

— Говориш някак шантаво, ама си залагам главата, че не си от Младите. Откъде си, пиленце?

Момчето мълчеше.

— Май зверчето ти е откъснало езика, а? О, не се притеснявай — Тик Так ще те накара да проговориш. Бива си го този Тики — отвътре му идва майсторлъкът. А щом им развърже езиците, те започват да говорят толкова бързо и да крещят толкова силно, че му се налага да ги удря по главите, за да ги поуспокои. Хайде, слизай и без номера!

Отново се опита да ритне момчето, но този път Джейк успя да избегне удара. Надникна в процепа, видя железните скоби и бавно заслиза. Главата му още се намираше над тротоара, когато се дочу страхотен гръм, сякаш се беше взривила каменна грамада. Звукът се разнесе отдалеч, ала момчето веднага разбра какво се е случило и изкрещя от мъка.

Гашър мрачно се усмихна.

— Приятелчето ти все пак е решило да те спаси, а? Ама аз веднага разбрах к’во ще направи, щото видях колко хитри са очите му. Знаех си, че ще тръгне след сочното ти дупе, така и стана. Забелязал е жиците, но не е обърнал внимание на фонтана. И ето, че с него е свършено, затова побързай, сладурче. — Понечи да ритне главата на момчето, която стърчеше над тротоара. Джейк избегна удара, но кракът му се плъзна по металната скоба и той не падна само защото се вкопчи в глезена на пирата. Вдигна очи и умоляващо го изгледа, но умиращият Гашър беше безмилостен.

— Моля те — промълви хлапакът и изхлипа. Представяше си как Роланд лежи мъртъв под огромните каменни блокове. Спомни си и думите на Гашър, че ако фонтанът се взриви, от него щяло да остане само мокро петно.

— Моли се колкото искаш, сърчицето ми, обаче каква полза? Състраданието си остава от другата страна на моста. А сега слизай, че ще ти изкарам мозъка през ушите.

Джейк се подчини. Когато стигна до застоялата вода на дъното, вече не му се плачеше. Сведе глава и зачака Гашър да го отведе на среща със съдбата му.

23

Роланд едва не връхлетя върху кръстосаните проводници, което щеше да срути върху главата му планината от боклуци, но когато видя висящия фонтан, насмешливо си помисли, че това е пълен абсурд — подобен капан можеше да бъде заложен само от наивно дете. Корт беше учил бъдещите стрелци винаги да оглеждат окръжаващото ги пространство по сектори, особено ако се намират на вражеска територия.

— Спри! — нареди той на зверчето, като повиши глас, за да надвика грохота на барабаните.

— При — съгласи се Ко, сетне впери поглед в далечината и добави: — Ейк!

— Да, отиваме при него. — Стрелецът още веднъж огледа мраморния фонтан, после се залови да търси механизма, който задействаше капана. Забеляза, че са два. Навярно някога са били успешно замаскирани под големите камъни, ала тези времена отдавна бяха отминали. Той се наведе и заговори на животинчето, което беше вдигнало глава и го гледаше в очите: — Сега ще те взема на ръце. Моля те да не мърдаш, Ко.

— Ко!

Роланд го прегърна. Отначало зверчето се напрегна и се опита да се изтръгне от ръцете му, сетне се успокои и се отпусна. Страхуваше се от човека, който не беше Джейк, но очевидно се беше примирило с положението. За кой ли път Стрелецът се учуди от интелигентността му.

Сграбчил животинчето в прегръдките си, той премина под фонтана, като внимаваше да не настъпи двата черни камъка. Щом се озоваха на безопасно разстояние, се наведе и пусна Ко. В този момент барабаните престанаха да бият.

— Ейк! — нетърпеливо се обади зверчето. — Ейк-Ейк.

— Да, ще отидем при него, но преди това трябва да свърша нещо.

Отведе го още няколко метра по-навътре в прохода, сетне се наведе и грабна парче бетон. Замислено го прехвърли от едната в другата си длан, в този миг от изток се разнесе изстрел от пистолет. Грохотът на барабаните, усилван от високоговорителите, беше заглушил шума от битката на Сузана и Еди с бандата на Младите, но Роланд съвсем ясно чу изстрела и се усмихна — беше сигурен, че отрядът на Дийн е открил гарата — първата добра новина през този ден, който вече му се струваше безкраен.

Обърна се и хвърли парчето бетон. Прицелил се беше точно, както в случая, когато бе запратил камък към старинния светофар на кръстовището в Ривър Кросинг. „Снарядът“ улучи в центъра една от металните пластини, разнесе се звук като от опъната струна — ръждясалият проводник се скъса. Мраморният фонтан се наклони, но в продължение на няколко секунди не падна, тъй като вторият кабел още го поддържаше. Роланд си помисли, че човек с по-бързи реакции спокойно би могъл да се спаси. Сетне въжето се скъса и фонтанът полетя надолу като огромна розова канара.

Стрелецът бързо приклекна зад купчина ръждясали метални греди. Ко скочи на скута му, когато фонтанът с оглушителен грохот се стовари върху уличното платно. Във въздуха полетяха мраморни отломки, някой бяха с размерите на лека кола. По-малки парченца обсипаха лицето на Роланд и гърба на животинчето. Стрелецът машинално почисти козината му, сетне огледа образувалата се барикада и си помисли: „Не ще можем да използваме този път на връщане.“ Проходът, който поначало беше много тесен, сега беше напълно блокиран.

Роланд се питаше дали Джейк е чул грохота и какво си е помислил. Реакцията на Гашър не го интересуваше — навярно похитителят щеше да реши, че преследвачът е бил смазан от фонтана — всъщност Стрелецът искаше именно това. Но дали и Джейк щеше да стигне до същия извод? Момчето беше умно и едва ли щеше да повярва, че един стрелец може да попадне в толкова примитивен капан, но може би съзнанието му беше замъглено от заплахите на пирата. Във всеки случай вече беше късно за размисли и догадки. Стрелецът знаеше, че ако отново трябва да мине по този път, щеше да постъпи по същия начин. Гашър, който беше на прага на смъртта, беше доказал, че е смел и лукав като хищник. Ако бдителността му беше притъпена, то Роланд беше постъпил правилно. Изправи се на крака и промълви:

— Ко, търси Джейк.

— Ейк! — Животинчето протегна дългата си шия, завъртя се в кръг и започна да души земята. Когато долови миризмата на момчето, се втурна напред, а Стрелецът го последва. След десет минути Ко спря пред железния капак, закриващ шахтата, задуши около него, после погледна към Роланд и излая.

Стрелецът се отпусна на коляно и внимателно огледа следите от стъпки, както и дълбоките драскотини върху каменната настилка на улицата. Те означаваха, че капакът често е отместван. Присви очи, когато забеляза кървавата слюнка в пролуката между камъните, и промърмори:

— Мръсникът продължава да го бие.

Отмести капака, погледна надолу в мрака, сетне развърза каишките от необработена кожа, с които „закопчаваше“ ризата си. Вдигна животинчето и го пъхна в пазвата си. Ко се озъби и Роланд почувства как за миг острите нокти на зверчето се забиха в корема и гърдите му. Сетне Ко ги прибра и надникна от пазвата, задъхвайки се като парен локомотив. Стрелецът чувстваше биенето на сърцето му, притиснато до неговото. Порови в чантата си и откри още по-дълъг ремък.

— Налага се да ти сложа каишка. Не ми се иска да го правя и знам, че няма да ти хареса, но долу е много тъмно.

Завърза двата ремъка, направи примка на единия край и я надяна на шията на животинчето. Очакваше, че Ко отново ще се озъби и дори ще се опита да го ухапе, ала се беше излъгал. Зверчето само го изгледа и нетърпеливо излая:

— Ейк!

Стрелецът захапа свободния край на импровизираната каишка и седна на ръба на канализационната шахта… ако това изобщо беше шахта. Протегна крак и стъпи върху първата от скобите в стената, които заместваха стъпалата. Заслиза бавно и предпазливо… сега повече от всякога чувстваше липсата на отрязаните си пръсти, а металните скоби бяха хлъзгави от смазката и бяха покрити с нещо влажно, което навярно беше мъх. Ко се беше сгушил в пазвата му и се задъхваше. Златистите окръжности около очите му проблясваха в мрака като медальони.

Най-сетне кракът на Стрелеца с плясък потъна в застоялата вода на дъното на шахтата. За миг той вдигна глава към бледата светлина над него, напомняща дребна монета. „Оттук започва най-трудното“ — помисли си той. В тунела беше топло и влажно, разнасяше се неприятна миризма като в гробница. Някъде наблизо монотонно капеше вода. Роланд долови глухото ръмжене на двигатели. Извади зверчето от пазвата си и го опусна в плитката вада, която бавно течеше по дъното на тунела.

— Сега всичко зависи само от теб — прошепна му. — Търси Джейк, момко. Търси Джейк.

— Ко! — излая животинчето и зашляпа през водата, а главата му на дългата шия, която въртеше ту на едната, ту на другата страна, напомняше на махало. Роланд го последва, като уви края на кожената каишка около китката на осакатената си ръка.

24

Гарата, която се оказа достатъчно голяма, че да я възприемат като собствено име, беше разположена в центъра на площад пет пъти по-голям от онзи, на който се издигаше повредената статуя. Когато я разгледа по-внимателно, Сузана осъзна колко стари, сивкави и неподдържани са останалите сгради в Луд. Гарата сякаш блестеше от чистота: нямаше ги пълзящите растения, обвиващи другите здания, ослепително белите стени и колони не бяха надраскани с графити. Нямаше и следа от жълтеникавия прах, който вятърът донасяше от равнините и който покриваше всичко в града. Когато се приближиха, Сузана разбра причината — от двете страни на сградата се спускаха мощни водни струи, които бликаха от тръби, скрити в стрехите, обковани с медни плоскости. На интервали от няколко минути по стъпалата бликаше вода и ги превръщаше в малки водопади.

— Майчице! — възкликна Еди. — В сравнение с това чудо нюйоркската Гранд Сентръл прилича на автобусна спирка в някое забутано градче на гъза на географията.

— Истински поет си, скъпи — сухо отбеляза Сузана.

Стъпалата, които обкръжаваха цялото здание, водеха към огромно фоайе. Завесата от пълзящи растения липсваше, но те не успяха да надникнат вътре, тъй като надвисналият покрив хвърляше голяма сянка. Сградата беше обкръжена от тотемите на Лъча, но на четирите ъгъла се издигаха статуи на същества, които Сузана беше виждала единствено в кошмарите си и се надяваше да не срещне никога: ужасяващи каменни дракони с люспести туловища, закривени нокти като на грабливи птици и жадни, всевиждащи очи.

Еди докосна рамото й и й направи знак да погледне нагоре. Сузана се подчини… и почувства, че се задушава. На върха на покрива, издигайки се над драконоподобните чудовища и тотемите на Лъча, сякаш властваше над тях, се извисяваше златна статуя на воин, висока най-малко осемнадесет метра. Износената каубойска шапка на мъжа беше килната на тила и откриваше челото му, набраздено с бръчки — спомен от изминалите години и преживените трудности; на гърдите му висеше триъгълна кърпа, сякаш човекът я беше свалил, след като дълго време беше предпазвала лицето му от праха. В едната си ръка той стискаше револвер, в другата — нещо подобно на маслинено клонче.

На покрива на Гарата се издигаше излят от злато Роланд.

„Грешиш — каза си Сузана и се опита да си поеме въздух. — Не е Роланд… въпреки че в известен смисъл е именно той. Този човек е бил стрелец и навярно е загинал преди повече от хиляда години, а приликата между него и Роланд е същността на ка-тет, която трябва да научиш.“

От юг се разнесоха гръмотевици, напомнящи на топовни гърмежи. Мълнии прорязваха облаците, които бясно се носеха по небето. Младата жена съжаляваше, че няма достатъчно време да разгледа златната статуя на покрива и каменните животни, които заобикаляха сградата — стори й се, че върху всяко бяха издялани някакви думи, които можеха да й дадат полезни сведения; ала сега нямаха време за губене.

На мястото, където Улицата на костенурката се вливаше в площада на Гарата, напречно на платното се простираше широка червена ивица. Мод и човекът, когото Еди беше нарекъл Джийвс, спряха на почтено разстояние от червената линия.

— Няма да направя нито крачка повече — отсече жената. — Сигурно ще ни заплашите със смърт, но рано или късно всеки човек умира. Предпочитам да загина, без да прекрача червената линия. Не искам да си навлека гнева на Блейн заради някакви чуждоземци.

— Аз също — промърмори Джийвс. Беше свалил прашното си бомбе и го притискаше към голите си гърди. Лицето му беше изкривено от суеверен страх.

— Добре — каза Сузана. — Веднага изчезвайте.

— Ще ни застреляте в гръб, щом се обърнем — прошепна мъжът с треперещ глас. — Залагам си главата, че точно това ще направите.

Мод поклати глава. Засъхналите струйки кръв бяха превърнали лицето й в гротескова маска.

— Знам едно — няма на света стрелец, който да убива хората, когато са с гръб към него.

— Нима си сигурна, че тези двамата се стрелци? Защо да вярваме на думите им?

Жената посочи към големия револвер с износена ръкохватка от сандалово дърво, който Сузана здраво стискаше. Джийвс погледна към оръжието… и след секунда протегна ръка на Мод. Когато тя я пое, Сузана внезапно осъзна, че тези двамата изобщо не изглеждаха като опасни убийци. Приличаха по-скоро на Хензел и Гретел, отколкото на Бони и Клайд. Бяха уморени, изплашени и объркани; толкова дълго се бяха лутали без посока във вековната гора, че неусетно бяха остарели. Омразата й изчезна и беше заменена от съжаление и неописуема тъга.

— Сбогом — промълви тя. — Вървете по пътя си и не се бойте нито от мен, нито от моя мъж.

Мод кимна.

— Вярвам, че няма да ни причините зло. Прощавам ти, задето застреля Уинстън. Чуй какво ще ти кажа и слушай внимателно: не се доближавайте до Гарата. Не зная за що искате да се срещнете с Блейн, но каквито и да са причините, те не са достатъчно сериозни, за да се обречете на сигурна смърт.

— Нямаме избор — намеси се Еди, а над тях отново се разнесе гръм, сякаш потвърждаваше думите му. — А сега ми позволете да ви обясня нещо. Нямам представа точно какво се намира под Луд, но съм сигурен, че барабаните, от които толкова се страхувате, са част от песен, а записът е бил направен в света, от който идваме двамата с жена ми. — Погледна към смаяните им лица и раздразнено вдигна ръка. — Боже мой, нима не разбирате, че взаимно се избивате заради някаква песен, която дори не е била записана на малка плоча.

Сузана го докосна по рамото и прошепна името му. За миг гой не й обърна внимание, като местеше погледа си ту към Мод, ту към човека с бомбето.

— Искате ли да видите чудовища? Тогава хубавичко разгледайте себе си; а когато се върнете в онази лудница, която наричате свой дом, разгледайте приятелите и роднините си.

— Не разбираш… — прошепна Мод. Потъмнелите й очи бяха печални. — Но скоро и това ще се случи, да, със сигурност ще се случи.

— Вървете си — кротко каза Сузана. — Няма смисъл да разговаряме, вие не чувате думите ми. Вървете по пътя си и си спомнете лицата на бащите си, защото мисля, че отдавна сте ги забравили.

Мод и Джийвс се обърнаха и тръгнаха обратно към града, без да промълвят нито дума. Въпреки уверенията на Сузана, че няма да ги застреля в гръб, от време на време се обръщаха. Продължаваха да се държат за ръце като Хензел и Гретел, които се бяха загубили в голямата тъмна гора.

— Искам да се махна от тук — промърмори Еди. Спусна предпазителя на рюгера, пъхна оръжието в колана си, сетне потърка зачервените си клепачи. — Искам да се махна оттук, само за това мисля.

— Споделям чувствата ти, красавецо. — Очевидно Сузана се страхуваше, но младежът забеляза предизвикателно вдигнатата й брадичка. — На лицето й беше изписано изражение, което той вече добре познаваше и заради което я обичаше. Постави ръце на раменете й, наведе се и я целуна, без да обръща внимание на обкръжаващия ги странен свят или на приближаващата се буря. Когато се отдръпна, забеляза, че в очите на Сузана играят закачливи пламъчета.

— Майчице! С какво съм заслужила толкова страстна целувка?

— Обичам те. Мисля, че повече обяснения са излишни.

Погледът й се смекчи. За миг се изкуши да сподели с него тайната, която пазеше… или не пазеше, но реши, че това не е най-подходящият момент. Нямаше време да му каже, че може би е бременна, както нямаше време да прочете думите, издълбани в каменните тотеми. Ето защо само промърмори:

— Престани, Еди.

— Ти си най-хубавото, което някога ми се е случило — продължи младежът. Лешниковите му очи не се откъсваха от лицето й. — Не ме бива да говоря нежности, май станах доста суров по време на съвместния ми живот с Хенри, но съм напълно искрен. Мисля, че те обикнах, защото беше олицетворение на всичко онова, от което ме лиши Роланд — най-вече Ню Йорк — ала сега чувствата му са още по-силни, тъй като вече не искам да се върна в нашия свят. А ти?

Младата жена погледна към Гарата. Страхуваше се от онова, което може би ги очакваше там… и все пак… Отвърна на погледа му и промълви:

— Не изпитвам желание да се върна. Искам да прекарам остатъка от живота си движейки се напред, стига ти винаги да бъдеш до мен. Обаче е странно, че си ме обикнал заради онова, което Роланд ти е отнел.

— Защо е толкова странно?

— Защото се влюбих в теб, когато ме освободи от Дета Уокър. — Тя замълча, замисли се, сетне поклати глава. — Всъщност всичко е много по-сложно. Влюбих се в теб, защото ме освободи от двете мръсници. Едната беше невъзпитана, обичаше да дразни мъжете и да краде. Другата бе самодоволна и надута пуританка. Харесвам Сузана Дийн много повече от онези двете и вечно ще ти бъда благодарна, задето ги прогони.

Този път тя протегна ръка, притисна я до страната му, покрита с набола брада, притегли го съм себе си и нежно го целуна. Когато Еди докосна гърдата й, тя дълбоко въздъхна и покри дланта му със своята, после промълви:

— По-добре да тръгваме, или ще легнем сред улицата, където има опасност да се намокрим.

Еди за последен път огледа мълчаливите кули, прозорците без стъкла, стените, обрасли с пълзящи растения. След няколко секунди кимна.

— Права си. Мисля, че този град е обречен да загине.

Тласна напред инвалидната количка и двамата изтръпнаха, когато колелата преминаха през червената линия — страхуваха се, че ще задействат капан, поставен преди хилядолетия, и ще умрат. Еди избута количката на площада, а когато наближиха Гарата, заваля студен дъжд, понесен, от вятъра.

Дори не подозираха, че се е разразила първата от великите есенни бури в Средния свят.

25

Щом се озоваха във вонящия мрак на подземните канали, Гашър престана да се движи с убийственото темпо, което беше наложил, докато се движеха на повърхността. Това едва ли се дължеше на тъмнината. Похитителят действително познаваше маршрута като пръстите на ръката си и сякаш се беше успокоил, че Роланд е загинал в смъртоносния капан.

Ала Джейк започваше да се съмнява. Ако Роланд беше видял капана с проводниците, който беше много по-трудно забележим от следващия, не би могъл да пропусне мраморния фонтан. Момчето предполагаше, че Стрелецът нарочно е съборил каменната грамада, за да заблуди Гашър и да го накара да забави ход. Съмняваше се, че Роланд ще успее да ги последва през подземния лабиринт (тъмнината щеше да му попречи, макар да притежаваше изключителна интуиция), но на сърцето му олекна като знаеше, че приятелят му не е загинал, докато се е опитвал да удържи на думата си.

Завиха надясно, наляво, отново наляво. Сетивата на Джейк се изостриха, за да компенсират загубата на зрителни възприятия, и той смътно забеляза други тунели. Грохотът на задъхващи се двигатели ту се усилваше, ту отслабваше, когато коридорът, образуван от каменните основи на зданията, се стесняваше. Духаше непрестанен вятър, който понякога беше топъл, после ставаше леден. Стъпките им отекваха, докато прекосяваха перпендикулярни тунели, от които се разнасяха зловонни изпарения. Веднъж Джейк едва не си разби главата в някакъв метален предмет, който стърчеше от тавана. Опипа го и разбра, че вероятно беше воден кран. След това страховито преживяване продължи напред, като протягаше ръце, за да избегне нови стълкновения с невидими предмети.

Гашър го направляваше с удари ту по едното, ту по другото рамо, все едно, че беше впрегатно животно. Движеха се бързо, но без да тичат. Пиратът се беше поокопитил дотолкова, че затананика, сетне запя с неочаквано мелодичен теноров глас:

Тра-ла-ла, тра-ла-ла,

щом си намеря работа, ще ти купя халка.

Само да пипна с ръчици

твоите палави ципи…

Тра-ла-ла, тра-ла-ла,

искам да си поиграя с твойта тра-ла-ла.

Изпя още пет-шест куплета с подобно дълбокомислено съдържание, после нареди на момчето:

— А сега е твой ред, малкия.

— Не знам никакви песни — задъхано отвърна Джейк.

Всъщност дишането му почти не беше затруднено, но искаше да заблуди похитителя си. Нямаше никакъв план, но положението му беше толкова безнадеждно, че трябваше да опита всичко, за да се спаси.

Гашър го блъсна толкова силно в гърба, че момчето едва не се просна в мръсната вада, която течеше по тунела.

— Гледай да се подсетиш, сладурчето ми, за да не ти счупя гръбнака! — Той замълча, сетне добави: — Тук е пълно с призраци, момче. Живеят в шибаните машини, така да знаеш. Пеенето ги прогонва, не си ли чувал? А сега пей!

Джейк трескаво напрегна паметта си — не му се искаше да изтърпи втори подобен удар — и си спомни песничка, която беше научил по време на дневния летен лагер, когато бе седем-осемгодишен. Закрещя в мрака, като слушаше как ехото от гласа му се мята между плясъка на водата, отекването на капките и приглушения грохот на двигателите:

Моето гадже е супер,

защото е нюйоркска кукла.

Купувам й каквото мога,

за да бъде по най-последната мода.

Бедрата й са като кораби бойни,

за нея нищо не ми се свиди,

парици пръскам до захлас.

Моето гадже е супер,

защото е филаделфийска кукла.

Купувам й каквото мога,

за да бъде по най-последната мода.

Само като й погледна, очите,

дето са колкото две големи пити,

за нея нищо…

Гашър го сграбчи за ушите, сякаш бяха дръжки на тенджера, и го накара да спре.

— Пред теб има дупка. Като ти слушах гласа, си рекох, че ще направя услуга на човечеството, ако те оставя да се бухнеш в ямата, ама това няма да се хареса на Тик Так, така че ще поживееш още малко. — Пусна ушите му, които горяха като ожулени от коприва, и го сграбчи за яката. — А сега се наведи, докато напипаш стълбата от другата страна. Гледай да не паднеш, че да повлечеш и двама ни.

Джейк предпазливо се наведе и протегна ръка — изпитваше ужас при мисълта, че ще падне в невидима яма. Докато опипом търсеше стълбата, почувства повей на топъл, чист и почти ароматен въздух, видя над себе си проблясване на бледорозова светлина. Докосна желязна скоба в стената и се вкопчи в нея. Раните от ухапването отново се отвориха и той почувства, че по дланта му потече топла кръв.

— Намери ли я? — обади се Гашър.

— Да.

— Слизай тогава. Какво чакаш, да те вземат дяволите? — Похитителят пусна яката му, а момчето си го представи как замахва с крак, готов да го изрита в ямата. Побърза да прекрачи пролуката, от която бликаше розовото сияние и заслиза по стълбата, като се стараеше да не използва наранената си ръка. Този път металните скоби не бяха покрити с машинно масло, нито бяха обраснали с мъх или пък разядени от ръжда. Шахтата беше много дълбока и докато Джейк бързо се спускаше надолу, страхувайки се Гашър да не настъпи пръстите му с тежките си подметки, внезапно си спомни филм, който някога беше гледал по телевизията и който се наричаше „Пътешествие до центъра на земята“.

Грохотът на двигателите и розовият проблясък се усилваха. По звука личеше, че машините не са в ред, но изостреният слух на Джейк му подсказа, че бяха в по-добро състояние от онези на повърхността. Когато най-сетне стигна до долу, откри, че дъното е сухо. Новата хоризонтална шахта беше висока около метър и осемдесет, а стените й бяха облицовани с листове неръждаема стомана. Коридорът се простираше в две посоки докъдето погледът му стигаше, и беше прав като струна. Интуитивно, без изобщо да мисли за това, момчето разбра, че тунелът (намиращ се на двадесетина метра под Луд) следва пътя на Лъча. А някъде напред (Джейк беше сигурен, макар да не знаеше защо) над тунела се намираше влакът, който търсеха.

Точно под тавана върху двете стени бяха монтирани вентилационни решетки — през тях чистият и ароматен въздух проникваше в шахтата. От някои решетки като синьо-синкава брада висеше мъх, но повечето още бяха чисти. Под всяка втора бяха нарисувани жълта стрелка и странен символ, наподобяващ буквата t. Стрелките посочваха към направлението, по което се движеха Гашър и Джейк.

Розовото сияние бликаше от стъклени тръби, които бяха прикрепени в паралелни редици към тавана. Някои — например всяка трета — не светеха, други от време на време помръкваха, но поне половината още работеха. „Неоново осветление — смаяно си помисли момчето. — Ама че изненада!“

Гашър скочи от стъпалото и застана до него. Ухили се, когато забеляза изумлението му.

— Страхотно е, а? Хладно през лятото, топло през зимата. Има толкова храна, че петстотин души не могат да я изядат за петстотин години. Ама знаеш ли какво е най-готиното?

Джейк поклати глава.

— Скапаните Млади хабер си нямат, че това място го има. Тъпаците си мислят, че тук живеят чудовища. Не можеш ги накара да се приближат до капак на канализационна шахта.

Отметна глава и злобно се закиска. Момчето не се засмя, макар някакъв равнодушен глас дълбоко в съзнанието му да нашепваше, че е по-разумно да се присъедини към веселието на похитителя си. Но не го направи, защото знаеше как се чувстваха Младите. В канализацията под града действително живееха чудовища — тролове, таласъми и какви ли още не страховити същества. Самият той беше пленник на едно от тях. Гашър го блъсна наляво.

— Побързай, почти стигнахме.

Затичаха се, а ехото от стъпките им ги преследваше като глутница вълци. След петнадесетина минути Джейк видя на около двеста метра пред тях херметично затварящ се люк. Когато наближиха, забеляза стърчащото кранче на клапана. На стената вдясно висеше устройство, подобно на домофон.

— Чакай да си поема дъх — изпъшка Гашър, като стигнаха до вратата в дъното на тунела. — Множко ми дойде, щото съм само един стар и болен човек. — Натисна бутона на домофона и задъхано извика: — Хванах го, Тик Так. Хванах го и го доведох цял и невредим. Косъм не е паднал от главата му. Обещах и си удържах на думата. „Довери се на Гашър — казах ти, — щото той ще ти доведе пиленцето.“ А сега отваряй!

Свали пръста си от бутона и нетърпеливо погледна към вратата. Кранът, чрез който се задействаше механизмът, остана неподвижен. От домофона се разнесе студен глас:

— Кажи паролата.

Гашър се намръщи, почеса се по брадичката с дългия си мръсен нокът, после повдигна превръзката от окото си и избърса жълтеникавата слуз, която се беше събрала в кухината.

— Тик Так все ни тормози с неговите пароли — промърмори на Джейк. Изглеждаше едновременно разтревожен и разгневен. — Страхотно копеле е, ама взе да прекалява, ако питаш мен.

Отново натисна бутона и изкрещя:

— Не се занасяй, Тик Так. Щом не познаваш гласа ми, сигурно трябва да се снабдиш със слухово апаратче.

— Познавам го — отвърна провлаченият глас. На Джейк му се стори, че чува гласа на Джери Рийд, който изпълняваше главната роля в „Смоуки и бандита“. — Но не знам кого си довел, нали така? Може би си забравил, че камерата за външно наблюдение се повреди още миналата година? Кажи паролата или завинаги ще останеш отвън.

Пиратът бръкна в носа си, извади зеленикав сопол и го залепи на решетката на микрофона. Джейк безмълвно наблюдаваше детинската му проява на раздразнение и чувстваше, че всеки момент ще избухне в истеричен смях. Нима бяха изминали безкрайния път през лабиринта, зареден с опасни капани, и през тъмните тунели, за да останат пред херметическата врата, защото похитителят му беше забравил паролата?

Гашър намръщено го изгледа, сетне свали от главата си жълтата кърпа, която беше просмукана с пот. Оказа се, че е почти напълно плешив, с изключение на няколко щръкнали кичури къса черна коса, наподобяващи таралежови бодли. Над лявото му слепоочие имаше дълбок белег. Порови в кърпата, измъкна парче хартия и промърмори:

— Благословен да е Хутс. Грижи се за мене както трябва, не ме оставя да закъсам.

Загледа се в хартийката, като я обръщаше ту от едната, ту от другата страна, после я подаде на момчето и зашепна, сякаш Тик Так можеше да го чуе, въпреки че бутонът не беше натиснат:

— Нали си истински малък джентълмен, а? Първото, на което учат малкия джентълмен, след като са му набили в главата да не яде пастата за зъби и да не пикае по ъглите, е да чете. Прочети ми какво пише тук, щото думата направо ми е изскочила от главата.

Момчето взе листчето, погледна го, сетне отново вдигна очи към Гашър и с привидно равнодушие промълви:

— Ами ако откажа?

За миг пиратът остана безмълвен — толкова голяма беше изненадата му — после злобно се усмихна и отговори:

— Няма страшно — ще те хвана за шията и ще блъскам главата ти във вратата. Съмнявам се, че ще кандардисам стария Тики да ме пусне — Бога ми, бая се е изплашил от твоя як приятел — ама ще ми стане хубаво на душата, като видя как мозъкът ти тече по вратата.

Джейк се замисли; усещаше как истеричният смях все още напира в гърлото му. Този Тик Так действително беше страхотен и хората му служеха вярно. Дори Роланд да беше заловил Гашър, едва ли щеше да го накара да издаде паролата, още повече, че пиратът скоро щеше да умре от коварната болест. Единствената грешка на Тик Так се състоеше в това, че не беше взел предвид отслабващата памет на Гашър.

„Не се смей. Ако се разсмееш, той наистина ще разбие главата ти.“

Въпреки смелите си думи похитителят наблюдаваше момчето с нескрита тревога и Джейк разбра нещо много важно, което в бъдеще можеше да се окаже полезно: Гашър не се страхуваше от смъртта, но се боеше от унижението.

— Добре — спокойно каза той. — На листчето е написано „щедрост“.

— Веднага ми го дай! — Похитителят грабна бележката и я пъхна под жълтата кърпа, която повторно беше омотал около главата си. После отново натисна бутона и изрева в микрофона: — Тик Так, още ли си там?

— А къде другаде да бъда? Може би смяташ, че съм предприел околосветско пътешествие, а? — В гласа му прозвучаха присмехулни нотки.

Гашър се изплези на домофона (момчето забеляза, че езикът му е белезникав), но заговори любезно, дори угоднически:

— Паролата е „щедрост“ и да пукна, ако не ми харесва. А сега ме пусни, по дяволите!

— С удоволствие — отговори невидимият му събеседник. Някъде наблизо заработи двигател и неочакваният шум накара Джейк да подскочи от изненада. Колелото в центъра на вратата се завъртя. Когато спря, Гашър го хвана здраво, дръпна го към себе си, после сграбчи ръката на Джейк и щом прекрачиха прага, се озоваха в най-необикновената стая, която момчето беше виждало.

26

Стрелецът бавно слизаше по металните скоби, а розовото сияние сякаш се усилваше. Ко надничаше от разкопчаната му риза; протягаше дългата си шия и душеше топлия въздух, който влизаше в шахтата през вентилационните отвори. Докато се движеха през тъмните тунели, Роланд беше принуден изцяло да се осланя на обонянието на животинчето и се опасяваше, че Ко ще загуби следата на Джейк във водата, която течеше на дъното… ала щом чу как Гашър запя, последван от Джейк, той се успокои. Зверчето не го беше подвело.

Ко също беше чул пеенето. До този момент се движеше бавно и непрекъснато се оглеждаше, дори от време на време се връщаше, за да се убеди, че не е сгрешил пътя, но когато чу гласа на Джейк, хукна, изпъвайки докрай кожената каишка. Роланд се страхуваше, че животинчето радостно ще излае „Ейк! Ейк!“, но Ко мълчеше. В мига, когато стигнаха до шахтата, която водеше към долните етажи на кошмарния лабиринт, Стрелецът чу звук от друга машина (може би беше помпа), последван от дрънченето на затваряща се метална врата.

Спусна се в квадратния тунел и за миг погледът му беше привлечен от двойните редици светещи тръби. Забеляза, че в тях горяха блатни огньове, също като в надписа над бара на Балазар в Ню Йорк. Внимателно разгледа вентилационните отвори под самия таван и стрелките, които бяха нарисувани под тях, сетне свали каишката на Ко. Животинчето нетърпеливо тръсна глава — очевидно се радваше, че отново е свободно.

— Близо сме — прошепна му Стрелецът. — Ето защо трябва да пазим тишина. Разбираш ли, Ко? Не бива да вдигаме никакъв шум.

— Ум! — дрезгаво прошепна зверчето, което при други обстоятелства навярно щеше да разсмее Роланд.

Той пусна животинчето и Ко се впусна да бяга по тунела, като не преставаше да души стоманената настилка. Стрелецът го чуваше как тихичко си повтаря „Ейк! Ейк! Ейк!“ Той извади револвера си и го последва.

27

Еди и Сузана смаяно продължаваха да разглеждат убежището на Блейн, когато небето сякаш се отвори и рукна проливен дъжд.

— Сградата е страхотна, но има един недостатък — пропуснали са рампата за инвалидни колички — извика младежът, повишавайки глас заради шума от дъжда и трясъка на гръмотевиците.

— Няма значение — нетърпеливо каза Сузана и се измъкна от количката. — Да побързаме да влезем, иначе ще станем вир-вода.

Еди колебливо погледна към стъпалата, водещи към зданието. Не бяха високи, ала бяха много.

— Ще се справиш ли, скъпа?

— Искаш ли да се състезаваме, бяло момче? — извика тя и с невероятна ловкост и бързина се „заизкачва“ по стъпалата, като си помагаше с ръце.

За малко наистина щеше да го изпревари, тъй като младежът трябваше да влачи тежката инвалидна количка. Когато се озоваха на най-горното стъпало, двамата се задъхваха, а от мокрите им дрехи излизаше пара. Еди хвана младата жена под мишниците, повдигна я, но вместо да я постави на количката, я задържа в прегръдките си. Внезапно я пожела, което при дадените обстоятелства беше абсурдно.

„Дръж се, момче — помисли си. — Мислиш за секс, защото успя да се добереш жив дотук.“

Сузана навлажни с език долната си устна, пъхна пръсти в косата му и шеговито я подръпна. Еди усети болка, но същевременно изпита удоволствие.

— Видя ли, че те изпреварих, бяло момче — дрезгаво прошепна тя.

— Не ставай смешна — аз те изпреварих, и то с няколко сантиметра. — Опита се да говори небрежно, но не можа да скрие от нея, че се задъхва.

— Може би… но си накрая на силите си. — Тя плъзна ръка между краката му, закачливо се усмихна и добави: — Мисля, че на това място силата ти не е изцедена…

Думите й бяха прекъснати от оглушителен гръм. Двамата изплашено подскочиха, сетне се разсмяха.

— Престани — промърмори Еди. — Едва ли си избрала най-подходящия момент… това е истинска лудост.

Тя мълчаливо го стисна още веднъж, после отново сложи ръка на рамото му. За миг младежът изпита горчиво разочарование, после я настани в количката и побърза да изтика металното приспособление под стряхата. Стори му се, че Сузана също е разочарована.

Когато се озоваха на сушина, той спря и двамата се обърнаха. Площадът, Улицата на костенурката и целият град изчезнаха зад издуващата се сива завеса. Еди не съжаляваше. Беше сигурен, че Луд няма да намери място във въображаемия му албум, където съхраняваше скъпи спомени.

— Погледни — прошепна спътницата му. Посочваше към огромна рибешка глава, която напомняше главите на чудовищните дракони, украсяващи ъглите на сградата. От устата й като сребрист поток бликаше вода.

— Май дъждът няма скоро да спре — отбеляза Еди.

— Да. Ще вали, докато му омръзне, после ще продължи още няколко дни ей-така, напук. Възможно е да не спре седмица или месец. Всъщност това едва ли трябва да ни безпокои — представи си, че Блейн не ни хареса и ни изпече. Стреляй веднъж, скъпи, за да съобщим на Роланд, че сме открили онова, което търсехме. После ще се поразходим и ще поогледаме.

Еди насочи рюгера към сивото небе и натисна спусъка. Роланд, който се намираше на около два километра от Гарата, докато следваше Джейк и Гашър в пълния с клонки лабиринт, чу изстрела. За миг младежът остана неподвижен, опитвайки се да си внуши, че всичко ще бъде наред, че сърцето му греши, когато му подсказва, че никога повече няма да видят Стрелеца и момчето. После спусна предпазителя, затъкна пистолета в колана си и се върна при Сузана. Обърна инвалидната количка и я забута по обградената с колони галерия, която водеше към вътрешността на сградата. Междувременно Сузана презареди револвера на Роланд.

Дъждът барабанеше по покрива и звукът беше някак тайнствен и призрачен, дори тътенът на гръмотевиците беше приглушен. Поддържащите колони имаха диаметър около три метра и бяха полускрити в мрака. Отнякъде се чуваше гукане на гълъби.

От сенките изплува табела, провесела на тежки сребърни вериги. Надписът върху нея гласеше:

— Ето, че научихме името на влака, който падна в реката — отбеляза Еди. — Казвал се е Патриша. Само че са пообъркали цветовете. Синьото е за момчета, розовото — за момичета.

— Може би и двата са сини?

— Не. Блейн е розов.

— Откъде знаеш?

Той смутено я изгледа и промърмори:

— Честно казано, не разбирам… но със сигурност го знам.

Тръгнаха на югоизток и излязоха на открито пространство, напомнящо площад пред гара. Еди не притежаваше способността на Сузана мислено да прониква в миналото, но внезапно си представи, че огромният, обграден от колони площад, е изпълнен с хиляди забързани пътници; дочу потракване на токчета и тихи гласове, видя прегръдки при срещи и раздели. От високоговорителите се разнасяше мелодичен глас, който информираше пътниците за заминаването на влаковете и четеше кратки съобщения.

„Патриша потегля за Северозападните графства…“

„Умоляваме пътника на име Килингтън да се яви на информацията…“

„Блейн пристига, на втори коловоз…“

Гласовете замлъкнаха — тук сега бяха останали само гълъбите.

Еди потръпна.

— Погледни лицата им — прошепна Сузана. — Не знам как се чувстваш, но тръпки ме побиват, като ги гледам.

Тя посочи надясно. От мраморната стена сякаш изникваха глави, издялани от камък, очите им се взираха в неканените гости — сурови лица на палачи, които изпитваха удоволствие от занаята си. Няколко скулптури бяха паднали и се бяха разбили на парчета. Останалите бяха покрити с паяжина от пукнатини и с курешки от гълъбите.

— Навярно са били членове на Върховния съд или други важни клечки — отбеляза Еди и неспокойно огледа лицата с тънки устни и безжизнени очи. — Само съдии могат да изглеждат толкова мъдри и високомерни. Повярвай ми, знам го от опит. Като ги гледам, не биха протегнали ръка на давещ се човек.

— Камарата изпотрошени идоли, където слънцето прежуря… — промърмори Сузана, при което Еди целият настръхна.

— Какво беше това, Сузана?

— Стихотворение, написано от човек, който може би е видял Луд в сънищата си. Да вървим. Не им обръщай внимание.

— Не знам дали ще мога. — Той отново затика количката.

Пред тях от мъглата изплува огромна решетъчна преграда, напомняща на оградата на средновековен замък… а отвъд нея те за пръв път видяха Блейн. Беше розов, както твърдеше Еди, и нежният му оттенък беше в тон с жилките, прорязващи мраморните колони. Носеше се над широкия товарен перон и имаше странна аеродинамична линия, като гигантски куршум. На пръв поглед изглеждаше като от плът и кръв, не от метал. Върху гладката му повърхност имаше само един отвор — триъгълен прозорец, оборудван с огромна чистачка. Еди знаеше, че ще види същото триъгълно стъкло от другата страна и че ако погледне Блейн отпред, ще му се стори, че влакът има лице като Чарли Пуф-Паф. А чистачките ще приличат на лукаво притворени клепачи.

Белезникава светлина падаше върху Блейн и очертаваше неправилни правоъгълници. Еди си помисли, че удълженият силует на влака му напомня гърба на приказен розов кит, който не издава нито звук.

— Боже мой! — възкликна той, после прошепна: — Намерихме го.

— Да, това е Блейн.

— Как мислиш, мъртъв ли е?

— Не. Може би е заспал, но не е умрял.

— Сигурна ли си?

— А ти защо беше сигурен, че е розов? — Въпросът й беше реторичен и не се нуждаеше от отговор. Сузана се обърна към него — изглеждаше напрегната и изплашена до смърт. — Сигурна съм, че спи, но се страхувам от онова, което ще се случи, ако се събуди.

— Тогава ще почакаме нашите приятели.

Тя поклати глава.

— По-добре да се подготвим да ги посрещнем… предчувствам, че ще дотичат тук в панически бяг. Закарай ме до онази кутия, прикрепена към решетките. Прилича ми на домофон.

Младежът бавно затика инвалидната количка към мястото, което му посочваше Сузана. Кутията беше прикрепена към затворената врата в центъра на решетката, която се простираше по дължината на Гарата, и изглеждаше изработена от неръждаема стомана. Вратата беше от ковано желязо, а долната й част изчезваше в пода. Еди видя, че не ще успеят да се проврат през решетките, тъй като разстоянието помежду им беше едва десетина сантиметра. Дори Ко с мъка би се промъкнал през тесния отвор.

Гълъбите, сгушени в мрака, тихо шумоляха с криле и гукаха. Лявото колело на инвалидната количка монотонно скърцаше. „Бих заменил цялото си царство за шишенце с машинно масло“ — помисли си Еди и осъзна, че не е изплашен, а е направо ужасен. За последен път беше изпитал подобно чувство в деня, когато двамата с Хенри стояха на тротоара на Райнолд Стрийт и се взираха в порутения Дворец. През онзи далечен ден на 1977 година не бяха рискували да влязат в Двореца; бяха загърбили дома, обитаван от призраци, и бяха избягали, но той мислено се беше заклел никога повече да не стъпи там. Беше изпълнил обещанието си, но ето че отново се бе озовал в къща с привидения, а най-страшното от тях беше Блейн с огромното розово туловище. Едното му триъгълно стъкло сякаш го наблюдаваше като око на хищно животно, което се преструва на заспало. „От дълги години той не е помръднал от мястото си… дори престана да говори с различните си гласове и да се смее… Ардис беше последният, който се доближи до Блейн… и като не можа да отговори на въпросите му, Блейн го порази със син огън.“

„Ако ми проговори, сигурно ще откача“ — каза си младежът.

Навън вятърът се усили и през прозорчето, изрязано високо в стената, влетяха дъждовни капки и посипаха триъгълното „око“ на Блейн.

Внезапно Еди потръпна и се огледа.

— Чувствам, че ни наблюдават.

— Изобщо няма да се учудя. Приближи количката до вратата. Искам по-добре да разгледам кутията.

— Добре, но не я докосвай. Може би е под високо напрежение…

— Ако Блейн реши да ни изпече, непременно ще го стори. И ти прекрасно го знаеш.

Младежът замълча, защото знаеше, че е права.

Кутията приличаше едновременно на домофон и на алармено устройство. В горната й част беше монтиран микрофон, а до него имаше копче като обикновените превключватели ГОВОРЕТЕ/СЛУШАЙТЕ. Отдолу бяха изписани числа, които образуваха ромб.

         1
        2 3
       4 5 6
      7 8 9 10
     11 12 13 14 15
    16 17 18 19 20 21
   22 23 24 25 26 27 28
  29 30 31 32 33 34 35 36
 37 38 39 40 41 42 43 44 45
46 47 48 49 50 51 52 53 54 55
 56 57 58 59 60 61 62 63 64
  65 66 67 68 69 70 71 72
   73 74 75 76 77 78 79
    80 81 82 83 84 85
     86 87 88 89 90
      91 92 93 94
       95 96 97
        98 99
         100

Под ромба имаше още два бутона, върху които на Свещения език беше написано: „Команда“ и „Вход“. Сузана изглеждаше смутена и озадачена.

— Как мислиш, какво е това? Прилича на устройство от научнофантастичен филм.

Внезапно Еди осъзна, че тя може би не е виждала алармена система — та нали беше живяла сред богаташите в Манхатън, въпреки че те едва ли са били във възторг от присъствието й — но между електронните приспособления, произвеждани през 1963 и през 1987, имаше огромна разлика.

„Никога не сме обсъждали различията между нейното и моето време — помисли си той. — Питам се как ли щеше да реагира, ако й кажех, че когато Роланд ме отвлече, Роналд Рейгън беше президент на Съединените щати. Навярно щеше да ме обяви за луд.“

— Това е алармено устройство — обясни той. — Сетне, въпреки че инстинктът му подсказваше да не го прави, протегна ръка и натисна бутона ГОВОРЕТЕ/СЛУШАЙТЕ.

Не последва пращене на електричество, по ръката му не пробягна синкава мълния. Нямаше признаци, че апаратът работи.

„Може би Блейн все пак е мъртъв“ — помисли си младежът, макар да знаеше, че надеждите му са напразни.

— Хей! — извика в микрофона и ненадейно си представи как бедният Ардис е крещял от болка, докато синият пламък е обгръщал тялото му, очите му са се разтапяли, а косата му е горяла като изсъхнала слама. — Хей! Блейн, обади се! Има ли някой там?

Отдръпна пръста си от бутона и напрегнато зачака. Усети как Сузана стисна ръката му с малката си студена длан. Още не беше получил отговор, затова с нежелание отново натисна бутона.

— Блейн, чуваш ли ме?

Отдръпна ръка и затаи дъх, но не чу нищо. Внезапно го обзе странно чувство, каквото изпитваше в моменти на страх и напрежение. Когато то го завладяваше, го обземаше безразличие. Абсолютно нищо не го интересуваше. Беше му се случило, когато беше надхитрил пратеника на Балазар, същото му се случваше и сега. Ако Роланд го видеше в подобни моменти, със сигурност щеше да се закълне, че Еди не само е копие на Кътбърт, а е самият Кътбърт.

Натисна бутона с палеца си и закрещя в микрофона, като имитираше (съвсем безуспешно) човек, който говори с префърцунен английски акцент:

— Привет, Блейн. Здравей, стари приятелю. Казвам се Робин Лийч и водя предаването „Животът на богатите и безмозъчните“. Имам честта да ти съобщя, че си спечелил от лотарията шест билиона долара и нов-новеничък форд ескорт.

Гълъбите изплашено запляскаха с крила и полетяха в мрака. Сузана изумено изкрещя. Изглеждаше потресена като набожна жена, която току-що е чула съпругът й да богохулства в Божия храм.

— Еди, престани! Престани, чуваш ли!

Но младежът не можеше да престане. Устните му бяха разтегнати в усмивка, ала очите му блестяха от страх, истерия и едва сдържано раздразнение.

— С еднорелсовата ти приятелка Патриша ще прекарате незабравим месец в Джимтаун, където ще пиете най-хубавото вино и ще печете най-красивите девственици. Ти…

— Ш-ш-т!

Младежът млъкна и погледна към Сузана. Беше сигурен, че тя му е изшъткала (не само защото вече се беше опитала да го накара да замълчи, но и защото тук нямаше друго човешко същество) и същевременно знаеше, че не е била тя. Нямаше смисъл да се самозаблуждава — беше чул гласа на много малко и много изплашено дете.

— Сузи, ти ли извика?

Младата жена поклати глава и посочи към кутията. Той забеляза, че бутонът с надпис „Команда“ блести с едва забележима розова светлина. Цветът беше като на еднорелсовия влак, който спеше зад преградата.

— Ш-ш-ш-т, не го будете — произнесе от домофона печален детски глас, нежен и тих като вечерен ветрец.

— Какво… — започна Еди, после поклати глава и леко натисна бутона ГОВОРЕТЕ/СЛУШАЙТЕ. Когато отново за говори, — гласът му не напомняше гръмовния глас на Робин Лийч, по-скоро беше шепот на заговорник:

— Кой си? Какво представляваш?

Отмести пръст от бутона и двамата със Сузана се спогледаха. Очите им бяха разширени от страх, като на деца, които са открили, че живеят заедно с опасен (и може би побъркан) възрастен. Как ли го бяха разбрали? Много лесно — научили го бяха от друго дете, което дълго беше живяло с ненормалника, като се е криело в тъмните ъгли и се прокрадвало навън, когато възрастният е заспивал; изплашено дете, което е почти невидимо.

Никой не отговори на въпросите на Еди. Младежът почака няколко секунди, всяка от които му се стори толкова дълга, че би могъл да прочете цял роман. Точно когато повторно посягаше към бутона, отново се появи розовата светлина.

— Аз съм малкият Блейн — прошепна детското гласче. — Онзи, когото той не вижда, когото е забравил. Мисли, че ме е изоставил сред залите на руините и коридорите на мъртъвците.

Младежът натисна бутона. Ръката му неудържимо трепереше, трепереше и гласът му:

— Кой е онзи, който не вижда? Мечокът ли?

Разбира се, че не беше мечокът. Мъртвият Шардик лежеше в гората далеч оттук; дори за това кратко време светът се беше преместил. Неочаквано Еди си спомни какво изпитваше, докато притискаше ухо към тайнствената врата на поляната, където Шардик прекарваше своя незавиден полуживот, към вратата на жълти и черни райета, която незнайно защо го ужасяваше. Едва сега осъзна, че това бяха детайли от една и съща картина, части от кошмарно и разлагащо се цяло, огромна паяжина, в центъра на която като странен каменен паяк се намираше Тъмната кула. През последните дни целият Среден свят се беше превърнал в имение, обитавано от привидения; целият Среден свят се беше превърнал в прозрачна пустош, обитавана от призраци.

Преди детският глас да произнесе отговора, Еди го прочете по беззвучно движещите се устни на Сузана: беше лесен като задача, на която някой ти е подсказал решението.

— Големият Блейн — прошепна гласецът. — Големият Блейн е призракът в машината… призракът във всички машини.

Сузана вкопчи пръсти в гърлото си, сякаш искаше да се удуши. В очите й се четеше ужас, но погледът й беше остър и проницателен. Може би гласът й беше познат от миналото, когато цялостната личност Сузана беше изместена от враждуващите помежду си Дета и Одета. Гласчето беше изненадало и нея, но страдалческото й изражение подсказваше, че думите не я изненадваха.

Тя отлично знаеше каква лудост е раздвоява нето на личността.

Обърна се към Еди и промълви:

— Трябва… да… се махнем… оттук. — Ужасът сякаш я беше сграбчил за гърлото. Въздухът свистеше в дихателната й тръба като зимен вятър в комин. — Еди… трябва да… се махнем… оттук Еди…

— Прекалено късно е — заяви печатното гласче. — Големият Блейн се събуди. Знае, че сте тук и идва.

Внезапно лампите започнаха да се включват по двойки и оранжевата им светлина прогони сенките от огромната Гара. Стотици гълъби полетяха и закръжиха във въздуха, без да посмеят да се върнат в гнездата си под покрива.

— Почакай! — извика Еди. — Моля те, почакай.

Във вълнението си беше забравил да натисне бутона, но малкият Блейн го чу и му отговори:

— Не! Не искам той да ме хване! Не искам да ме убие!

Бутонът на разговорното устройство отново потъмня. Светнаха едновременно КОМАНДА и ВХОД. Цветът им не беше розов, а зловещо тъмночервен като на наковалня.

— Кои сте вие? — проехтя гръмовен глас, който прозвуча не само от домофона, но и от всички високоговорители в града, които още функционираха. Разлагащите се трупове на стълбовете се полюшнаха от вибрациите на могъщия глас, сякаш дори мъртъвците искаха да избягат от Блейн.

Сузана се сви в инвалидната количка и с длани запуши уши. Лицето й се беше изопнало от страх, устните й се бяха изкривили в безмълвен писък. На Еди му се стори, че отново е на единадесет и че отново изпитва познатия страх от привидения. Нима от този глас се беше ужасявал, докато с Хенри стояха пред Двореца? Нима го беше очаквал? Не знаеше… но разбираше как се е почувствал Джак, когато е разбрал, че прекалено често се е изкачвал по бобеното стъбло и е събудил великана.

— КАК СЕ ОСМЕЛЯВАТЕ ДА НАРУШАВАТЕ СЪНЯ МИ? НЕЗАБАВНО ОТГОВОРЕТЕ ИЛИ ЩЕ УМРЕТЕ!

Ако не беше споменът за гласчето, Еди нямаше да помръдне и големият Блейн щеше да направи с него същото, което беше сторил с Ардис (или нещо още по-страшно); може би щеше да се вцепени от ужас като заек в дупката си. Гласчето му даде сили да помръдне. Личеше си, че детето е изплашено, и все пак искаше да му помогне.

„Сега трябва сам да си помогнеш — помисли си той. — Щом събуди чудовището, сам се оправяй с него.“

Младежът отново натисна бутона.

— Казвам се Еди Дийн, а това е съпругата ми Сузана. Ние…

Погледна към Сузана, която отчаяно му правеше знаци да продължава.

— Ние търсим Тъмната кула, която се намира на пътя на Лъча. Придружават ни още двама — Роланд от Гилеад и… и Джейк от Ню Йорк. Ние също сме от Ню Йорк. Ако ти…

Прехапа език, за малко щеше да каже: „Ако ти си Големият Блейн…“ В случай, че беше произнесъл фаталните думи, разумното същество щеше да разбере, че бяха чули и друг глас, нещо като призрак в призрака…

Сузана отново му правеше знаци да не спира да говори.

— Ако ти си Блейн Моно… ами… молим, да ни отведеш дотам.

Отдръпна ръка от бутона. В продължение на няколко безкрайни секунди не последва отговор; чуваше се само пърхането на крилете на изплашените гълъби. Когато Блейн отново заговори, гласът му прозвуча само от устройството и се стори на Еди почти като на човек.

— НЕ ПОДЛАГАЙ НА ИЗПИТАНИЕ ТЪРПЕНИЕТО МИ. ВСИЧКИ ВРАТИ КЪМ ОНЕЗИ СВЕТОВЕ СА ЗАТВОРЕНИ. ГИЛЕАД ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА, А ВСИЧКИ ОНЕЗИ, КОИТО НАРИЧАХА СТРЕЛЦИ, СА МЪРТВИ. ОТГОВОРИ КОИ СТЕ ВИЕ. ДАВАМ ТИ ПОСЛЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ.

Дочу се странен звук. От тавана се спусна синьо-бял лъч и проби дупка с размерите на топка за голф в мраморния под на по-малко от два метра от инвалидната количка. Във въздуха се понесе струйка дим, от него се разнасяше миризма, напомняща свежестта на въздуха след преминала градушка. За миг Еди и Сузана ужасено се спогледаха, без да издадат нито звук, сетне младежът се втурна към устройството и натисна бутона.

— Грешиш! Наистина сме от Ню Йорк! Само преди няколко седмици преминахме през вратите и се озовахме на брега.

— Вярно е — обади се Сузана. — Кълна се, че той казва истината!

Настъпи тишина. Отвъд преградата се извисяваше розовият корпус на Блейн. Предното му стъкло сякаш се взираше в тях като изцъклено стъклено око. Чистачката напомняше леко притворения клепач на намигащ човек.

— ДОКАЖИ ГО — най-сетне заяви Блейн.

— Боже мой, как да му докажа? — обърна се Еди към младата жена.

— Не зная.

Младежът отново натисна бутона.

— Статуята на свободата говори ли ти нещо?

— ПРОДЪЛЖАВАЙ. — Сега гласът на Блейн беше по-неуверен, сякаш той започваше да се разколебава.

— Емпайър Стейт Билдинг! Борсата! Световният търговски център! Кони Айлънд! Рейдио Сити! Ийст Вил…

Блейн го прекъсна… Сетне, колкото и да беше невероятно, от устройството се разнесе провлеченият глас на Джон Уейн.

— ДОСТАТЪЧНО, СТРАННИКО, ВЯРВАМ ТИ.

Еди и Сузана се спогледаха — изглеждаха едновременно объркани и поуспокоени. Ала в този миг Блейн заговори и гласът му отново беше студен и изпълнен с безразличие:

— ЗАДАЙ МИ ВЪПРОС, ЕДИ ДИЙН ОТ НЮ ЙОРК, НО СЕ ПОСТАРАЙ ДА Е УМЕСТЕН. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ СЪС СПЪТНИЦАТА ТИ ЩЕ УМРЕТЕ, НЕЗАВИСИМО ОТКЪДЕ ИДВАТЕ.

Сузана откъсна очи от домофона, погледна към Еди и прошепна:

— Какво иска да каже?

— Нямам и най-малка представа — поклати глава младежът.

28

Стаята, в която Гашър завлече Джейк, напомни на момчето за подземие, където се съхранява ракета „Минътмен“ и което е било обзаведено от пациентите на някоя лудница; донякъде приличаше на музей, на всекидневна и на убежище на хипита. Над тях в празното пространство висеше куполообразен таван, стените под тях се спускаха на около триста метра дълбочина и завършваха със също така заоблено дъно. Върху стените бяха монтирани вертикални неонови лампи, от които струяха червени, сини, зелени, жълти, оранжеви и розови светлини. Разноцветните светлини се събираха в дъното и в горната част на шахтата и блестяха като дъги.

Джейк се огледа и разбра, че действително се намират в шахта. Помещението беше разположено в горната третина на огромното капсулообразно пространство, подът беше заменен от ръждясала метална решетка, върху която тук-там бяха застлани килими, които приличаха на турски (по-късно Джейк научи, че ги изработвали в графство, наречено Кашмин). Краищата им бяха затиснати с куфари с метален обков, високи лампи или с тежки кресла с извити крачета. В противен случай килимите щяха да се развяват като хартиени ленти, привързани към вентилатор, тъй като отдолу непрекъснато прииждаше мощен поток от топъл въздух. От вентилационните отвори пък лъхаше студена въздушна струя, която преминаваше на около метър над Джейк. На срещуположната стена на стаята имаше врата, подобна на онази, през която бяха влезли, и момчето предположи, че отвъд нея продължава подземният коридор, следващ пътя на Лъча.

В помещението се намираха шестима души — четирима мъже и две жени. Джейк предположи, че те са командирите на Беловласите… ако изобщо бяха останали достатъчно техни представители, че да се нуждаят от върховно командване. Нито един от присъстващите не беше млад, но шестимата още бяха в разцвета на живота си. Те любопитно изгледаха Джейк, който смаяно се взираше в тях.

В центъра на стаята стоеше огромно кресло, напомнящо трон. На него, преметнал крак през страничната облегалка, се беше настанил човек, който приличаше едновременно на викинг и на великан от приказка. Беше гол до кръста, едрите му мускули играеха под гладката му кожа. Около бицепса му имаше сребърна гривна, през рамото му беше прехвърлен ремък, на който висеше ножница, а на шията му се виждаше странен амулет. Носеше тесни кожени панталони, които беше напъхал във високите си ботуши. Единият ботуш беше превързан с жълт шал. Русата му коса, която вече започваше да побелява, падаше почти до средата на мощния му гръб; зелените му любопитни очи напомняха на очите на котарак, когото изминалите години са направили по-мъдър, но който още не е толкова остарял, че да се отрече от изтънчената жестокост, типична за котешкия род. На гърба на креслото беше окачен на ремък много стар модел автомат.

Джейк по-внимателно разгледа амулета на викинга и видя, че украшението представлява стъклена кутийка с формата на ковчег, окачена на сребърна верижка. В кутийката беше монтиран миниатюрен златен циферблат, стрелките показваха три и пет. Под циферблата се полюшваше мъничко златно махало и въпреки свистенето на постъпващия отдолу и отстрани въздух Джейк чу тихото тиктакане на часовника. Стрелките се движеха много по-бързо от нормалното и момчето не се учуди, когато забеляза, че се въртяха в обратната посока.

Спомни си за крокодила от „Питър Пан“, който непрекъснато преследваше капитан Хук, и неволно се усмихна. Гашър забеляза усмивката му и понечи да го удари. Джейк се сви и закри лицето си с длани.

Тик Так се закани с пръст на пирата, сякаш беше учител, който мъмреше непослушен ученик.

— Хей, хей, по-спокойно, Гашър.

Пиратът мигновено отпусна ръка. Беше се променил до неузнаваемост. Докато се движеха през подземния лабиринт, ту изпадаше в безпричинна ярост, ту проявяваше странно, почти екзистенциално чувство за хумор. Сега на лицето му беше изписано угодническо изражение и обожание към господаря. Подобно на всички присъстващи (включително Джейк) Гашър не можеше да откъсне очи от Тик Так; викингът като че привличаше с магнит погледите им. Момчето разбираше причината — мускулестият гигант беше единственият, който изглеждаше жизнен и в отлично здраве.

— Слушам, шефе — промърмори пиратът и злобно изгледа момчето, сетне с обожание се втренчи в русокосия великан на трона. — Ама да знайш, че малкият е голям инат. Бога ми, голям инат е. Ако питаш мен, доста ще се поозорим, докато му набием в главата туй-онуй.

— Не съм ти искал мнението — процеди Тик Так. — Я затвори вратата — да не би да си роден в пещера?

Тъмнокосата жена пискливо се изкиска, все едно изграчи врана. Гигантът рязко извърна глава и се втренчи в нея; тя моментално млъкна и сведе поглед.

Джейк забеляза, че вратата, през която го беше вкарал пиратът, беше двойна. Напомняше шлюзова камера от фантастичен филм. Гашър я затвори, обърна се към господаря си и вдигна палец. Тик Так кимна и лениво протегна ръка към бутона, монтиран на съоръжение, напомнящо катедра. Помпа в стената заработи с бучене, светлината на неоновите лампи леко помръкна. Разнесе се свистене и колелото, монтирано на вътрешната врата, се завъртя. Момчето предполагаше, че същото се случва и с другата врата. Следователно помещението беше нещо като бомбоубежище. Помпата престана да работи и лампите отново блеснаха с ярка светлина.

— Готово — промърмори русокосият гигант и огледа момчето от глава до пети. Джейк се почувства като буболечка, поставена под микроскоп. — Сега сме в безопасност и ни е уютно като на бълхи в юрган. Нали, Хутс?

— Тъй вярно — побърза да отговори висок и слаб мъж с черен костюм. Лицето му беше покрито с обрив и той непрекъснато се почесваше.

— Доведох хлапето — обади се Гашър. — Рекох ти, че ще ти го докарам, нали?

— Справи се прекрасно — промърмори Тик Так. — Честно казано, подозирах, че ще забравиш паролата, но…

Тъмнокосата отново се изкикоти. Гигантът рязко се обърна към нея, без да престава да се усмихва, и преди Джейк да осъзнае какво се случва… какво вече се беше случило, непознатата политна назад. Очите й бяха изцъклени от изненада и болка, ръцете й притискаха някакъв израстък на гърдите й, който само преди секунда липсваше.

Момчето разбра, че докато се е обръщал, Тик Так е извадил кинжала от ножницата и го е запратил към жената. Дръжката от слонова кост стърчеше от гърдите на непознатата. Великанът беше действал с бързина, на която дори Роланд не беше способен — всичко това напомняше на зловещ фокус.

Присъстващите мълчаливо наблюдаваха как жената направи няколко крачки към Тик Так, като се задъхваше и стискаше дръжката на кинжала, неволно блъсна една от лампите, а човекът, когото бяха нарекли Хутс, се спусна, за да предотврати падането на лампата. Русокосият гигант продължаваше да седи с крак, преметнат през облегалката на креслото, и усмихнато наблюдаваше жената.

Тя се спъна в ръба на килима и политна напред. Тик Так отново реагира с мълниеносна, невероятна бързина. Изправи преметнатия си крак и рязко ритна в корема тъмнокосата, която отхвръкна към стената. От устата й бликна кръв и изпръска мебелите. Жената се удари в стената, свлече се по нея и сякаш седна на пода. Главата й клюмна — приличаше на мексиканка, задрямала по време на следобедната фиеста. Джейк не можеше да повярва, че с такава невероятна скорост се е преселила от света на живите в царството на мъртъвците. Под неоновото осветление косата й напомняше на ореол, обагрен в червено и синьо. Безжизнените й очи изумено се взираха в Тик Так, сякаш тя не можеше да повярва, че вече е мъртва.

— Предупредих я, че смехът й ме дразни — заяви великанът и погледна към другата жена — червенокоса дебелана, която приличаше на шофьорка на камион. — Нали, Тили?

— Разбира се — мигновено отговори Тили. Очите й блестяха от страх и възбуда, тя непрекъснато облизваше устните си. — Главата си залагам, че си я предупреждавал хиляди пъти.

— Толкова си затлъстяла, че вече се чудя дали имаш глава — промърмори Тик Так. — Донеси ми кинжала, Брендън, но преди това го избърши хубавичко от кръвта на оная повлекана.

Нисък кривокрак човек побърза да изпълни заповедта на господаря, но не успя да извади кинжала, който се беше забил в гръдната кост на мъртвата. Обърна се, ужасено погледна Тик Так и отново задърпа с всичка сила.

Но русокосият сякаш напълно беше забравил за Брендън и тъмнокосата жена, която в буквалния смисъл се беше смяла да смърт. Блестящите му зелени очи бяха втренчени в нещо, което очевидно го интересуваше много повече от мъртвата.

— Приближи се, пиленце мое — нареди той. — Искам да те огледам по-внимателно.

Гашър безцеремонно побутна момчето. Джейк залитна и щеше да падне, ако Тик Так не беше го хванал за раменете. Когато се убеди, че момчето е запазило равновесие, той го сграбчи за китката. Вниманието му беше привлечено от часовника „Сейко“ на Джейк.

— Ако това е същото, за което го мисля, появата му със сигурност е поличба — заяви гигантът. — Хей, момче, обясни какъв е този сигул, който носиш?

Джейк, който нямаше никаква представа какво е „сигул“, се надяваше отговорът му да удовлетвори жестокия убиец.

— Това е часовник, само че не работи, господин Тик Так.

Хутс се разсмя и изплашено притисна длани към устните си, когато русокосият се обърна и го изгледа. След миг Тик Так отново се съсредоточи върху Джейк и суровото му изражение беше заменено от лъчезарна усмивка. Който и да я зърнеше, не би допуснал, че жената, която седеше с клюмнала глава до стената, беше мъртва. Който и да видеше усмихнатото му лице, не би допуснал, че всички присъстващи са луди, а Тик Так е най-големият безумец сред обитателите на лудницата.

— Часовник — повтори русокосият и замислено кимна. — Мисля, че названието е подходящо за уред, който измерва часовете. Какво ще кажеш, а, Брендън? А ти, Тили? А ти, Гашър?

Тримата побързаха да се съгласят с него. Той ги удостои с лъчезарната си усмивка и отново се обърна към Джейк. Едва сега момчето забеляза, че макар великанът да се усмихваше, очите му бяха студени, жестоки и любопитни.

Посочи с пръст към сейкото, според който в момента беше седем часът и деветдесет и една минути, после отдръпна ръка, преди да е докоснал стъклото.

— Мило момче, в твоя… часовник има ли някакъв капан?

— Моля? А, не, няма. — Джейк постави пръст върху циферблата.

— Това не означава нищо, ако капанът е настроен на честотата на тялото ти — заяви Тик Так.

Говореше с поучителен тон като бащата на Джейк, когато не искаше да се издаде, че няма ни най-малка представа от обсъжданата тема. Погледна към Брендън — очевидно възнамеряваше да назначи кривокракия мъж за свой почетен докосвач на часовници. После отхвърли тази мисъл и се втренчи в очите на момчето. — Ако твоята играчка ми причини болка, мой малки приятелю, след трийсет секунди ще се задушиш, докато се опитваш да преглътнеш собствените ти топки.

Момчето с усилие преглътна, но не каза нищо.

Великанът отново протегна ръка и този път докосна циферблата на часовника. В същия миг всички цифри се смениха с нули, след което сейкото отново започна да отчита времето.

Когато Тик Так докосна часовника, присви очи, очаквайки болка. Сетне се поусмихна, а Джейк си каза, че за пръв път го вижда наистина да се усмихва. Навярно великанът беше доволен, че е проявил смелост, същевременно беше удивен от непознатия механизъм.

— Ще ми го подариш ли? — с меден глас се обърна той към момчето. — Ще приема, че това е жест на добра воля. Знаеш ли, аз съм нещо като колекционер на часовници, миличък.

— Моля, заповядайте. — Джейк свали сейкото и го пусна в протегнатата длан на гиганта.

— Говори като истински малък джентълмен с гладко дупе — доволно се обади Гашър. — Навремето някой щеше да плати цяло състояние за сладурче като него. Така си е, Бога ми. Баща ми…

— Баща ти беше така разяден от сифилиса, че когато пукна, дори кучетата отказваха да го ядат — прекъсна го Тик Так. — А сега си затваряй устата, тъпако.

В първия момент очите на Гашър яростно проблеснаха, после той сведе поглед, тежко се отпусна на стола и повече не посмя да проговори.

Вниманието на гиганта изцяло беше завладяно от разтягащата се верижка на сейкото, която той изучаваше със страхопочитание. Разтегна я до краен предел, отпусна я, после отново я разтегна. Пъхна кичур от косата си между елементите на верижката и доволно се засмя. Накрая си сложи часовника така, че стигаше почти до лакътя му. Джейк си каза, че сувенирът от Ню Йорк изглежда много странен, като се носи по този начин, но предпочете да замълчи.

— Прекрасен е! — възкликна гигантът. — . Откъде го имаш, миличък?

— Мама и татко ми го подариха за рождения ден — отговори момчето. Гашър се размърда на стола — Може би отново щеше да настои да поискат откуп за пленника — но като видя изражението на Тик Так, се отказа.

— Нима? — Русокосият великан удивено повдигна вежди. Беше открил бутончето за осветяване на циферблата и го натискаше и отпускаше, наблюдавайки как светлината се включва и изключва. После погледна към Джейк и присви очи. — Искам да ми обясниш нещо, сладурче — дали това чудо работи на биполярна или монополярна схема?

— Не — промърмори момчето, без да подозира, че си навлича бъдещи неприятности заради нежеланието си да признае, че двата термина са му напълно непознати. — Доколкото знам, работи с никелово-кадмиева батерия. Още не ми се е налагало да я сменям, а отдавна съм изгубил диплянката с указанията за използване.

Тик Так дълго го наблюдава, без да пророни нито дума. Внезапно Джейк с ужас осъзна, че русокосият се опитва да прецени дали не го вземат на подбив. Ако решеше, че пленникът се подиграва с него, то обидите и побоят, които Джейк беше принуден да изтърпи от Гашър, щяха да му се сторят като милувки в сравнение с методите на Тик Так. Внезапно малчуганът почувства, че трябва да направи нещо, за да отклони великана от опасните му мисли. Избърбори първото, което му дойде на ума:

— Бил е дядо ти, нали?

Русокосият въпросително повдигна вежди и отново постави ръце на раменете на момчето. Хватката му не беше здрава, но Джейк усети необикновената му сила. Ако му хрумнеше да стисне по-здраво, с лекота щеше да счупи ключиците на пленника, а ако го блъснеше, щеше да прекърши гръбнака му.

— КОЙ е бил мой дядо, пиленце?

Джейк отново огледа масивната му глава и широките му плещи. Спомни си думите на Сузана: „Погледни какъв гигант е, Роланд, сигурно са го намазали със смазка, за да го напъхат в пилотската кабина!“

— Човекът в самолета. Дейвид Куик.

Зелените очи на Тик Так се разшириха от изненада, сетне той отметна глава и гръмко се засмя. Звукът отекна в куполообразния свод. Присъстващите колебливо се усмихнаха, но никой не смееше да се смее шумно, за да не го сполети съдбата на тъмнокосата жена.

— Не знам откъде идваш и кой си, но си те бива, момче. От години не съм срещал умник като теб. Куик ми е прадядо, а не дядо, но ти почти попадна в целта, какво ще кажеш, миличък Гашър?

— Така си е, Тики, абсолютно си прав. Хлапето няма грешка, само дето е адски инат.

— Да… — замислено каза великанът. Стисна по-здраво раменете на момчето и го повдигна до усмихнатото си лице на безумец. — Погледът му говори, че момчето е доста упорито. Но ние с теб знаем как да се справяме със своенравните, нали, Гашър?

„Не говори на Гашър, а на мен — помисли си момчето. — Иска да ме хипнотизира… и като че успява.“

— Тъй вярно — отсече пиратът.

Джейк изпита чувството, че потъва в тези бездънни зелени очи. Въпреки че гигантът не го стискаше здраво, момчето не можеше да си поеме въздух. Напрегна всичките си сили да се изтръгне от желязната му хватка и отново изрече първото, което му хрумна:

— Властелинът Пърт падна и земята потрепери от този гръм.

Тик Так рязко се отдръпна, сякаш му бяха зашлевили плесница. Присви очи и още по-силно се вкопчи в раменете на Джейк, при което момчето изкрещя от болка.

— Какво каза? Откъде си го чул?

— От едно птиченце — отвърна Джейк преднамерено нахално и в следващия миг полетя към стената. Ако си беше ударил главата, щеше да загуби съзнание или да умре. За щастие блъсна коляното си и се строполи върху решетестия под. Замаяно тръсна глава, огледа се и видя, че седи срещу жената, която не беше потънала в следобедна дрямка. Изкрещя и на четири крака запълзя по-далеч от нея. Хутс го изрита в гърдите и го събори по гръб. Джейк задъхан се просна на пода, вперил очи в точката, където се сливаха пъстроцветните светлини на неоновите лампи. Миг по-късно лицето на Тик Так запълни полезрението му. Гигантът гневно стискаше устни, страните му пламтяха, а погледът му издаваше страха му. Стъклената кутийка с формата на ковчег висеше пред очите на Джейк и се поклащаше на сребърната верижка като махалото на миниатюрния часовник в кутийката.

— Гашър е прав, наистина си много упорит. — Той сграбчи момчето за яката и го повдигна. — Обаче на мен тия не минават, миличък. Чувал ли си за хора, на които бързо изгарят бушоните? Предупреждавам те, че аз нямам бушони — хиляди щяха да го потвърдят, ако не ги бях накарал завинаги да замлъкнат. Ако още веднъж споменеш властелина на Пърт, аз ще… ще… ще ти пръсна черепа и ще изям мозъка ти. Забранил съм да се разказва тази история в селището на Беловласите. Ясно ли е? — Разтърси Джейк като парцалена кукла, а момчето се разплака. — Разбра ли?

— Д-д-да.

— Добре. — Великанът го пусна на пода. Джейк се олюля и избърса сълзите си, размазвайки по лицето си мръсотията. — А сега, сладурче, ще си поиграем на въпроси и отговори. Аз ще питам, а ти ще отговаряш. Ясен ли съм?

Джейк мълчеше. Взираше се в един участък от вентилационната решетка, която опасваше помещението. Тик Так сграбчи носа му и го стисна.

— Разбра ли какво искам от теб?

— Да! — извика момчето и отново се разплака, този път не само от страх, но и поради силната болка. Извърна поглед към русокосия исполин, макар да изпитваше непреодолимо желание отново да огледа вентилационната решетка и да се убеди, че онова, което беше видял, не е само оптическа измама, причинена от претовареното му съзнание. Ала не посмя, защото се страхуваше, че някой (най-вероятно самият Тик Так) щеше да проследи погледа му и да забележи онова, което беше привлякло вниманието му.

— Така те искам. — Без да пуска носа му, гигантът го довлече до трона си. Настани се удобно и отново преметна крак през облегалката. — Сега ще си побъбрим, миличък. Предлагам да започнем с името ти. Как се казваш, пиленце мое?

— Джейк Чеймбърс. — Тъй като Тик Так продължаваше да стиска носа му, момчето говореше неясно, като че беше настинало.

— Незрящ ли си, Джейк Чеймбърс?

За миг момчето помисли, че великанът използва старомодна фраза, за да го попита дали е сляп… макар всички присъстващи сами да можеха да се убедят, че зрението му не е засегнато.

— Не разбирам… Исполинът го дръпна за носа.

— Незрящ! Незрящ! Престани да ме баламосваш, момче.

— Не разбирам… — отново заговори Джейк, сетне погледът му попадна на автомата, окачен на „трона“. Внезапно си спомни за катастрофиралия самолет и в съзнанието му парченцата от мозайката като по магия попаднаха на местата си. — Не, не съм нацист.^[1] Американец съм. Войната е свършила много преди да се родя.

Тик Так отпусна пръсти и от носа на момчето рукна кръв.

— Трябваше да ми го кажеш отначало, Джейк Чеймбърс, щеше да си спестиш доста неприятности… но пък вече знаеш, че не си поплюваме, когато ни разгневят.

Момчето кимна.

— Разбрахме се, значи. Ще започнем с елементарните въпроси.

Джейк отново крадешком погледна към решетката. Откри, че онова, което беше видял, не бе плод на въображението му. Златисти очи надничаха от тъмното пространство зад никелираните решетки.

Незнайно как Ко беше успял да го открие.

Тик Так му удари плесница. Момчето отхвръкна към Гашър, който побърза да го блъсне напред, като дрезгаво прошепна:

— Не се разсейвай, миличък. Внимателно слушай урока и гледай да го запомниш.

— Гледай мен, докато ти говоря — процеди исполинът. — Ако не проявяваш уважение към мен, ще ти откъсна топките.

— Добре.

Зелените очи на русокосия злобно проблеснаха.

— Какво е това „добре“? Ще ми се подчиняваш ли или…

Джейк трескаво търсеше подходящ отговор, като се опитваше да не се издаде, че е обнадежден. Хрумна му фраза, която щеше да му свърши работа в собственото му селище на Младите… иначе известно като училището „Пайпър“.

— Добре, сър.

Исполинът се усмихна.

— Май започваш да се вразумяваш. — Приведе се, подпирайки ръце на бедрата си, и добави: — А сега ми обясни какво е „американец“.

Джейк заговори, като се опитваше да не гледа към вентилационната решетка.

29

Роланд пъхна револвера в кобура, хвана с две ръце колелото на вратата и се опита да го завърти, но приспособлението не помръдна. Това не го изненада, ала разбра, че трудно ще се справи с херметическата врата.

Ко нетърпеливо го наблюдаваше — очакваше Стрелецът да отстрани препятствието, за да продължат търсенето на Джейк. Роланд знаеше, че проблемите тепърва предстоят. Не можеше да остане тук и да чака някой да напусне скривалището. Възможно беше да изминат часове, дори дни, докато на някого от Беловласите хрумнеше да използва този вход. Междувременно Гашър и приятелчетата му можеха жив да одерат Джейк.

Долепи ухо до стоманената повърхност, но не чу нито звук, което също не го учуди. Преди много години беше виждал подобни врати — дори с куршум не можеш да избиеш ключалките им, камо ли да чуеш нещо от другата им страна. Нищо чудно вратите да бяха две, с празно пространство помежду им. Следователно съществуваше бутон, чрез който се задействаше колелото в центъра на вратата и се освобождаваха ключалките. Ако Джейк успееше да го натисне, все още имаше вероятност приключението им да не завърши трагично.

Стрелецът разбираше, че не е пълноправен член на този ка-тет, че дори Ко по-добре от него разбира същността на тайния живот (например много се съмняваше, че животинчето е проследило Джейк през наводнения лабиринт от тунели, като е използвало само обонянието си). При все това беше успял да му помогне да прекоси границата между двата свята. Проявила се беше способността му да вижда, а когато момчето отчаяно се опитваше да вземе изпуснатия ключ, дори беше успял да му предаде съобщение.

Този път трябваше много да внимава с телепатичните внушения. В най-добрия случай Беловласите щяха да се досетят, че нещо не е наред. В най-лошия Джейк можеше погрешно да изтълкува съобщението и да направи нещо глупаво.

Ако можеше да види…

Стрелецът затвори очи и се съсредоточи, опитвайки се да проникне в съзнанието на момчето. Представи си очите му и изпрати своето ка да ги търси.

Отначало не видя нищо, сетне започна да се оформя някакво изображение… лице, обрамчено от дълга руса коса. Зелени очи проблясваха в кухините като факли в пещера. Роланд веднага разбра, че това е самият Тик Так и че той е потомък на човека, загинал при самолетната катастрофа — интересен факт, който в момента нямаше практическа стойност. Ето защо се опита да надникне зад русокосия, да разгледа помещението и да разбере колко души са противниците му.

— Ейк! — тихо изскимтя Ко, сякаш искаше да му напомни, че сега не е най-подходящият момент за сън.

— Ш-ш-шт — прошепна му Стрелецът, без да отваря очи.

Ала опитите му се оказаха безрезултатни. Виждаше само размазани петна, може би защото вниманието на момчето беше изцяло насочено към Тик Так; всичко останало се свеждаше само до сивкави неясни форми в периферията на възприятията му.

Роланд отвори очи и ядосано удари с юмрук дланта си. Предчувстваше, че ако се напрегнеше, щеше да види повече… но имаше опасност хлапето да усети присъствието му. Ако не Гашър, то Тик Так със сигурност щеше да забележи реакцията му.

Погледна към тесните вентилационни отвори, после към Ко. Често се беше питал доколко интелигентно е зверчето, а сега му се предоставяше възможност да провери.

Пъхна пръстите на здравата си ръка между хоризонталните пръчки на решетката, намираща се най-близо до люка, през който бяха въвели Джейк, и дръпна с всички сили. Решетката се отскубна, а върху него се посипаха ръжда и изсъхнал мъх. Отворът беше прекалено малък за човек, но не и за скунк. Роланд остави решетката на пода, взе на ръце Ко и му прошепна:

— Отиди… огледай… върни се. Разбираш ли? Постарай се да не те видят. Отиди там, огледай всичко и се върни при мен.

Ко безмълвно го гледаше, не произнасяше дори името на Джейк. Стрелецът не знаеше дали животинчето го е разбрало, но нямаше смисъл да губи време в размишления. Пусна го във вентилационната шахта, а зверчето подуши остатъците от мъха и деликатно кихна. Сетне спря и озадачено впери в Роланд странните си очи. Въздушното течение разрошваше дългата му копринена козина.

— Отиди, огледай и се върни — шепнешком повтори Стрелецът, а Ко се скри в мрака, като се движеше безшумно.

Роланд отново извади револвера си от кобура и зачака, като си мислеше, че на драго сърце би се разменил с животинчето — очакването му късаше нервите.

Ко се върна след около три минути. Стрелецът го измъкна от вентилационния отвор и го сложи на пода. Зверчето протегна дългия си врат и го погледна.

— Колко души видя? — нетърпеливо го попита Роланд.

В продължение на една безкрайна дълга минута Ко не отговори и продължи тревожно да го наблюдава. После неуверено вдигна лапа, показа нокти и ги погледна, като че се опитваше да си спомни решението на трудна задача. След миг започна да почуква по стоманения под.

Едно почукване… две… три… четири. Прекъсна за секунда, последваха още две почуквания. Ко спря за втори път и наведе глава, все едно беше дете, което се опитваше да проумее неразбираема фраза. Сетне за последен път тропна с нокти по пода, погледна към Роланд и излая:

— Ейк!

Шестима Беловласи… и Джейк.

Стрелецът вдигна животинчето, помилва го и му прошепна:

— Браво! — Беше изненадан и безкрайно благодарен. Беше се надявал на някакъв отговор, но резултатът беше смайващ. Дори не му хрумна да се усъмни в „математическите способности“ на Ко. — Браво, момко!

— Ко! Ейк!

Да, Джейк беше в опасност. Джейк, на когото беше обещал да не го изоставя — този път щеше да изпълни обещанието си.

Стрелецът потъна в размишления. Беше едновременно прагматичен и притежаваше невероятна интуиция, която може би беше наследил от баба си — безумната Дидри. Именно шестото му чувство му беше помогнало да оцелее дълги години след гибелта на старите му приятели. А сега разчиташе на интуицията си, за да спаси Джейк.

Отново вдигна животинчето, осъзнавайки, че момчето може би щеше да остане живо, но Ко със сигурност щеше да умре. Наведе се и му прошепна няколко елементарни думи. Повтори ги няколко пъти, сетне отново пусна животинчето в шахтата и му прошепна:

— Браво, момко. Върви и направи необходимото. В мислите си ще бъда с теб.

— Теб! Ейк! — прошепна зверчето и се скри в мрака.

Роланд зачака; беше сигурен, че всеки момент ще чуе изстрели и писъци.

30

— Задай ми въпрос, Еди Дийн от Ню Йорк, Дано да ми хареса… Защото в противен случай двамата с жена ти ще умрете, независимо откъде идвате.

„Боже мой! — помисли си Еди. — Здравата загазихме!“ Тъмночервената лампичка на разговорното устройство изгасна, отново проблесна розовата.

— Побързайте! — подкани ги гласът на малкия Блейн, който сякаш се чуваше отдалеч. — Никога досега не е бил толкова разярен… побързайте, за да не ви убие.

С периферното си зрение Еди забеляза, че гълъбите продължаваха безцелно да кръжат из гарата; някои се блъскаха в колоните и падаха мъртви на земята.

— Какво иска? — обърна се Сузана към невидимия малък Блейн. — За Бога, какво иска от мас?

Ала никой не й отговори. Еди осъзна, че розовото чудовище навярно е започнало да губи търпение. Натисна бутона ГОВОРЕТЕ/СЛУШАЙТЕ и трескаво заговори; усещаше как по страните и шията му текат струйки пот.

„Задай ми въпрос.“

— Ами… С какво си се занимавал напоследък, Блейн? Май не си пътувал по югоизточния си маршрут, а? Питам се защо. Дали просто не ти се е искало, или е имало други причини?

Той млъкна. Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от плясъка на крилете на гълъбите. Еди си представи как Ардис се е опитвал да изкрещи, докато страните му са започнали да се разтапят, а езикът му се е запалил. Внезапно почувства как косъмчетата на врата му настръхнаха. Дали беше от страх, или под въздействието на повишаващо се електрическо напрежение?

„Побързайте. Никога досега не е бия толкова разярен.“

— Ще ни кажеш ли кой… кой те е построил? — отчаяно попита младежът, а мислено добави: „Само ако знаех какво иска смахнатият влак!“ — Искаш ли да си поговорим по този въпрос? Може би си дело на Беловласите? Не, мисля, че са те построили Великите старейшини. Прав ли съм? А може би… — Той не довърши изречението. Мълчанието на Блейн му действаше така, сякаш по тялото му пълзяха и го опипваха великански пръсти.

Блейн не благоволи да отговори.

— Ясно, не желаеш да отговориш на този въпрос. Тогава ще ти задам друг — защо веднага не каза, че те интересуват гатанки?

Отново нямаше отговор, но младежът вече беше проумял истината. Блейн обичаше гатанките, ето защо ги беше подложил на изпитание чрез гатанка. За щастие Сузана беше разрешила загадката, в противен случай сега двамата щяха да приличат на овъглени брикети.

— Блейн! — обади се младата жена, но той мълчеше. — Блейн, чуваш ли ме?

— ДА. КАЖЕТЕ МИ ОЩЕ ЕДНА ГАТАНКА.

— Кога вълната не е вълна? — попита Еди.

— КОГАТО Е ВЪЛНА. ТРЯБВА ДА ИЗМИСЛИТЕ НЕЩО ПО-ОРИГИНАЛНО, АКО ИСКАТЕ ДА ВИ ОТВЕДА НЯКЪДЕ. Е, ЩЕ ИЗМИСЛИТЕ ЛИ ПО-ИНТЕРЕСНИ ГАТАНКИ?

— Ще бъдем спасени, ако Роланд дойде тук — прошепна Сузана. — Не отричам, че гатанките в книгата на Джейк са хубави, но Стрелецът знае стотици, тъй като в детството си ги е изучавал… — В този миг тя осъзна, че не може да си представи Роланд като дете. — Ще ни закараш ли, Блейн?

— МОЖЕ БИ — беше отговорът, а Еди беше сигурен, че долови нотки на жестокост в механичния глас. — ОБАЧЕ ТРЯБВА ДА ЗАДЕЙСТВАШ МОЯТА ПОМПА, А ТЯ СЕ ЗАДВИЖВА ОТЗАД НАПРЕД.

— Какво искаш да кажеш? — попита младежът и се втренчи през решетките в блестящия му розов гръб. Ала Блейн не отговори нито на този, нито на следващите им въпроси. Оранжевите лампи продължиха да светят, но сякаш големият и малкият Блейн бяха заспали. Но мълчанието им не можеше да заблуди Еди. Знаеше, че Блейн е буден, дебне ги и подслушва разговорите им.

Погледна към Сузана и повтори последните думи на влака, след което добави:

— Това също е гатанка, нали?

— Разбира се. — Младата жена подозрително изгледа триъгълното предно стъкло, което напомняше на присмехулно притворено око, после прошепна на Еди: — Това чудо напълно е откачило — страда от шизофрения и параноя, може би има и халюцинации.

— Аз съм на същото мнение — прошепна в отговор той. — Имаме си работа с луд, но гениален компютризиран еднорелсов влак, който си пада по гатанките и се движи със свръхзвукова скорост. Добре дошъл във фантастичната версия на „Полет над кукувиче гнездо“.

— Досещаш ли се за отговора на загадката?

Еди поклати глава и попита:

— А ти?

— Дълбоко в съзнанието ми се върти някаква мисъл. Може би само си въобразявам. Все си мисля за думите на Роланд, че хубавата гатанка винаги е подчинена на логиката и има отговор. Напомня на фокус на илюзионист… А сега предлагам да стреляш още веднъж — нека разберат, че още сме на гарата.

— Добре. Искаше ми се да съм сигурен, че те още са там.

— А ти как мислиш?

Младежът, който вече се отдалечаваше, отговори, без да се обръща:

— Нямам представа — тази загадка дори Блейн не би могъл да разреши.

31

— Мога ли да пийна нещо? — обади се Джейк. Говореше почти неразбираемо, тъй като устните му и носът му бяха подути. Приличаше на момче, което е било пребито по време на улична схватка.

— Разбира се, че би могъл — самодоволно произнесе Тик Так. — Точно така, би могъл. Напитки не ни липсват, нали, Копърхед?

— Тъй вярно — побърза да отговори висок очилат мъж в бяла копринена риза и черни копринени панталони. Приличаше на университетски професор от карикатура във вестник „Пънч“ от началото на века. — Не страдаме от липса на напитки.

Русокосият гигант, който отново се беше настанил на трона си, развеселено изгледа Джейк.

— Разполагаме с вино, бира и, разбира се, с вода. Понякога точно това е необходимо на организма — студена чиста вода. Искаш ли, миличък?

Момчето преглътна и усети болка, тъй като подутото му 1ърло беше пресъхнало.

— Искам — прошепна.

— Я гледай, и аз ожаднях — промърмори Тик Так, устните му се разтегнаха в усмивка, а зелените му очи заблестяха. — Донеси ми кана с вода, Тили — да пукна, ако знам защо съм станал толкова нелюбезен домакин.

Жената влезе в съседното помещение през люка, намиращ се срещу вратата, през която бяха влезли Гашър и Джейк. Момчето я проследи с поглед и навлажни с език подпухналите си устни.

Тик Так отново му заговори:

— Значи твърдиш, че американският град, от който идваш, много прилича на Луд.

— Е, не съвсем…

— Но нали разпозна някои устройства — настояваше русокосият. — Клапани, помпи и прочие. Да не говорим за огнераждащите тръби.

— Наричаме ги „неонови“, но мисля, че няма особена разлика.

Тик Так вдигна ръка и момчето изплашено се сви, но исполинът само го потупа по рамото.

— Наистина няма. Навярно си чувал и за компютрите?

— Да, но…

Тили се върна и плахо пристъпи към трона. Тик Так подаде каната на момчето, но когато то посегна да я вземе, рязко я отдръпна, вдигна я и отпи голяма глътка. Докато наблюдаваше струйките вода, които се стичаха от устата му по шията и по гърдите му, Джейк се разтрепери.

Исполинът го погледна иззад ръба на каната, сякаш току-що беше забелязал присъствието му. Гашър, Копърхед, Брендън и Хутс стояха зад трона и се кискаха като ученици, на които бяха разказали неприличен анекдот.

— Да му се не види! Толкова бях жаден, че напълно те забравих! — възкликна русокосият. — Ама че съм невъзпитан! Но водата изглеждаше толкова студена и чиста, толкова съблазнителна…

Поднесе каната на момчето, а когато то понечи да я вземе. Тик Так я дръпна и с леден тон процеди:

— Първо ще ми разкажеш всичко, което знаеш за диполярните компютри и транзитивните схеми.

— Моля? — Джейк крадешком хвърли поглед към вентилационния отвор, но златистите очи ги нямаше. Започваше да подозира, че са били плод на въображението му. Отново погледна към исполина и разбра, че няма да получи нито капка вода. Колко глупаво от негова страна да повярва в милосърдието на Тик Так. — Какво представляват биполярните компютри?

Лицето на русокосия се изкриви от гняв, той плисна остатъка от водата в насиненото, подуто лице на момчето.

— Не се подигравай с мен! — изкрещя, свали сейкото от ръката си и го раз люля пред очите на Джейк. — Преди малко те попитах дали това чудо работи на диполярна система, а ти отговори отрицателно. Не се преструвай на невежа, след като показа, че много добре разбираш всичко!

— Но… но… — Момчето замълча. От страх и объркване му се виеше свят. Имаше усещането, че наблюдава самия себе си отстрани и установи, че се опитва да оближе всяка капчица вода от пресъхналите си устни.

— Под шибания град има хиляда, може би сто хиляди биполярни компютри, а единственият, който действа, не прави нищо, освен да пуска записа с барабаните. Тези компютри са ми необходими! Искам да работят за мен!

Той рязко се приведе, сграбчи Джейк, разтърси го, сетне го запрати на пода. Една от лампите се преобърна и крушката се пръсна с глух кашлящ звук. Тили тихо изпищя и отстъпи назад, в разширените й очи се четеше страх. Копърхед и Брендън уплашено се спогледаха.

Тик Так се наведе над момчето и изкрещя:

— ИСКАМ ГИ! И на всяка цена ще ги имам!

В стаята се възцари тишина, която се нарушаваше само от свистенето на въздуха, проникващ през вентилационните отвори. След миг гневът, който беше изкривил в грозна гримаса лицето на исполина, се стопи. Той добродушно се усмихна и помогна на момчето да стане.

— Извинявай. Забравям се, щом си помисля какъв огромен потенциал се крие под този град. Приеми извиненията ми, миличък. — Вдигна каната и я подхвърли на Тили. — Напълни я, дебела мързелано! Какво си ме зяпнала? — Отново се обърна към момчето и на лицето му грейна престорената усмивка на водещ на телевизионно състезание. — Е, и двамата се помайтапихме, стига толкова. Ще ми разкажеш всичко, което знаеш за диполярните компютри и транзитивните схеми, после ще ти дам вода.

Джейк отвори уста (нямаше представа какво щеше да каже), в този миг се случи нещо невероятно — гласът на Стрелеца изпълни съзнанието му.

„Отвлечи вниманието им, Джейк, Ако виждаш бутон за отваряне на вратата, застани до него.“

Тик Так внимателно се взираше в него.

— Според мен току-що ти хрумна пешо, пиленце мое. Прав съм, нали? Никога не греша за такива неща. Хайде, сподели тайната със стария си приятел Тики.

С крайчеца на окото си момчето забеляза някакво движение. Не смееше да погледне към вентилационния отвор, докато Тик Так го наблюдаваше, но знаеше, че Ко се е върнал.

„Отвлечи вниманието им…“ Внезапно се досети какво да направи.

— Наистина ми хрумна нещо, но не беше свързано с компютрите, а с приятеля ми Гашър. И с неговия приятел Хутс.

— И таз хубава! — провикна се пиратът. — Какви ги дрънкаш, момче?

— Защо не кажеш на Тик Так кой ти даде паролата? А пък аз ще му подскажа къде криеш листчето, на което е написана.

Исполинът озадачено изгледа момчето, сетне Гашър.

— Ще ми обясниш ли за какво става дума?

— За нищо! — промърмори пиратът, но не издържа и гузно хвърли поглед към Хутс. Предупредих те, че малкият е голям инат…

— Съветвам те да погледнеш в забрадката му — настояваше момчето. — Ще откриеш листче, върху което е написана паролата. Накара ме да му я прочета, защото отгоре на всичко е и неграмотен.

Този път исполинът не беше обхванат от внезапен пристъп на ярост; лицето му потъмня постепенно, както потъмнява небето преди силна буря.

— Покажи какво криеш в кърпата си, Гашър — промълви той. — Позволи на стария си приятел да погледне дори с едно оченце.

— Проклетото хлапе лъже! — изкрещя пиратът, притисна с длани кърпата и отстъпи към стената. Точно над него в мрака проблясваха златистите очи на Ко. — Само му погледни физиономията и ще разбереш, че лъже, което хич не ме учудва — всички хлапета са лъжци.

Тик Так извърна поглед към Хутс, който беше пребледнял като мъртвец, и му заговори с тихия си, ужасяващ глас:

— Какво ще кажеш за свое оправдание? Знам, че с Гашър сте стари приятели, известно ми е, че имаш мозък като на кокошка, но си мислех, че е невъзможно да си толкова глупав, та да запишеш паролата, осигуряваща достъп към вътрешните помещения. Но май съм сгрешил, а?

— Ами… аз… аз само си помислих…

— Млъкни! — извика Гашър и изгледа момчето с нескривана омраза. — Ще те убия, гадино, почакай и ще видиш!

— Свали кърпата — промълви Тик Так.

Момчето пристъпи към „катедрата“ с бутоните.

— Няма! — Пиратът отново притисна с длани кърпата, сякаш се страхуваше, че тя всеки миг ще полети.

— Да пукна, ако я сваля!

— Брендън, помогни му — нареди исполинът.

Човекът понечи да изпълни заповедта. Движенията на Гашър не бяха бързи като на Тик Так, но все пак той реагира мълниеносно: наведе се, измъкна от ботуша си нож и го заби в ръката на Брендън.

— Мръсник! — Раненият изкрещя едновременно от изненада и от болка, а по ръката му потече кръв.

— Погледни кво направи! — изпищя Тили.

— Ама и вие сте едни баби! С всичко трябва да се справям сам! — извика исполинът и скочи на крака. Изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото разгневен. Гашър отскочи назад, като размахваше окървавения нож пред лицето му. Със свободната си ръка продължаваше да притиска забрадката си.

— Не ме докосвай! — извика задъхано. — Обичам те кат брат, Тики, ама ако не се дръпнеш, ще ти разпоря корема! Ще го направя, Бога ми!

— Едва ли — присмехулно процеди исполинът. Извади от ножницата своя кинжал, като здраво стисна костената дръжка. Погледите на всички присъстващи бяха приковани към двамата мъже.

Джейк пристъпи до „катедрата“ и протегна ръка към бутона, чрез който смяташе, че се отваря вратата.

Гашър се придвижваше към люка, притискайки гръб към стената; сменящата се светлина на неоновите лампи обагряше покритото му с язви лице в различни цветове: мъртвешкизелен, болезненочервен, жлъчножълт. Сега Тик Так стоеше под вентилационния отвор, от който надничаше Ко.

— Хвърли ножа, Гашър — спокойно каза исполинът. — Доволен съм от теб, защото изпълни заповедта ми и доведе момчето. Виновен е само Хутс и ще си получи заслуженото. А ти само ми покажи…

Джейк видя как животинчето се подготви за скок и разбра какво възнамеряваше да направи и кой го беше накарал.

— Ко, недей! — изкрещя.

Всички се обърнаха към него. В този момент зверчето се хвърли напред и изби решетката. Тик Так рязко се извърна, а Ко падна върху лицето му и заби нокти и зъби в плътта му.

32

Дори през двойната врата Роланд чу вика на момчето и сърцето му се сви. Зачака колелото да се завърти, но то не помръдваше. Затвори очи, съсредоточи се и се опита да внуши на Джейк да отвори вратата.

Не усети ответна реакция, изображенията бяха изчезнали. Връзката му с момчето, която от самото начало беше нестабилна, се беше прекъснала.

33

Тик Так политна назад, закрещя и започна да удря напосоки, опитвайки се да сграбчи съществото, което се беше вкопчило в лицето му. Усети как ноктите на зверчето изтръгнаха едното му око; нетърпима болка проблесна в мозъка му като факел, хвърлен в тъмен кладенец. Ала в този миг яростта го накара да забрави болката. Сграбчи животинчето, отскубна го от лицето си и го вдигна над главата си, възнамерявайки да го извие като парцал.

— Не! — изпищя Джейк. Забрави за бутона, който отваряше вратата, и сграбчи автомата, който висеше на облегалката на креслото.

Тили изкрещя, останалите се разбягаха. Момчето насочи към Тик Так старовремския германски автомат. Исполинът продължаваше да стиска животинчето, което се опитваше да се изтръгне от хватката му и да захапе дланите му. След миг нададе агонизиращ писък, който напомняше човешки стон.

— Пусни го, мръснико! — изкрещя Джейк и натисна спусъка.

Учудващо за самия него беше запазил хладнокръвие и беше съобразил, че трябва да се прицелва ниско. Грохотът на автомата сякаш разлюля малкото помещение, една от неоновите тръби се взриви и от нея изригнаха оранжеви искри. В плътно прилепналите панталони на Тик Так, на около три сантиметра над коляното зейна дупка и платът се напои с кръв. Исполинът смаяно зяпна; изражението му беше по-красноречиво от всякакви думи — очевидно се беше надявал да живее дълго и щастливо, като от време на време застрелва по някого, но не си беше представял, че сам ще се превърне в мишена. Или по-скоро бе предполагал, че ще стрелят по него, ала никога няма да го улучат. Изненадата му беше неподправена.

„Добре дошъл в истинския свят, мръснико“ — помисли си момчето.

Исполинът запокити зверчето на пода и сграбчи простреляния си крак. Копърхед хвана Джейк за гърлото, в този миг Ко се нахвърли върху него и захапа глезена му. Човекът с тесните копринени панталони изкрещя и отскочи, опитвайки да се отърве от зверчето, което се беше впило в крака му като пиявица. Джейк се извърна и видя, че Тик Так пълзи към него. Беше измъкнал кинжала от ножницата и го стискаше между зъбите си.

— Сбогом, Тики — промърмори момчето и отново натисна спусъка, ала не последва изстрел. Джейк нямаше време да прецени дали са се свършили патроните, или механизмът е заял. Заотстъпва, докато пътят му беше отрязан от „трона“ на великана. Преди да успее да го заобиколи, Тик Так го сграбчи за глезена, а другата му ръка се стрелна към дръжката на кинжала. Останките от лявото му око бяха прилепнали към страната му като желе; другото му око, втренчено в момчето, налудничаво проблясваше.

Джейк се опита да изтръгне крака си от хватката му и падна върху трона. Погледът му попадна на джоб, пришит към вътрешната страна на облегалката за ръцете. От него стърчеше ръкохватка на револвер, украсена със седеф.

— Ах, миличък, как ще страдаш — възторжено прошепна русокосият гигант. Изненаданото му изражение беше заменено от злобна и тържествуваща усмивка. — Ах, как ще те заболи! С какво удоволствие ще те… Какво?…

Усмивката му помръкна и той отново зяпна от учудване, когато момчето насочи револвера към него. Още по-силно стисна глезена му, а Джейк си помисли, че всеки момент ще счупи костите му.

— Няма да посмееш — пискливо прошепна Тик Так.

— Ще посмея и още как — мрачно заяви Джейк и натисна спусъка на резервното оръжие на великана. Дочу се глух трясък, който изглеждаше невинен в сравнение с тевтонския рев на шмайзера. На лявото слепоочие на исполина зейна черна дупчица, ала той продължи да се взира в Джейк, а единственото му око изразяваше недоумение.

Момчето искаше да стреля още веднъж, но пръстът му отказваше да натисне спусъка.

Неочаквано от скалпа на Тик Так се откъсна ивица кожа (все едно, че се отлепи стар тапет) и увисна на страната му. Роланд щеше да разбере какво означава това, но момчето вече не можеше да разсъждава логично. В съзнанието му се вихреше панически ужас, като фуния на торнадо. Сви се в ъгъла на огромното кресло, в този миг хватката на исполина се разхлаби и той падна по очи на пода.

Вратата! Трябва да отвори вратата и да пусне Стрелеца.

Съсредоточавайки се върху тази мисъл, без да забелязва каквото и да било, момчето хвърли револвера, който с трясък падна на металния под, и се надигна от креслото. Точно когато понечи да натисне бутона, нечии ръце се вкопчиха в гърлото му и го задърпаха далеч от „катедрата“, която всъщност беше команден пулт.

— Казах ти, че ще те убия, гадинке — прошепна му някой, — а старият Гашър винаги изпълнява обещанията си.

Момчето се опита да хване пирата, но не успя. Пръстите на Гашър още по-здраво стиснаха гърлото му и започнаха да го душат. Пред очите му се спусна сива пелена, която след миг се обагри в тъмночервено, сетне го обгърна непрогледен мрак.

34

Заработи помпа и колелото в центъра на херметическия люк се завъртя. „Слава Богу“ — помисли си Роланд. Сграбчи с дясната си ръка колелото още преди да е престанало да се движи и дръпна вратата към себе си. Другата врата беше открехната, от помещението се разнасяха звуци от борба и пронизващия лай на Ко, в който се долавяха нотки на ярост и болка.

Роланд я отвори с ритник и видя как Гашър се опитваше да удуши Джейк. Ко беше престанал да хапе Копърхед и се опитваше да спаси момчето, но ботушът на Гашър вършеше двойна работа: предпазваше пирата от зъбите на животното, а Ко — от заразената кръв на умиращия. Брендън отново ритна зверчето, за да го накара да пусне крака на Гашър, но то сякаш не усети болката. Джейк се беше отпуснал в мръсните ръце на похитителя си като марионетка, на която са отрязали конците. Лицето му беше придобило синкав оттенък, устните му бяха станали бледолилави.

Гашър вдигна глава и като видя Стрелеца, дрезгаво изкрещя:

— Това си ти!

— Точно така — любезно потвърди Роланд; стреля и половината от главата на пирата се разлетя на парчета. Той политна назад, при което окървавената му забрадка се раз-върза, и се строполи върху Тик Так. Краката му за барабаниха по металния под, после тялото му се вцепени.

Роланд два пъти стреля в Брендън, който се беше навел над Ко и се готвеше отново да го изрита. Човекът се завъртя като пумпал, блъсна се в стената и се свлече надолу, като се държеше за една от неоновите тръби. През пръстите му се процеждаше призрачна зеленикава светлина.

Животинчето докуцука до Джейк и заоблизва мъртвешкибледото му лице.

Копърхед и Хутс очевидно разбраха какво ги очаква и едновременно хукнаха към тясната врата, откъдето беше минала Тили, за да донесе каната с вода. Моментът не беше подходящ за прояви на благородство — Роланд застреля в гръб и двамата. Не биваше да губи нито миг и не смееше да рискува те да съберат смелост и да го нападнат.

Под купола на помещението проблеснаха ярки оранжеви светлини, разнесе се дрезгав вой на сирена, който отекваше в каменните стени. След секунди аварийното осветление запримигва в такт със сирената.

35

Еди се връщаше при Сузана, когато прозвуча сирената. Той подскочи от изненада и вдигна пистолета, прицелвайки се в празното пространство.

— Хей, какво става?

Младата жена поклати глава в знак, че не знае. Воят на сирената беше ужасяващ, но това беше само част от проблема; звукът бе толкова силен, че заплашваше да спука тъпанчетата им. Все едно чуваха клаксон на огромен камион, но стократно усилен.

В този момент оранжевите лампи запулсираха. Когато застана до количката, Еди забеляза, че бутоните „КОМАНДА“ и „ВХОД“ бяха обагрени в червено и ту светваха, ту угасваха като намигащи очи.

— Блейн, какво става? — извика младежът. Огледа се, но видя само лудо подскачащи сенки. — Това твое дело ли е?

Не последва отговор, но се разнесе ужасяващ метален смях, напомнящ на Еди за механичния клоун, който стоеше пред къщичката на ужасите на Кони Айлънд.

— Блейн, престани! — изкрещя Сузана. — Как да отговоря на загадката ти, когато около нас оглушително вият сирени?

Смехът секна така внезапно, както беше избухнал, но Блейн мълчеше. А може би беше отговорил: зад решетката, която ги отделяше от перона, по команда на биполярните компютри, които Тик Так мечтаеше да използва, се включиха огромни двигатели, захранвани от мощни турбини. За пръв път от десет години Блейн беше буден и се подготвяше да потегли на път.

36

Сирените, чието първоначално предназначение е било да предупреждават жителите на Луд за предстоящо въздушно нападение (и които дори не бяха изпробвани почти цяло хилядолетие), обгърнаха града с покривало от звуци. Всички лампи, които още работеха, се включиха и запулсираха в такт с пронизителния вой. Младите, които обитаваха жилищата, и Беловласите, живеещи в подземията, бяха убедени, че е дошъл краят, от който винаги се бяха страхували. Беловласите решиха, че е настъпила фатална повреда в машините. Младите, които бяха убедени, че призраците, скрити в подземните машини някой ден ще възкръснат и ще отмъстят на живите, вероятно по-правилно тълкуваха случващото се.

Разбира се, в архаичните компютри, намиращи се в подземията, се бяха съхранили останки от разум. Те напомняха на човек, който е започнал да губи ума си под въздействието на външни фактори. В продължение на осемстотин години компютърното чудовище беше запазило в паметта си своята чужда на хората логика; навярно щеше да я съхранява още осемстотин години, ако не се бяха появили Роланд и приятелите му. Ала този mens non corpus — безтелесен разум — с всяка изминала година беше обезумявал все повече; дори в периодите на все по-продължителен сън той виждаше сънища, които с промяната на света ставаха все по-ненормални. Сега, въпреки че невероятните устройства, обслужващи Лъчите, бяха позагубили предишната си мощ, безумният, нечовешки разум се беше пробудил сред руините и се подготвяше за поредната разходка из владенията на мъртъвците.

Или казано с други думи, Блейн се подготвяше да напусне Додж.

37

Роланд, който беше коленичил до момчето, дочу зад себе си стъпки и се обърна, като едновременно вдигна револвера си. Тили, чието жълтеникаво лице изразяваше объркване и благоговеен страх, вдигна ръце и изкрещя:

— Не ме убивай! Моля те, не ме убивай!

— Тогава бягай — сопна й се Стрелецът, а когато тя понечи да затича, я удари по крака с ръкохватката на револвера. — Мини през вратата, през която влязох. И ако още веднъж се срещнем, ще бъда последното, което ще видиш. А сега се махай от очите ми!

Жената изчезна сред подскачащите сенки.

Роланд прилепи ухо към гърдите на момчето и притисна длан към другото си ухо, за да заглуши воя на сирените. Сърцето на Джейк биеше бавно, но силно. Стрелецът хвана момчето под мишниците, в този момент то отвори очи и дрезгаво прошепна:

— Този път не ме остави да падна.

— Не. Никога повече няма да те изоставя в беда. А сега замълчи и се опитай да си отдъхнеш.

— Къде е Ко?

— Ко! — излая животинчето. — Ко!

Брендън му беше нанесъл няколко удара с нож, но нито една рана не изглеждаше смъртоносна, нито дори сериозна. Очевидно животинчето изпитваше болка, но също така беше ясно, че е полудяло от радост. Взираше се в момчето с блеснали очи, изплезило дългия си розов език, после извика с хрипливия си глас:

— Ейк! Ейк!

Джейк се разплака и протегна ръце. Накуцвайки, Ко се приближи и му позволи за миг да го притисне в прегръдките си.

Роланд се изправи и се огледа, като обърна особено внимание на вратата, намираща се противоположно на херметическия люк. Направило му беше впечатление, че двамата, които бе застрелял в гръб, както и жената, се опитваха да излязат оттам. Грабна Джейк на ръце и се отправи към тясната врата; Ко вървеше по петите му. Той отмести с крак трупа на един от Беловласите, наведе се и мина през вратата. Озова се в помещение, което явно беше кухня, но повече приличаше на кочина въпреки вградените електроуреди и стоманените стени. Очевидно Беловласите изпитваха презрение към домакинската работа.

— Нещо за пиене — прошепна момчето. — Моля… толкова съм жаден…

Стрелецът изпита странното чувство, че се е върнал назад във времето. Спомни си как беше тича през пустинята, полуобезумял от горещината и еднообразната гледка. Спомни си как, умирайки от жажда, беше припаднал в конюшнята на крайпътната станция и как беше дошъл на себе си от глътката студена вода. Тогава Джейк беше свалил ризата си, беше я намокрил под струята на помпата и му беше дал да пие. Сега беше неговият ред да стори същото за момчето.

Огледа се, видя умивалника, приближи се до него и завъртя кранчето на чешмата. Потече чиста, студена вода. Над тях, около тях, под тях продължаваха да вият сирени.

— Можеш ли да се изправиш?

Момчето кимна.

Роланд му помогна да се изправи на крака. Беше готов да го хване, ако залитнеше, но Джейк се вкопчи в ръба на умивалника и пъхна глава под водната струя. Стрелецът вдигна Ко, огледа раните му и забеляза, че кръвта вече се съсирваше. „Имал си голям късмет, косматко“ — помисли си, после протегна ръка покрай Джейк, напълни шепата си с вода и даде на зверчето да пие.

Най-сетне Джейк се отдръпна от умивалника, мократа му коса беше прилепнала към черепа му. Още беше блед като платно, по лицето му имаше синини от побоя, но вече изглеждаше много по-добре. Когато се беше навел над него, Стрелецът се бе изплашил, че момчето е мъртво.

Изпита желание да се върне и още веднъж да убие Гашър, което го подсети за нещо друго. Обърна се към Джейк и попита:

— Кой е този Тик Так, за когото говореше похитителят ти? Успя ли да го видиш?

— Да. Ко скочи върху него и разкъса с нокти лицето му. После го убих.

— Застреля ли го?

Устните на Джейк потрепнаха и той здраво ги стисна, сетне отвърна:

— Да. Право а… — Посочи дясното си слепоочие и добави: — Бях… Извадих късмет.

Стрелецът изпитателно го изгледа, после поклати глава. — Мисля, че послъгваш, но сега няма да обсъждаме това. Побързай, трябва да тръгваме.

— Къде отиваме? — Гласът на момчето още беше хриплив, очите му непрекъснато се стрелкаха към съседното помещение, където едва не беше намерило смъртта си.

Стрелецът посочи към коридора, който се виждаше отвъд отворената врата на кухнята.

— СТРЕЛЕЦО! — внезапно се разнесе гръмлив глас. Който звучеше отвсякъде.

Роланд рязко се извърна; притискаше Ко към гърдите си, а с другата ръка се държеше за рамото на момчето, но не видя никого.

— Кой ми говори? — провикна се.

КАК СЕ КАЗВАШ, СТРЕЛЕЦО?

— Роланд. Идвам от Гилеад и съм син на Стивън. А ти кой си?

— ГИЛЕАД ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА — замислено произнесе гласът, без да отговори на въпроса.

Роланд погледна към тавана и видя няколко концентрични окръжности. Гласът се разнасяше от този своеобразен „високоговорител“.

— ОТ ТРИСТА ГОДИНИ НИТО ЕДИН СТРЕЛЕЦ НЕ Е СТЪПВАЛ НИТО ВЪВ ВЪТРЕШНИЯ, НИТО В СРЕДНИЯ СВЯТ.

— С моите приятели сме последните стрелци.

Джейк взе животинчето в прегръдките си. Ко незабавно започна да лиже подутото му лице; странните му златисти очи бяха изпълнени с обожание и щастие.

— Това е Блейн, нали? — прошепна момчето на Стрелеца.

Роланд кимна. Изпитваше лошо предчувствие — подозираше, че Блейн е нещо повече от обикновен еднорелсов влак.

— ХЕЙ, МОМЧЕ! ТИ ЛИ СИ ДЖЕЙК ОТ НЮ ЙОРК?

Джейк изплашено пристъпи към спътника си и погледна към високоговорителя.

— Да. Аз съм Джейк от Ню Йорк… син на Елмър.

— В ТЕБ ЛИ Е КНИГАТА С ГАТАНКИТЕ, ЗА КОЯТО МИ РАЗКАЗАХА?

Момчето машинално докосна рамото си и на лицето му се изписа уплаха. Разтревожено погледна към Стрелеца, който вече му подаваше раницата; въпреки че тясното, аристократично лице на Роланд остана безизразно, Джейк видя, че спътникът му едва забележимо се усмихва.

— Трябва да нагласиш ремъците — промърмори Роланд, — защото ги удължих.

— А гатанките?

— И двете книги са вътре.

— КАКВО НОСИШ, МАЛЪК СТРАННИКО? — провлечено попита гласът.

Да му се не види! — прошепна момчето.

„Той не само ни чува, но и ни наблюдава“ — помисли си Стрелецът и след миг забеляза малко стъклено око в ъгъла, което беше поставено много по-високо от нормалното полезрение на човека. Внезапно го побиха тръпки, а по напрегнатото изражение на момчето и по начина, по който то притискаше Ко към гърдите си, разбра, че Джейк споделя опасенията му. Гласът принадлежеше на машина, на невероятно умна, дори закачлива машина, но въпреки това нещо не беше наред.

— Книгата — отговори момчето. — Нося книгата с гатанките.

— ПРЕКРАСНО. — В гласа прозвуча нотка на задоволство. — ОТЛИЧНО.

На прага на срещуположната врата неочаквано се появи брадат мъж. Дрехите му бяха разкъсани, рамото му беше превързано с окървавена и мръсна жълта кърпа.

— Огньове в стените! — изкрещя непознатият. Очевидно в паниката си не беше забелязал, че Роланд и момчето не принадлежаха към подземното му братство. — По-долните нива са пълни с дим! Нещо се е случило! По дяволите, всичко се е обърнало надолу с главата! Трябва да…

Вратата на фурната внезапно се отвори и зейна като паст на гладно животно. Отвътре изскочи плътен синьо-бял лъч и обгърна главата на брадатия, който политна към стената. Дрехите му бяха обгърнати от пламъци, лицето му се покри с огромни мехури.

Джейк безмълвно и ужасено погледна към Стрелеца. Роланд сложи ръка на рамото му.

— ТОЙ МЕ ПРЕКЪСНА — обясни гласът. — БЕШЕ ПРОЯВА НА НЕВЪЗПИТАНИЕ, НАЛИ?

— Да — съгласи се Роланд. — Беше изключително невъзпитано.

— СУЗАНА ОТ НЮ ЙОРК ТВЪРДИ, ЧЕ ЗНАЕШ НАИЗУСТ МНОГО ГАТАНКИ, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД. ВЯРНО ЛИ Е?

— Да.

В едно от помещенията, намиращи се от двете страни на коридора, се разнесе експлозия; металният под потрепери, дочуха се писъци, които се сляха в нестроен хор. За миг пулсиращите светлини угаснаха, а сирените замлъкнаха, сетне отново започнаха да вият. През вентилационните отвори нахлу задушлив дим. Ко размърда нослето си и кихна.

— КАЖИ МИ НЯКОЯ ОТ ТВОИТЕ ГАТАНКИ, СТРЕЛЕЦО — настоя гласът. Говореше напълно невъзмутимо, сякаш се намираха на тих селски площад, вместо под град, който всеки момент можеше да полети във въздуха.

Роланд се замисли и първото, което му хрумна, беше любимата загадка на Кътбърг.

— Какво е по-добро от боговете и по-отвратително от дъха на болен старец? Мъртъвците се хранят с него, ако живите го ядат, чака ги бавна смърт.

Настъпи тишина. Джейк скри лицето си в козината на Ко, опитвайки да се скрие от миризмата на горяща човешка плът.

— ВНИМАВАЙ, СТРЕЛЕЦО! — Гласчето беше едва чуто, напомняше слаб повей на вятъра през най-горещия летен ден. Гласът на Блейн се разнасяше от всички високоговорители, но този идваше от устройството, което беше точно над тях. — ВНИМАВАЙ, ДЖЕЙК ОТ НЮ ЙОРК. ДВИЖЕТЕ СЕ БАВНО И БЪДЕТЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ПРЕДПАЗЛИВИ

Момчето погледна спътника си — очите му бяха разширени от смайване. Роланд едва забележимо поклати глава и вдигна пръст, сякаш искаше да почеше носа си, но едновременно притисна пръст към устните си. Джейк се досети, че Стрелецът му подсказва да запази мълчание.

— ХУБАВА ГАТАНКА — най-сетне заяви Блейн. Изглеждаше искрено възхитен. — ОТГОВОРЪТ Е „НИЩО“, НАЛИ?

— Да — отвърна Роланд. — Много си умен.

Когато гласът отново заговори, Стрелецът долови същото, което беше забелязал и Еди: ненаситност.

— КАЖИ МИ ОЩЕ ЕДНА. Роланд дълбоко си пое въздух.

— След малко.

— НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ НЕ МИ ОТКАЗВАШ, СИНЕ НА СТИВЪН, ЗАЩОТО ТОВА СЪЩО Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕУЧТИВО.

— Заведи ни при нашите приятели и ни помогни да се измъкнем от Луд. След това може би ще ни остане време за гатанки.

— МОГА ДА ВИ УБИЯ НА МЯСТО. — Този път гласът беше студен като зимен вятър.

— Сигурен съм — отговори Роланд. — Но тогава не ще има кой да ти задава гатанки.

— ГОЛЯМА РАБОТА! ЩЕ ВЗЕМА КНИГАТА НА МОМЧЕТО!

— Да крадеш е много по-лошо, отколкото да прекъсваш събеседника си — отбеляза Роланд. Говореше спокойно, но с осакатената си дясна ръка здраво стискаше рамото на Джейк. Момчето погледна към високоговорителите и заяви:

— Не забравяй, че в книгата липсват отговорите на гатанките. Някой е откъснал последните страници. — В пристъп на вдъхновение той докосна челото си. — Всички отговори са тук.

— ЗАПОМНЕТЕ, ЧЕ НИКОЙ НЕ ОБИЧА ХИТРЕЦИТЕ — обади се Блейн. Последва нова експлозия, този път по-силна и по-наблизо. Взривната вълна изтръгна една от вентилационните решетки, която прелетя през кухнята като снаряд. След секунда на вратата, която водеше към подземния свят на Беловласите, застанаха двама мъже и една жена. Стрелецът насочи револвера си към тях, но го отпусна, когато непознатите, без дори да погледнат към него и момчето, тичешком прекосиха помещението и изчезнаха в мрака на шахтата. Приличаха на животни, които бягат от горски пожар.

Една от стоманените плоскости на тавана се отмести, зад нея цареше непрогледна тъмнина. В отвора проблесна нещо сребристо, след няколко секунди се появи стоманено кълбо с диаметър около трийсет сантиметра и увисна във въздуха.

— СЛЕДВАЙТЕ ГО — лаконично нареди Блейн.

— Ще ни заведе ли при Еди и Сузана? — обнадеждено попита момчето.

Блейн не благоволи да отговори, но когато кълбото се понесе по коридора, Роланд и Джейк го последваха.

38

Джейк си спомняше само смътно онова, което последва. Беше напуснал своя свят година преди деветстотин души масово да се самоубият в градче, наречено Гаяна, но знаеше за периодичните групови самоубийства на лемингите и разбираше, че нещо подобно се случва в загиващия подземен град на Беловласите.

Непрекъснато се разнасяха експлозии — някои на нивото, на което се намираха Стрелецът и момчето, но повечето много по-дълбоко. От време на време през вентилационните отвори нахлуваше дим, но повечето въздухопречиствателни системи още работеха и поглъщаха дима преди да е задушил хората. Роланд и Джейк не видяха пожари, но обитателите на подземния град реагираха така, сякаш беше настъпил апокалипсис. Повечето панически бягаха с изкривени от ужас лица, но докато следваха стоманеното кълбо по коридорите, Стрелецът и момчето забелязаха мнозина, които се бяха самоубили. Някои се бяха застреляли, други си бяха прерязали гърлата или вените, неколцина очевидно бяха погълнали отрова. Лицата на всички мъртъвци бяха застинали в маска на неописуем ужас. Джейк не проумяваше какво ги е подтикнало да посегнат на живота си, ала Роланд знаеше какво се е случило със съзнанието им, когато мъртвият от столетия град е оживял, след което сякаш методично е започнал да се самоунищожава. Знаеше и още нещо — че Блейн съзнателно ги е подтикнал към самоубийство.

Приведоха се, за да заобиколят обесен мъж, висящ на въже, прикрепено към решетката на климатичната инсталация на тавана, и шумно заслизаха по стоманена стълба, следвайки блестящата топка.

— Джейк! — извика Роланд, който внезапно си беше спомнил нещо. — Ти не натисна бутона за отваряне на херметическия люк, нали?

Момчето отрицателно поклати глава.

— Така си и помислих. Отворил ми е Блейн.

Спуснаха се по стълбата и затичаха по тесен коридор. В дъното му имаше друг херметически люк с надпис на Свещения език:

„ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН“.

— Блейн ли говореше? — обади се момчето.

— Да.

— А чий беше другият гл…

— Ш-ш-т — прекъсна го Стрелецът.

Стоманеното кълбо увисна пред люка. Колелото се завъртя и херметическата врата се открехна. Роланд широко я отвори и двамата се озоваха в огромна подземна зала, която се простираше в три посоки. Беше изпълнена с безкрайни редици от командни табла и електронно оборудване. Повечето пултове още не работеха, но докато Роланд и Джейк смаяно се оглеждаха, по таблата запроблясваха лампички.

— Тик Так твърдеше, че тук има хиляди компютри — промълви момчето. — Струва ми се, че е бил прав. Боже мой, погледни!

Стрелецът не разбра за какво говори момчето, ето защо мълчаливо продължи да наблюдава как едно след друго „оживяваха“ командните пултове. От един изригнаха ярки искри, сетне лумна зеленикав пламък — архаичното устройство се беше повредило.

Ала повечето машини работеха безотказно. Стрелките на датчиците, които бяха бездействали в продължение на столетия, преминаха в зелените участъци на скалите. Завъртяха се гигантски алуминиеви цилиндри, които предаваха данните, съхранени в силициеви чипове, в банки за паметта, готови да приемат информацията, след като се бяха пробудили от вековния си сън. Проблеснаха осветени в зелено и червено цифрови индикатори, които отчитаха всичко — от средното налягане на водоносния земен слой в баронетството Уест Ривър до запасите от електроенергия в бездействащата атомна електроцентрала в басейна на река Сенд, започнаха да се включват висящите от тавана сферични лампи, от които бликна ярка светлина. От всички посоки се дочуваше басовото бучене на генератори и двигатели, събуждащи се след продължителен сън.

Няколко пъти Джейк залитна, очевидно силите му се изчерпваха. Роланд го взе на ръце и го понесе покрай машините, за чиито функции и предназначение изобщо нямаше представа. Ко го следваше по петите. Стоманеното кълбо отскочи вляво. От двете страни на прохода, по които вече се движеха, се издигаха хиляди телевизионни монитори, натрупани един върху друг като детски кубчета.

„Баща ми би изпаднал във възторг“ — помисли си момчето.

Някои участъци от огромните видеостени още не даваха признаци на живот, но повечето монитори вече бяха включени. Показваха хаоса, който цареше в града и в подземията. По улиците безцелно се щураха представители на Младите; очите им бяха разширени от ужас, устните им мърдаха беззвучно. Мнозина скачаха от високите етажи на зданията. Джейк потръпна, когато видя, че стотици са се събрали на моста и се хвърляха в реката. На други монитори се виждаха големи зали с редица легла, напомнящи спални помещения в казарма. Някои бяха обхванати от пламъци — обзетите от паника Беловласи незнайно защо сами подпалваха мебелите си.

Един монитор показваше как някакъв исполин хвърля мъже и жени в устройство, напомнящо окървавена преса за щамповане. Гледката беше ужасяваща, но още по-потресаващ беше фактът, че жертвите се бяха наредили на опашка и безропотно чакаха реда си. Палачът носеше жълта забрадка, краищата на която висяха зад ушите му като свински опашки. Той сграбчи някаква старица и я вдигна, после търпеливо зачака стоманеният блок да освободи мястото, където възнамеряваше да я хвърли. Жената не се съпротивляваше, всъщност лицето й беше озарено от усмивка.

— РАЗЛИЧНИ ХОРА ВЛИЗАТ И ИЗЛИЗАТ ОТ СТАИТЕ — внезапно се обади Блейн, — НО НЕ МИСЛЯ, ЧЕ РАЗГОВАРЯТ ЗА МИКЕЛАНДЖЕЛО. — Той се изкиска — звукът беше странен, напомняше на шумоленето на плъхове в стените на стара къща. Джейк усети, че го побиха студени тръпки. Изпитваше ужас от разума, който се смееше по този начин, по двамата с Роланд нямаха друг избор, освен да му се подчиняват.

Против волята си отново погледна към мониторите, но Стрелецът го накара да им обърне гръб, като промърмори:

— Не бива да ги гледаш, Джейк.

— Но защо постъпваш така? — възкликна хлапакът. — Не беше хапвал нито залък, ала му се повдигаше. — ЗАЩО?

— Защото са изплашени, а Блейн подхранва страха им. Но според мен причината е друга — уморени са, защото прекалено дълго са живели в гробището на своите деди. Преди да ги съжалиш, помисли с какво удоволствие биха те завели на поляната, където свършва пътят.

Стоманеното кълбо отново направи рязък завой, екраните и електронното оборудване за следене останаха назад. Роланд и Джейк видяха на пода широка ивица от синтетично вещество. Лентата проблясваше като пресен асфалт между два стоманени парапета, които се сливаха не при стената на залата, а на хоризонта.

Топката нетърпеливо подскочи над тъмната ивица, внезапно лентата (защото това всъщност беше лента на конвейер) безшумно се задвижи между металните парапети със скоростта на бавно бягащ човек. Кълбото няколко пъти подскочи във въздуха, сякаш подканяше Стрелеца и момчето да стъпят на транспортьора.

Роланд затича покрай движещата се лента, докато скоростта му се изравни с нейната, и скочи върху своеобразния ескалатор. Пусна Джейк и тримата — Стрелец, хлапак и зверче със златисти очи — се понесоха по сумрачната подземна равнина, където се пробуждаха старинните машини. Лентата ги отведе до участък, изпълнен с редици от устройства, които наподобяваха на шкафове за папки. Те тънеха в мрак, но сякаш започваха да оживяват — от тях се разнасяше приглушено жужене. Между стоманените пластинки започваха да проблясват тьнички ивици светлина.

Ненадейно Джейк си спомни думите на Тик Так: „Под шибания град има хиляда, може би сто хиляди биполярни компютри. Те са ми необходими! Искам да работят за мен!“

Помисли си: „Ето, че компютрите се пробуждат — желанието ти се сбъдна, Тики… но ми се струва, че ако беше тук, щеше да се откажеш от него“

После си спомни за прадядото на Тик Так, който бил толкова смел, че се качил на самолет от друг свят и полетял с него. Ако исполинът беше наследил храбростта на предците си, настоящите събития едва ли щяха да го ужасят и да го подтикнат към самоубийство — напротив, щеше да бъде във възторг при вида на безбройните безумци, които посягаха на живота си.

„Слава Богу, че си мъртъв, Тики“ — каза си той.

Роланд удивено промълви:

— Толкова много кутии… Мисля, че се движим през мозъка на онзи, който нарича себе си Блейн. Да, със сигурност се движим в мозъка му.

Джейк кимна и ни в клин, ни в ръкав си спомни за съчинението, което трябваше да пише в края на учебната година. Обърна се към спътника си и промърмори:

— Разумният Блейн е опасен злодей.

— Прав си.

Момчето се замисли, сетне каза:

— Знаеш ли, имам предчувствие къде ще се озовем, когато излезем на повърхността.

— Ако продължаваме да следваме пътя на Лъча, ще се озовем на Гарата — потвърди Стрелецът.

Момчето кимна.

— Хей, Роланд.

— Какво?

— Благодарен съм ти, задето ме отърва от сигурна смърт.

Стрелецът безмълвно кимна и го прегърна.

Някъде в далечината се разнесе грохотът на двигатели. След миг дочуха нов стържещ звук, обля ги ярка оранжева светлина. Джейк вече виждаше мястото, където спираше лентата от транспортьора. От тази точка започваше стръмен и тесен ескалатор, който водеше нагоре, към оранжевата светлина.

Еди и Сузана чуха как под земята заработиха мощни двигатели. След секунди парче от мраморния под бавно се отмести и под него зейна ярко осветен коридор. Младежът сграбчи ръчките на инвалидната количка и бързо я забута назад покрай стоманената преграда, разделяща перона от огромното помещение на Гарата. Процепът в пода продължаваше да се разширява и Еди спря, очаквайки част от колоните да рухнат в зейналата яма. Ала това не се случи. Колоните останаха на мястото си, въпреки че мраморният под беше изчезнал.

— Виждам ескалатор — изкрещя Сузана, опитвайки се да надвика оглушителния вой на сирените. Приведе се още повече и надникна в процепа.

— Да — извика в отговор младежът. — Щом има ескалатор, навярно долу ще открием магазини за луксозни сувенири, парфюми и дамско бельо.

— Какво?

— Няма значение.

— Еди! — изкрещя тя и лицето й грейна от радост. Приведе се още повече, а младежът побърза да я хване, за да не падне от количката._ — Виждам Роланд и Джейк_!

Подът под тях потрепери, когато мраморната плоча рязко престана да се движи. Двигателите, които я бяха премествали по невидими релси, се изключиха и воят им постепенно затихна. Еди изтича до ръба на процепа и видя Роланд на движещото се стъпало на ескалатора. Джейк, пребледнял като платно и окървавен, беше до него и се държеше за рамото му. А зад тях надничаше Ко.

— Роланд! Джейк! — изкрещя младежът, подскочи, размаха ръце и затанцува на ръба на процепа.

Двамата вдигнаха глави и също замахаха. Момчето едва сдържаше радостта си, а устните на Стрелеца, който много рядко се усмихваше, леко помръднаха. „Започвам да вярвам в чудеса“ — помисли си Еди. Внезапно изпита усещането, че сърцето ще изскочи от гърдите му; затанцува по-буйно, сякаш се страхуваше, че ако престане да се движи, ще избухне от изпълващите го радост и облекчение. Едва сега осъзнаваше доколко е бил сигурен, че никога повече няма да видят Стрелеца и момчето.

— Хей, момчета! Всичко е наред. Хайде, побързайте!

— Еди, помогни ми.

Той се обърна. Сузана се опитваше да се измъкне от количката, но панталоните й от еленова кожа се бяха закачили в спирачния механизъм. Тя едновременно плачеше и се смееше, черните й очи блестяха от радост. Младежът я вдигна толкова рязко, че инвалидната количка се наклони и с трясък падна на мраморния под. Младата жена го хвана през врата, а със свободната си ръка махаше на Роланд и Джейк и викаше:

— Елате при нас! Хайде, размърдайте задниците си!

Когато Стрелецът и момчето се изкачиха на повърхността, Еди прегърна Роланд, а Сузана обсипа с целувки лицето на Джейк. Ко тичаше насам-натам, подскачаше и лаеше.

— Миличък, добре ли си? — прошепна младата жена.

— Да — отвърна момчето. Продължаваше да се усмихва, но очите му бяха насълзени. — И адски се радвам, че съм тук. Не можеш да си представиш колко съм щастлив.

— О, представям си, сладурче. — Тя се обърна към Стрелеца. — Какво са му сторили! Изглежда така, сякаш го е прегазил булдозер.

— Главният виновник за състоянието му е Гашър, но вече няма да безпокои Джейк… нито когото и да било.

— А ти как си, голямо момче? Добре ли си?

Той кимна и се огледа.

— Значи това е Гарата.

Еди, който надничаше в процепа, кимна утвърдително и попита:

— Какво има там, долу?

— Машини и безумие.

— Както винаги си многословен — иронично подхвърли младежът, после широко се усмихна. — Нямаш представа колко се радвам да те видя, приятел!

— Вярвам ти. — Роланд също се усмихна и си помисли: „Как се променят хората“. Само преди месец Еди за малко не беше прерязал гърлото му.

Невидимите подземни двигатели отново заработиха. Ескалаторът престана да се движи. Мраморната плоча се плъзна обратно и закри пролуката в пода. Джейк пристъпи към преобърнатата инвалидна количка и се наведе да я изправи, но в този миг забеляза розовия силует зад металните решетки. Дъхът му спря, виждаше наяве онова, което му се беше присънило след напускането на Ривър Кросинг: дългия влак с аеродинамична форма, който се носеше през пустите поля на Западен Мисури и щеше да връхлети върху него и Ко.

Двете триъгълни предни стъкла блестяха на лицето на приближаващото се чудовище и напомняха на огромни очи. Сънят се превръщаше в действителност… страховете на Джейк се потвърждаваха.

Еди се приближи и прегърна момчето.

— Ето го и нашият влак. Мисля, че напълно отговаря на рекламата. Какво ще кажеш?

— Не е нищо особено — промърмори то. Чувстваше, че няма сили да говори.

— И аз съм на същото мнение. Само дето може да говори и си пада по гатанките.

Джейк само кимна.

Роланд беше сложил Сузана да седне на бедрото му и двамата разглеждаха кутията с клавишите, разположени във формата на ромб. Момчето и младежът се приближиха до тях. Еди с изненада откри, че все поглеждаше към Джейк, за да се убеди, че не е станал жертва на халюцинация и че хлапето върви редом с него.

— Какво ще правим сега? — обърна се той към Роланд.

Стрелецът прекара пръст по номерираните бутони и вдигна рамене.

— Струва ми се, че двигателите на Блейн заработиха на по-високи обороти — продължи младежът. — Трудно е да се прецени заради воя на сирените, но мисля, че не греша… в края на краищата това е само робот, нали? Представи си, че потегли без нас?

— Блейн! — извика Сузана. — Блейн, тук ли…

— СЛУШАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО, ПРИЯТЕЛИ — прогърмя гласът на Блейн. — В ПОДЗЕМИЯТА СА СКЛАДИРАНИ ОГРОМНО КОЛИЧЕСТВО КОНТЕЙНЕРИ С ХИМИЧЕСКИ И БИОЛОГИЧЕСКИ БОЙНИ ВЕЩЕСТВА. СТАРТИРАХ ОПЕРАЦИЯ, КОЯТО ЩЕ ПРИЧИНИ ЕКСПЛОЗИЯ И ЩЕ ОСВОБОДИ ОТРОВНИТЕ ГАЗОВЕ. ВЗРИВЪТ ЩЕ ИЗБУХНЕ СЛЕД ДВАНАЙСЕТ МИНУТИ.

За миг той замлъкна, сетне четиримата дочуха гласеца на малкия Блейн, който почти се заглушаваше от сирените:

— … знаех, че ще се случи нещо подобно… трябва да побързате…

Еди не му обърна внимание, тъй като сам беше стигнал до същото заключение. Разбира се, че нямаха време за губене, но в момента съзнанието му беше заето с нещо много по-важно.

— Защо? — възкликна той, обръщайки се към розовото чудовище. — Защо си сторил това?

— БИ ТРЯБВАЛО ВЕЧЕ ДА СИ СЕ ДОСЕТИЛ. АКО ВЗРИВЯ ГРАДА, ЩЕ УНИЩОЖА И СЕБЕ СИ. КАК ТОГАВА ЩЕ ВИ ОТВЕДА КЪДЕТО ЖЕЛАЕТЕ?

— Но хиляди от обитателите му още са живи. Ще ги убиеш!

— ДА — спокойно отговори Блейн. — И КАКВО ОТ ТОВА?

— Защо! — изкрещя Сузана. — Защо го направи?

— ЗАЩОТО МИ ДОСАЖДАТ. ВИЕ ЧЕТИРИМАТА ОБАЧЕ ВЪЗБУЖДАТЕ ИНТЕРЕСА МИ. РАЗБИРА СЕ, ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ТОВА КОЛКО ОРИГИНАЛНИ СА ГАТАНКИТЕ ВИ. КАТО ЗАГОВОРИХМЕ ЗА ГАТАНКИ, ВРЕМЕ Е ДА РАЗГАДАЕТЕ МОЯТА. ИМАТЕ ТОЧНО ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ И ДВАЙСЕТ СЕКУНДИ ДО ЕКСПЛОЗИЯТА.

— Взривът не бива да избухне! — изкрещя Джейк, надвиквайки рева на сирените. — Отровните газове бързо се разпространяват. Има опасност да загинат дори старците в Ривър Кросинг.

— ХИЧ НЕ МИ ПУКА — с безразличие заяви Блейн. — НО ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЩЕ ПРОДЪЛЖАТ ЖАЛКОТО СИ СЪЩЕСТВУВАНЕ ОЩЕ НЯКОЛКО ГОДИНИ. ЗАПОЧНАХА ЕСЕННИТЕ БУРИ И СИЛНИТЕ ВЕТРОВЕ ЩЕ ОТНЕСАТ ГАЗОВЕТЕ ВСТРАНИ ОТ РИВЪР КРОСИНГ. ОБАЧЕ ВАШЕТО ПОЛОЖЕНИЕ ИЗОБЩО НЕ Е РОЗОВО, ЗАТОВА ВИ СЪВЕТВАМ ДА СИ НАПРЕГНЕТЕ МОЗЪЦИТЕ… В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ НЕ ВИ ОЧАКВА НИЩО ДОБРО. — Замълча, сетне добави: И ОЩЕ НЕЩО — СМЪРТТА ПРИ ОБГАЗЯВАНЕ Е МНОГО МЪЧИТЕЛНА.

— Спри експлозията! — извика момчето. — Ще ти задаваме гатанки, нали, Роланд? Не подозираш колко гатанки знаем.

Блейн се засмя. Смя се продължително и гръмогласно — пристъпи на електронно кикотене огласяха огромното помещение и се сливаха с монотонния вой на сирените.

— Изключи устройството! — изкрещя Сузана. — Изключи го! Изключи го!

Блейн се подчини.

Ревът на сирените стихна. Настъпилата тишина, която им се стори оглушителна, беше нарушавана само от барабаненето на дъжда върху покрива.

Гласът, който прозвуча от високоговорителите, беше тих, замислен, безжалостен.

— ОСТАВАТ ВИ ДЕСЕТ МИНУТИ. ДА ПРОВЕРИМ ДАЛИ ДЕЙСТВИТЕЛНО СТЕ ИЗОБРЕТАТЕЛНИ.

40

— Андрю!

„Тук няма никакъв Андрю, непознати човече — помисли си той_. — Андрю отдавна е мъртъв, както ще бъда и аз след малко.“_

— Андрю! — настоятелно повтори гласът.

Разнасяше се някъде отдалеч, от пресата за ябълки, в каквато се беше превърнала главата му.

Някога наистина съществуваше момче на име Андрю. Баща му го беше завел в парка в западния край на Луд, където растяха ябълкови дървета и се издигаше ръждясала ламаринена барака; тя изглеждаше отвратително, но отвътре се разнасяше прекрасен аромат. Бащата обясни, че това е домът на сайдера. После погали момчето, каза му да не се страхува и го преведе през входа, който беше закрит с одеяло.

Край стените на помещението бяха наредени огромни кошници с ябълки. Кльощав старец, чиито мускули се гърчеха като червеи под бледата му кожа, изсипваше ябълките в машината, разположена в средата на помещението. От нея в единия й край излизаше ябълков сок. Още един човек стоеше до тръбата и пълнеше със сайдер гърне след гърне. Зад него се намираше трети, чието задължение беше да удря по главата наливащия гърнетата, когато онзи разливаше прекалено много от пенливата течност.

Бащата подаде на Андрю чаша сайдер и въпреки че през годините, прекарани в града момчето беше опитало много забравени деликатеси, то реши, че няма нищо по-хубаво от сладката студена напитка. Стори му се, че е отпило глътка студен октомврийски вятър. Но онова, което Андрю си спомняше много по-добре от вкуса на ябълковия сок или гърчещите се като червеи мускули на кльощавия старец, беше жестокостта, с която машината превръщаше в течност едрите червено-златисти плодове. Дванадесет валяка прехвърляха ябълките под въртящ се стоманен барабан с отвори. Барабанът изстискваше плодовете, докато сокът им започнеше да се стича по наклонен улей, а семената и люспите оставаха в ситото.

Сега главата му беше пресата, а мозъкът му — ябълките. Скоро щеше да се пръсне, както ябълките се пръсваха под барабана, и щеше да го погълне благословен мрак.

— Андрю! Вдигни глава и ме погледни!

Не можеше… но дори да беше в състояние, пак нямаше да го стори. Предпочиташе да остане неподвижен и да чака мрака. И без това отдавна трябваше да бъде мъртъв, нали гадното хлапе го беше простреляло в главата?

— Куршумът изобщо не е засегнал мозъка ти, глупако, не мисли, че умираш — само дето имаш силно главоболие. Обаче непременно ще пукнеш, ако не престанеш да се въргаляш в собствената си урина… и ще се погрижа смъртта ти да бъде толкова мъчителна, че да мечтаеш за сегашните си болежки.

Не заплахата накара мъжа, проснат на пода, да вдигне глава, а лекотата, с която човекът с дрезгавия глас беше прочел мислите му. Той опита да се повдигне, а нетърпимата болка прониза мозъка му. Имаше чувството, че тежки предмети се плъзгат и преобръщат в черепа му, разкъсвайки кръвоносните съдове. От гърлото му се изтръгна задавен стон. Нещо го гъделичкаше по дясната страна, като че дузини мухи бяха накацали върху кървящите му рани. Искаше да ги пропъди, но разбираше, че трябва да се подпира на лакти, за да не падне.

Съществото, което стоеше до противоположната стена, близо до херметическия люк, водещ към кухнята, изглеждаше призрачно, нереално. Причината може би беше в примигващите лампи или пък защото той виждаше непознатия само с едното си око (не си спомняше какво се беше случило с другото и нямаше никакво желание да разбере), но подозираше, че съществото действително беше призрачно и нереално. Приличаше на човек… но мъжът, който някога се наричаше Андрю Куик, си мислеше, че може би очите го лъжат.

Непознатият носеше късо черно яке, препасано с колан, избелели джинсови панталони и износени прашни ботуши като на фермер, скотовъд или…

— Или на стрелец — обади се непознатият и се изкиска.

Тик Так напрегнато огледа съществото до вратата, опитвайки се да види лицето му, но то беше скрито под качулката на якето.

Внезапно сирените престанаха да вият. Аварийното осветление не се изключи, но лампите престанаха да примигват.

— Браво — хрипливо прошепна непознатият. — Най-сетне ще чуваме собствените си мисли.

— Кой си ти? — попита Тик Так. Опита се да вдигне глава, тежките гири в черепа му се затъркаляха и проправиха нови бразди в мозъка му. Усещането беше неприятно, но още по-неприятно беше потръпването на дясната му страна.

— Аз съм многолик, приятелю — заяви непознатият изпод качулката си и макар гласът му да беше сериозен, на Тик Так му се стори, че съществото едва сдържаше смеха си. — Някои ме наричат Джими или Тими, други ми викат Хенди или Денди. Казват ми още Губещия или Победителя, но това няма никакво значение. — Той отметна глава и се засмя. Раненият Тик Так почувства, че го побиха тръпки — смехът на съществото напомняше на вълчи вой. — Понякога ме назовават Вечния непознат — продължи то и тръгна към човека на пода, който изстена и се опита да се отдръпне. — Наричали са ме още Мерлин или Маерлин (всъщност не ме е грижа, защото никога не съм бил нито единият, нито другият, макар да не съм го отричал). Аз съм ту Магьосникът, ту Вълшебникът… но си мисля, че двамата с теб можем да се спрем на по-обикновено име, Андрю.

Той отметна качулката. Лицето му с широко чело беше привлекателно, но не приличаше на човешко. Страните му бяха покрити с трескава руменина, в синьо-зелените му очи проблясваше някаква лудост, смолисточерната му коса стърчеше на кичури като пера на гарван, а зад коралово червените му устни се виждаха остри зъби като на канибал.

— Наричай ме Фанин — заяви ухиленото привидение. — Ричард Фанин. Не е съвсем точно, но ще свърши работа като… псевдоним. — Протегна ръка и Тик Так забеляза, че дланта му беше гладка, без никакви линии. — Какво ще кажеш, приятел? Стисни ръката, която разтърси света.

Човекът, който някога се наричаше Андрю Куик, но в подземията на Беловласите беше известен като Тик Так, изкрещя и отново опита да се отдръпне. Парчето кожа, откъснато от малокалибрения куршум, който не беше проникнал в черепа, се полюшваше, дългата му руса коса го гьделичкаше по страната. Ала Куик вече не чувстваше нищо. Беше забравил дори непоносимото си главоболие и пулсиращата кухина, където някога беше окото му. Цялото му съзнание беше съсредоточено върху една мисъл: „Трябва да избягам от това чудовище, което прилича на човек!“

Но когато непознатият сграбчи дясната му ръка и я разтърси, натрапчивата мисъл избледня, както избледнява сън при пробуждане. Писъкът, който се зараждаше в гърдите на Куик, се изтръгна от устните му като въздишка на влюбен. Той безучастно впери поглед в ухиления непознат. Откъснатото парче кожа продължаваше да се поклаща.

— Хей, приятел, струва ми се, че това ти пречи. Сега ще оправим работата. — Фанин сграбчи ивицата кожа и с рязко движение я откъсна. Разнесе се звук като от раздиране на платно. Отдолу проблесна черепната кост. Куик изкрещя.

— Няма страшно, ще те заболи само за миг. — Непознатият беше приклекнал до Тик Так и му говореше като грижовен родител, успокояващ детето си, на което е влязла тресчица в пръста. — Ето, вече ти мина, нали?

— Д-д-да — прошепна раненият и не излъга. Болката вече преминаваше. Когато Фанин отново протегна ръка и докосна лявата му страна, Тик Так рязко отметна глава, но движението беше рефлективно. Докато гладката длан го милваше, той почувства внезапен прилив на сили. Устните му потръпнаха, вдигна глава и с няма благодарност се втренчи в непознатия.

— Така е по-добре, нали, Андрю?

— Да! Да!

— Ако желаеш да ми благодариш, в което не се съмнявам, трябва да произнесеш фразата, често повтаряна от един мой стар познат. В края на краищата ме предаде, но дълги години ми беше добър приятел и още храня топли чувства към него. Хайде, кажи: „Животът ми ти принадлежи.“

Андрю се подчини, сетне установи, че не може да спре, непрекъснато повтаряше:

— Животът ми ти принадлежи, животът ми ти принадлежи, животът ми…

Непознатият отново докосна страната му, но този път непоносима болка като мълния прониза главата на Андрю Куик и той закрещя.

— Извинявай, приятел, но нямаме време, а ти зацикли като повредена грамофонна плоча. Ще ти поставя ребром въпроса — искаш ли да убиеш хлапака, дето стреля по теб? Както и приятелите му и онзи, който го доведе тук — най-вече него! Дори зверчето, което извади окото ти. Е, какво ще кажеш, Андрю?

— Да! — възкликна човекът, когото Беловласите бяха наричали Тик Так, и сви окървавените си юмруци. — Съгласен съм.

— Така те искам — заяви непознатият и му помогна да се изправи. — Те трябва да умрат, защото си пъхат носовете в дела, в които не биваше да се забъркват. Надявах се Блейн да се справи с тях, но нещата отидоха прекалено далеч и вече не се осланям никому… и през ум не ми минаваше, че натрапниците ще стигнат толкова далеч.

Куик промърмори нещо. Нямаше представа за какво говори спасителят му, пък и не го беше грижа; чувстваше се в приповдигнато настроение, сякаш беше взел наркотик. Стигаше му, че непоносимото главоболие беше преминало.

Устните на Ричард Фанин се разтегнаха в иронична усмивка.

— Мечка и кост… ключ и роза… ден и нощ… прилив и отлив. Стига толкова! Достатъчно! Не бива да направят нито крачка повече към Тъмната кула!

Куик политна назад, когато ръцете на непознатия се стрелнаха с мълниеносна бързина. С едната скъса верижката на часовника с махалото, който той носеше като медальон, с другата грабна сейкото на Джейк.

— Позволих си да ги взема. — Вълшебникът Фанин чаровно се усмихна, макар да стискаше устни, за да не разкрива ужасяващите си зъби. — Надявам се, че не възразяваш.

О, не — промърмори русокосият, безропотно разделяйки се със символите на своето дългогодишно единовластие (въпреки че изобщо не осъзнаваше какво се случва с него). — Твои са, щом ги искаш.

— Благодаря — промърмори загадъчният човек. — А сега трябва да побързаме — след пет минути ще настъпи рязка промяна в атмосферата. Трябва да се доберем до най-близкия шкаф с противогази, нямаме нито секунда за губене. Аз оцелявам при всякакви условия, по се боя, че промяната ще ти подейства пагубно.

— Не разбирам за какво говориш — обади се русокосият. Главата му отново пулсираше от болка, чувстваше, че му се завива свят.

— И не е необходимо — побърза да каже непознатият. — Хайде, Андрю, трябва да побързаме. Какъв изпълнен със събития ден, а? Ако ни провърви, Блейн ще ги изпече на перона, където те безсъмнено още стоят. Горкичкият, с течение на времето става все по-своенравен. Но все пак не е зле да побързаме.

Прегърна Куик през раменете и без да престане злорадо да се киска, го поведе към люка, през който само преди минути бяха минали Роланд и Джейк.