Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Long Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ

Превод от английски Жечка Георгиева, 1983

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Николай Пекарев

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Емилия Кожухарова

Американска. Първо издание, ЛГ VI.

9С360/2241Г

Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83

Дадена за набор на 27.IX.1982 година.

Подписана за печат на 3.I.1983 година

Излязла от печат на 13.II.1983 година.

Поръчка 139. Формат 84×108/32.

Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.

Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“

София, 1983

 

RAYMOND CHANDLER

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

 

 

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).

Дългото сбогуване
The Long Goodbye
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1953 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПо-малката сестра (1949)
СледващаПлейбек (1958)
ISBNISBN 9544260145

Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.

В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.

Банкнотата от $5000 с портрета на Мадисън.

В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс

През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]

Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.

Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]

Бележки

  1. Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
  2. Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010 

Външни препратки

28

„Четири дни изминаха, откак имаше пълнолуние и на стената блести четвъртито петно лунна светлина и то прилича на голямо сляпо млечнобяло око — стенно око. Шега. Ужасно тъпо сравнение. Писатели. Всичко трябва да е като нещо друго. Усещам си мозъка като разбита сметана, но не толкова сладък. И това е сравнение. Повръща ми се, като се сетя за тази гадория. И без да мисля за нея, ми се повръща. И сигурно ще повърна. Но не ме насилвайте. Дайте ми време. Червеите в слънчевото ми сплитане пъплят ли, пъплят. По-добре да си легна в леглото, но под него ще има едно черно животно и то ще мърда, и ще шумоли, и ще се свива на топка, и ще се блъска в пружината, и аз ще изпищя, но писъка ще чуя само аз. Писък на сън, писък на кошмар. Няма от какво да ме е страх и не ме е страх, но веднъж лежах така в леглото и черното животно се блъскаше в пружината и тогава получих оргазъм. Това ме отврати повече от всички гадости, които съм вършил.

Мръсен съм и съм брадясал. Ръцете ми треперят. Потя се. Воня. Ризата ми е мокра под мишниците, на гърдите и на гърба. Ръкавите й са мокри на сгъвките на лактите. Чашата на масата е празна. Ще трябва да хвана шишето с две ръце, за да си сипя. По-добре направо от бутилката, да живна малко. Вкусът му е отвратителен. Пък и няма да ми помогне. Накрая дори ще ми попречи да заспя и целият свят ще стене от ужаса на изтерзаните ми нерви. Това май не беше лошо, а, Уейд? Дай още.

Първите два-три дни не е зле, но после вече става неприятно. Започваш да се измъчваш и пиеш, за да се почувствуваш за кратко време по-добре, но плащаш все по-скъпо, а по-добре не ти става, докато идва моментът, в който само повръщаш. И тогава се обаждаш на Веринджър. Добре, Веринджър, пристигам. Но вече няма Веринджър. Замина за Куба или е мъртъв. Оня педераст го е пречукал. Горкият Веринджър, каква съдба — да умре с педераст в леглото си. Хайде, Уейд, ставай, че трябва да ходим на едно-две места. Места, където не сме били и откъдето няма да се върнем, когато отидем там. Това изречение как ти звучи? Не. Добре де, не ти искам пари за него! Тук се прави кратка пауза и се пуска дълга реклама.

Брей, успях. Станах. Страшен съм! Успях да стигна до кушетката и ето ме, коленичил до нея, опрял ръце и захлупил лице в дланите — плача. После се помолих и се презрях за това, че се моля. Един долнопробен алкохолик се самопрезира. За какво се молиш бе, глупако? Когато се моли нормален човек, значи вярва. Ако се моли болен човек, значи го е страх. Стига молитви! Този свят ти сам си го създаде, а малката помощ отвън — е, и нея Сам си я изпроси. Стига си се молил, извратен тип такъв! Изправи се на крака и си пийни! Вече е късно за нещо друго.

Най-после успях да хвана шишето с две ръце. И си сипах в чашата. Без да разлея почти нищо. Сега остава да вдигна чашата, без да повърна. Я да добавя малко вода. Полека, спокойно. Стана ми топло. Дори горещо. Ако можех да спра да се по-агя! Чашата е празна. И пак е на масата.

Лунната светлина нещо се замъгли, но въпреки това успях да оставя чашата, внимателно, внимателно, като роза във висока ваза. Розите кимат с росни главички. Може и аз да съм роза. Ето на — покрит съм с роса. А сега да се кача горе. Какво ще кажеш за една глътка за из път? Не? Добре, добре, каквото кажеш. Вземи шишето със себе си. Ако стигна догоре, поне ще ме чака нещо приятно. Ако успея да се кача, имам право на награда. Знак на признателност от мен за мен. Аз така силно се обичам и което е най-приятно — нямам никакви съперници.

Два интервала. Бях горе, слязох долу. Горе не ми харесва. От височината сърцето ми замира. Но продължавам да удрям по клавишите на тази машина. Какъв вълшебник е подсъзнанието! Ако можех да работя редовно. И горе светеше луна. Може би е била същата. Никакво разнообразие по отношение на луните. Идва и си отива като млекаря, и млякото на луната е все едно и също. Луната на млякото — хайде, стига, приятелче. Нещо се пообърка. Няма време да описваме историята на болестта на луната. Достатъчно истории на болести имаш в главата си — на цялата Айдъл Вали.

Тя спеше на една страна и не издаваше нито звук. Със свити колене. Стори ми се, че спи прекалено беззвучно. Когато човек спи, винаги издава някакъв звук. Може би не спи, а само се мъчи да заспи. Ако се приближа, ще разбера. Но може ли да падна. Едното й око се отвори — или май че не… Погледна ли ме, или не? Не. Иначе щеше да се понадигне и да попита: Не ти ли е добре, мили? Не ми е добре, мила. Но не се безпокой, мила, защото на мен ми е зле, не на теб, а ти спи, кротка и прекрасна, и нищо не си спомняй, и не се мърси с мен, и не допускай до себе си нищо мръсно, сиво, грозно.

Ти си некадърен, Уейд. Наблъска цели три определения — некадърни писателю. Не можеш ли да пишеш поне а ла потока на съзнанието, без да слагаш по три прилагателни? Слязох, като се държах за перилата. Стомахът ми се качваше в устата с всяко стъпало и аз едва се сдържах. Добрах се долу, до кабинета, стигнах до канапето и изчаках сърцето ми да се успокои. Шишето ми е подръка. Когато Уейд подрежда нещата, едно е сигурно — шишето е винаги подръка. Никой не го крие, никой не го заключва. Никой не казва: «Не мислиш ли, че вече пи достатъчно, мили? Ще ти прилошее, мили.» Никой не казва такова нещо. Само си спи на една страна тихо като роза.

Прекалено много пари дадох на Канди. Грешка. Трябваше отначало да му дам малко, за да стигнем постепенно до многото. Така апетитът е винаги изострен. А като му дадеш много от първия път, бързо ще се насити. В Мексико може цял месец да живее и да издържа семейство със сумата, която му давам тук за един ден. А като се насити, какво ше направи? И стигат ли на човек парите, ако знае, че може да получи още? Дали да не убия това чернооко копеле? Заради мен вече умря един добър човек, защо не и една хлебарка с бяло сако?

Стига с този Канди. Винаги има начин да се затъпи една игла. Виж, другия никога няма да го забравя. Той е изписан с огън върху сърцето ми.

Я по-добре да се обадя по телефона. Нещо губя контрол над себе си. Усещам ги как подскачат, подскачат, подскачат. Я да побързам, докато тези розови животинки не са ме полазили по лицето. Хайде, обади се, обади се! Обади се на Сю от Су Сити. Ало, момиче, искам междуградски. Ало, междуградски, дайте ми Сю от Су Сити. Номера й ли? Няма номер, само име. Ще я намерите лесно — тя се подвизава на десета улица, откъм сенчестата страна, под високите палми с разперени листа. Добре де, добре! Оставете поръчката, ще ви кажа нещо друго, впрочем ще попитам нещо. Кой ще плати за банкетите, дето Гифърд ги дава в Лондон, ако анулирате поръчката ми? Аха, смятате, че мястото ви е сигурно, ама така си мислите. Я ми дайте да говоря с него. Свържете ме направо. Прислужникът току-що му е занесъл чая. Ако не може да говори, ще изпратим някой, който може.

Това пък защо го написах? Какво се опитвах да си спомня? А, да, телефона. Трябва да се обадя. Веднага. Вече ми става зле, много, много зле…“

Това беше всичко. Сгънах листовете и ги пъхнах във вътрешния си джоб до портфейла. Отворих широко стъклената врата и излязох на терасата. Луната бе малко начената. Но беше лято в Айдъл Вали, а лятото е хубаво нещо. Стоях загледан в неподвижното безцветно езеро, мислех и се чудех. Тогава чух изстрел.