Елиф Шафак
Любов (23)

Ела

Бостън, 29 юни 2008 година

Безумно притеснена, Ела не можеше да мисли, когато стигна в хотела. Във фоайето имаше група японски туристи, всичките явно прехвърлили седемдесетте и подстригани еднакво. Тя тръгна да го прекосява, като се взираше в картините по стените, за да не й се налага да гледа в очите хората наоколо. Но не мина много време, и любопитството й надделя над срамежливостта. Още щом очите й се плъзнаха към канапетата с масички отпред в дъното на фоайето, тя видя Азис — той я гледаше.

Беше облечен в бежова риза с копченца на яката и тъмен кадифен панталон и беше с двудневна брада, с която според Ела беше доста привлекателен. Къдравата му кестенява коса падаше чак до зелените очи и му придаваше и самоуверен, и закачлив вид. Слаб и жилав, снажен и подвижен, Азис беше много различен от Дейвид с неговите шити по поръчка скъпи костюми. Говореше с шотландски акцент, което се стори на Ела много очарователно, усмихваше се непринудено и явно наистина беше щастлив и развълнуван, че я вижда. И Ела неволно се запита какво лошо има в това да изпие с него чаша кафе.

По-късно нямаше да може да си спомни как едната чаша кафе се е превърнала в няколко, как разговорът е станал все по-задушевен и по едно време Азис я е целунал леко по върха на пръста, точно както нямаше да може да обясни защо не е направила нищо, за да го спре. Не след дълго за нея вече нищо нямаше значение, важно бе само Азис да продължава да говори, а тя да гледа вторачено малката трапчинка отстрани на устата му и да се пита какво ли е да го целуне по нея. Беше единайсет и половина вечерта. Ела се намираше в хотел заедно с човек, за когото не знаеше нищо, ако не броим няколкото имейли и телефонни разговори и романа, който той е написал.

— Значи си тук заради списание „Смитсониън“? — попита тя.

— Всъщност съм тук заради теб — отговори Азис. — След като прочетох писмото ти, ми се прииска да дойда и да те видя.

Все още беше възможно Ела да се отклони от тази високоскоростна магистрала. До някакъв момент бе възможно да се преструва, че става въпрос просто за приятелство: имейлите, телефонните разговори, дори погледите. Е, сигурно имаше лек флирт и задявка, но нищо повече. Тя можеше да прокара вододел. Но само докато той не попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен в стаята ми, Ела?

Дори това да беше игра, която и двамата играеха, сега вече нещата станаха сериозни. След въпроса му всичко стана прекалено истинско, сякаш някой е вдигнал плащ и истината, голата истина, която през цялото време е била там, ги е погледнала право в лицето. Ела усети как я присвива под лъжичката и лекото притеснение прераства в паника, но не отказа на Азис. Това бе най-импулсивното решение, което беше взимала през живота си, а тя имаше чувството, че някой вече го е взел вместо нея. И че не й остава друго, освен да го приеме.

Стая 608 беше уютна и обзаведена в оттенъци на черното, червеното, сивото и бежовото. Беше топла и просторна. Ела се опита да си спомни кога за последен път е отсядала в хотел. В съзнанието й изникна едно пътуване, което преди много време бяха направили с мъжа й и децата до Монреал. След това прекарваха всички отпуски и почивки в къщата си в Роуд Айланд и Ела не бе имала причина да отсяда на място, където ти сменят всеки ден хавлиените кърпи и друг ти приготвя закуската. Сега в хотелската стая имаше чувството, че е в чужда държава. И може би наистина беше така. Вече усещаше лекомислената свобода, на каквато се радваш само в град, където всички са напълно непознати.

Но още щом влезе в стаята, и отново се притесни. С какъвто и вкус да беше обзаведена тя, колкото и просторна да беше, в средата й се мъдреше огромно легло. След като застана до него, Ела се почувства скована и я обзе вина. Започна да се бори с вътрешните въпроси, които не я отвеждаха никъде. Дали сега щяха да се любят. И трябваше ли да го правят? И ако го направеше, как после щеше да погледне мъжа си в очите? Но въпреки многото си забежки Дейвид изобщо не се затрудняваше да я гледа в очите, нали? И какво щеше да си помисли Азис за тялото й? Ами ако не го харесаше? Дали тя не трябваше да помисли за децата си? Дали вече спяха, или още бяха будни и въпреки късния час гледаха телевизия? Ако научиха какво се кани да направи, дали някога щяха да й простят?

Доловил притесненията й, Азис я хвана за ръка и я поведе към креслото в ъгъла, далеч от леглото.

— Тихо — прошепна той. — В главата ти е пренаселено. Има прекалено много гласове.

— Жалко, че не сме се срещнали по-рано — чу се да казва Ела.

— В живота няма такова нещо като рано или късно — възрази Азис. — Всичко се случва точно когато трябва.

— Наистина ли вярваш в това?

Той се усмихна и вдигна от очите си облака коса. После отвори един куфар и извади гоблена, който беше купил в Гватемала, и кутийка, в която се оказа, че има гердан с топчета от тюркоаз и червен корал и със сребърен въртящ се дервиш.

Ела му позволи да й сложи гердана. Стана й топло там, където Азис я докосна с пръсти по врата.

— Можеш ли да ме обичаш? — попита Ела.

— Вече те обичам — усмихна се Азис.

— Но ти дори не ме познаваш!

— Не е нужно да те познавам, за да те обичам.

Тя въздъхна.

— Това е налудничаво.

Азис се пресегна, махна шнолата, с която косата й беше прихваната на кок, и тя падна върху раменете й. После я отведе предпазливо при леглото. Бавно, нежно, на все по-широки кръгове я загали с длани по ходилата към глезените и оттам към корема. През цялото време устните му изричаха думи, които звучаха на Ела като таен древен шифър. Изведнъж тя разбра. Азис се молеше. Докато дланите му милваха всеки сантиметър от тялото й, очите му бяха плътно затворени, а устните се молеха за нея. Това беше най-духовното нещо, което Ела бе изживявала някога. И най-сексуалното, въпреки че и двамата бяха облечени и в действията им нямаше нищо плътско.

Най-неочаквано по дланите й, по лактите и раменете, по цялото й тяло плъзна странна енергия. Ела бе обзета от невероятно желание и изпита чувството, че се носи по топли вълни, където можеше да направи само едно: да се остави във властта им и да се усмихва. Усети живо присъствие около Азис, после и около себе си, сякаш върху тях се сипеха ситни капчици светлина.

Ела също затвори очи и без да се държи за нищо, се понесе по необуздана река. Нищо чудно в края й да имаше водопад, но дори и да можеше да се спре, Ела не го искаше.

Усети между краката си парене, когато дланите на Азис стигнаха до корема й и описаха кръг по него. Беше неуверена за тялото си, за хълбоците и бедрата си, за формата на гърдите, които след трите деца и всичките тези години съвсем не бяха съвършени, но тревогата дойде и си отиде. Ела се почувства защитена, едва ли не закриляна, и изпадна в блаженство! Изведнъж си даде сметка, че може да обича този мъж. Да го обича много.

С това чувство го прегърна и го притегли, готова да стигне по-далеч. Той обаче отвори рязко очи, целуна я по върха на носа и се отдръпна.

— Не ме ли искаш? — попита Ела, изумена колко плах е гласът й.

— Не искам да правя нещо, от което после ще бъдеш нещастна.

Доплака й се, но същевременно бе на седмото небе от щастие.

Обзе я странна лекота. Беше напълно объркана, но за огромна своя изненада, за разлика от обикновено нямаше нищо против да е объркана.

В един и половина след полунощ отвори вратата на апартамента си в Бостън. Легна на коженото канапе — не искаше да спи в спалнята. Не защото знаеше, че мъжът й спи там с други жени, защото тук се чувстваше по-добре, сякаш жилището — точно като хотелска стая — вече не й принадлежеше и тя е само гостенка в него, докато истинското й „Аз“ я чака другаде.

Шамс

„Бяла невесто, не плачи,

с майка, с татко се прости,

чуй птичата песен:

подир ден друго ще бъде всичко…“

Коня, май 1247 година

Вечерта на сватбата се измъкнах на двора и поседях там, заслушан в старата анадолска песен, която се лееше заедно с много други звуци от къщата. Смях, музика, клюки. В женската стая свиреха музикантки. Стоях там, мислех и пеех, треперех и се чувствах вцепенен — и всичко това наведнъж. Върнах се към думите на песента. Защо ли по сватбите жените пееха все тъжни песни? Суфистите оприличаваха смъртта на сватба и ознаменуваха като единение с Бога деня, в който умираха. Жените също оприличаваха сватбата на смърт, макар и по съвсем други причини. И да се омъжваха щастливо, пак като вълна ги плисваше тъга. На всяка сватба се скърби за непорочната девойка, която скоро ще стане съпруга и майка.

След като сватбарите се разотидоха, се върнах в къщата и седнах на тихо място — да помисля. После отидох в стаята, където ме чакаше Кимя. Заварих я да седи на леглото в извезана със сърма бяла дреха и с коса, сплетена на множество плитки, всяка украсена с мъниста. Не виждах лицето й, беше забулено с плътен червен тюл. Беше тъмно, светеше само единствената трепкаща свещ при прозореца. Огледалото върху стената беше покрито с парче кадифе, сякаш е лоша поличба младата невеста да види в първата брачна нощ отражението си. Освен леглото имаше нар и нож, така че да изядем плода и да имаме много деца — колкото са семената вътре.

Кера ми беше разказала какви са местните обичаи и ми беше напомнила, след като разбуля лицето на невестата, да й подаря огърлица от жълтици. Но аз не съм имал никога през живота си жълтици, а не исках да посрещам невестата с пари, взети от друг. Затова, щом открих лицето на Кимя, единственото, което направих, бе да й дам костен гребен и да я целуна леко по устните. Тя се усмихна. За миг ме досрамя и се почувствах като малко момче, което се е загубило.

— Красива си — казах.

Кимя поруменя. После обаче изправи рамене и се постара да е по-спокойна и зряла, отколкото някога ще бъде.

— Сега съм твоя жена — рече.

Сетне посочи красивия килим на пода, който беше изтъкала сама, много внимателно, за чеиз. Пъстри цветове, ярък контраст. Още щом го видях, разбрах, че всяко възелче, всяка рисунка по него са за мен. Кимя тъчеше мечтите си.

Целунах я още веднъж. От топлите й устни по цялото ми тяло като вълна ме плисна желание. Кимя ухаеше на жасмин и полски цветя. Излегнах се до нея, вдишах миризмата й и я докоснах по гърдите, малки и твърди. Единственото, което исках, бе да я обладая и да се изгубя в нея. Тя ми се предлагаше като розова пъпка, разтворена за дъжда.

Отдръпнах се.

— Извинявай, Кимя, но не мога да го направя.

Тя ме погледна, скована и изумена, бе забравила да диша. Разочарованието в очите й беше непоносимо. Скочих на крака.

— Трябва да изляза — казах.

— Не можеш да излезеш — спря ме Кимя с глас, който сякаш не беше нейният. — Какво ще си помислят хората, ако си тръгнеш точно сега? Ще разберат, че не съм ти станала жена. И ще решат, че аз съм виновна.

— Как така си виновна ти? — прошепнах едва ли не на себе си, понеже знаех за какво намеква.

Кимя извърна очи и изпелтечи нещо, което не разбрах, сетне добави тихо:

— Ще си помислят, че не съм била девствена. И аз ще живея посрамена.

Кръвта ми кипна, задето обществото налага на членовете си такива смехотворни правила. Тези кодекси на честта бяха свързани не толкова с хармонията, сътворена от Бога, колкото с реда, отстояван от хората.

— Що за глупост. Всички да си гледат работата — възразих аз, ала знаех, че Кимя е права.

Грабнах с едно-единствено бързо движение ножа до нара. Видях как върху лицето на Кимя за миг се мярва паника, бавно изместена от изражението на човек, който е изправен пред тъжни обстоятелства и се примирява с тях. Срязах без колебание лявата си длан. Кръвта ми закапа по чаршафа, където останаха тъмночервени петна.

— Просто им дай чаршафа. Това ще им затвори устата, а името ти ще остане чисто и неопетнено, каквото трябва да бъде.

— Много те моля, почакай! Не си отивай — проплака Кимя. Стана от леглото, но понеже не знаеше какво да прави, повтори още веднъж: — Сега съм твоя жена.

В онзи миг разбрах каква ужасна грешка съм допуснал, като съм се оженил за нея. Излязох със страшно главоболие в нощта. Човек като мен не бива изобщо да се жени. Не бях създаден да изпълнявам съпружески задължения. Виждах го ясно. Онова, което ме натъжаваше, бе цената на това познание.

Прииска ми се силно да избягам от всичко — не само от тази къща, от този брак, от този град, но и от тялото, което ми беше дадено. Но бях като закотвен тук от мисълта, че на другата сутрин ще видя Руми. Не можех да го изоставя още веднъж.

Бях хванат като в капан.

Аладин

Коня, май 1247 година

Бракът на Кимя… Принуден да взема решение, за което, както знаех, след време щях да съжалявам горчиво, си замълчах и не възразих открито срещу него. Но в деня, когато беше сватбата й с Шамс, се събудих с болка, каквато не бях усещал никога дотогава. Седнах в леглото и се опитах да си поема въздух като удавник, после, подразнен, че съм затънал в самосъжаление, се ударих няколко пъти по лицето. От устните ми се отскубна сподавена въздишка. И именно покрай този звук разбрах, че вече не съм син на баща си.

Нямах си майка. Нямах баща. Нямах брат. Нямах и Кимя. Бях сам-самичък на целия свят. За една нощ се бе изпарило малкото уважение, което още изпитвах към татко. Кимя му беше като дъщеря. Мислех, че той я обича. Но както личеше, баща ми обичаше само един човек: Шамс от Тебриз. Можеше да даде Кимя за жена точно на него? Всички виждаха, че от Шамс ще стане ужасен съпруг. Колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах, че за да му бъде сигурен Шамс, баща ми е жертвал щастието на Кимя, а заедно с нейното и моето.

През целия ден, нали бях принуден да наблюдавам приготовленията, се борех с тези мисли. Къщата беше почистена и подредена, стаята, където щеше да бъде първата брачна нощ бе напръскана с розова вода — срещу зли духове. Но те забравяха най-голямото зло! Как щяха да отпъдят Шамс?

Надвечер вече не издържах. Реших, че няма да участвам в празненство, което за мен си бе равносилно на изтезание, и се отправих към вратата.

— Чакай, Аладине! Къде отиваш? — чу се зад мен гласът на брат ми, силен и рязък.

— Ще спя у Иршадови — отвърнах, без да го поглеждам.

— Да не си полудял? Как така няма да останеш на сватбата? Ако татко научи, ще му разбиеш сърцето.

Усетих как от дъното на стомаха ми се надига гняв.

— Ами сърцата, които разбива той?

— Какви ги дрънкаш?

— Толкова ли не схващаш? Татко е уредил този брак колкото да угоди на Шамс и да е сигурен, че той няма да му избяга отново! Предложи му Кимя на сребърен поднос.

Брат ми стисна устни, явно беше обиден.

— Знам какво си мислиш, но грешиш. Смяташ, че бракът е уговорен — рече той, — а всъщност Кимя сама поиска да се омъжи за Шамс.

— Да си рече човек, че е имала избор — троснах се.

— О, Боже! Толкова ли не разбираш? — възкликна брат ми с вдигнати длани, все едно молеше Бога за помощ. — Тя е влюбена в Шамс.

— Само да си посмял да го повториш! Не е вярно — подвикнах пресипнало, сякаш се трошеше лед.

— Много те моля, братко, не допускай чувствата да ти замъгляват очите — рече Султан Валад. — Ти ревнуваш. Но дори ревността може да се използва съзидателно и да послужи за по-високи цели. Дори неверието може да е за добро. Това е едно от правилата. Правило номер трийсет и пет: „На този свят не сходствата или обичайното, а очевидните противоположности ни тласкат напред. А всички противоположности във всемира присъстват и във всеки от нас. Ето защо вярващият трябва да се срещне с неверника вътре в себе си. А неверникът би трябвало да опознае правоверния, стаен в него. До деня, когато достигнем съвършения човек — Инсан-и-Кямил, вярата е постепенен процес, за който е нужна неговата противоположност неверието.“

Това за мен бе последната капка.

— Виж какво, гади ми се от тези петмезени брътвежи на суфистите, за какво да те слушам? За всичко си виновен ти! Трябваше да оставиш Шамс в Дамаск. Защо го доведе отново? Ако нещо се обърка, а аз съм сигурен, че ще се обърка, виновен ще бъдеш ти.

Брат ми задъвка устата си отвътре с вид на човек, който е на ръба на страха. Дадох си сметка, че за пръв път в живота си се е уплашил от мен и от онова, на което съм способен. Чувството беше странно, но кой знае защо, ми носеше и утеха.

Докато вървях към Иршадови, като предпочитах да минавам по смрадливите пресечки — да не би някой да види, че плача — мислех само за едно: как Шамс и Кимя спят в едно легло. Гадеше ми се само като си представех как той смъква с груби грозни ръце булчинската й рокля и я докосва по бялата като мляко кожа. На гърлото ми беше заседнала буца.

Знаех, че е престъпена някаква черта. Някой трябваше да предприеме нещо.

Кимя

Коня, декември 1247 година

Булка и младоженец, ето какви би трябвало да сме. От сватбата минаха седем месеца. През цялото време той не е спал с мен нито веднъж като с жена. Подозирам, че колкото и да крия истината, хората я знаят. Понякога се притеснявам, че срамът личи по лицето ми. Все едно ми е написан на челото и погледнат ли ме, всички забелязват първо него. Докато разговарям на улицата със съседите, докато работя по овощните градини и се пазаря на тържището, е достатъчно хората, дори непознати, да ме погледнат, за да разберат, че уж съм женена, а още съм девствена.

Не че Шамс не влиза изобщо в стаята ми. Влиза, влиза. Ако реши да ме посети вечерта, пита предварително дали не възразявам. И всеки път аз му отговарям по един начин.

— Разбира се, че не — казвам му. — Ти си ми съпруг.

След това цял ден го чакам със затаен дъх, надявам се и се моля този път той да ме има като жена. Но когато накрая почука на вратата ми, Шамс не иска друго, освен да седим и да си говорим. Обича и да си четем заедно. Прочетохме „Дейли и Меджнун“, „Фархад и Ширин“, „Юсуф и Зулейха“, „Розата и чучулигата“, разкази за влюбени, които напук на всичко са се обичали. Колкото и силни и решителни да са главните герои, тези истории ме потискат. Сигурно защото дълбоко в себе си знам, че никога няма да вкуся любов с такива измерения.

Ако не чете, Шамс разказва за Четирийсетте правила на странстващия мистик в исляма: основни ръководни начала в религията на любовта. Веднъж, докато ми обясняваше едно правило, положи глава върху скута ми. Затвори бавно очи и с глас, който заглъхна полека, заспа. Прокарах пръсти по дългата му коса и го целунах по челото. Сякаш мина цяла вечност, докато Шамс отвори очи. Притегли ме към себе си и ме целуна нежно. Това бе най-блаженият миг, който сме изживявали заедно. Но толкоз. И до ден-днешен тялото на Шамс е непознат за мен континент, както и моето за него.

През тези седем месеца и аз съм ходила няколко пъти в стаята му. Но тръгна ли натам неканена, сърцето ми примира от тревога, понеже никога не знам как ще ме посрещне Шамс. Невъзможно е да предскажеш в какво настроение е. Понякога е сърдечен и любвеобилен и аз забравям цялата си скръб, друг път обаче може да е изключително кисел. Веднъж ми затръшна вратата под носа и ми кресна, че искал да бъде сам. Научила съм се да не се сърдя, както съм се научила и да не го притеснявам, когато е потънал в дълбок размисъл.

След сватбата месеци наред се преструвах вероятно повече пред себе си, отколкото пред другите, че съм доволна. Насилвах се да гледам на Шамс не като на съпруг, а като на почти всичко друго: приятел, сродна душа, учител, спътник, дори син. В зависимост от деня и от настроението на Шамс си го представях като един или друг и го обличах във въображението си с различна дреха.

В началото се получаваше. Без да очаквам много, изгарях от нетърпение да си поговорим. Доставяше ми неописуемо удоволствие, че той цени мислите ми и ме насърчава да разсъждавам по-творчески. Научих от него куп работи, а с времето си дадох сметка, че и аз мога да го науча на нещо, например на радостта от семейния живот, която той не беше вкусвал никога. И досега съм убедена, че умея да го разсмивам както никой друг.

Но това не беше достатъчно. Каквото и да правех, не можех да се отърва от мисълта, че Шамс не ме обича. Не се и съмнявах, че ме харесва и ми мисли доброто. Но това бе твърде далеч от любовта. Тази мисъл бе толкова опустошителна, че ме пиеше отвътре, ядеше тялото и душата ми. Отчуждих се от околните, и от приятели, и от съседи. Вече предпочитах да си стоя в стаята и да разговарям с мъртъвците. За разлика от живите те не съдеха никого.

Единствената ми приятелка, освен покойниците беше Пустинна роза.

Обединени от общата нужда да страним от другите, ние се сприятелихме много. Сега тя бе суфистка. Живееше уединено, беше загърбила завинаги бордея. Веднъж й казах, че й завиждам на смелостта и решимостта да започне живота си начисто.

Тя поклати глава и отвърна:

— Но аз не съм започнала живота си начисто. Единственото, което направих, бе да умра преди смъртта.

Днес отидох при Пустинна роза по съвсем друга причина. Смятах да запазя самообладание и да разговарям с нея спокойно, но още щом влязох, се задавих от хлипове.

— Всичко наред ли е, Кимя? — попита тя.

— Не се чувствам добре — признах си. — Май имам нужда от помощта ти.

— Ама разбира се — увери ме Пустинна роза. — С какво мога да ти помогна?

— Заради Шамс е… Той не се и доближава до мен. Най-малкото по онзи начин — изпелтечих и успях някак да завърша изречението. — Искам да стана привлекателна за него. Научи ме как.

Пустинна роза въздъхна.

— Дала съм обет, Кимя — рече и в гласа й се прокрадна предпазлива нотка. — Обещала съм на Бога да остана чиста и дори да не си помислям за начините, по които една жена може да достави удоволствие на мъж.

— Но ти няма да нарушиш обета. Само ще ми помогнеш — примолих се аз. — Не ти, а аз трябва да се науча как да правя щастлив Шамс.

— Той е просветен човек — каза Пустинна роза, като посниши глас сякаш от страх да не я чуят. — Мисля, че не това е начинът да го привлечеш.

— Но пак си е мъж, нали? — изтъкнах аз. — Нали всички мъже са Адамови синове и са приковани към плътта? Просветени или не, на всички ни е дадено тяло. Дори Шамс има тяло, нали така?

— Да, но…

Пустинна роза грабна броеницата и понавела замислено глава, започна да мести едно по едно зърната.

— О, много те моля — продължих да упорствам аз. — Ти си единствената на която мога да се доверя. Минаха цели седем месеца. Всяка сутрин се будя със същата тежест в гърдите, всяка вечер си лягам разплакана. Не мога повече така. Трябва някак да съблазня съпруга си.

Пустинна роза не каза нищо. Свалих шала си, сграбчих я за главата и я накарах да ме погледне. Приканих:

— Кажи ми истината. Толкова ли съм грозна?

— То се знае, че не си грозна, Кимя. Ти си красива млада жена.

— В такъв случай ми помогни. Научи ме как да стигна до сърцето на един мъж — настоях аз.

— Но докато стигнеш до сърцето на мъжа, скъпа, може да се отдалечиш много от себе си — промълви зловещо Пустинна роза.

— Нищо — отсякох. — Готова съм да стигна докъдето трябва.

Пустинна роза

Коня, декември 1247 година

Бликаха сълзи от очите й, с подпухнало лице и гърди, които се вдигаха все по-често, тя продължи да ме моли и моли да й помогна. Докато я утешавах, дълбоко в себе си знаех, че е безнадеждно, знаех, че не бива да се поддавам на молбите й. Въпреки това недоумявам как така не съм усетила надвисналата трагедия. Разкъсвана от чувството за вина, се питах отново и отново как е възможно да съм била толкова лековерна и да не съм видяла какъв ужасен обрат ще приеме всичко.

Но беше изключено да я отпратя в деня, когато тя дойде разплакана да ме моли за помощ.

— Научи ме, много те моля — приканваше Кимя с ръце, свенливо отпуснати върху скута й, както приляга на добре възпитано момиче, каквато беше тя.

Нямаше причина в гласа й да се долавя надежда, но въпреки това той бе обнадежден.

„Какво толкова?“, помислих си със сърце, което трепна от състрадание. Така де, Кимя искаше да прелъсти не друг, не някакъв непознат, а собствения си съпруг. Имаше само една подбуда: любовта. Как това можеше да завърши с нещо непристойно? Страстите й може и да бяха разгорещени, но това беше халал, нали? Халал страсти!

Дълбоко в себе си усетих капан, но щом го беше заложил Бог, не виждах нищо лошо да се хвана в него. Ето как реших да помогна на Кимя, селското момиче, чиито представи за красота се свеждаха само до къната по дланите.

Научих я как да изглежда по-привлекателна и красива. Тя беше схватлива ученичка, готова да усвоява още и още. Научих я как да лежи дълго във ваната с благовония, как да прави с дъхави мазила и масло кожата си по-мека и да си слага на лицето мляко и мед. Дадох й кехлибарени мъниста, които да сплете в косата си, та главата й да благоухае дълго и сладостно. Лавандула, лайкучка, розмарин, мащерка, крем, риган и зехтин — казах й как да нанася всяко от тях и какви благовония да пали нощем. Сетне й показах как да си избелва зъбите, да си оцветява с къна ноктите на ръцете и краката, как да очертава очите и веждите си с черен молив, как да прави устните и страните си по-червени, косата си — лъскава като свила, а гърдите си — по-стегнати и закръглени. Отидохме заедно в един магазин на пазара, който познавах прекалено добре от едно време. Там накупихме копринени рокли и долни дрехи, каквито Кимя нито беше виждала, нито бе докосвала.

После я научих как да танцува пред мъж, как да използва тялото, дадено й от Бога. След половин месец тя беше готова.

Онзи ден следобед нагиздих Кимя за Шамс от Тебриз, както овчар гизди жертвено агне. Първо тя се окъпа с топла вода: изтърка със сапунисани кърпи кожата си и помаза косата си с благовония. После й помогнах да се облече в дрехи, каквито жената носи само пред мъжа си, и то един-два пъти в живота. Бях избрала рокля с цвят на череша и розово наметало с гранатова позлата, така че да откроява формата на гърдите й. След това наслагахме по лицето й много, ама много белило. С наниза перли, добавен накрая върху челото й, Кимя изглеждаше толкова красива, че не можех да откъсна поглед от нея.

След като приключихме, тя вече приличаше не на неопитно свенливо девойче, а на жена, изгаряща от любов и страст. Жена, готова да направи нещо дръзко за любимия мъж и ако се налага, да си плати. Докато стоях и й се любувах, си спомних стиховете за Юсуф и Зулейха в Свещения Коран.

Точно като Кимя, и Зулейха е гаснела от желание по мъж, който не е отвръщал на чувствата й. Жените в града започнали да злословят за нея и тя ги поканила всичките на гощавка. И „Даде на всяка по нож, и каза /на Юсуф/: «Излез при тях!» И когато го видяха, те му се възхитиха и порязаха ръцете си, и казаха «Опазил /ни/ Аллах, това не е човек! Това не е друго, а знатен ангел!».“

Кой е могъл да вини Зулейха, задето е желаела тъй силно Юсуф?

— Как изглеждам? — попита притеснена Кимя, преди да забули лицето си, за да излезе на улицата.

— Прекрасно — отвърнах. — Довечера мъжът ти не само ще те люби, ами утре ще дойде за още.

Кимя поруменя толкова силно, че страните й станаха алени като трендафил. Аз се засмях, а след малко чух и нейния смях, стоплил ме като слънце.

Бях искрена в отговора си и бях убедена, че Кимя ще успее да привлече Шамс така, както натежало от нектар цвете привлича пчела. Но точно преди тя да отвори вратата, погледите ни се срещнаха и аз забелязах, че в очите й се е прокраднало съмнение. Изведнъж през стомаха ме преряза лошо предчувствие, че ще се случи нещо ужасно.

Но аз не спрях Кимя. А трябваше да го направя. Трябваше да се досетя какво е надвиснало. Няма да си простя, докато съм жива.

Кимя

Коня, декември 1247 година

Буен, необуздан и умен, Шамс от Тебриз знае много за любовта. Но има едно, за което няма и представа: болката от несподелената любов. Вечерта, когато Пустинна роза ме нагизди, преливах от очакване и от дързост, за каквато не бях и подозирала, че притежавам. Тихото шумолене на копринената рокля върху тялото ми, уханието на парфюма, вкусът на розови листенца върху езика ми: всичко това ме притеснявахме, но и ме правеше необичайно смела. Щом се прибрах, се видях случайно върху стъклото на един прозорец. Тялото ми не беше закръглено и бяло като мляко, гърдите ми не бяха налети, както ми се искаше, но пак си помислих, че изглеждам красива.

Изчаках да се уверя, че всички в къщата са легнали да спят. После се загърнах в дълъг дебел шал и отидох на пръсти в стаята на Шамс.

— Не те очаквах, Кимя — каза той веднага щом отвори вратата.

— Трябваше да те видя — рекох и влязох, без да чакам да ме покани. — Би ли затворил вратата?

Шамс се изненада, но го направи.

След като останахме сами в стаята, трябваше да минат няколко секунди, докато набера смелост. Обърнах се с гръб към него, поех си дълбоко въздух, а после смъкнах с едно-единствено бързо движение шала и махнах роклята. Почти на мига усетих тежестта на учудения поглед на мъжа си върху гърба ми, от врата чак до ходилата. Където и да плъзнеше очи той, чувствах топлина. Не знам дали наистина я е имало, или от вълнение си я бях измислила, но тя бързо бе изместена от студеното мълчание, възцарило се в стаята. С гърди, които от уплаха ту се надигаха, ту се снишаваха, стоях пред Шамс гола и приканваща, каквито описват хуриите в рая.

Стояхме в тягостната тишина и слушахме вятъра навън, който виеше, блъскаше яростно и стенеше из града.

— Какво си направила? — попита ледено Шамс.

Трябваше да хвърля доста усилия, докато си върна дар-словото, но успях да промълвя:

— Желая те.

Шамс от Тебриз направи полукръг около мен и застана точно отпред, като ме накара да го погледна в очите. Нозете ми се подкосиха, аз обаче устоях. Пристъпих и се притиснах до него, като се поразмърдах съвсем леко, та както ме беше научила Пустинна роза, да му предложа топлината си. Замилвах го по гърдите и зашепнах нежни любовни думи. Опивах се от миризмата му, докато плъзнах пръсти по мускулестия му гръб.

Шамс се отдръпна, сякаш беше пипнал нажежена печка.

— Мислиш си, че ме желаеш, мислиш, че е това, а всъщност искаш да излекуваш нараненото си себелюбие.

Обвих ръце около врата му и впих устни в неговите. Пъхнах език в устата му и го раздвижих, както ми бе обяснила Пустинна роза, която ми бе казала: „Мъжете, Кимя, обичат да смучат езиците на жените си. Всички.“

Устните му бяха с вкус на боровинки, сладко-кисели, и тъкмо си помислих, че ни е завъртяло шеметно удоволствие, когато Шамс ме спря и ме избута.

— Разочарован съм от теб, Кимя — рече ми. — А сега бъди така любезна да напуснеш стаята ми.

Колкото и грубо да прозвучаха думите му, по лицето му не се мярна и следа от чувство. Никакъв гняв. Нито дори леко раздразнение. Не знаех кое ме е наранило повече: резките му думи или равнодушното му лице.

Никога през живота си не се бях чувствала толкова унизена. Наведох се да взема роклята, но ръцете ми трепереха и все не успявах да задържа хлъзгавия тънък плат. Затова грабнах шала и се загърнах с него. Разридана и разхлипана, полугола, избягах от стаята, по-далеч от Шамс, по-далеч от тази любов, за която вече бях разбрала, че съществува единствено във въображението ми.

 

 

Не видях Шамс никога повече. След този ден не съм излизала от стаята си. През цялото време лежах на кревата — нямах не сили, а воля да стана. Мина една седмица, после втора, след това престанах да броя дните. Тялото ми бе останало без капчица сили и полека-лека изнемощяваше все повече. Чувствах живи само дланите си. Те помнеха дланите на Шамс и топлата му кожа.

Изобщо не знаех, че смъртта има мирис. Силен като на маринован джинджифил и начупени борови иглички, тежък и горчив, но не непременно лош. Разбрах за него едва след като той започна да се носи из стаята и да ме обгръща като гъста влажна мъгла. Взех да вдигам висока температура и да изпадам в несвяст. При мен идваха разни хора. Съседи и приятели. Кера бдеше с подпухнали очи и пепеляво лице край леглото ми. Джевер стоеше от другата страна и се усмихваше нежно, с трапчинки по бузите.

— Проклет да е този еретик — рече Сафия. — Клетото момиче, поболяло се е от разбито сърце. И всичко заради него.

Опитах се да издам звук, ала той не излезе от гърлото ми.

— Бива ли да говориш така? Той да не е Бог? — постара се да помогне Кера. — Бива ли да приписваш такава сила на един обикновен простосмъртен?

Но те не слушаха Кера, а аз не бях в състояние да убедя никого в нищо. При всички положения не след дълго осъзнах, че каквото и да кажа или да не кажа, накрая пак ще се получи същото. Който не харесваше Шамс, бе открил в болестта ми поредната причина да го мрази, а аз, колкото и да ми се искаше, не можех да не го харесвам.

Скоро изпаднах в състояние на безтегловност: всички цветове се сляха и се превърнаха в бяло, а всички звуци зазвучаха като постоянно бръмчене. Вече не различавах лицата на хората и възприемах думите само като слабо жужене някъде в далечината.

Не знам дали Шамс от Тебриз е идвал да ме види в стаята. Вероятно не. А нищо чудно и да е идвал, а жените да не са го пускали при мен. Или все пак накрая е дошъл, седнал е край леглото ми, свирил ми е с часове на ней, държал ме е за ръка и се е молил за душата ми. Иска ми се да вярвам, че е така.

Но каквото и да е станало, вече е все едно. Не му бях ядосана, не му се и сърдех. Как можех да му се сърдя, когато се носех в поток на чисто съзнание?

В Бога имаше много доброта и състрадание, обяснение за всичко. Съвършена система от любов зад всичко. Десет дни, след като отидох в стаята на Шамс, облечена в коприна и напарфюмиран тюл, десет дни, след като легнах болна, се потопих в реката на чистото небитие. Плувах из нея на воля и накрая усетих, че сигурно точно това е най-дълбокият прочит на Корана: капка в безкрайността!

И тъкмо тази течаща вода ме пренесе от живота в смъртта.