Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1921 (Пълни авторски права)
- Превод от румънски
- Спаска Кануркова, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2012 г.)
Издание:
Михаил Садовяну. Том I
Редактор: Спаска Конуркова, Фани Караджова
Художник: Мариана Генова
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Стоян Панчев
Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова
ДИ „Народна култура“, София, 1980
История
- — Добавяне
VIII
Привечер реката изхвърли малко по-долу от вира трупа на господин Матеяш. Щом тази вест се разнесе из Поноара, на местопроизшествието пристигнаха господин кметът Даскалеску и отец Сновалото с развяно расо, и господин Шугавата маца, захапал лулата в левия ъгъл на устата си. Пристигна и господин Алеку Дешка със застиналата си като маска усмивка. Той изглеждаше помръкнал, недоволен и донякъде оскърбен, защото в своите тайни сметки бе забравил коварството на реката и изкусните плувци. Обаче Лейбука Лайзер, дошъл и той, прежълтял и задъхан, го гледаше с нескривано възхищение. Другите хора от селото гледаха спокойно своя мъртъв книжовник. Жените протягаха шии една през друга и въздишаха продължително с ръка на уста…
Матеяш Зелника бе вперил неподвижните си, изцъклени очи в есенното небе, а от устата му се стичаха в пясъка две тънки струйки кръв.
След като отец Костаке изрече един тъжен размисъл за суетността на този живот, селските първенци се извърнаха от мъртвеца и заговориха как още на другия ден в църквицата на могилата да направят хубаво и тържествено погребение на общинския секретар-бирник. Най-вече отчето се беше разгорещил и доказваше, че другояче не бива. Само Алеку Дешка с все още усмихнато лице, потънал в своите планове, размишляваше дали е добре, или не да започва объркани и безкрайни разследвания…
— Смятам, че не е добре… — поклати той глава, но като се огледа, трепна.
— Напротив, добре е, господин Алеку, веднага трябва! — извика попът, обръщайки се към него.
— Не бива да забравяме дълга си към мъртвите… — важно рече и италианецът, като пуфкаше с лулата си и тъжно притваряше очи.
Малко встрани от тях евреинът ги гледаше с живите си проницателни очи и мълчеше.
На другия ден беше погребението и в църквата на могилата се събра цялото село. Небето отгоре беше мътно, а вятърът във висините метеше сивите облаци, разкъсвайки ги по планинските върхове. Откъм Бистрица се носеха засукани валма мъгли. Сред струпаните хора, които слушаха гласа на свещеника, песнопението на псалта и звън на камбаната, си проправи път и Бадишор, бледен, с хлътнали, заобиколени със сенки очи.
Над хората със сведени глави и из влажната мъгла, която вятърът вдигаше от глъбините на реката, затрептяха гласове, пеейки вечна му памет. Буците пръст звъннаха по белия ковчег. В този момент двамата овчари, повикани от планинските кошари, засвириха с бучумите нежна сърцераздирателна песен, която се понесе треперлива и протяжна по долините към невидимите далнини…
Жените заплакаха. Илие Бадишор обърна измъчените си очи към тях и видя сред забрадките и своята Мадалина да въздиша, сложила едната си ръка на сляпото око. Не бе я виждал два дни и я загледа така, сякаш не бе я виждал години наред. Беше бяла и красива. Беше любовта на неговите нощи до момента, когато в него като змия проникна тръпката на смъртта. Гледаше я като в мъгла и му се струваше, че тя все повече се отдалечава от него, а в това време бучумите свиреха погребални песни като в прастари времена, когато по планините не е имало нито граждани, нито дъскорезници.
1921 г.