Живееше в Жмудж^[1] род богат и влиятелен, родът Билевичи, а неговото родословие започваше още от Мендог^[2]; той имаше много широки родствени връзки и беше най-уважаваният в целия рошенски край. Билевичи никога не стигнаха до високи държавни постове, най-големите заемани от тях служби бяха от околийски размер. Но на Марсовото поле бяха оказали несравними услуги на страната и за тях навремето си биваха щедро възнаграждавани. Родното им гнездо — то съществува и до днес — също се наричаше Билевиче, но освен него те притежаваха много други имоти и в околността на Рошене, и по-нататък към Кракинов^[3], край реките Лауда, Шоя и Невяжа, чак хей дори зад Поневеж^[4]. По-късно Билевичи се разпаднаха на няколко клона и се загубиха от очите едни на други. Събираха се всички само когато на поляната Стани в Рошене ставаше парад на жмуджкото опълчение. Понякога някои се срещаха и под знамето на литовския компут^[5], и на сеймиките^[6], а понеже бяха заможни и влиятелни, трябваше да държат сметка за тях дори всемогъщите в Литва и Жмудж Радживиловци.

През владичеството на Ян Казимеж патриарх на всички Билевичи беше Хераклиуш Билевич, полковник от леката кавалерия, упицки подкоможи^[7]. Той не живееше в родното гнездо — по това време то се държеше от Томаш, рошенския мечник^[8], а на Хераклиуш принадлежаха Водокти, Любич и Митруни, които се намираха край Лауда и бяха залети като море от земята на дребната шляхта наоколо.

Защото освен Билевичи в околността имаше само няколко по-големи рода, като Сологуби, Монтвили, Схилинги, Коризни, Шичински (макар че не липсваха и по-дребни родове със същите презимена); пък и цялото поречие на Лауда бе гъсто осеяно с така наречените „околнички“ или просто казано селища, населени със славната и известна в историята на Жмудж лауданска шляхта.

По другите краища на страната родовете получаваха името си от шляхтишките селища или селищата от родовете, както например в Подлесието; но тук, по дължината на лауданското поречие, беше другояче. Тук, в Морези, живееха Стакяни, които навремето бе настанил Батори заради храбростта им при Псков. Във Волмонтовиче на добра земя гъмжеше от Бутрими, най-високите мъже по цяла Лауда, известни със своята неразговорливост и тежка ръка, свикнали да вървят като мълчалива стена през време на сеймики, събори или войни. Земята в Дрожейкани и Мозги обработваха многобройните Домашевичи, прочути ловци; по мечешките следи из дебрите на Зельонка те стигаха чак до Вилкомеж. Гащовти живееха в Пацунеле; техните момичета бяха прочути с хубостта си, та накрай започнаха да наричат пацунелки всичките хубави девойки от околностите на Кракинов, Поневеж и Упита. Малките Сологуби бяха богати с коне и отбор говеда, отглеждани по горски пасища; Гошчевичи от Гошчуни произвеждаха катран в горите и затова ги наричаха Черните или Димните Гошчевичи.

Имаше и други села с дребна шляхта, имаше и други родове. Много от имената им съществуват и до днес, но по-голямата част от селата не са на някогашните си места и хората в тях се наричат с други имена. Дойдоха войни, беди, пожари, невинаги се строеше върху старите пепелища, с една дума, много се промени. Но по онова време старата Лауда още цъфтеше в първобитния си живот и лауданската шляхта бе стигнала до най-голям блясък, понеже няколко години по-рано под предводителството на Януш Радживил се покри с голяма слава поради подвизите си в боя при Лойов срещу разбунтувалото се казачество.

А всички лауданци служеха в хоронгвата^[9] на стария Хераклиуш Билевич — по-богатите като другари^[10] с два коня, по-бедните с един, а най-бедните като почтови. Изобщо това беше войнствена шляхта, особено влюбена в рицарската служба. Но пък не разбираха много от въпросите, които обикновено се разискваха по сеймиките. Те знаеха, че господар във Варшава е кралят, в Жмудж — Радживил и старостата^[11] пан Хлебович, а пан Билевич — във Водокти край Лауда. Това им беше достатъчно и те гласуваха така, както ги учеше пан Билевич, убедени, че той иска това, което желае и пан Хлебович, а старостата пък слуша Радживил, който е кралска ръка в Литва и Жмудж, а кралят е съпруг на Жечпосполита^[12] и баща на шляхтишкото съсловие.

Впрочем пан Билевич беше повече приятел, отколкото послушно протеже на могъщите олигархи в Бирже — и то много ценен приятел, защото при всяко повикване имаше хиляда гласа и хиляда лаудански саби, а досега никой по света не бе подценявал сабите в ръцете на Стакяни, Бутрими, Домашевичи или Гащовти. Едва по-късно се промени всичко — когато пан Хераклиуш вече не беше между живите.

А си отиде този баща и благодетел на лауданската шляхта в 1654 година. Тогава по цялата източна граница на Жечпосполита пламна страшна война. Пан Билевич не отиде на нея, че не му позволи това възрастта и глухотата, но лауданците отидоха. А когато дойде вест, че Радживил бил победен при Шклов, а лауданската хоронгва избита почти до крак при атаката й срещу наемната френска пехота, старият полковник бе поразен от апоплексия и предаде Богу дух.

Тази вест донесе някой си пан Михал Володиовски, млад, но много прославен воин, който по поръчение на Радживил бе предвождал лауданците като заместник на пан Хераклиуш. Оцелелите от тях също се върнаха в бащините си къщи изтощени, угнетени, гладни и по примера на цялата войска укоряваха великия хетман, че уверен в страха, който предизвиква с името си, в славата си на победител, се бе хвърлил с малки сили срещу десетократно по-многобройния неприятел и с това бе изложил на поражение войската, цялата страна.

Но при всеобщите укори нито един глас не се надигна срещу младия полковник, пан Йежи Михал Володиовски. Напротив — тия, които се бяха спасили от погрома, го славеха до небесата и разказваха чудеса за неговата опитност като военен и за подвизите му. И единствената утеха на оцелелите лауданци беше да си спомнят за успехите, постигнати от тях под предводителството на пан Володиовски: как с атака смело си пробили път през първите части от пресни войници; как после връхлетели върху френски наемници и със сабите си направили на пух и прах целия им най-отборен полк, а пан Володиовски собственоръчно посякъл полковника на този полк; как накрай, обкръжени и попаднали под кръстосан огън, се спасявали отчаяно от бъркотията, като давали безбройни жертви, но и разбивали неприятеля.

С мъка, но и с гордост слушаха тези разкази ония лауданци, които не служеха в литовския компут, а бяха задължени да се явяват само във всенародното опълчение. И очакваха, че то ще бъде скоро свикано като последна опора на страната. Предварително беше вече уговорено, че в такъв случай пан Володиовски ще бъде избран за лаудански ротмистър, защото, макар да не беше от местните жители, между тукашните хора нямаше по-славен от него. Оцелелите разказваха за него и това, че спасил самия хетман. Затова цяла Лауда почти го носеше на ръце и един род го изтръгваше от други. Особено много се караха Бутрими, Домашевичи и Гащовти при кои от тях да остане най-дълго на гости. А той така хареса тази бойка шляхта, че когато остатъците от радживиловските войски потеглиха към Бирже, та там да се посъвземат малко след поражението — той не тръгна с другите, а като обикаляше от едно шляхтишко село в друго, най-сетне определи постоянната си резиденция в Пацунеле, у Гащовти, у пан Пакош Гащовт, който беше старейшина над всички в Пацунеле.

Право казано, пан Володиовски не би и могъл по никакъв начин да замине за Бирже, понеже легна тежко болен: най-напред се появи висока температура, после контузията, която бе получил още при Цибихов, парализира дясната му ръка. Трите панни Пакошувни, прочути с хубостта си пацунелки, го взеха под своите грижи и се заклеха, че ще възвърнат предишното здраве на този славен воин, а цялата шляхта се зае с погребението на бившия си предводител, пан Хераклиуш Билевич.

След погребението отвориха завещанието на покойника и от него стана явно, че старият полковник оставяше за наследница на целия си имот без село Любич внучката си Александра Билевичувна, упицка ловчанка^[13], а настойничеството над нея до оженването й поверяваше на цялата лауданска шляхта.

„… Които бяха доброжелателни към мене (гласеше завещанието) и с обич се отплащаха за обичта, нека бъдат такива и за сирачето, а в тези времена на развала и коварство, когато никой не може да бъде запазен от човешката злоба и да не се страхува от нищо — нека пазят от беда сирачето в името на спомена за мене.

Те ще трябва да следят тя да се ползва свободно от моя имот, с изключение на село Любич, което давам, подарявам и записвам на пан Кмичиц, младия оршански хоронжи^[14], и нека никой да не му пречи в това. А който би се чудил на тая моя благосклонност към уважаемия Анджей Кмичиц или вижда в това онеправдаване на родната ми внучка Александра, трябва и е длъжен да знае, че бащата на Йенджей Кмичиц още от млади години чак до смъртта си ме даряваше с приятелството и братските си чувства. С него ходех на война и той много пъти ми спасяваше живота, а когато злобата и invidia^[15] на пановете Шичински искаха да ми изтръгнат имота — и тогава ми помогна. Затова аз, Хераклиуш Билевич, упицки подкоможи, в същото време недостоен грешник, застанал днес пред Божия съд, преди четири години (бях още жив и ходех с крака по земната юдол) отидох при пан Кмичиц бащата, оршански мечник, за да му се закълна във вечна благодарност и приятелство. Там именно с взаимно съгласие по стар шляхтишки и християнски обичай решихме, че неговият син Анджей и внучката ми Александра, ловчанка, ще трябва да образуват семейство и от тях да израсте потомство за славата Божия и за доброто на Жечпосполита. Това желая най-силно и задължавам внучката си Александра да бъде послушна на записаната ми тук воля, освен ако (не дай, Боже) пан оршанският хоронжи не опетни славата си с позорни постъпки и не бъде обявен за негодник. А ако загуби имота си, което лесно може да се случи при оная граница между Орша, тогава я благославям да го вземе за мъж, па дори и да се е лишил от Любочи, да не обръща внимание на това.

Все пак, ако по особена Божия милост внучката ми пожелае да пожертва своето моминство за славата на Бога и да облече монахинско расо, тя може да направи това, защото славата Божия трябва да бъде над човешката…“

Ето така именно пан Хераклиуш Билевич се бе разпоредил с имота и с внучката си и на това никой не се учуди особено много. Панна Александра отдавна знаеше какво я чака, а шляхтата отдавна бе чувала за дружбата между Билевич и Кмичиц — а и през това време на беди умовете бяха заети с други неща, така че скоро престанаха и да говорят за завещанието.

Само в дома във Водокти приказваха непрестанно за семейство Кмичиц или по-право за пан Анджей, защото старият мечник също така не беше вече жив. Младият беше участвал в битката при Шклов със свой отряд и с доброволците от Орша. По-късно бе изчезнал от очите на хората, но не се предполагаше да е загинал, понеже смъртта на толкова знатен кавалер надали би минала незабелязано. Защото в Оршанско Кмичици бяха знатен род и собственици на значителни имоти, само че огънят на войната бе опустошил ония места. Цели околии и земи се превръщаха в глухи поля, богатствата се топяха, хората гинеха. След като Радживил беше разбит, никой вече не оказваше особено голяма съпротива. Гошевски, полеви хетман, нямаше сили; коронните хетмани се биеха в Украйна с последните остатъци от войските си и не можеха да му помогнат; не можеше да му помогне и Жечпосполита, изтощена от войните с казаците. Неприятелят заливаше страната все по-навътре и само тук-таме се отбиваше в крепостните стени, но и стените падаха една след друга, както падна Смоленск. Смоленското воеводство, в което се намираха именията на Кмичици, се смяташе за загубено. Всред всеобщата бъркотия, всред всеобщия страх хората се бяха пръснали като разнесени от вихъра листа и никой не знаеше какво е станало с младия оршански хоронжи.

Но понеже войната още не беше стигнала до жмуджкото староство, лауданската шляхта постепенно се съвзе след поражението при Шклов. „Съседите“ започнаха да се събират и съвещават както по обществени, така и по частни въпроси. Бутрими, най-войнствените, подхвърляха, че ще трябва да се отиде в Рошене на congressus^[16] на всенародното опълчение, а после при Гошевски, та да се отмъсти за шкловското поражение. Ловците Домашевичи започнаха да се спускат през горите, през роговските дебри чак до неприятелските части и да носят оттам вести; Димните Гошчевичи пушеха месо за бъдещия поход. По частните въпроси се реши да бъдат изпратени били и пребили хора с голям опит, за да намерят пан Анджей Кмичиц.

Тия съвещания на лауданските първенци ставаха под ръководството на Пакош Гащовт и Касиан Бутрим, двамата местни патриарси — а цялата шляхта, която беше много поласкана от доверието към нея от страна на починалия пан Билевич, се закле да бъде вярна на буквата на завещанието и обгради панна Александра с почти родителски грижи. Затова, докато през това военно време свади и разправии избухваха дори по места, където войната не беше стигнала, по бреговете на Лауда всичко си беше спокойно. Никакви спорове не се повдигаха, нямаше никакви кражби в имота на младата наследничка, никой не премести граничните могили, не изсече белязаните борове по границите на горите, не влезе в пасищата. Напротив, цялата „околност“ подпомагаше с каквото можеше богатата и без това наследница. Така крайречните Стакяни й пращаха солена риба, от Волмонтовиче пристигаха зърнени храни от навъсените Бутрими, сено от Гащовти, дивеч от ловците Домашевичи, смола и катран от Димните Гошчевичи. Никой в шляхтишките села не наричаше панна Александра другояче освен „нашата панна“, а хубавите пацунелки току поглеждаха за пан Кмичиц почти толкова нетърпеливо, колкото и тя.

В това време дойдоха нареждания, с които шляхтата се свикваше под знамената — и в Лауда настъпи раздвижване. Което момче бе станало мъж, когото възрастта не бе прегърбила, трябваше да яхне коня. Ян Казимеж бе дошъл в Гродно, където беше определил да се събере цялото опълчение. Натам и отиваха всички. Първи тръгнаха мълчаливо Бутрими, след тях другите, а Гащовти последни, както постъпваха винаги, че им беше мъчно да се откъснат от пацунелките. Шляхтата от другите части на страната се представи само с малък брой и отбраната на държавата не бе осигурена, но послушната Лауда тръгна изцяло.

Пан Володиовски не тръгна, понеже още не можеше да движи ръката си, та остана между пацунелките също като някакъв войски^[17]. Околността опустя и само старци сядаха вечер с жените край огнищата. Тихо беше в Поневеж и Упита — навсякъде чакаха новини.

Панна Александра също се затвори във Водокти и не виждаше никого освен слугите и лауданските си настойници.

Първа глава

Дойде новата 1655 година. Януари беше мразовит, но сух. Сурова зима покри светата Жмудж с цял лакът дебел бял кожух; горите се огъваха и трошеха от тежкия кит по клоните, денем на слънце снегът ослепяваше очите, а в лунна нощ сякаш чезнещи искри блестяха по втвърдената от мраза повърхност; дивечът се приближаваше до човешките жилища, а бедните, сиви птици чукаха с човка по прозоречните стъкла, покрити със скреж и снежни цветя.

Една вечер панна Александра седеше в стаята на прислугата заедно с момичетата от дома. Стар обичай у Билевичи беше, когато нямат гости, да прекарват вечерите със слугите и да пеят набожни песни, за да възпитават простолюдието с примера си. Така постъпваше и панна Александра, а правеше това с още по-голяма готовност, понеже почти всичките й компаньонки бяха шляхтички, много бедни сирачета. Те вършеха всякаква, дори най-груба работа и бяха като прислужнички при господарки, а в замяна на това се учеха на изискани маниери и с тях се отнасяха по-добре, отколкото с простите момичета. Имаше обаче и селянки, които се различаваха главно по езика си, много от тях не знаеха полски.

Панна Александра и роднината й, панна Кулвецувна, седяха по средата, а момичетата — отстрани на пейки; всички предяха. В грамадното огнище с издаден навес горяха борови цепеници и дънери, като ту пригасваха, ту отново стрелваха силен, светъл пламък или искри, когато застаналото край огъня момче дохвърляше начупени на дребно брезови клонки и борина. Когато лумнеше по-ярък пламък, виждаха се тъмните дървени стени на огромната стая с необикновено нисък гредореден потон. От гредите висяха на конци пъстроцветни звездички от тестени кори, които се клатеха от топлината, иззад гредите се показваха повесма развлачен лен, увиснали на две страни като пленени турски знамена от конски опашки. Почти целият потон беше покрит с тях. По тъмните стени блестяха като звезди големи и малки калаени съдове, изправени или опрени на дълги дъбови лавици.

На дъното, при вратата, рунтав жмуджанин трещеше енергично с хромела и мънкаше под нос монотонна песен, панна Александра прехвърляше мълчаливо зърната на броеницата си, предачките предяха, без да говорят помежду си.

Светлината от огъня падаше върху младите им румени лица, а те, вдигнали нагоре ръце, с лявата подщипваха мекия лен, а с дясната въртяха вретената и предяха ревностно, сякаш се надпреварваха, подбуждани от строгите погледи на панна Кулвецувна. Понякога се споглеждаха с бистрите си очички, а понякога обръщаха поглед към панна Александра, сякаш в очакване дали скоро ще заповяда на жмуджанина да спре меленето и да започне набожна песен; но не прекъсваха работата и предяха ли, предяха; нишките се виеха, вретената бръмчаха, иглите за плетене току святкаха в ръцете на панна Кулвецувна, а рунтавият жмуджанин трещеше с хромела.

Понякога обаче той прекъсваше работата — изглежда, че нещо се повреждаше в хромела, защото в същото време се чуваше гневният му глас:

— Ах ти, мършо!

Панна Александра повдигаше глава, сякаш пробудена от тишината, настъпила след възклика на жмуджанина; тогава пламъкът осветяваше бялото лице и сериозните й светлосини очи, които гледаха изпод черните вежди.

Тя беше прекрасна девойка със светла коса, възбледа кожа на лицето и деликатни черти. Притежаваше хубостта на бяло цвете. Жалейната рокля й придаваше сериозност.

Седнала при огнището, тя беше толкова потънала в мисли, че сякаш спеше; навярно размишляваше над собствената си съдба, защото тая съдба беше съвсем неопределена.

Завещанието я предназначаваше за жена на човек, когото не беше виждала от десет години, а понеже едва сега навършваше двайсетгодишна възраст, беше запазила само неясен детски спомен за някакво буйно момче, което при престоя му с баща си във Водокти предпочиташе да тича с пушка из блатата, отколкото да се занимава с нея.

„Къде е той и какъв е сега?“ — ето въпросите, които се блъскаха в ума на замислената девойка.

Наистина тя го познаваше и от разказите на покойния подкоможи, който четири години преди смъртта си бе предприел далечно и трудно пътуване до Орша. Според тия разкази Кмичиц бил „момък с богато въображение, макар и страшно избухлив“. След въпросното споразумение за женитбата на децата, сключено между стария Билевич и бащата на Кмичиц, момъкът трябваше да дойде веднага във Водокти, за да се представи на панна Александра, но в това време избухна голяма война и той вместо при девойката отиде на берестецките поля. Ранен там от куршум, трябваше да се лекува вкъщи; после гледа болния си на смъртно легло баща; след това отново избухна война — и така минаха тия четири години. Сега беше изтекло вече доста време от смъртта на стария полковник, но за Кмичиц не се чуваше нищо.

Ето защо имаше за какво да мисли панна Александра, а може би и копнееше по непознатия. Тъкмо защото не беше изпитала любовта, тя носеше в чистото си сърце голямо желание за обич. Само искра беше необходима, за да пламне в това огнище спокоен, но ярък неспирен пламък като вечния огън на литовски жертвеник.

Затова я овладяваше тревога, понякога мила, понякога неприятна, а душата й постоянно си задаваше въпроси, на които нямаше отговор или по-право той предстоеше да дойде от далечните бойни поля. Първият въпрос беше дали момъкът ще се ожени за нея по своя воля и с готовност ще отговори на готовността й за любов. В ония времена родителските споразумения за женитба на децата биваха нещо обикновено, а децата дори след смъртта на родителите си, свързани с тази благословия, най-често изпълняваха споразумението. Затова в самото сватосване девойката не виждаше нищо необикновено, но понеже собствената воля невинаги върви успоредно с дълга, и тази грижа бе обременила русата главица на момичето: „Дали ще ме обикне той“. А после вече орляк мисли връхлитаха връз нея както птичи орляк връхлита върху дърво, което расте самотно всред просторни поля: „Кой си ти? Какъв си? Странстваш ли жив по тоя свят? Или може би вече си паднал убит някъде там?… Далеко ли си? Или близко…“ Отвореното като врата, за да приеме мил гост, сърце на девойката зовеше неволно към далечните страни, към горите и снежните поля, покрити от нощта: „Ела, юначе! Защото нищо по-лошо няма на този свят от очакването!“

Внезапно, сякаш в отговор на зова, отвън, тъкмо от ония снежни далечини, покрити от нощта, долетя звън на звънче.

Девойката трепна, но се съвзе веднага и си спомни, че почти всяка вечер от Пацунеле пращаха за лекарства за младия полковник; панна Кулвецувна потвърди тая мисъл, като каза:

— От Гащовти за лекарства.

Неритмичният звън на звънчето, разклащано при теглича, се чуваше все по-ясно; накрай изведнъж утихна, очевидно шейната бе спряла пред къщата.

— Виж кой е дошъл — обърна се панна Кулвецувна към жмуджанина, който въртеше хромела.

Жмуджанинът излезе от стаята за прислугата, но след малко се върна, хвана отново дръжката на хромела и каза флегматично:

— Пан Кмичиц.

— И словото стана плът! — възкликна панна Кулвецувна. Предачките скочиха на крака; къделите и вретената изпопадаха на пода.

Панна Александра също стана; сърцето й биеше като чук, по лицето й бликнаха румени петна, после тя побледня, но нарочно се извърна от огнището, за да скрие вълнението си.

Изведнъж на вратата се появи някаква висока фигура с шуба и калпак на главата. Младият мъж влезе и като позна, че се намира в стая за прислугата, попита със звучен глас, без да свали калпака си:

— Хей! Къде е вашата господарка?

— Тук съм — отговори Билевичувна с доста уверен глас. Като чу това, дошлият свали калпака си, хвърли го на пода, поклони се и каза:

— Аз съм Анджей Кмичиц.

Очите на панна Александра се спряха светкавично върху лицето на Кмичиц, а после отново се впиха в земята; през това време обаче девойката успя да забележи светлата като ръж и високо подбръсната коса, мургавата кожа, сивите очи, които гледаха пронизително напред, тъмните мустаци и младото, орлово, весело и смело лице.

А той се хвана за кръста с лявата ръка, с дясната засука мустак и заговори така:

— В Любич още не съм бил, а като птица бързах да се поклоня пред нозете ти, панно ловчанко. Направо от стана ме докара тук вятърът, дай боже да е щастлив.

— Ти, ваша милост пане, знаеше ли за смъртта на дядо ми подкоможи? — попита девойката.

— Не знаех, но с горещи сълзи оплаках моя благодетел, когато ми съобщиха за смъртта му ония сивковци^[18], които дойдоха от тия места при мене. Той беше истински приятел, почти брат на покойния ми байца. Навярно, ваша милост панно, знаеш, че преди четири години дядо ти дойде у нас чак при Орша. Тогава той ми обеща, ваша милост, и ми показа портрета ти, по който въздишах нощем. Аз щях да дойда тук по-рано, но войната не е майка: тя само със смъртта сватосва хората.

Тия смели думи посмутиха девойката, затова тя поиска да отклони разговора на друга тема и каза:

— Значи, ваша милост пане, още не си видял своя Любич?

— Има време за това. Тук е първата ми служба и по-скъпото дарение, него бих искал най-напред да наследя. Но ти, ваша милост панно, така се извръщаш от огнището, че и досега не можах да те зърна в очите. Ето така! Обърни се, ваша милост, а аз ще те погледна откъм огнището! — Ето така!

При тия думи смелият воин хвана за ръцете Оленка, която не очакваше такава постъпка, завъртя я като пумпал и я обърна към огнището.

А тя се смути още повече и като покри очи с дългите си ресници, стоеше така, засрамена от светлината и собствената си хубост. Най-после Кмичиц я пусна и се плесна по контоша^[19]:

— Кълна се в Бога, чудо! Ще дам да отслужат сто литургии за покойния ми благодетел, задето те е записал на мене! Кога ще е сватбата?

— Няма да е скоро, още не съм твоя, ваша милост — отвърна Оленка.

— Но ще бъдеш дори ако трябва да подпаля тази къща! За Бога! Мислех, че портретът ти е поразкрасен, обаче тук виждам, че художникът високо се е целил, но не е улучил. Сто тояги на такъв — и печки да боядисва, а не да рисува тия чудеса, които радват очите ми. Хубаво е да получиш такова дарение, дявол да ме вземе!

— Право ми думаше покойният дядко, че ваша милост се палиш като слама.

— Такива са всички у нас, в Смоленския край, не като вашите жмуджани. Раз, два!… И трябва да бъде така, както искаме, иначе — смърт!

Оленка се усмихна, вдигна очи към момъка и каза вече с по-уверен глас:

— О, навярно татари живеят у вас?

— Все едно какви! А ти, ваша милост, си моя и по волята на родителите, и по сърце.

— По сърце — това още не зная.

— Нека само да не бъдеш, с нож ще се мушна!

— Смееш се, ваша милост, като казваш това… Но ние сме още при прислугата!… Заповядай в стаите. След дългия път навярно и вечерята ще ти се хареса — моля!

Тук Оленка се обърна към панна Кулвецувна:

— Леличко, нали ще дойдеш с нас? Младият хоронжи погледна проницателно:

— Леличка? — попита той. — Каква леличка?

— Моята, панна Кулвецувна.

— Тогава тя е и моя — отвърна момъкът и се залови да й целува ръцете. — За Бога, аз имам в хоронгвата другар, който се казва Кулвец-Хипоцентаурус. Дали не е роднина, ако позволите?

— От същите е! — отвърна старата панна и направи реверанс.

— Добър мъж, но вихър като мене — добави Кмичиц.

В това време се появи момчето със светлина, та влязоха в трема, където пан Анджей свали шубата си, а после преминаха на другата страна, в гостните стаи.

Веднага след излизането им предачките се скупчиха в сбита групичка и започнаха да говорят една през друга и да правят разни бележки. Стройният младеж им хареса извънредно много, та не пестяха думите си и се надпреварваха в похвалите.

— Като месечина свети — казваше една; — когато влезе, мислех, че е принц.

— А очите му сякаш на рис, чак боде с тях — отвърна друга. — На такъв не се противи!

— Най-лошото е да му се противиш! — отговори трета.

— Като вретено врътна господарката! Но явно е, че много му хареса; та и на кого ли не би харесала?

— Но и той не пада по-долу, не бой се! Да ти се случи такъв, и до Орша би отишла, при все че то било накрай света.

— Щастлива господарка!

— На богатите е винаги по-добре на тоя свят! Ех, злато е той, не рицар!

— Разправяха пацунелките, че и тоя ротмистър, който е в Пацунеле, у стария Пакош, бил голям хубавец.

— Не съм го виждала, но къде може да се сравни той с пан Кмичиц! Друг такъв надали има по света!

— Ах, ти, мършо! — викна внезапно жмуджанинът, на когото пак се беше развалило нещо в хромела.

— Я да се махаш, рунтьо такъв, със своите ругатни! Престани вече, че не можем да си чуем думата!… Така е, така! Мъчно ще се намери по света по-добър от пан Кмичиц! Навярно и в Кейдани няма като него.

— Такъв и да ти се присъни може!

— Па нека ми се поне присъни…

Ето така приказваха помежду си шляхтичките в стаята за прислугата. В това време в столовата редяха масата с най-голяма бързина, а в гостната панна Александра седеше насаме с Кмичиц, понеже леля й Кулвецувна беше отишла да се погрижи за вечерята.

Пан Анджей не сваляше поглед от Оленка, а очите му искряха все по-силно, накрай рече:

— Има хора, за които богатството е по-мило от всичко, други тичат за плячка през време на война, трети са влюбени в конете, но аз не бих дал ваша милост за никакво съкровище! Кълна се в Бога, че колкото повече гледам, толкова по-силно става желанието ми да се оженим, дори още утре! А тия вежди, ваша милост, навярно боядисваш с горена тапа?

— Чувала съм, че така правят лекомислените, но аз не съм такава.

— А очите сякаш от небето! От смущение не мога да намеря думи.

— Не си много смутен, ваша милост, щом настъпваш толкова дръзко, че дори се удивлявам.

— Това е наш, смоленски обичай: да вървим смело и към жените, и в огъня. Ти, царице, трябва да свикнеш с това, защото така ще бъде винаги.

— Ще трябва да отвикнеш, ваша милост, защото така няма да го бъде.

— Може пък и да се предам, дявол да ме вземе! Ако щеш, вярвай, ако не щеш, недей, ваша милост, но за тебе съм готов да сваля и небето! За тебе, царице моя, съм готов и на други обичаи да се науча, понеже зная, че съм недодялан войник и повече съм стоял по военните станове, отколкото в дворски покои.

— О, това съвсем не пречи, моят дядко също беше войник, но благодаря за доброто желание! — отвърна Оленка, а очите й погледнаха толкова сладко пан Анджей, че сърцето му веднага се размекна като восък и той отвърна:

— Ти, ваша милост, на конец ще ме водиш!

— О, не приличаш, ваша милост, на тия, които ги водят на конец! Най-мъчното е с непостоянните хора.

Кмичиц показа в усмивка белите си, сякаш вълчи зъби.

— Как така — рече той, — малко ли пръчки строшиха върху мене отците в манастирското училище, за да ме направят солиден човек и да науча разни великолепни максими, които да ме ръководят в живота…

— А коя си запомнил най-добре?

— „Когато обичаш, падай в краката на любимата“ — ето така!

Щом каза това, пан Кмичиц беше вече на колене, а девойката криеше нозете си под стола и викаше:

— За Бога, такова нещо в манастира не са учили! Стой мирно, ваша милост, че ще се разсърдя… и леля ей сега ще дойде…

Но той продължаваше да стои коленичил, с вдигната нагоре глава и я гледаше в очите.

— Може да дойде дори цяла хоронгва лели, пак няма да се откажа от желанието си.

— Стани, ваша милост.

— Ставам.

— Седни, ваша милост.

— Сядам.

— Изменник си, ваша милост, Юда!

— О, това не е истина — когато целувам, целувката ми е искрена!… Искаш ли да се убедиш?

— Да не си посмял, ваша милост!

Панна Александра обаче се смееше, а той цял сияеше от младост и веселие. Ноздрите му се движеха като на млад жребец от благородна кръв.

— Ах! Ах! — възкликваше той. — Какви очички, какво личице! Спасявайте ме, всички светии, че няма да удържа.

— Няма нужда да призоваваш всичките светии. Седял си, ваша милост, четири години, без да надникнеш насам, седи и сега!

— О! Аз познавах само портрета. Ще заповядам да потопят този художник в смола, а после в перушина и с бич да го карат по пазара в Упита. Ще кажа вече всичко съвсем открито: ако искаш, ваша милост панно, прости ме, ако ли не — прережи ми шията! Когато гледах портрета, казвах си: че е хубавичка, хубавичка е, дявол да го вземе, но малко ли са хубавиците по света — имам време! Покойният ми баща току ме подканваше да дойда тук, но аз все едно и също: имам време! Женитбата няма да ме отмине! Момите не ходят на война и не гинат. Бог ми е свидетел, че с всичко това не се противех на бащината воля, но исках най-напред да вкуся от войната, на собствената си кожа да я изпитам. Едва сега разбирам, че съм бил глупак, защото и женен съм могъл да отида на война, а тук са ме чакали такива сладости. Слава Богу, че не ме съсякоха съвсем. Позволи, ваша милост панно, да ти целуна ръчичките.

— По-добре ще е да не позволя.

— Тогава няма да питам. У нас в Оршанско казват: „Моли, а като не ти дадат, сам вземай!“

Тук пан Анджей се хвана за ръчиците на девойката и започна да ги целува, а тя не се дърпаше прекалено много, за да не прояви нелюбезност.

В този момент влезе панна Кулвецувна и като видя какво става, вдигна очи нагоре. Не й хареса тази интимност, но не посмя да ги скастри, а покани на вечеря.

Тръгнаха двамата под ръка като брат и сестра и отидоха в столовата, където вече бе наредена маса и на нея всякакви гозби в изобилие и преди всичко отлични колбаси и покрита с прах дамаджана с вино, което укрепва силите. Добре им беше на двамата млади заедно, ведро и весело. Панна Александра беше вече вечеряла, та на масата седна само пан Кмичиц и почна да се храни със същото оживление, с каквото разговаряше преди това.

Оленка го наблюдаваше отстрани, доволна, че яде и пие, а после, когато той утоли първия си глад, тя отново започна да го разпитва:

— Значи, ваша милост, не идваш от Оршанския край?

— Знам ли аз откъде идвам?!… Днес бях тук, утре там! Прокрадвах се към неприятеля като вълк към овца и каквото можех да откъсна, откъсвах.

— Как си смеел, ваша милост, да се противопоставяш на такава сила, ами че пред нея сам великият хетман трябваше да отстъпи?

— Как съм смеел ли? Аз съм готов на всичко, такава ми е натурата!

— И покойният ми дядко казваше същото… Цяло щастие, че ваша милост не си загинал.

— О, захлупваха ме там и с калпак, и с ръка, като птица в гнездото, но щом ме захлупеха, веднага изскачах и някъде другаде ухапвах. Така им дотегнах, че определиха цена за главата ми… Това винце е отлично!

— В името на Отца и Сина! — възкликна Оленка с непресторен ужас, като гледаше с възхищение тоя младеж, който говореше едновременно и за цената на главата си, и за виното.

— Навярно голяма сила си имал, ваша милост, за отбрана?

— Имах, то се знае, двеста свои драгуни, все отбрани, но за един месец се стопиха. После ходех с доброволци, които събирах, където ми паднеше, без да ги подбирам. Те бяха добри за битки, но иначе най-големи разбойници! Които не загинаха, рано или късно ще станат десерт на враните…

При тия думи пан Анджей се разсмя отново, гаврътна чаша вино и добави:

— Такива нехранимайковци, ваша милост, още не си виждала през живота си. Дано ги гръм тресне! Офицерите — всички са шляхтичи от нашите места, от род, благородници, но почти върху всекиго тежи задочна присъда. Сега седят в Любич, че какво друго можех да сторя с тях?

— Значи, ваша милост, си дошъл при нас с цялата си хоронгва?…

— Точно така. Неприятелят се е затворил в градовете, защото зимата е страшна! Моите хора също се похабиха като метли от постоянно метене, та князът воевода ми определи да зимуваме в Поневеж. Кълна се в Бога, това е заслужена почивка!

— Яж, ваша милост!

— За ваша милост и отрова бих изял… Тогава аз оставих част от моята паплач в Поневеж, друга част в Упита, а по-видните си другари поканих на гости в Любич… Те ще дойдат да се поклонят на ваша милост.

— А лауданците къде те намериха, ваша милост?

— Намериха ме, когато и без това отивах в Поневеж на зимуване. Аз и без тях щях да дойда тук.

— Пий, ваша милост…

— За ваша милост и отрова бих изпил…

— Но за смъртта на дядко и за завещанието лауданците ти казаха първи, нали?

— О, за смъртта — те. Господи, упокой душата на моя благодетел! Ти ли, ваша милост, изпрати тези хора при мене?

— Не мисли такова нещо, ваша милост. За траур мислех и за молитва, за нищо повече…

— И те казваха същото… О! Бедняци, но горди! Исках да ги възнаградя за труда, а те ми се озъбиха и започнаха да ми подхвърлят, че може би оршанската шляхта взема бакшиши, но лауданската — не! Много остри думи ми казаха! Като ги слушах, рекох си: щом не щете пари, ще заповядам да ви ударят по сто камшика.

При тия думи панна Александра се хвана за главата.

— Господи, света Богородице! И направи ли това, ваша милост?

Кмичиц я погледна учуден.

— Не се плаши, ваша милост… Не го направих, при все че винаги ме хваща яд на такива шляхтичета, които искат да минават за равни с нас. Но си помислих: ще ме одумат неоснователно из околността, че съм побойник, а и пред ваша милост ще ме оклеветят.

— Цяло щастие! — рече Оленка и отдъхна дълбоко. — Защото иначе не бих могла да те гледам пред очите си, ваша милост.

— Защо?

— Те са дребна шляхта, но стародавна и славна. Покойният дядко винаги ги бе обичал и заедно с тях ходеше на война. Цял живот са служили заедно, а в мирно време ги приемаше вкъщи. Това е стара дружба на нашия дом и ти, ваша милост, трябва да я зачиташ. Имаш сърце и не ще развалиш това свето съгласие, в което сме живели досега.

— Но аз не знаех нищо! Да ми отсекат главата, ако съм знаел! А признавам, че тази боса шляхта някак не ми е по вкуса. У нас, който е селянин, той си е селянин, а всичките шляхтичи са от богат род и не яздят по двама на една кобила. Кълна се в Бога, че такива дрипльовци не могат да имат нищо общо нито с Кмичици, нито с Билевичи, както копърката няма нищо общо с щуката, при все че и едното е риба, и другото е риба.

— Дядко казваше, че имотът не значи нищо, а кръвта и добротата, а те са добри хора, иначе той нямаше да ги направи мои настойници.

Пан Анджей се смая и ококори очи.

— Тях? Настойници на ваша милост ги направил дядо ти? Цялата лауданска шляхта?

— Да. Ти, ваша милост, не се мръщи, понеже волята на покойника е свещена. Учудва ме, че пратениците не са казали това на ваша милост.

— Тогава щях да ги… Но това е невъзможно! Ами че тук има двайсетина села, населени с шляхтичи… Нима всички те се събират на сеймик за ваша милост? Нима и за мене ще се събират и обсъждат дали постъпвам по тяхната воля, или не?… О, не се шегувай, ваша милост, че кръвта ми почва да кипи!

— Пане Анджей, аз не се шегувам… свещена и чиста истина говоря. Те няма да се събират и обсъждат работите на ваша милост, но ако им бъдеш баща по примера на дядко, ако не ги отблъснеш, ако не се покажеш надменен, тогава ще спечелиш не само тяхното, но и моето сърце. И заедно с тях ще ти благодаря, ваша милост, през целия си живот… през целия си живот, пане Анджей…

Гласът й звучеше като гальовна молба, но той не разбръчкваше вежди и беше мрачен. Наистина не избухна в гняв, при все че навремени по лицето му сякаш прелитаха светкавици, но отвърна надменно и гордо:

— Това не съм очаквал! Почитам волята на покойника и мисля, че пан подкоможи е могъл да направи тия дребосъци настойници на ваша милост до моето идване, но щом веднъж кракът ми е стъпил тук, никой друг не ще бъде настойник освен мене. Не само тия дребосъци, но и самите биржански Радживиловци нямат работа тук за някакво настойничество!

Панна Александра стана сериозна и след кратко мълчание отговори:

— Лошо правиш, ваша милост, че се поддаваш на гордостта си. Или трябва да приемеш всички условия на покойния ми дядо, или да отхвърлиш всичките — друг изход не виждам. Лауданците няма нито да досаждат, нито да се натрапват, защото те са хора с чувство за собствено достойнство и спокойни. Не мисли, ваша милост, че ще ти дотегнат. Ако тук се появят някакви недоразумения, тогава биха могли да кажат някоя дума, но аз мисля, че всичко ще върви в мир и съгласие, а тогава това ще бъде такова настойничество, като че ли изобщо го няма…

Той помълча още малко, после махна с ръка и каза:

— Вярно е, че сватбата ще сложи край на всичко това. Няма за какво да се разправяме, нека само да си седят спокойно и да не се месят в моите работи, защото, кълна се в Бога, не ще позволя да си тикат гагата, дето не трябва. Но да ги оставим тях! Съгласи се, ваша милост, сватбата да стане скоро, така ще бъде най-добре!

— Не е редно да говорим за това сега, през време на траура.

— О! А дълго ли ще трябва да чакам?

— Сам дядко е писал да не бъде повече от половин година.

— Като треска ще изсъхна през това време. Но да не се сърдим вече. Ти, ваша милост, вече започна да ме гледаш така строго, като че ли съм в нещо виновен. Не, царице ти моя златна! Какво съм виновен аз, че ми е такава природата: когато се разсърдя на някого, готов съм да го разкъсам, а когато ми мине — тогава бих го зашил.

— Страшно е да се живее с такъв човек — отвърна Оленка вече по-весело.

— Е, за твое здраве, ваша милост! Виното е много хубаво, а у мене сабята и виното са най-важното нещо. Какво страшно има в това да живее човек с мене! Ти ще ме впримчиш, ваша милост, с очите си и ще ме направиш роб, мене, който не искаше да търпи никого над себе си. Ето и сега! Предпочитах с хоронгвичката си сам да ходя да се бия, отколкото да се кланям на пановете хетмани… Царице ти моя златна! Ако не ти хареса нещо в мене, прости ми, защото на маниери съм се учил при топовете, не в дамските стаи на дворците — всред войнишката гълчава, не при лютнята. Там, у нас, е неспокойно, сабята не можеш да изпуснеш от ръка. Затова там, макар на някого да тежи присъдата и да го търсят заради нея — той пет пари не дава! Хората го уважават, стига да има кавалерска фантазия. Exemplim^[20]: моите другари, които другаде отдавна биха лежали в тъмница… иначе достойни кавалери! Дори жените у нас ходят с ботуши и саби и ръководят партии, като например пани Кокошинска, стринка на моя поручик, която загина геройски, а племенникът й си отмъщаваше за нея под моя команда; при все че не я обичаше, докато беше жива. За нас ли е да се учим на дворцови маниери, дори ако сме от най-богатите фамилии? Но това разбираме: война — тогава на бой, сеймик — тогава викай, колкото ти глас държи, а не ти ли стига езикът — грабвай сабята! Ето, това е! Такъв ме видя покойният подкоможи и такъв ме избра за ваша милост!

— Аз винаги съм изпълнявала с готовност волята на дядко — отвърна девойката и наведе очи.

— Дай ми да ти целуна още веднъж ръчичките, мое сладко момиче! Кълна се в Бога страшно ми хареса, ваша милост. Така ме е разкиснало чувството, че не знам как ще стигна до Любич, който още не съм виждал.

— Ще ти дам водач, ваша милост.

— О, и без него ще мине. Свикнал съм да се блъскам по нощите. Имам слуга от Поневеж, който е длъжен да знае пътя. А там ме чака Кокошински с другарите… Тия Кокошински са богат род, а гербът им е Бъчонка за вино… Макар да е съвсем невинен, обявиха го за престъпник, понеже подпали къщата на пан Орпишевски и му отвлече момичето, а хората изкла… Другар на място! Дай ми още веднъж ръчичките. Виждам, че е време да тръгвам!

В тоя миг големият гдански часовник в столовата започна да бие полунощ.

— За Бога! Време е вече! — възкликна Кмичиц. — Нищо повече няма да изкарам тук! Обичаш ли ме поне колкото просено зърно?…

— Друг път ще кажа. Та нали ще ме посещаваш, ваша милост?

— Всеки ден! Освен ако земята се разтвори под мене. Гръм да ме порази!…

След тия думи Кмичиц стана и двамата преминаха в трема. Шейната вече чакаше пред входа, та той облече шубата и започна да се сбогува, като молеше девойката да се върне в стаите, че отвън нахлува студ.

— Лека нощ, мила царице — говореше той, — приятен сън, а аз навярно няма да притворя очи и ще мисля за твоята хубост!

— Дано само не си забелязал нещо грозно. Но по-добре е, ваша милост, да ти дам човек с фенер, защото към Волмонтовиче се срещат и вълци.

— Ами аз да не съм коза, та да се страхувам от вълци! Вълкът е приятел на войника, понеже често се храни от ръката му. Пък и пушчица съм взел в шейната. Лека нощ, мила, лека нощ!

— Бог да е с тебе!

Като каза това, Оленка се отдръпна, а пан Кмичиц тръгна към изхода. Но по пътя, в пролуката от открехнатата врата на стаята за прислугата видя няколко чифта очи на момичетата, които не си бяха легнали, за да го видят още веднъж. На тях по войнишки обичай пан Анджей изпрати целувка с ръка и излезе. След малко звънецът зазвънтя и отначало започна да бие силно, а после с все по-слаб звън, докато накрай престана.

Във Водокти зацари такава тишина, че тя дори учуди панна Александра; в ушите й още звучаха думите на пан Анджей, тя още чуваше искрения му весел смях, в очите й още стоеше буйната фигура на младежа, а сега след тази буря от думи, смях и веселост беше настъпило толкова странно мълчание. Девойката нададе ухо, за да види дали няма още да долети поне звънът от шейната. Но не! Той вече звънеше някъде там, в горите около Волмонтовиче. Тогава силна тъга налегна девойката — и тя никога не се бе чувствала толкова самотна на този свят.

Взе бавно свещ, премина в спалнята и коленичи за молитва. По пет пъти започваше молитвите, докато прочете всички с необходимото внимание. Но после мислите й полетяха сякаш на криле към шейната и към оня, който седеше в нея… Гора от едната страна, гора от другата, по средата широк друм и той пътува по него, той… пан Анджей! Тук на Оленка се стори, че вижда като наяве русата коса, сивите очи и засмяната уста, в която блестят бели като на младо куче зъби. Защото сериозната девойка мъчно можеше да отрече пред себе си, че тоя лудетина страшно й хареса. Поразтревожи я малко, поуплаши я, но как в същото време я увлече с тая си фантазия, с тая весела свобода и откровеност. Тя дори се срамуваше, че й се бе харесал дори със своята надменност, когато при споменаването за настойниците повдигна глава като турски жребец и каза: „Дори самите биржански Радживиловци не могат да се бъркат тук с никакво настойничество…“ Това не е някакъв женчо, а истински мъж! — казваше си девойката. — Войник, каквито дядко обичаше най-много… А и заслужава!

Така размишляваше девойката и я обхващаше ту от нищо непомътнено блаженство, ту безпокойство, но и това безпокойство беше някак приятно. После почна да се съблича, а в това време вратата изскърца и леля Кулвецувна влезе със свещ в ръка.

— Страшно дълго седяхте! — рече тя. — Не исках да преча на младите, та сами да се наприказвате най-напред. Той изглежда на възпитан кавалер. А на тебе как ти се стори?

Панна Александра не отговори веднага, само изтърча при леля си с боси вече крака, преметна ръце на шията й и като склони светлата си глава върху гърдите й, каза с гальовен глас:

— Леличко, ах, леличко!

— Охо! — измърмори старата панна и вдигна нагоре очите си и свещта.

Втора глава

Когато пан Анджей пристигна пред къщата в Любич, прозорците светеха и глъчката се носеше чак на двора. Щом чуха звънците, слугите изскочиха пред пруста, за да посрещнат господаря, понеже от другарите му знаеха, че ще пристигне. Те го приветстваха покорно, като му целуваха ръцете и прегръщаха краката. Старият домакин Зникис стоеше в пруста с хляб и сол и се кланяше доземи; всички се взираха с тревога и любопитство да видят как изглежда бъдещият господар. А той хвърли на подноса кесия с талери и попита за другарите си, учуден, че никой от тях не е излязъл да посрещне негова господарска милост.

Но те не можеха да излязат, защото три часа вече седяха около масата и обръщаха чашите, та може би дори не бяха чули подрънкването на звънчетата зад прозореца. Когато обаче влезе в стаята, от всички гърди се изтръгна гръмък възклик: „Haeres^[21]! Haeres пристигна!“ — и всичките му другари скочиха от местата си и тръгнаха към него с чаши в ръце. А той се хвана за кръста и се смееше, понеже разбра, че се бяха справили в неговата къща и успели да се напият, преди той да дойде. Смееше се все по-силно, като гледаше как събарят столчетата по пътя си, как се олюляват и вървят пиянски сериозни. Най-напред вървеше грамадният пан Яромир Кокошински с герб Бъчонка за вино, славен войник и славен скандалджия, със страхотен белег през цялото чело, окото и бузите, с един по-къс и друг по-дълъг мустак, поручик и приятел на пан Кмичиц, „достоен компаньон“, осъден на смърт и лишаване от права в Смоленско за отвличане на мома от дворянски род, убийство и подпалвачество. Сега от наказанието го пазеше войната и покровителството на пан Кмичиц, който му беше връстник, а имотите им в Оршанско бяха съседни, докато пан Яромир не прогуля своя. Сега той вървеше, хванал в двете си ръце огромна чаша с уши, пълни с дембняк^[22]. Подир него крачеше пан Раницки, герб Сухе комнати^[23], родом от Мшчиславското воеводство, от което беше изгнаник за убийство на двама шляхтичи земевладелци. Единия бе съсякъл при двубой, другия бе застрелял без бой с пушка. Той нямаше никакъв имот, при все че бе наследил от баща си значително имение. И него войната го бе спасила от палача. Беше крамолник и несравним при бой с хладно оръжие. Трети по ред вървеше Рекуч-Лелива, върху когото не тежеше никаква кръв, освен може би неприятелската. Но богатството си бе пропил и проиграл на комар, та сега от три години висеше на врата на пан Кмичиц. С него вървеше четвъртият, пан Ухлик, също от Смоленско, лишен от права и осъден на смърт за разгонване на съд. Пан Кмичиц го закриляше, защото свиреше прекрасно на цафара. Освен тях беше и пан Кулвец-Хипоцентаурус, по ръст равен на Кокошински, но още по-силен от него. И Зенд, обяздвач на коне, който умееше да имитира всякакви животни и птици, човек с неясен произход, при все че се представяше за курландски шляхтич; понеже нямаше богатство, обяздваше конете на Кмичиц и за това получаваше заплата.

Всички наобиколиха усмихнатия пан Анджей; Кокошински вдигна високо грамадната чаша и запя:

Пийни със нас, стопанино мили,

стопанино мили!

За да можеш с нас да пиеш чак до гроба,

чак до гроба!…

Другите повториха думите в хор, а след това пан Кокошински даде чашата на Кмичиц, а на него Зенд веднага подаде друга чаша.

Кмичиц вдигна нагоре чашата и викна:

— За здравето на моето момиче!

— Vivat! Vivat!^[24] — викнаха всички гласове, та стъклата на прозорците започнаха да трептят в оловените си рамки.

— Vivat! Ще мине траурът, ще имаме сватба! Въпросите започнаха да се сипят:

— А как изглежда? Хей! Йендруш! Много ли е хубава? Такава ли е, каквато си я въобразяваше? Има ли втора като нея в Оршанския край?

— В Оршанския ли? — възкликна Кмичиц. — За нищо ги не бива нашите оршански моми пред нея!… По дяволите! Няма друга като нея по света!

— Това искахме за тебе — отговори пан Раницки. — А кога ще бъде сватбата?

— Като свърши траурът.

— Глупости — траур! Децата не се раждат черни, а бели!

— Като почне сватбата, няма да има траур. Остро, Йендруш!

— Остро, Йендруш! — започнаха да викат всички едновременно.

— Оршанчетата ти вече страшно копнеят да слязат от небето на земята! — викна Кокошински.

— Не ги карай клетите да чакат!

— Ваша милост панове! — каза Рекуч-Лелива с тънкия си глас. — На сватбата ще се натряскаме като магарета!

— Мили мои агънца — отговори Кмичиц, — дайте ми възможност или по-добре казано: вървете по дяволите и ме оставете да си видя къщата!

— Дума да не става! — отвърна Ухлик. — Разглеждането утре, а сега всички на масата; две дамаджани още стоят с пълни кореми.

— Ние вече направихме прегледа вместо тебе. Любич е златна ябълка! — каза Раницки.

— Конюшнята е чудо! — викна Зенд. — Има два татарски коня, два хусарски първо качество, два жмуджски и два калмуцки и всичките са два по два еднакви като очи. Утре ще ги разгледаме.

Тук Зенд изцвили като кон, а другите се чудеха, че така умее да подражава, и се смееха.

— Толкова добре ли е уредено тук? — попита Кмичиц зарадван.

— И избата е отлична работа — запищя Рекуч. — Насмолени бурета и плесенясали дамаджани стоят в редици като строена хоронгва.

— Е, слава Богу! Да сядаме на трапезата!

— На трапезата! На трапезата!

Но едва седнаха и напълниха чашите, а Раницки скочи отново.

— За здравето на подкоможи Билевич!

— Глупак! — отвърна Кмичиц. — Как така? За здравето на покойник ли пиеш?

— Глупак! — повториха другите. — За здравето на стопанина!

— За ваше здраве!…

— За да ни бъде добре в тая къща!

Кмичиц хвърли неволно поглед по трапезарията и на почернялата от старост стена от листвениково дърво видя редица впити в него строги очи. Те гледаха от старите билевичовски портрети, които висяха ниско, на два лакътя от земята, понеже и стената беше ниска. Над портретите в дълга еднаква редица бяха закачени черепи на зубри, елени, лосове с корони от рога, някои вече почернели, изглежда, много стари, други лъскави от белота. И четирите стени бяха украсени с тях.

— Тук трябва да има добър лов, че виждам и дивеч колкото щеш! — каза Кмичиц.

— Ще отидем още утре или вдругиден. Трябва да опознаем и околността — отвърна Кокошински. — Щастлив си ти, Йендруш, че имаш къде да подслониш глава.

— Не като нас — простена Раницки.

— Да пийнем за утеха! — каза Рекуч.

— Не! Не за утеха! — отговори Кулвец-Хипоцентаурус, — а още веднъж за здравето на Йендруш, нашия скъп ротмистър! Той именно, ваша милост панове, ни подслони в своя Любич, нас, бедните изгнаници, без покрив над главата.

— Добре говори! — извикаха няколко гласа. — Кулвец не е толкова глупав, колкото изглежда.

— Тежка е нашата съдба! — пискаше Рекуч. — В теб е цялата ни надежда, че няма да ни изгониш нас, бедните, зад вратата.

— Недейте така! — обади се Кмичиц. — Което е мое, то е и ваше!

При тези думи всички станаха от местата си и започнаха да го прегръщат. Сълзи на разчувстваност течаха по тия сурови и пиянски лица.

— В тебе е цялата ни надежда, Йендруш! — викаше Кокошински. — На грахова слама ни дай да спим, но не ни гони!

— Недейте така! — повтаряше Кмичиц.

— Не ни пропъждай! И без това са ни пропъдили нас, шляхтичи, и то от прочути родове! — викаше жално Ухлик.

— По дяволите! Кой ви пъди? Яжте, пийте, спете, какво искате, дявол да го вземе?

— Не отричай, Йендруш — говореше Раницки, по чието лице се появиха петънца като върху кожата на рис, — не отричай, Йендруш, пропаднали сме до гуша…

Тук той заекна, допря пръст до челото си, сякаш напрягаше нещо ума си, и каза внезапно, като изгледа околните с овнешки очи:

— Освен ако щастието се промени!

Тогава всички изкрещяха в хор:

— Защо да не се промени!

— И ще платим за своето.

— И пак ще стигнем до богатства.

— И до достойнства!

— Бог ще благослови невинните. За нашето благополучие, ваша милост панове!

— За вашето здраве! — възкликна Кмичиц.

— Свети са думите ти, Йендруш! — отвърна Кокошински и му подаде тлъстите си бузи за целувка. — Дано даде Бог да ни потръгне!

Наздравиците започнаха да се редят, главите да димят. Всички приказваха един през друг и всеки слушаше само себе си, с изключение на пан Рекуч, който бе свел глава върху гърдите и дремеше. След малко Кокошински започна да пее: „Лен мънала на мънилото!“ Като видя това, пан Ухлик извади цафарата от пазвата си и се залови да акомпанира, а пан Раницки, голям фехтовчик, се дуелираше с гола ръка с невидим противник и повтаряше полугласно:

— Ти така, аз така! Ти фрас, аз прас! Раз! Два! Три! — Шах!

Грамадният Кулвец-Хипоцентаурус пулеше очи и се взираше някое време внимателно в Раницки, а накрай махна с ръка и каза:

— Не те бива! Размахвай колкото щеш, пак няма да издържиш пред Кмичиц на сабя.

— Пред него никой няма да издържи; но я се опитай ти!

— И с мене няма да спечелиш на пистолети.

— На дукат за един изстрел!

— На дукат! Но къде и в какво?

Раницки повлече поглед наоколо, накрай посочи черепите и викна:

— Между рогата! На дукат!

— На какво? — попита Кмичиц.

— Между рогата! На два дуката! На три! Дайте пистолети!

— Съгласен! — викна пан Анджей. — Нека бъде на три. Зенд, иди да донесеш пистолети!

Всички започнаха да викат все по-високо и да се пазарят помежду си; в това време Зенд излезе в пруста и след малко се върна с пистолети, торбичка с куршуми и рог с барут.

Раницки грабна пистолета.

— Пълен ли е? — попита той.

— Пълен!

— На три! На четири! На пет дуката! — крещеше пияният Кмичиц.

— Тихо! Няма да улучиш, няма!

— Ще улуча, гледайте!… Ето! В оня череп, между рогата… едно, две!…

Всички насочиха вниманието си към огромния череп на лос, който висеше точно срещу Раницки; а той протегна ръка. Пистолетът се люлееше в дланта му.

— Три! — викна Кмичиц.

Изстрелът изтрещя, стаята се напълни с барутен дим.

— Не улучи, не улучи! Ето къде е дупката! — викаше Кмичиц и сочеше с ръка към тъмната стена, от която куршумът бе отчепил една по-светла тресчица.

— Два пъти трябва!

— Не!… Дай ми на мене! — викаше Кулвец.

В този момент в стаята се втурнаха слугите, уплашени от гърмежа.

— Вън! Вън! — викна Кмичиц. — Раз! Два! Три!… Отново изстрел, този път се посипаха парченца от кост.

— Дайте и на нас пистолети! — викнаха всички едновременно.

И като скочиха, започнаха да удрят с пестници слугите по вратовете, за да ги накарат да побързат. Не беше изминал дори четвърт час и цялата стая ехтеше от изстрелите. Димът заслони светлината от свещите и самите стрелци. Гърмежите придружаваше гласът на Зенд, който грачеше като гарван, пищеше като сокол, виеше като вълк, ревеше като тур. Но съскането на куршумите го прекъсваше всеки миг; отломъци отхвръкваха от черепите и трески от стените и рамките на портретите; в бъркотията простреляха и портретите на Билевичи, а Раницки изпадна във фурия и започна да ги сече със сабя.

Изумените и уплашени слуги стояха като умопобъркани и гледаха с изблещени очи тая забава, която приличаше на татарско нападение. Кучетата започнаха да вият и лаят. Цялата къща се вдигна на крак. На двора хората се събраха на купчинки. Момичетата от имението тичаха при прозорците, долепваха лица до стъклата и сплескваха носове, за да гледат какво става вътре.

Най-сетне пан Зенд ги забеляза; той свирна толкова пронизително, та в ушите на всички чак зазвъня, и викна:

— Ваша милост панове! Синигерчета на прозорците! Синигерчета!

— Синигерчета! Синигерчета!

— Почвай танци! — закрещяха разбъркано гласове. Пияната дружина изскочи през пруста на двора. Студът не отрезви замаяните глави. Момичетата се разбягаха по целия двор, като викаха до небесата; а те ги гонеха и всяко уловено откарваха в стаята. След малко всред дима, отломъците от кости и дървените трески започнаха танци около масата, върху която разлятото вино бе образувало цели езера.

Ето така се забавляваше в Любич пан Кмичиц и неговата дива компания.

Трета глава

През следващите няколко дни пан Анджей ходеше всеки ден във Водокти и всеки ден се връщаше все по-влюбен и все повече се възхищаваше от своята Оленка. Пред другарите си също я хвалеше до небесата, докато един ден им каза:

— Мои мили агънца, днес ще дойдете да й се поклоните, а после се уговорихме с момичето да отидем всички в Митруни, та да се повозим на шейни през горите и да разгледаме това трето имение. Там тя ще ни приеме гостолюбиво, а вие се дръжте благоприлично, че иначе ще направя на дреб оня, който я обиди с нещо…

Другарите му с готовност скочиха да се обличат и скоро четири шейни понесоха развеселената младеж към Водокти. Пан Кмичиц седеше в първата, която беше особено много украсена и имаше форма на сребриста мечка. Теглеха я три плячкосани калмукски коня с пъстри хамути, с панделки и паунови пера според модата в Смоленско, която смоленскчани бяха взели от други свои съседи. Шейната караше слуга, седнал върху шията на мечката. Пан Анджей, облечен със зелена кадифена бекеша^[25], закопчана със златни петлици и подплатена със самурени кожи, и със самурено калпаче с пера от чапла, беше весел, разговорлив и така говореше на пан Кокошински, който седеше до него:

— Слушай, Кокошко! През тия вечери ние полудувахме извън мярката и особено през първата, когато пострадаха черепите и портретите. А с момичетата беше още по-зле. Дяволът винаги ще подкокороса Зенд, а после на кого ще се струпа? На мене! Страхувам се да не би хората да се разприказват, че тук въпросът е за моята репутация.

— Ти по-добре се обеси на твоята репутация, защото не я бива за нищо друго, както и нашите.

— А кой е виновен за това, ако не вие? Помни, Кокошко, че и в Оршанско поради вас ме смятаха за неспокоен дух и си остреха езиците на мене като ножове на брус.

— А кой беше карал в студа пан Тумграт край коня си? Кой съсече онзи короняж^[26], който питаше дали в Оршанско вече ходят на два крака или още на четири? Кой изпонарани пановете Вижински, бащата и сина? Кой разгони последния сеймик?

— Семика разгоних в Оршанско, не някъде другаде, това е домашна работа. Пан Тумграт ми прости, когато умираше, а що се отнася до останалото, не ме кори, защото двубой може да се случи и на най-невинния човек.

— Но и аз не ти изредих всичко, не споменах и за военните следствия, две от които те чакат в стана.

— Не чакат мене, а вас, аз съм виновен само задето ви позволих да грабите гражданите. Но да оставим това. Затваряй си муцуната, Кокошко, и да не си писнал нищичко на Оленка нито за дуелите, нито особено за стрелбата по портретите и за момичетата. Разкрие ли се тази работа, ще хвърля вината върху вас. Аз вече казах на прислугата и на момичетата, че ако някой изтърве дори една думичка, ще заповядам да дерат фаши от кожата му.

— Накарай да те подковат, Йендруш, щом се плашиш така от момичето. Друг беше ти в Оршанско. Виждам вече, че ще ходиш под чехъл, а от това нищо добро не излиза. Един древен философ е казал: „Ако ти не настъпиш Кахна, Кахна тебе ще настъпи!“ Ти си позволил вече напълно да те хванат в примка.

— Глупав си, Кокошко! А що се отнася до Оленка, и ти ще пристъпваш от крак на крак, като я видиш, защото няма да намериш втора жена с такъв ум. Което е добро, тя ще го похвали веднага, а което е лошо, няма да изтърве да го укори, защото съди според добродетелите си и мярката й е готова в нея. Така я е възпитал покойният подкоможи. Речеш ли да проявиш пред нея кавалерска фантазия и да се похвалиш, че си погазил закона, после ще се срамуваш: тя веднага ще каже, че истинският гражданин не бива да прави това, понеже то е във вреда на отечеството… Така ще каже тя, а ти ще се почувстваш, като че ли някой те е зашлевил по муцуната и чак се чудиш, че сам не си разбрал това по-рано… Тю! Позор! Правихме страшни скандали, а сега трябва да се срамуваме пред добродетелта и невинността… Най-лошото бяха тия момичета!…

— Те никак не бяха най-лоши. Чувах, че шляхтянките по тия села са кръв и мляко и като че ли съвсем не се съпротивлявали.

— Кой ти каза това? — попита живо Кмичиц.

— Кой ще ми го каже? Кой, ако не Зенд! Вчера замина за Волмонтовиче, за да изпита пъстрия испански жребец; преминал само по пътя, но видял много синигерчета, защото се връщали от вечерня. „Мислех — казва, — че ще падна от коня, такива бяха пременени и хубави.“ А която погледнел, веднага му показвала всичките си зъби. И нищо чудно! Всички по-свестни мъже от шляхтата са отишли в Рошене и на синигерчетата им е тъжно сами.

Кмичиц бутна с пестник другаря си в хълбока:

— Някоя вечер ще отидем, нали, Кокошко, уж сме сбъркали пътя — а?

— А твоята репутация?

— О, дявол да го вземе! Затваряй си муцуната! Щом е така, вървете сами; или по-добре и вие се откажете! Това не би минало без шум, а аз искам да живея в мир с тукашната шляхта, защото покойният подкоможи я определил за опекун на Оленка.

— Ти каза това, но аз не можех да повярвам. Откъде му е хрумнала такава фамилиарност с тия дребосъци?

— Защото с тях ходел на война и още в Орша съм слушал от него да казва, че тия лауданци имат благородна кръв. Но да ти кажа истината, Кокошко, отначало и на мене ми беше странно това, то е все едно, че ги е сложил пазачи над мене.

— Ще трябва да им правиш мили очи и да им се кланяш доземи.

— Най-напред чумата ще ги изтръшка. Мълчи, че се разсърдих! Те ще ми се кланят и служат. Това е готова хоронгва, щом я повикам.

— Някой друг вече ще командва тази хоронгва. Зенд разправяше, че тук имало някакъв полковник между тях… Забравих името му… Володиовски или нещо такова? Той ги предвождал при Шклов. Разправя се, че се били добре, но ги изтрепали!

— И аз съм слушал за някой си Володиовски, славен войник… Но ето че Водокти вече се вижда.

— Хей, добре е на хората тук, в тази Жмудж, навсякъде отличен ред. Старецът трябва да е бил стопанин по призвание… И къщата, виждам, както трябва. Тук неприятелят по-рядко ги гори, та могат и да строят.

— Мисля, че тя още не може да знае за оная лудория в Любич — каза Кмичиц като че ли на себе си.

А после се обърна към другаря си:

— Слушай, Кокошко, на тебе казвам, а ти го повтори още веднъж на другите, че тук трябва да се държите прилично; позволи ли си някой каквото и да било своеволие, кълна се в Бога, ще го накълцам на кайма.

— Хайде де! Ех, че са те оседлали!

— Оседлали, неоседлали — не е твоя работа!

— Не ми гледай Маша, че тя не е ваша — каза флегматично Кокошински.

— Удряй с камшика! — викна Кмичиц на кочияша. Слугата, който бе възседнал сребристата мечка върху шията, завъртя камшика и изплющя много сръчно, другите кочияши последваха примера му и пристигнаха в имението всред плющения, бодро, весело, сякаш беше надбягване на Заговезни.

Като слязоха от шейните, най-напред влязоха в трема, огромен като хамбар, небелосан, а оттук пан Кмичиц ги поведе към трапезарията, окичена както в Любич с черепи на убити диви животни. Тук те се спряха и се загледаха внимателно и любопитно във вратата на съседната стая, от която щеше да се появи панна Александра. В това време, като имаха, изглежда, в ума си предупреждението на пан Кмичиц, разговаряха така тихо, сякаш се намираха в черква.

— Ти си красноречив — шепнеше пан Ухлик на Кокошински, — ти ще я поздравиш от името на всички ни.

— По пътя си редях речта — отговори пан Кокошински, — но не зная дали ще излезе достатъчно гладка, защото Йендруш ми пречеше да мисля.

— Стига да е с фантазия! Каквото ще стане, да стане! Ето, идва вече!…

Панна Александра наистина влезе и се поспря малко на прага, сякаш учудена от толкова многобройната компания, а и пан Кмичиц постоя някое време като вцепенен от възхищение поради нейната хубост, защото досега я беше виждал само вечер, а денем тя изглеждаше още по-прекрасна. Очите й имаха цвета на метличина, черните вежди над тях се открояваха като абанос от бялото чело, а светлата коса блестеше подобно на корона върху главата на кралица. Тя гледаше смело, без да свежда очи, като господарка, която посреща гости в къщата си, със светло лице, което се открояваше още по-ясно от черното й палтенце, гарнирано с кожи от хермелини. Тези побойници, свикнали с жени от друг тип, още не бяха виждали толкова сериозна й горда дама, затова стояха в редица като при парад на хоронгвата, тътреха крака и се кланяха също в редица, а пан Кмичиц излезе напред, целуна петнайсетина пъти ръката на девойката и каза:

— Докарах ти, скъпа моя, другарите си, с които бях през последната война.

— За мене е голяма чест — отвърна Билевичувна — да приема вкъщи такива достойни кавалери, за чиито добродетели и великолепни нрави вече съм слушала от пан хоронжия.

След тия думи тя хвана роклята си с връхчетата на пръстите и като я повдигна леко, направи реверанс с необикновена сериозност, а пан Кмичиц прехапа устни, но същевременно чак се изчерви, че неговото момиче говори толкова смело.

Достойните кавалери продължаваха да тътрузят крака и едновременно побутваха пан Кокошински.

— Хайде! Започвай!

Пан Кокошински направи крачка напред, покашля се и започна така:

— Ваша светлост панно подкоможанко…

— Ловчанко — поправи го Кмичиц.

— Ваша светлост панно ловчанко, а за нас многомилостива благодетелко! — повтори пан Яромир смутен. — Прости, ваша милост панно, че сбърках титлата ти…

— Това е невинна грешка — отговори панна Александра — и тя не излага такъв красноречив кавалер…

— Ваша светлост панно ловчанко благодетелко, а за нас многомилостива господарке!… Не зная какво повече би трябвало да хваля от името на целия Оршански край, дали необикновената хубост и добродетели на ваша милост, благодетелко, или неизразимото щастие на ротмистъра и наш другар, пан Кмичиц, защото дори да се бях издигнал под облаците, дори да бях достигнал самите облаци… самите, казвам, облаци…

— Я слизай най-сетне от облаците! — подвикна Кмичиц. При тия думи кавалерите прихнаха в общ силен смях, но изведнъж, припомнили си заповедта на Кмичиц, се хванаха с ръце за мустаците.

Пан Кокошински се смути до най-висока степен, изчерви се и каза:

— Приветствайте тогава сами, поганци, щом ме смущавате!

В този момент панна Александра отново хвана роклята си с връхчетата на пръстите.

— Аз не бих могла да се сравня по красноречие с ваша милост панове — каза тя, — но зная това, че съм недостойна за тия почести, които ми оказвате от името на целия Оршански край.

И отново направи реверанс с необикновена сериозност, а оршанските побойници се почувстваха някак неудобно пред лицето на тая изискана дама. Те се мъчеха да се покажат като добре възпитани хора, но това не им вървеше. Затова започнаха да си подръпват мустаците, да мънкат под нос, да слагат ръце върху сабите, докато Кмичиц каза:

— Пристигнахме тук като на коледна веселба с мисълта да вземем ваша милост и да те откараме през гората в Митруни, както се уговорихме вчера. Шейната е хубава, а и време Бог даде мразовито.

— Аз вече изпратих леля си Кулвецувна в Митруни, за да ни приготви обед. А сега почакайте малко, ваша милост панове, да се облека по-топличко.

След тия думи тя се обърна и излезе, а Кмичиц скочи към другарите си.

— Е какво, мили агънца? Не е ли княгиня?… Е какво, Кокошко? Ти казваше, че била ме оседлала, а защо ти стоеше пред нея като ученик?… Къде си виждал такава?

— Не трябваше да ми пречите, като говорех, макар да не отказвам, че не съм се надявал да говоря пред такава личност.

— Покойният подкоможи — каза Кмичиц — е прекарвал с нея повече в двора на княза воевода в Кейдани или у панство Хлебовичи, отколкото вкъщи и там тя се е научила на тези изискани маниери. А красотата й — какво?… Още не можете да си отворите устата!

— Показахме се като глупаци! — каза Раницки гневно. — Но най-голям глупак излезе Кокошински!

— Ах ти, изменнико! Ти ме блъскаше с лакът — трябваше сам да излезеш с твоята нашарена муцуна!

— Мирно, агънца, мирно! — каза Кмичиц. — Можете да се възхищавате, но не да се карате.

— Аз бих скочил в огъня за нея! — извика Рекуч. — Съсечи ме, Йендруш, но няма да се отрека от това!

Кмичиц обаче не мислеше да сече, напротив, беше доволен, засукваше мустак и поглеждаше триумфално към другарите си. В това време панна Александра влезе вече готова, с калпаче от бялка, под което светлото й лице изглеждаше още по-светло. Излязоха пред къщата.

— С тази шейна ли ще пътуваме? — попита девойката и посочи сребърната мечка. — Досега през живота си не съм виждала толкова хубава шейна.

— Не зная кой е пътувал по-рано с нея, понеже е плячка. Сега ние двамата ще пътуваме и тя много ми отива, защото и в моя герб има панна с мечка. Известни са и други Кмичици, които имат на герба си знамена, но те произхождат от Филон Кмит Чернобилски, а той не е от оня род, от който произхождат големите Кмичицови.

— А кога си придобил тази мечка, ваша милост?

— Ами сега, в тази война. Ние сме бедни exules^[27], загубили богатствата си и имаме само онова, което войната ни даде като плячка. А понеже служех вярно на тази дама, тя ме и награди.

— Дано даде Бог по-щастлива дама, защото тази ще награди едного, а от цялото ни мило отечество ще изстиска сълзи.

— Бог ще промени това и хетманите.

Като казваше това, Кмичиц загръщаше девойката с прекрасната покривка на шейната от бяло сукно, подплатена с бели вълчи кожи; после седна и той, викна на кочияша: „Тръгвай!“ — и конете полетяха изведнъж.

Студеният вятър плисна двамата в лицата и те занемяха; чуваше се само хрущенето на замръзналия сняг под шейнилата, пръхтенето на конете, тътен и виковете на кочияша.

Най-сетне пан Анджей се наведе към Оленка:

— Добре ли ти е, ваша милост панно?

— Добре — отговори тя и повдигна маншона до устата си, за да се запази от духането на вятъра.

Шейната летеше като вихър. Денят беше ясен, мразовит. Снегът блестеше, сякаш някой беше посипал искри по него; от белите покриви на къщите, подобни на снежни копи, излитаха високи стълбове розов дим. Орляци врани прехвръкваха пред шейните между безлистните крайпътни дървета и грачеха високо.

На около триста метра зад Водокти излязоха на широк път всред тъмна борова гора, която се издигаше глуха, стара и тиха, сякаш спеше под изобилния кит. Дърветата, които се мяркаха пред очите, изглеждаха, като че ли бягат нанякъде зад шейната, а тя летеше все по-бързо и по-бързо, сякаш жребците имаха крила. От такова пътуване главата започва да се върти и опива, опи се и панна Александра. Тя се наведе назад, притвори очи и се отдаде цяла на този полет. Почувствала приятно безсилие, на нея й се стори, че този оршански болярин я е отвлякъл и лети като вихър, а тя, припаднала, няма сили да му се противопостави, нито да викне… И те летят, летят все по-бързо… Оленка усеща, че я прегръщат някакви ръце… Усеща най-сетне на устните си сякаш нагорещен и парлив печат… Очите й не искат да се отворят като насън. И те летят, летят! Едва глас, който пита, пробуди унесената девойка:

— Обичаш ли ме?

Тя отвори очи:

— Като собствената си душа!

— А аз на смърт и на живот!

Самуреният калпак на Кмичиц отново се наведе над бялата шапка на Оленка. Сега тя самата не знаеше кое я упоява повече: целувките ли или това омайно пътуване?

И те летяха по-нататък, а наоколо все гора, гора! Дърветата бягаха назад на цели полкове. Снегът шумеше, конете пръхтяха, а те бяха щастливи.

— Бих искал до края на света да пътувам така! — извика Кмичиц.

— Какво правим ние? Това е грях! — шепнеше Оленка.

— Какъв ти грях! Дай още да греша.

— Не бива. Митруни е вече наблизо.

— Далеко или близо — все едно!

И Кмичиц стана в шейната, протегна ръце нагоре и започна да вика, сякаш не можеше да побере радостта си в пълните гърди:

— Хей-ха! Хей-ха!

— Хей, хоп! Хоп! Ха! — обадиха се другарите от задните шейни:

— Какво подвиквате така, ваша милост панове? — питаше девойката.

— Ами така! От радост! Я викни и ти, ваша милост панно!

— Хей-ха! — разнесе се звучен тъничък гласец.

— Ах, ти, моя кралице! Ще коленича пред тебе.

— Компанията ще се смее.

След упоението ги обзе шумна, луда веселост, както лудо беше и пътуването. Кмичиц започна да пее:

Гледа девойка, гледа от двора

житни простори!

„Рицари идват откъм гората

при мен горката!“

„Дъще, не гледай — ръце сложи ти

върху очите,

инак сърцето с тях ще се втурне

в битките бурни!“

— Кой те е научил, ваша милост, на такива хубави песни? — питаше панна Александра.

— Войната, Оленка. В стана ние си пеехме от копнеж. По-нататъшния разговор прекъснаха силни викове от задните шейни.

— Стой! Стой! Хей, там! Стой!

Пан Анджей се обърна гневен и учуден, че на другарите му им е хрумнало да викат към тях и да ги спират, но изведнъж на няколко десетки крачки от шейната съзря ездач, който се приближаваше галоп на кон.

— За Бога! Това е моят вахмистър Сорока; нещо трябва да се е случило там! — каза пан Анджей.

В това време вахмистърът се приближи и така задържа коня, че той чак приседна на задницата си, а после заговори със задъхан глас:

— Пане ротмистър!…

— Какво има, Сорока?

— Упита гори, бият се!

— Боже, света Богородице! — възкликна Оленка.

— Не се страхувай, ваша милост панно… Кой се бие?

— Войниците с гражданите. На пазарния площад пожар! Гражданите са се окопали и изпратили в Поневеж за войска, а аз прескочих тук, при ваша милост. Едва мога да си поема дъх…

През време на тоя разговор задните шейни пристигнаха; Кокошински, Раницки, Кулвец-Хипоцентаурус, Ухлик, Рекуч и Зенд скочиха на снега и заобиколиха Кмичиц и вахмистъра.

— За какво стана това? — попита Кмичиц.

— Гражданите не искаха да дават фураж за конете, нито храна за хората, защото нямало писмено нареждане за плащане. Тогава войниците започнаха да вземат насила. Обсадихме кмета и тия, които се барикадираха на площада. Открихме огън и запалихме две къщи; сега е страшен бой и камбаните бият…

Очите на Кмичиц засвяткаха от гняв.

— Тогава и ние трябва да вървим на помощ! — викна Кокошински.

— Жълтогащниците^[28] нападат войската! — викаше Раницки, цялото лице на когото веднага се покри с червени, бели и тъмни петна. — Шах! Шах! Ваша милост панове!

Зенд се засмя, също както се смее бухал, та чак конете се изплашиха, а Рекуч вдигна очи нагоре и пискаше:

— Бий! Който в Бога вярва! Огън за жълтогащниците.

— Млък! — викна Кмичиц, та чак гората се отекна, а Зенд, който стоеше най-близо, се олюля като пиян. — Вие нямате работа там! Не ни трябва там кръвнина!… Сядайте всички в двете шейни, на мене оставете едната и тръгвайте за Любич! Там ще чакате, освен ако изпратя за помощ.

— Как така? — възрази Раницки.

Но пан Анджей сложи ръка под шията му и само още по-страшно засвятка с очи.

— Нито дума повече! — каза той заплашително. Млъкнаха; изглежда, че се бояха от него, при все че обикновено бяха с него толкова интимни.

— Оленко, ти се връщай във Водокти — каза Кмичиц — или иди при леля Кулвецувна в Митруни. Ето че веселбата ни се провали. Знаех, че те няма да седят там спокойно… Но веднага всичко ще се успокои, само ще трябва да хвръкнат няколко глави. Остани със здраве и бъди спокойна, ваша милост панно, ще бързам да се върна…

Като каза това, той й целуна ръцете и я загърна с покривалото от вълчи кожи; после седна в друга шейна и викна на кочияша:

— Към Упита!

Четвърта глава

Изминаха няколко дена, а Кмичиц не се връщаше, но пък във Водокти пристигнаха трима лаудански шляхтичи на посещение у господарката. Пристигна Пакош Гащовт от Пацунеле, оня, у когото гостуваше пан Володиовски, патриарх на тукашната селска шляхта, прочут с богатствата си и с шестте си дъщери; три от тях бяха оженени за трима Бутрими и всяка получи в зестра по цели сто талера освен прикята и добитъка. Другият дошъл беше Касиан Бутрим, най-старият човек в Лауданско, който помнеше добре Батори^[29], а с него и зетят на Пакош, Юзва Бутрим. Въпреки че беше в разцвета на възрастта си, нямаше повече от петдесет години, Юзва не отиде с опълчението в Рошене, защото през казашката война топовно гюлле му бе откъснало едното стъпало. По тази причина го наричаха куция или безкракия Юзва. Той беше страхотен шляхтич със сила на мечка и с голям ум, но суров, хаплив, който съдеше хората остро. В околността се страхуваха доста от него, понеже не прощаваше нито на себе си, нито на другите. А биваше и опасен, когато пийнеше, но това му се случваше рядко.

Та те именно пристигнаха при господарката, която ги прие любезно, ако и да се досети веднага, че са дошли на разузнаване и че желаят да чуят нещо от нея за пан Кмичиц.

— Защото ние искаме да отидем при него и да му се поклоним, но казват, че още не се бил върнал от Упита — казваше Пакош, — та дойдохме при тебе, миличка, да попитаме кога ще можем да сторим това?

— Мисля, че всеки миг може да си дойде — отвърна девойката. — Той ще се радва от цялата си душа, мои опекуни, защото много хубави неща е чул за вас и в миналото от дядко, и сега от мене.

— Стига да не рече да ни приеме така, както приел Домашевичи, когато отишли при него с вест за смъртта на полковника! — измърмори мрачно Юзва.

Девойката чу и веднага отвърна живо:

— Вие не се засягайте от това. Може би той не ги е приел както трябва, но вече призна тук грешката си. Трябва да имаме предвид, че се е връщал от война, а там е прекарал толкова мъки и неприятности! Не бива да се чудим на войника, макар и да се разфучи срещу някого, настроенията у тях са остри като саби.

Пакош Гащовт, който искаше да живее в съгласие с целия свят, кимна с ръка и каза:

— И ние не сме се чудили! Глиган ще се разфучи срещу глиган, когато го види внезапно, какво остава тогава за човек срещу човек! Ние ще отидем по стар обичай в Любич да се поклоним на пан Кмичиц, за да живее с нас и да ходи на война и из горите, както покойният пан подкоможи.

— А сега кажи, скъпа: хареса ли ти или не? — питаше Касиан Бутрим. — Наша длъжност е да питаме!…

— Да ви дава Бог здраве за грижите. Пан Кмичиц е истински кавалер, а и дори да съм видяла нещо лошо, не би било достойно за мене да говоря по това.

— Но нали нищо не си видяла, най-мила наша душице?

— Нищо! Освен това никой няма право да го съди тук, а пази боже да прояви някакво недоверие! По-добре да благодарим на Бога!

— За какво трябва да благодарим?! Когато има за какво, ще благодарим, а като няма, не ще благодарим — отговори мрачният Юзва, който като истински жмуджанин беше много предпазлив и предвидлив.

— А за сватбата говорихте ли? — попита отново Касиан. Оленка сведе очи.

— Пан Кмичиц иска колкото може по-бързо…

— Ами, да! Оставаше да не иска… — измърмори Юзва. — Да не е глупак! Та коя мечка не иска мед от кошер? Но защо да се бърза? Не е ли по-добре да видим какъв човек е? Отче Касиане, та кажете вече, каквото ви е на езика, не дремете като заек след пладне под буца пръст!

— Аз не дремя, ами мисля какво да кажа — отговори старецът. — Господ Иисус е рекъл така: „С каквато мярка мериш, с такава ще ти отмерят!“ Ние също не желаем злото на пан Кмичиц, стига и той да не ни го желае, което, дай Боже, амин!

— Стига да постъпва, както мислим, че трябва! — добави Юзва.

Билевичувна смръщи самурените си вежди и каза с известно високомерие:

— Помнете, ваша милост панове, че не слуга ще приемаме. Той ще бъде тук господар и всичко ще е по неговата воля, а не по нашата. Той ще трябва да ви замести и като настойници.

— Дето ще рече, ние вече няма защо да се бъркаме? — попита Юзва.

— Дето ще рече, трябва да му бъдете приятели, както той иска да бъде ваш приятел. Та той ще пази тук собствения си имот, а всеки управлява имота си, както му харесва. Не е ли вярно, отче Пакош?

— Така си е! — отговори пацунелският старец. А Юзва отново се обърна към стария Бутрим:

— Не дремете, отче Касиане!

— Аз не дремя, ами гледам в главата си.

— Тогава кажете какво виждате.

— Какво виждам ли? Ето какво виждам… Пан Кмичиц е от голям род, от висок произход, а ние сме дребосък! При това е славен воин; когато всички отпуснаха ръце, той сам се е съпротивлявал срещу неприятеля. Дай Боже колкото може повече такива хора. Но компанията му са негодници!… Пане съседе Пакош, какво чухте вие от Домашевичи? Че всички те са хора без чест, срещу които има и присъди от съда, и следствия, и оплаквания, и военни присъди. Това са синове на палачи! Страшни са били за неприятеля, но и за гражданството са страшни. Палели, грабели, вършели насилия! Ето какво са те! Ако бяха съсекли там някого или ударили, това и на добрия човек се случва, но те като че ли са живеели направо като татари и отдавна щяха да гният в затворите, ако не беше покровителството на пан Кмичиц, който е силен господар! Той ги обича и закриля, а те са се залепили за него като конски мухи. Сега са дошли тук и вече на всички е известно какви са хора. Още първия ден в Любич гърмели с пушки — и срещу кого? — срещу портретите на покойните Билевичи, а това пан Кмичиц не е трябвало да позволи, защото те са негови благодетели.

Оленка закри очите си с ръце.

— Това не може да бъде! Не може да бъде!

— Може, защото е било! Негова милост позволил да стрелят срещу тези, с които ще става роднина! А после въвлекли насила в стаята момичетата от имението за разврат!… Тю! Обида на Бога! Това у нас не е бивало!… Още първия ден започнали със стрелба и разврат! Първия ден!…

Тук старият Касиан се разсърди и почна да чука с тоягата си по пода; по лицето на Оленка бликнаха тъмни руменини, а Юзва се обади:

— А тази войска на пан Кмичиц, която остана в Упита, да не е по-добра? Каквито офицерите, такава и войската! Някакви хора отвлекли добитъка на пан Сологуб, казват, че били хора на пан Кмичиц; по пътя набили мейшаголските селяни, които карали смола. Кой? Пак те. Пан Сологуб отишъл при пан Хлебович, за да търси справедливост, а сега пък в Упита насилия! Всичко това е противно на Бога! Тук беше спокойно, както никъде, а сега пълни пушката за през нощта и стой на стража — и защо? Защото пан Кмичиц пристигнал с компанията си!

— Отче Юзва! Не говорете така! Не говорете! — викна Оленка.

— А как да говоря? Ако пан Кмичиц не е виновен, тогава защо държи такива хора, защо живее с тях? Ти, ваша милост панно, му кажи или да ги прогони, или да ги предаде на палача, че иначе няма да има мира. Де се е чуло да се стреля срещу портрети и да се развратничи открито? Ами че цялата околност само за това приказва!

— Какво да направя аз? — питаше Оленка. — Може би това са лоши хора, но той е воювал заедно с тях. Дали ще ги прогони по моя молба?

— Ако не ги прогони — измърмори Юзва тихо, — тогава и той е такъв!

Изведнъж кръвта в девойката започна да се бунтува против тези другари, побойници и комарджии.

— Най-сетне нека бъде така! Трябва да ги прогони! Нека избира между мене и тях! Ако е истина това, което казвате, а аз ще узная още днес дали е истина, няма да им простя нито стрелбата, нито разврата. Аз съм само и слабо сираче, те са въоръжена група, но няма да се уплаша…

— Ние ще ти помогнем! — каза Юзва.

— За Бога! — заговори Оленка и се увличаше все повече. — Нека си правят, каквото искат, но не тук, в Любич… Нека си бъдат, каквито искат, това е тяхна работа. Техните шии ще отговарят, но да не подсторват пан Кмичиц… към разврат… Срам! Позор!… Мислех, че това са несръчни войници, а виждам, че са недостойни предатели, които петнят и себе си, и него. Точно така! В очите им се виждаше злото, но аз, глупавата, не познах. Добре! Благодаря ви, отци, че ми отворихте очите за тия юди… Зная какво трябва да направя.

— Именно! Точно така! Така! — каза старият Касиан. — Добродетелта говори чрез тебе, а ние ще ти помогнем.

— Вие не обвинявайте пан Кмичиц, защото дори и да е сторил нещо срещу добрия ред, той е млад, а те го изкушават, те го надумват, те го подсторват към разврат с примера си и петнят с позор името му. Така е! Докато съм жива, няма да продължава това!

Гневът се надигаше все по-силен в сърцето на Оленка и озлоблението й срещу другарите на пан Кмичиц растеше, както расте болката в току-що нанесена рана. Защото и в нея беше наранено жестоко и собственото й женско самолюбие, и онова доверие, с което беше отдала на пан Анджей цялото си чисто чувство. Тя се срамуваше и за него, и за себе си и този вътрешен гняв и срам търсеше преди всичко виновните.

А шляхтата беше доволна, като виждаше дъщерята на своя полковник толкова сърдита и решена на война с оршанските негодници.

А тя продължаваше да говори с блеснали очи:

— Точно така! Те са виновни и трябва да се махат не само от Любич, но и от цялата околност.

— И ние също не обвиняваме пан Кмичиц, сърчице наше, — каза старият Касиан. — Ние знаем, че те го изкушават. Не със злоба и отрова срещу него сме дошли ние тук, а с жал, че държи такива нехранимайковци. Иначе, то се знае, че е млад, глупав. И пан староста Хлебович на младини беше глупав, а сега управлява всички ни.

— А кучето? — каза добродушният пацунелски старец с развълнуван глас. — Отидеш с младо куче на полето, а то, глупавото, вместо да тръгне подир дивеча, върти се, мършата му, около краката ти, лудува и те дърпа за полата.

Оленка искаше да каже нещо, но внезапно се обля със сълзи.

— Не плачи! — каза Юзва Бутрим.

— Не плачи, не плачи!… — повтаряха двамата старци.

И така я утешаваха, но не можаха да я утешат. След тяхното заминаване останаха грижа, безпокойство и сякаш чувство на обида и от тях, и от пан Анджей. Гордата девойка я болеше все по-дълбоко това, че беше принудена да го защитава, оправдава и обяснява. А тази компания! Малките ръчици на Оленка се стисваха при мисълта за тях. В очите й сякаш наяве се изправяха лицата на пан Кокошински, Ухлик, Зенд, Кулвец-Хипоцентаурус и другите — и забеляза в тях онова, което не беше видяла по-рано: че това бяха безочливи лица, върху които шутовщината, развратът и престъплението — всички заедно бяха сложили своя отпечатък. Чуждото на Оленка чувство на омраза започна да я овладява като парлив огън.

Но при тази душевна тревога с всяка минута растеше и чувството на обида от пан Кмичиц.

— Срам! Гнусота! — шепнеше си момичето с побледняла уста. — Всяка вечер се е връщал от мене при слугинчетата!…

И се чувстваше самата тя унизена. Непоносимото бреме спираше дъха й в гърдите.

Навън се смрачаваше. Панна Александра се разхождаше из стаята с бърза крачка, а в душата й кипеше непрекъснато. Не беше тя натура, способна да понася ударите на съдбата и да не се брани от тях. Рицарска кръв течеше в тази девойка. Тя би искала веднага да започне борба с тази шайка от зли духове — веднага! Но какво й остава!… Нищо! Само сълзи и молба към пан Анджей да разгони тия свои другари, които го позорят. Но ако не пожелае да стори това?…

— Ако не пожелае…

Тя не смееше още да мисли такова нещо.

Размишленията на девойката прекъсна слугата, който внесе наръч хвойнови дърва за камината и като ги хвърли при огнището, започна да изравя въглените изпод старата пепел. Внезапно решение хрумна в главата на Оленка.

— Костек! — каза тя. — Ще се качиш веднага на кон и ще отидеш в Любич. Ако господарят вече се е върнал, помоли го да дойде тук, а ако го няма, нека домакинът, старият Зникис, да се качи с тебе и веднага да дойде при мене. Бързо!

Момчето хвърли шепа борина върху въглените, покри ги с цепеници от суха хвойна и се затече към вратата.

Светли пламъци започнаха да фучат и да се вият в камината. На Оленка веднага й стана малко по-леко на душата.

„Може би Господ-Бог ще отмени това! — помисли си тя. — А може и да не е било толкова зле, колкото го представиха опекуните… Ще видим!…“

И след малко мина в стаята за прислугата, за да седи там според вековния обичай на Билевичи заедно със слугите, да надзирава предачките, да пее заедно с всички набожни песни.

След два часа Костек влезе премръзнал.

— Зникис е в трема! — каза той. — Господаря още го няма в Любич.

Девойката скочи живо. В трема домакинът й се поклони доземи.

— Как си със здравето, светлейша господарке!… Дай Боже всичко най-хубаво!

Преминаха в трапезарията; Зникис застана при вратата.

— Какво ново у вас? — попита девойката. Селянинът махна с ръка.

— Ами, господаря го няма…

— Зная, че е в Упита. Но вкъщи какво става?

— Ами!…

— Слушай, Зникис, говори смело, косъм от главата ти няма да падне. Казват, че господарят бил добър, само че другарите му били лудетини.

— Да бяха то лудетини, светлейша господарке!

— Говори откровено.

— Ама, господарке, като нямам право… страх ме е… Забраниха ми.

— Кой ти забрани?

— Господарят…

— Така ли?! — каза Оленка.

Настана кратко мълчание. Тя се разхождаше бързо по стаята със стиснати устни и сбръчкани вежди, а той я следваше с очи.

Внезапно Оленка застана пред него.

— Ти чий си?

— Билевичувски. Аз съм от Водокти, а не от Любич.

— Повече няма да се върнеш в Любич… ще останеш тук. Сега ти заповядвам да кажеш всичко, което знаеш!

Селянинът, както стоеше на прага, така се хвърли на колене.

— Светлейша господарке, аз не искам да се връщам там, там е като на страшния съд!… Това са, господарке, разбойници и развратници, там човек не е сигурен нито за деня, нито за часа си.

Билевичувна се завъртя на място, сякаш улучена от стрела. Тя побледня силно, но попита спокойно:

— Вярно ли е, че са стреляли в стаята по портретите?

— Как да не са стреляли! И момичетата влачеха по стаите, и всеки ден все същият разврат. В селото плач, в имението Содом и Гомор! Говедата отиват на трапезата, овните на трапезата!… Хората угнетени… Вчера разчекнаха невинно коняря.

— И коняря разчекнаха?

— Ами да! А най-голямото зло правят на момичетата. Вече не им стигат тези от имението, ами и по селото ловят…

Отново настана кратко мълчание. Гореща руменина бликна по лицето на девойката и вече не изчезваше.

— Кога очакват там да се завърне господарят?…

— Те, господарке, не знаят, само чух, като приказваха помежду си, че утре ще трябва цялата компания да замине за Упита. Поръчаха конете да бъдат готови. Ще се отбият тук да те молят за слуги и барут, понеже там можело да им дотрябва.

— Ще се отбият тук?… Това е добре. Сега, Зникис, върви в кухнята. Няма да се връщаш вече в Любич.

— Да ти даде Бог здраве и щастие!…

Панна Александра знаеше какво иска, но знаеше също и как трябва да постъпи.

На другия ден беше неделя. Рано сутринта, преди дамите от Водокти да отидат на черква, пристигнаха пановете Кокошински, Ухлик, Кулвец-Хипоцентаурус, Раницки, Рекуч и Зенд, а подир тях любичките слуги, въоръжени и на коне, защото другарите на Кмичиц бяха решили да му отидат на помощ в Упита.

Оленка излезе да ги посрещне спокойна и надменна, съвсем не оная Оленка, която ги бе посрещнала за пръв път преди няколко дни: тя едва кимна с глава в отговор на ниските им поклони, но те мислеха, че отсъствието на пан Кмичиц я прави толкова предпазлива, и не разбраха нищо.

Веднага взе думата пан Ярош Кокошински, вече по-смел, отколкото първия път и каза:

— Светлейша панно ловчанко благодетелко! Ние се отбиваме тук на път за Упита, за да паднем на колене пред ваша милост, благодетелко, и да молим за auxilia^[30]: за барут, пушки и да заповядаш на твоята прислуга да възседне коня и да тръгне с нас. Ще вземем Упита с щурм и ще пуснем малко кръв от тия жълтогащници.

— Удивлява ме — отвърна Билевичувна, — че ваша милост панове отивате в Упита; сама чух, когато пан Кмичиц ви заповяда да седите спокойно в Любич, и на мене ми се струва, че той е, който има право да заповядва, а вие сте длъжни да го слушате като негови подчинени.

Като чуха тези думи, приятелите на Кмичиц се спогледаха слисани. Зенд издаде устни, сякаш искаше да свирне като птица. Кокошински започна да се глади с широка длан по главата.

— Боже Господи! — каза той. — Някой би помислил, че ваша милост говориш на слуги от обоза на пан Кмичиц. Вярно е, че трябваше да седим вкъщи, но когато минава вече четвърти ден, а Йендруш го няма, дойдохме до заключение, че може там да се е вдигнала някаква голяма размирица и нашите саби ще се окажат полезни.

— Пан Кмичиц не замина на бой, а да накаже недисциплинираните войници; това би могло да сполети и вас, ако нарушите заповедта му. Пък и във ваше присъствие по-лесно би се надигнала там размирица и сеч.

— Мъчно можем да спорим с ваша милост. Молим само за барут и хора.

— Хора и барут няма да дам, чуваш ли ме, ваша милост!

— Добре ли чувам? — каза Кокошински. — Как няма да дадеш, ваша милост панно? Ще се скъпиш да дадеш за спасението на Кмичиц, на Йендруш?

— Най-лошото, което е могло да го сполети, това е компанията на ваша милост панове!

Тук очите на девойката започнаха да мятат светкавици и като повдигна глава, тя пристъпи няколко крачки към побойниците, а те почнаха да отстъпват пред нея смаяни.

— Предатели! — каза тя. — Вие като някакви зли духове го изкушавате да греши, вие го наговаряте! Но аз вече ви познавам, зная вашия разврат, безчестните ви постъпки. Законът ви преследва, хората се извръщат от вас, а позорът върху кого пада? Върху него, по ваша вина, бандити и осъдени!

— Хей! За Бога, другари! Чувате ли? — викна Кокошински. — Хей, какво е това? Дали не сънуваме, другари?

Билевичувна направи още една крачка напред, посочи вратата с ръка и каза:

— Вън оттук!

Нехранимайковците побледняха като трупове и нито един от тях не се осмели да отговори дори с една дума. Само започнаха да скърцат със зъби, ръцете им трепереха при дръжките на сабите, а очите мятаха гневни светкавици. Но след малко отпаднаха духом от страх. Защото тази къща се намираше под покровителството на могъщия Кмичиц, а тази дръзка девойка беше негова годеница. Затова те преглътнаха мълчаливо гнева си, а тя продължаваше да стои с блеснали очи и сочеше с пръст към вратата.

Най-сетне пан Кокошински каза с прекъсван от ярост глас:

— Щом ни приеха тук така любезно… то… не ни остава нищо друго… освен да се поклоним… на дипломатичната господарка и да си отидем… като благодарим за гостоприемството…

Каза това и свали шапка с подчертана покорност чак до земята, а след него така се кланяха и другите и излизаха един след друг. Когато вратата се затвори подир последния, Оленка падна изтощена от стола, тежко задъхана, понеже нямаше толкова сили, колкото смелост.

А те се струпаха на съвещание пред входа около конете, но никой не искаше да заговори пръв.

Най-сетне Кокошински каза:

— Е какво, мили агънца?

— Как какво?

— Добре ли ви е?

— А на тебе добре ли ти е?

— Ех, да не беше Кмичиц! Ех, да не беше Кмичиц! — каза Раницки и потриваше конвулсивно ръце. — По нашенски щяхме да се повеселим с момичето!…

— Върви, залови се с Кмичиц! — записка Рекуч. — Излез му насреща!

Лицето на Раницки беше вече цяло покрито с петна като кожата на рис.

— И срещу него ще изляза, и срещу тебе, бунтарино, където искаш!

— Добре тогава! — каза Рекуч.

И двамата посегнаха за сабите си, но грамадният Кулвец-Хипоцентаурус се вмъкна между тях.

— Кълна се в тая ръка! — каза той, като разтърсваше пестника си, голям колкото самун хляб. — Кълна се в тая ръка — повтори той, — че ще строша главата на оня, който извади пръв сабята си!

— Кулвец е прав! — каза Кокошински. — Мои мили агънца, сега ние се нуждаем от съгласие повече от когато и да било… Аз бих съветвал да тръгваме час по-скоро към Кмичиц, за да не го види тя по-рано, защото би ни описала като дяволи. Добре, че там никой не изръмжа срещу нея, при все че самия мене ме сърбяха ръцете и езикът… Да вървим при Кмичиц… Щом тя иска да го настрои срещу нас, по-добре е ние преди това да го настроим срещу нея. Не дай, Боже, той да ни напусне. Веднага ще вдигнат хайка против нас като срещу вълци.

— Глупости! — каза Раницки. — Нищо няма да ни направят. Сега е война; малко ли хора се влачат по света без хляб и покрив? Ще съберем тайфа, драги другари, и нека тогава да ни гонят всички съдилища! Дай ръка, Рекуч, прощавам ти!

— А аз бих ти отрязал ушите — записка Рекуч, — но нека да се помирим вече! Всички отнесохме срама.

— На такива кавалери като нас да каже да се махаме! — промълви Кокошински.

— И на мене, в когото тече сенаторска кръв! — добави Раницки.

— На хора достойни! От голям род!

— Заслужили войници!

— И изгнаници!

— Невинни сираци.

— Ботушите ми са подплатени с агнешка кожа, но краката ми вече мръзнат — каза Кулвец. — Какво ще стоим като просяци пред тази къща, няма да ни изнесат греяна бира! Нямаме работа тук! Да възсядаме конете и да заминаваме. А прислугата по-добре да върнем, защото каква полза от нея, като няма пушки и барут. Я да вървим сами.

— В Упита!

— При Йендруш, добрия ни приятел! На него ще се оплачем.

— Стига да не се разминем.

— На конете, другари, на конете!

Възседнаха конете и тръгнаха тръс, като преживяха гнева и срама си. Отвъд портата Раницки, когото ядът още държеше за гърлото, се обърна и заплаши къщата с пестник.

— Ей, кръв ми се пие! Кръв!

— Нека само се скарат с Кмичиц! — каза Кокошински. — Пак ще дойдем тогава тук, но с прахан.

— И това може да стане!

— Дано ни помогне Бог! — добави Ухлик.

— Поганска щерка, упорита дива кокошка!…

Като проклинаха така и се сърдеха на девойката, а от време на време и ръмжаха на самите себе си, стигнаха до гората. Едва минаха първите дървета и грамаден орляк врани се завъртя над главите им. Зенд веднага започна да грачи пронизително; хиляди гласове му отговориха отгоре. Орлякът се сниши така, че дори конете започнаха да се плашат от шума на крилата.

— Затвори си муцуната! — викна Раницки на Зенд. — Току-виж, че си изгракал нещастие! Тия вранища грачат над нас като над мърша…

Но другите се смееха и Зенд продължаваше да грачи. Враните се снишаваха все повече и компанията пътуваше като всред буря. Глупци! Не можаха да отгатнат злата прокоба.

Зад гората се показа Волмонтовиче и групата се понесе тръс към него, защото студът беше силен и те измръзнаха здравата, а до Упита беше още доста далеко. Но в самото село трябваше да забавят хода си. По широкия път беше пълно с хора, както обикновено в неделя. Бутрими и жените им се връщаха пеш или с шейни от Митруни, от черква. Шляхтата гледаше любопитно към непознатите конници и се досещаше донякъде кои могат да бъдат. Младите шляхтянки бяха вече чували за разпътството в Любич и за прочутите грешници, доведени от пан Кмичиц, затова ги гледаха още по-любопитно. А те яздеха гордо, с прекрасна войнишка стойка, с плячкосани кадифени наметала, с калпаци от кожа на рис и на охранени коне. Виждаше се все пак, че това са войници по призвание: изразът на лицата им беше съсредоточен и смел, десните ръце опрени на хълбока, главите вдигнати. И не отстъпваха пред никого, а се движеха в редица и подвикваха от време на време: „Дайте път!“ Тоз или оня от Бутримите поглеждаха мрачно изпод вежди, но отстъпваше; а те говореха помежду си за селото.

— Гледайте, ваша милост панове — казваше Кокошински, — какви едри са мъжете тук; до един са като турове и всички гледат като вълци.

— Ако не беше този им ръст и тия саби, можехме да ги сметнем за селяци — каза Ухлик.

— Я гледайте сабищата им! Същински кобилици, кълна се в Бога! — забеляза Раницки. — Бих искал да се опитам с някого!

Тук пан Раницки започна да се дуелира с гола ръка.

— Той така, а аз бих така! Той така, а аз бих така — и шах.

— Лесно би могъл да си направиш такъв gaudium^[31] — забеляза Рекуч. — С тях не трябва много.

— А аз бих предпочел да се опитам с тия момиченца! — каза внезапно Зенд.

— Свещи, не девойки! — възкликна Рекуч разпалено.

— Какво говориш, ваша милост: свещи? Ели! А устицата на всякоя сякаш рисувани с кармин.

— Тежко е на човек да си стои на крантата при такава гледка!

С такъв разговор те преминаха шляхтишкото село и отново полетяха тръс. След половин час стигнаха до кръчмата „Дола“, която се намираше на половината път между Волмонтовиче и Митруни. Бутримите и жените им обикновено се спираха в нея, когато отиваха или се връщаха от черква, за да починат и се стоплят при студено време. Затова нашите познати съзряха пред ханчето петнайсетина шейни, постлани с грахова слама, и толкова оседлани коне.

— Да пийнем водка, че е студено! — каза Кокошински.

— Няма да е лошо! — отвърна единодушен хор. Слязоха от конете, завързаха ги за стълбовете, а сами влязоха в грамадното и тъмно помещение на кръчмата. Тук намериха много хора. Шляхтата седеше по пейките или стоеше на групички пред тезгяха и пиеше греяна бира, а някои — водка, варена с масло, мед и подправки. Това бяха все Бутрими, грамадни мъже, мрачни и толкова мълчаливи, че в стаята почти не се чуваше глъчка. Всички бяха облечени с дрехи от сив домашен плат или рошенски шаяк, подплатени с агнешки кожи, с кожени колани и носеха саби в черни железни ножници; с еднаквото си облекло те създаваха впечатление, че са войска. Но това бяха повече стари хора, от шейсет години нагоре, или юноши, до двайсет години. Те бяха останали вкъщи поради зимната вършитба^[32]; другите мъже, които бяха в разцвета на възрастта си, бяха отишли в Рошене.

Когато видяха оршанските кавалери, местните шляхтичи поотстъпиха от тезгяха и започнаха да ги оглеждат. Прекрасното военно облекло се хареса на тази войнствена шляхта; понякога някой казваше: „Тия от Любич ли са?“ — „Да, компанията на пан Кмичиц!“ — „Това ли са те?“ — „Ами да!“

Приятелите на Кмичиц пиеха студена водка, но греяната водка ухаеше твърде силно. Пръв я надуши Кокошински и поръча. Тогава седнаха на маса, донесоха им димящия съд и те започнаха да пият, като поглеждаха по стаята, по шляхтичите и присвиваха очи, защото в помещението беше възтъмно. Снегът беше покрил прозорците, а дългият, нисък отвор на огнището бе изцяло закрит от някакви фигури, обърнати с гръб към вътрешността на помещението.

Когато греяната водка започна вече да тече по жилите на кавалерите и да разнася приятна топлина по телата им, настроението им веднага се оживи, след като бе понижено от приема във Водокти, а Зенд започна внезапно да грачи като врана, и то така сполучливо, че всички се обърнаха към него.

Кавалерите се смееха, шляхтичите започнаха да се приближават развеселени, особено по-младите, силни юноши с широки плещи и бузести лица. Насядалите край огнището фигури се обърнаха към вътрешността на помещението и Рекуч пръв съзря, че това бяха жени.

А Зенд затвори очи и грачеше, грачеше — после внезапно престана и след малко насъбраните чуха гласа на душен от кучета заек; заекът стенеше в последна агония, все по-слабо, по-тихо, после вресна отчаяно и замлъкна навеки, а на негово място се обади мощно елен-рогач като от еленско вършило.

Бутримите стояха смаяни, при все че Зенд беше вече престанал. Те се надяваха да чуят още нещо, но вместо това чуха само пискливия глас на Рекуч:

— Синигерчета седят край огнището!

— Вярно! — каза Кокошински, като прислони очи с ръка.

— Кълна се в Бога! — потвърди Ухлик. — Само че в стаята е толкова тъмно, та не можах да ги разпозная.

— Интересно какво правят те тук?

— Може би идват на танци.

— Почакайте, ще попитам! — каза Кокошински. И като повиши глас, попита:

— Мили девойки и невести, а какво правите там при огнището?

— Греем си краката! — обадиха се тънки гласове.

Тогава кавалерите станаха и се приближиха до огнището. На дълга пейка край него седяха около десетина по-стари и по-млади жени, които бяха сложили босите си крака върху едно дебело дърво край огъня. От другата страна на дървото се сушеха прогизналите от снега обувки.

— Значи, краката си греете? — попита Кокошински.

— Защото замръзнаха.

— Много хубави крачета! — записка Рекуч и се наведе към дървото.

— Ей! Не се закачай, ваша милост! — каза една от шляхтянките.

— По-добре да се закача, а не да се откача, защото имам сигурен начин за замръзнали крачета, по-добър от огъня; той се състои в следното: да потанцуваме с жар и студът веднага ще изчезне.

— Щом е за танци, да потанцуваме! — каза пан Ухлик. — Няма нужда нито от цигулка, нито от контрабас, защото аз ще ви засвиря с цафарата.

При тия думи той извади от кожената торбичка, която висеше при сабята му, музикалния инструмент, с който не се разделяше, и започна да свири, а кавалерите се приближаваха към момичетата с подскачания и започнаха да ги дърпат от пейката. Те уж се бранеха, но повече с викове, отколкото с ръце, защото все пак не бяха много против това. Може би и шляхтата би се отпуснала на свой ред, защото никой не беше особено голям противник на танци в неделя, след литургия и на Заговезни, но репутацията на „компанията“ беше вече твърде добре известна във Волмонтовиче, затова великанът Юзва Бутрим, тоя, който нямаше едно стъпало, стана пръв от пейката, приближи се до Кулвец-Хипоцентаурус, хвана го за гърдите, спря го и му каза мрачно:

— Ако ваша милост иска да танцува, не може ли с мене? Кулвец-Хипоцентаурус присви очи и започна да си движи бързо мустаците.

— Предпочитам с момиче — отговори той, — а с ваша милост може би после…

В тоя миг дотърча Раницки с нашарено вече с петна лице, понеже беше почувствал, че ще стане скандал.

— Кой си ти, обеснико? — питаше той и се хвана за сабята.

Ухлик престана да свири, а Кокошински викна:

— Хей, другари! Тук! Тук!

Но подир Юзва вече се изсипаха другите Бутрими, силни старци и грамадни юноши; те също започнаха да се скупчват и да ръмжат като мечки.

— Какво искате? Бой ли търсите? — питаше Кокошински.

— Ех, какво ще приказваме! Махайте се! — каза Юзва флегматично.

Тогава Раницки, за когото бе важно да не би случайно да мине без сбиване, удари Юзва с дръжката на сабята си в гърдите, та се чу в цялото помещение, и викна:

— Бий!

Блеснаха рапири, разнесе се крясък на жените, звън на саби, глъч и бъркотия. Изведнъж грамадният Юзва се отдръпна от битката, грабна сложената до масата грубо издялана пейка, вдигна я, сякаш беше лека дъсчица, и викна:

— Рум! Рум!

От пода се вдигна прах и закри сбилите се и само стонове започнаха да се чуват всред бъркотията…

Пета глава

Същия ден вечерта пан Кмичиц пристигна във Водокти начело на около сто и двайсет души, които доведе със себе си от Упита, за да ги изпрати на великия хетман в Кейдани, защото сам призна, че в такова малко градче няма квартири за по-голям брой хора, а понеже и гражданите бяха изгладнели, войникът ще се види принуден да прибягва към насилия, особено такъв войник, който спазва дисциплината само от страх пред командира си. А достатъчно беше да се погледнат доброволците на пан Кмичиц, за да се убеди човек, че по-лоши хора трудно би могло да се намерят в цялата Жечпосполита. Пък и Кмичиц не можеше да има други. След като срази великия хетман, неприятелят заля цялата страна. Остатъците от редовните войски на литовския компут се оттеглиха за известно време в Бирже и Кейдани, та там да възстановят силите си. Смоленската, витебската, полоцката, мшчиславската и минската шляхта или тръгна с войската, или потърси убежище в още незаетите воеводства. Хората с по-смел дух между шляхтата почнаха да се събират в Гродно при подскарбия^[33] Гошевски, защото кралските манифести за всеобща мобилизация бяха определили там сборния пункт. За съжаление малцина бяха ония, които се вслушаха в манифестите, а дори тия, които тръгнаха подир гласа на дълга си, се събираха толкова мудно, че засега наистина никой не оказваше съпротива освен пан Кмичиц, който вършеше това по своя инициатива, подбуждан повече от рицарски каприз, отколкото от патриотизъм. Лесно е обаче да се разбере, че поради липсата на редовни войски и шляхтичи вземаше хора, каквито му попаднеха, следователно и такива, които не се ръководеха от чувството за дълг към хетманите и които нямаше какво да загубят. Така около него се събраха нехранимайковци без покрив и дом, хора от долните съсловия, избягали от войската слуги, подивели горски, градски чираци или преследвани от закона вагабонти. Всички те се надяваха да намерят защита под знамето и заедно с това да се натъпчат с плячка от грабежи. В железните ръце на Кмичиц те се превърнаха в смели войници, смели дори до безумие, и ако самият Кмичиц беше солиден човек, щяха да направят значителни услуги на Жечпосполита. Но Кмичиц сам беше луда глава, чиято душа кипеше непрекъснато, пък и откъде щеше да вземе провизии, оръжие и коне един доброволец като него, който нямаше дори съответна писмена заповед и не можеше да очаква никаква помощ от държавното съкровище на Жечпосполита. Затова той вземаше насила, понякога от неприятелите, понякога и от своите. Съпротива не търпеше и най-малката й проява наказваше строго.

Той беше подивял в непрекъснатите си походи, битки и нападения и така бе свикнал да пролива кръв, че трудно можеше нещо да развълнува иначе доброто му по природа сърце. Той се бе влюбил в готовите на всичко и без никакви задръжки хора. Скоро името му блесна със зловеща слава. По-малките неприятелски части не смееха да се показват извън градовете и становете в ония места, където вилнееше този страхотен партизанин. Но и местното население, съсипано от войната, се страхуваше от хората му не по-малко, отколкото от неприятелите. Особено там, където окото на Кмичиц не ги наблюдаваше лично, където командването поемаха офицерите му Кокошински, Ухлик, Кулвец, Зенд и преди всичко най-дивият и най-жестокият, макар и да беше от висок произход, Раницки — там винаги човек можеше да се пита защитници ли са това или нападатели. Понякога, когато му дойдеше такова настроение, Кмичиц наказваше безмилостно и своите хора; но по-често заставаше на тяхна страна, без да го е грижа нито за закона, нито за човешките сълзи и живот.

С изключение на Рекуч, върху когото не тежеше човешка кръв, другарите на Кмичиц подсторваха младия си командир още повече да отпуска юздите на буйната си натура.

Такава беше войската на Кмичиц.

А сега той беше взел от Упита тая си сган, за да я прати в Кейдани. И когато се спряха пред имението във Водокти, панна Александра чак се ужаси, като ги видя през прозореца; толкова много приличаха на разбойници. Всеки беше различно въоръжен: едни с взети от неприятеля шлемове, други с казашки калпаци, кожени гугли, качулки, някои с избелели дълги наметала, други с кожуси, с пушки, копия, лъкове и алебарди, възседнали мършави, опършивели коне, с полски, московски и турски сбруи. И Оленка се успокои едва тогава, когато пан Анджей се втурна в стаята напет и весел както винаги и веднага се залепи за ръката й безкрайно оживен.

А тя, при все че преди това бе решила да го посрещне сериозно и хладно, не можа да овладее радостта си, предизвикана от идването му. А може би и женската хитрост изигра известна роля в това, понеже тя трябваше да каже на пан Анджей, че е посочила вратата на компанията му, та затова искаше най-напред да го спечели на своя страна. Освен това той я приветстваше толкова искрено, с толкова любов, че остатъците от огорчение в нея се стопиха като сняг край огън.

„Обича ме! Няма никакво съмнение!“ — помисли тя. А той казваше:

— Така закопнях вече, та бях готов цяла Упита да изгоря, само да долетя по-скоро при тебе. Дано от студ да пукнат там тия жълтогащници!

— И аз се тревожех да не се стигне там до битка. Слава Богу, че ваша милост се върна.

— Ами! Каква ти битка! Войниците започнали да натискат жълтогащниците…

— Но ти ги успокои, ваша милост, нали?

— Ей сега ще ти разкажа всичко как стана, съкровището ми, само да поседна, че много се уморих. Ех, топло е тук, хубаво е в това Водокти като в рая. Човек е готов да седи тук цял век, да гледа тия чудни очи и никъде да не ходи… Но и да пийне човек нещо топло, също няма да е лошо, че навън е страхотен мраз.

— Веднага ще поръчам да ти сгреят, ваша милост, вино с яйца и сама ще го донеса.

— Дай и на моите обесници някое буренце с водка и поръчай да ги пуснат в обора, та да се постоплят от парата на добитъка. Дрехите им са тънки и са измръзнали здравата.

— За нищо няма да се поскъпя, нали са войници на ваша милост.

При тия думи тя се усмихна така, че в очите на Кмичиц чак светна, и се измъкна тихо като котка, за да нареди на прислугата всичко, което трябва.

Кмичиц се разхождаше из стаята, гладеше си косата, засукваше младите си мустаци и се чудеше как да й разкаже какво се бе случило в Упита.

— Трябва да й призная истината — мърмореше той под нос, — няма друг изход, при все че другарите ще има да се смеят, че тук вече ме водят за носа…

И отново почна да се разхожда, и отново натискаше косата върху челото си, накрай загуби търпение, че момичето толкова много се забави.

В това време слугата внесе светлина, поклони се до пояс и излезе, а веднага след него влезе прелестната домакиня и сама носеше с две ръце лъскав калаен поднос, а върху него канче, от което излизаше ароматна пара от стопленото унгарско вино, и стъклена чаша с герба на Кмичицови. Старият Билевич я бе получил на времето си от бащата на пан Анджей, когато му бе ходил на гости.

Като видя девойката, пан Анджей скочи към нея.

— Хей! — извика той. — И двете ти ръце са заети, няма да ми се измъкнеш!

И се наведе пред подноса, но тя отдръпна светлата си главица, защищавана само от изпаренията, които излизаха от канчето.

— Изменник! Остави ме на мира, ваша милост, че ще изтърва виното…

Но той не се уплаши от заплахата, а викна:

— Кълна се в Бога на небето, че умът ми може да се побърка от такива деликатеси!

— Той отдавна ти се е побъркал, ваша милост… Сядай, сядай!

Кмичиц седна послушно, а тя му наля греяно вино в чашата.

— Казвай сега как съди виновните в Упита.

— В Упита? Като Соломон.

— Е, слава Богу!… Много бих желала всички по тия места да те смятат, ваша милост, за уравновесен и справедлив човек. Та какво стана там?

Кмичиц си пийна добре от виното, въздъхна и каза:

— Ще трябва да започна отначало. Беше така: жълтогащниците заедно с кмета си претендираха да им се дадат писмени нареждания за плащане на провизиите, подписани от великия хетман или от пана подскарби. „Ваша милост панове (казвали на войниците), вие сте доброволци и не можете да вземате насила. Квартири ще ви дадем безплатно, но провизии ще получите тогава, когато се види, че ще ни бъдат заплатени.“

— Имали ли са право или не?

— Право според закона са имали, но войниците имали саби, а по стар обичай, който има сабя, той е винаги по-прав. И тогава те казват на жълтогащниците: „Ей сега ще напишем нарежданията върху вашата кожа!“ И веднага се вдигнала врява. Кметът и жълтогащниците се барикадирали по улиците, а моите — срещу тях; не минало без стрелба. Горките ми войници запалили за страх няколко плевни, а и успокоили няколко жълтогащници…

— Как така успокоили?

— Когото фрасне сабя по чутурата, става спокоен като питомно зайче.

— За Бога, ами че това е убийство!

— Тъкмо затова отидох. Войниците веднага дотичаха при мене да се оплакват от трудностите, при които живеят, и че ги преследват невинно. „Стомасите ни са празни — казваха, — какво да правим?“ Заповядах на кмета да ми се представи. Той се колеба дълго, но най-после дойде с още трима други. И като почнаха да плачат: „Нека да не дават писмени заповеди за плащане — казват, — но защо бият, защо палят града? И с добра дума бихме дали ядене и пиене, но те искаха сланина, медовина, разни лакомства, а ние самите сме бедни хора, нямаме такива неща. Ние ще се браним със закона, а ваша милост ще отговаряш пред съда заради войниците си.“

— Бог ще благослови ваша милост — извика Оленка, — ако си постъпил справедливо!

— Ако съм постъпил?…

Тук пан Анджей направи гримаса като студент, който трябва да признае вината си, и започна да смъква косата си върху челото.

— Царице моя! — викна той най-после с жален глас. — Съкровище мое!… Не ми се сърди…

— Какво си направил пак, ваша милост? — попита Оленка неспокойно.

— Заповядах да ударят по сто камшика на кмета и съветниците! — издекламира на един дъх пан Анджей.

Оленка не отговори нищо, само облегна ръце върху коленете си, сведе глава на гърдите и потъна в мълчание.

— Отрежи ми главата — викаше Кмичиц, — но не се сърди!… Още не съм признал всичко…

— Още ли? — простена девойката.

— Защото те после изпратили за помощ в Поневеж. Дойдоха сто глупави слуги с офицери. Тях подплаших, а офицерите… за Бога, не се сърди!… заповядах да подгонят голи по снега с камшици, както бях направил веднъж с пан Тумграт в Оршанско…

Билевичувна повдигна глава; строгите й очи горяха от гняв, а бузите й се покриха с пурпур.

— Ти, ваша милост, нямаш нито срам, нито съвест! — каза тя.

Кмичиц я погледна учуден, млъкна за малко, после попита с променен глас:

— Истината ли казваш или се преструваш?

— Истината казвам; това е постъпка, достойна за разбойник, а не за рицар!… Истината казвам, защото репутацията на ваша милост ми тежи на сърцето, защото ме е срам, че едва си дошъл и вече цялото население тук те смята за насилник и те сочи с пръст!…

— Какво ме интересува вашето население! Едно куче десет къщи пази и пак няма много работа.

— Но никой от тая бедна шляхта не е обявен с присъда за безчестник, на никого името не е опозорено. Съдът няма да преследва тук никого освен ваша милост.

— О, нека не те боли глава от това. В нашата Жечпосполита си е господар всеки, който има сабя в ръка и успее да събере някакъв отряд около себе си. Какво ще ми сторят? От кого да ме е страх тук?

— Щом ваша милост не се страхуваш от никого, знай тогава, че аз се боя от Божия гняв… и от хорските сълзи и нещастия се боя! А позора не искам да деля с никого; при все че съм слаба жена, честта на името ми е може би по-мила, отколкото на мнозина, които се представят за рицари.

— За Бога, не ме плаши с отказ, че още не ме познаваш…

— О, вярвам, че и дядо ми не е познавал ваша милост!

Очите на Кмичиц започнаха да сипят искри, но и у нея се разигра билевичовската кръв.

— Хвърляй се, ваша милост, скърцай със зъби! — продължи тя смело. — Аз няма да се уплаша, при все че съм сама, а ваша милост разполагаш с цяла хоронгва разбойници; моята невинност ме пази!… Не зная ли, мислиш, че в Любич сте стреляли в портретите и че влачите момичетата за разпътство?… Ти не ме познаваш, ваша милост, ако смяташ, че ще мълча покорно. Аз искам от ваша милост честност и никакво завещание няма да ми попречи да искам това… Напротив, волята на дядо ми е да стана жена само на честен човек…

Кмичиц, изглежда, се засрами от тия истории в Любич, защото наведе глава и попита вече с по-тих глас:

— Кой ти каза за това стреляне?

— Цялата шляхта от околността го говори.

— Ще им платя аз на тия сивковци, изменници за тяхното доброжелателство — отвърна Кмичиц мрачно. — Но това стана в пияно състояние… в компания… защото войниците, като добият настроение, не могат да се въздържат. А колкото за момичетата, аз не съм ги влачил.

— Зная, че ония безсрамници, ония разбойници подсторват ваша милост за всичко…

— Това не са разбойници, те са мои офицери…

— Тия офицери на ваша милост аз натирих от къщата си!

Оленка очакваше, че той ще избухне, а вместо това с най-голяма почуда забеляза, че вестта за прогонването на другарите му не направи никакво впечатление на Кмичиц, дори напротив — сякаш му поправи настроението.

— Натири ги, а? — попита той.

— Да.

— И те си отидоха?

— Да.

— За Бога, ти имаш рицарска фантазия! Страшно ми харесва това, защото е опасно да се закача човек с такива хора. Един човек ли вече е заплатил тежко за това? Но и те знаят да слушат Кмичиц!… Виждаш ли! Отишли си смирено като агънца — виждаш ли! А защо? Защото се страхуват от мене!

Тук пан Анджей погледна наперено Оленка и започна да суче мустак; но тя се разсърди докрай от това непостоянство в настроенията и от ненавременното му самохвалство, та каза високомерно и подчертано:

— Ти, ваша милост, трябва да избереш между мене и тях, другояче не може да бъде!

Кмичиц, изглежда, не забелязваше решителността, с която говореше Оленка, та отговори небрежно, почти весело:

— Та защо трябва да избирам, когато аз имам и тебе, имам и тях! Ти, ваша милост панно, можеш да правиш, каквото искаш във Водокти; но щом моите другари не са ти сторили нищо лошо и не са си позволили никакво своеволие, за какво ще трябва да ги гоня? Ти, ваша милост панно, не разбираш какво значи да служиш под едно знаме и заедно да участваш във войната… Никакво роднинство не свързва така, както съвместната военна служба.

Трябва да знаеш, че те са спасявали хиляди пъти живота ми, както и аз техния; а тъй като сега са без покрив над главата, понеже ги преследва законът, още повече трябва да им дам убежище. Всички те са шляхтичи и от големи родове, с изключение на Зенд, който е от неизвестен произход, но такъв укротител на коне няма да намериш в цяла Полша. Освен това, ако ваша милост го беше чула как умее да имитира разни животни и птици, сама щеше да го обикнеш.

Тук пан Анджей се засмя, сякаш никаква сръдня, никакво недоразумение не беше имало никога между тях, а тя чак закърши ръце, като виждаше как тази буйна глава се измъква от ръцете й. Всичко онова, което му бе говорила за общественото мнение, за необходимостта да стане солиден човек, за безчестието, се плъзваше по него като тъпа стрела по броня. Непробудената съвест на тоя войник не можеше да почувства възмущението й от всяка несправедливост, от всяка безобразна лудория. Как да стигне до него, как да му заговори убедително?

— Нека бъде волята Божия! — каза тя най-после. — Щом се отказваш от мене, ваша милост, тогава върви по своя път! Бог ще бди над сирачето!

— Аз да се отказвам от тебе? — попита Кмичиц крайно изумен.

— Да, разбира се! Ако не с думи, то с постъпките си; а ако ти не се отказваш от мене, аз се отказвам от тебе… Защото няма да се оженя за човек, върху когото тежат човешки сълзи и човешка кръв, когото сочат с пръст, когото наричат скитник, разбойник и го смятат за изменник!

— За какъв изменник?… Не ме докарвай до лудост, че да сторя нещо, за което после бих съжалявал. Нека ме гръм удари, нека дяволи ми дерат кожата, ако съм изменник аз, който се изправих да браня отечеството, когато всички отпуснаха ръце!

— Ти, ваша милост, се изправяш да го браниш, а вършиш онова, което прави и неприятелят, защото го мачкаш, защото изтезаваш хората в него, защото не се съобразяваш нито с Божия, нито с човешкия закон. Не! Дори да ми се разкъса сърцето, не искам да те имам такъв, не искам!…

— Не ми приказвай за отказ, че ще побеснея! Спасявайте ме, ангели! Ако не ме искаш доброволно, пак ще те взема, дори цялата паплач от селата тук, дори самите Радживиловци, самият крал и всички дяволи да пазят с рогата си достъпа до тебе, дори ако трябва да продам душата си на сатаната…

— Не викай злите духове, че ще те чуят? — възкликна Оленка и протегна пред себе си ръце.

— Какво искаш от мене?

— Бъди честен!…

Двамата млъкнаха и настана тишина. Чуваше се само сумтенето на пан Анджей. Последните думи на Оленка обаче разкъсаха бронята, която покриваше съвестта му. Той се чувстваше унизен. Не знаеше какво да й отговори, как да се защитава. После започна да се разхожда с бързи крачки по стаята; тя седеше неподвижна. Над тях се беше надвесило несъгласието, раздразнението и мъката. Беше им тежко заедно и това дълго мълчание им ставаше все по-непоносимо.

— Остани със здраве! — каза Кмичиц внезапно.

— Заминавай, ваша милост, и дано Бог те насочи в правия път! — отговори Оленка.

— Ще замина! Горчиво ми беше питието ти, горчив хлябът! С жлъч и оцет ме напоиха тук!

— А ти, ваша милост, да не мислиш, че си ме напоил с наслада? — отговори тя с глас, в който трепереха сълзи.

— Остани със здраве!

— Остани със здраве…

Кмичиц тръгна към вратата, но внезапно се обърна, затече се към нея и я хвана за двете ръце:

— В името на Христа! Нима ти искаш да падна мъртъв от коня си по пътя?

Тогава Оленка избухна в плач; той я прегърна и я държеше цяла разтреперана в прегръдките си, като повтаряше през стиснати зъби:

— Бий ме! Бий, не ме жали!

Най-сетне избухна:

— Не плачи, Оленка! За Бога, не плачи! Какво съм виновен пред тебе? Ще направя всичко, каквото искаш. Ония ще прогоня… в Упита ще уредя работите… ще живея другояче… защото те обичам… За Бога! Сърцето ми ще се пръсне… ще направя всичко, само не плачи… и обичай ме още…

Така я успокояваше той и милваше, а тя, като се наплака, каза:

— Заминавай вече, ваша милост. Бог ще въдвори съгласието между нас. Аз не се чувствам засегната, но ме боли сърцето…

Луната се беше вече изтърколила високо над белите поля, когато пан Анджей тръгна обратно за Любич, а след него се влачеха войниците му, разтегнали се като змия по широкия път. Те минаваха не през Волмонтовиче, но по по-къс път, защото студът беше смразил блатата и по тях можеше да се мине безопасно.

Вахмистър Сорока се приближи до пан Анджей.

— Пане ротмистър — попита той, — къде ще спим в Любич?

— Махай се оттук! — отговори Кмичиц.

И продължи да язди отпред, без да говори с никого. В сърцето му бушуваше мъка, понякога гняв, но преди всичко яд към самия себе си. Това беше първата нощ през живота му, когато той правеше равносметка пред съвестта си и тази равносметка му тежеше повече от най-тежката броня. Той беше дошъл по тия места със засегната репутация, а какво беше направил, за да я поправи? Първия ден позволи да се стреля и развратничи в Любич и излъга, че не бил взел участие в това, когато взе; после позволяваше същото всеки ден. По-нататък: войниците сториха зло на гражданите, а той допълни това зло. Нещо по-лошо! Хвърли се срещу помощта, пратена от Поневеж, наби хората, подгони офицерите голи по снега… Ще възбудят дело срещу него — ще го загуби. Ще го осъдят на конфискация на имота, на лишаване от права и чест, а може би и на смърт. А той не ще може както по-рано да събере група въоръжени нехранимайковци и да се подиграва със законите, понеже възнамерява да се ожени, да заседне във Водокти, да служи не самостоятелно, а в редовната войска; там законът ще го намери и накаже. Освен това, дори да се отърве без наказание, има нещо грозно в тия му постъпки, нещо недостойно за един рицар. Разпасаността може да бъде някак потулена, но споменът за нея ще остане и в човешките сърца, и в собствената му съвест, и в сърцето на Оленка… Тук, когато си спомни, че тя все пак не го беше още отблъснала, че когато заминаваше, четеше в очите й прошка, тя му се видя добра като небесните ангели. И ето че го обземаше желание да се върне не утре, а веднага, да се върне колкото може по-скоро и да падне в краката й, и да моли тя да забрави, и да целува тия сладки очи, които оросиха днес лицето му със сълзи.

Искаше му се да ревне сам и чувстваше, че така обича тази девойка, както не е обичал никого никога през живота си. „Кълна се в пресвета дева Мария! — мислеше той в себе си. — Ще направя, каквото тя пожелае; ще снабдя богато другарите си и ще ги отпратя на другия край на света, защото е вярно, че те ме подбуждаха към злото.“

Тук му дойде на ум, че когато пристигне в Любич, най-вероятно ще ги намери пияни или с момичета и го обзе такъв гняв, та му се поиска да удари със сабята си когото и да било, дори тия войници, които водеше, и да ги сече без никаква милост.

— Аз ще им дам да разберат! — мърмореше той и си скубеше мустака. — Те още не са ме виждали такъв, какъвто ще ме видят…

Тук той почна яростно да боде коня си с шпори, да дърпа и тегли юздата, докато жребецът се разлудя, а Сорока, като видя това, измърмори на войниците:

— Ротмистърът побесня. Не дай, Боже, да му падне някой в ръцете…

Пан Анджей наистина беснееше. Наоколо цареше дълбока тишина. Луната светеше меко, небето искреше от хилядите звезди, най-слаб вятър дори не раздвижваше клоните на дърветата — само в сърцето на рицаря кипеше буря. Пътят до Любич му се стори дълъг като никога. Някакво непознато досега безпокойство започна да го връхлита от мрака, от горските дебри и от полята, облени от зеленикавата светлина на луната. Накрай умората налегна пан Анджей — та нали бе прекарал цялата нощ в Упита в пиянство и разгул. Но той искаше да надделее умората с нова умора, да се отърси от безпокойството посредством бърза езда, затова се обърна към войниците и изкомандва:

— В галоп!…

И полетя като стрела, а след него целият отряд. И те се носеха през тия гори и пусти поля като оная адска свита от рицари-кръстоносци, за които населението в Жмудж разказва, че понякога се явявали в светла лунна нощ и хвърчали във въздуха като вестители на война и необикновени бедствия. Тътен се носеше и пред тях, и зад тях; от конете започна да се вдига пара, но те намалиха бързината едва когато се показаха отрупаните със сняг покриви на Любич.

Портите намериха широко отворени. Кмичиц се учуди, че когато дворът се напълни с хора и коне, никой не излезе да попита кои са тия, които идат. Той очакваше, че ще намери прозорците светнали, че ще чуе гласа на Ухликовата цафара, на цигулка или весели викове на гуляй; но вместо това светеше само в двата прозореца на трапезарията, и то със съвсем слаба светлина, другаде беше тъмно, тихо и глухо. Вахмистър Сорока скочи пръв от коня си, за да държи стремето на ротмистъра.

— Вървете да спите! — каза Кмичиц. — Които се поберат в стаята за прислугата, да спят там, а другите в конюшнята. Конете да се настанят в оборите и плевните и да им се донесе сено от сеновала.

— Слушам! — отговори вахмистърът.

Кмичиц слезе от коня. Вратата за пруста беше отворена широко, а прустът студен.

— Хей там! Има ли някой? — викна Кмичиц.

Никой не се обади.

— Хей там! — повтори той по-високо. Мълчание.

— Напили са се… — измърмори пан Анджей.

И го обзе такава ярост, че започна да скърца със зъби. Когато идваше насам, цял се тресеше от гняв, че ще намери пиянство и разврат, и сега тая тишина го дразнеше още повече.

Влезе в трапезарията. Върху грамадната маса гореше лоен светилник, който даваше червена, смесена с пушек светлина. Въздушното течение, което нахлу от пруста, така разлюля пламъка, че отначало пан Анджей не можеше да види нищо. Едва когато пламъкът се успокои, той съзря редица хора, налягали край стената.

— До смърт ли са се натряскали или какво? — измърмори той неспокойно.

После се приближи нетърпеливо до най-близката фигура. Лицето не можеше да види, тъй като беше в сянка, но по белия кожен колан и белия калъф за цафарата позна, че това е пан Ухлик, и започна да го бута безцеремонно с крак.

— Ставайте, синковци, ставайте!…

Но пан Ухлик лежеше неподвижен, с безсилно отпуснати ръце от двете страни на тялото, а зад него лежаха другите; никой не се прозя, не трепна, не се събуди, не промърмори. В тоя миг пан Кмичиц забеляза, че всички лежат възнак, в еднакво положение, и някакво страшно предчувствие сви сърцето му.

Той изтича до масата, грабна с разтреперана ръка светилника и го приближи до лицата на легналите.

Косата му настръхна, толкова страшна гледка се откри пред очите му… Той можа да познае Ухлик само по белия колан, защото лицето и главата му представяха безформена маса, кървава, отвратителна, без очи, нос и уста — само грамадните му мустаци стърчаха от тази ужасна локва. Пан Кмичиц осветяваше по-нататък… Втори поред лежеше Зенд, озъбен и с изскочили навън очи, в които бе изцъклен предсмъртен ужас. Третият поред, Раницки, беше с притворени очи, но по цялото си лице имаше бели, кървави и тъмни белези. Пан Кмичиц освети по-нататък… Четвърти лежеше пан Кокошински, най-скъпият на Кмичиц измежду всичките му другари, понеже му беше някогашен близък съсед. Той сякаш спеше спокойно, само отстрани в шията му се виждаше голяма рана навярно от кама. Пети поред лежеше грамадният пан Кулвец-Хипоцентаурус с разкъсан жупан на гърдите и изпосечено с многобройни удари лице. Пан Кмичиц приближаваше светилника до всяко лице и когато най-сетне светна в очите на шестия, на Рекуч, стори му се, че клепачите на нещастника трепнаха от светлината.

Тогава той сложи светилника на земята и започна леко да бута ранения.

— Рекуч, Рекуч! — викаше той. — Това съм аз, Кмичиц!… След клепачите затрепера и лицето, очите и устата ту се отваряха, ту се затваряха.

— Това съм аз! — каза Кмичиц.

За миг очите на Рекуч се отвориха напълно, той позна приятеля си и изстена тихо:

— Йендруш!… Свещеник!…

— Кой ви би така?! — викаше Кмичиц, хванал се за косата.

— Бу-три-ми-те… — дочу се толкова тих, та едва доловим глас.

След тия думи Рекуч се изпъна, вдърви се, отворените му очи се изцъклиха — и той свърши.

Кмичиц отиде мълчаливо до масата, сложи светилника на нея — самият той седна на един стол и започна да си опипва лицето с ръце като човек, който се е събудил от сън, но не знае дали вече е буден или още вижда картини от сън пред очите си.

После отново погледна телата, които лежаха в мрака. Студена пот изби на челото му, косата му настръхна и изведнъж той викна толкова страшно, че дори стъклата на прозорците затрепераха:

— Всичко живо, ставай!

Войниците, които се настаняваха в стаята за прислугата, чуха вика му и тичешком се втурнаха в стаята. Кмичиц им посочи с ръка труповете край стената.

— Убити! Убити! — повтаряше той с хриплив глас.

Войниците се спуснаха да гледат; някои дотичаха със запалени борини и започнаха да светят в очите на мъртвите. След първия миг на изумление се вдигна глъчка и бъркотия. Дотичаха и тия, които си бяха вече легнали в конюшните и оборите. Цялата къща светна, зашумя от хора и всред тая бъркотия, викове и въпроси само убитите лежаха край стената невъзмутимо и тихо, равнодушни към всичко и — противно на натурата си — спокойни. Душите им бяха излезли, а телата им не можеха да се събудят нито от тръби за бой, нито от звъна на чаши при пир.

В това време всред войнишката гълчава все повече вземаха връх възгласите на заплаха и ярост. Кмичиц, който досега беше като замаян, скочи внезапно и викна:

— На конете!…

Всичко живо тръгна към вратата. Не мина половин час и повече от сто конници се носеха презглава по широкия снежен път, а начело летеше пан Анджей, без фуражка, с гола сабя в ръка, сякаш овладян от злия дух. В нощната тишина се чуваха диви възгласи:

— Бий! Убивай!…

Месецът тъкмо бе достигнал зенита си в своя небесен път, когато изведнъж блясъкът му започна да се смесва и слива с червената светлина, която излизаше сякаш изпод земята; малко по малко небето ставаше все по-червено и човек би помислил, че изгрява зората, докато най-сетне червено кърваво сияние обля цялата околност. Море от огън бушуваше над грамадното шляхтишко село на Бутримите, а дивите войници на Кмичиц всред дим, пожар и искри, които избухваха като стълбове нагоре, избиваха до крак ужасеното и изгубило ума и дума население…

Жителите на съседните шляхтишки селища се събудиха от сън. Големи и малки групи от Димните Гошчевичи, Стакяни, Гащовти и Домашевичи се събираха по пътищата, пред къщите и като гледаха към пожара, предаваха от уста на уста тревожни вести: „Навярно неприятел е нахлул и опожарява Бутримите… Това не е обикновен пожар!“

Пушечните гърмежи, които се чуваха от време на време в далечината, потвърждаваха тия предположения.

— Да им отидем на помощ! — викаха по-смелите. — Не бива да оставим да гинат братята ни…

И докато възрастните говореха така, младите, които поради зимната вършитба не бяха отишли в Рошене, възсядаха конете. В Кракинов и Упита забиха черковните камбани.

Във Водокти тихо почукване на вратата събуди панна Александра.

— Оленко, ставай! — викаше панна Франчишка Кулвецувна.

— Влез, леличко! Какво става там?

— Волмонтовиче гори!

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух!

— Чак тук се чуват гърмежи, там има битка! Боже, смили се над нас!

Оленка викна страшно, после скочи от леглото и започна да се облича бързо. Тялото й трепереше като при треска. Само тя се досети веднага какъв неприятел е нападнал нещастните Бутрими.

След малко жените от цялата къща се втурнаха разбудени с плач и ридание. Оленка падна на колене пред иконата, те последваха примера й и всички започнаха да произнасят високо молитва за умиращи.

Бяха едва на половината, когато силно чукане разтърси вратата на трема. Жените скочиха на крака, вик на уплаха се изтръгна от гърдите им:

— Не отваряйте! Не отваряйте!

Чукането се повтори с удвоена сила, човек би казал, че вратата ще изскочи от пантите си. В това време между струпалите се жени се втурна слугата Костек.

— Господарке! — викаше той. — Някакъв човек чука; да отворя ли или не?

— Сам ли е?

— Сам.

— Върви, отвори!

Слугата скочи, а тя грабна свещ и мина в трапезарията, последвана от панна Франчишка и всички предачки.

Едва успя да сложи свещта на масата, когато в трема се чу звънът на железните скоби, скърцането на отваряната врата и пред очите на жените се появи пан Кмичиц, страшен, чер от дим, кървав, задъхан и с обезумели очи.

— Конят ми падна при гората! — викна той. — Преследват ме!…

Панна Александра впи в него очи.

— Ваша милост ли подпали Волмонтовиче?

— Аз!… Аз!…

Той искаше да каже още нещо, но изведнъж откъм пътя и гората се чуха далечни викове и тропот на коне, който се приближаваше с необикновена скорост.

— Дяволите идват за душата ми!… Добре! — викна Кмичиц сякаш в треска.

В същия миг панна Александра се обърна към предачките:

— Ако питат, ще кажете, че тук няма никого, а сега вървете в стаята си и ще дойдете, като се съмне!…

После се обърна към Кмичиц:

— Ваша милост там! — каза и посочи съседната стая.

И тя го вмъкна почти насила през отворената врата и веднага я затвори.

В това време въоръжени хора напълниха двора и в миг Бутрими, Гошчевичи, Домашевичи и други нахлуха в къщата. Щом видяха панна Александра, спряха се в трапезарията — а тя, застанала със свещ в ръка, затваряше със себе си пътя към по-нататъшните врати.

— Хора! Какво става? Какво търсите тук? — питаше тя, без да й мигне окото пред страшните погледи и зловещия блясък на голите саби.

— Кмичиц изгори Волмонтовиче! — викнаха в хор шляхтичите. — Изби мъже, жени, деца! Кмичиц направи това!…

— Ние избихме неговите хора — разнесе се гласът на Юзва Бутрим, — а сега искаме неговата глава!…

— Неговата глава! Кръвчицата му! Да съсечем убиеца!

— Гонете го! — извика панна Александра. — Защо стоите тук? Гонете!

— Дали не се е скрил тук? Ние намерихме коня му при гората…

— Не е тук! Домът беше затворен! Търсете в конюшните и оборите.

— В гората е избягал! — извика някакъв шляхтич. — Хей, братя панове!

— Мълчи! — изгърмя с мощния си глас Юзва Бутрим. После се приближи до панна Александра. — Панно! — каза той. — Не го крий!… Той е прокълнат човек!

Оленка вдигна двете си ръце над главата.

— Проклинам го заедно с вас!…

— Амин! — викнаха шляхтичите. — Към постройките и в гората! Ще го намерим! Напред срещу разбойника!

— Напред! Напред!

Отново се разнесе дрънкане на саби и стъпки. Шляхтичите изскачаха пред къщата и бързо възсядаха конете си. Едни от тях още някое време търсиха в стопанските постройки, в конюшните, оборите, в сеновала — после гласовете почнаха да се отдалечават към гората.

Панна Александра се ослушваше, докато те съвсем престанаха да се чуват, след това почука трескаво на вратата на стаята, в която беше скрила пан Анджей.

— Няма вече никого! Излизай, ваша милост!

Пан Кмичиц се измъкна от стаята като пиян.

— Оленка!… — започна той.

Тя разтърси разпуснатата си коса, която покриваше като плащ плещите й.

— Не искам да те видя, нито да те зная! Вземай кон и се махай оттук!…

— Оленка! — изстена Кмичиц и протегна ръце.

— Кръв има по ръцете ти както на Каин! — извика панна Александра и отскочи, сякаш гледаше змия. — Махай се навеки!…

Шеста глава

Настана бледен ден и освети купищата развалини във Волмонтовиче, пепелищата на къщите, стопанските сгради, изгорените или насечени с мечове човешки и конски трупове. В пепелищата между недоизтлелите въглени купчинки побледнели хора търсеха телата на мъртвите или остатъци от имота си. Това беше ден на траур и бедствие за цялата Лауда. Наистина многобройните шляхтичи бяха победили отряда на Кмичиц, но победата беше тежка и кървава. Освен Бутрими, от които паднаха най-много, нямаше шляхтишко селище, в което вдовици да не оплакваха мъжете си, родители синовете или децата бащите си. На лауданчаните беше много трудно да победят нападателите, понеже най-добрите мъже отсъстваха и само старци или младежи в зората на младостта си участваха в боя. Въпреки това от Кмичицовите хора не оцеля нито един. Едни загинаха във Волмонтовиче, като се бранеха толкова ожесточено, та се биеха и ранени, други бяха изловени на следния ден из горите и избити без милост. Самият Кмичиц сякаш потъна в земята. Правеха се най-различни догадки какво е станало с него. Някои твърдяха, че се е укрепил в Любич, но веднага се разбра, че това не е вярно; ето защо предполагаха, че е успял да избяга в Зельонската гора, а оттам в Роговската, където навярно само Домашевичи биха могли да го открият. Мнозина твърдяха също, че ще избяга при Ховански^[34] и ще доведе неприятели, но това бяха най-малко преждевременни страхове.

В това време останалите живи Бутрими тръгнаха за Водокти и спряха там като на стан. Къщата беше пълна с жени и деца. Които не се побраха, отидоха в Митруни, което имение панна Александра отстъпи изцяло на пострадалите от пожара. Освен това около сто въоръжени човека, които се сменяха последователно, останаха във Водокти да го пазят; защото се очакваше, че пан Кмичиц няма да се примири и всеки ден може да нападне с оръжие в ръка, за да отвлече девойката. И по-значителните домове в околността като Схилинги, Сологуби и други изпращаха придворни казаци^[35] и хайдуци^[36]. Водокти изглеждаше на град, който очаква обсада. А тъжната панна Александра, бледа, изпълнена с болка, се движеше между въоръжените мъже, между шляхтичите, между групичките жени и чуваше човешкия плач и човешките клетви срещу пан Кмичиц; те като мечове пронизваха сърцето й, защото тя беше косвена причина за всички тези бедствия. За нея беше дошъл по тия места този безумен мъж, който разби тяхното спокойствие и остави кървав спомен след себе си, потъпка закона, изби маса хора, като турчин връхлетя с огън и меч върху селата. Дори беше чудно, че един човек можа да направи толкова зло за такова кратко време, и то човек нито напълно лош, нито съвсем развален. Ако имаше някой, това беше панна Александра, която го бе опознала най-отблизо и знаеше най-добре това. Цяла пропаст зееше между пан Кмичиц и неговите дела. Но тъкмо затова такава голяма болка предизвикваше у панна Александра мисълта, че този човек, когото беше обикнала с целия пръв порив на младото си сърце, можеше да бъде друг; защото имаше в себе си такива качества, които биха могли да го направят образец на рицар, на кавалер, на съсед; защото можеше да спечели вместо презрение възхищение и човешка обич, вместо проклятия — благословии.

Затова навремени на девойката се струваше, че някаква зла орис, някаква могъща и нечиста сила го е тласнала към всички тези насилия, които извърши, и тогава я обземаше наистина неизмерима жал за този нещастник и неугасналата любов отново пламваше в сърцето, подклаждана от пресния спомен за неговата рицарска фигура, думи, заклинания, любов.

В това време сто протеста отидоха срещу него в замъка, сто процеса го заплашваха, а пан староста Хлебович изпрати хора да хванат престъпника.

Законът трябваше да го накаже.

Но от присъдите до тяхното изпълнение беше още много далече, тъй като безредието се засилваше все повече в Жечпосполита. Страхотна война се бе надвесила над страната и се приближаваше с кървави крачки към Жмудж. Могъщият Радживил от Бирже, който едничък би могъл да подкрепи закона с въоръжените си сили, беше твърде много зает с обществените дела, а още повече потънал в големи замисли относно своя род, който искаше да издигне над всички други в страната, дори за сметка на обществения интерес. А другите магнати също мислеха повече за себе си, отколкото за Жечпосполита. Защото от времето на казашката война се бяха вече пропукали всички спойки в могъщата сграда на тая Жечпосполита.

Страна многолюдна, богата, пълна с храбри рицари, ставаше плячка на чужденците, а заедно с това своеволието и безчинствата все повече надигаха глава и можеха да погазват закона, стига да чувстват сили зад себе си.

Потисканите можеха да намерят най-добра и почти единствена защита срещу потисниците в собствените си саби; затова и цяла Лауда, като протестираше срещу Кмичиц в замъците, дълго още стоеше на кон, готова да отблъсне силата със сила.

Но изтече месец, а за Кмичиц не се чуваше нищо. Хората започнаха да дишат по-леко. По-заможната шляхта прибра обратно въоръжените си хора, които бе изпратила да пазят Водокти. Дребните шляхтичи копнееха за работа и почивка в собствените си селища, та също започнаха да се разотиват. А когато с течение на времето военният дух се уталожваше, у тази бедна шляхта все повече растеше желанието да преследва избягалия посредством закона и да предявява претенциите си пред съдилищата. Защото, макар присъдите да не можеха да достигнат самия Кмичиц, останало беше Любич, голямо и прекрасно имение, готово обезщетение за нанесените щети. При това желанието да водят процеси бе поддържано усърдно всред лауданската шляхта от панна Александра. На два пъти лауданските старейшини се събираха при нея на съвещание, а тя не само че участваше в тези съвещания, но ги ръководеше и удивляваше всички със своя съвсем не женски ум и толкова сполучливи мнения, та не един правник би могъл да й завиди. Тогава лауданските старейшини искаха да вземат Любич с оръжие и да го дадат на Бутримите, но девойката възразяваше решително.

— Не отвръщайте на насилието с насилие — казваше тя, — защото и вашата кауза няма да спечели от това; нека бъде на ваша страна пълна невинност. Той е човек богат и с връзки и в съдилищата ще намери поддръжници, а ако дадете най-малък повод, може да си навлечете нова беда. Нека вашето право бъде толкова ясно, че всеки съд, дори съставен от негови братя, да не може да реши другояче освен във ваша полза. Кажете на Бутримите да не вземат нито покъщнини, нито добитък и да оставят Любич на мира. Каквото им е необходимо, ще им го дам от Митруни, където има повече всякакви блага, отколкото е имало когато и да било във Волмонтовичи. Ако пан Кмичиц отново се покаже тук, и него да оставят на мира, докато няма присъда, и да не посягат на живота му. Помнете, че само докато той е жив, ще имате срещу кого да предявявате вашите претенции.

Така говореше умната девойка със здрав разум, а те славеха нейната мъдрост, без да му мислят, че отлагането може да се окаже и в полза на пан Анджей или най-малко, че му запазва живота. Може би Оленка искаше именно да осигури този нещастен живот пред някаква внезапна случка. Но шляхтата я послуша, защото от стари, прастари времена беше свикнала да смята за евангелие всичко, което излиза от устата на Билевичи; и Любич се запази непокътнат — а пан Анджей, ако се покажеше, би могъл да остане засега спокойно в Любич.

Но той не се показа. Вместо това месец и половина по-късно при девойката дойде пратеник с писмо, някакъв чужд, никому непознат човек. Писмото беше от Кмичиц и в него бе писано следното:

„От сърце любима, най-скъпа, непрежалима Оленка! Присъщо е на всяко творение и особено на човека, дори на най-лошия, да отмъщава за неправдите към него и ако някой му стори зло, тогава той е готов да му плати със същото. И ако аз изпосякох тази корава шляхта, Бог вижда, че това стана не поради някаква жестокост, а понеже — въпреки божието и човешкото право — избиха моите другари, без да вземат под внимание тяхната младост и висок произход, избиха ги така, както не би ги сполетяло никъде, нито дори у казаците или татарите. Не ще отричам, че ме овладя почти свръхчовешки гняв, но кой би се чудил на гняв, който води началото си от пролятата приятелска кръв? Духовете на покойните Кокошински, Раницки, Ухлик, Рекуч, Кулвец и Зенд, в разцвета на своята възраст и слава невинно съсечени, въоръжиха ръката ми тъкмо тогава, когато — кълна се в Бога — замислях да живея само в съгласие и дружба с цялата лауданска шляхта, тъй като исках да променя целия си живот в съгласие с твоите сладки съвети. Когато слушаш оплакванията срещу мене, не отхвърляй и моята защита и отсъди справедливо. Сега на мене ми е жал за тия хора от шляхтишкото селище, защото може да са пострадали и невинни, но когато войникът отмъщава за братска кръв, той не може да различи невинните от виновните и никого не щади. По-добре да не беше ставало това, което ме изложи в твоите очи. За чужди грехове и вини, за справедливия си гняв аз съм подложен на най-тежко за мене покаяние, защото, като те загубих, в отчаяние спя и в отчаяние се будя, без да мога да забравя нито тебе, нито любовта. Нека ме осъдят съдилищата мене, нещастия, нека сеймовете потвърдят присъдите. Нека разтръбят присъдата ми, нека ме лишат от чест и права, нека земята се разтвори под краката ми — всичко ще понеса, всичко ще претърпя, само ти, за Бога, не ме изхвърляй от сърцето си. Ще направя всичко, каквото поискат, ще дам Любич, след оттеглянето на неприятеля ще дам и оршанските си имоти; имам закопани в горите рубли, взети като плячка, и тях нека вземат, стига да ми кажеш, че ще ми останеш вярна, както ти заповядва от оня свят покойният ти дядо. Ти ми спаси живота, спаси сега и душата ми, дай ми възможност да изкупя извършеното зло, позволи ми да променя живота си, защото виждам вече, че ако ме напуснеш, и Господ-Бог ще ме напусне, а отчаянието ще ме тласне към още по-лоши дела…“

Кой може да отгатне колко милостиви гласове се надигнаха в душата на Оленка в защита на пан Анджей, кой би могъл да ги запише! Любовта е като горска семка, лети бързо с вятъра, но когато порасне като дърво в сърцето, навярно само със сърцето може да бъде изтръгнато. Билевичувна беше от ония, които силно обичат с честното си сърце, та със сълзи обля това писмо на Кмичиц. Но тя не можеше от първа дума да забрави всичко, всичко да прости. Разкаянието на Кмичиц навярно беше искрено, но душата му беше останала дива, а невъздържаната му натура едва ли се беше променила толкова много поради случилото се, та да може без страх да се мисли за бъдещето. Не думи, а дела се искаха в бъдеще от страна на пан Анджей. Пък и как би могла да каже тя на човек, който бе окървавил цялата околност, чието име никой от двата бряга на Лауда не изричаше без проклятие: „Ела! Заради труповете, пожарищата, кръвта и човешките сълзи ти давам своята любов и своята ръка.“

Ето защо тя му отговори другояче:

„Както казах на ваша милост, че не искам да те познавам и виждам, така ще държа и по-нататък, дори ако трябва да ми се разкъса сърцето. Злочестините, които нанесе ваша милост на хората тук, не се заплащат нито с богатство, нито с пари, защото умрелите не могат да бъдат възкресени. И не богатството си загуби ваша милост, а славата. Нека ти прости тази шляхта, която ваша милост изгори и изби, тогава ще ти простя и аз; нека те приеме тя, тогава ще те приема и аз; нека тя да се застъпи първа за тебе, тогава аз ще изслушам застъпничеството й. А понеже това никога не може да стане, търси, ваша милост, някъде другаде щастието си и най-напред Божията, не човешката прошка, защото Божията ти е по-необходима…“

Панна Александра обля със сълзи всяка дума на писмото, после го запечата с билевичовския пръстен и сама го занесе на пратеника.

— Откъде си? — попита тя, като изгледа тази странна фигура на полуселянин, полуслуга.

— От гората, господарке.

— А къде е господарят ти?

— Това нямам право да кажа… Но той е далеко оттук; аз пътувах пет дни и уморих коня си.

— Ето ти един талер! — каза Оленка. — А господарят ти не е ли болен?

— Здрав е като бик.

— А не е ли гладен? Но не се ли намира в нужда?

— Той е богат господар.

— Сбогом.

— Кланям се в краката ти.

— Кажи на господаря… чакай… кажи на господаря си… Бог да му помага…

Селянинът си отиде и отново затекоха дни, седмици без вест за Кмичиц; вместо това пристигаха новини по общите работи на страната, една от друга по-лоши. Войската на Ховански заливаше все по-широко Жечпосполита. Без да се смятат украинските земи, в самото Велико княжество бяха заети Полоцкото, Смоленското, Витебското, Мшчиславското, Минското и Новогродското воеводство; само част от Вилненското, Бжеско-литовското, Троцкото воеводство и Жмуджското староство още дишаха със свободни гърди, но и те всеки ден очакваха гости.

Изглежда, че Жечпосполита беше слязла на последното стъпало от своето безсилие, щом не можеше да даде отпор тъкмо на ония сили, които беше подценявала дори досега и с които винаги се беше борила победоносно. Вярно, че тези сили бяха подпомагани от неугасимия и постоянно възобновяващ се бунт на Хмелницки, истинска стоглава хидра; но въпреки бунта, въпреки изтощаването на силите в по-раншните войни и наблюдатели и бойци твърдяха, че само Великото княжество можеше и беше в състояние не само да отблъсне напора, но и да пренесе победоносно знамената извън собствените си граници. За зла чест вътрешните несгоди се изправяха като пречка за тая възможност и парализираха усилията дори на ония граждани, които бяха готови да жертват живота и имота си.

В това време в още незаетите земи пристигаха хиляди бежанци както от шляхтата, така и от простолюдието. Градовете, градчетата и селата в Жмудж бяха пълни с хора, изпаднали в беда и отчаяние от военните неуспехи. Местното население нито можеше да подслони всички, нито да им даде достатъчно храна — затова много пъти хора от по-долните съсловия умираха от глад; често те вземаха насила онова, което им се отказваше; оттук размириците, битките и разбойничествата ставаха по-чести.

Зимата беше необикновена по своята суровост. Дойде най-сетне април, а дебел сняг покриваше не само горите, но и полето. Когато миналогодишните запаси се изчерпаха, а нови още нямаше, започна да върлува глад, брат на войната, и той разпростираше все по-широко владичеството си. Когато човек излезеше от къщи, не беше рядкост да види човешки трупове по полята край пътищата, вкочанени, изгризали от вълците, които се бяха размножили необикновено много и на цели стада се приближаваха до самите села и шляхтишки селища. Воят им се смесваше с човешкия зов за милост; защото по горите, по полята и до самите села нощем светеха многобройни огньове, край които бедняци грееха премръзналите си крайници, а минеше ли някой, тичаха подире му и го молеха за пари, за хляб, за милосърдие, като стенеха, проклинаха и заплашваха едновременно. Суеверен страх обхвана човешките умове. Мнозина твърдяха, че тези толкова неуспешни войни и тия небивали досега бедствия са свързани с името на краля. С готовност обясняваха, че буквите J. C. R., изрязани върху монетите, означават не само Joannes Casimirus Rex^[37], но и Initium Calamitatis Regni^[38]. А щом в още необхванатите от войната провинции се създаваше такъв страх и безредие, лесно можем да се досетим какво ставаше там, където вече тъпчеше огненият крак на войната. Цялата Жечпосполита беше разкапана, разкъсвана от партизански бойни групи, болна и в треска, като човек пред смъртта. Предричаха се също нови външни войни и вътрешни размирици. Причини за това не липсваха. Разни могъщи в Жечпосполита родове, обзети от вихъра на несъгласието, се гледаха като неприятелски държави, а след тях цели земи и околии образуваха враждебни лагери. Така именно беше в Литва, където острата свада между Януш Радживил, велик хетман^[39], и Гошевски, полеви хетман, а едновременно подскарби на великото литовско княжество, се беше превърнала в открита война. На страната на подскарбия застанаха силните Сапехи, на които отдавна беше като трън в окото мощта на радживиловския дом. Тези противници хвърляха наистина тежки обвинения срещу великия хетман: че в желанието си да придобие слава само за себе си погубил войската при Шклов и предал страната в плячка; че повече се стремял към правото на рода си да заседава в сеймовете на германската империя, а не се грижел за благото на Жечпосполита; че дори мислел за независима корона, че преследвал католиците…

И често пъти се стигаше до боеве между привържениците на двете страни, уж без знанието на главните съперници, а съперниците изпращаха един срещу друг оплаквания във Варшава, враждите им се отразяваха и в сеймовете, а на място се ширеше произвол и осигуряваше безнаказаност, защото такъв като Кмичиц можеше да бъде сигурен в покровителството на един от тия могъщи противници, щом застанеше на негова страна срещу другия.

В това време неприятелят вървеше напред свободно, без да среща никаква съпротива, като само тук-таме се сблъскваше със замъците.

При тия обстоятелства всички в Лауданския край трябваше да живеят нащрек и с оръжие в ръка, особено защото хетманите не бяха наблизо, тъй като и двамата се разправяха с неприятелските войски, наистина без да могат да постигнат нещо особено, но поне с партизански действия да ги тревожат и да спират достъпа им в свободните още воеводства. Отделно и Павел Сапеха оказваше съпротива и печелеше слава. Януш Радживил, прославен воин, чието име беше страшно за неприятеля чак до загубата при Шклов, дори нанесе няколко по-значителни удара. Гошевски ту се биеше, ту с преговори се опитваше да спре напора; двамата предводители изтегляха войски от зимните квартири и откъдето можеха, като знаеха, че с идването на пролетта войната ще пламне отново, но войските бяха малко, държавното съкровище празно, а от заетите вече воеводства не можеше да се събира народно опълчение, защото неприятелят пречеше. „За това трябваше да се помисли преди боя при Шклов — казваха привържениците на Гошевски, — сега е късно.“ И наистина беше късно. Коронни войски не можеха да дойдат на помощ, тъй като всички бяха в Украйна и водеха тежки боеве срещу Хмелницки, Шереметиев и Бутурлин.

Само вестите за героичните боеве, които идваха от Украйна, за превзетите градове, за небивалите походи подкрепяха донякъде потиснатите сърца и насърчаваха към отбрана. Носеха се също с шумна слава имената на коронните хетмани, а наред с тях и името на пан Стефан Чарнецки се чуваше все по-често от устата на хората, но славата не можеше да замести нито войската, нито помощта и литовските хетмани отстъпваха постепенно, без да престават да се карат помежду си по пътя.

Най-сетне Радживил спря в Жмудж. Заедно с него се върна и временното спокойствие в лауданската земя. Само калвинистите, добили смелост поради близостта на началника си, започнаха да вдигат глави из градовете, да своеволничат и да нападат черквите, но вождовете на различни доброволчески и неизвестно чии партизански групи, които под знамето на Радживил, Гошевски или на Сапехите грабеха страната, се изпокриха в горите, разпуснаха нехранимайковците си и успокоени, хората си отдъхнаха.

А понеже от съмнението лесно се преминава към надежда, изведнъж по-добър дух зацари в Лауда. Панна Александра си седеше спокойно във Водокти. Пан Володиовски, който продължаваше да живее в Пацунеле и тъкмо сега бе започнал постепенно да оздравява, разпространяваше вести, че напролет кралят ще дойде с наемни хоронгви и тогава войната изведнъж ще вземе друг обрат. Подкрепената с надежда шляхта започна да излиза на полето с плугове. Снеговете също се разтопиха и по брезовите клонки се появиха първите леторасли. Лауда се разля широко. По-ясно небе светеше над околността. По-висок дух овладяваше хората.

Изведнъж се случи нещо, което отново смути лауданската тишина, откъсна ръцете от лемежите и не позволи на сабите да се покрият с червена ръжда.

Седма глава

Както се каза, пан Володиовски, стар и славен воин, макар и млад човек, живееше временно в Пацунеле у Пакош Гащовт, пацунелски патриарх, който се славеше като най-богат човек между цялата дребна лауданска шляхта. Трите си дъщери, които бе оженил за Бутрими, той бе дарил щедро с много сребро, като на всяка даде по сто талера освен живия инвентар и толкова хубава прикя, че много шляхтички от голям род нямаха по-добра. Другите му три дъщери бяха девойки, живееха при него и те се грижеха за пан Володиовски, чиято ръка ту почваше да оздравява, ту отново се вдървяваше, когато времето почнеше да се разваля. Всички лауданци се грижеха много за тая ръка, защото бяха видели как действаше при Шклов и Сепелов, и общо беше мнението, че по-добра трудно би се намерила в цяла Литва. Затова в цялата околност ограждаха младия полковник с необикновена почит. Гащовтови, Домашевичи, Гошчевичи и Стакяни, а след тях и другите редовно изпращаха в Пацунели риба, гъби и дивеч, сено за конете и катран за каруците, та рицарят и прислугата му да не бъдат лишени от нищо. Винаги когато той се почувстваше зле, тичаха бързешком за бръснаря в Поневеж — с една дума, всички се надпреварваха с услугите си.

И пан Володиовски беше толкова добре тук, та макар че в Кейдани можеше да има и по-големи удобства, и славен медик, щом пожелае, той стоеше в Пацунеле, а старият Гащовт го държеше с радост и го гледаше като писано яйце, защото необикновено много повишаваше значението му в цяла Лауда фактът, че има толкова знаменит гост, който би могъл да прави чест и на самия Радживил.

След като разгроми и прогони Кмичиц, влюбената в пан Володиовски шляхта намисли и реши да го ожени за панна Александра. „Какво ще й търсим мъж по света! — казваха старейшините на нарочното събрание, на което бе разглеждан този въпрос. — Щом оня изменник се опозори така с престъпните си действия, че ако е жив, трябва да бъде предаден на палача, тогава и тя трябва да го е изхвърлила вече от сърцето си, понеже и така беше предвидено в специална клауза на завещанието. Нека пан Володиовски се ожени за нея. Като настойници ние можем да позволим това и тогава тя ще получи за мъж благороден кавалер, а ние съсед и вожд.“

Когато това мнение беше прието единодушно, старейшините отидоха най-напред при пан Володиовски, който, без да му мисли много, се съгласи с всичко, а после при „господарката“, която помисли още по-малко и се противопостави решително. „С Любич — каза тя — имаше право да се разпорежда само покойният и това имение не може да бъде отнето от пан Кмичиц, докато съдът не го осъди на смърт; що се отнася до моята женитба, дори не споменавайте това. Прекалено много болка нося в себе си, та не мога да мисля за нещо подобно… Оня изхвърлих от сърцето си, но тоя, дори да е най-достоен, не ми го довеждайте, защото изобщо няма да изляза да го посрещна.“

Нямаше какво да се каже на такъв решителен отказ и шляхтата се върна по домовете си силно разтревожена; по-малко се разтревожи пан Володиовски, а най-малко младите дъщери на Гащовт: Терка, Маришка и Зоня. Те бяха едри и румени девойки, косите им с цвета на лен, очите като незабравки, а плещите широки. Пацунелките изобщо се славеха с хубостта си; когато вървяха на група към черквата, човек би казал, че това са цветя в ливада! А тези три бяха най-хубавите между пацунелките; освен това старият Гащовт не се скъпеше да харчи за образованието им. Органистът от Митруни ги бе научил да четат, да пеят черковни песни, а най-голямата, Терка, и да свири на лютня. Те имаха добри сърца и се грижеха нежно за пан Володиовски, като една друга се надпреварваха в грижите и вниманието си. За Маришка се приказваше, че е влюбена в младия рицар; в тия приказки обаче не се съдържаше цялата истина, защото не само тя, но и трите бяха влюбени до забрава. Той също ги обичаше безкрайно много, особено Маришка и Зоня, тъй като Терка имаше обичай прекалено много да кори мъжката изменчивост.

Много пъти се случваше през дългите зимни вечери старият Гащовт да отиде да спи, след като си пийнеше греяна водка с подправки, а те оставаха с пан Володиовски край камината; недоверчивата Терка преде къделя, сладката Мариша се занимава с чистене на пух, а Зоня навива преждата от вретената на гранки. Но когато пан Володиовски започне да разказва за войните, в които е участвал, или за чудесиите, които е видял в разните магнатски дворове, тогава работата престава, момичетата зяпват в устата му и току някоя викне от удивление: „Ах, аз не съм на земята! Скъпи вие мой!“ А друга отговори: „Цяла нощ няма да склопя очи!“

А пан Володиовски, колкото повече оздравяваше и от време на време вече започваше свободно да владее сабята, ставаше по-весел и разказваше с все по-голяма готовност. Така една вечер те бяха седнали, както обикновено след вечеря, пред камината, изпод която ярка светлина осветяваше цялата тъмна стая, и още отначало бяха започнали да се шегуват. Момичетата искаха пан Володиовски да им разказва, а той молеше Терка да му запее нещо при съпровод на лютня.

— Сам запей, ваша милост! — отговаряше тя и отблъскваше инструмента, който й подаваше пан Володиовски. — Аз имам работа. Като си бил по света, разни песни трябва да си научил.

— Разбира се, че съм научил. Но днес нека бъде така: аз ще запея най-напред, а ваша милост, панно, след мене. Работата няма да пропадне. Ако те молеше жена, надали щеше да отказваш, но на мъж винаги се противиш.

— Защото това заслужава.

— И мене ли така презираш, ваша милост?

— Ах, как щяло! Пей вече, ваша милост.

Пан Володиовски задрънка на лютнята, придаде смешен израз на лицето си и започна с фалшив глас:

Никой тук не иска да ме знае,

никоя мома не ме желае.

— О, това не е вярно! — прекъсна го Мариша, която се изчерви като малина.

— Това е войнишка песен — каза пан Володиовски, — която пеехме в зимните квартири, когато желаехме някоя добра душа да се смили над нас.

— Аз бих се смилила първа.

— Благодаря, ваша милост панно. Щом е така, няма защо да пея повече, а да предам лютнята в по-достойни ръце.

Този път Терка не отблъсна инструмента, защото я развълнува песента на пан Володиовски, в която — право казано — имаше повече хитрост, отколкото истина; и тя веднага подръпна струните, сви уста и започна да пее:

За люляк не ходи из тоя лес,

от момък се пази като от пес!

Сърцето ти с отрова ще сломи,

на влюбения в теб кажи: „Ами!“

Пан Володиовски така се развесели, та чак се хвана за хълбоците от радост и възкликна:

— Всичките ли момчета са изменници? А военните, ваша милост?

Панна Терка сви още по-силно устата си и изпя с двойна енергия:

По-лоши от псета, по-лоши от псета!

— Не обръщай внимание на Терка, ваша милост, тя си е все такава! — каза Мариша.

— Как няма да й обръщам внимание — отговори пан Володиовски, — когато се изказа толкова зле за цялото военно съсловие, че от срам не смея да погледна хората в очите.

— Ти, ваша милост, искаш да пея, а после се шегуваш с мене и ми се надсмиваш — отговори Терка намусена.

— Аз не нападам пеенето, а лошите думи за военните — отвърна рицарят. — Що се отнася до пеенето, трябва да призная, че и във Варшава не съм чувал толкова прекрасни трели. Трябва само да облекат ваша милост като мъж и би могла да пееш в „Свети Ян“, която черква е катедрална и кралското семейство има там свой трон.

— А защо ще трябва да я облекат като мъж? — попита най-младата, Зоня, чието любопитство се възбуди, като споменаха Варшава и кралското семейство.

— Защото там в хора не пеят жени, а само мъже и млади момчета; едни с дебел глас, с какъвто никакъв тур няма да зареве, други толкова тънко, че и на цигулка не може по-тънко. Слушал съм ги много пъти, когато бяхме заедно с нашия велик и непрежалим украински воевода^[40] на избора на сегашния ни милостив господар. То е истинско чудо, чак душата изхвръква от човека! Там има много музиканти: там е Форстер, славен с изкусните си трели, и Капула, и Джан Батиста, и Елерт, майстор на лютнята, и Морен, и Милчевски, знаменит композитор. Всички те, когато гръмнат заедно в черквата, все едно, че слушаш хор от серафими.

— Ах, сигурно е така! Точно така! — каза Мариша и скръсти ръце като за молитва.

— А краля често ли си виждал, ваша милост? — питаше Зоня.

— Така съм приказвал с него, както с ваша милост, панно. След берестецката битка той ме прегърна за главата. Храбър господар и толкова милостив, че който веднъж го зърне, трябва да го обикне.

— Ние го обичаме и без да сме го видели!… А винаги ли носи короната на главата си?

— За да ходи всеки ден с корона, трябва да има желязна глава. Короната си стои в черквата, от което расте и значението й, а негово величество кралят носи черна шапка, украсена с брилянти, които пръскат светлина по целия замък…

— Казват, че кралският замък бил по-великолепен дори от кейданския?

— От кейданския? Кейданският е нищо пред него! Оня е грамадна сграда, цялата зидана, та никакво дърво няма да видиш по нея. Замъкът има два реда стаи, една от друга по-великолепни. В тях ще видите различни войни и победи, изобразени по стените с четка, като например подвизите на Зигмунд ІІІ и Владислав; човек не може да се нагледа на това, понеже всичко е като живо; цяло чудо, че не се движи и че тия, които се бият, не вдигат шум. Но това вече никой не може да постигне, дори и най-големият художник. А някои стаи са целите от злато; столовете и пейките са покрити с бисьора или лама^[41], масите са от мрамор и алабастър, а колко са раклите, калъфите, часовниците, които показват времето и денем, и нощем, това и на волска кожа не може да се запише. Кралят и кралицата се разхождат по тези стаи и се радват на богатствата им; а вечер в театъра имат още по-големи развлечения…

— Какво е това театър?

— Как да ви кажа, ваша милост панни… Това е такова място, където играят комедии и правят разни майсторски италиански скокове. Стаята е колкото голяма черква, цялата с великолепни колони. От едната страна седят тези, които искат да гледат, а от другата са наредени разните майстории. Едни се издигат или слизат надолу; други чрез винтове се въртят на разни страни; веднъж показват мрак с облаци, после приятна светлина; горе небе със слънце или със звезди, а долу понякога ще видиш страшния ад…

— Господи, Иисусе Христе! — възкликнаха пацунелките.

— … с дяволи. Понякога безкрайно море, а по него кораби и сирени. Едни лица се спущат от небето, други излизат от земята.

— Само ада не бих искала да видя! — възкликна Зоня. — И ми е чудно, че хората не бягат при толкова страшна гледка.

— Не само не бягат, но и се потупват от удоволствие — отговори пан Володиовски, — защото всичко това е нагласено, не е истинско, и като се прекръстиш, не изчезва. В тая работа злият дух няма нищо общо, а само човешкото майсторство. Дори и епископи ходят там заедно с кралското семейство, и разни големци, които после сядат на пир с краля, преди да отидат да спят.

— А какво правят сутрин и през деня?

— Това зависи от настроението им. Като станат сутрин, вземат си банята. Това е една такава стая, в която няма под, а калаен трап, който блести като сребро, и в този трап вода.

— Вода в стая… де се е чуло?

— Така е… и расте или намалява според волята ти; може също така да е топла или съвсем студена, понеже там има тръби с канелки, по които идва и една, и друга. Врътнеш, ваша милост, канелката и така почне да тече, че можеш и да плуваш в стаята като в езеро… Никой крал няма такъв замък като нашия милостив господар; това се знае, чуждите посланици разправят същото; и никой крал не владее такъв знаменит народ, защото, макар по света да има разни знаменити нации, все пак Бог в милосърдието си най-много е надарил нашата.

— Щастлив е нашият крал! — въздъхна Терка.

— Разбира се, че би бил щастлив, ако не бяха обществените работи, ако не бяха несполучливите войни, които гнетят Жечпосполита заради нашите грехове и несъгласия. Всичко това тежи върху кралските плещи, а на това отгоре и укори му правят в сеймовете заради нашите вини. А какво е виновен той, че не искат да го слушат?… Тежки времена дойдоха за отечеството, толкова тежки, колкото още никога не е имало. И най-жалкият неприятел вече се отнася пренебрежително с нас, които до неотдавна воювахме щастливо с турския султан. Така Бог наказва суетността. Хвала му, че ръката ми вече се движи добре… тъй като е време, крайно време да си спомня за милото отечество и да тръгна на война. Грях е да бездейства човек в такива тежки времена.

— Само за заминаване не споменавай, ваша милост.

— Не може да бъде другояче. Добре ми е тук между вас, но колкото ми е по-добре, толкова ми е по-зле. Нека там умните да решават по сеймовете, а войникът копнее за бойното поле. Докато е живот, дотогава и служба. След смъртта — Бог, който гледа в сърцата, най-добре ще награди тези, които служат не за повишения, а от обич към отечеството… А такива като че ли са все по-малко и затова дойде този черен час за нас.

Очите на Мариша започнаха да се навлажняват, докато накрая се напълниха със сълзи, които бликнаха по румените й бузи.

— Ти, ваша милост, ще заминеш и ще забравиш, а ние тук сигурно ще изсъхнем. Кой ще ни брани тук от нападатели?

— Ще замина, но ще запазя благодарността си. Рядко има толкова добри хора както в Пацунеле!… А вие, ваша милост панни, все още ли се страхувате от тоя Кмичиц?

— Разбира се, че се страхуваме. Майките плашат тук децата си с него като с върколак.

— Той няма да се върне вече, а и да се върне, не ще бъдат с него тези нехранимайковци, които — като имам пред очи онова, което говорят хората — са били по-лоши от него. Жалко е дори, че такъв добър воин се е опозорил така и е загубил славата и имота си.

— И панна Александра.

— И панна Александра. Много хубави работи разправят за нея.

— Сега тя, горката, по цели дни само плаче и плаче…

— Хм! — каза пан Володиовски. — Но едва ли плаче за Кмичиц?

— Кой знае! — каза Мариша.

— Толкова по-зле за нея, защото той няма вече да дойде тук; хетманът е върнал част от лауданците по домовете им, та сега тук има достатъчно сили. Без съд ще го съсечем веднага. Той сигурно знае, че лауданците са се върнали, и дори носа си няма да покаже тук.

— Като че ли нашите отново ще тръгват — каза Терка, — защото само за кратко време получили позволение да си дойдат по домовете.

— Ами! — каза пан Володиовски. — Хетманът ги е разпуснал, защото в съкровището няма пари. Истинско нещастие! Когато хората са най-необходими, трябва да бъдат връщани… Но лека нощ вече, ваша милост панни, време е за спане. И нека да не се присъни на някои от вас пан Кмичиц с огнен меч…

След тия думи пан Володиовски стана от пейката и тръгна да си върви, но едва направи крачка към стаичката си, когато внезапно се чу шум в пруста и някакъв глас започна да вика пронизително зад вратата.

— Хей там! В името Божие! Отворете по-скоро, по-скоро!…

Момичетата се уплашиха страшно; пан Володиовски скочи към стаичката за сабята си, но още не бе успял да се върне с нея, когато Терка отвори и в стаята се втурна непознат човек, който се хвърли в краката на рицаря.

— Помощ, светлейши полковнико!… Отвлякоха господарката!…

— Коя господарка?

— На Водокти…

— Кмичиц! — възкликна пан Володиовски.

— Кмичиц! — извикаха момичетата.

— Кмичиц! — повтори пратеникът.

— Кой си ти? — попита пан Володиовски.

— Надзирател от Водокти.

— Ние го познаваме! — каза Терка. — Той носеше лекарства за ваша милост.

Изведнъж иззад печката се измъкна сънлив старият Гащовт, а на вратата се появиха двамата слуги на пан Володиовски, привлечени от шума в стаята.

— Оседлайте конете! — викна пан Володиовски. — Единият от вас да тръгне за Бутрими, другият да ми докара коня!

— Аз вече бях в Бутрими — каза надзирателят, — защото там е най-близо. Те ме изпратиха при ваша милост.

— Кога отвлякоха господарката? — питаше Володиовски.

— Току-що… Там още колят слугите… Аз успях да стигна до коня.

Старият Гащовт потърка очи.

— Какво? Панна Александра отвлечена?

— Да… Кмичиц я отвлякъл! — каза пан Володиовски. — Отиваме на помощ!

След това се обърна към пратеника.

— Тръгвай за Домашевичи — каза той, — да дойдат с пушки!

— Хайде и вие, кози! — викна внезапно старият на дъщерите си. — Хайде, кози! Тръгвайте по селото да будите шляхтата, нека вземат сабите си! Кмичиц отвлякъл панна Александра… Така ли?… Боже прости! Разбойник, нехранимайко… ами?

— И ние ще отидем да будим — каза Володиовски, — да стане по-бързо. Тръгвайте! Чувам, че конете са вече тук.

След малко възседнаха конете, с пан Володиовски тръгнаха двамата му прислужници: Огарек и Сируч. Всички полетяха по пътя между къщите на селището и почнаха да удрят по вратите, по прозорците и да викат до небесата:

— Грабвайте саби! Грабвайте саби! Господарката на Водокти е отвлечена! Кмичиц е в околността!…

Чуеше ли виковете, този и онзи изскачаше от къщи да види що става, а щом разбереше каква е работата, сам почваше да крещи: „Кмичиц е в околността! Господарката отвлечена!“ — и като крещеше така, затичваше се презглава към обора, за да оседлае коня си, или към къщата, за да напипа в мрака сабята си на стената. Все повече гласове повтаряха: „Кмичиц е в околността!“ В селището настана движение, започнаха да блясват светлини, чу се плач на жени, лай на кучета. Накрай шляхтата се изсипа на пътя, едни на коне, а други пеш. В сянката над човешките глави лъщяха саби, пики, бойни косери, дори и железни вили.

Пан Володиовски изгледа отряда, веднага разпрати петнайсетина души на разни страни, а с останалите тръгна напред.

Ездачите вървяха начело, пешите след тях и отиваха към Волмонтовичи, за да се съединят с Бутримите. Часът беше десет вечерта, нощта светла, при все че луната не беше още изгряла. Тези шляхтичи, които великият хетман току-що беше върнал от войната, веднага се строиха в редици; другите, именно пешеходците, вървяха не толкова стегнато, дрънкаха оръжието си, приказваха и се прозяваха високо, а понякога проклинаха вражеския Кмичиц, който им бе нарушил сладкия сън; така стигнаха чак до Волмонтовичи, пред което ги посрещна въоръжен отряд.

— Стой! Кой иде? — започнаха да викат гласове от този отряд.

— Гащовти!

— Ние сме Бутрими, Домашевичите вече дойдоха.

— Кой ви предвожда? — попита пан Володиовски.

— Юзва Безноги, на твоите услуги, пане полковник.

— Имате ли сведения?

— Отвлякъл я е в Любич. Прекосили през блатата, за да не минават през Волмонтовичи.

— В Любич? — попита пан Володиовски учуден. — Да не мисли той там да се защитава? Та Любич не е крепост?

— Изглежда, че вярва на силите си. Има около двеста души! Навярно иска да прибере имуществото от Любич; разполага с коли и много товарни коне. Не ще да е знаел, че нашите са се завърнали от войската, защото действа смело.

— Много хубаво! — каза пан Володиовски. — Няма да ни се измъкне. Колко пушки имате?

— Ние, Бутримите, около трийсет, Домашевичите два пъти по толкова.

— Добре. Нека петдесет души с пушки да тръгнат под ваше предводителство, за да пазят преминаването през блатата — бързо! Останалите ще дойдат с мене. Не забравяйте за брадви!

— Слушам!

Настана движение; малък отряд тръгна в тръс към блатата, воден от Юзва Безноги.

В това време пристигнаха петнайсетината Бутрими, разпратени преди това при другите шляхтичи.

— Гошчевичите няма ли ги? — попита пан Володиовски.

— О! Значи, ваша милост пан полковник!… Слава Богу! — извикаха новопристигналите. — Гошчевичите вече идват… Чуват се през гората. Знаеш ли, ваша милост, че я отвлякъл в Любич?

— Зная. Няма да отиде далеко с нея.

Наистина Кмичиц не беше взел предвид единствената опасност за дръзката си акция, той не знаеше, че значителни сили от шляхтата току-що се бяха върнали по домовете си. Смяташе, че шляхтишките селища са пусти както при първия му престой в Любич; вместо това сега, като се смятат и Гошчевичите, без Стакяните, които не можаха да дойдат навреме, пан Володиовски можеше да изведе срещу него около триста саби, и то хора обучени и свикнали да воюват.

Все повече шляхтичи пристигаха във Волмонтовичи.

Най-сетне дойдоха и Гошчевичите, очаквани с нетърпение. Пан Володиовски строи отряда си и сърцето му чак пърхаше от радост, като гледаше колко лесно и с какво умение застанаха в редици. От пръв поглед можеше да се познае, че това са войници, а не обикновена разпусната шляхта. Пан Володиовски се зарадва и поради това, защото си помисли, че скоро ще ги поведе и по-далече.

Понесоха се в тръс към Любич през оная гора, през която по-рано Кмичиц преминаваше всеки ден. Беше минало вече полунощ. Най-сетне луната изгря на небето и освети гората, пътя и бойците, разчупи бледите си лъчи върху острията на пиките, отразяваше се в лъскавите саби. Шляхтата разговаряше тихо за необикновеното събитие, което ги бе изтръгнало от леглата.

— Тук минаваха разни хора — казваше един от Домашевичите. — Мислехме, че са бегълци, а то навярно са били негови шпиони.

— То се знае. Всеки ден разни чужди просяци се отбиваха във Водокти уж за милостиня — отговори друг.

— А какви са тия войници при Кмичиц?

— Слугите от Водокти казват, че били казаци. Може би Кмичиц се е сдушил с Ховански или Золтаренко. Досега беше разбойник, а сега е явен предател.

— Как е могъл да докара чак тук казаци?

— С такава голяма банда не е лесно да се промъкне. Първата наша хоронгва би го задържала по пътя.

— Първо, могъл е да се движи през горите и, второ, малко ли панове се навъртат с дворцови казаци? Кой ще ги различи от неприятеля; ако са ги питали, те са казвали, че са придворни войници.

— Той ще се защитава — казваше един от Гошчевичите, — защото е храбър и решителен човек, но нашият полковник ще се справи с него.

— А пък Бутримите са се заклели, че дори един върху друг да паднат, той няма да им се измъкне жив оттук. Те са страшно озлобени срещу него.

— О! А като го съсечем, срещу кого ще се жалят за стореното им зло? По-добре да го хванем жив и го предадем на съда.

— Какво ще мислим сега за съд, когато всички са се объркали съвсем! Знаете ли, ваша милост панове, какво приказват хората? Че и шведите може да почнат война срещу нас.

— Опазил ни Бог!… Московската сила и Хмелницки! Само шведите липсват, за да дойде последният час на Жечпосполита.

Изведнъж пан Володиовски, който яздеше начело, се обърна и каза:

— Тихо там, ваша милост панове!

Шляхтата млъкна, защото Любич вече се виждаше. След четвърт час се приближиха на по-малко от двеста метра от имението. Всички прозорци светеха; светеше чак на двора, където беше пълно с въоръжени хора и коне. Никъде никаква стража, никаква предпазливост — изглежда, че пан Кмичиц прекалено много вярваше на силите си. Като се приближиха още, пан Володиовски с един поглед позна казаците, с които се беше толкова навоювал още през времето на великия Йереми, а после под командването на Радживил, затова измърмори на себе си:

— Ако това са чужди казаци, тоя нехранимайко го е прекалил!

И продължи да гледа, като спря целия отряд. Суетнята на двора беше страшна. Едни казаци светеха с факли, други тичаха на всички страни, излизаха и влизаха вкъщи, изнасяха вещи, товареха вързопи в колите; други извеждаха коне от конюшните, добитък от оборите; викове, подвиквания един към друг и заповеди се кръстосваха на всички страни. Светлината на факлите сякаш осветяваше пренасяне на арендатор в ново имение.

Кшищоф Домашевич, най-старият между Домашевичите, се приближи до пан Володиовски.

— Ваша милост! — каза той. — Целия Любич искат да натоварят на колите.

— Няма да откарат — отвърна пан Володиовски — не само Любич, но и собствената си кожа. Не мога обаче да позная Кмичиц, който е опитен войник. Никаква стража!

— Защото силата му е голяма; струва ми се, че са повече от триста души. Ако не бяхме се върнали от войската, можеше посред бял ден да мине с колите през всичките шляхтишки селища.

— Добре! — отговори пан Володиовски. — Ами само тоя ли път води за имението?

— Само тоя, защото отзад са блата и мочурища.

— Това е хубаво… Слизайте от конете, ваша милост панове!

Послушната на заповедта шляхта веднага скочи от седлата; след това пешите редове се сляха в дълга линия и започнаха да обграждат къщата заедно със стопанските сгради.

Пан Володиовски се приближи с главния отряд към портата.

— Чакайте команда! — каза той тихо. — Да не се стреля без заповед.

Едва няколко десетки крачки отделяха шляхтата от портата, когато най-сетне ги забелязаха от двора. Двайсетина души дотърчаха заедно до оградата, наведоха се през нея и започнаха напрегнато да се взират в мрака, а заплашителни гласове се развикаха:

— Хей, що за хора сте там?

— Alt! — викна пан Володиовски. — Огън!

Изстрели от всички пушки, с които разполагаше шляхтата, изтрещяха изведнъж; но ехото им не се беше още отбило от сградите, когато отново се чу гласът на пан Володиовски:

— Бегом!

— Бий, убивай! — викнаха в отговор лауданците и се хвърлиха напред като поток.

Казаците отговориха с гърмежи, но вече нямаха време да напълнят повторно пушките си. Тълпата шляхтичи стигна до портата, която веднага рухна под напора на въоръжените мъже, закипя бой на двора, между колите, конете, вързопите. Напред като стена вървяха силните Бутрими, най-опасни при ръкопашен бой и най-настървени срещу пан Кмичиц. Те вървяха, както стадо глигани върви през млади горски храсти, като троши, тъпче, унищожава и сече до забрава; зад тях напираха Домашевичи и Гошчевичи.

Хората на Кмичиц се отбраняваха храбро иззад колите и сандъците; започнаха също така да стрелят и от всички прозорци на къщата, и от покрива, но рядко, защото факлите бяха стъпкани и угаснаха, та беше трудно да различат своите от неприятелите. След малко казаците бяха изблъскани от двора към къщата и конюшните; разнесоха се викове за милост. Шляхтата тържествуваше.

Но когато тя остана сама на двора, огънят от къщата веднага се оживи. Всички прозорци настръхнаха с цевите на пушките и град от куршуми започна да се сипе на двора. По-голямата част от казаците се скриха в къщата.

— Към къщата! Към вратата! — извика пан Володиовски.

И наистина под самите стени не можеха да вредят изстрелите нито от прозорците, нито от покрива. Въпреки това положението на нападателите беше тежко. Те не можеха да мислят за атака към прозорците, тъй като там щеше да ги посрещне огън право в лицето; затова пан Володиовски заповяда да секат вратата.

Но и това не беше лесно, вратата беше по-скоро крепостна преграда, направена от кръстосани дъбови греди, по които бяха набити един до друг грамадни гвоздеи, та брадвите се нащърбяваха в големите им глави, без да могат да докоснат дървото. От време на време най-силните мъже натискаха вратата, но и това напразно! Зад нея бяха препречени железни пръти, а беше подпряна и с колове. Бутримите обаче сечеха яростно. Домашевичите и Гошчевичите атакуваха вратите, които водеха към кухнята и съкровищницата.

След един час напразни усилия хората с брадвите се смениха. Някои кръстовки се откъртиха, но на тяхно място се появиха цевите на мускети. Отново изтрещяха гърмежи. Двама Бутрими паднаха на земята с простреляна гръд. Другите, вместо да се смутят, почнаха да секат още по-ожесточено.

По заповед на пан Володиовски запушиха отворите със свити на топки дрехи. В това време откъм пътя се чуха нови викове, това бяха Стакяните, които пристигаха в помощ на братята си, а заедно с тях и въоръжени селяни от Водокти.

Изглежда, че пристигането на тази нова помощ разтревожи обсадените, тъй като веднага някакъв глас започна да вика гръмко иззад вратата:

— Стой там! Не сечи! Слушай… Стой, дявол да го вземе!… Да се разберем.

Володиовски заповяда да прекъснат работата и попита:

— Кой се обажда?

— Оршанският хоронжи Кмичиц! — гласеше отговорът. — А с кого говори?

— Полковник Михал Йежи Володиовски.

— Моите почитания! — обади се гласът иззад вратата.

— Не е време за поздрави… Какво искаш, ваша милост?

— По-правилно е аз да попитам какво искаш, ваша милост? Ти мене не ме познаваш, аз тебе също… Защо ме нападаш?

— Изменнико! — викна пан Михал. — С мене са хората от Лауда, които се върнаха от войната, и те имат сметки с тебе за разбойничеството ти и за невинно пролятата кръв, както и за тази девойка, която си отвлякъл сега! А знаеш ли какво значи raptus puellae?^[42] С живота си ще платиш!

Настана кратко мълчание.

— Не би могъл да ме наречеш втори път изменник, ако не беше вратата, която ни разделя — каза отново Кмичиц.

— Отвори я тогава… Не ти преча!

— Преди това още много лаудански псета ще изпружат крака. Няма да ме хванете жив!

— Тогава пукнал ще те извлечем за главата. Все ни е едно!

— Слушай добре, ваша милост, и запомни това, което ще кажа. Ако не ни оставите на мира, имам тук буре с барут и фитил, който е вече запален; ще вдигна във въздуха къщата и всички, които са тук, както и себе си… Кълна се в Бога! Елате сега да ме хващате!

Този път настана още по-дълга тишина. Пан Володиовски напразно търсеше отговор. Шляхтата започна да се споглежда ужасена. Толкова дива енергия имаше в думите на Кмичиц, че всички повярваха в заплахата. Цялата победа можеше да се свърши с една искра в барута и Билевичувна да бъде загубена завинаги.

— За Бога! — викна някой от Бутримови. — Той е луд човек! Той е готов да стори това.

Внезапно на пан Володиовски хрумна щастлива, както му се струваше, мисъл.

— Има и друг начин! — викна той. — Излез на дуел с мене със саби, изменнико! Ако ме повалиш, ще си отидеш свободно!

Известно време нямаше отговор. Лауданските сърца биеха неспокойно.

— Със саби? — попита най-сетне Кмичиц. — Това може да стане!

— Ако не трепереш от страх, ще стане!

— Даваш ли честна дума, че ще си отида свободно?

— Давам…

— Дума да не става! — викнаха няколко души от Бутримите.

— Тихо, ваша милост панове, дявол да го вземе! — викна пан Володиовски. — Ако не щете, нека вдигне и себе си, и вас във въздуха.

Бутримите млъкнаха, след малко един от тях рече:

— Да бъде така, както иска ваша милост…

— Е, какво става там? — попита Кмичиц подигравателно. — Сивковците съгласни ли са?

— И ще се закълнат върху мечовете си, ако ваша милост искаш.

— Нека се заклеват!

— Всички тук, ваша милост панове, всички! — викна пан Володиовски към шляхтата, която стоеше до стените и беше обградила цялата къща.

След малко всички се събраха пред главната врата и веднага навсякъде се разнесе вестта, че Кмичиц иска да се вдигне във въздуха с барут. Тогава лауданците се вкамениха от ужас; а пан Володиовски повиши глас и заговори всред гробна тишина:

— Всички, които присъствате тук, ваша милост панове, вземам за свидетели, че повиках на дуел пан Кмичиц, оршански хоронжи, и му обещах, че ако ме повали, ще си отиде свободно, без да му пречи никой от вас. Това ще трябва да обещаете, като се закълнете върху дръжките на мечовете си пред Бога и светия кръст…

— Почакайте! — викна Кмичиц. — Да си отида свободно с всичките си хора, като взема и панна Александра със себе си.

— Панна Александра ще остане тук — отвърна пан Володиовски, — а хората ще отидат в робство у шляхтата.

— Дума да не става!

— Тогава вдигай се във въздуха! Ние вече сме прежалили момичето, а колкото за хората, попитай тях какво предпочитат.

Отново настана тишина.

— Нека бъде така — каза Кмичиц след малко. — Ако не я отвлека днес, ще го направя след месец. Няма да я скриете под земята! Закълнете се!

— Закълнете се! — повтори пан Володиовски.

— Заклеваме се в името на Всевишния и на светия кръст. Амин!

— Хайде, излизай, излизай, ваша милост! — каза пан Михал.

— Много ли бързаш за оня свят, ваша милост?

— Добре, добре! Само по-бързо.

Железните пръти, които държаха вратата отвътре, започнаха да дрънкат.

Пан Володиовски се отдръпна назад, а след него и шляхтата, за да направят място. Изведнъж вратата се отвори и се появи пан Анджей, висок, строен като топола. Развиделяваше се вече и първите бледи светлинки на деня паднаха върху смелото му, рицарско и младо лице. Той застана на вратата, погледна смело към шляхтата и каза:

— Повярвах на ваша милост, панове… Бог знае дали постъпих добре, но това не е важно!… Кой тук е пан Володиовски?

Малкият полковник излезе напред.

— Аз съм! — отговори той.

— Хо! Не изглеждаш великан, ваша милост — каза Кмичиц, като подмяташе за ръста на рицаря. — Очаквах да намеря по-внушителна фигура, макар да трябва да ти призная, че изглеждаш опитен воин.

— Това не мога да кажа за ваша милост, защото беше забравил да поставиш стража. Ако си такъв със сабята, както с командването, работата ми ще е лесна.

— Къде ще застанем? — попита Кмичиц живо.

— Тук… Дворът е равен като маса.

— Добре! Приготви се за смърт!

— Толкова ли си сигурен, ваша милост?

— Изглежда, че не си бивал в Оршанския край, щом се съмняваш в това… Аз съм не само сигурен, но ми е и жал за ваша милост, тъй като съм слушал, че си славен воин. Затова за последен път казвам: остави ме на мира! Не се познаваме… Защо ще трябва да си пречим един на друг? Защо ме нападаш?… Момичето ми принадлежи по завещание, както и този имот, и Бог вижда, че си търся само своето… Вярно е, че избих шляхтата във Волмонтовичи, но нека Бог съди кой беше тук пръв засегнат. Не е важно дали моите офицери бяха разхайтени или не, важното е, че те не бяха сторили на никого тук зло, а ги избиха до крак като бесни кучета, защото поискали да потанцуват в кръчмата с момичета. Нека бъде кръв за кръв! После бяха изпосечени и войниците ми. Готов съм да се закълна в името на Бога, че пристигнах тук без лоши намерения, а как бях приет?… Но нека бъде зло за зло. Аз ще дам и от своето, ще заплатя вредите… по съседски. По-добре така, отколкото иначе…

— А какви са тези хора, които са дошли сега с ваша милост? Откъде взе ваша милост тия помощници? — питаше пан Володиовски.

— Откъде съм ги взел, взел съм ги. Не срещу отечеството съм ги събрал, а за да търся правото си.

— Такъв ли си бил ти?… Значи заради частни интереси си се присъединил към неприятеля? А с какво ще му платиш за тази услуга, ако не с измяна?… Не, братко, не бих ти пречил да се споразумяваш с тази шляхта тук, но да повикаш неприятеля на помощ — това е друга работа. Няма да ти се размине. А сега почвай, почвай, защото виждам, че те обзема страх, макар да се представяш за оршански майстор в боя.

— Ти поиска! — каза Кмичиц и застана в бойна позиция.

Но пан Володиовски не бързаше и без още да извади сабята, огледа се наоколо по небето. Съмваше се вече. На изток първата златна и светлосиня лента се простираше като светлиста ивица, на двора обаче беше още тъмно, а особено пред къщата владееше пълен мрак.

— Денят започва добре — каза пан Володиовски, — но слънцето няма да изгрее скоро. Може би ваша милост желае да ни посветят?

— Все ми е едно.

— Ваша милост панове! — извика пан Володиовски, като се обърна към шляхтата. — Я скочете за снопчета пръчки и борина, та да ни бъде по-светло при този оршански танц.

Шляхтата, на която шеговитият тон на младия полковник действаше много успокоително, се затече живо към кухнята; някои започнаха да събират стъпканите през време на битката факли и скоро близо петдесет червени пламъка засветиха в бледия утринен здрач. Пан Володиовски ги посочи със сабята на Кмичиц.

— Гледай, ваша милост, същинско погребение!

А Кмичиц отвърна веднага:

— Полковник погребват, та трябва да бъде тържествено!

— Лют змей си, ваша милост!…

В това време шляхтата направи мълчаливо кръг около рицарите; всички вдигнаха нагоре запалена борина, зад тях се настаниха други, любопитни и неспокойни; в средата противниците се мереха с очи. Настана страхотна тишина, само изгорените въгленчета падаха с шумолене на земята. Пан Володиовски беше весел като щиглец във ведра утрин.

— Започвай, ваша милост! — каза Кмичиц.

Първият удар звънна като ехо в сърцата на всички зрители; пан Володиовски замахна сякаш пренебрежително, пан Кмичиц отблъсна и замахна на свой ред, пан Володиовски също отблъсна. Сухите удари ставаха все по-чести. Всички затаиха дъх. Кмичиц нападаше с ярост, а пан Володиовски сложи лявата си ръка отзад и застана спокойно, като правеше небрежно много малки, почти незначителни движения; изглеждаше, че той само иска да се пази, а едновременно да пази и противника — понякога правеше малка крачка назад, понякога пристъпваше напред — като че ли проучваше опитността на Кмичиц. Кмичиц се разпалваше, а Володиовски се държеше хладно като майстор, който изпитва ученика си, и все по-спокойно; най-сетне, за голямо удивление на шляхтата, заговори:

— Да си поприказваме — каза той, — та времето да не ни се вижда дълго… Аха! Значи това е оршанският метод?… Изглежда, че там сами вършеете граха, защото ваша милост замахваш като с тояга^[43]… Страшно ще се умориш. Вярно ли е наистина, че в Оршанско си най-добрият?… Този удар е на мода само всред слугите в съда… Този е курландски… добър е да се пазиш с него от кучета. Внимавай, ваша милост, за върха на сабята… Не извивай така ръката, че виж какво ще стане… Вдигни!…

Последната дума пан Володиовски изрече високо, едновременно направи полукръг, дръпна към себе си ръката и сабята си и докато зрителите разберат какво значи: „Вдигни!“ — сабята на Кмичиц отхвръкна над главата на пан Володиовски като извадена игла от конец и падна зад гърба му, а той каза:

— Това се нарича: да изтръгваш сабята.

Кмичиц стоеше бледен, с обезумели очи, олюлян, смаян не по-малко от лауданската шляхта; а малкият полковник отстъпи встрани и като посочи падналата на земята сабя, каза за втори път:

— Вдигни!

За миг изглеждаше, че Кмичиц ще се хвърли върху него с голи ръце… Той почти вече беше готов за скок, пан Володиовски вече приближи дръжката до гърдите си и насочи острието, но пан Кмичиц се хвърли към сабята си и отново се втурна с нея срещу страшния си противник.

Глъчката всред зрителите започна да става по-висока и кръгът се стесняваше все повече, а зад него се образува втори, трети. Казаците на Кмичиц мушкаха глави между раменете на шляхтата, сякаш цял живот бяха живели в пълен сговор с нея. Неволно от устата на зрителите се изтръгваха възгласи; понякога се чуваше избухване на невъздържан, нервен смях, всички разбраха, че имат пред себе си майстор над майсторите.

А той се забавляваше жестоко, като котка с мишка — и наглед все по-небрежно работеше със сабята си. Прибра лявата си ръка иззад гърба и я пъхна в джоба на панталоните си. Кмичиц се пенеше, хъркаше, накрай хрипливи думи излязоха от гърлото му през стиснатата уста:

— Свършвай… ваша милост!… Спести ми… срама!…

— Добре! — каза Володиовски.

Чу се кратко, страхотно изсъскване, страшен, после сподавен вик… и в същото време Кмичиц разпери ръце, а сабята му падна от тях на земята… и той рухна с лице към краката на полковника…

— Жив е! — каза Володиовски. — Не падна възнак!

И като отгърна полата на Кмичицовия жупан, започна да бърше с нея сабята си.

Шляхтата завика в един глас, а в тези викове се чуваше все по-ясно:

— Да се доубие изменникът… да се доубие!… Да се съсече!…

И няколко Бутрими се затекоха с извадени саби. Внезапно стана нещо странно: човек би казал, че малкият пан Володиовски порасна пред очите — сабята на най-близко застаналия Бутрим изхвръкна от ръката му подир Кмичицовата, сякаш я отвлече вихър — а пан Володиовски викна със святкащи очи:

— Назад!… Долу ръцете… Сега той е мой, не е ваш!… Назад!…

Всички замлъкнаха, понеже се страхуваха от гнева на пан Володиовски, а той каза:

— Клане не ми трябва тук!… Ваши милости сте шляхтичи и трябва да разбирате рицарския обичай да не се доубива ранен. На неприятеля дори не се прави това, та какво остава за противник, победен при дуел.

— Той е изменник! — измърмори някой от Бутримите. — Такъв трябва да се бие.

— Ако е изменник, тогава трябва да бъде предаден на пан хетмана, за да бъде наказан за пример на другите. Пък и аз вече ви казах: сега той е мой, а не ваш. Ако остане жив, ще имате право да търсите правата си пред съда и от жив човек ще имате по-добро удовлетворение, отколкото от мъртъв. А кой знае да превързва рани?

— Кших Домашевич. Той отдавна превързва всички в Лауда.

— Тогава нека го превърже веднага, после го пренесете на легло, а аз ще отида да успокоя нещастната девойка.

Като каза това, пан Володиовски прибра сабята в ножницата и влезе през изпосечената врата в къщата. Шляхтата започна да лови и връзва с ремъци хората на Кмичиц, които отсега щяха да орат земята на шляхтишките селища. Те се предаваха без съпротива; едва петнайсетина изскочиха през задните прозорци на къщата към изкуствените езера, но там попаднаха в ръцете на застаналите на стража Стакяни. В същото време шляхтата се залови да граби колите, на които се намери доста голяма плячка; някои съветваха да ограбят и къщата, но се страхуваха от пан Володиовски, а може би и присъствието вътре на Билевичувна въздържаше по-дръзките. Своите убити, между които имаше трима Бутрими и двама Домашевичи, шляхтата натовари на коли, за да ги погребе по християнски, за убитите хора на Кмичиц заповядаха на селяните да изкопаят трап зад границата.

Като диреше панна Александра, пан Володиовски претърси цялата къща и я намери едва в съкровищницата в един от ъглите на къщата, към която водеше малка, но тежка врата от спалнята. Това беше малка квадратна стаичка с тесни прозорци с дебели решетки и с толкова здрави зидани стени, та пан Володиовски веднага разбра, че дори Кмичиц да беше вдигнал къщата с барут, тази стая непременно щеше да оцелее. Това го накара да мисли по-добре за Кмичиц. Девойката седеше на ракла близо до вратата, с наведена глава, с лице почти закрито от косата, което съвсем не повдигна, като чу влизането на рицаря. Тя навярно мислеше, че това е Кмичиц или някой от хората му. Пан Володиовски се спря на вратата, свали шапка, покашля се един-два пъти, а като видя, че и това не помага, обади се:

— Ваша милост панно… свободна си!…

Тогава изпод падналата напред коса към рицаря погледнаха две сини очи, а после се подаде прекрасно, макар бледо и сякаш в несвяст лице. Пан Володиовски очакваше благодарности, избухване на радост, вместо това девойката седеше неподвижна и само го гледаше замаяна; тогава рицарят се обади втори път:

— Ела на себе си, ваша милост панно, Бог се смили над невинността… Ти си свободна и можеш да се върнеш във Водокти.

Този път в погледа на Билевичувна имаше повече съзнание. Тя стана от раклата, отметна косата си назад и попита:

— Кой си ти, ваша милост?

— Михал Володиовски, драгунски полковник на вилненския воевода.

— Чувах битка… гърмежи?… Говори, ваша милост…

— Тъй вярно. Ние дойдохме тук, за да спасим ваша милост.

Билевичувна се свести напълно.

— Благодаря, ваша милост! — каза тя бързо с тих глас, проникнат от смътно безпокойство. — А и какво стана с оня?…

— С Кмичиц ли? Не бой се, ваша милост: лежи бездушен на двора… и това направих аз, без да се хваля.

Володиовски изрече това някак със самохвалство, но той се излъга много, ако очакваше възхищение. Билевичувна не каза нито дума, а се олюля на краката си и започна да търси с ръце къде да се облегне, накрай седна тежко върху същата ракла, от която беше станала преди малко.

Рицарят се затече живо към нея.

— Какво ви е, ваша милост панно?

— Нищо… нищо… Чакай, ваша милост… извинявай… Значи, пан Кмичиц е убит?…

— Какво ме интересува пан Кмичиц? — прекъсна я Володиовски. — Тук става въпрос за вас.

Тогава силите й се върнаха изведнъж, тя отново стана и като го погледна право в очите, викна сърдито, нетърпеливо и с отчаяние:

— За Бога, отговаряй! Убит ли е?…

— Пан Кмичиц е ранен — отговори пан Володиовски смаян.

— Жив ли е?…

— Жив.

— Добре! Благодаря, ваша милост…

И с колеблива още крачка тръгна към вратата. Володиовски остана още малко, като мърдаше силно мустаците си и клатеше глава; после измърмори на себе си:

— Дали ми благодари за това, че Кмичиц е ранен, или защото е жив?

И излезе подир нея. Намери я в съседната спалня, застанала в средата, сякаш вкаменена. Четирима шляхтичи тъкмо тогава внасяха Кмичиц; първите двама, които пристъпваха обърнати встрани, се показаха на вратата, а между ръцете им висеше към земята бледата глава на пан Анджей със затворени очи и висулки черна кръв в косата.

— Бавно там! — казваше Кших Домашевич, който вървеше след тях. — Бавно през прага. Някой да му придържа главата. Бавно!…

— С какво да му придържаме главата, когато ръцете ни са заети — отговориха тези, които вървяха напред.

В тоя момент панна Александра се приближи към тях, бледа като Кмичиц, и подложи двете си ръце под мъртвата глава.

— Това сте вие, паненко!… — каза Кших Домашевич.

— Аз съм… внимателно!… — отговори тя с тих глас.

Пан Володиовски гледаше и мърдаше намръщено мустаци.

В това време сложиха Кмичиц на легло. Кших Домашевич започна да му измива главата с вода, после сложи приготвения от по-рано пластир върху раната и каза:

— Сега нека само да лежи спокойно… Ей, желязна глава, щом не се разцепи на две от този удар. Може и да оздравее, млад е. Но здравата е ударен…

После се обърна към Оленка:

— Дай да ти умия ръцете, паненко… Ето тук има вода. Милостиво сърце имаш, щом не се побоя да се окървавиш заради тоя човек.

При тия думи той бършеше ръцете й с кърпа, а тя ту бледнееше, ту се изчервяваше. Володиовски отново изтича при нея.

— Тук вече нямаш работа, ваша милост! Прояви християнско милосърдие над неприятеля… връщай се вкъщи.

И й подаде ръка; но тя дори не го погледна, а вместо това се обърна към Кших Домашевич и рече:

— Пане Кшищофе, отведи ме!

Излязоха двамата, а и пан Володиовски подир тях. На двора шляхтата започна да вика и да я приветства, като я видя, а тя вървеше бледа и се олюляваше със свити устни и огън в очите.

— Да живее нашата панна! Да живее нашият полковник! — викаха мощни гласове.

След един час пан Володиовски се връщаше към шляхтишките селища начело на лауданците. Слънцето беше вече изгряло, утринта беше радостна, истински пролетна. Лауданците вървяха в безредна група по пътя и приказваха за събитията през изтеклата нощ, като славеха до небесата пан Володиовски, а той яздеше замислен и мълчалив. От ума му не излизаха тези очи, които гледаха изпод разпуснатата коса, тази стройна и великолепна снага, макар и превита от тъга и болка.

— Удивителна красота! — мърмореше той на себе си. — Същинска княгиня… Хм! Спасих целомъдрието й, а навярно и живота, тъй като дори съкровищницата да не беше вдигната във въздуха, тя щеше да умре от страх… Би трябвало да ми бъде благодарна… Но кой може да разбере жената… Гледаше ме като да съм слуга, не знам дали от някаква гордост или от срам…

Осма глава

Тези мисли не му дадоха да спи през следната нощ. Няколко дни той още размишляваше непрекъснато за панна Александра и разбра, че тя е заседнала дълбоко в сърцето му. Та нали лауданската шляхта искаше да го жени за нея! Вярно, че тя го отхвърли, без да се замисля, но тогава нито го познаваше, нито го бе виждала. Сега е съвсем друго. Той я изтръгна като рицар от ръцете на насилника, като се излагаше на куршума и сабята му; той просто я превзе, както се превзема крепост… Чия е тя, ако не негова? Може ли да му откаже нещо, дори и ръката си? Дали да опита? Дали от благодарност в нея не се е родило чувство, както често се случва по света — спасената девойка веднага да дава ръката и сърцето си на своя спасител! Пък и дори да не е почувствала още веднага обич към него, той тъкмо затова трябва да се помъчи да я спечели.

„Ами ако тя още помни и обича другия?“

— Невъзможно! — каза си пан Володиовски. — Ако не беше го отхвърлила, той не би я отвличал насила.

Наистина тя прояви необикновено милосърдие към него, но на жените е присъщо да се смиляват над ранените, дори когато са неприятели.

Млада е, без опека, време е да се ожени. Очевидно към манастир няма влечение, защото иначе досега би отишла. Имала е достатъчно време. Такава хубава девойка непрекъснато ще я искат разни младежи: едни заради името й, други за хубостта, трети поради знаменития произход. Ей, приятно ще й бъде да има такава защита, чиято резултатност можа да види със собствените си очи.

— А и за тебе е време да се наредиш, Михалчо! — казваше си пан Володиовски. — Млад си още, но годините минават бързо. Богатство няма да изкараш със службата си, само повече рани по кожата. А на женкарството ще му дойде краят.

Тук пан Володиовски прехвърли през паметта си цяла редица девойки, по които беше въздишал през живота си. Между тях имаше и много хубави, и от висок произход, но нямаше нито по-благородна, нито по-достойна. Нали хората от цялата околност славеха този род и тая девойка, а от очите й бликаше такава честност, че по-добра съпруга не може да съществува.

Пан Володиовски чувстваше, че му се е паднал такъв случай, какъвто няма да се повтори, още повече че беше направил толкова необикновена услуга на девойката.

— Какво ще се бавя! — казваше си той. — Какво по-добро мога да дочакам? Трябва да опитам.

Да! Но войната хлопа на портата. Ръката е здрава. Срамота е за един рицар да тича и ухажва, когато отечеството протяга ръка и моли за спасение. Пан Михал имаше добро войнишко сърце и при все че почти от дете служеше, при все че бе участвал във всички войни, които се бяха случили през неговото време, знаеше какво дължи на отечеството и не мислеше за почивка.

Но тъкмо защото служеше на отечеството не за печалби, не за признаване на заслугите му, не за хляб, а от цялото си сърце и в това отношение съвестта му беше чиста, той чувстваше цената си и това му даваше утеха.

„Други правеха размирици, а аз се биех — мислеше той. — Господ-Бог ще възнагради войника и ще му помогне сега.“

Разбра обаче, че щом не е време за ухажване, ще трябва да действа бързо и изведнъж да постави всичко на карта: да отиде, да поиска веднага ръката й и или да се оженят по съкратена процедура, или да му сложат динена кора.

— Не е било един път, ще преглътна и сега! — мърмореше пан Володиовски и мърдаше жълтите си мустачки. — Какво ще ми стане!

Но в това внезапно решение имаше една точка, която не му се нравеше. А именно, задаваше си въпроса: дали като отива да иска ръката на панна Александра веднага след спасяването й, няма да прилича на досаден кредитор, който желае час по-скоро да му се плати дългът заедно с лихвата?

Може би това няма да е по рицарски?

Да! Но за какво може да се иска благодарност, ако не за сторена услуга? А ако това бързане не допадне на девойката, ако тя направи недоволна гримаса, тогава ще може да й каже: „Ваша милост панно, аз бих те ухажвал цяла година и бих те гледал в очичките, но съм войник, а тръбите вече свирят за война!“

— Ето така ще отида! — каза си пан Володиовски.

Но след малко друга мисъл дойде в главата му. Ами ако тя отговори: „Върви на война, ваша милост войнико, а след войната ще идваш при мене цяла година и ще ме гледаш в очите, защото аз няма да дам веднага душата и тялото си на човек, когото не познавам.“

Тогава ще пропадне всичко.

Пан Володиовски чувстваше отлично, че ще пропадне, защото, като оставим настрана девойката, която през това време може да вземе друг, самият пан Володиовски не беше уверен в своето постоянство. Съвестта му казваше, че в самия него чувството пламва като слама, но и гасне като слама.

Тогава всичко ще пропадне!… И продължавай да се блъскаш, войнико-скиталец, от стан на стан, от битка на битка, без покрив на света, без близка жива душа. Оглеждай се след войната по четирите страни на света, без да знаеш къде да сложиш глава вън от казармата!

В края на краищата пан Володиовски не знаеше какво да прави.

Тясно му стана някак в пацунелското имение, душно му беше, та той си взе шапката, за да излезе малко на пътя и да се нарадва на майското слънце. На прага се натъкна на един от хората на Кмичиц, взети в робство, който се беше паднал на стария Пакош. Казакът се грееше на слънцето и подрънкваше на бандура.

— Какво правиш тук? — попита го пан Володиовски.

— Свиря, пане — отговори казакът и повдигна измършавялото си лице.

— Откъде си? — продължи да пита пан Михал, доволен, че прекъсва някак размисъла си.

— Отдалеко, пане, откъм Звягол.

— Защо не избяга, както другите ти другари? Ах, кучи синове! Шляхтата ви подари живота в Любич, за да има работници, а вие веднага изпобягахте, щом смъкнаха въжето от вас.

— Аз няма да избягам. Ще умра тук като куче.

— Толкова ли ти харесва тук?

— Комуто е по-добре на полето, той бяга, а на мене ми е по-добре тук. Моят крак беше прострелян, но една шляхтянка, дъщеря на стария, го превърза и ми каза добра дума. Такава красавица не съм виждал през живота си… Защо ми е да си ходя?

— Коя ти толкова допадна?

— Мариша.

— И ти ще останеш?

— Ако пукна, ще ме изнесат, ако не, ще остана.

— Да не мислиш, че като стоиш при Пакош, ще заслужиш дъщеря му?

— Не зная, пане.

— На такъв голтак той по-скоро ще даде смърт, а не дъщеря си.

— Аз имам закопани в гората жълтици: две шепи.

— От разбойничество ли?

— От разбойничество, пане.

— Дори гърне жълтици да имаш, ти си селянин, а Пакош шляхтич.

— А съм путни бояр^[44].

— Щом си от тях, ти си по-лош от селянин, защото си изменник. Как си могъл да служиш при неприятеля?

— Аз не съм му служил.

— А откъде ви взе Кмичиц?

— От пътя. Аз служех при полевия хетман, но после хоронгвата ни се разтури, защото нямаше какво да се яде. Вкъщи нямаше защо да се връщам, че къщата ни бе изгорена. Други отидоха да разбойничестват по пътя и аз тръгнах с тях.

Пан Володиовски се силно учуди, защото досега смяташе, че пан Кмичиц е нападнал Оленка със сили, заети от неприятеля.

— Значи пан Кмичиц не ви е взел от Трубецки?

— Повечето между нас преди това са служили при Трубецки и Ховански, но и те бяха избягали от тях да разбойничестват по пътищата.

— А вие защо тръгнахте подир пан Кмичиц?

— Защото той е славен атаман. Казаха ни, че на когото викне да тръгне след него, все едно, че талери му сипва в кесията. Затова тръгнахме. Но Бог не ни даде щастие!

Пан Володиовски започна да върти глава и да мисли, че все пак този Кмичиц е очернен прекалено много; после погледна побледнелия пленник и отново завъртя глава.

— Толкова много ли я обичаш?

— Ох! Да, пане!

Пан Володиовски си тръгна, а като се отдалечаваше, помисли: „Ето решителен човек. Този не си е блъскал главата: обикнал и остава. Такива са най-добри!… Ако той наистина е от путните бояри, те са също както дребната шляхта по селата. Като изрови жълтиците си, старият може да му даде Мариша. Но защо? Защото не се потрива, ами се е зарекъл да я получи. И аз ще се зарека!“

Така размишляваше пан Володиовски и вървеше по пътя на слънце, понякога се спираше и впиваше поглед в земята или го вдигаше към небето; после отново тръгваше, докато внезапно видя ято диви патици, които хвърчаха по небето.

Тогава започна да си врачува по тях: да отиде, да не отиде… Падна му се да отиде.

— Ще отида, другояче не може да бъде!

Като каза това, той тръгна обратно към къщи; но по пътя се отби в конюшнята, пред която двамата му слуги играеха със зарове.

— Сируч — каза пан Володиовски, — гривата на Басьор оплетена ли е?

— Оплетена, пане полковник!

Пан Володиовски влезе в конюшнята. Басьор му се обади от яслите; рицарят се приближи, потупа го по хълбока, а после започна да брои плитките по врата.

— Да отида… да не отида… да отида!… Врачуването отново беше положително.

— Оседлайте конете и се облечете прилично! — изкомандва пан Володиовски.

После тръгна бързо за вкъщи и там започна да се гласи. Обу жълти кавалерийски ботуши с фортове и позлатени шпори, облече нов червен мундир; сложи си рапира в стоманена ножница и с позлатена дръжка; навлече отгоре къса ризница от светла стомана, която покриваше само горната част на гърдите под шията; той имаше и калпак от рис с прекрасно перо от чапла, но понеже отиваше само с полска носия, остави го в сандъка, а на главата си сложи шведски шлем с лодчица и излезе пред къщата.

— Къде отиваш, ваша милост? — попита го старият Пакош, седнал на пръстената пейка.

— Къде отивам ли? Отивам при вашата панна, за да я попитам как е със здравето, че иначе може да ме сметне за невъзпитан.

— Ваша милост, светиш като слънце. Всички други са нищо пред тебе! Панна Александра трябва да няма очи, за да не се влюби веднага…

В тоя миг дотърчаха двете по-млади дъщери на Пакош, които се връщаха от обедния надой, всяка с ведро в ръка. При вида на пан Володиовски спряха като вцепенени от удивление.

— Това крал ли е? — каза Зоня.

— Ваша милост сякаш си тръгнал на сватба! — добави Маришка.

— Може и сватба да излезе от това — засмя се старият Пакош, — защото отива при нашата панна.

Преди старият да свърши, пълното ведро се изплъзна из ръцете на Мариша и струята мляко се проточи чак до краката на пан Володиовски.

— Внимавай как държиш! — каза Пакош гневно. — Ех, че коза.

Мариша не отговори нищо, вдигна ведрото и се отдалечи тихо.

Пан Володиовски яхна коня, зад него се наредиха двамата му слуги и тримата тръгнаха към Водокти. Денят беше прекрасен. Майското слънце играеше върху ризницата и шлема на пан Володиовски. И когато той се мяркаше отдалеко между върбите, изглеждаше, че второ слънце се движи по пътя.

— Интересно дали ще се връщам с пръстен или с динена кора — каза си рицарят.

— Какво казваш, ваша милост? — попита го слугата му Сируч.

— Глупак!

Слугата дръпна назад коня си, а пан Володиовски продължи да си говори:

— Цяло щастие, че не ми е за пръв път.

Тази мисъл го успокояваше необикновено много.

Когато стигнаха във Водокти, панна Александра не можа да го познае в първия момент, та той трябваше да повтори името си. Тогава тя го поздрави любезно, но сериозно и някак принудено; а той се представи много умело, защото, макар да беше войник, а не дворцов човек, все пак дълго беше живял по разни дворове и се беше отракал между хората. Той се поклони много почтително и като сложи ръка на сърцето си, заговори така:

— Дойдох, за да разбера как е здравето на ваша милост, дали не е пострадало от страха; това трябваше да сторя още на другия ден, но не желаех да досаждам.

— Много хубаво е от страна на ваша милост, че след като ме спаси от такава бездна, не си ме забравил… Сядай, ваша милост, защото си ми приятен гост.

— Ваша милост панно! — отговори пан Михал. — Ако бях забравил ваша милост, нямаше да бъда достоен за това благоволение, което ми изпрати Бог, като ми позволи да защитя толкова достойна личност.

— Не! Аз трябва да благодаря най-напред на Бога, а веднага след това на ваша милост…

— Щом е така, нека да благодарим и двамата, тъй като аз не го моля за нищо повече освен и по-нататък да мога да защитавам ваша милост винаги когато стане нужда от това.

След тия думи пан Володиовски мръдна намазаните си с восък мустаци, които стърчаха по-високо от носа му — понеже беше доволен от себе си, че изведнъж бе навлязъл in medias res^[45] и сякаш на длан беше изложил чувствата си. А тя седеше смутена и мълчалива, но прекрасна като пролетен ден. Лека руменина се появи по бузите й, а тя покри очите си с дългите клепачи, от които върху бузите й падаха сенки.

„Това смущение е добър знак“ — помисли пан Володиовски.

И като се покашля, продължи:

— Ти, ваша милост панно, знаеш ли, че аз предвождах лауданските хора след твоя дядо?

— Зная — отговори Оленка. — Покойният ми дядо не можа да тръгне за последния поход, но беше много радостен, когато чу на кого вилненският воевода е предал хоронгвата, и казваше, че познава ваша милост като човек с име на славен воин.

— Така ли казваше за мене?

— Сама съм чувала, когато превъзнасяше ваша милост до небесата, а после и лауданските хора правеха същото след похода.

— Аз съм прост войник, недостоен да ме издигат не само до небесата, но и по-горе от другите. Все пак драго ми е, че не съм съвсем чужд за ваша милост, та няма да си помислиш, че непознат и несигурен гост ти е паднал от облаците заедно с последния дъжд. Все е по-приятно да знае човек с кого има работа. Много хора скитат и се представят, че са от голям род, и се кичат с разни титли. А Бог знае какви са, често пъти може да не са и шляхтичи.

Пан Володиовски нарочно насочи така разговора, за да може да каже за себе си кой е, но Оленка веднага отговори:

— Ваша милост никой не може да обвини в това, защото и тук в Литва има шляхтичи със същото име.

— Но те се подписват Озория, а аз съм Корчак Володиовски и нашият род е от Унгария, от един дворянин Атила, който, преследван от неприятели, дал клетва пред света Богородица, че ако се спаси, ще премине от езичество в католицизъм. И изпълнил обещанието си, когато се прехвърлил щастливо през три реки — същите, които носим на герба си.

— Значи, ваша милост, не си от тия места?

— Не, ваша милост панно. Аз съм от Украйна, от украинските Володиовски, и досега имам там селце, което в момента е заето от неприятеля, но от младини служа във войската и по-малко мисля за имота си, отколкото за оскърбленията на отечеството, нанасяни от чужденците. От най-млади години служех при украинския воевода, нашия непрежалим княз Йереми, с когото съм участвал във всички войни. Бях и при Махновка, и при Константинов, и заедно с другите издържах збаражкия глад, а след берестецката битка лично нашият милостив господар ме прегърна за главата. Бог ми е свидетел, ваша милост панно, че не съм дошъл тук да се хваля, но искам да знаеш, че не съм никакъв безделник, който само крещи, а си жали кръвта, но че животът ми е минал в честна служба, при която съм придобил малко слава, а съвестта си не съм омърсил с нищо. Бог ми е свидетел! А и достопочтени хора могат да удостоверят това!

— Да бяха всички подобни на ваша милост! — въздъхна панна Александра.

— Ти, ваша милост панно, навярно мислиш за оня насилник, който вдигна безбожна ръка срещу тебе?

Панна Александра впи очи в пода и не отговори нито дума.

— Той си получи своето — продължи пан Володиовски, — и макар да ми казаха, че ще оздравее, все пак няма да избегне наказанието. Всички благородни хора го заклеймиха дори повече, отколкото трябва, защото разправят, че се бил свързал с неприятеля, за да получи помощ от него. Това обаче не е истина. Тия хора, с които той нападна ваша милост, съвсем не са от неприятеля, а са насъбрани по пътищата.

— Откъде знаеш това, ваша милост? — попита живо панна Александра и повдигна към пан Володиовски сините си очи.

— От самите негови хора. Странен е този човек Кмичиц; когато преди дуела и самият аз го обвиних в измяна, той не отрече това, при все че го бях обвинил неправилно. Изглежда, че е дяволски горд.

— И ти, ваша милост, разправяш ли навсякъде, че той не е предател?

— Не съм говорил, защото сам не знаех това, но сега ще говоря. Не е достойно да се оклеветява така дори най-голям враг.

Очите на панна Александра за втори път се спряха върху малкия рицар с израз на симпатия и благодарност.

— Ти си толкова благороден човек, ваша милост, толкова благороден, както рядко!…

Пан Володиовски започна да мърда мустаци от задоволство.

„Започвай, Михалчо! Започвай!“ — каза той на себе си. След това заговори високо на панна Александра:

— Нещо повече ще кажа, ваша милост панно!… Укорявам начина, по който постъпва пан Кмичиц, но не му се чудя, че е налитал за ваша милост, при която дори самата Венера би могла да бъде слугинче. Отчаянието го е тласнало към лошата постъпка и навярно пак ще го тласне, ако му се падне удобен случай. Как тогава ти би могла да останеш сама и без покровителство при тази толкова необикновена хубост? Има много такива Кмичицовци по света, повече хора ще пламнат по тебе, на повече рискове ще изложиш добродетелите си. Бог ми даде това щастие да те освободя, но тръбите на Градив^[46] вече ме викат… Кой ще бди над тебе?… Ваша милост панно! Обвиняват войниците в лекомислие, но това не е вярно. И моето сърце не е от камък, и не можеше да остане равнодушно към такива изключителни прелести…

Тук пан Володиовски падна на колене пред Оленка.

— Ваша милост панно! — заговори той коленичил. — Наследих хоронгвата от твоя дядо, позволи ми да наследя и внучката му. Възложи ми покровителството над себе си, позволи ми да вкуся от сладостта на взаимните чувства, вземи ме за постоянен покровител и ще бъдеш и спокойна, и в безопасност, защото и да отида на война, самото ми име ще те брани.

Панна Александра скочи от стола и слушаше слисана пан Володиовски, а той продължаваше да говори така:

— Аз съм беден войник, но съм шляхтич и честен човек, и ти се кълна, че нито на щита ми, нито на съвестта ми ще намериш дори най-малкото петно. Може би греша с бързането си, но и на това погледни със снизхождение, защото отечеството ме зове, а от него не ще се отрека дори за тебе… Няма ли да ме зарадваш? Не ще ли ми дадеш надежда? Няма ли да ми кажеш една добра дума?

— Ти, ваша милост, искаш от мен невъзможни работи… За Бога! Това не може да бъде! — отговори Оленка със страх.

— От твоята воля зависи…

— Тъкмо защото зависи от моята воля, отговарям на ваша милост: не!

Тук панна Александра смръщи вежди.

— Ваша милост пане! Не отричам, че ти дължа много. Искай каквото щеш, готова съм да ти дам всичко освен ръката си.

Пан Володиовски стана.

— Значи, ваша милост панно, не ме искаш? Нали?

— Не мога!

— И това последна дума ли е на ваша милост?

— Последна и неизменна.

— А може би не ти харесва бързането ми, ваша милост? Дай ми надежда!

— Не мога, не мога…

— Тогава тук няма щастие за мене, както го нямаше и другаде! Ваша милост панно, не ми предлагай възнаграждение за услугата, защото не съм дошъл за такова нещо, а че поисках ръката ти, това не е за възнаграждение, а от добра воля. Ако би ми казала, че ми я даваш, понеже си задължена, тогава също нямаше да я приема. Няма ли добра воля — няма да моля. Ти ме презря… Дано да не ти се случи по-лош. Излизам от този дом, както влязох… Само че няма да се върна вече никога. Тук ме смятат за нищо. Нека бъде и така. Бъди щастлива, дори със същия този Кмичиц, защото може би се сърдиш именно затова, че изпречих сабята си между вас. Щом той ти е по-добър, тогава ти наистина не си за мен.

Оленка се хвана с ръце за челото и каза няколко пъти:

— Боже, Боже, Боже!

Но тази й болка не накара пан Володиовски да се помири; той се поклони и излезе сърдит и ядосан, а после веднага се качи на кон и замина.

— Кракът ми няма да стъпи вече там! — каза той на глас. Слугата Сируч, който яздеше отзад, се приближи веднага.

— Какво казваш, ваша милост?

— Глупак! — отговори пан Володиовски.

— Това вече ваша милост ми каза, когато отивахме нататък.

Настана мълчание, а после пан Михал отново започна да мърмори:

— С неблагодарност ме нахраниха там… С презрение платиха за чувствата ми… Може би до смъртта си ще трябва да служа като ерген. Така ми е било писано… По дяволите такава съдба!… При всеки опит ми отказват… Няма справедливост на този свят!… Какво си е внушила тя против мене?

Тук пан Володиовски смръщи вежди и започна силно да работи с ума си; изведнъж той се тупна с длан по бедрото.

— Зная вече! — възкликна той. — Тя още обича другия… Не може да бъде другояче.

Но тая догатка не проясни лицето му.

„Толкова по-зле за мене — каза той след малко, — защото, ако тя все още го обича след всичко това, никога не ще престане да го обича. Каквото най-лошо е могъл да стори, вече го е сторил. Сега ще тръгне на война, ще придобие слава, ще поправи репутацията си… И не ми прилича да му преча на това… По-скоро трябва да му помогна, тъй като то е от полза за отечеството… Ето, това е! Той е добър войник… Но с какво ли я е привлякъл? Кой ще отгатне… Има хора с такова щастие, че щом погледнат някоя жена, тя е готова да отиде и в огъня за тях… Да знаех как става това или да намерех някаква муска, може би щях да успея. Със заслуга нищо няма да придобиеш от жената. Право казваше пан Заглоба, че лисицата и жената са най-коварните създания на тоя свят. А толкова ми е жал, че пропадна всичко! Много хубава женичка и добродетелна, както казват. Вижда се, че е дяволски амбициозна… Кой знае дали ще се ожени за него, макар да го обича, понеже той я силно разочарова и я обиди… Та нали той можеше спокойно да я спечели, а вместо това предпочете да прави скандали… Тя е готова изобщо да се отрече и от женитба, и от деца… На мене ми е тежко, но и на нея, горката, може би е още по-тежко…“

Тук пан Володиовски се разчувства над съдбата на Оленка и започна да клати глава, да цъка с уста, най-сетне каза:

— Дано Бог бъде с нея! Не й се сърдя! Не за пръв път се връщам с празни ръце, а за нея това е първата болка. Горката едва диша от грижа, а аз отгоре на всичко й избодох очите с този Кмичиц и я напоих докрай с жлъч. Не трябваше да правя това, длъжен съм да го поправя. Дано ме куршум удари, защото постъпих грубиянски. Ще й пиша да ми прости, а после ще й помагам в каквото мога.

По-нататъшните размишления на пан Володиовски прекъсна слугата му Сируч, който отново се приближи до него и каза:

— Прощавай, ваша милост, но ето там горе пан Харламп минава с някакъв друг.

— Къде?

— Ами ето там!

— Вярно е, че се виждат двама конници, но пан Харламп остана при княза вилненски воевода. По какво го познаваш от толкова далече?

— Ами по жълтата кобила. Та нали цялата войска я знае.

— Вярно, че се вижда жълт кон… Но може да бъде друг.

— Аз познавам и вървежа й… Това е непременно пан Харламп.

Двамата забързаха с конете си. Тези, които идваха отсреща, сториха същото и скоро пан Володиовски позна, че това е наистина пан Харламп.

Той беше поручик от пятигорската хоронгва на литовския компут, отдавнашен познат на пан Володиовски, стар и добър войник. Някога се бяха здравата скарали с малкия рицар, но после служиха заедно и заедно воюваха, та се обикнаха един друг. Сега пан Володиовски полетя пъргаво напред и като разпери ръце, викна:

— Какво правиш, Носище?! Откъде си се взел тук?

Другарят, който наистина заслужаваше прякора Носище, защото имаше грамаден нос, се втурна в прегръдките на полковника и се приветстваха радостно, после си отдъхна и каза:

— Нарочно при тебе идвам с писмо и пари.

— С писмо и пари? А от кого?

— От княза вилненски воевода, нашия хетман. Изпраща ти заповедно писмо^[47] веднага да почнеш да събираш войска и второ такова писмо за пан Кмичиц, който също се намира по тия места.

— И за пан Кмичиц ли?… Как ще събираме двамата войска в една околност?

— Той ще замине за Троки, а ти ще останеш тук.

— Откъде знаеше къде да ме търсиш?

— Самият пан хетман много разпитваше за тебе, докато тукашни хора, които още служат там, казаха къде ще бъдеш намерен и аз идвах със сигурност… Ти продължаваш да се радваш там на голяма благосклонност!… Чувах как князът, нашият господар, казваше, че не бил очаквал да наследи нищо от украинския воевода, а пък наследил най-големия рицар.

— Да му даде Бог да наследи и военното щастие… За мене е голяма чест, че ще събирам войска, и веднага ще се заема с това… Войнствени хора тук не липсват, стига да има с какво да ги поставиш на крака. А пари донесе ли достатъчно?

— Като стигнеш в Пацунеле, ще ги преброиш.

— Значи ти стигна и до Пацунеле? Пази се само, че там хубавите момичета са като мак в градина.

— Затова ти се е усладило да живееш там!… Но чакай, имам и друго, частно писмо от хетмана до тебе.

— Дай го!

Пан Харламп извади писмото с малък радживиловски печат, а пан Володиовски го отвори и започна да чете:

„Ваша милост пане полковник Володиовски!

Понеже зная искреното желание на ваша милост да служиш на отечеството, изпращам ти заповедно писмо да почнеш да събираш войска и не така, както се прави обикновено, но с голяма бързина, защото periculum in mora.^[48] Ако искаш да ни зарадваш, нека в края на юли, най-късно до средата на август хоронгвата да бъде вече организирана и готова за поход. Грижа ни е откъде ваша милост ще вземеш добри коне, особено като ти изпращаме и малко пари, защото не можахме да изтръгнем повече от пан подскарбия, който постарому е неприязнено настроен към нас. Половината от тези пари предай на негова милост пан Кмичиц, за когото пан Харламп също носи заповедно писмо. Надяваме се, че той ще ни услужи ревностно в тази работа. Но понеже до нашите уши стигна вест за своеволията му в Упицко, най-добре е ваша милост да вземеш от Харламп предназначеното за него писмо и сам реши дали трябва да му го дадеш. Ако смяташ, че gravamina^[49] срещу него извънредно много го излагат, тогава не му го давай. Защото се страхувам да не би нашите неприятели като пан подскарбия и пан витебския воевода да викнат, че поверяваме подобни функции на недостойни лица. Ако обаче сметнеш, че там няма нищо особено, предай писмото и нека Кмичиц да се потруди с най-голяма ревност в службата да изтрие вината си и на никакви призиви от съда да не се явява, понеже той зависи от нашия, хетманския съд и ние ще го съдим, а не друг, но след като изпълни задачата си. Това поръчение смятай, ваша милост, едновременно като доказателство за доверие, каквото имаме в разума и вярната служба на ваша милост.

Януш Радживил

княз в Бирже и Дубинки,

вилненски воевода“

— Страшно се тревожи пан хетманът дали ще намериш добри коне — каза пан Харламп, когато малкият рицар свърши четенето.

— Разбира се, че с конете ще бъде трудно — отговори пан Володиовски. — Тукашната дребна шляхта ще се яви масово още при първия призив, но жмуджките коне са слаби и не ги бива много за войската. Във всеки случай на всички ще трябва да дадем други.

— Това са добри коне, аз ги зная отдавна, много издръжливи и пъргави.

— О! — каза пан Володиовски. — Но са дребни, а тукашните хора са едри, като ги строиш на такива коне, можеш да кажеш, че хоронгвата ти е възседнала кучета. Ето ти неприятност!… Ще се заловя здравата за работа, че и аз бързам. Остави ми и писмото за Кмичиц, както нарежда пан хетманът, за да му го предам аз. Много навреме му дойде.

— Защо?

— Защото си позволи тук да я кара по татарски и се опита да отвлече една девойка. Толкова процеси и призовки от съда висят над него, колкото косми има на главата. Не е минало седмица, откак се бих с него със саби.

— Е! — каза Харламп. — Щом ти си се бил с него със саби, той сега лежи.

— Но вече е по-добре. След една-две седмици ще оздравее. Какво ново има de publicis?^[50]

— Зле, постарому… Пан подскарбият Гошевски продължава да си съперничи с нашия княз, а щом хетманите са несговорни, тогава и работите не вървят, както трябва. Защото положението се подобри малко и мисля, че ако се стигне до съгласие, ще се справим с неприятеля. И ще ни даде Бог, та по дирите му да стигнем чак до неговата държава. За всичко е виновен пан подскарбият!

— А други казват, че великият хетман.

— Това са предатели. Витебският воевода разправя това, защото отдавна са се надушили с пан подскарбия.

— Витебският воевода е добър гражданин.

— Нима и ти заставаш на страната на Сапехите срещу Радживил?

— Аз съм на страната на отечеството и на тая страна трябва да стоят всички. Лошото е там, че дори ние, войниците, се делим на партии, вместо да се бием. А че Сапеха е добър поляк, това бих казал и пред самия княз, макар че служа при него.

— Някои видни хора се опитаха да ги помирят, но не стана нищо! — каза Харламп. — Сега непрекъснато летят пратеници от краля до нашия княз… Казват, че нещо ново се мътело там по света. Очаквахме свикване на всеобщо опълчение начело с негово величество краля — не стана! Казват, че то може би ще е необходимо някъде другаде.

— Навярно в Украйна.

— Знам ли аз? Веднъж само поручик Брохвич казваше какво бил чул със собствените си уши. При нашия хетман пристигна от страна на краля Тизенхауз и като се затвориха, дълго разговаряха двамата; Брохвич не можал да долови за какво става дума, но когато излизали, тогава със собствените си уши, повтарям, чул как пан хетманът казал: „Това може да предизвика нова война.“ Тогава всички страшно си блъскахме главите да се досетим какво би могло да значи това.

— Навярно му се е счуло! Та с кого нова война? Германският император сега е по-благосклонен към нас, отколкото към нашите неприятели, защото е по-редно да се застъпва за порядъчен народ. С шведа мирният ни договор още не е изтекъл и в продължение на шест години ще бъде в сила, а татарите ни помагат в Украйна, което не биха правили без волята на турчина.

— И ние също не можахме да разберем нищо!

— Защото и нищо не е имало. Но аз славя Бога, че имам нова работа. Вече започнах да тъгувам за война.

— Значи ти искаш сам да занесеш заповедното писмо на Кмичиц?

— Нали ти казах, че пан хетманът заповядва така. Прилично е да посетя Кмичиц, както е рицарският обичай, а като имам писмо, ще имам по-добър предлог. Дали ще му дам писмото, това е друга работа. Ще си помисля, тъй като е предоставено аз да реша.

— На мене това е добре дошло, защото бързам да си тръгна. Имам и трето заповедно писмо за пан Станкевич; после ми заповядаха да замина за Кейдани и да получа оръдието, което ще дойде там; след това ще трябва да отида в Бирже, за да видя дали замъкът е готов за отбрана.

— И в Бирже?

— Да.

— Това ми се вижда странно. Неприятелят не е постигнал никакви нови победи, следователно е далеко от Бирже, на курландската граница. А понеже, както виждам, нови хоронгви се вдигат на крак, значи ще има кой да отбранява дори ония места, които са вече попаднали под неприятелски крак. Пък и курландците не мислят за война с нас. Те са добри войници, но са малко и Радживил сам бил могъл да ги задуши с една ръка.

— И на мене ми е чудно — отговори Харламп, — още повече че ми заповядаха да бързам, а и ми се дадоха инструкции, ако намеря нещо не в ред, веднага да съобщя на княз Богуслав, който ще изпрати инженер Петерсон.

— Какво би могло да значи това?! Дано само не замирише на някаква вътрешна война. Да ни пази Бог от това! Защото щом княз Богуслав се намесва, ще има на какво да се радва дяволът.

— Не говори така срещу него. Той е храбър мъж!

— Аз не отричам храбростта му, но той е повече немец или французин, отколкото поляк… И за Жечпосполита съвсем не мисли, а мисли само така да издигне радживиловския род, че да бъде най-високо, а всички други да унижи. И у нашия хетман, княза вилненски воевода, той подбужда надменността, която и без това не му липсва; подклажда и тия разправии със Сапеха и Гошевски.

— Виждам, че си голям политик. Би трябвало, Михалко, да се ожениш час по-скоро, за да не пропадне такъв ум.

Володиовски изгледа продължително другаря си.

— Да се оженя?… Хайде, де!

— Разбира се! Но може би ти тук отиваш някъде да се сватосваш, защото виждам, че си се пременил като за парад.

— Я ме остави на мира!

— Хайде, признай си…

— Нека всеки си яде своите динени кори, а ти не питай за чуждите, защото и на тебе са ги слагали доста много. Тъкмо сега ли ще мисля за женитба, когато на главата ми тежи мобилизация.

— А през юли ще бъдеш ли готов?

— В края на юли ще бъда, дори ако ще трябва да изкопая конете от земята. Благодаря на Бога, че ми дойде тази работа, защото иначе меланхолията щеше да ме изяде.

Новините от хетмана и изгледите за тежка работа много облекчиха пан Володиовски и докато стигнат до Пацунеле, той вече почти престана да мисли за засрамването, което го сполетя преди около един час. Вестта за заповедното писмо се пръсна бързо по цялата околност. Веднага надойдоха шляхтичи да питат дали е истина, а когато пан Володиовски потвърди, това направи силно впечатление. Желанието беше всеобщо, макар някои да се тревожеха, че ще трябва да се тръгне в края на юли, тоест преди жътвата. Пан Володиовски разпрати куриери и в съседните околности, и в Упита, и в по-значителните шляхтишки домове. Вечерта пристигнаха петнайсетина Бутрими, Стакяни и Домашевичи.

Сега вече започнаха и да се насърчават взаимно, и да показват все по-голямо желание, и да се заканват на неприятеля, както и да си обещават победа. Само Бутримите мълчаха, но никой не им се сърдеше за това, понеже се знаеше, че ще се изправят като един човек. На другия ден във всички шляхтишки села се зарои като в кошер. Хората вече не приказваха нито за пан Кмичиц, нито за панна Александра, а само за предстоящия поход. Пан Володиовски също така прости от сърце на Оленка за отказа й, като се утешаваше с мисълта, че тоя отказ не е последен, както и чувствата му не са последни. Вместо това, колебаеше се донякъде какво да направи с писмото за Кмичиц.

Девета глава

И така за пан Володиовски започна време на тежка работа, на писане писма и пътувания. През следната седмица се премести в Упита и там започна събирането на войска. Шляхтичите — и по-големи, и по-малки, идваха с готовност при него, защото славата му се бе разнесла нашироко. С особена готовност обаче идваха лауданците, за които той трябваше да намира коне. Затова пан Володиовски се въртеше като муха в паяжина, но тъй като беше пъргав и не си жалеше труда, вървеше му доста спорно. В това време той посети и пан Кмичиц в Любич, който беше вече доста възстановил здравето си, и при все че още не ставаше от леглото, знаеше се, че ще оздравее. Изглежда, че колкото сабята на пан Володиовски беше остра, толкова ръката му лека.

Пан Кмичиц го позна веднага и побледня малко, като го видя. Дори неволно посегна с ръка към сабята си, която висеше над леглото му, но се успокои, щом видя усмивката върху лицето на госта, после протегна към него измършавялата си ръка и каза:

— Благодаря ти, ваша милост, за посещението. Това е политика, достойна за такъв рицар.

— Дойдох да попитам дали ваша милост не си запазил неприятно чувство към мене? — попита пан Михал.

— Неприятно чувство не съм запазил, защото не ме победи кой да е, а фехтовчик първа класа. Едва се спасих!

— А как ти е здравето, ваша милост?

— Ти, ваша милост, сигурно се учудваш, че съм излязъл жив от ръката ти? И аз самият признавам, че това не е малко изкуство.

Тук пан Кмичиц се усмихна:

— Но работата не е загубена. Ще ме довършиш, когато поискаш.

— Аз съвсем не съм дошъл тук с такова намерение…

— Ти, ваша милост, трябва да си дявол — прекъсна го Кмичиц — или имаш муска за щастие. Бог вижда, че сега съм далече от самохвалство, защото се връщам от оня свят, но преди срещата ми с ваша милост винаги си мислех, че ако не съм пръв фехтовчик в Жечпосполита, поне съм втори. Но ето че стана нещо нечувано! Та аз не бих отблъснал и първия удар, ако ваша милост поискаше. Кажи ми къде си се научил така?

— Ех, имам малко вродени способности — отговори пан Михал — и още когато бях малък, баща ми добавяше по нещо и ми казваше много пъти: „Бог ти е дал дребен ръст, ако хората не се страхуват от тебе, ще ти се смеят.“ После, когато служех в хоронгва при украинския воевода, изтощих се докрай. Там имаше няколко мъже, които смело можеха да ми излязат насреща.

— Нима можеше да има такива?

— Можеше, защото ги имаше. Такъв беше пан Подбипента, литовец, от висок род, който загина в Збараж… Бог да го прости!… Той беше човек с толкова голяма сила, че беше невъзможно да се укрепиш с преграда пред него, защото той можеше да пресече и преградата, и противника. Такъв беше Скшетуски, мой сърдечен и доверен приятел, за когото ваша милост трябва да си слушал.

— Разбира се! Нали той излезе от Збараж и се промъкна през казаците. Кой не е слушал за него!… Значи ти, ваша милост, си от тази отбор дружина?! И збаражец?… Моите почитания! Моите почитания! Я чакай, ваша милост!… Ами че аз съм слушал за ваша милост при вилненския воевода. Та нали името ти е Михал, ваша милост?

— Всъщност аз съм Йежи Михал, но понеже свети Йежи^[51] е смачкал само змея, а свети Михал предвожда цялата небесна конница и толкова поражения е нанесъл вече над хоронгвите на пъклото, предпочитам него за свой покровител.

— Разбира се, че свети Йежи не може да се сравнява със свети Михал. Значи ти, ваша милост, си същият онзи Володиовски, за когото разказват, че бил съсякъл Богун?

— Аз съм.

— Е, да не ти е жал, че такъв те е цапнал по чутурата. Дано даде Бог да станем приятели. Ти, ваша милост, наистина ме нарече изменник, но сгреши в това.

След тия думи пан Кмичиц сви вежди, сякаш раната го заболя отново.

— Признавам, че сбърках — отговори пан Володиовски, — но аз узнавам това не едва сега, и то от ваша милост, а твоите хора вече ми го разправиха. И знай, ваша милост, че иначе не бих дошъл тук.

— Ядоха ме, много ме ядоха със злите си езици! — каза Кмичиц с горчивина. — Да става каквото ще. Признавам, че много петна има върху мене, но и хората по тия места не ме приеха приятелски…

— Ти, ваша милост, си навреди най-много с изгарянето на Волмонтовиче и с последното насилие.

— Затова ме натискат с процеси. Вече имам призовки от съдилищата. Не дават на болния да оздравее. Вярно, че изгорих Волмонтовиче и доста хорица изгинаха; нека обаче ме осъди Бог, ако съм направил това поради злосторничество. В същата оная нощ преди изгарянето на Волмонтовиче аз си дадох клетва, че ще живея в съгласие с всички, че ще спечеля тукашните сивковци, че ще се придобря дори с жълтогащниците в Упита, защото там наистина го бях попрекалил. Връщам се тогава вкъщи и какво намирам? Другарите ми, заклани като волове, лежат край стената! Когато узнах, че това са сторили Бутримите, сякаш дявол влезе в мене… и си отмъстих сурово… А ще повярваш ли, ваша милост, за какво са били заклани?… Сам узнах по-късно от един Бутрим, когото нападнах в гората; защото поискали да потанцуват в кръчмата с шляхтичките… Кой не би си отмъстил?

— Ваша милост пане! — отговори Володиовски. — Вярно, че твърде сурово се е постъпило с другарите на ваша милост, но нима ги е убила шляхтата? Не! Убила ги е тяхната предишна репутация, която са донесли готова тук със себе си, защото ако някои порядъчни войници биха поискали да потанцуват, едва ли щяха да ги съсекат за това.

— Горките! — продължи Кмичиц, като следваше мисълта си. — Когато сега лежах в треска, те всяка вечер влизаха през ето тази врата от онази стая… Виждах ги около леглото си като наяве, посинели, пребити, и непрекъснато стенеха: „Йендруш! Дай за литургия за душите ни, защото сме подложени на мъчения!“ Тогава, казвам ти, ваша милост, косата ми настръхваше на главата, защото и на сяра миришеше от тях в стаята… Дадох вече за литургия, дано то им помогне!

— Настана кратко мълчание.

— А колкото до отвличането — продължи Кмичиц, — никой не е могъл да каже на ваша милост, че тя наистина ми спаси живота, когато ме преследваше шляхтата, но после ми заповяда да се махам и да не се показвам пред очите й. Какво ми остана тогава?!

— Все пак това беше татарски начин.

— Ти, ваша милост, като че ли не знаеш какво нещо е любовта и до какво отчаяние може да стигне човек, когато загуби това, което обича най-много.

— Аз ли не знам какво нещо е любовта? — възкликна пан Володиовски възмутен. — Откак съм почнал да нося сабя, оттогава винаги съм бил влюбен… Вярно, че subiectum^[52] се сменяше, защото никога не ми се отвръщаше с взаимност. Ако не беше това, нямаше да има по-верен Троил^[53] от мене.

— Каква ти любов, когато се променя subiectum! — каза Кмичиц.

— Тогава ще разкажа на ваша милост нещо друго, което съм видял със собствените си очи. В началото на бунта на Хмелницки Богун, който днес се радва на най-голямо значение между казаците след Хмелницки, отвлече любимата на Скшетуски, княгиня Курцевичувна. Това беше наистина любов! Цялата войска плачеше, като гледаше отчаянието на Скшетуски, защото беше едва на двайсет и няколко години, а брадата му побеля, но отгатни, ваша милост, какво направи той.

— Откъде мога да знам!

— Понеже отечеството беше в нужда, унизено, понеже жестокият Хмелницки тържествуваше, той, Скшетуски, не отиде да търси девойката. Повери болката си на Бога и се би във всички битки под ръководството на княз Йереми, докато при Збараж се покри с толкова необикновена слава, че днес всички повтарят името му с почит. Сравни сега, ваша милост, неговата постъпка с твоята и разбери разликата.

Кмичиц мълчеше и хапеше мустаците си, а Володиовски продължи:

— Затова Бог възнагради Скшетуски и му върна момичето. Веднага след обсадата на Збараж се ожениха и вече имат три деца, макар че той не престана да служи. А ваша милост създаваше смутове, та с това помагаше на неприятеля, и малко оставаше да си погубиш живота, без да говорим за това, че преди няколко дни можеше да загубиш девойката завинаги.

— Как така? — каза Кмичиц и седна на леглото. — Какво е ставало с нея?

— Нищо не е ставало с нея, само че се намери мъж, който я помоли за ръката й и искаше да я вземе за жена.

Кмичиц силно побледня, хлътналите му очи започнаха да изхвърлят пламъци. Той искаше да стане, дори се дръпна за миг и викна:

— Кой беше този вражи син? За Бога, казвай, ваша милост!

— Аз — каза пан Володиовски.

— Ваша милост? Ваша милост? — питаше Кмичиц изумен. — Как така?…

— Ей така.

— Изменнико! Това няма да ти мине!… А тя?… За Бога, казвай вече всичко!… Тя прие ли?…

— Отказа ми веднага и без да се колебае.

Настана кратка тишина. Кмичиц дишаше тежко и впиваше очи във Володиовски, а той каза:

— Защо ме наричаш изменник? Да не съм ти брат или сват? Да не съм нарушил обещание към тебе? Победих те в равен бой и можех да правя каквото ми харесва.

— Постарому един от нас би заплатил това с кръвта си. Ако не със сабя, с пушка щях да застрелям ваша милост, а после нека ме вземат дяволите.

— Навярно щеше да ме застреляш с пушка, защото ако не беше ми отказала, нямаше да приема втори дуел. Що ми трябва да се бия? А знаеш ли защо ми отказа?

— Защо? — повтори Кмичиц като ехо.

— Защото обича тебе.

Това беше повече, отколкото можеха да понесат слабите сили на болния. Главата на Кмичиц падна върху възглавницата, на челото му изби обилна пот и той лежа известно време всред мълчание.

— Много ми е лошо — каза след малко. — А откъде… знаеш, ваша милост, че тя… ме обича?

— Защото имам очи и виждам, защото имам ум и заключавам; особено сега, когато получих отказ, веднага ми светна в главата. Най-напред тогава, когато след дуела отидох да й кажа, че е свободна, понеже съм съсякъл ваша милост, веднага й стана лошо и вместо да ми благодари, тя не ме и погледна; второ — когато Домашевичите те носеха тук, тя ти придържаше главата като майка; и трето — когато й направих признание, така ме прие, сякаш някой ми зашлеви плесница. Ако тези основания не са достатъчни за ваша милост, това е навярно защото си съсечен през мозъка и умът ти нещо куца.

— Ако това беше истина! — отговори Кмичиц със слаб глас, — тогава… разни мехлеми ми слагат тук на раната… но не би имало по-добър балсам от думите на ваша милост.

— Нима изменникът ти слага такъв балсам?

— Прощавай, ваша милост. В главата ми не може да се побере такова щастие, че тя още ме иска.

— Казах, че обича ваша милост, не съм казал, че ще те поиска… Това е съвсем друго.

— Ако не ме иска, тогава ще си разбия тази глава в стената. Друг изход няма.

— Би могло да има, ако ваша милост желаеше искрено да изтриеш вината си. Сега е война, можеш да отидеш, можеш да направиш значителни услуги на милото ни отечество, да се прославиш с храбростта си, да закърпиш репутацията си. Кой е без грях? Кой няма провинения на съвестта си? Всеки има… Но пътят към разкаяние и поправяне е отворен за всекиго. Ваша милост грешеше със своеволията си — отсега нататък ги избягвай; грешеше срещу отечеството, като създаваше смутове във военно време — сега спасявай отечеството; вършеше зло на хората — възнагради ги… Ето път за ваша милост, по-добър и по-сигурен, отколкото да си разбиваш черепа.

Кмичиц гледаше внимателно Володиовски, после каза:

— Ти, ваша милост, говориш като мой искрен приятел.

— Аз не съм приятел на ваша милост, но все пак не съм и неприятел, а за тази девойка ми е жал, при все че получих отказ от нея, защото и аз й рекох неоснователно остра дума при заминаването си. Поради отказа й няма да се обеся, не ми е за пръв път, а не съм свикнал да помня обидите. Ето защо, ако успея да убедя ваша милост да тръгнеш по добър път, това ще бъде също така моя заслуга към отечеството, понеже ти си добър и опитен войник.

— Нима имам още време да се връщам на този път? Толкова призовки ме чакат! От леглото трябва веднага да отивам в съда… Освен ако избягам оттук, а аз не желая това. Толкова призовки? А всяко дело значи сигурна осъдителна присъда.

— Ето тук лекарство срещу това! — каза пан Володиовски и извади заповедното писмо.

— Заповедно писмо! — възкликна Кмичиц. — За кого?

— За ваша милост. А сега знай, че понеже имаш военна функция, не си длъжен да се явяваш пред никакви съдилища, защото подлежиш на хетманския съд; сега слушай какво ми пише князът воевода.

И пан Володиовски прочете на Кмичиц частното писмо на Радживил, отдъхна, помръдна мустаци и каза:

— Както виждаш, ваша милост, от мене зависи дали да ти дам заповедното писмо или да го прибера.

Несигурност, тревога и надежда се отразиха върху лицето на Кмичиц.

— А ти какво ще направиш, ваша милост? — попита той с тих глас.

— А аз ти давам писмото, ваша милост — каза пан Володиовски.

Кмичиц не отговори веднага, отпусна глава върху възглавницата и гледа известно време към потона. Внезапно очите му започнаха да овлажняват и сълзи, непознати гости в тези очи, увиснаха върху ресниците му.

— Нека ме разчекнат с коне! — каза той най-сетне. — Нека ми одерат кожата, ако съм видял по-благороден човек от ваша милост… Ако поради мене си получил отказ, ако, както казваш, Оленка ме още обича, друг толкова повече би си отмъщавал, толкова по-дълбоко би ме натиснал… А ваша милост ми подаваш ръка и ме изваждаш сякаш от гроба!

— Защото не искам за лични работи да жертвам скъпото ни отечество, на което ваша милост можеш да направиш значителни услуги. Но ще ти кажа, ваша милост, че ако беше заел казаците от Трубецки или от Ховански, тогава щях да задържа писмото. Цяло щастие, че не си направил това!

— Пример, пример трябва да вземат другите от ваша милост! — каза Кмичиц. — Дай ми ръката си. Бог ще ми даде възможност да се отплатя на ваша милост с нещо добро, защото ти ме задължи на смърт и живот.

— Това добре, за него после! А сега… горе главата, ваша милост! Няма нужда да се явяваш пред никакви съдилища, а се залавяй за работа. Заслужиш ли пред отечеството, тогава и тази шляхта ще ти прости, тъй като това са хора много чувствителни към честта на родината… Ти още можеш да заличиш вината си, да си възстановиш името и да ходиш всред слава като в слънце, а пък аз познавам една девойка, която ще ти обмисли награда още приживе.

— Ей! — възкликна Кмичиц възбудено. — Какво ще гния аз тук в леглото, когато неприятелят тъпче отечеството. Хей! Има ли там някой? Ела тук! Слуга, давай ботушите!… Ела тук!… Нека ме гръм удари в тая постеля, ако още се търкалям в нея!

Пан Володиовски се усмихна със задоволство на тия думи и каза:

— Духът ти е по-силен от тялото, ваша милост, защото тялото още не е добре.

След тия думи той започна да се сбогува, а Кмичиц не го пущаше, благодареше му и искаше да го черпи с вино.

Здрачаваше се вече, когато малкият рицар напусна Любич и тръгна към Водокти.

— Най-добре ще я възнаградя за острите си думи — говореше той на себе си, — като й кажа, че Кмичиц става не само от леглото си, но и от своя позор… Той не е още окончателно пропаднал човек, само че лесно се пали. С това ще я зарадвам извънредно много и мисля, че сега ще ме приеме по-добре, отколкото когато й предлагах самия себе си…

Тук добрият пан Михал въздъхна и измърмори:

— Да знаех дали има на света някоя наречена и за мене!

С подобни размишления той пристигна във Водокти. Рошавият жмуджанин изтича при вратата, но не бързаше да отвори, а само каза:

— Господарката не е вкъщи.

— Заминала ли е?

— Ами замина.

— Къде?

— Кой я знае!

— А кога ще се върне?

— Кой я знае!

— Приказвай човешки! Не каза ли кога ще се върне?

— Може изобщо да не се върне, че замина с коли и вързопи. От това смятам, че замина далече и за дълго.

— Така ли? — измърмори пан Михал. — Ех, че я наредих!…

Десета глава

Обикновено когато през зимната завеса от облаци започват да проникват по-топли слънчеви лъчи и когато по дърветата се появяват първите израстъци, а зеленият губер на житата почне да вретени по влажните ниви, и в човешките сърца нахлува по-добра надежда. Но пролетта на 1655 година не донесе обикновената радост за угрижените хора в Жечпосполита. Цялата източна граница на държавата от север чак отвъд Дивите поля на юг беше опасана сякаш с огнена лента и пролетните поройни дъждове не можеха да угасят пожара, напротив — лентата ставаше все по-широка и заемаше все по-големи пространства. Освен това по небето се появиха лоши поличби, които вещаеха още по-големи поражения и бедствия. Облаците, които прелитаха по небесата, час по час се превръщаха сякаш във високи кули, в крепостни бойници по ъглите на стените, които след това рухваха с трясък. Мълнии удряха в още покритата със сняг земя, боровите гори жълтееха, а клоните на дърветата се извиваха в странни, болезнени форми; животни и птици умираха от някаква непозната болест. Накрай и на слънцето забелязаха необикновени петна, които имаха формата на ръка, която държи ябълка, на пронизано сърце и кръст. Умовете се тревожеха все повече, а монасите си блъскаха главите да разберат какво може да означават тези поличби. Някакво странно безпокойство обгръщаше всички сърца.

Предсказваха нови войни и внезапно Бог знае откъде зловеща вест започна да минава от уста на уста по селата и градовете, че откъм шведската страна се приближава буря. Наглед сякаш нищо не потвърждаваше тази вест, понеже сключеният в Швеция мирен договор беше в сила за още шест години; въпреки това и в сейма, свикан от крал Ян Казимеж на 19 май във Варшава, също се говореше за опасност от война.

Все повече неспокойни очи се обръщаха към Велкополска^[54], върху която бурята можеше да връхлети най-напред. Лешчински, ленчицки воевода, и Нарушевич, литовски полеви писар^[55], заминаха като пратеници в Швеция; но заминаването им, вместо да успокои разтревожените, разпали още по-голямо безпокойство.

„Това пратеничество мирише на война“ — писа Януш Радживил.

— Ако не ни заплашваше буря от тая страна, тогава защо бяха пратени? — казваха си други. — Та нали току-що се върна от Стокхолм по-раншният пратеник Каназил; но ясно е, че той не е постигнал нищо, щом веднага след него изпращат толкова важни сенатори.

Все пак по-разумните хора не вярваха още, че е възможна война.

— Жечпосполита не е дала никакъв повод — твърдяха те, — а мирът продължава да си бъде в сила. Как може да се стъпче клетвата, да се погазят най-свещените договори и да бъде нападнат по разбойнически безопасният съсед? При това Швеция още помни раните от полските саби, нанесени й при Кирхолм, Пуцк и Тшчана! Та нали и Густав Адолф, който не намери противник в цяла Европа, на няколко пъти трябваше да падне пред пан Конецполски. Не ще посмеят шведите, които нямат толкова голяма военна слава, придобита по широкия свят, да се вдигнат срещу противник, с когото никога не са могли да се справят. Наистина и Жечпосполита е изтощена и отслабнала от войната; но само Прусия и Велкополска, която през последните войни съвсем не беше пострадала, стигат, за да прогонят този гладен народ и да го отблъснат върху неплодородните скали отвъд морето. Няма да има война!

На това страхливите отговаряха, че още преди варшавския сейм по предложение на краля са се съвещавали на сеймика в Гродно за защитата на граничните пояси на Велкополска, че били разпределяни данъци и войници, което не би се правило, ако опасността не беше близка.

И така се колебаеха умовете между страха и надеждата, тежка несигурност гнетеше човешките сърца, но изведнъж край на всичко това сложи заповедта на Богуслав Лешчински, велкополски генерал, с която обявяваше обща мобилизация на шляхтата от Познанското и Калишкото воеводство за защита на границата от заплашващото ги шведско нашествие…

Всяко съмнение изчезна. Възгласът „война!“ се разнесе по цяла Велкополска и по всичките земи на Жечпосполита.

Това не беше само война, а нова война. Хмелницки, подпомаган от Бутурлин, се ежеше на юг и изток; Ховански и Трубецки — на изток, шведът се приближаваше от запад! Огнената лента се превръщаше в огнен обръч.

Страната приличаше на обсаден стан.

А в стана работите вървяха зле. Един предател, Раджейовски, беше вече избягал от него и се намираше в шатъра на нападателите. Той именно ги водеше на готова плячка, той показваше слабите страни, той щеше да примамва гарнизоните на крепостите. А освен това не липсваше нито омраза, нито завист; не липсваха и скарани помежду си магнати или недоволници от краля за отказани им служби и във всеки момент готови да пожертват обществения интерес заради частните си работи; не липсваха и иноверци, които желаеха да възтържествуват дори върху гроба на отечеството си; а още повече бяха размирниците, сънливите, ленивите и влюбените в самите себе си, в собствените си удоволствия и удобства.

Все пак заможната и досега непрегазвана от войната Велкополска не жалеше поне парите за отбраната си. Градовете и шляхтишките села доставяха толкова войници, колкото им се определяха, и докато шляхтата да тръгне лично към стана, натам вече отиваха пъстри полкове от селска пехота под командването на назначени от сеймиките ротни командири измежду опитни във военната професия хора.

И така пан Станислав Дембински водеше познанските пехотинци; пан Владислав Влостовски — кошчанските, а пан Голц, славен войник и инженер — валецките. Калишките селяни командваше пан Станислав Скшетуски, от род на храбри бойци, братовчед на Ян, прочутия герой от Збараж. Пан Кацпер Жихлински предвождаше конинските воденичари и кметски пълномощници. От Пиздри идеше пан Станислав Ярачевски, който беше прекарал младостта си в чуждестранни войски; от Кциня — пан Пьотр Скорашевски, а пан Квилецки — от Накло. Никой обаче не можеше да се сравни по военния си опит с пан Владислав Скорашевски, чиято дума слушаше дори самият велкополски генерал и воеводите.

На три места: при Пила, Уйшче и Велен, командирите заеха позиции край Нотеч и чакаха пристигането на шляхтата, свикана във всенародното опълчение. Пехотинците от сутрин до вечер правеха окопи и непрекъснато се оглеждаха назад дали пристига желаната конница.

В това време дойде първият от големците, пан Анджей Груджински, калишки воевода, и се настани в къщата на кмета с многобройна прислуга, облечена с бели и сини униформи. Той се бе надявал, че веднага ще бъде обграден от калишката шляхта, но като не се явяваше никой, прати да повикат ротмистъра пан Станислав Скшетуски, зает с правене на окопи край реката.

— Къде са моите хора? — попита той след първия поздрав на ротмистъра, когото познаваше от дете.

— Какви хора? — каза пан Скшетуски.

— Ами калишкото опълчение?

Полупрезрителна, полуболезнена усмивка се появи върху мургавото лице на войника.

— Ваша светлост воеводо! — каза той. — Нали сега е време да се стрижат овцете, а в Гданск не искат да купуват лошо изпрана вълна. Сега всеки наш шляхтич стои или при езерото да надзирава прането, или при теглилката и с право си мисли, че шведите няма да избягат.

— Как така? — попита воеводата разтревожен. — Никого ли няма още?

— Освен селската пехота жива душа няма… А и жътвата е близо. Добрият стопанин не оставя дома си в такова време!

— Какво ми приказваш, ваша милост!

— А шведите няма да избягат, ами ще дойдат още по-близо — повтори ротмистърът.

Сипаничавото лице на воеводата изведнъж почервеня.

— Какво ме интересуват шведите!… Срам ще ме е пред другите панове, ако остана тук сам като кукувица.

Скшетуски отново се усмихна.

— Позволи ми, ваша милост, да кажа — рече той, — че шведите са главното, а срамът после. Вие обаче няма да се срамувате, защото не само калишката, но и никоя друга шляхта не е още дошла.

— Те са полудели! — каза пан Груджински.

— Не, само са сигурни, че ако те не пожелаят да отидат при шведите, шведите не ще пропуснат да дойдат при тях.

— Чакай, ваша милост! — каза воеводата.

И като плясна с ръце за слугата си, заповяда му да му донесе мастило, пера и хартия, после седна и почна да пише.

След половин час посипа страницата с пясък, чукна я с ръка и каза:

— Изпращам възвание да се явят най-късно pro die 27 praesentis^[56] и мисля, че поне в този краен срок ще благоволят non deesse patriae^[57]. А сега кажи ми, ваша милост, дали имате някакви вести за неприятеля.

— Имаме. Витенберг обучава войските си по ливадите край Дама^[58].

— Многобройни ли са?

— Едни казват, че били седемнайсет хиляди души, други — че са повече.

— Хм! Ние и толкова няма да бъдем. Как мислиш, ваша милост, ще можем ли да им се опрем?

— Ако шляхтата не се яви, няма какво и да говорим…

— Ще се яви, как няма да се яви! То се знае, че опълчението винаги така се влече. Но дали ще се справим заедно с шляхтата?

— Не ще можем — каза хладно Скшетуски. — Ваша светлост воеводо, ами че ние изобщо нямаме войници.

— Как така нямаме войници?

— Ваша милост знае също така добре, както и аз, че колкото войска имаме, цялата е в Украйна. Оттам не са ни изпратили тук дори две хоронгви, при все че един Бог знае коя буря сега е по-страшна.

— Ами пехотата, ами опълчението?

— На двайсет души едва един е видял война, а на десет един знае как да държи пушка. След първата война ще станат добри войници, но не сега. А що се отнася до опълчението, попитай, ваша милост, всеки, който поне малко разбира от война, дали опълчението може да удържи пред редовна войска, и то такава, каквато е шведската, ветерани от цялата лютеранска война и свикнала да побеждава.

— Така високо ли издигаш, ваша милост, шведите над своите?

— Не ги издигам аз над своите, защото, ако имахме тук петнайсетина хиляди такива бойци, каквито бяха при Збараж, редовни войници и конница, тогава нямаше да се страхувам от шведите, но с нашите дано даде Бог да постигнем някакъв по-добър резултат.

Воеводата сложи ръце върху коленете си и погледна проницателно право в очите на Скшетуски, сякаш искаше да прочете в тях някаква скрита мисъл.

— Тогава защо дойдохме ние тук? Да не би да мислиш, ваша милост, че е по-добре да се предадем?

При тия думи пан Станислав пламна и отвърна:

— Ако се е родила в главата ми такава мисъл, заповядай, ваша милост, да ме набият на кол. На въпроса дали вярвам в победата, отговарям като войник: не вярвам! Но защо сме дошли тук — това е друг въпрос, на който като гражданин отговарям: за да окажем на неприятеля първата съпротива, да го задържим малко и да дадем възможност на останалата част от страната ни да се съвземе и вдигне, да спрем с телата си нашествието, докато загинем един върху друг!

— Тази амбиция на ваша милост е похвална — отговори воеводата хладно, — но на вас, войниците, е по-лесно да говорите за смърт, отколкото за нас, върху които ще падне цялата отговорност за напразно пролятата толкова много шляхтишка кръв.

— Затова шляхтата има кръв, за да я пролива.

— Това е така, да! Всички сме готови да загинем, защото, право казано, това е най-лесното нещо. Все пак дългът заповядва на нас, които провидението е направило началници, не само да търсим слава, но и да мислим за полезното. Наистина войната е като че ли започнала, но все пак Карл Густав е роднина на нашия господар и трябва да се съобразява с това. Ето защо необходимо е да опитаме и преговорите, тъй като понякога може да се спечели повече с думи, отколкото с оръжие.

— Това вече не е моя работа! — отвърна сухо пан Станислав.

Изглежда, че в този момент и на войводата дойде същата мисъл, защото кимна с глава и се сбогува с ротмистъра.

Скшетуски обаче само наполовина беше прав в онова, което казваше за мудността на шляхтата, повикана във всенародното опълчение. Защото беше вярно, че до завършването на стрижбата на овцете малцина тръгнаха към стана между Пила и Уйшче, но към 27 юни, тоест в срока, определен във второто възвание, започнаха да прииждат на големи групи.

Всеки ден облаци прах, вдигани поради постоянно сухото време, съобщаваха за приближаването на нови и нови групи. А шляхтата идваше шумно, на коне и коли, с многобройни слуги, със сервизи за хранене, с каруци и всякакви богати удобства в тях, а също така натоварена с толкова оръжие, че мнозина носеха оръжие за трима, като се почне от копия, пушки, бандолети^[59], саби, мечове и се свърши с изоставените вече по онова време хусарски чукове за разбиване на броните. Старите опитни войници веднага познаваха по това въоръжение, че имат работа с хора, които не са ходили на война и са неопитни.

Защото от цялата шляхта, която населяваше пределите на Жечпосполита, велкополската беше най-невойнствена. Татари, турци и казаци никога не бяха газили тези места, които от кръстоносните времена бяха почти забравили какво ще рече война в страната им. Който от велкополската шляхта чувстваше в себе си влечение към бой, той се записваше в кралските войски и там се държеше така добре, както всеки друг; тия обаче, които предпочитаха да си седят вкъщи, се бяха превърнали в истински домошари, които обичаха удобствата, почивките, в стопани по призвание, които затрупваха пазарите на пруските градове със своята вълна и особено със зърнените си храни.

Но сега, когато шведската буря ги бе откъснала от спокойните занятия, струваше им се, че на война не е излишно нито да се натоварят с прекалено много оръжие, нито да се снабдят с провизии, нито да вземат много слуги, които да пазят тялото и вещите на своя господар.

Те бяха странни войници, с които ротмистрите не можеха лесно да се справят. Заставаше например шляхтич с пика, дълга седем-осем лакти, и с броня на гърдите, но със сламена шапка, за да му държала „хладно“ на главата; друг пък при обучение се оплакваше от жегата, трети се прозяваше, ядеше или пиеше, четвърти викаше слугата си, а никой не смяташе за неприлично нещо да приказва в редиците толкова високо, та никой да не може да чуе заповедите на офицерите. И мъчно беше да се въведе дисциплина, защото шляхтата се обиждаше много от нея, понеже била засягала достойнството й. Наистина обявяваха се разни „правилници“, но никой не искаше да ги чуе.

Желязна верига на краката на тази войска беше безбройният обоз от коли, запасни и товарни коне, добитък, предназначен за храна, и особено слугите, които пазеха шатрите, вещите, гриса, булгура и бигосите^[60] и които по най-дребен повод предизвикваха разпри и бъркотия.

Срещу такава именно войска се приближаваше от Шчечин и блатата край Одра Арвид Витенберг, стар военачалник, чиято младост беше минала в Трийсетгодишната война и който водеше седемнайсет хиляди ветерани, държани в желязна дисциплина.

От едната страна стоеше безредният полски стан, подобен на панаир, шумен, пълен със спорове, с разсъждения върху разпорежданията на командирите и недоволства, съставен от добродушни селяни, превърнати внезапно в пехота, и от панове, взети направо от стрижбата на овцете; от другата маршируваха страшни, мълчаливи карета, които при едно кимване на командирите се разгръщаха като машина в линии и полукръгове, образуваха клинове и триъгълници така опитно, както действа мечът в ръката на фехтовчика; те бяха истински хора на войната, настръхнали с цевите на мускетите и с пиките си, студени, спокойни, същински занаятчии, които са стигнали до майсторство в занаята си. Кой от опитните хора би могъл да се съмнява какъв ще бъде резултатът от срещата и на чия страна ще е победата?

Все пак все повече и повече шляхта се събираше, а още преди нея заприиждаха и големци от Велкополска и другите провинции със своя войска и слуги. Скоро след пан Груджински в Пила пристигна могъщият познански воевода пан Кшищоф Опалински. Триста хайдуци^[61], облечени в жълти униформи с червени шарки и въоръжени с мускети, вървяха пред каретата на воеводата; тълпа дворяни и шляхтичи обграждаше достойната му особа; зад тях в боен ред вървеше отряд от райтари^[62], облечени по същия начин, както и хайдуците; а самият воевода пътуваше в карета заедно с шута си Стах Острожка, чието задължение беше да развеселява мрачния си господар по пътя.

Пристигането на тоя толкова знаменит сановник придаде смелост и надежда на всички; защото тези, които гледаха почти монаршеското величие на воеводата, великолепното му лице, на което под високото като свод чело светеха разумни и строги очи, сенаторската важност на цялото му държане, едва можеха да помислят, че може да се случи нещо лошо на такава мощ.

На хората, които бяха привикнали да почитат службите и личностите, се струваше, че и самите шведи надали ще посмеят да вдигнат светотатствена ръка срещу такъв магнат. А ония, чиито сърца биеха тревожно в гърдите, веднага се почувстваха по-сигурно под крилото му. Затова го приветстваха радостно и горещо; възгласите се носеха по цялата улица, по която свитата му се движеше бавно към къщата на кмета, а главите се навеждаха пред воеводата, който се виждаше като на длан през стъклата на позлатената карета. На тези поклони заедно с воеводата отговаряше и Острожка с такова достойнство и сериозност, сякаш те бяха правени главно за него.

Едва се слегна прахът след пристигането на познанския воевода, когато дотърчаха куриери със съобщение, че иде неговият братовчед, подлеският воевода Пьотр Опалински с баджанака си пан Якуб Роздражевски, иновроцлавски воевода. Всеки от тях докара по сто и петдесет въоръжени бойци освен дворяните и слугите. После не минаваше ден да не пристигне някой големец, като пан Сендживой Чарнковски, баджанак на Кшищоф, познански кастелан^[63], след него Станислав Погожелски, калишки кастелан; Максимилиан Мясковски, кшивински кастелан, и Павел Гембицки, мендзижецки пан. Градчето така се препълни с хора, че нямаше квартири дори за самите дворяни. Съседните ливади се изпъстриха с шатрите на опълчението. Човек би казал, че в Пила бяха долетели всички шарени птици от цялата Жечпосполита.

Пъстрееха червени, зелени, сини, лазурни, бели цветове на катанките, жупаните, кубрадите и контошите^[64], защото, като оставим опълчението, в което всеки шляхтич носеше различно облекло, като оставим прислугата на пановете — и пехотата на всяка околия беше облечена в различни цветове.

Пристигнаха и търговци, които не можеха да се поберат на пазарния площад, и построиха цяла редица от бараки край градчето. Там продаваха военни вещи — като се почне от дрехи, та се стигне до оръжие и храна. Походните кухни димяха денем и нощем и разнасяха заедно с пушека миризми на бигоси, булгури, печено, а другаде продаваха питиета. Пред бараките се тълпяха шляхтичи, въоръжени не само с мечове, но и с лъжици; те ядяха, пиеха и разговаряха или за неприятеля, който още не се виждаше, или за пристигащите големци, за които не скъпяха епитети.

Между групите шляхта се разхождаше Острожка, облечен с дреха, ушита от пъстри парцали, с жезъл, украсен със звънчета, и с глупав израз на лицето. Където се покажеше, веднага го обграждаха в кръг, а той наливаше масло в огъня, помагаше да одумват големците и задаваше гатанки, при които шляхтата толкова повече лягаше от смях, колкото бяха по-хапливи.

В тях не беше пощаден никой.

Един следобед през пазара мина сам познанският воевода и се смеси с шляхтата, като разговаряше любезно с някой и друг или с всички и се пооплакваше от краля, че не му изпратил нито една редовна хоронгва, въпреки че неприятелят се приближаваше.

— Не мислят за нас, ваша милост панове — казваше той, — и ни оставят без помощ. Във Варшава разправят, че войската в Украйна била много малка и хетманите не могли да се справят с Хмелницки. Ех, няма как! Изглежда, че Украйна е по-мила от Велкополска… В немилост сме ние, ваша милост панове, в немилост! Сякаш за клане са ни дали тук.

— А кой е виновен? — попита пан Шлихтинг, веховски съдия.

— Кой е виновен за всички бедствия на Жечпосполита? — отвърна воеводата. — То се знае, че ние, братя шляхтичи, които я пазим с гърдите си.

Заслушаните в думите му шляхтичи се почувстваха много поласкани, че „графът на Бнина и Опаленица“ сам се поставя наравно с тях и признава, че е техен брат, затова пан Кошуцки веднага отговори:

— Ваша светлост воеводо! Ако при негово величество имаше повече такива съветници като ваша милост, едва ли биха ни дали тук за клане… Но там като че ли управляват ония, които се кланят по-ниско.

— Благодаря ти, пане брате, за хубавата дума!… Виновен е оня, който слуша лошите съветници. Там нашите свободи са им като трън в очите. Колкото повече шляхта изгине, толкова по-лесно ще могат да прокарат absolutom dominium^[65].

— Нима затова ще трябва да гинем, та да стенат децата ни в робство?

Воеводата не отговори нищо, а шляхтата започна да се споглежда и учудва.

— Значи, така? — викаха многобройни гласове. — Значи, затова са ни изпратили тук под нож? А ние вярваме! Не от днес се говори за тоя absolutum dominium!… Но щом е била такава работата, и ние ще знаем да помислим за главите си!

— И за децата си!

— И за имотите си, които неприятелят ще опустошава igne et ferro^[66].

Воеводата мълчеше.

По странен начин тоз военачалник укрепваше духа на войниците си.

— Кралят е виновен за всичко това! — викаха все повече хора.

— А помните ли, ваша милост панове, историята с Ян Олбрахт? — попита воеводата.

— „При краля Олбрахта загина цялата шляхта!“ Предателство, братя панове!

— Кралят, кралят е предател! — възкликна някакъв смел глас.

Воеводата мълчеше.

Внезапно Острожка, който стоеше до воеводата, се плесна няколко пъти по бедрата с ръце и закукурига като петел така пронизително, че всички очи се обърнаха към него.

След това викна:

— Ваша милост панове, братя, сърчица! Послушайте моята гатанка!

С променливостта на мартенско време възмущението на опълченците в миг се превърна в любопитство и желание да чуят някакво ново остроумие на шута.

— Слушаме! Слушаме — обадиха се петнайсетина гласа. Шутът започна да мига с очи като маймуна и да рецитира с писклив глас:

Той след брат си взе короната, жена му —

но туй погреба гръмката му слава само.

Сега подканцлера прогони надалече

и сам подканцлер е… при подканцлерката вече.

— Кралят! Кралят! Разбира се! Ян Казимеж! — започнаха да викат от всички страни.

И буен смях се разнесе като гръм между събраните.

— Да го вземе дяволът, как майсторски го е нагласил! — викаше шляхтата.

Воеводата се смееше заедно с другите; после, когато малко поутихна, каза сериозно:

— И за тая работа именно ще трябва сега да излагаме кръвта и главите си… Ето докъде се стига!… Вземи, шуте, един дукат за добрата гатанка.

— Кшищофчо! Кшищофчо мили — отговори Острожка. — Защо нападаш другите, че държат шутове, когато сам ти не само че държиш мене, но доплащаш отделно за гатанките?… Я ми дай още един дукат, тогава ще ти кажа втора гатанка.

— Пак ли ще е такава хубава?

— Само че ще е по-дълга… Най-напред дай дуката.

— Ето ти!

Шутът отново плесна с ръце както петелът с крила, отново изкукурига и викна:

— Ваша милост панове, слушайте! Кой е този?

Същ Катон, той руга егоизма и злото,

но пред сабята предпочиташе перото;

щом подканцлер не стана, със думи проклети

мигом totam respublicam той оклевети.

Да държеше на меча, било би чудесно —

от сатира не плашат се шведите лесно;

но още невкусил от боя със зъл неприятел,

след предателя втори стана на краля предател.

Всички насъбрани отгатнаха гатанката така добре, както и по-раншната. В тоя момент всред групата се чуха два-три сподавени смехове, след което настана дълбока тишина.

Воеводата стоеше цял червен и се смути още повече, защото всички погледи бяха впити в него, а шутът поглеждаше ту към един, ту към друг шляхтич и най-после се обади:

— Никой ли от ваша милост панове не може да отгатне кой е този?

А когато мълчанието беше единственият отговор, тогава Острожка се обърна с най-безочлив израз на лицето към воеводата:

— А ти, Кшищофчо, нима също не знаеш за кой нехранимайко става дума?… Не знаеш ли? Тогава дай дукат!

— Ето го! — отвърна воеводата.

— Господ да те поживи!… Но я ми кажи, Кшищофчо, не се ли натискаше ти случайно да получиш подканцлерството след Раджейовски?

— Не е време за шеги! — отвърна Кшищоф Опалински. И като поздрави с шапка всички насъбрани, рече:

— Моите почитания, ваша милост панове!… Време е да отида на военен съвет.

— На роднински съвет, искаше да кажеш, Кшищофчо — добави Острожка, — защото там ще се съветвате всички роднини как да си плюете на петите.

След това се обърна към шляхтата и като подражаваше на воеводата при поклона, добави:

— А на ваша милост такава песен пей!

И двамата се отдалечиха; но едва направиха двайсетина крачки и един огромен избух от смях се удари в ушите на воеводата и звуча още дълго, докато потъна в общата гълчава на стана.

Военен съвет наистина се състоя и беше председателстван от познанския воевода. Това беше особен съвет. В него участваха само такива сановници, които не разбираха от война. Защото велкополските магнати не следваха и не можеха да следват примера на ония литовски или украински „кралчета“, които живееха в постоянен огън като саламандри.

Там всеки воевода или кастелан беше вожд, върху чието тяло ризницата отпечатваше червени ивици и те не изчезваха никога, и младостта на когото протичаше в степите или горите откъм изток, всред засади, битки, гонитби, в станове или обози. А тук бяха големци, които държаха службите и при все че при нужда и те участваха във всеобщото опълчение, никога обаче не заемаха челни постове във военно време. Дълбокото спокойствие беше приспало войнствения дух и потомците на ония рицари, пред които някога не можеха да устоят железните отряди на кръстоносците, се бяха превърнали в политици, учени и писатели. Едва суровата шведска школа ги научи на онова, което бяха забравили.

Но сега събраните на съвещание големци се споглеждаха с несигурни очи, всеки се страхуваше да се обади пръв и чакаше какво ще каже „Агамемнон“, познанският воевода.

А Агамемнон просто не разбираше от нищо и започна речта си отново с оплаквания от неблагодарността и заспалостта на краля, от лекото сърце, с което е предадена под меч цяла Велкополска, а и те с нея. Но пък колко красноречив беше; каква внушителна поза заемаше, достойна за истински римски сенатор: когато говореше, държеше главата си вдигната, черните му очи хвърляха светкавици, устата — мълнии, а прошарената му брада се тресеше от вълнение, когато рисуваше бъдещите поражения на отечеството.

— Защото в какво се състои страданието на отечеството — казваше той, — ако не в страданията на синовете му… А ние тук най-напред ще пострадаме. По нашите земи, по нашите частни имения, придобити чрез заслугите и кръвта на нашите прадеди, ще мине най-напред кракът на тези неприятели, които се приближават като буря към нас от морето. И защо страдаме ние? Защо ще вземат нашите стада, ще стъпчат житата ни, ще изгорят селата, изградени с нашия труд? Ние ли онеправдавахме Раджейовски, който, осъден неоснователно и преследван като престъпник, беше принуден да търси чуждо покровителство? Не!… Ние ли настояваме да се запази в подписа на нашия Ян Казимеж тази грозна титла шведски крал, която вече ни струва толкова кръв? Не!… Две войни пламтят по две наши граници — трябваше ли да предизвикваме и трета?… Който е виновен, нека Бог, нека отечеството да го съди!… Ние ще си умием ръцете, защото сме невинни за тая кръв, която ще бъде пролята…

И така продължаваше да хвърля мълнии воеводата; но когато дойде до същността на работата, не можа да даде искания съвет.

Тогава изпратиха за ротмистрите, командири на селската пехота, и преди всичко за пан Владислав Скорашевски, който беше не само славен и несравним рицар, но и с голям военен опит; той знаеше войната като „Отче наш“. Неговите съвети бяха слушани много пъти дори от предводителите; затова с още по-голяма готовност бяха желани днес.

Пан Скорашевски посъветва да се организират три стана: при Пила, Велен и Уйшче, така близо един до друг, че в случай на нападение да могат да си се притичват на помощ; а освен това да се направят окопи по цялото крайречно пространство, обхванато от дъгата от станове, които да бранят бродовете.

— А когато се разбере — говореше пан Скорашевски — през къде неприятелят ще поиска да мине реката, тогава ще съберем там и трите стана, за да му дадем хубав урок. А аз, с разрешението на ваша светлост, панове, ще отида с малък отряд в Чаплинек. Това е загубена позиция и ще се оттегля навреме от нея, но там най-напред ще узная за неприятеля и ще мога да ви съобщя за него.

Всички се съгласиха с този съвет и започнаха малко по-живо да швъкат из лагера. Най-сетне се събраха около петнайсет хиляди шляхтичи. Кралските пехотинци правеха окопи на едно разстояние от шест мили^[67].

Уйшче, главната позиция, зае с хората си познанският воевода. Част от рицарите останаха във Велен, част в Пила, а пан Владислав Скорашевски замина за Чаплинек, та оттам да съобщава за движението на неприятеля.

Започна юли; дните бяха все така хубави и горещи. Слънцето печеше толкова силно по равнините, че шляхтата се скри из горите, между дърветата, под чиято сянка някои поръчаха да разпънат шатрите им. И там започнаха да устройват шумни пиршества, а още повече шум вдигаше прислугата, особено при къпането и поенето на конете, които по няколко хиляди наведнъж откарваха три пъти дневно на реките Нотеч и Глда, като се караха и биеха за най-добър достъп до брега.

Духът в началото все пак беше добър, въпреки че самият познански воевода действаше по-скоро така, че да го понижи.

Ако Витенберг беше настъпил през първите дни на юли, той навярно щеше да срещне силна съпротива, която при разпалването на хората в боя можеше да се превърне в непреодолима упоритост, както често се е случвало. Защото в жилите на тия хора, макар и отвикнали от война, течеше рицарска кръв.

Кой знае дали някой нов Йереми Вишньовецки не би превърнал Уйшче във втори Збараж и не би записал в тия окопи нова прекрасна рицарска страница. Но за зла чест познанският воевода можеше само да пише, не да воюва.

Витенберг, човек, който познаваше не само войната, но и хората, може би нарочно не бързаше. Дългогодишният опит го бе научил, че новомобилизираният войник е най-опасен в първия момент на своята разпаленост и че често пъти му липсва не храброст, а войнишка търпеливост, която се създава само от практиката. Много пъти тоя войник ще сполучи да удари като лавина най-опитните полкове и да премине по техните трупове. Той е като желязо, което, докато е червено, трепти, живее, сипе искри, гори, унищожава, но когато изстине, представлява само мъртъв къс.

И наистина, когато изтече седмица, после втора и захвана третата, дългото бездействие почна да тежи на опълчението. Горещините ставаха все по-големи. Шляхтата не желаеше да излиза на обучение, като се оправдаваше с това, че „конете, хапани от мухите, не искат да стоят на едно място и че човек не може да издържи от комарите в тази блатиста местност…“

Слугите все повече влизаха в разпри за сенчести места, за които и между господарите се стигаше до вадене на саби. Някой и друг тръгваше вечер за вода, а излизаше скришом от стана, за да не се върне вече.

Не липсваха лоши примери и от върховете. Пан Скорашевски току-що бе съобщил от Чаплинек, че шведите са вече наблизо, когато на военния съвет позволиха да се върне вкъщи пан Зигмунд Груджински, шведски староста, за което много настояваше чичо му Анджей, калишки воевода.

— Ако ще трябва аз да сложа тук главата си и да дам своя живот — казваше той, — нека братанецът ми да наследи моята памет и слава, та заслугата ми да не се забрави.

Тук той започна да се разчувства над младата възраст и невинност на братовия си син и да възхвалява щедростта, с която докарал сто души пехотинци, крайно необходими на Жечпосполита в тоя момент. И военният съвет се съгласи да удовлетвори молбата на чичото.

На шестнайсети юли пан старостата напускаше открито стана, придружен от двайсетина слуги, и се връщаше вкъщи почти в навечерието на обсадата и битката. Тълпите шляхтичи го изпращаха с хапливи възгласи чак извън стана, а начело на тълпите беше Острожка, който викаше отдалече подир заминаващия.

— Ваша милост пане староста, давам ти герб и прозвище към презимето: Deest^[68]!

— Да живее Deest-Груджински! — викаше шляхтата.

— И не плачи за чичко си! — продължаваше Острожка! — И той се страхува от шведите като тебе, та щом само се покажат, сигурно ще се обърне с гръб към тях!

Кръвта избиваше по лицето на младия магнат, но той се преструваше, че не чува обидите, само бодеше коня си с шпорите и си пробиваше път през тълпата, та минута по-скоро да се намери извън стана и далече от своите преследвачи, които най-сетне започнаха да го замерват с бучки пръст, без да мислят за рода и достойнството на заминаващия, и да викат:

— На ти грудка, Груджински! Хайде! Дръж! Хоп! Хоп! Заек! Котка!

Вдигна се такъв шум, та чак познанският воевода дотърча с няколко ротмистри да успокоява и обяснява, че старостата е взел отпуск само за една седмица заради много важни работи.

Лошият пример обаче подейства — и още същия ден се намериха неколкостотин шляхтичи, които не искаха да останат по-назад от пан старостата, но се измъкваха с по-малко придружители и по-тихо. Пан Станислав Скшетуски, калишки ротмистър и пръв братовчед на прочутия Ян Скшетуски, героя от Збараж, си скубеше косата, защото и неговите войници по примера на шляхтичите започнаха да офейкват от стана. Състоя се нов военен съвет, в който шляхтишките тълпи искаха непременно да участват. Настана бурна, пълна с викове и свади нощ. Всички се подозираха едни други, че възнамеряват да бягат. Възгласите: „Или всички, или никой“ — преминаваха от уста на уста.

Час по час се пускаха слухове, че воеводите бягат — и тогава настъпваше такава суматоха, та воеводите трябваше да се показват по няколко пъти на развълнуваните маси. Петнайсетина хиляди души стояха до разсъмване на конете, а познанският воевода обикаляше на кон между тях с гола глава, подобен на римски сенатор, и повтаряше непрекъснато големите думи:

— Ваша милост панове! С вас ще живея, с вас ще мра! На някои места го посрещаха с приветствие, на други се чуваха подигравателни възгласи. А той, едва усмирил масите, се връщаше в съвета отруден, пресипнал, упоен от величието на собствените си думи и убеден, че тази нощ е оказал несравними услуги на отечеството.

Но на съвета думите му бяха по-слаби, защото там си скубеше брадата и перчема от отчаяние и повтаряше:

— Съветвайте, ваша милост панове, ако можете… Аз си измивам ръцете за това, което ще стане, защото е невъзможно да се отбраняваме с такъв войник.

— Ваша светлост воеводо! — отговаряше пан Станислав Скшетуски. — Самият неприятел ще възпре тия своеволия и размирици. Нека само да загърмят оръдията, нека се дойде до отбрана, до обсада, същата тази шляхта ще бъде принудена да се бие в окопите, а не да се бунтува в стана, защото ще трябва да пази собствения си живот. Така се е случвало много пъти.

— Но с какво ще се отбраняваме? Оръдия нямаме, а само малки топчета, с които можем да гърмим на пиршества.

— При Збараж Хмелницки имаше седемдесет оръдия, а княз Йереми само петнайсетина октави и гранатници^[69].

— Но имаше войска, а не опълченци; свои хоронгви, славни по цял свят, а не изнежени панове, които ги бива да стрижат овце.

— От такива именно изнежени панове е направил войници.

— Да изпратим за пан Владислав Скорашевски — каза пан Сендживой Чарнковски, познански кастелан. — Да го направим началник на стана. Той е почитан от шляхтата и ще съумее да я държи стегнато.

— Да се изпрати за Скорашевски! Защо да стои той в Драхим или в Чаплинек! — повтори пан Йенджей Груджински, калишки воевода.

— Точно така! Това е най-добрият съвет! — викнаха други гласове.

И изпратиха куриер до пан Владислав Скорашевски — и други решения не се взеха в съвета, вместо това говореха и укоряваха силно краля, кралицата, оплакваха се, че нямат войска, че са изоставени.

— Другият ден не донесе нито надежда, нито успокоение. Напротив, безредието стана още по-голямо. Някой пусна внезапно слух, че иноверците, а именно калвинистите, симпатизират на шведите и при пръв удобен случай са готови да се присъединят към неприятеля. Нещо повече — тази вест не беше опровергана нито от пан Шлихтинг, нито от пановете Едмунд и Яцек Курнатовски, също така калвинисти, но искрено предани на отечеството хора. Дори самите те потвърдиха, че иноверците образуват отделна група и заговорничат под водачеството на размирника и изверга пан Рей, който на младини е служил в Немско като доброволец на страната на лютераните и бил голям приятел на шведите. Щом тези подозрения се пръснаха между шляхтичите, веднага петнайсетина хиляди саби засвяткаха и в стана избухна истинска буря.

— Предатели храним! Змии храним, които са готови да хапят лоното на майка си! — викаше шляхтата.

— Дайте ги тук!

— До крак, до крак!… Най-заразително предателство, ваша милост панове!… Да се изскубе буренът, че иначе ще загинем всички.

Воеводите и ротмистрите отново трябваше да успокояват, но това им беше още по-трудно, отколкото предният ден. Пък и те самите бяха убедени, че пан Рей е готов съвсем открито да измени на отечеството, тъй като беше човек напълно отчуждил се от родината и освен езика нямаше нищо полско в себе си. Реши се веднага да бъде изпратен от стана, което незабавно поуспокои развълнуваните. Въпреки това дълго още се чуваха викове: — Дайте ги тук! Измяна! Измяна!

Странно настроение зацари най-сетне в стана. Духът на едни се понижи и те изпаднаха в меланхолия. Разхождаха се мълчаливо с колебливи крачки покрай окопите и гледаха с тревожен и мрачен поглед към равнината, откъдето щеше да дойде неприятелят, или си шепнеха все по-лоши новини.

Други бяха овладени от някаква безумна, отчаяна веселост и готовност за смърт. Поради тази готовност устройваха пиршества и пиянства, та да изживеят весело последните дни от живота си. Някои пък мислеха за спасението на душите си и прекарваха времето в молитва. Никой обаче в цялата тази човешка тълпа не мислеше за победа, сякаш тя беше съвсем невъзможна, а пък неприятелят нямаше кой знае какви сили: имаше повече оръдия и по-добре обучена войска, и вожд, който разбираше от война.

И докато така от едната страна полският стан кипеше, фучеше, пируваше, вълнуваше се и не утихваше като шибано от вихъра море, докато опълчението спореше като по време на избор на крал, от другата страна шведските полкове спокойно се движеха по просторните зелени ливади край Одра.

Най-напред вървеше бригада от кралската гвардия; предвождаше я Бенедикт Хорн, страшен воин, чието име се повтаряше с ужас в Немско; хората бяха подбрани, едри, с гребенести шлемове с покривки за ушите, с жълти кожени кафтани, въоръжени с рапири и мускети, хладнокръвни и упорити в боя, готови при всеки знак на командира си.

Карл Шединг, немец, предвождаше следващата вестготландска бригада, съставена от два полка пехота и един тежка конница, облечена с ризници без нараменници; половината пехотинци имаха мускети, другата половина копия; в началото на битката мускетарите заставаха начело, а при атака на конница се отдръпваха зад копиеносците, които забиваха единия край на копието в земята, другия насочваха срещу полетелите коне. През времето на Зигмунд ІІІ при Тшчана една хоронгва хусари беше вдигнала на сабите си и смазала с копитата на конете същата тази вестготландска бригада, в която сега служеха най-вече немци.

Две смаландски бригади предвождаше Ирвин, наричан Безръки, защото навремето си бе загубил своята десница при защита на знамето, но пък лявата му ръка беше толкова силна, че с един замах отсичаше главата на кон; той беше мрачен воин, който обичаше само войната и кръвопролитието, строг и към себе си, и към войниците. Докато другите „капитани“ се бяха превърнали при постоянната война в хора на занаята, които обичаха войната заради самата война, той си беше останал завинаги все същият фанатик и избиваше хората, като пееше набожни псалми.

Вестсмаландската бригада се командваше от Дракенборг, а хелзингерската, съставена от прославени по света стрелци — от Густав Оксенщирна, роднина на славния канцлер, млад воин, който будеше големи надежди. Полковник на остготландската бригада беше Ферсен, а нерикската и вермландската предвождаше лично Витенберг, който беше същевременно главнокомандващ на цялата армия.

Седемдесет и две оръдия дълбаеха бразди по влажните ливади, а цялата войска възлизаше на седемнайсет хиляди души, страшни грабители на цяло Немско и така стегнати в боя, че особено с пехотата можеха да се сравнят само френските кралски гвардии. Подир полковете следваха коли и шатри, а полковете се движеха в строй, готови всеки момент за бой.

Гора от копия стърчеше над масата глави, шлемове и шапки, а между тази гора се нижеха към полската граница грамадни светлосини знамена с бели кръстове по средата.

С всеки изтекъл ден разстоянието между двете войски намаляваше.

Най-сетне на 21 юли шведските войски за пръв път видяха граничния полски стълб при село Хайнрихсдорф. При тая гледка цялата войска нададе гръмогласен вик, затръбиха тръби, загърмяха котли и барабани и се развяха всички знамена. Витенберг излезе напред, придружен от блестящ щаб, а всички полкове минаваха пред него, като вземаха за почест, конницата с извадени саби, оръдията със запалени фитили. Беше след пладне, времето бе великолепно. Горският въздух миришеше на смола.

Сивият, облян от слънчевите лъчи път, по който минаваха шведските полкове, излизаше от хайнрихсдорфската гора и се губеше зад хоризонта. Когато войската най-сетне премина през гората, пред погледа на всички се откри весела, усмихната страна, по която се жълтееха ниви с различни жита и на места беше изпъстрена с дъбрави, на места със зелени лъки. Тук-таме измежду дърветата някъде далеко зад дъбравите се виеше дим към небето; по ливадите се виждаха да пасат стада. Там, където лъщеше широко разлята вода, спокойно се разхождаха щъркели.

Някаква тишина и приятност се разливаше навсякъде по тая земя, която плуваше в мляко и мед. И на човек се струваше, че тя се простира все по-широко и отваря прегръдки пред войските, сякаш посрещаше не нашественици, а гости, които идат с Божието име.

При тази гледка нов възглас се изтръгна от гърдите на всички, особено на шведите, привикнали към голата, бедна и дива природа на родния си край. Сърцата на грабливия и беден народ се изпълниха с желание да обсебят тия съкровища и богатства, които виждаха пред очите си. Ентусиазъм обхвана редиците.

Но тия войници, калени в огъня на Трийсетгодишната война, очакваха, че това няма да им дойде лесно, защото тази плодородна земя се населяваше от многоброен и рицарски народ, който умееше да я защитава. В Швеция още живееше споменът за страхотния погром при Кирхолм, където три хиляди конници под командването на Ходкевич бяха обърнали на пух и прах осемнайсет хиляди най-храбра шведска войска. В хижите на Вестготланд, Смаланд, та чак до Далекарлия^[70] разказваха за тия рицари, крилати като великаните от скандинавските саги. Пресен беше още споменът за боевете през времето на Густав Адолф, защото участниците в тях бяха още живи. Та нали този скандинавски орел на два пъти беше потрошил ноктите си по войските на Конецполски, преди да прекоси цяло Немско.

Затова радостта се свързваше в шведските сърца с известен страх, от какъвто не беше свободен и самият главнокомандващ Витенберг. Той гледаше преминаващите пехотни и конни полкове с такова око, с каквото пастирът гледа стадото си; после се обърна към един затлъстял човек с перо на шапката и със светла перука, която се спускаше върху раменете му.

— Ваша милост ме уверяваш — каза той, — че с тия сили ще мога да сломя войската, която се намира при Уйшче!

Човекът със светлата перука се усмихна и рече:

— Ваша милост може да вярва напълно на думите ми, които съм готов да гарантирам с главата си. Ако при Уйшче имаше редовна войска с когото да било от хетманите, тогава пръв щях да съветвам да не бързаш и да почакаш, докато пристигне негово кралско величество заедно с цялата армия; но нашите сили напълно ще стигнат срещу опълчението и тези велкополски панове.

— А няма ли да им изпратят някакви подкрепления?

— Подкрепления няма да изпратят по две причини: първо — защото цялата войска, която изобщо не е много, е заета в Литва и в Украйна; второ — защото във Варшава нито крал Ян Казимеж, нито пановете канцлери, нито сенатът искат до този момент да повярват, че негово кралско величество Карл Густав наистина е започнал война въпреки мирния договор и последните пратеничества, както и въпреки готовността за отстъпки. Те смятат, че мирът в последните минути ще бъде спасен… ха, ха!

Тук пълният човек сложи шапката си, избърса потта от червеното си лице и добави:

— Трубецки и Долгоруки са в Литва, Хмелницки в Украйна, а ние влизаме във Велкополска… Ето докъде доведе управлението на Ян Казимеж!

Витенберг го погледна със странен поглед и попита:

— А ти, ваша милост, радваш ли се на всичко това?

— Радвам се, защото неправдата към мене и невинността ми ще бъдат отмъстени; а освен това виждам вече като на длан, че сабята на ваша милост и моите съвети ще сложат тая нова, най-прекрасна в света корона върху главата на Карл Густав.

Витенберг насочи поглед в далечината, обгърна с него горите, дъбравите, ливадите и нивите и след малко каза:

— Така е! Това е прекрасна и плодородна страна… И ти, ваша милост, можеш да бъдеш сигурен, че след войната негово кралско величество няма да повери управлението тук на никого другиго.

Пълният човек отново свали шапка.

— Аз също не искам да имам друг господар — добави той и вдигна очи към небето.

Небето беше светло и слънчево, никакъв гръм не удари и не превърна в прах изменника, който на тая граница предаваше в ръцете на неприятеля своята страна, която стенеше вече от две войни и беше напълно изтощена.

Защото човекът, който разговаряше с Витенберг, беше Хероним Раджейовски, бивш коронен подканцлер, сега продал се на шведите срещу собственото си отечество.

Двамата постояха така в мълчание; в това време последните две бригади, нерикската и вермландската, преминаха границата, а подир тях започнаха да навлизат оръдията; тръбите непрекъснато свиреха, а гърмът на котлите и ръмженето на барабаните заглушаваше стъпките на войниците и изпълваше гората със зловещо ехо. Най-сетне тръгна и щабът. Раджейовски яздеше край Витенберг.

— Не виждам Оксенщирна — каза Витенберг, — страхувам се да не му се е случило нещо лошо. Не зная дали беше добър съветът да го изпращам като тръбач с писма при Уйшче.

— Добър — отвърна Раджейовски, — защото ще разгледа стана, ще види вождовете и ще разбере какво мислят там, а това не би могъл да направи всеки.

— Ами ако го познаят?

— Само пан Рей го познава там, а той е наш. Най-сетне дори да го познаят, няма да му сторят нищо лошо, дори ще го снабдят с провизии за из пътя и ще го възнаградят… Познавам аз поляците и зная, че те са готови на всичко, стига да се покажат пред чуждите като възпитан народ. Цялото ни усилие се свежда към това да ни хвалят чужденците… За Оксенщирна можеш да бъдеш ваша милост спокоен, че косъм няма да падне от главата му. Не се вижда, защото е още рано да се върне.

— А как мислиш, ваша милост, нашите писма ще имат ли някакъв резултат?

Раджейовски се засмя.

— Ако ми разрешиш, ваша милост, да бъда пророк, ще ти предскажа какво ще стане. Познанският воевода е възпитан и учен човек, та ще ни отговори много възпитано и много любезно; но понеже обича да минава за римлянин, отговорът му ще бъде страшно римски; най-напред ще каже, че предпочита да пролее последната си капка кръв, отколкото да се предаде, че смъртта е по-добра от безславието, а любовта, която храни към отечеството, му заповядва да загине на границата.

Раджейовски започна да се смее още по-високо, суровото лице на Витенберг също така засия.

— Ваша милост, нали не смяташ, че той е готов да постъпи така, както пише? — попита Витенберг.

— Той ли? — отговори Раджейовски. — Вярно е, че храни любов към отечеството, но я храни с мастило, а понеже това не е особено силна храна, и любовта му е по-мършава дори от неговия шут, който му помага да съчинява стихове. Сигурен съм, че след тоя римски отказ ще последват пожелания за добро здраве и успехи, уверение в преданост и накрай молба да щадим имотите на него и роднините му, за което ще ни бъде благодарен заедно с всичките си роднини.

— А какъв ще бъде в края на краищата резултатът от писмата ни?

— Че окончателно ще понижат духа, че пановете сенатори ще започнат преговори с нас и че ще заемем цяла Велкополска само след няколко изстрела във въздуха.

— Дано излезеш истински пророк, ваша милост…

— Уверен съм, че ще стане така, понеже познавам тия хора, имам също така приятели и привърженици в цялата страна и зная какво да правя… А че няма да пропусна нищо, за това гарантира несправедливостта на Ян Казимеж към мене и обичта ми към Карл Густав. Сега у нас хората повече държат за собствените си богатства, отколкото за целостта на Жечпосполита. Всички тия земи, по които ще се движим сега, са имоти на родовете Опалински, Чарнковски, Груджински, а те именно се намират в Уйшче, затова ще бъдат по-меки при преговорите. Що се отнася до шляхтата, стига да й гарантираме свобода на събрания, и тя ще тръгне по стъпките на пановете воеводи.

— С познаването си на страната и хората й ваша милост оказваш неизмерими услуги на негово кралско величество, които не могат да минат без също така щедра награда. От това, което чувам от ваша милост, заключавам, че мога да смятам тая земя за наша.

— Можеш, ваша милост, можеш, можеш! — повтори Раджейовски няколко пъти с готовност.

— Следователно аз я заемам в името на негово кралско величество Карл Густав — отвърна сериозно Витенберг.

Още преди шведската войска да почне така да гази Велкополската земя отвъд Хайнрихсдорф, на 18 юли в полския стан пристигна шведски тръбач с писма до воеводите от Раджейовски и Витенберг.

Пан Владислав Скорашевски сам го отведе при познанския воевода, а шляхтата от опълчението зяпаше с любопитство „първия швед“ и се удивляваше на енергичната му стойка, мъжественото лице, жълтите мустаци, възвити в краищата нагоре като широка четка, и господарския израз на лицето. Тълпи го съпровождаха до воеводата, познати се викаха един-друг, сочеха го с пръсти, смееха се малко на ботушите му, които завършваха с огромни кръгли кончови, и на дългата му права рапира, окачена на богато извезания със сребро ремък, която наричаха различно; а шведът също гледаше с любопитни очи изпод широката си шапка, сякаш искаше да извърши преглед на стана и да пресметне силите, ту пък разглеждаше тълпата от шляхтичи, източното облекло на които явно беше новост за него.

Най-сетне го въведоха при воеводата, където бяха събрани всички големци, които се намираха в стана.

Веднага прочетоха писмата и започнаха съвещание, а пан воеводата повери тръбача на придворните си да го угостят по войнишки; от придворните го взе шляхтата и като продължаваше да му се чуди като на някаква рядкост, започна да пие с него на провала.

Пан Скорашевски също го наблюдаваше внимателно, но защото подозираше, че това е някакъв офицер, преоблечен като тръбач; дори вечерта отиде с това си подозрение при пан воеводата; той обаче отговори, че това няма никакво значение, и не позволи да бъде арестуван.

— Дори да беше самият Витенберг дошъл тук като пратеник — каза той, — пак трябва да си отиде безопасно… даже ще заповядам да му дадат десет дуката за път.

В това време тръбачът говореше на завален немски език с ония шляхтичи, които разбираха тоя език поради връзките си с пруските градове, и им разказваше за победите на Витенберг в разни страни, за силите, които идват към Уйшче, и особено за непознатите досега по съвършенството си оръдия, срещу които е невъзможна никаква съпротива. Шляхтата много се смути от всичко това и из стана веднага започнаха да се носят различни преувеличени слухове.

Тази нощ почти никой не спа в цялото Уйшче преди всичко защото към полунощ пристигнаха ония хора, които досега се намираха в отделни станове при Пила и Велен. Сановниците се съвещаваха над отговора до разсъмване, а шляхтата убиваше времето си в разкази за шведската сила.

С някакво трескаво любопитство разпитваха тръбача за вождовете, войската, оръжието, начина на воюване и си предаваха от уста на уста всеки негов отговор. Близостта на шведските сили предизвикваше необикновен интерес към всички подробности, които не бяха такива, че да придадат надежда.

На разсъмване дойде и Станислав Скшетуски с вест, че шведите са стигнали вече при Валч, на един ден от полския стан. Веднага настана суматоха; повечето от конете заедно със слугите бяха на паша из ливадите, та веднага изпратиха за тях. Околийските опълчения възсядаха конете и се превръщаха в хоронгви. Моментът преди битката е най-страшният за необучения войник; затова дълго владееше поразителна бъркотия, докато ротмистрите успеят да въведат горе-долу някакъв ред.

Не се чуваха нито команди, нито тръби, само гласове, които се викаха от всички страни: „Яне! Петре! Онуфри! Идвай тук!… Дано пукнеш! Давай конете!… Къде е прислугата ми?… Яне! Петре!“ Ако в такъв момент се чуеше един оръдеен гърмеж, бъркотията лесно можеше да се обърне в паника.

Постепенно обаче околийските опълчения заставаха в строй. Вродената склонност на шляхтата към война замести донякъде липсата на опит и към пладне станът вече представляваше доста внушителна гледка. Пехотата стоеше при валовете, подобна на цветя със своите пъстри облекла; дим се виеше от запалените фитили, а извън валовете, под прикритието на оръдията, ливадите и равнината се зароиха от околийските конни хоронгви, които стояха строени, върху буйни коне, чието цвилене будеше ехото в близките гори и изпълваше сърцата с военен жар.

Пьотр Опалински, подляски воевода, племенник на познанския воевода, трябваше да тръгне лично с разезда заедно със своите драгуни, сто и петдесет души, които беше довел при Уйшче, а освен това бе поръчано на пановете ротмистри Владислав Скорашевски и Станислав Скшетуски да съберат доброволци от шляхтата, която спадаше към опълчението, та и тя вече да зърне неприятеля в очите.

И сега двамата яздеха пред редиците и радваха очите с облеклото и оръжието си, както и със своето държане. Пан Станислав, чер като главня, както всички от рода Скшетуски, с лице мъжествено, страшно и украсено с дълъг напречен белег от удар с меч, с гарваново черна брада, развяна от вятъра; пан Владислав, възпълничък, с дълги светли мустаци, с увиснала долна устна и с очи с червени кръгове, спокоен и добър, по-малко напомняше Марс, но не по-малко беше истинска войнишка душа, която обичаше огъня като саламандра, рицар, който познаваше войната като десетте си пръста и се отличаваше с несравнима смелост. Когато двамата минаваха пред изпънатите в дълга линия редици, непрекъснато повтаряха:

— Хайде, ваша милост панове, кой иска да тръгне като доброволец към шведите? Кой иска да помирише барут? Хайде, ваша милост панове, като доброволци!

Така минаха вече доста голямо разстояние — без никакъв резултат, защото от редовете не излизаше никой. Един се оглеждаше към другия. Имаше и такива, които желаеха и ги спираше не страхът от шведите, а стеснението пред своите. Мнозина побутваха с лакът съседа си и казваха: „Ако тръгнеш ти, и аз ще тръгна.“

Ротмистрите започнаха да губят търпение, докато изведнъж, когато пристигнаха пред гнезненското опълчение, някакъв пъстро облечен човек изскочи с накуцване не от редицата, а иззад редицата и викна:

— Ваша милост панове опълченци, аз ще стана доброволец, а вие шутове!

— Острожка! Острожка! — завика шляхтата.

— Добър шляхтич като всеки друг! — отговори шутът.

— Тю, дявол да го вземе! — извика пан Рошински, подсъдия. — Стига тия шутовщини! Аз отивам!

— И аз!… И аз! — завикаха многобройни гласове.

— Веднъж ме е майка родила, веднъж ще се мре!

— Ще се намерят и други като тебе!

— Всеки има право! Нека тук никой да не се надига над другите.

И както по-рано никой не се обаждаше, така сега започна да се сипе шляхта от всички околии — да се надпреварват с конете, да се сблъскват едни с други и да се карат в бързината. В миг се събраха около петстотин конника и още продължаваха да излизат от редиците. Пан Скорашевски започна да се смее с искрения си добродушен глас и да вика:

— Стига, ваша милост панове, стига! Не можем да тръгнем всички!

След това двамата със Скшетуски строиха хората и тръгнаха напред.

Подляският воевода се присъедини към тях при изхода от стана. Виждаха ги като на длан, когато преминаха през Нотеч — след това се мярнаха още няколко пъти по завоите на пътя и изчезнаха от очите.

След половин час познанският воевода заповяда хората да се разотидат по шатрите, защото сметна, че не могат да бъдат държани в редиците, когато неприятелят е далеч на цял ден път. Поставени бяха обаче многобройни стражи; забрани се конете да бъдат изкарвани на паша и бе издадена заповед при първото тихо изтръбяване с мундщук всички да възседнат конете и да бъдат готови.

Свърши се чакането, несигурността, веднага се свършиха споровете, разприте. Нещо повече: близостта на неприятеля повдигна духа, както предричаше пан Скшетуски. Първата щастлива битка дори можеше да го повдигне много високо, а вечерта се случи нещо, което сякаш беше ново щастливо знамение.

Слънцето тъкмо залязваше и осветяваше с ярък, ослепителен блясък Нотеч и боровите гори отвъд реката, когато от другата й страна съзряха най-напред облак прах, а после хора, които се движеха всред облака. Всичко живо излезе на валовете да гледа какви са тия гости; в тоя миг от стражата долетя драгун от хоронгвата на пан Груджински и съобщи, че разездът се връща.

— Разездът се връща!… Връщат се благополучно!… Шведите не са ги изяли! — повтаряха от уста на уста в стана.

В това време те се приближаваха все повече всред светлите кълба прах, като се движеха бавно, а после се прехвърлиха през реката.

Шляхтата ги наблюдаваше с ръце над очите, защото блясъкът ставаше все по-силен и целият въздух беше наситен със златна и пурпурна светлина.

— Хей! Те са като че ли повече, отколкото тръгнаха! — каза пак Шлихтинг.

— Може би карат пленници, кълна се в Бога! — викна някакъв шляхтич, изглежда, голям страхливец, който не можеше да повярва на очите си.

— Пленници карат! Пленници карат!…

В това време те се приближиха дотолкова, че вече можеше да се различат лицата. Отпред яздеше пан Скорашевски и по обичая си кимаше с глава, като приказваше весело със Скшетуски, зад тях голямата конна част обграждаше няколко десетки пехотинци с кръгли шапки. Те бяха наистина шведски пленници.

Като ги видя, шляхтата не издържа и се спусна напред всред викове:

— Да живее Скорашевски! Да живее Скшетуски!

Гъсти тълпи веднага обкръжиха целия отряд. Едни гледаха пленниците, други разпитваха: „Как беше?“ Трети се заканваха на шведите.

— Е! Сега? Пада ви се, кучета такива!… С поляците ви се дощяло да воювате, а? На ви сега поляци!

— Дайте ги тук! На сабите си ще ги вдигнем!… На бигос ще ги направим!…

— Ха, свински бутове! Ха, широкогащници! Опитахте ли полските саби?!

— Ваша милост панове, не крещете като хлапета, защото пленниците ще помислят, че тая война ви е първица! — каза пан Скорашевски. — Обикновено нещо е да се вземат пленници във военно време.

Доброволците, които бяха участвали в разезда, поглеждаха гордо шляхтата, която ги обсипваше с въпроси:

— Как беше? Лесно ли ви се дадоха? Или трябваше да се изпотите? Добре ли се бият?

— Добри военни прислужници — отвърна пан Рошински — и доста се защитаваха, но не са от желязо, нали? Сабята ги лови.

— И не можаха да ви се опрат, а?

— Не можаха да издържат устрема ни.

— Ваша милост панове, чувате ли какво казват? Устрема не могли да издържат!… Е, какво?… Устремът е най-важното!…

— Помнете, само с устрем!… Това е най-добрият начин срещу шведа!

Ако в тоя момент беше заповядано на тази шляхта да се хвърли срещу неприятеля, положително нямаше да й липсва устрем, но засега неприятелят не се виждаше — обаче късно през нощта пред предните стражи се разнесе глас на тръба. Пристигаше втори тръбач с писмо от Витенберг, който призоваваше шляхтата да се предаде. Когато тълпата узна това, поиска да съсече пратеника, но воеводите взеха писмото да го обсъдят, при все че съдържанието му беше дръзко.

Шведският генерал заявяваше, че Карл Густав изпраща войската си на своя роднина Ян Казимеж като помощ срещу казаците, че следователно великополците трябва да се предадат без съпротива. Когато четеше това писмо, пан Груджински не можа да овладее възмущението си и удари с пестник по масата, но познанският воевода го успокои веднага с въпроса:

— Вярваш ли, ваша милост, в победата?… Колко дни ще можем да се отбраняваме?… Искаш ли да поемеш отговорността за обилната шляхтишка кръв, която може да бъде пролята утре?…

След продължително съвещание се реши да не отговорят и да чакат какво ще стане. Не чакаха дълго. В събота, 24 юли, стражите съобщиха, че цялата шведска войска се е появила срещу Пила. В стана закипя като в кошер преди роене.

Шляхтата възсядаше конете, воеводите тичаха между редиците и издаваха противоречиви заповеди, докато пан Владислав взе всичко в ръцете си, въведе ред и замина начело на неколкостотин доброволци, за да извърши предварителни сблъсквания отвъд реката и да привикне хората с неприятеля.

Конниците тръгнаха с него с доста голяма готовност, защото предварителните сблъсквания обикновено се състояха от ред схватки, водени от малки групи или от единични бойци, а обучената да си служи със сабя шляхта никак не се боеше от такива битки. И така те преминаха реката и застанаха пред неприятеля, който се приближаваше все повече и повече и се чернееше като дълга линия на хоризонта, подобно на току-що израсла от земята гора. Там се разгръщаха конни и пеши полкове и обхващаха все по-широко пространство.

Шляхтата очакваше, че всеки миг срещу нея ще се изсипят конници, райтари, но засега те не се виждаха. Вместо това по хълмовете, отдалечени на неколкостотин крачки, се спряха малки купчини, в които се виждаха хора и коне, и започнаха да се въртят на едно място: щом видя това, пан Скорашевски изкомандва незабавно:

— Наляво — назад!

Но гласът на командата още не беше заглъхнал, когато по възвишенията цъфнаха дълги бели ивици дим и като някакви птици прелетяха със съскане между шляхтата, после гръм разтърси въздуха и в същото време се чуха виковете и стоновете на няколко ранени.

— Стой! — викна пан Владислав.

Такива птици прелетяха втори и трети път — и отново на съскането запригласяха стонове. Шляхтата не слушаше командата на началника, напротив, отстъпваше все по-бързо, като крещеше и призоваваше Божията помощ — после частта се разпръсна в миг и полетя към стана. Пан Скорашевски ругаеше — нищо не помогна.

След като прогони толкова лесно конниците, Витенберг продължи да напредва, докато най-после се изправи пред Уйшче, право срещу окопите, отбранявани от калишката шляхта. Полските оръдия загърмяха веднага, но от шведска страна отначало не отговаряха на тия залпове. Пушеците образуваха спокойно дълги ивици в чистия въздух, които се разтягаха между войските, а през пролуките между тях шляхтата виждаше шведските пехотни и конни полкове, които се разгръщаха със страхотно спокойствие, сякаш бяха сигурни в победата.

Неприятелят изкарваше оръдия по хълмовете, правеше насипи, с една дума, готвеше се, без да обръща и най-малко внимание на снарядите, които не долитаха до него, а само посипваха с пясък и пръст ония, които работеха на насипите.

Пан Станислав Скшетуски изкара още две калишки хоронгви, за да смути шведите със смела атака, но те не тръгнаха с желание; частта веднага се разтегна в безредна маса, защото, докато по-смелите пришпорваха конете си и летяха напред, страхливите ги спираха нарочно. След кратка битка двата райтарски полка, пратени от Витенберг, изтласкаха шляхтата от бойното поле и я гониха до самия стан.

В това време се стъмни и мракът сложи край на безкръвното сражение.

Оръдията обаче стреляха чак до нощта, когато гърмежите замлъкнаха, но в полския стан се вдигна такава врява, та се чуваше чак на другия бряг на Нотеч. Отначало врявата се вдигна, защото неколкостотин души от дребната шляхта се опитаха да се измъкнат в тъмното от стана. Другите забелязаха това и започнаха да ги заплашват и да ги спират. Хванаха се за сабите. Думите: „Или всички, или никой“ — отново прелитаха от уста на уста. Но с всеки момент ставаше по-вероятно, че ще се оттеглят всички. Избухна силно недоволство срещу предводителите: „Изпратиха ни с голи кореми срещу оръдията!“ — викаше дребната шляхта.

Възмущаваха се също и от Витенберг, че не уважаваха военните обичаи и не изпраща разезди срещу разездите, а заповядва неочаквано да се открие срещу тях огън от оръдията. „Всеки прави както му изнася — казваха, — но това е свинщина да не излизаш доблестно един срещу друг.“ Други открито се вайкаха. „Ще ни прогонят оттук като язовец от дупка“ — казваха песимистите. „Станът е лошо обграден, окопите са направени лошо, мястото е неудобно за отбрана.“ От време на време се чуваха гласове: „Панове братя, спасявайте се!“ А други викаха: „Предателство! Предателство!“

Това беше страшна нощ: бъркотията и разпуснатостта се засилваха с всяка минута; никой не слушаше заповедите. Воеводите бяха загубили ума и дума и дори не се опитваха да възстановят реда. Тяхната неспособност и неспособността на опълчението се виждаха ясно като на длан. Витенберг би могъл още тази нощ съвсем лесно да превземе стана със само една встъпителна битка.

Зазори се.

Денят започваше блед, облачен и освети хаотичното сборище от паднали духом хора, които се вайкаха и в значителната си част бяха пияни, готови повече за позор, отколкото за бой. На всичко отгоре шведите се бяха прехвърлили през нощта при Джембов на другата страна на Нотеч и бяха обкръжили полския стан.

А от тази страна беше почти без окопи, та нямаше зад какво да се отбраняват. Трябваше да се оградят с насип без никакво губене на време. Скорашевски и Скшетуски заклинаха да се направи това, но вече никой не искаше нищо да знае.

Вождовете и шляхтата имаха една дума на устата си: „Да се преговаря!“ Изпратиха парламентьори. В отговор на шведския стан пристигна великолепна свита, начело на която бяха Раджейовски и генерал Виртц, двамата със зелени клонки в ръка.

Те отиваха към къщата, в която се намираше познанският воевода, но по пътя Раджейовски се спираше между тълпата от шляхта, кланяше се, като размахваше клончето и шапката си, усмихваше се, поздравяваше познатите и говореше с висок глас:

— Ваша милост панове, братя най-мили! Не се тревожете! Не пристигаме тук като врагове. От самите вас зависи да не се пролее нито капка кръв повече. Ако искате вместо тиранина, който отнема свободите ви, който замисля dominium absolutum, който доведе отечеството до окончателен провал, ако искате, повтарям, добър, великолепен господар, воин с толкова безкрайна слава, че само като чуят името му, всичките неприятели на Жечпосполита ще побегнат — тогава поставете се под покровителството на негово величество Карл Густав… Ваша милост панове, братя най-мили! Ето аз нося със себе си гаранция за всичките ви привилегии, за вашата свобода и религия. От самите вас зависи спасението ви… Ваша милост панове! Негово величество шведският крал се наема да потуши казашкия бунт, да приключи литовската война и само той е способен да направи това. Смилете се над злочестото ни отечество, ако нямате милост към себе си…

Тук гласът на предателя затрепера, сякаш беше задушен от сълзи. Шляхтата слушаше слисана, само тук-таме редки гласове възкликнаха: „Да живее Раджейовски, нашият подканцлер!“ А той преминаваше по-нататък и отново се покланяше на нови тълпи, и пак се чуваше звучният му глас: „Ваша милост панове, братя най-мили!“ Накрай двамата с Виртц и цялата свита изчезнаха в къщата на познанския воевода.

Шляхтата така се скупчи пред къщата, та нямаше къде яйце да хвърлиш, защото чувстваше и разбираше, че там, в тази къща се решава не само нейната съдба, но и съдбата на цялото отечество. Слугите на воеводата, облечени с яркочервени дрехи, излязоха навън и започнаха да канят по-важните „персони“ вътре. Те влязоха с готовност, подир тях се промъкнаха и няколко по-малки, а останалите стояха при вратата, притискаха се около прозорците, долепваха уши дори до стените.

Дълбоко мълчание цареше всред навалицата. Застаналите по-близо до прозорците чуваха от време на време глъчката на високите гласове, които излизаха от вътрешността на помещението като ехо от разправии, разисквания, спорове… Час след час течеше — съвещанието нямаше край.

Внезапно входната врата се отвори с трясък и от нея изскочи пан Владислав Скорашевски.

Насъбраните се отдръпнаха ужасени.

Тоя човек, обикновено толкова спокоен и добряк, за когото казваха, че раните могат да се лекуват под ръката му, сега изглеждаше страшно. Очите му бяха червени, погледът му обезумял, дрехата разгърдена. Хванал се с две ръце за косата, той се втурна като мълния между шляхтата и викаше с пронизителен глас:

— Измяна! Убийство! Позор! Вече сме Швеция, а не Полша! Майка ни убиват там, в тая къща!

И започна да реве със страшен, конвулсивен плач и да си скубе косата като човек, който се умопобърква. Гробно мълчание цареше наоколо. Някакво страшно чувство стисна всички сърца.

А Скорашевски скочи изведнъж, после започна да тича между шляхтата и да вика с глас на най-голямо отчаяние:

— На оръжие! На оръжие, който вярва в Бога! На оръжие! На оръжие!

Тогава някакви шумоления започнаха да прелитат през тълпите, някакви временни, внезапни, прекъснати шепоти, като първите удари на вятъра преди буря. Сърцата се колебаеха, колебаеха се умовете, а в това всеобщо раздвоение на чувствата трагичният глас викаше непрекъснато:

— На оръжие! На оръжие!

Скоро започнаха да му пригласят и други два: на пан Пьотр Скорашевски и на пан Скшетуски — след тях дотърча и Клоджински, енергичен ротмистър на познанското опълчение.

И започна да ги огражда все по-голям кръг от шляхтичи. Наоколо се надигна страхотно ръмжене, пламъци преминаваха по лицата и изскачаха от очите, раздрънкваха се саби. Владислав Скорашевски овладя първата си възбуда и заговори, като сочеше къщата, в която ставаше съвещанието:

— Чувате ли, ваша милост панове, те там продават отечеството като юди и го позорят! Знайте, че ние вече не принадлежим към Полша. Малко им беше да предадат в ръцете на неприятеля всички вас, стана, войската, оръдията. Дано ги Бог убие! Те подписаха и от свое, и от ваше име, че се отричаме от отечеството си, че се отричаме от нашия крал, че целият този край, крепостите и всички ние ще принадлежим на Швеция за вечни времена. Да се предава войска — това се случва; но кой има право да се отрича от отечеството и господаря?! Кой има право да откъсва една провинция, да се присъединява към чужденците, да преминава към друг народ, да се отказва от собствената си кръв?! Ваша милост панове, това е позор, измяна, убийство, парицидиум^[71]!… Спасявайте отечеството, братя панове! В името на Бога! Който е шляхтич, който е добродетелен, нека спасява нашата майка! Да си дадем живота, да си пролеем кръвта! Да не приемаме да бъдем шведи! Не бива, не бива!… Да не се беше родил тоя, който сега ще поскъпи кръвта си!… Да спасяваме нашата майка!

— Измяна! — викнаха вече няколко десетки гласове! — Измяна! Смърт!

— При нас, който има чувство за чест! — викаше Скшетуски.

— Срещу шведа! На смърт! — добави Клоджински.

И тръгнаха да обикалят стана, като викаха: „При нас! Събирайте се! Предателство!…“ — а зад тях тръгнаха вече неколкостотин шляхтичи с голи саби.

Но грамадното мнозинство остана на мястото си, а и мнозина от тия, които тръгнаха, започнаха да се оглеждат и изостават, когато забелязаха, че са малко на брой.

А в това време вратата на къщата, в която ставаше съвещанието, отново се отвори и се показа познанският воевода Кшищоф Опалински, от дясната страна на когото стоеше генерал Виртц, а от лявата Раджейовски. След тях вървяха: Анджей Карол Груджински, калишки воевода, Максимилиан Мясковски, кшивински кастелан, Павел Гембицки, мендзижецки кастелан, и Анджей Слупецки.

Кшищоф Опалински държеше в ръка пергаментов свитък с прикачени печати; главата му беше вдигната, но лицето бледо, а погледът несигурен, при все че явно се мъчеше да бъде весел. Той обгърна тълпите с поглед и всред мъртва тишина заговори с висок, но леко пресипнал глас:

— Ваша милост панове! Днес ние се отдадохме под покровителството на негово величество шведския крал. Vivat Carolus Gustavus rex!

Тишина отговори на воеводата; внезапно някакъв отделен глас прозвуча:

— Вето!

Воеводата плъзна поглед към тоя глас и отговори:

— Тук не е сеймик, следователно няма място за вето! А който иска да обявява вето, нека отиде към насочените срещу нас шведски оръдия, които само за един час могат да направят от целия ни стан пепелище.

Тук той замлъкна, а след малко попита:

— Кой каза: вето?

Никой не се обади.

Воеводата отново взе думата и заговори още по-високо:

— Всички привилегии на шляхтата и духовенството ще бъдат запазени, данъците няма да бъдат увеличени и ще бъдат събирани по същия начин както досега… Никой няма да бъде онеправдаван, нито ограбван; войските на негово кралско величество нямат право да отсядат в именията на шляхтата, нито да вземат друга реквизиция освен тая, каквато са вземали полските кралски хоронгви…

Тук той замлъкна и се ослуша алчно в шума на шляхтата, сякаш искаше да разбере неговото значение, после даде знак с ръка:

— Освен това имам честната дума и обещанието на генерал Витенберг, дадено от името на негово кралско величество, че ако цялата страна последва нашия спасителен пример, шведските войски веднага ще тръгнат към Литва и Украйна и няма да прекратят войната, докато всички земи и всички замъци не бъдат възвърнати на Жечпосполита. Vivat Carolus Gustavus rex!

— Vivat Carolus Gustavus rex! — извикаха неколкостотин гласа.

— Vivat Carolus Gustavus rex! — звучеше все по-силно в целия стан.

Тук пред очите на всички познанският воевода се обърна към Раджейовски и го прегърна сърдечно, след което прегърна Виртц; после всички започнаха да се прегръщат помежду си. Шляхтата последва примера на големците и радостта стана всеобща. Сега вече така викаха „да живее“, че ехото се носеше по цялата околност. Но познанският воевода помоли още милостивата шляхта за минутка тишина и каза със сърдечен тон:

— Ваша милост панове! Генерал Витенберг ни кани днес на пир в своя стан, та при чаша да сключим братския съюз с един храбър народ.

— Vivat Витенберг! Vivat! Vivat! Vivat!

— А после, ваша милост панове — добави воеводата, — ще се разотидем по домовете си и с Божия помощ ще започнем жътвата с мисълта, че днес сме спасили отечеството.

— Бъдещите векове ще ни дадат право — каза Раджейовски.

— Амин! — завърши познанският воевода.

Но изведнъж забеляза, че очите на много шляхтичи гледат и се взират в нещо над главата му.

Той се обърна и видя шута си, който се беше надигнал на пръсти и като се държеше с една ръка за рамката на вратата, пишеше с въглен върху стената на къщата над самата врата:

„MANE — TEKEL — FARES“^[72]

Навън небето се бе покрило с облаци и предвещаваше буря.

Единайсета глава

В село Бужец, което се намираше в Луковската земя, на границата на Подляското воеводство, и беше собственост на семейство Скшетуски, в градината между господарския дом и езерото седеше на една пейка стар човек, а край краката му си играеха две момченца, едното на пет, другото на четири години, черни и обгорели от слънцето като циганчета, но румени и здрави. Старият човек също изглеждаше още корав като тур. Възрастта не бе прегърбила широките му плещи; от очите или по-право от окото му, понеже едното имаше перде, бликаше здраве и добро настроение; брадата му беше бяла, но стойката държелива и лицето червено, с широк белег на челото, през който се виждаше черепът.

Двете момченца бяха хванали ботуша му за ушите и го дърпаха на противоположни страни, а той гледаше към езерото, осветено от слънчевия блясък, в което подскачаха безброй риби и бръчкаха гладката повърхност на водата.

— Рибите танцуват — мърмореше си той. — Гледайте си работата, още по-хубаво ще затанцувате след източването на водата или когато готвачката почне да ви чисти люспите с ножа.

После се обърна към момченцата:

— Я да пуснете ботуша ми, немирници такива, че ако някой откъсне ухо, и аз ще откъсна неговото. Ех, че досадни стършели! Вървете да търкаляте топки по тревата и ме оставете на мира! На Лонгинек не се чудя, че е по-малък, но Яремка трябва вече да има ум в главата си. Ще взема някой от вас, немирници, и ще го хвърля в езерото.

Но изглежда, че старецът беше напълно в плен на момченцата, защото никое не се уплаши от заканата; напротив, по-голямото започна още по-силно да го дърпа за кончова, да тупа с крак и да повтаря:

— Дядо, стани Богун и отвлечи Лонгинек.

— Я се махай, бръмбар такъв, на тебе ти думам, сополанко, хлапако недни!

— Стани Богун бе, дядо!

— Ще ти дам аз един Богун, почакай само да извикам майка ти!

Яремка погледна към вратата на къщата зад градината, но като видя, че е затворена и майка му не се вижда никъде, повтори за трети път с издута напред муцунка:

— Ама стани Богун бе, дядо!

— Ще ме уморят тия бръмбарчета, дума да не става. Цяло наказание е с тях… Добре, ще стана Богун, но само веднъж. Запомни, повече да не ми досаждаш.

След тая думи старецът простена леко, стана от пейката, грабна внезапно малкия Лонгинек и го понесе към езерото, като издаваше диви викове.

Лонгинек обаче имаше храбър защитник в лицето на Яремка, който в такива случаи не се наричаше Яремка, а пан Михал Володиовски, драгунски ротмистър.

Тогава пан Михал, въоръжен с липова пръчка, която при такива случаи заместваше сабята, се спусна стремително подир дебелия Богун, настигна го бързо и почна да го удря безмилостно по краката.

Лонгинек, който играеше ролята на майка си, крещеше, Богун също крещеше, Яремка-Володиовски също крещеше; но накрай храбростта победи и Богун пусна жертвата си, побягна назад към липата, най-сетне стигна до пейката и падна върху нея, като пъхтеше страхотно и повтаряше:

— Ах вие, палавници!… Цяло чудо ще бъде, ако не пукна…

Но това още не беше краят на мъчението му, защото след малко пред него застана Яремка заруменен, с развята коса и издути ноздри, подобен на малък наежен ястреб, и започна да повтаря с още по-голяма енергия:

— Дядко, стани Богун!

След много настоявания и тържествено обещание от момченцата, че това вече непременно ще бъде за последен път, историята се повтори точно по същия начин; а тримата седнаха на пейката и Яремка започна да настоява:

— Дядко, кажи кой беше най-храбрият.

— Ти, ти! — отговори старецът.

— А ще стана ли рицар?

— Разбира се, че ще станеш, кръвта ти е войнишка. Дай Боже да бъдеш като баща си, защото, когато човек е храбър, по-малко му досаждат… Разбираш ли?

— Я кажи колко души е убил тате?

— Най-малко сто пъти съм казвал. По-лесно ще преброите листата на тая липа, отколкото всичките неприятели, които сме унищожили с баща ви. Ако аз имах толкова косми на главата си, колкото сам съм изтрепал, бръснарите в Луковско щяха да забогатеят само от подстригването на косата ми. Дявол да ме вземе, ако лъ…

Тук пан Заглоба — защото това беше той — се досети, че не бива нито да се кълне, нито да проклина пред момчетата, и затова, въпреки че по липса на други слушатели обичаше и на децата да разказва за някогашните си подвизи, тоя път замлъкна, особено защото и рибата в езерото започна да подскача с двойна сила.

— Ще трябва да се каже на градинаря — каза той — да заложи нощес кошове… сума едра риба се блъска край самия бряг.

В тоя миг вратата на къщата за към градината се отвори и се появи една прекрасна като южно слънце жена, висока, едра, чернокоса, с тъмна руменина на лицето и с очи като кадифе. Трето момченце, на три години, черно като ахатова топка, се държеше за роклята й, а тя закри очите си с ръка и загледа към липата.

Това беше пани Елена Скшетуска, по баща Булига-Курцевич.

Като видя пан Заглоба с Яремка и Лонгинко под липата, направи няколко крачки към пълния с вода ров и извика:

— Какво правите там, момчета? Сигурно досаждате на дядо си?

— Какво ще ми досаждат! Много прилично се държат — отговори пан Заглоба.

Момчетата се затекоха към майка си, а тя каза:

— Какво искаш да пиеш днес, татко, водка или медовина?

— На обед имаше свинско, та медовина ще бъде по-добре.

— Ей сега ще ти изпратя. Само недей да дремеш навън, че треската е сигурна.

— Днес е топло и няма вятър. А къде е Ян, дъще?

— Отиде към плевните.

Пани Скшетуска казваше на пан Заглоба „татко“, а той на нея „дъще“, при все че не бяха никакви роднини. Нейните родители бяха живели в Заднеприето, в някогашната държава на Вишньовецки, а що се отнася до него, един Бог знаеше откъде бе родом, тъй като сам разправяше най-различни неща. Но през времето, когато тя беше още девойка, Заглоба й беше оказал големи услуги и я бе спасявал от страшни опасности, та затова с мъжа си го почитаха като баща, а и в цялата околност беше много уважаван от всички както за гъвкавия си ум, така и поради необикновената храброст, за която беше дал многобройни доказателства в разни войни и особено в тия с казаците.

Неговото име беше прочуто в цяла Жечпосполита — сам кралят обичаше разказите и остроумието му и изобщо за него се говореше повече, отколкото дори за пан Скшетуски, макар че пан Скшетуски навремето си се бе измъкнал от обсадения Збараж през цялата казашка войска.

Малко след като пани Скшетуска се прибра, един слуга донесе под липата голяма стъкленица и чаша. Пан Заглоба си наля, после затвори очи и започна да опитва внимателно медовината.

— Знаел е Бог защо е създал пчелите! — измърмори той под нос.

И започна да си попийва бавно, като при това дишаше дълбоко и поглеждаше към езерото и зад езерото към черните и сини гори, които се простираха, докъдето поглед стигне от другата страна на реката. Беше два часът след пладне, а по небето нямаше нито едно облаче. Липовият цвят капеше безшумно на земята, а на липата цял хор от пчели пееше между листата и скоро започнаха да кацат по ръба на чашата и да обират сладката течност с косматите си крачета.

От далечните тръстики край голямото езеро, замъглени поради далечината, понякога се вдигаха цели ята диви патици или гъски и се носеха като черни кръстчета из лазурния простор; понякога клин от жерави се мярваше високо на небето и издаваше силен крекот, иначе наоколо беше и тихо, и спокойно, и слънчево, и весело, както бива обикновено в първите дни на август, когато житата са вече узрели, а слънцето сякаш сипе злато на земята.

Очите на стария човек ту се повдигаха към небето и следваха птичите ята, ту отново потъваха в далечината, но все по-сънливи, колкото повече медовината намаляваше в дамаджаната, и клепачите му натежаваха все по-силно — а пчелите пееха в различни тонове своята песен, сякаш нарочно за следобедна дрямка.

— Да, да, прекрасно време даде Бог за жътвата — измърмори пан Заглоба. — И хубаво сено се събра, и жътвата ще мине бързо… Да, да…

Тук той притвори очи, после пак ги отвори за малко — измърмори още: „Умориха ме тия детища…“ — и заспа здравата.

Спа доста дълго, но след някое време го събуди лекият повей на по-студен въздух, както и разговорът и стъпките на двама мъже, които се приближаваха бързо към липата. Единият от тях беше пан Ян Скшетуски, прочутият збаражец, който се беше върнал преди един месец от хетманите в Украйна и си седеше вкъщи, за да се лекува от упорита треска; другия пан Заглоба не познаваше, при все че по ръст, стойка и дори черти на лицето приличаше много на Ян.

— Представям ви, отче — каза Ян, — братовчеда си пан Станислав Скшетуски от Скшетушев, калишки ротмистър.

— Ти, ваша милост пане, много приличаш на Ян — отговори Заглоба, като мигаше с очи и изтърсваше остатъка от сън от клепачите си — и ако бях срещнал някъде ваша милост, веднага щях да кажа: „Скшетуски!“ Хей, какъв гост вкъщи!

— Много ми е приятно да се запозная с ваша милост — отвърна Станислав, — още повече че името ми е добре известно, защото рицарството в цяла Жечпосполита го повтаря с почит и го взема за пример.

— Без да се хваля, правех каквото можех, докато усещах сила в костите си. Дори и сега човек би искал да вкуси от войната, тъй като consuetudo altera natura^[73]. Но защо, ваша милост панове, сте толкова угнетени, та дори лицето на Ян е побледняло?

— Станислав донесе страшни вести — отговори Ян. — Шведите влезли във Велкополска и вече са я заели изцяло.

Пан Заглоба скочи от пейката, сякаш възрастта му намаля с четирийсет години, отвори широко очи и неволно започна да се опипва по бедрото, като че търсеше сабята си.

— Как така? — каза той. — Как са я заели цялата?

— Защото познанският воевода и другите я предадоха при Уйшче в ръцете на неприятеля — отвърна Станислав Скшетуски.

— За Бога!… Какво говориш, ваша милост!… Предали се!…

— Не само се предадоха, но подписаха договор, с който се отказаха от краля и от Жечпосполита… Отсега нататък там вече ще бъде Швеция, не Полша.

— Боже милостиви!… Христе разпнати!… Да не би светът да се свършва?… Какво чувам аз?… Вчера говорехме с Ян за заплахата от шведеца, защото имаше вести, че иде, но и двамата бяхме сигурни, че това ще се свърши с нищо или най-много като нашият господар Ян Казимеж се откаже от титлата шведски крал.

— А не щеш ли, започна със загуби на провинции и ще се свърши с кой знае какво.

— Престани, ваша милост, че ще ми се пръсне главата!… Как така? И ти, ваша милост, беше при Уйшче?… И ваша милост видя всичко това със собствените си очи?!… Ами че то е просто най-отвратителна измяна, непозната в историята!

— И бях, и видях, а дали това беше измяна, сам ще прецениш, ваша милост, когато чуеш всичко. Стояхме ние при Уйшче, опълчение и кралска пехота, общо около петнайсет хиляди души, и бяхме заели позиция край Нотеч ab incursione hostili^[74]. Наистина войската ни беше малко и ваша милост, като войник с опит, най-добре знаеш дали опълчението може да я замести, особено велкополското, където шляхтата е отвикнала да воюва. Все пак, ако се беше намерил военачалник, можеше, както е бивало, да окажем съпротива на неприятеля и поне да го задържим, докато Жечпосполита намисли някаква помощ. Но щом Витенберг се показа, веднага започнаха да преговарят, без да се пролее дори капка кръв. После пристигна Раджейовски и с увещанията си постигна това, което казах, което е и нещастие, и позор, каквито досега не е имало.

— Как така? Никой ли не се противопоставяше?… Никой ли не протестираше? Никой ли не обвини в измяна тия негодници в очите?… Всички ли се съгласиха да изменят на отечеството и господаря?…

— Загива добродетелта, а с нея и Жечпосполита, защото почти всички се съгласиха… Аз, двамата панове Скорашевски, пан Чишвицки и пан Клоджински правехме всичко, каквото можехме, за да събудим дух на съпротива у шляхтата. Пан Владислав Скорашевски за малко не полудя; тичахме из стана от опълчение до опълчение и Бог е свидетел, че няма заклинания, които да не употребихме. Но какво можеше да помогне това, когато повечето предпочитаха да отидат с лъжици на банкета, който Витенберг им бе обещал, отколкото със саби на бой. Като видяха това, честните хора се пръснаха — едни тръгнаха към къщи, други за Варшава. Пановете Скорашевски тръгнаха за Варшава и първи ще занесат вестта на краля, а аз, понеже нямам нито жена, нито деца, дойдох тук, при братовчед си, с надежда, че ще тръгнем заедно срещу неприятеля. Цяло щастие, че ви намерих тук, ваша милост панове.

— Значи ваша милост идеш направо от Уйшче?

— Направо. Почивах по пътя само толкова, колкото беше необходимо за конете, но пак един ми умря от умора. Шведите трябва да са вече в Познан и оттам бързо ще се разлеят по цялата страна.

Тук млъкнаха всички. Ян седеше с ръце, опрени върху коленете, с впит в земята поглед и се беше замислил мрачно, пан Станислав въздишаше, а пан Заглоба, който още не се беше съвзел, поглеждаше ту единия, ту другия със слисан поглед…

— Това са лоши знакове — каза най-сетне Ян унило. — По-рано на десет победи се случваше едно поражение и учудвахме света с храбростта си. Днес освен поражения имаме и предателства — и то не само от страна на отделни лица, а на цели провинции. Дано се смили Бог над отечеството ни!…

— За Бога — каза Заглоба, — видял съм много на тоя свят, чувам, разбирам и все още не мога да повярвам…

— Какво мислиш да правиш, Яне? — попита Станислав.

— Разбира се, че няма да остана вкъщи, при все че още се треса от студ. Ще трябва да настаня някъде на безопасно жената и децата. Пан Стабровски, мой роднина, е кралски ловчи в Бяловежките гори и живее в Бяловежа. Дори цяла Жечпосполита да падне в ръцете на неприятеля, там няма да стигнат. Още утре ще изпратя жената и децата.

— Това няма да бъде прекалена предпазливост — продума Станислав, — тъй като, макар Велкопоска да е далече оттук, кой знае дали огънят няма да обхване скоро и тия места.

— Ще трябва да се съобщи на шляхтата — каза Ян. — Нека почне да се събира и да мисли за отбрана, понеже тук още никой нищо не знае.

После се обърна към пан Заглоба.

— А вие, отче, с нас ли ще тръгнете или искате да придружите Елена в горите?

— Аз ли? — отговори пан Заглоба. — Дали ще тръгна с вас? Ако краката ми бяха пуснали корени в земята, не бих тръгнал, па и тогава щях да помоля някого да ме изкорени. Толкова ми се иска отново да вкуся шведско месо, колкото на вълк агнешко! Ах, негодниците му, широкогащници такива, чорапчии!… Бълхи им устройват нападения по пищялите, та затова не могат да се застоят вкъщи, ами тичат по чужди земи… Познавам ги аз тия кучи синове, защото още под предводителството на пан Конецполски съм воювал срещу тях; а ако искате, ваша милост панове, да знаете кой взе в робство Густав Адолф, попитайте покойния пан Конецполски. Нищо повече няма да ви кажа! Зная ги аз тях, но и те ме знаят… Не може да бъде другояче, ами тия дяволи са подушили, че Заглоба е остарял. Така ли? Почакайте! Ще има пак да го видите!… Господи! Боже всемогъщи! Защо си разградил така тая нещастна Жечпосполита, та всички съседски свине влизат сега в нея и вече са лапнали три най-хубави провинции! Ето, така е! Да! Но кой е виновен за това, ако не предателите? Не знаеше чумата кого да вземе, та прибра благородните хора, а остави изменниците. Прати, Боже, още веднъж чумата върху познанския воевода и върху калишкия, а най-вече върху Раджейовски и цялото му семейство. А ако искаш да увеличиш населението на пъкъла, прати там всички, които са подписали капитулацията при Уйшче. Остарял бил Заглоба? Остарял, а? Ще видите! Яне! Казвай по-скоро какво трябва да правим, че вече бих искал да съм на конския гръб.

— Естествено, трябва да помислим накъде да тръгнем. При хетманите в Украйна мъчно можем да стигнем, защото там неприятелят ги е откъснал от Жечпосполита и пътят им е свободен само за Крим. Цяло щастие, че сега татарите са на наша страна. По мой ум трябва да отидем при краля във Варшава, за да браним любимия си господар!

— Стига да имаме време за това — отвърна Станислав. — Негово величество кралят сигурно вече събира бързо хоронгвите и докато ние стигнем, вече ще е тръгнал срещу неприятеля, а може и да се сблъскат.

— И това е възможно.

— Тогава да вървим за Варшава, само че бързо — каза Заглоба. — Слушайте, ваша милост панове… Вярно е, че нашите имена са страшни за неприятеля, но все пак само ние тримата няма да свършим нищо, затова аз бих съветвал така: да съберем колкото успеем шляхтичи доброволци, та поне една хоронгвичка да отведем при господаря. Лесно ще можем да ги убедим, защото те и без това трябва да тръгнат, когато пристигне манифест за всеобща мобилизация, следователно им е все едно. Но ние ще им кажем, че който доброволно тръгне преди манифеста, много ще зарадва господаря. С по-голяма сила ще може повече нещо да се направи и ще ни приемат с отворени прегръдки.

— Не се чуди, ваша милост, на думите ми — каза пан Станислав, — но след това, което видях, такова отвращение имам към опълчението, че предпочитам да тръгна сам, отколкото с хора, които не знаят какво е война.

— Значи, ваша милост, не познаваш тукашната шляхта. Тук няма да видиш нито един, който да не е служил във войската. Всички са хора с опит и добри войници.

— Щом е така…

— Та как може да бъде другояче? Но я почакайте! Ян вече знае, че щом главата ми започне веднъж да работи, хрумванията вървят едно след друго. Затова живеех в голяма близост с украинския воевода княз Йереми. Ян нека каже колко пъти тоя най-голям воин в света следваше съветите ми и винаги печелеше от това.

— Казвайте, отче, какво искате да кажете, че времето минава — каза Ян.

— Какво исках да кажа ли? Аха, ето какво исках да кажа: не тоя брани отечеството и краля, който се държи за полата на краля, ами оня, който бие неприятеля; а тоя бие най-добре, който служи под командването на голям предводител. Защо ще отиваме във Варшава, когато не сме сигурни дали негово величество кралят не е тръгнал вече за Краков, Лвов или Литва. Аз съветвам незабавно да се присъединим към хоронгвите на великия литовски хетман княз Януш Радживил. Той е честен и войнствен господар. Ако и да го одумват, че бил много надменен, сигурно няма да капитулира пред шведите. Той поне е вожд и хетман на място. Наистина там ще бъде опасно, понеже ще имаме работа с двама неприятели; но пък ще видим пан Михал Володиовски, който служи в литовския компут, и отново ще се съберем всички заедно както някога. Ако не съветвам добре, нека първият швед да ме поведе за пояса в плен.

— Кой знае? Кой знае? — отговори живо Ян. — Може би така ще бъде най-добре.

— А ще можем по пътя да отведем и Еленка с децата, тъй като и без това ще трябва да минем през Бяловежките гори…

— И ще служим във войска, а не с опълченци — добави Станислав.

— И ще се бием, а няма да спорим по събрания и да изяждаме кокошките и изварата по селата.

— Виждам, ваша милост, че не само в бой, но и в съвет можеш да бъдеш пръв — каза пан Станислав.

— Какво? Ха?

— Така е, така е! — каза Ян. — Това е най-добрият съвет. Както някога заедно с Михал ще тръгнем на война. А ти, Станиславе, ще се запознаеш с най-големия воин в Жечпосполита и мой искрен приятел и брат. Сега да отидем при Еленка, ще й кажем да се приготви за път.

— А тя знае ли вече за войната? — попита Заглоба.

— Знае, знае, нали чу, когато Станислав най-напред разправи всичко пред нея. Цяла е в сълзи, горката… Но като й казах, че трябва да вървя, тя веднага ми отговори: „Върви!“

— Бих искал още утре да тръгна! — викна Заглоба.

— Разбира се, ще тръгнем утре, и то в тъмни зори — каза Ян. — Ти, Станиславе, трябва да си много уморен от пътя, но до утре ще си починеш, колкото можеш. Аз още днес ще пратя със сигурни хора коне в Бяла, Лошиче, Дрогочин и Белск, за да имаме навсякъде отпочинали за смяна. А зад Белск вече започват Бяловежките гори. Колите с провизии също ще тръгнат днес! Мъчно е на човека да напуска любимото си кътче и да скита по света, но воля Божия! Утешавам се с това, че жената и децата ще бъдат в безопасност, защото тия гори са най-добрата крепост на света. Хайде, ваша милост панове, да отидем вкъщи, че е време да се заемем със заминаването.

Отидоха.

Пан Станислав, който беше страшно изморен, веднага щом похапна и пийна, отиде да спи, а пан Ян и пан Заглоба се заеха с подготовката на заминаването. И понеже у пан Ян цареше голям ред, колите и хората тръгнаха още същата вечер, а на другия ден заранта ги последва и каретата, в която седеше Елена с децата, а също и една стара мома, която живееше при семейство Скшетуски. Пан Станислав, пан Ян, пан Заглоба, заедно с петима слуги пътуваха на коне около каретата. Цялата група се движеше бързо, понеже по градовете чакаха отпочинали коне.

Като пътуваха така, без да спират дори през нощите, на петия ден стигнаха в Белск, а на шестия потънаха в Бяловежките гори откъм Хайнувка.

И веднага ги обгърна тъмнината на огромната гора, която по онова време заемаше няколко десетки квадратни мили и от едната страна се свързваше с непрекъснат пояс чак с горите около Жельонка и Рогов, а от другата с горите в Източна Прусия.

Никога никакъв нашественик не беше тъпкал с крак тия тъмни дебри, в които незапознат с тях човек можеше да се обърка и да се върти на едно и също място, докато не падне от умора или не стане жертва на хищните зверове. Нощем тук се чуваше рев на зубри и мечки, заедно с виенето на вълци и хрипливия крясък на рисове. Несигурни пътища водеха през гъсталаци или оголени места, покрай грамади и трапища, блата и страшни невидими езерца, към пръснати села на дървари, смолари и хайкаджии, които често пъти през целия си живот не излизаха от горите. Само до Бяловежа водеше по-широк път, наричан Сухият път, по който кралете ходеха на лов. По него именно пътуваше Скшетуски със семейството и другарите си от Белск и Хайнувка.

Пан Стабровски, кралски ловчи, стар самотник и ерген, който седеше непрекъснато като зубър в тия гори, ги прие с отворени прегръдки, а децата за малко не удуши с целувки. Защото живееше само с хайкаджии, без да вижда лица на благородници, освен когато кралят идваше със свитата си на лов.

Под негово ръководство беше цялото ловно стопанство и всички катранджийници в Бяловежките гори. Той се разтревожи много от вестта за войната, за която узнаваше сега от устата на пан Скшетуски.

Защото често пъти се е случвало в Жечпосполита да бушува война, да умира крал, а в тия гори не стигаше дори вест за всичко това; пан ловчи донасяше новините едва когато се връщаше от пан литовския подскарби, пред когото беше задължен да се отчита веднъж в годината по сметките на горското стопанство.

— Глухо ще бъде тук, досадно! — казваше пан Стабровски на Елена. — Но безопасно, както никъде по света. Никой неприятел няма да се промъкне през тия стени, а ако се опита, тогава хайкаджиите ще изпозастрелят всичките му хора. По-лесно е да се завладее цяла Жечпосполита — не дай боже! — отколкото тези гори. Двайсет години вече живея тук, но и аз не ги познавам, защото има места, където е невъзможно да стигнеш и където само зверове живеят, а може и зли духове да имат там свърталища, в които се крият от звъна на черковните камбани. Но ние живеем по християнски, нали в селото има параклис, в който свещеникът от Белск идва веднъж в годината да служи. Тук ще бъдете като в рая, ако не ви досади глухотата. Но пък дърва за отопление няма да липсват…

Пан Ян беше доволен от цялата си душа, че е намерил такова убежище за жена си; но пан Стабровски напразно го задържаше и гощаваше.

След като само пренощуваха, рицарите тръгнаха още на другия ден в зори направо през горите, водени в горския лабиринт от водачи, които им даде пан ловчи.

Дванайсета глава

Когато пан Ян Скшетуски заедно с братовчеда си Станислав и пан Заглоба най-сетне стигнаха в Упита след тежко пътуване из горите, пан Михал Володиовски за малко не полудя от радост, особено защото отдавна вече не бе имал никаква вест за тях, а за Ян мислеше, че се намира с командваната от него кралска хоронгва при хетманите в Украйна.

Сега той ги стискаше един след друг в прегръдките си и потриваше ръце; а когато му казаха, че искат да служат под командването на Радживил, зарадва се още повече при мисълта, че няма да се разделят за дълго време.

— Слава Богу, че ние, старите збаражци, се събираме наедно — казваше той. — Човек и за война има по-голямо желание, когато чувства близки около себе си.

— Това беше моя мисъл — каза пан Заглоба, — защото те искаха да тичат при краля… Ама аз казах: „А защо да не си припомним с пан Михал старите времена? Ако Бог ни даде щастие, както ни даде при казаците и татарите, скоро доста шведи ще тежат на съвестта ни.“

— Бог ти е вдъхнал тая мисъл, ваша милост! — каза пан Михал.

— Чудно ми е само — каза Ян, — че вие тук вече знаете за Уйшче и за войната. Станислав почти беше уморил коня си от бързане, когато пристигна при мене, и когато пътувахме за насам, мислехме, че първи ще ви съобщим за нещастието.

— Чрез евреите трябва да е дошла тази новина тук — каза Заглоба. — Те винаги първи знаят всичко, между тях има една такава кореспонденция, че когато сутрин някой кихне във Велкополска, вечерта вече в Жмудж и Украйна му казват: „Наздраве!“

— Не ми е известно как е станало, но от два дни знаем — каза пан Михал — и смущението тук е ужасно… Първия ден не можехме да повярваме, но на другия вече никой не го отричаше… Нещо повече ще ви кажа: война още нямаше, а човек би казал, че птиците вече пееха за нея във въздуха, защото всички изведнъж и без повод започнаха да приказват за нея. Нашият княз воевода трябва също да я е очаквал и да е знаел нещо преди другите, тъй като се въртеше като на тръни и напоследък долетя в Кейдани. По негова заповед от два месеца вече събираме войска. Събирах аз, Станкевич и някой си Кмичиц, оршански хоронжи, който, както чух, вече отвел в Кейдани съвсем готова хоронгва. Той най-рано от всички ни свърши работата си…

— Ти, Михале, познаваш ли добре вилненския княз воевода? — попита Ян.

— Как да не го познавам, когато цялата сегашна война съм карал под негово командване.

— Какво знаеш за неговите замисли? Честен човек ли е той?

— Князът е отличен воин; кой знае дали не е най-голям в Жечпосполита след смъртта на княз Йереми… Вярно е, че сега го победиха, но той имаше шест хиляди войници срещу осемдесет… Пан подскарбият и витебският пан воевода страшно го укоряват за това и казват, че поради своето тщеславие се хвърлил с толкова малка сила срещу оная безкрайно по-голяма войска, та да не дели с тях победата. Един Бог знае как стои работата… Но той се би храбро и не пазеше живота си… А аз, който бях свидетел на всичко, само това мога да кажа, че ако князът имаше достатъчно войска и пари, неприятелският крак нямаше да излезе от тази страна. И сега смятам, че той ще се залови искрено срещу шведите и навярно няма да ги чакаме тук, а ще тръгнем за Инфлантия.

— От какво заключаваш това?

— По две причини: първо, че князът ще поиска да поправи репутацията си, разклатена след цибиховската битка и, второ, понеже обича войната.

— Това е вярно — каза Заглоба. — Аз го познавам отдавна, защото бяхме съученици и му пишех домашните упражнения. Той винаги е обичал войната и затова предпочиташе да другарува повече с мене, отколкото с другите, понеже и аз предпочитах коня и копието пред латинския.

— Значи той не е като познанския воевода, а съвсем друг човек — каза пан Станислав Скшетуски.

Володиовски започна да го разпитва за всичко, което се бе случило при Уйшче, и си скубеше косата, когато слушаше разказа; най-сетне, когато пан Станислав свърши, каза:

— Имаш право, ваша милост! Нашият Радживил не е способен на такива неща. Той е горд като дявол и му се струва, че по целия свят няма по-голям род от радживиловския, това е вярно! Той не търпи съпротива, това е вярно — и затова е сърдит на пан подскарбия Гошевски, един благороден човек, защото не играе така, както му засвирят Радживиловци. На негово величество краля също е сърдит, понеже не му дал достатъчно бързо жезъла на велик литовски хетман… Всичко това е вярно, както е вярно, че предпочита да живее в позорните калвинистки заблуди, отколкото да се върне в истинската вяра; че където може, потиска католиците; че създава еретически общини… Но въпреки това готов съм да се закълна, че той би предпочел да пролее последната капка от надменната си кръв, отколкото да подпише такава капитулация, както при Уйшче… Ще имаме война, колкото ти душа иска, защото хетманът ще бъде не драскач, а боец.

— Това исках да чуя! — каза Заглоба. — Нищо повече не искаме. Пан Опалински е драскач и веднага се видя за какво го бива… Това са най-долните хора! Всеки от тях, щом изскубне перо от трътката на някоя гъска, веднага мисли, че е станал по-умен от всички… И такъв синковец кори другите, но дойде ли до сабята, тогава го няма. Аз сам на младини редях рими, та да завладявам женските сърца, и щях да натикам в кози рог пан Кохановски^[75] с неговите стихчета, но после войнишката натура взе връх.

— А аз ще ви кажа и това — прекъсна го Володиовски, — че щом шляхтата тук се размърда, ще се съберат много хора, стига да има пари, тъй като това е най-важното.

— За Бога, не искам опълченци! — възкликна пан Станислав. — Ян и негова милост пан Заглоба знаят вече моите чувства, а на ваша милост ще кажа, че е по-добре да бъда прост войник в редовна хоронгва, отколкото хетман на цялото опълчение.

— Тукашният народ е храбър — отвърна пан Володиовски — и много опитен. Имам пример за това от моя набор. Не можах да взема всички, които искаха, а между тия, които съм приел, няма нито един да не е служил по-рано. Аз ще покажа на ваша милост тая хоронгвичка и твърдя, че ако не знаехте от мене, нямаше да разберете, че това не са стари войници. Всеки е чукан и кован в огъня като стара подкова, а в строя стоят като римски триарии. На шведите няма да им е така лесно, както с великополяните при Уйшче.

— Надявам се, че Бог ще отмени всичко — каза Скшетуски. — Казват, че шведите били добри войници, но никога не са могли да удържат пред нашите редовни войски. Ние сме ги били винаги — това вече е изпробвано, — били сме ги дори тогава, когато ги е предвождал най-големият им военачалник, какъвто са имали някога.

— Право да си кажа, много съм любопитен да разбера за какво ги бива — отговори пан Володиовски — и ако не беше това, че две други войни гнетят едновременно отечеството, никак не бих се разсърдил заради тая, шведската. Опитали сме и турците, и татарите, и казаците, и Бог знае още кого — редно е сега да опитаме и шведите. Само една неприятност може да има, а това е, че цялата ни войска заедно с хетманите е заета в Украйна. Но аз вече виждам какво ще стане тук. Князът воевода ще възложи досегашната война на пан подскарби Гошевски, който е полеви хетман, а сам ще се залови с шведите. Вярно, че ще бъде тежко! Все пак нека се надяваме, че Бог ще ни помогне.

— Тогава да вървим в Кейдани! — каза пан Станислав.

— Получих и заповед хоронгвата ми да бъде в готовност, а самият аз в срок от три дни да се представя в Кейдани — отговори пан Михал. — Но трябва и на вас да покажа тая последна заповед, тъй като от нея вече се вижда, че князът воевода мисли за шведите.

След тия думи пан Володиовски отключи сандъчето, което се намираше на пейката при прозореца, извади от него лист хартия, сгънат на две, разгъна го и започна да чете:

„Ваша милост пане полковник Володиовски!

С голяма радост прочетохме рапорта на ваша милост, че хоронгвата е вече готова и всеки момент може да тръгне в поход. Дръж я, ваша милост, в готовност, защото идват толкова тежки времена, каквито досега не е имало, а сам ти ела колкото е възможно по-скоро в Кейдани, където те очакваме нетърпеливо. Ако до ваша милост стигнат някакви вести — не им вярвай, докато не чуеш всичко от нашата уста. Ние ще постъпим така, както ни заповядва Бог и нашата съвест, без да обръщаме внимание какво ще измисли срещу нас човешката злоба и омраза. Но същевременно се радваме, че идват такива времена, при които всеки ще докаже на дело кой е искрен и истински приятел на радживиловския дом и кой дори in rebus adversis^[76] е готов да му служи. Кмичиц, Невяровски и Станкевич вече докараха тук хоронгвите си; нека хоронгвата на ваша милост да остане в Упита, защото може би ще е необходима там, а може да се наложи да тръгнете за Подлесието под командата на моя братовчед, негова светлост княз Богуслав, литовски конюши^[77], който предвожда там значителна част от нашите сили. За всичко това ще узнаеш подробно от нашата уста — а сега предоставяме на вашата вярност прилежното изпълнение на заповедите и те очакваме в Кейдани.

Януш Радживил,

княз Бирже и Дубинки,

вилненски воевода,

велик литовски хетман“

— Така е! От това писмо се вижда вече, че ще има нова война! — каза Заглоба.

— А щом князът пише, че ще постъпи така, както му заповядва Бог и съвестта, това значи, че ще бие шведа — добави пан Станислав.

— Странно ми е само това — каза Ян Скшетуски, — че пише за вярност към радживиловския дом, а не към отечеството, което е по-горе от Радживиловци и се нуждае от по-бърза помощ.

— Такъв е техният пански маниер — отвърна Володиовски, — при все че и на мене това не ми харесва, тъй като и аз служа на отечеството, а не на Радживиловци.

— И кога получи това писмо? — попита Ян.

— Тази сутрин и смятах да тръгна след пладне. Вие си починете тая вечер от пътуването, а аз навярно ще се върна утре и веднага ще тръгнем с хоронгвата накъдето ни заповядат.

— Да не би за Подлесието? — каза Заглоба.

— При княза конюши! — повтори пан Станислав.

— Князът конюши Богуслав е сега също в Кейдани — отвърна Володиовски. — Той е интересна личност, затова го наблюдавайте внимателно. Голям воин е, а още по-голям рицар, но в него няма полящина за пукната пара. Носи се като чужденец и приказва на немски или на френски, сякаш някой чупи със зъби лешници, и можеш да го слушаш цял час, без да разбереш нищо.

— При Берестечко княз Богуслав се държа великолепно — каза Заглоба — и докара прекрасен отряд немска пехота.

— Тия, които го познават по-отблизо, не го хвалят много — продължи Володиовски, — защото обича само немците и французите, и това не е никак чудно; нали е роден от германка, дъщеря на бранденбургския електор^[78], от която покойният му баща не само че не е получил никаква зестра, но е трябвало и да плаща за нея — изглежда, че тия князчета са бедни като черковни мишки. Но Радживиловци са искали да имат suffragia^[79] в Немско, чиито князе са те, и затова са готови да се сродяват с немци. Това ми е разправил пан Сакович, в миналото слуга на княз Богуслав, който му дал ошмянското староство. Той и пан полковник Невяровски са пътували с княз Богуслав по разни задморски страни и винаги му служели за секунданти при дуели.

— Толкова ли дуели е имал? — попита Заглоба.

— Колкото косми на главата! Голям брой разни там чуждестранни князе и графове, френски и немски, е изпонадупчил, защото, както разправят, е много избухлив човек, а е и храбър, та за всяка дума обявява дуел.

Пан Станислав Скшетуски се събуди от замислеността си и каза:

— И аз съм слушал за княз Богуслав, понеже от нас до електора не е далеко, а той постоянно седи там. Помня и това, което е казвал баща ми, — че когато бащата на княз Богуслав се женел за дъщерята на електора, хората мърморели, че такъв прочут дом като радживиловския се свързва с чужденци, но дано това да е било за добро, тъй като сега електорът е роднина на Радживиловци и сигурно ще бъде с по-добри чувства към Жечпосполита, а в момента от него зависят много неща. Това, което казваш, ваша милост, че у тях цари беднотия, не е вярно. Наистина, ако някой продаде всичките Радживиловци, ще може да купи срещу тях електора с цялото му княжество, но днешният курфюрст Фридрих Вилхелм е събрал вече доста пари и има двайсет хиляди души много добра войска, с която би могъл да се противопостави смело на шведите, а би трябвало да стори това като васал на Жечпосполита, ако е честен и благодарен човек и помни всички добрини, които Жечпосполита е направила на дома му.

— Дали той ще стори това? — питаше Ян.

— Ако постъпи другояче, това би било черна неблагодарност и вероломство от негова страна! — отвърна Станислав.

— Мъчно може да разчита човек на чуждата благодарност, особено на един еретик — каза пан Заглоба. — Аз помня тоя ваш курфюрст още от хлапе; винаги е бил темерут и човек би казал, че непрекъснато слуша това, което му шепне дяволът в ухото. Това му го казах право в очите, когато ходихме с покойния пан Конецполски в Прусия. Той е също така лютеранин, както и шведският крал. Дано даде Бог да не се съюзят против Жечпосполита…

— Знаеш ли какво, Михале? — каза внезапно Ян. — Аз няма да почивам днес, ами ще дойда с тебе в Кейдани. Сега е по-добре да се пътува нощем, защото денем е горещо, а и бързам да се освободя от тая несигурност. За почивка ще има време, князът едва ли ще тръгне още утре.

— Още повече че е поръчал хоронгвата да бъде задържана в Упита — отговори пан Михал.

— Предложението е добро! — извика пан Заглоба. — И аз тръгвам!

— Тогава да вървим заедно всички — добави Станислав.

— Утре сутринта ще бъдем в Кейдани — каза пан Володиовски, — а по пътя и на седлата ще може добре да се подремне.

След два часа, като си похапнаха и пийнаха малко, рицарите тръгнаха на път и още преди залез стигнаха в Кракинов.

По пътя пан Михал им разказваше за околността, за славната лауданска шляхта, за Кмичиц и за всичко, което се беше случило от известно време насам. Призна също и чувствата си към панна Билевичувна, несподелени както винаги.

— Цялата работа е там, че войната е близка — казваше той, — иначе щях много да се измъчвам, понеже понякога мисля, че така ми е писано и навярно ще умра като ергенин.

— Нищо няма да загубиш — каза пан Заглоба, — ергенството е също хубаво нещо и приятно на Бога. Ето, аз съм решил да си остана докрай ерген. Понякога ми е жал, че няма да има на кого да предам славата и името си, защото, ако и да обичам децата на Ян като свои, все пак те са Скшетуски, а не Заглоби.

— Ах, негоднико! — каза Володиовски. — Ти ваша милост, си взел това решение толкова рано, колкото и вълкът, който се зарекъл да не души овце, когато му изпадали всичките зъби.

— О, не е вярно! — каза Заглоба. — Не беше много отдавна, пане Михале, когато ходихме на избора за крал във Варшава. Подир кого се оглеждаха всички женички, ако не подир мене?… Помниш ли как се оплакваше, че тебе не те поглежда никоя? Но ако чак толкова желаеш да се жениш, не се тревожи. Ще дойде и твоят ред. Няма какво да търсиш и тъкмо тогава ще намериш, когато не търсиш. Сега е военно време и голям брой благородни ергени загиват всяка година. Нека само и тая шведска война да продължи повечко, тогава момите съвсем ще поевтинеят и ще можем да ги купуваме на дузини по панаирите.

— Може и на мене да ми дойде редът да загина — каза пан Михал. — Омръзна ми вече това скитане по света. Никога не бих могъл да ви разкажа, ваша милост панове, колко благородна и хубава мома е тая Билевичувна. Човек би я обичал и пазил като нещо най-хубаво… Но не! Дяволите трябва да са докарали тоя Кмичиц… Той сигурно я е нещо омагьосал, другояче не може да бъде, ако не беше така, навярно нямаше да ме прогони. Ето, гледайте! Точно там зад хълмчето се вижда Водокти, но вкъщи няма никого, защото тя е заминала кой знае къде… То щеше да бъде мой подслон; и нека там да бях прекарал живота си… Мечката си има бърлога, вълкът — яма, а аз, ето, само тая кранта и това седло, на което седя…

— Виждам, че те е убола като трън — каза пан Заглоба.

— Разбира се, че като си я припомня или като видя Водокти, когато минавам покрай него, ми става жал… Исках клин с клин да избия и отидох при пан Шилинг, който има много хубава дъщеря. Веднъж я бях видял отдалече по пътя и страшно ми хареса. Та отидох — и какво ще кажете, ваша милост панове? Баща й не намерих вкъщи, а панна Кахна помисли, че това не е пан Володиовски, а слугата на пан Володиовски… Този афронт така ме засегна, че повече не се показах там.

Заглоба започна да се смее.

— Да те вземат мътните, пане Михале! Цялата работа е там, че трябва да си намериш жена толкова дребна, колкото си ти. А къде се дяна онова зверче, което ти беше харесало при княгиня Вишньовецка и за което искаше да се жени пан Подбипента, Бог да го прости. Тя беше точно за тебе, същинска костилка, макар че очите й светеха страшно.

— Това е Ануша Борзобогата-Крашенска — каза пан Ян Скшетуски. — Навремето си всички бяхме влюбени в нея, Михал също. Бог знае какво става сега с нея.

— Да може човек да я намери и утеши! — каза пан Михал. — Щом я споменахте, веднага ми стана топло около сърцето. Тя беше най-доброто момиче. Дано ми даде Бог да я срещна!… Ей, хубави бяха старите времена в Лубни, но никога вече няма да се върнат. И надали някога вече ще има такъв вожд, какъвто беше нашият княз Йереми. Човек знаеше, че всяко сблъскване ще свърши с победа. Радживил е голям воин, но не такъв, и човек вече не му служи с такова сърце, защото той няма нито бащинско чувство към войника, нито позволява някаква близост, смята се за някакъв монарх, макар че Вишньовецки не бяха по-долни от Радживиловци.

— Да оставим това — каза Ян Скшетуски. — Сега спасението на отечеството е в негови ръце, а понеже е готов да даде живота си за родината, нека го благослови Бог.

Така разговаряха рицарите, като пътуваха през нощта, и ту си припомняха минали неща, ту говореха за сегашното тежко време, когато три войни изведнъж се бяха стоварили върху Жечпосполита.

После прочетоха вечерните си молитви, а когато свършиха това, сънят ги налегна и те почнаха да дремят и да клюмат върху седлата.

Нощта беше хубава, топла, хиляди звезди мигаха по небето; а те пътуваха бавно и сладко спяха, докато почна да се разсъмва и тогава пан Михал се събуди пръв.

— Ваша милост панове, отворете очи, Кейдани вече се вижда! — възкликна той.

— Какво? Я? — каза Заглоба. — Кейдани? Къде?

— Ето там! Виждат се кулите.

— Изглежда хубав град — каза Станислав Скшетуски.

— Много хубав — отговори Володиовски, — а през деня ще се убедите още по-добре в това.

— Той нали е наследство на княза воевода?

— Точно така. Преди това е бил на Кишкови, от които бащата на сегашния княз го получил като зестра за Ана Кишк, дъщеря на витебския воевода. В цялата Жмудж няма такъв хубав град, защото Радживилови не пускат тук евреи освен със специално позволение. Тук има великолепна медовина.

Заглоба потърка очи.

— О, тогава тук живеят хубави хора. Каква е тази грамадна постройка, дето се вижда на височината?

— Това е наскоро построен замък, вече през владичеството на Януш.

— Укрепен ли е?

— Не, но е великолепна резиденция. Не са го укрепявали, защото от времето на кръстоносците неприятел никога не е стъпвал по тия места. Тоя остър връх, който виждате там, в центъра на града, е на енорийската черква. Кръстоносците са я издигнали още в езически времена, после била дадена на калвинистите, но свещеник Кобилински осъдил княз Кшищоф и отново я взел за католиците.

— Е, слава Богу!

Като разговаряха така, наближиха първите къщи от предградието.

В това време се разсъмваше все повече и слънцето започна да изгрява. Рицарите гледаха с любопитство непознатия град, а пан Володиовски продължаваше да разказва:

— Това е улица Еврейска, на която живеят ония евреи, които имат позволение. Като минем по нея, ще стигнем чак до пазарния площад. Охо, хората вече се будят и започват да излизат от домовете си. Гледайте колко коне стоят пред подковачниците и слуги, които не са с радживиловски униформи. Някакъв събор трябва да има в Кейдани. Тук винаги е пълно с шляхтичи и панове, а понякога пристигат чак от чужди страни, защото това е столица на еретиците от цялата Жмудж, които тук безопасно вършат своите суеверни магии и обичаи под закрилата на Радживиловци. Ето и пазара! Гледайте, ваша милост панове, какъв часовник има на общинския дом! Казват, че и в Гданск няма по-добър. А това, което смятате за черква с четирите кули, това е калвинистко сборище, в което всяка неделя хулят Бога — а онова там е лютеранска черква. Да не мислите, че гражданите тук са поляци или литовци — съвсем не! Само немци и шотландци, най-много шотландци! Те са много добра пехота, особено с топори секат страшно. Негова светлост князът има и един шотландски полк само от кейдански доброволци. Хей! Какви са тия покрити коли на площада! Сигурно някакъв събор. В тоя град няма никакви странноприемници, познати отиват при познати, а шляхтата в замъка, където има пристройки, дълги по няколко десетки лакти, предназначени само за гости. Там приемат любезно всекиго, дори за цяла година, за сметка на княза, а има такива, които целия си живот прекарват вътре.

— Чудя се как гръм не е запалил това калвинистко сборище — каза Заглоба.

— Сякаш ваша милост знаеш, че това се е случило. В средата между четирите кули е имало купола като шапка, в която някога така треснал гръм, че нищо не останало от нея. Тук, в подземията, е погребан бащата на княз конюши Богуслав, Януш, който е участвал в бунта срещу Зигмунд ІІІ. Негов собствен хайдук му строшил черепа и така мърцина загинал, както е живял грешно.

— А каква е тази широка сграда, която прилича на зидана барака? — попита Ян.

— Това е книжна фабрика, основана от княза, а до нея — печатница, в която се печатат еретически книги.

— Тю! — каза Заглоба. — Чума трябва да връхлети върху тоя град, където човек не поема друг въздух в корема си освен еретически. Луцифер би могъл да владичества тук така добре, както и Радживил.

— Ваша милост пане — отговори Володиовски, — не хули Радживил, защото може би скоро отечеството ще дължи на него своето спасение…

И по-нататък продължиха всред мълчание, като разглеждаха града и се удивляваха на реда в него, понеже улиците бяха изцяло постлани с камъни, а това в ония времена беше нещо рядко.

След като преминаха площада и улица Замкова, на възвишението видяха великолепната резиденция, издигната наскоро от княз Януш, която наистина не беше укрепена, ала по големината си надминаваше не само дворците, но и замъците. Сградата се издигаше на възвишението и гледаше към града, който сякаш се намираше в краката й. От двете страни на главния корпус излизаха две по-ниски крила, които се пресичаха под прав ъгъл и образуваха грамаден вътрешен двор, затворен отпред с желязна решетка, върху която стърчаха дълги бодли. В средата на решетката имаше здрава зидана порта, а на нея радживиловските гербове и гербът на град Кейдани, който представляваше орлов крак с черно крило върху златно поле, а под крака червена подкова с три кръста. Долу при вратата имаше караулно помещение и там стояха на пост шотландски трабанти^[80] за тържественост, а не за да пазят входа.

Беше много рано, но на двора вече цареше движение, защото пред главния корпус правеше учение един драгунски полк, облечен със светлосини куртки и с шведски шлемове. Точно в тоя момент дългата редица стоеше неподвижно с голи рапири в ръка, а офицерът минаваше пред драгуните и им говореше нещо. Около редицата и по-нататък край стените голям брой слуги, облечени най-пъстро, зяпаха към драгуните и разменяха помежду си разни бележки и мнения.

— За Бога! — каза Михал. — Ами че тоя, който обучава полка, е пан Харламп.

— Как така? — извика Заглоба. — Да не е оня, с когото щеше да се дуелираш в Липков по време на кралските избори?

— Същият. Но оттогава ние живеем приятелски с него.

— Вярно! — каза пан Заглоба. — Познавам го по носа, който стърчи под шлема му. Добре, че лицебранът излезе вече от мода, иначе тоя рицар не би могъл да го спусне; но той и без това се нуждае от отделна ризница за носа си.

В това време пан Харламп забеляза Володиовски и се понесе към него в тръс.

— Как си, Михалко? — извика той. — Много добре, че дойде!

— Хубаво стана, че тебе виждам пръв. Ето и пан Заглоба, с когото се запозна в Липков, о не, по-рано, още в Шенница, а това са пановете Скшетуски: Ян, ротмистър на кралска хусарска хоронгва, збаражец…

— За Бога! Ами че аз виждам най-големия рицар в Полша! — възкликна Харламп. — Моите почитания, моите почитания!

— А това е Станислав, калишки ротмистър — продължаваше пан Володиовски, — който идва направо от Уйшче.

— От Уйшче?… Тогава ти, ваша милост, си бил свидетел на страхотен позор… Знаем вече какво се е случило там.

— Тъкмо защото това се случи там, пристигнах с надеждата, че тук няма да стане нищо подобно.

— Можеш да бъдеш сигурен, ваша милост. Радживил не е Опалински.

— Същото приказвахме вчера в Упита.

— Приветствам ви, ваша милост панове, най-радостно от мое име и от името на княза. Князът воевода ще се радва, когато види такива рицари, защото те са му много нужни. Елате при мене в оръжейната, където е квартирата ми, сигурно ще искате да се преоблечете и подкрепите, а аз също ще ви правя компания, защото вече свърших учението.

След тия думи пан Харламп отново скочи към редицата и изкомандва с къс, висок глас:

— Наляво! Кръ-гом — назад!

Копитата зазвънтяха по каменната настилка. Редицата се разчупи на две, половините пак се разчупиха, докато най-сетне се образуваха четворки, които с бавни крачки започнаха да се отдалечават към оръжейната.

— Добри войници — каза Скшетуски, като гледаше с опитно око механичните движения на драгуните.

— В тоя род оръжие служат само дребни шляхтичи и путни бояри — отвърна Володиовски.

— О, боже! Веднага се вижда, че това не са опълченци! — викна пан Станислав.

— Но защо Харламп им е командир? — питаше Заглоба. — Може да се лъжа, но помня, че той служеше в пятигорската хоронгва и на ръката си носеше сребърна петлица.

— Вярно — каза Володиовски, — но няколко години вече командва драгунски полк. Той е стар и опитен войник.

В това време Харламп отпрати драгуните и се приближи до нашите рицари.

— Заповядайте, ваша милост панове, след мене… Ето, оръжейната е там, зад двореца.

Половин час по-късно петимата вече седяха край съд с греяна бира, обилно покрита със сметана, и разговаряха за войната.

— А у вас тук какво се чува? — питаше Володиовски.

— У нас всеки ден се чува нещо различно, защото хората се лутат в предположения и непрекъснато пускат нови слухове — отвърна Харламп. — Само князът знае какво ще се случи. Той обмисля нещо и макар да се показва весел и да е толкова любезен към хората, както никога, всъщност е страшно замислен. Разправят, че нощем не спял, а само се разхождал с тежка стъпка по всички стаи и разговарял със себе си, денем пък по цели дни се съвещавал с Харашимович.

— Кой е тоя Харашимович? — попита Володиовски.

— Това е губернаторът на Заблудов, от Подлесието, дребна фигура и изглежда, като че ли е пълен с дяволи; но на княза е доверен човек и като че ли знае всичките му тайни. Според мене от тия съвещания ще възникне жестока и отмъстителна война с шведеца, за която въздишаме всички. В това време тук пристигат писма от курландския княз, от Ховански и от електора. Някои разправят, че князът преговарял с Москва, за да я привлече в съюз срещу шведите; други твърдят обратното; но струва ми се, че с никого няма да има съюз, ами, както казах, само война и с едните, и с другите. Все повече войска пристига, пращат се писма до ония шляхтичи, които са най-верни на радживиловския дом, да се събират тук. Навсякъде е пълно с въоръжени хора… Ей, ваша милост панове! Който си го търси, той ще си го намери, но ръцете ни ще бъдат червени до лактите, защото, като тръгне веднъж Радживил, няма да се шегува.

— Именно, именно! — каза Заглоба и потри ръце. — Доста шведска кръв е изсъхнала по ръцете ми и още доста ще изсъхне… Малцина са живи още от ония стари войници, които ме помнят от Пуцк и Тшчана; но които са живи, никога няма да забравят.

— А княз Богуслав тук ли е? — попита Володиовски.

— Разбира се. Освен това днес очакваме някакви важни гости, защото почистват горните стаи, а вечерта в замъка ще има банкет. Съмнявам се, Михале, дали можеш да стигнеш до княза.

— Той самият ме повика за днес.

— Вярно, но е страшно зает… Освен това… не зная дали мога да ви кажа, ваша милост панове… но след един час и без това ще го знаят всички… та ще ви кажа… Тук стават някакви необикновени работи…

— Какво става? Кажи, ваша милост, какво става? — попита Заглоба.

— Трябва да знаете, ваша милост панове, че преди два дни тук пристигна пан Юдицки, малтийски рицар, за когото навярно сте чували.

— Разбира се — каза Ян, — той е голям рицар!

— А веднага след него пристигна и полевият хетман пан Гошевски. Ние се учудихме много, защото се знае как си съперничат и се мразят полевият хетман и нашият княз. Тогава някои се зарадваха, че между тия панове е настъпило помирение, и казваха, че го е предизвикало шведското нашествие. И аз самият мислех така; а ето че вчера тримата се затвориха на съвещание и заключиха всички врати, та никой да не може да ги чуе за какво се съвещават; само пан Крепщул, който беше на пост при вратата, ни разправяше, че спорели страшно високо, особено полевият хетман. После князът лично ги отвел в спалните им стаи, а през нощта, представете си (тук пан Харламп снижи глас), при вратата на всекиго сложиха стража.

Пак Володиовски чак скочи от мястото си.

— За Бога! Не може да бъде!

— И все пак така е… И при едната, и при другата врата стоят шотландци с пушки и имат заповед под страх от смъртно наказание да не пускат никого да влиза или да излиза…

Рицарите се спогледаха смаяни, а пан Харламп беше не по-малко учуден от собствените си думи и гледаше гостите си с изблещени очи, сякаш чакаше от тях обяснение на загадката.

— Значи пан подскарбият е арестуван?… Великият хетман е арестувал полевия? — каза Заглоба. — Какво значи това?

— Знам ли аз! И Юдицки, такъв рицар!

— Все пак княжеските офицери трябва да са говорили помежду си за това, да са се мъчили да отгатнат причините… Нищо ли не си чул?

— Още снощи питах Харашимович…

— И какво ти каза, ваша милост? — попита Заглоба.

— Нищо не искаше да приказва, само сложи пръст на уста и рече: „Това са предатели!“

— Как така предатели?… Как така предатели? — викаше Володиовски, като се хвана за главата. — Нито пан подскарбият Гошевски е предател, нито пан Юдицки е предател. Ами че тях цяла Жечпосполита ги знае като благородни хора, които обичат отечеството.

— Днес не може да се вярва на никого — отвърна мрачно Станислав Скшетуски. — Нима Кшищоф Опалински не минаваше за Катон? Нима не обвиняваше другите в недостатъци, отстъпки, егоизъм?… А когато се стигна до нещо решително, пръв извърши предателство, и не само лично, ами цяла провинция повлече в измяната.

— Но аз си давах главата за пан подскарбия и за пан Юдицки! — викаше Володиовски.

— Не си давай главата за никого, Михалко — отвърна Заглоба. — Те без причина не са арестувани. Трябва да са имали някакви тайни връзки, другояче не може да бъде… Как така? Князът се готви за жестока война и всяка помощ му е необходима… Тогава кой може да бъде арестуван в такъв момент, ако не оня, който му пречи за тая война?… А щом е така, щом тия двама панове са пречели наистина, тогава, слава Богу, че са били изпреварени. Заслужават да седят в дупката… Ха! Негодници!… В такъв момент да водиш тайни преговори, да се свързваш с неприятеля, да застрашаваш отечеството, да пречиш на тоя велик воин! Кълна се в света Богородица, че им е малко това, което ги е сполетяло!

— Странни работи са това, толкова странни, че в главата не могат да ми се поберат — каза Харламп, — защото, като оставим настрана факта, че те са такива високи сановници, арестувани са без съд, без решение на сейма, без волята на цялата Жечпосполита, а това дори сам кралят няма право да стори.

— Това е вярно! — възкликна пан Михал.

— Изглежда, че негово височество князът иска да въведе у нас римски обичаи — каза Станислав Скшетуски — и през време на войната да стане диктатор.

— Нека бъде и диктатор, стига да бие шведите — отговори Заглоба. — Аз пръв давам votum^[81] за това да му поверят диктатура.

Ян Скшетуски се замисли и след малко каза:

— Стига да не иска да става протектор като оня англичанин Кромвел, който не се поколебал да вдигне светотатствена ръка срещу собствения си господар.

— О, Кромвел! Кромвел е еретик! — възкликна Заглоба.

— А князът воевода? — попита пан Ян Скшетуски сериозно.

При тия думи всички замлъкнаха и известно време гледаха със страх към тъмното бъдеще, само пан Харламп се наежи веднага и каза:

— От млади години служа при княза воевода, при все че съм много малко по-млад от него, защото най-напред, още съвсем млад, беше мой ротмистър, после полеви хетман, а днес е велик хетман. Аз го познавам по-добре от ваши милости и едновременно го почитам и обичам, затова моля да не го сравнявате с Кромвел, та да не бъда принуден да ви кажа нещо, което не ми е редно да казвам като домакин в тази стая…

Тук пан Харламп започна да мърда страшно грамадните си мустаци и да гледа малко изпод вежди пан Ян Скшетуски, а пан Володиовски, като видя това, отново впи студен и пронизителен взор в пан Харламп, сякаш искаше да му каже:

— Само излай!

Мустакатият се сепна веднага, понеже почиташе необикновено много пан Михал, а и беше опасно да се кара с него, та заговори по-нататък с много по-мек тон:

— Князът е калвинист, но той не е напуснал истинската вяра за погрешната, ами се е родил в нея. Той никога няма да стане нито Кромвел, нито Раджейовски, нито Опалински дори ако трябва Кейдани да потъне в земята. Той не е такава кръв, не е такъв род!

— Ако е дявол и има рога на главата си, това е още по-добре — каза пан Заглоба, — защото ще има с какво да боде шведите.

— Но да арестува пан Гошевски и пан рицаря Юдицки?… Е! — говореше Володиовски и клатеше глава. — Не е много любезен с гостите си, които са му се доверили.

— Какво говориш, Михале! — отвърна Харламп. — Той е толкова любезен, колкото не е бил никога през живота си… Сега е истински баща за рицарите. Помниш ли как по-рано беше вечно с намръщено чело, а в устата си имаше само една дума: „Служба!“ Човек повече се страхуваше да се приближава до неговата особа, отколкото до кралската — а днес всеки ден се движи между поручиците и другите офицери и разговаря, и всекиго пита за семейството, за децата, за имота му и към всеки се обръща на презиме, а също така разпитва дали някой не е онеправдан в службата. Той, който не признава равни между най-големите панове, вчера — не, оня ден! — вървеше под ръка с младия Кмичиц, та всички ние не можехме да повярваме на очите си, понеже, макар родът на Кмичиц да е голям, все пак самият той е млад човек и като че ли върху него тежат доста обвинения, което ти знаеш най-добре.

— Зная, зная — каза Володиовски. — Кмичиц отдавна ли е тук?

— Сега го няма, защото вчера замина за Чейкишки да докара пехотния полк, който се намира там. Никой сега не е така протежиран от княза както Кмичиц. Когато заминаваше, князът погледа някое време след него, а после рече: „Тоя човек е способен на всичко и е готов да хване самия дявол за опашката, ако му заповядам!“ Със собствените си уши чухме това. Вярно е, че Кмичиц докара такава хоронгва, та втора като нея няма в цялата войска. Хората и конете са като змейове.

— Не ще и дума, че той е храбър войник и наистина готов на всичко! — отговори пан Михал.

— Разправят, че през последната война вършил такива чудеса, та чак обявили цена за главата му, защото предвождал доброволци и воювал, без да се подчинява на никого.

По-нататъшният разговор беше прекъснат от влизането на една нова личност. Това беше шляхтич на около четирийсет години, дребен, сух, подвижен, пъргав като видра, с малко лице, тънки устни, обрасли с редки мустаци, с леко наклонени очи. Облечен беше само с жупан от груб ленен плат с толкова дълги ръкави, че те съвсем покриваха дори китките на ръцете му. Когато влезе, той се преви на две, после се изправи изведнъж, сякаш подхвърлен от пружина, после отново се наведе в нисък поклон, завъртя глава, сякаш я вадеше изпод собствената си мишница, и заговори бързо с глас, който напомняше скърцането на ръждясал ветропоказател:

— Моите почитания, пане Харламп, моите почитания. Ах, моите почитания, пане полковник, ваш смирен слуга!

— Моите почитания, пане Харашимович — отговори Харламп. — Какво искаш, ваша милост?

— Бог довел гости, знаменити гости! Дойдох да предложа услугите си и да попитам за имената им.

— Да не би да са дошли при тебе, пане Харашимович?

— Разбира се, че не при мене, аз не съм и достоен за това… Но понеже замествам маршала на двореца, който отсъства, дойдох да поздравя, почтително да поздравя!

— Ваша милост си далече от дворцов маршал — отговори Харламп, — защото маршалът е големец и голям земевладелец, а ваша милост, с извинение, си заблудовски подстароста.

— Слуга на радживиловските слуги! Така е, пане Харламп. Не отричам, да пази Бог… Но понеже князът узна за гостите и ме изпрати да попитам кои са те, ти, ваша милост пане Харламп, ще отговориш, веднага ще отговориш, дори да съм хайдук, а не само заблудовски подстароста.

— Дори и на маймуна бих отговорил, щом е дошла при мене със заповед — каза Харламп. — И така слушай, ваша милост, и си запиши имената, ако главата ти не може да ги запомни. Това са пан Скшетуски, известният збаражец, и братовчед му, Станислав.

— Велики боже, какво чувам! — възкликна Харашимович.

— Това е пан Заглоба.

— Велики боже, какво чувам!…

— Ако ти, ваша милост, се смути така, като чу името ми — каза Заглоба, — помисли как неприятелите трябва да се смущават на бойното поле.

— А това е пан полковник Володиовски — довърши Харламп.

— И той е прочута сабя, а освен това и Радживиловска — каза Харашимович и се поклони. — Главата на княза господар се пръска от работа, но ще намери време за такива рицари, непременно ще намери… Засега с какво мога да ви услужа, ваша милост панове? Целият замък е на услугите на милите гости и избата също.

— Чували сме за славните кейдански медовини — каза Заглоба бързо.

— Е да! — отговори Харашимович. — Медовините в Кейдани са славни, наистина славни! Веднага ще изпратя тук да си изберете. Надявам се, че ваша милост панове благодетели ще останете по-дълго тук.

— Затова сме и дошли, да останем на служба при княза воевода — каза пан Станислав.

— Похвално е намерението на ваша милост панове, още по-похвално, тъй като идат тежки времена.

При тия думи Харашимович се сви и стана толкова малък, сякаш се смали с цял лакът.

— Какво се чува? — попита пан Харламп. — Има ли някакви новини?

— Князът не е мигнал през цялата нощ, защото пристигнаха двама пратеници. Работата е лоша и става все по-лоша. Carolus Gustavus вече е влязъл след Витенберг в Жечпосполита; Познан е окупиран, окупирана е цяла Велкополска, а и Мазовше ще бъде скоро окупирано; шведите са вече в Лович, съвсем близо до Варшава. Нашият крал избягал от Варшава и я оставил без никаква защита. Днес-утре шведите ще влязат там. Говори се, че загубил и голямо сражение, че искал да бяга в Краков, а оттам по чужди страни, та да моли за помощ. Лошо, ваша милост панове благодетели! Ако и да има такива, които казват, че това е хубаво, защото шведите не вършат никакви насилия, спазват договорите, не събират данъци, не ограничават привилегиите, не пречат на вярата. Затова всички с готовност приемат покровителството на Карл Густав… Провини се нашият господар Ян Казимеж, много се провини… Пропадна вече всичко за него, пропадна!… На човек му се ще да плаче, но пропадна и това си е!

— Защо, дявол да го вземе, ваша милост, се мяташ като риба, когато я слагат в тигана! — викна Заглоба. — И говориш за нещастието така, като че ли си доволен от него?

Харашимович се престори, че не чува, и като повдигна нагоре очи, повтори още няколко пъти:

— Всичко пропадна, навеки пропадна!… Жечпосполита не ще може да води три войни едновременно… Пропадна!… Воля Божия!… Воля Божия!… Само нашият княз може да спаси Литва…

Зловещите думи още не бяха отзвучали, когато Харашимович изчезна толкова бързо зад вратата, сякаш потъна в земята, а рицарите седяха мрачни, потиснати от бремето на страшните вести.

— Иде ми да полудея! — възкликна най-сетне Володиовски.

— Прав си, ваша милост — каза Станислав. — Дай Боже война, час по-скоро война, в която човек не се губи в предположения, не излага душата си на отчаяние, а само се бие.

— Ще се стигне дотам, че да съжаляваме за първите времена на Хмелницки — каза Заглоба, — защото тогава имаше поражения, но поне предатели нямаше.

— Три толкова страшни войни, когато всъщност ни липсват сили за една! — каза Станислав.

— Не ни липсват на нас сили, ами дух. От порочност гине отечеството ни. Дано даде Бог тук да дочакаме нещо по-хубаво — каза мрачно пан Ян.

— Не ще си отдъхна, докато не се намеря на бойното поле — рече Станислав.

— Да можем само да се видим по-скоро с тоя княз! — възкликна Заглоба.

Това му желание се изпълни наскоро, защото само след един час пан Харашимович дойде отново с още по-ниски поклони и съобщи, че князът иска да види незабавно техни милости.

Те скочиха веднага, защото бяха вече облечени, и тръгнаха. След като ги изведе от оръжейната, Харашимович ги поведе през двора, който вече беше пълен с военни и шляхта. На някои места разговаряха шумно, изглежда, върху същите тия новини, които бяха донесени на рицарите от заблудовския подстароста. По всички лица се рисуваше живо безпокойство и някакво трескаво очакване. Отделни групи от офицери и шляхтичи слушаха говорителите, които стояха посред тях и жестикулираха буйно. По пътя се чуваха думите: „Вилно гори! Вилно е изгорен!… Нито следа от него, нито пепел! Варшава е взета!… Не е вярно, още не е взета!… Шведите са вече в Малополска! Жителите на Шерадз ще окажат съпротива!… Няма да окажат! Ще тръгнат по примера на великополяните! Предателство! Нещастие! О, Боже, Боже! Човек не знае къде да мушне ръце и сабя!“

Ето такива думи, една от друга по-страшни, достигаха до ушите на рицарите, а те вървяха подир Харашимович, като с мъка си пробиваха път между военните и шляхтичите. На места познатите поздравяваха пан Володиовски: „Как си, Михале? Лоша ни е работата! Загиваме! Здравей, ваша милост полковник! А какви са тия гости, които водиш при княза?“ Пан Михал не отговаряше в желанието си да не се бавят и така стигнаха чак до главния корпус на замъка, в който стояха на пост княжески яничари^[82], облечени с ризници и с грамадни бели калпаци.

В трема и на главното стълбище, по което бяха наслагани портокалови дръвчета, имаше още по-голяма навалица, отколкото на двора. Тук разговаряха за арестуването на Гошевски и рицаря Юдицки, защото това вече бе станало известно и развълнувало умовете до крайна степен. Удивляваха се, лутаха се в предположения, възмущаваха се или хвалеха предвидливостта на княза; но всички очакваха от устата на самия княз да чуят обяснения на загадката, затова цяла река от глави течеше по широкото стълбище нагоре към залата за аудиенции, където в тоя момент князът приемаше полковниците и по-видната шляхта. Трабанти, наредени покрай каменните парапети, следяха да не се създаде твърде голяма блъсканица и току повтаряха: „По-бавно, ваша милост панове, по-бавно!“ А тълпата се движеше или спираше на моменти, когато трабантът преграждаше пътя с алебардата си, та миналите напред да имат време да влязат в залата.

Най-сетне светлосиният свод на залата блесна през отворената врата и нашите познати влязоха вътре. Най-напред погледът им се спря на подиума, издигнат в дъното на залата, зает от блестяща свита от рицари и панове, облечени с великолепни, пъстри премени. Отпред се намираше празно кресло, доста отдалечено от другите, с високо облегало, най-горе с позлатена княжеска корона, изпод която се спускаше надолу червено-виолетово кадифе, поръсено с хермелинови кожички.

Князът още не беше в залата, но Харашимович, който водеше рицарите подире си, се провря през събраната шляхта чак до една малка вратичка, скрита в стената близо до подиума, там им каза да почакат, а самият той изчезна зад вратата.

След малко се върна и им съобщи, че князът ги чака.

Двамата Скшетуски със Заглоба и Володиовски влязоха в една много светла малка стая, тапицирана с кожа, върху която бяха щампосани златисти цветове, и се спряха, когато видяха в дъното при една струпана с книжа маса двама души, увлечени в разговор. Единият от тях, още млад, облечен с чуждестранна носия и с перука с дълги къдрици, които се спускаха върху раменете, шепнеше нещо на ухото на по-възрастния, а той слушаше със смръщени вежди и от време на време кимаше с глава, толкова зает в разговора, та отначало не обърна внимание на влезлите.

Той беше на четирийсет и няколко години, едър и плещест. Облечен беше с яркочервена полска носия, закопчана под шията със скъпоценни безопасни игли. Лицето му беше огромно, с черти, от които бликаше надменност, сериозност и могъщество. Това беше гневливо лъвско лице на боец и владетел едновременно. Дългите, увиснали надолу мустаци му придаваха мрачен израз и цялото така мощно и едро, сякаш беше издялано от мрамор със силни удари на чук. В тоя момент веждите бяха сбръчкани поради напрегнатото внимание, но човек лесно можеше да отгатне, че когато ги смръщи гняв, тогава горко на тия хора, на тая войска, върху която ще падне гърмът на тоя гняв.

Във фигурата му имаше нещо толкова внушително, та на рицарите, които я гледаха, им се струваше, че не само тази стая, но и целият замък е тесен за нея; тяхното първо впечатление като че ли не лъжеше, защото пред тях седеше Януш Радживил, княз на Бирже и Дубинки, вилненски воевода и велик литовски хетман, толкова могъщ и горд господар, че му беше много тясно във всичките му безкрайни имоти, във всичките му звания, о, дори в Жмудж и Литва.

По-младият му другар с дългата перука и чуждестранно облекло беше княз Богуслав, братовчед на Януш, конюши на Великото литовско княжество.

Той шепна още малко на ухото на хетмана, после каза на висок глас:

— И така, слагам подписа си на документа и заминавам.

— Щом не може другояче, заминавай, ваша княжеска светлост — каза Януш, — при все че предпочитам да беше останал, тъй като не се знае какво може да се случи.

— Ти, ваше княжеско височество, си обмислил грижливо всичко, а аз трябва по-скоро да надникна в работите там, така че предоставям ваше княжеско височество на Бога.

— Дано Бог да пази целия наш дом и да му донесе слава.

— Adieu, mon frère.

— Adieu.

Двамата князе си подадоха ръка, след това княз Богуслав излезе бързо, а великият хетман се обърна към новодошлите.

— Простете, ваша милост панове, че ви накарах да чакате — каза той с нисък, бавен глас, — но сега и вниманието, и времето са разкъсани на всички страни. Чух вече имената на ваши милости и се зарадвах от душа, че в такива моменти Бог ми изпраща такива рицари. Седнете, мили гости. Кой от ваша милост панове е пан Ян Скшетуски?

— Аз съм, на услугите ви, ваше княжеско височество — каза Ян.

— Ти, ваша милост, си староста… я виж, че съм те… забравил…

— Не съм никакъв староста — отвърна Ян.

— Как така? — рече князът и смръщи грамадните си вежди. — На ваша милост не дадоха ли староство за това, което направи при Збараж?

— Никога не съм се стремял за това.

— Те са били длъжни да ти дадат, без да се стремиш. Може ли? Какво говориш, ваша милост? С нищо ли не те наградиха? Съвсем ли те забравиха? Това ме много учудва. Ах, много приказвам, това не би трябвало да удивлява никого, защото сега получават награди само такива, които имат гръб от ракита, та се огъва лесно. Ти, ваша милост, не си староста, ето на!… Слава Богу, че си дошъл тук, защото ние нямаме толкова къса памет и никоя заслуга не ще остане без награда — както и твоята, ваша милост полковник Володиовски.

— Аз не съм заслужил още нищо…

— Това остави на мене, а засега вземи тоя документ, вече утвърден в Рошене, с който ти давам Дидкеми в доживотно владение. Това е една хубава земя и всяка пролет сто плуга излизат да я орат. Вземи това, защото не можем да дадем повече, и кажи на пан Скшетуски, че Радживил не забравя приятелите си, нито тия, които са заслужили на отечеството под негово предводителство.

— Ваше княжеско височество… — измънка смутен пан Михал.

— Не говори нищо и прощавай, че толкова малко, но кажи, кажи на техни милости, че няма да загине оня, който свърже бъдещето си за добро и за зло с Радживиловци. Аз не съм крал, но ако бях такъв, Бог ми е свидетел, че никога не бих забравил един Ян Скшетуски, нито един Заглоба…

— Това съм аз! — каза Заглоба и излезе бързо напред, защото вече почваше да губи търпение, че досега още не е споменат.

— Отгатвам, че това си ти, ваша милост пане, защото ми казаха, че си човек с напреднала възраст.

— На училище съм ходил с достойния баща на ваше княжеско височество, а понеже още от детски години той имаше влечение към рицарството, позволяваше ми да бъда интимен с него, защото и аз предпочитах копието пред латинския.

Пан Станислав Скшетуски, който по-малко познаваше Заглоба, се чудеше, като слушаше всичко това, понеже вчера пан Заглоба казваше в Упита, че бил ходил на училище не с покойния княз Кшищоф, а със самия Януш — нещо невъзможно: княз Януш беше значително по-млад.

— О, моля — каза князът, — значи, ваша милост си родом от Литва?

— От Литва! — отговори пан Заглоба, без да заекне.

— Тогава отгатвам, че и ти, ваша милост, не си получил никаква награда, тъй като ние, литовците, вече сме свикнали да ни хранят с неблагодарност… За Бога! Ако бих ви дал, ваша милост панове, това, което заслужено ви се пада, тогава за самия мене не би останало нищо. Но такава е тя съдбата! Ние жертваме кръв, живот, имот — и никой няма дори да ни кимне приятелски с глава за това. Ех, жалко! Каквото сеят, такова ще жънат… Така иска Бог и справедливостта… А нали ти, ваша милост, си съсякъл прочутия Бурлай и си отсякъл изведнъж три глави при Збараж?

— Бурлай съсякох аз, ваше княжеско височество — каза Заглоба, — понеже разправяха, че никой човек не може да се мери с него, а аз исках да покажа на по-младите, че храбростта не е още съвсем угаснала в Жечпосполита… Но колкото се отнася до трите глави, могло е да се случи в бъркотията на битката… ала при Збараж това нещо извърши друг.

Князът замълча за малко, после се обади отново:

— Не ви ли боли, ваша милост панове, заради това пренебрежение, с което са ви платили?

— Какво да се прави, ваше княжеско височество, то се знае, че на човека му е малко неприятно! — отвърна Заглоба.

— Утешете се, това нещо няма да остане така… Само задето дойдохте тук, аз съм ваш длъжник и при все че не съм крал, при мене не се свършва с обещания.

— Ваше княжеско височество — отговори на това енергично и малко гордо пан Скшетуски, — ние не дойдохме тук за награди и богатство… А понеже неприятелят е нахлул в отечеството ни, искаме със силите си да се притечем на помощ на родината под командването на такъв прославен воин. Моят братовчед Станислав е видял при Уйшче страх, безредие, позор и предателство, а накрай тържеството на неприятеля. Тук ние ще служим под командването на голям военачалник и верен защитник на отечеството и короната. Тук не победи, не триумфи, а поражения и смърт очакват неприятеля… Ето защо сме дошли да предложим службата си на ваше княжеско височество. Ние сме войници, искаме да се бием и бързаме към боя.

— Щом е такова желанието ви, ще получите удовлетворение — отвърна князът сериозно. — Няма да чакате дълго, при все че най-напред ще тръгнем срещу друг неприятел, защото трябва да отмъстим за пепелищата на Вилно. Днес-утре тръгваме натам и дано даде Бог да им върнем тъпкано… Не ви задържам повече, ваша милост панове, тъй като и вие се нуждаете от почивка, и мене ме чака работа. А довечера елате в двореца, може би преди похода ще имаме някакво хубаво забавление, тъй като поради войната в Кейдани са дошли много жени да търсят убежище под нашето крило. Ваша милост полковник Володиовски, приеми скъпите гости като в собствен дом и помнете, че което е мое, то е и ваше!… Пане Харашимович, кажи там в залата на събраните панове братя, че няма да изляза, тъй като не съм свободен, а довечера ще узнаят всичко, което искат да знаят… Останете, ваша милост панове, със здраве и бъдете приятели на Радживил, понеже сега той има голяма нужда от вас.

Като каза това, тоя могъщ и горд господар започна да подава подред ръка на пан Заглоба, на двамата Скшетуски, на Володиовски и Харламп като на равни нему. Мрачното му лице засия от сърдечна и любезна усмивка, а непристъпността, която обикновено го обграждаше като тъмен облак, бе изчезнала напълно.

— Това е вожд! Това е воин! — каза Станислав, когато се провираха на връщане през тълпата шляхтичи, събрани в залата за аудиенции.

— В огъня бих отишъл за него! — извика Заглоба. — Забелязахте ли как знае наизуст всичките ми подвизи?… Горещо ще бъде на шведите, когато зареве тоя лъв, а аз почна да му пригласям. Няма втори такъв господар в Жечпосполита, а от някогашните само княз Йереми и пан Конецполски бащата можеха да му съперничат. Това не е някакъв си кастелан, който пръв от рода си е седнал на сенаторския стол и гащите си не е още изтъркал на него, а вече вири нос, нарича по-малките шляхтичи братя и веднага заповядва да му нарисуват портрета, та дори когато яде, да има пред себе си своето сенаторство, щом не може да го види зад гърба си… Пане Михале, ти забогатя!… Изглежда, че така е с всеки, който се отърка о Радживил — веднага позлатява извехтялата си дреха. Виждам, че тук е по-лесно да бъдеш повишен, отколкото у нас да получиш крина диви круши. Бръкнеш с ръка във водата със затворени очи и вече държиш щука. Това е то господар над господарите! Да ти даде Бог щастие, пане Михале. Ти се изчерви като мома след сватба; но няма нищо!… Как се нарича това дарение? Дудково или как?… Погански са имената в тоя край. Като удариш с лешници в стената, ще направиш или име на село, или на шляхтич. Но стига доходът да е добър, не съжалявай, че ще си разнищиш езика.

— Страшно се смутих, признавам — каза пан Михал, — защото това, дето казваш, ваша милост, че тук е много лесно да получиш повишение, не е вярно. Неведнъж съм слушал стари войници да се оплакват от княза, че не повишава, а сега неочаквано започнаха да се сипят благоволения едно след друго.

— Мушни тоя документ в пояса си, направи това заради мене… А ако някой пак започне да говори, че князът бил неблагодарник, измъкни го от пояса си и го цапни по муцуната с него. По-добър аргумент няма да намериш.

— Едно виждам ясно, че князът привлича хора — каза Ян Скшетуски — и че сигурно има някакви намерения, за които му е необходима помощ.

— Нима не чу за тези намерения? — отговори Заглоба. — Не каза ли, че ще отидем да отмъщаваме за вилненските пепелища?… Обвиняваха го, че бил ограбил Вилно, а той иска да докаже, че не само не се нуждае от чуждо, но е готов да даде и своето… Това е прекрасна амбиция, пане Яне. Дано ни даде Бог повече такива сенатори!

Така разговаряха и отново се намериха в двора на замъка, в който непрекъснато пристигаха ту конни части, ту групи въоръжени шляхтичи, ту каляски, които докарваха големци от околността с жените и децата им. Като забеляза това, пан Михал дръпна всички да отидат с него при портата, за да наблюдават пристигащите.

— Кой знае, пане Михале, днес ти имаш щастлив ден… Може да ти се намери и жена между тия шляхтички — каза пан Заглоба. — Виж! Я каква покрита каляска се приближава, а в нея седи нещо бяло…

— Това не е мома, а оня, който може да ме венчае с нея — отговори зоркият пан Володиовски, — защото отдалече познавам, че пристигат епископ Парчевски с вилненския архидякон Бялозор.

— Нима те посещават княза, нали той е калвинист?

— Какво да правят? Когато обществените работи налагат това, ще трябва да поддържат връзки.

— Ей, голямо гъмжило е тук и шумно! — каза пан Заглоба с радост. — Човек вече е ръждясал на село като стар ключ в заключалка… Тук човек си припомня по-добрите времена. Магаре ще съм, ако още днес не се занеса по някоя хубавица!

По-нататъшните думи на пан Заглоба бяха прекъснати от войниците, поставени на стража при портата, които изскочиха от караулката и се строиха в две редици, за да посрещнат епископа; а той мина, като правеше с ръка кръстен знак на двете страни и благославяше войниците и събраната наоколо шляхта.

— Умен е князът — каза Заглоба, — щом оказва такива почести на епископа, при все че не го признава за свой църковен началник… Дано даде Бог това да бъде първата стъпка на връщането му в правата вяра.

— О, от това няма да излезе нищо. Колко грижи проявяваше първата му жена, но не постигна нищо и чак умря от тревога… Но защо тия шотландци още стоят строени? Изглежда, че пак ще пристигне някой големец.

И наистина в далечината се показа цяла свита от въоръжени хора.

— Това са драгуните на Ганхоф, познавам ги — каза Володиовски, — но някакви карети се движат между тях!

Изведнъж забиха барабани.

— Охо! Изглежда, че това е някой по-голям от жмуджския епископ! — извика Заглоба.

— Чакай, ваша милост, ето ги вече.

— Две карети в средата.

— Точно така. В първата е пан Корф, венденски воевода.

— Така ли! — възкликна Ян. — Той ни е познат от Збараж… Воеводата също ги позна, но най-напред Володиовски, когото, изглежда, беше виждал по-често; затова, като минаваше, наведе се от каретата и викна:

— Здравейте, ваша милост панове, стари другари!… Ето че гости водим!

Във втората карета с гербовете на княз Януш, в която бяха впрегнати четири бели жребци, седяха двама мъже с величествена осанка, облечени с чуждестранни дрехи, с широкополи шапки, изпод които светлите къдрици на перуките им се спускаха чак на раменете, върху широките им дантелени яки. Единият, много пълен, имаше остра светла брада и мустаци, които бяха разръфани на края и извити нагоре; другият, по-млад, облечен изцяло в черно, не изглеждаше така рицарски, но може би заемаше още по-висок пост, защото на шията му блестеше златна верижка, най-отдолу с някакъв орден. Личеше, че и двамата бяха чужденци, понеже поглеждаха любопитно към замъка, към хората и носиите им.

— Какви са тия дяволи? — попита Заглоба.

— Не ги познавам, никога не съм ги виждал! — отвърна Володиовски.

В тоя момент каляската премина и започна да обикаля двора, за да спре пред главния корпус на замъка, а драгуните се спряха пред портата.

Володиовски позна офицера, който ги придружаваше.

— Токаревич! — викна той. — Здравей, ваша милост!

— Моите почитания, ваша милост полковнико!

— Какви са тия прасета, които карате?

— Това са шведи.

— Шведи?

— Да, и то големци. Оня, дебелият, е граф Льовенхаупт, а по-тънкият е Бенедикт Шите барон фон Дудерхоф.

— Дудерхоф?! — каза Заглоба.

— И какво щат те тук? — попита пан Володиовски.

— Бог знае! — отговори офицерът. — Ние ги ескортираме от Бирже. Навярно са дошли да преговарят с нашия княз, защото там, в Бирже, чухме, че князът събира голяма войска и се готви да нахлуе в Инфлантия.

— Ах, негодници, страх ви хваща! — завика Заглоба. — Нахлувате във Велкополска, краля отхвърляте, а тук се кланяте на Радживил да не би да ви помилва в Инфлантия. Почакайте! Ще има да офейквате към вашите Дудерхофи, та чак чорапите ви ще паднат! Ние скоро ще ви разгромим тук! Да живее Радживил!

— Да живее! — повториха шляхтичите, които стояха около портата.

— Defensor patriae!^[83] Наш защитник! Срещу шведа, ваша милост панове! Срещу шведа!

Образува се кръг. Все повече шляхтичи прииждаха от двора, а Заглоба, като видя това, скочи върху издадения цокъл на портата и започна да вика:

— Ваша милост панове, слушайте! Който не ме познава, на него ще кажа, че съм стар збаражец и ето с тази стара ръка съсякох Бурлай, най-големия хетман след Хмелницки; а който не е чувал за Заглоба, той изглежда, че през първата казашка война е лющил грах, кокошки опипвал или телета пасъл, но това аз не очаквам от такива знаменити рицари.

— Това е голям рицар! — обадиха се много гласове. — Няма по-голям в Жечпосполита!… Слушайте!

— Слушайте, ваша милост панове! Моите стари кости искаха почивка; по-добре щеше да ми бъде да се излежавам край печките, да ям извара със сметана, да се разхождам из градините и да бера ябълки или сложил ръце отзад, да стоя над жътварите или да потупвам момичетата по плещите. Сигурно и неприятелят би ме оставил на мира за собственото си добро, защото и шведите, и казаците знаят, че ръката ми е възтежка и надявам се, че името ми е така познато на ваша милост панове, както е познато hostibus^[84].

— Кой е този петел, дето пее така надуто? — попита внезапно някакъв глас.

— Не прекъсвай! Дано пукнеш! — викаха други. Но Заглоба дочу.

— Простете, ваша милост панове, на това петле — викна той, — то още не знае от коя страна е опашката, а от коя главата.

Шляхтата избухна в гръмък смях, а смутеният възразител започна бързо да се оттегля извън множеството, за да избегне подигравките, които започнаха да се сипят на главата му.

— Връщам се към въпроса! — каза Заглоба. — Repeto^[85], аз имам право на почивка, но понеже отечеството се намира в крайна беда, понеже неприятел гази нашата земя, затова съм тук, ваша милост панове, та заедно с вас да се противопоставя hostibus в името на тая майка, която е откърмила всички ни. Който не застане днес при нея, който не й се притече на помощ, той не е син, а завареник, той не е достоен за любовта й. Аз, старият, отивам, нека бъде волята Божия, а ако се случи да загина, тогава с последния си дъх ще викам: „Срещу шведа! Панове братя! Срещу шведа!…“ Нека се закълнем, че няма да оставим сабите, докато не изжънем тия врагове от отечеството!…

— Ние и без клетви сме готови на това! — завикаха многобройни гласове. — Ще отидем, където нашият княз хетман ни поведе; ще отидем, където е необходимо.

— Ваша милост панове братя… Вие видяхте как двама широкогащници пристигнаха в позлатена карета. Те знаят, че не могат да си играят с Радживил. Ще ходят подире му по стаите и ще му целуват лактите, та да ги остави на мира. Но князът, ваша милост панове, от когото се връщам след съвещание с него, ме увери от името на цяла Литва, че няма да сключва никакви пактове, не ще подписва никакви пергаменти, само война и война!

— Война! Война! — повториха като ехо гласовете на слушателите.

— Но понеже и вождът е толкова по-смел, колкото е по-уверен във войниците си — продължаваше да говори Заглоба, — нека му покажем, ваша милост панове, нашите чувства. Хайде! Да отидем под прозорците на господаря и да викнем: „Хайде срещу шведа!“ След мене, ваша милост панове!

Заглоба каза това, скочи от цокъла и тръгна напред, а тълпата след него и така стигнаха до самите прозорци, като вдигаха все по-голяма врява, която накрай се сля в един силен вик:

— Срещу шведа! Срещу шведа!

След малко от трема изскочи пан Корф, венденски воевода, силно смутен, след него Ганхоф, полковник на княжеските райтари, и двамата започнаха да възпират шляхтата, да я усмиряват, да молят да се разотиде.

— За Бога! — казваше пан Корф. — Там горе прозоречните стъкла чак треперят, а вие не знаете колко не навреме сте дошли с вашите викове. Как можете да обиждате пратеници, да давате пример на недисциплинираност! Кой ви подбуди към това?

— Аз! — отвърна Заглоба. — Кажи, ваша милост, на княза господар от името на всички нас, че го молим да бъде твърд, защото ние сме готови да стоим при него до последната си капка кръв.

— Благодаря ви, панове, от името на хетмана, благодаря, но разотидете се вече. Разум, ваша милост панове! За Бога, разум, защото съвсем ще изложите отечеството! Мечешка услуга прави на родината оня, който обижда днес пратениците.

— Какво ни интересуват пратениците! Ние искаме да се бием, а не да преговаряме.

— Радва ме бодрият ви дух! Скоро ще дойде време за това, може би много скоро. Сега си починете преди похода. Сега е време за ядене и пиене! Лошо се бие човек на празен стомах.

— Вярно, съвсем вярно! — извика пръв пан Заглоба.

— Вярно, точно така трябва! Щом князът знае нашите чувства, няма какво да правим тук!

И навалицата започна да се разпръсква, а най-голямата част от нея тръгна към пристройките на замъка, в които бяха вече наредени множество маси. Пан Заглоба вървеше начело — а пан Корф заедно с полковник Ганхоф се запътиха към княза, който се съвещаваше с шведските пратеници, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Адам Коморовски и пан Александър Межейевски, придворен на крал Ян Казимеж, който се намираше временно в Кейдани.

— Кой беше виновникът за тая врява? — попита князът, по чието лъвско лице още се четеше гняв.

— Оня току-що дошъл шляхтич, славният пан Заглоба! — отговори венденският воевода.

— Той е храбър рицар — отвърна князът, — но твърде рано започна да ми се разпорежда.

След тия думи кимна на полковник Ганхоф и започна да му шепне нещо на ухото.

А пан Заглоба, доволен от себе си, отиваше с тържествена крачка към долните зали, придружен от пановете Скшетуски и пан Володиовски, на които говореше тихо:

— Е какво, amici^[86]? Едва се показах и веднага разпалих любовта към отечеството у тия шляхтичи. Сега на княза е по-лесно да отпрати с празни ръце пратениците, стига да се позове на нашата suffragia. Струва ми се, че това няма да мине без награда, при все че аз държа повече на честта. Какво застана така като вкаменен, пане Михале, и си впил очи в оная каляска при портата?

— Това е тя! — каза пан Михал и размърда мустачките си. — Кълна се в Бога, тя е!

— Коя?

— Билевичувна…

— Тази ли, която ти обърна гръб?

— Именно. Гледайте, ваша милост панове, гледайте! Как няма да залинее човек от мъка?

— Чакай малко! — каза Заглоба. — Чакай да я видя по-добре. В това време каляската направи кръг и се приближи до събеседниците. В нея седеше внушителен шляхтич с прошарени мустаци, а до него панна Александра, хубава както винаги, спокойна и сериозна.

Пан Михал впи в нея скръбен взор, поклони се ниско и свали шапка, но тя не го съзря в множеството. А Заглоба, като гледаше нежните й, благородни черти, каза:

— Това е някакво господарско чедо, пане Михале, и твърде деликатна като за войник. Признавам, че е хубава, но аз предпочитам такива, при които не можеш веднага да познаеш дали е жена или оръдие.

— Не знаеш ли, ваша милост, кой е пристигнал? — попита пан Михал шляхтича, който стоеше отстрани.

— Как да не зная?! — отвърна запитаният. — Това е пан Томаш Билевич, рошенски мечник. Всички го познават тук, защото е стар слуга и приятел на Радживиловци.

Тринайсета глава

Тоя ден князът не се показа пред шляхтата чак до вечерта, понеже обядва с пратениците и няколкото големци, с които се беше съвещавал преди това. Полковниците обаче получиха заповед да приведат в готовност придворните радживиловски полкове и особено пехотните части, командвани от офицери чужденци. Във въздуха миришеше на барут. Замъкът, макар и неукрепен, беше обграден с войска, сякаш край стените му щеше да се води битка. Очакваше се, че най-късно на другия ден сутринта ще се тръгне в поход и имаше явни признаци за това, защото безброй княжески слуги бяха заети да товарят коли, оръжие, скъпи вещи и съкровището на княза.

Харашимович разказваше на шляхтата, че колите ще тръгнат за Тикочин в Подлесието, понеже е опасно съкровището да остане в неукрепения кейдански замък. Готови бяха и военните съоръжения, които щяха да следват войската.

Пръснаха се слухове, че полевият хетман Гошевски бил арестуван, задето не искал да присъедини към радживиловските войски своите хоронгви, които се намират в Троки, и с това излагал цялата акция на явен неуспех. Пък и подготовката за похода, движението на войските, кънтежът на оръдията, изкарвани от арсенала на замъка, и цялата бъркотия, която винаги съпровожда първите минути на военните походи, отклони вниманието на друга страна и накара рицарите да забравят за арестуването на пан Гошевски и рицаря Юдицки.

Шляхтата, която обядваше в грамадните долни зали на пристройките, не разговаряше за нищо друго освен за войната, за пожара във Вилно, който горял вече десет дни и огънят се засилвал непрекъснато, за новините от Варшава, за напредването на шведите и за самите шведи, срещу които сърцата и умовете се възмущаваха, а гневът в душите се засилваше, защото са вероломни хора и нападат съседа си въпреки договора, който е в сила още шест години. Вестите за бързото им напредване, за капитулацията в Уйшче, за окупирането на Велкополска заедно с всичките й градове, за заплашеното от нахлуване Мазовше и неизбежното завземане на Варшава не само не будеха тревога, но, напротив, възбуждаха смелостта и желанието за бой. Причината за това беше, че вече за всички бяха ясни причините за шведския успех. Досега те не се бяха срещнали нито веднъж с редовна войска или истински военачалник. Радживил беше първият воин по професия, с когото предстоеше да си премерят силите и който сега будеше у събраната шляхта пълно доверие във военните си способности, особено защото и полковниците му гарантираха, че ще бият шведите при открит бой.

— Другояче не може да бъде! — казваше пан Михал Станкевич, стар и опитен войник. — Помня миналите войни и зная, че шведите винаги се отбраняваха в замъци, в укрепени станове, иззад окопи; никога не смееха да ни излязат на открито поле; страшно се страхуваха от конницата, а където излязоха, уверени в силите си, там получиха добър урок. Не победата им даде Велкополска в ръцете, а измяната и некадърността на опълчението.

— Така е! — каза пан Заглоба. — Те са хилав народ, защото земята им там е съвсем неплодородна и нямат хляб; борови шишарки мелят и от такова брашно си правят пити, които смърдят на смола. Други обикалят край морето и лапат, каквото им изхвърлят вълните, пък се и бият помежду си за тия специалитети. Там е страшна беднотия, затова няма друг народ по-лаком за чуждото — ами че дори татарите имат ad libitum^[87] конско месо, а те понякога по цяла година месо не виждат и постоянно са гладни, освен ако им се случи обилен риболов.

Тук Заглоба се обърна към пан Станкевич.

— А ти, ваша милост, кога си се запознал с шведите?

— Когато служех под командването на княз Кшищоф, бащата на сегашния пан хетман.

— А аз бях при пан Конецполски, бащата на днешния хоронжи. Здравата пердашихме няколко пъти Густав Адолф в Прусия и доста пленници наловихме; там ги опознах до дъното на душичките им и изучих всичките им дяволии. Начудиха им се здравата нашите момчета, защото, ваша милост панове, трябва да знаете, че шведите са exquisitissimi^[88] гмурци — нали са народ, който непрекъснато гази из водата и най-големите му доходи са от морето. Та ние им заповядахме да се състезават. И какво ще кажете на това, ваша милост панове. Хвърлиш го, дявола, в една дупка в леда, а той ти изскача от друга и още жива херинга държи в муцуната си…

— За Бога, какво говориш, ваша милост?!

— Да пукна още тук, ако най-малко сто пъти не съм виждал всичко това, а и други още техни странни обичаи. Помня и това, че така им се услади пруският хляб, та после не искаха да се връщат. Право казва негова милост пан Станкевич, че те не са добри войници. Пехотата им е горе-долу, но конницата, Господи помилуй, защото в тяхната родина няма коне и не могат да свикнат с ездата още от малки.

— Говори се, че не ще тръгнем веднага срещу тях, а най-напред ще отмъстим за Вилно? — каза пан Шчит.

— Вярно е. Сам посъветвах княза същото, когато ме попита какво мисля по тая работа — отвърна Заглоба. — Но като свършим с едните, веднага ще тръгнем срещу другите. Тия пратеничета трябва да се потят сега там.

— Дипломатично ги посрещат — каза пан Заленски, — но нищо няма да изкарат горките; най-доброто доказателство са дадените вече на войската заповеди.

— Мили боже, мили боже! — казваше пан Тварковски, рошенски съдия. — Как и желанието идва заедно с опасността… Малко оставаше да се отчаем, докато имахме работа само с един неприятел, а сега срещу двама искаме.

— Така си е — отвърна Станкевич. — Често се случва, че даваш да те бият, докато ти се изчерпи търпението, а после от невиделица ти идва и сила, и смелост. Малко ли изстрадахме, малко ли изтърпяхме?!… Възлагахме надежди на краля и на кралското всеобщо опълчение, на собствените си сили не разчитахме, докато най-сетне ни дойде тъпкано: или трябва да се бием срещу двама, или да загинем до крак…

— Бог ще ни помогне! Стига това бавене!

— Опря ножът до кокала!

— И ние ще им го опрем! Ще покажем на тия около краля какви войници има тук! Кълнем се в Бога, че при нас няма да има Уйшче!

И редом с обърнатите чаши главите се разгорещяваха и войнственото настроение растеше. Така често пъти от последното усилие над брега на пропастта зависи спасението. Това бяха разбрали тия войнишки маси и тая шляхта, която доскоро Ян Казимеж призоваваше в Гродно чрез отчаяни манифести за всеобщо опълчение. Сега всички сърца, всички умове бяха обърнати към Радживил; всички уста повтаряха това страшно име, което до неотдавна винаги беше окриляно от победата. Като че ли само от него зависеше да събере разпръснатите сили на страната, да ги събуди и раздвижи и да застане начело на такава войска, която щеше да бъде достатъчна за успешния завършек на двете войни.

След пладне при княза бяха повикани последователно полковниците Мирски, командир на бронираната хетманска хоронгва, а след него Станкевич, Ганхоф, Харламп, Володиовски и Сологуб. Тия стари воини се почудиха малко, че ги викат поотделно на съвещание, а не заедно: но това учудване беше приятно, понеже всеки си отиваше с някаква награда, с някакво видимо доказателство за княжеската благосклонност; а в замяна князът искаше само вярност и доверие, които и без това всички му бяха оказали от душа и сърце. Пан хетманът също така питаше загрижено дали се е върнал пан Кмичиц и нареди да му се съобщи веднага, когато се върне.

Кмичиц се върна, но едва късно вечерта, когато залите бяха вече осветени и гостите започнаха да се събират. В оръжейната, където Кмичиц отиде да се облече, той намери пан Володиовски и се запозна с останалите от компанията.

— Страшно се радвам, че виждам ваша милост и славните ти приятели — каза той, като разтърсваше ръката на малкия рицар. — Сякаш брата си виждам! Вярвай ми в това, ваша милост, тъй като аз не мога да се преструвам. Вярно, че грозно ме цапна през главата, но после ме вдигна на крака и това няма да забравя до смъртта си. Признавам пред всички, че ако не беше ти, ваша милост, сега щях да седя зад решетката. Дано такива хора се раждат и под път, и над път. Който мисли другояче, той е глупак и да ме вземе дяволът, ако не му отрежа ушите.

— Остави това, ваша милост.

— В огън ще вляза за ваша милост, кълна се! Нека излезе насреща ми, който не вярва!

Тук пан Анджей започна да плъзга предизвикателен поглед по офицерите, но никой не му възрази, защото всички обичаха и уважаваха пан Михал; само Заглоба каза:

— Ти ми се струваш смел воин, да го вземе дяволът! Изглежда, че страшно ще обикна ваша милост заради тая обич към пан Михал, защото мене трябва да попитате какъв човек е той.

— Той струва повече от всички ни! — отговори Кмичиц с обикновената си пламенност.

След това погледна пановете Скшетуски, погледна Заглоба и добави:

— Извинявам се, ваша милост панове, не искам да обиждам никого и знам, че вие сте благородни хора и големи рицари… Не ми се сърдете, защото аз от сърце бих искал да заслужа приятелството ви.

— Няма нищо — каза Ян Скшетуски, — което е на сърцето, то е и в устата.

— Дай си муцунката, ваша милост! — каза пан Заглоба.

— Не съм аз този, комуто се повтаря два пъти такова нещо!

И двамата паднаха в прегръдките си. След това пан Кмичиц викна:

— Днес трябва да си пийнем, дума да не става!

— Не съм аз този, комуто се повтаря два пъти такова нещо! — каза Заглоба като ехо.

— Ще се измъкнем по-рано в оръжейната, а за питиетата ще помисля аз.

Пан Михал започна да мърда силно мустачките си.

„Няма да имаш желание да се измъкваш — помисли си той, като гледаше Кмичиц, — щом видиш кой ще бъде днес там, в залите…“

И вече ха да отвори уста да каже на Кмичиц, че в Кейдани са пристигнали рошенският мечник и Оленка, но му стана някак тежко на сърцето, та промени разговора.

— А къде е хоронгвата на ваша милост? — попита той.

— Тук. Съвсем готова! Идва при мене Харашимович и ми донесе заповед от княза в полунощ хората да бъдат на конете. Попитах го дали всички ще тръгнат, но той каза: „Не!“ Не разбирам какво значи това. От другите офицери едни са получили същата заповед, а други не. Но цялата пехота от чужденци я е получила.

— Може би част от войската ще тръгне през нощта, а другата част утре — каза Ян Скшетуски.

— Във всеки случай аз ще пийна тук с вас, а хоронгвата нека тръгва… После за един час ще я настигна.

В тоя миг се втурна Харашимович.

— Ваша светлост оршански хоронжи! — викна той, като се кланяше на вратата.

— Какво има? Да не е избухнал пожар? Тук съм! — каза Кмичиц.

— При княза! При княза!

— Ей сега, само да се облека. Момче, дай контоша и колана, че ще те заколя!

Слугата мигновено му подаде дрехите и след няколко минути пан Кмичиц, пременен като за сватба, тръгна да отиде при княза. Сякаш сияние се излъчваше от него, толкова хубав изглеждаше. Жупанът му беше от сребърно ламе, с извезани по него звезди, от които блестеше цялата фигура, а под шията беше закопчан с голям сапфир. Върху него носеше контош от светлосиньо кадифе бял колан, извънредно скъп и толкова тънък, че можеше да се провре през пръстен. Сребриста сабя, обсипана със сапфири, висеше на колана, окачена с копринени шнурове, а зад колана беше мушнал ротмистърски жезъл, отличителен знак за чина му. Това облекло красеше чудно младия рицар и мъчно би могъл да се намери по-хубав мъж всред цялата тази огромна тълпа, събрана в Кейдани.

Пан Михал въздъхна, като го гледаше, а когато Кмичиц изчезна зад вратата на оръжейната, каза на пан Заглоба:

— С такъв не можеш да съперничиш пред жена!

— Ти само ми намали трийсетина годинки! — каза Заглоба.

Князът беше също така вече облечен, когато влезе Кмичиц, и тъкмо в тоя момент гардеробиерът му излизаше от стаята заедно с двама негри. Останаха насаме.

— Да ти даде Бог здраве, че побърза! — каза князът.

— На услугите ви, ваше княжеско височество.

— А хоронгвата?

— Съгласно заповедта.

— Сигурни хора ли са те?

— В огъня, в ада ще отидат!

— Това добре! Такива хора ми трябват… и такива като тебе, готови на всичко… Непрекъснато повтарям, че на никого не мога да разчитам повече, отколкото на тебе.

— Ваше княжеско височество! Моите заслуги не могат да се сравняват със заслугите на старите воини, но ако ни предстои да тръгнем срещу неприятелите на отечеството, Бог ми е свидетел, че няма да остана назад.

— Аз не подценявам заслугите на старите — каза князът, — при все че… могат да дойдат такива pericula^[89], такива критични положения, че и най-верните да се разколебаят.

— Да пукне мърцина, който при опасност се отдели от особата на ваше княжеско височество!

Князът погледна проницателно в лицето на Кмичиц.

— А ти… Не ще ли се отделиш?…

Младият рицар пламна.

— Ваше княжеско височество!…

— Какво искаш да кажеш?

— Изповядах пред ваше княжеско височество всичките си грехове, а те са толкова много, че само на бащинското сърце на ваше княжеско височество дължа опрощението им… Но всред всички тия грехове липсва един: неблагодарността.

— И вероломството… Ти се изповяда пред мене като пред баща, а аз ти простих не само като баща, но те и обикнах като син… какъвто Бог не ми даде, и затова често пъти ми е тежко на тоя свят. Затова ми бъди приятел!

При тия думи князът протегна ръка, а младият рицар я грабна и без колебание я притисна до устата си.

Двамата мълчаха доста време; внезапно князът впи очи в очите на Кмичиц и каза:

— Билевичувна е тук!

Кмичиц побледня и започна да мънка нещо неразбрано.

— Нарочно изпратих за нея, за да се свърши това несъгласие между вас. Ще я видиш веднага, защото траурът по дядо й вече свърши. При все че главата ми ще се пръсне от работа, Бог вижда това, днес говорих и с рошенския мечник.

Кмичиц се хвана за главата.

— С какво ще се отплатя аз на ваше княжеско височество? С какво ще се отплатя?…

— Казах ясно на пан мечника, че моята воля е да се ожените час по-скоро и той да не е против тебе. Поръчах му също да подготви постепенно момичето към това. Имаме време. От тебе зависи всичко, а аз ще бъда щастлив, ако тая награда ти дойде от моите ръце, и дано даде Бог да дочакаш още много други, защото ти трябва да се издигнеш високо. Грешил си, понеже си млад, но вече си спечелил добра слава на бойното поле… и всички млади са готови да отидат навсякъде подир тебе. За Бога, ти трябва да се издигнеш високо! За такъв род като твоя не са околийските служби… Нали знаеш, че си роднина на Кишкови, а майка ми е кишчанка… Трябва ти само да се уталожиш, а за такова нещо женитбата е най-добро средство. Вземай момичето, щом ти е легнало на сърцето, и помни кой ти го дава.

— Ваше княжеско височество, струва ми се, че ще полудея!… Животът ми, кръвта ми принадлежат на ваше княжеско височество!… Какво трябва да правя, за да се отблагодаря? Какво? Говори, ваше княжеско височество! Заповядвай!

— С добро се отплати за доброто… Имай вяра в мене, имай доверие, че това, което върша, е за доброто на всички. Не се отдръпвай от мене, когато видиш предателство и отстъпничество на други, когато злобата се засили, когато мене самия…

Тук князът прекъсна изведнъж.

— Заклевам се — каза Кмичиц разпалено — и давам честна дума, че до последния си дъх ще бъда заедно с ваше княжеско височество, моя вожд, баща и благодетел!

След тия думи Кмичиц погледна княза с очи, изпълнени с огън, и чак се уплаши от промяната, която внезапно настъпи в лицето му. Това лице беше червено, жилите по него се издуха, капки пот обилно оросиха високото чело, а очите хвърляха необикновен блясък.

— Какво ти е, ваше княжеско височество? — попита рицарят неспокойно.

— Нищо! Нищо!…

Радживил стана, тръгна с бърза крачка към ъгълчето за молитва и като свали оттам разпятието, заговори с развълнуван, сподавен глас:

— Закълни се пред тоя кръст, че няма да ме напуснеш до края на живота си!…

Въпреки цялата си готовност и ентусиазъм Кмичиц го загледа изумен.

— В името на Христовите мъки… заклевам се! — каза Кмичиц и сложи пръсти върху разпятието.

— Амин! — добави князът с тържествен глас.

Ехото във високата стая повтори някъде под свода това „амин“ и настана дълга тишина. Чуваше се само дишането на мощните Радживилови гърди. Кмичиц не откъсваше смаяния си поглед от хетмана.

— Сега вече си мой… — каза най-сетне князът.

— Аз винаги съм принадлежал на ваше княжеско височество — отвърна младият рицар с готовност, — но благоволи да ми кажеш, ваше княжеско височество, благоволи да ми обясниш какво става? Защо ваше княжеско височество се съмняваше в мене? Нима нещо заплашва достойната ти особа? Нима е била открита някаква измяна, някакви машинации?

— Наближава часът на изпитанието — каза мрачно князът, — а що се отнася до неприятелите, не знаеш ли, че пан Гошевски, пан Юдицки и пан витебският воевода са готови да ме хвърлят на дъното на пропастта? Така е! Засилва се неприятелят на моя дом, измяната се шири и са надвиснали обществените беди. Затова казвам: наближава часът на изпитанието…

Кмичиц млъкна, но последните думи на княза не разпръснаха мрака, който беше покрил ума му, и той напразно се питаше какво може да заплашва в тоя момент могъщия Радживил. Та нали той стоеше начело на по-големи сили от когато и да било. Само в Кейдани и околността се намираше толкова войска, че ако князът разполагаше с подобни сили, когато тръгваше за Шклов, съдбата на цялата война непременно би била друга.

Наистина Гошевски и Юдицки не го обичаха, но той държеше и двамата в ръката си и ги бе сложил под стража; що се отнася до витебския воевода, той беше извънредно добродетелен човек, много добър гражданин, та не можеха да се очакват каквито и да било пречки и машинации от негова страна в навечерието на новия поход срещу неприятеля.

— Бог вижда, че не разбирам нищо! — възкликна Кмичиц, който изобщо не можеше да владее мислите си.

— Още днес ще разбереш всичко — отвърна Радживил спокойно. — А сега да отидем в залата.

И като взе под ръка младия полковник, тръгна с него към вратата.

Минаха няколко стаи. Отдалече, от грамадната зала долитаха звуците на оркестъра, дирижиран от французин, доведен нарочно от княз Богуслав. Свиреха един менует, който по онова време се танцуваше във френския двор. Меките звуци се смесваха с гълчавата на многобройни човешки гласове. Княз Радживил се спря и слушаше.

— Дай боже — каза той след малко, — всички тия гости, които приемам под покрива си, да не минат утре към моите неприятели.

— Ваше княжеско височество — отвърна Кмичиц, — надявам се, че между тях няма привърженици на шведите…

Радживил трепна и се спря изведнъж.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, ваше княжеско височество, освен това, че там се веселят благородни войници.

— Да вървим… Времето ще покаже и Бог ще отстъди кой е благороден… Да вървим!

При самата врата стояха дванайсет пажове, прекрасни момчета, облечени в пера и кадифе. Щом видяха хетмана, те се строиха в две редици, а когато се приближи, князът попита:

— Нейно княжеско височество влезе ли вече в залата?

— Тъй вярно, ваше княжеско височество! — отговориха момчетата.

— А тяхна милост пратениците?

— И те също.

— Отваряй!

В миг двете крила на вратата се разтвориха, поток светлина нахлу през нея и освети грамадната фигура на хетмана, който, следван от пан Кмичиц и пажовете, се качи на подиума, дето бяха наредени столове за най-първите гости.

Изведнъж в залата настъпи движение, всички очи се обърнаха към княза, после от стотиците рицарски гърди се изтръгна един възглас:

— Да живее Радживил! Да живее! Да ни предвожда! Да живее!

Князът се покланяше с глава и махаше с ръка, после започна да се ръкува с гостите, които бяха на подиума и бяха станали в момента, когато той влизаше. Между по-знаменитите, освен самата княгиня, бяха двамата шведски пратеници, московският посланик, пан венденският воевода, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Коморовски, пан Межейевски, пан Хлебович, жмуджски староста, баджанак на хетмана, единият от младите Пац, полковник Ганхоф, полковник Мирски, Вайсенхоф, посланик на курландския княз, и няколко дами от свитата на княгинята.

Както приличаше на гостоприемен домакин, пан хетманът започна приветствията си от пратениците, с които размени няколко любезни думи, после поздрави другите, а когато свърши, седна на креслото с балдахин от хермелинови кожи и загледа към залата, в която още звучаха виковете:

— Да живее!… Да ни предвожда!… Да живее!…

Скрит зад балдахина, Кмичиц също наблюдаваше тълпата. Погледът му прескачаше от лице на лице и търсеше между тях любимите черти на тая, която сега занимаваше цялата душа и сърце на рицаря. Сърцето му биеше като чук…

— Тя е тук! След малко ще я видя, ще й заговоря!… — повтаряше той в ума си… И търсеше, търсеше все по-алчно, все по-неспокойно. — Ето там, над ония пера на ветрило се виждат някакви черни вежди, бяло чело и светла коса. Това е тя!

Кмичиц затаява дъх сякаш от страх да не изплаши видението, но в това време перата се раздвижват, лицето се открива — не, това не е Оленка, не е милата, най-милата. Погледът му лети по-нататък, обгръща прелестните фигури, плъзга се по перата, атлазите, по разцъфналите като цветя лица и всеки миг се мами. Не е тая, не е и тая! Докато най-сетне хей там на дъното при прозореца се мярна нещо бяло и пред очите на рицаря притъмня — това беше Оленка, милата, най-милата…

Оркестърът отново започна да свири, преминават тълпи, въртят се дами, блестят нагиздени кавалери, а той е като сляп и глух, нищо не вижда освен нея и гледа толкова алчно, като че ли я вижда за пръв път. Уж е същата оная Оленка от Водокти, а е друга. В тая огромна зала и в тая тълпа изглежда сякаш по-малка и личицето й е по-дребно, човек би казал детско. Ех, цялата би я взел на ръце и притиснал до себе си! И все пак тя е същата, макар и друга: същите черти, същата сладка уста, ресници, сянката, която пада върху бузите, и светлото, спокойно, любимо чело… Тук спомените започват да се нижат като светкавици през главата на пан Анджей; помещението за прислугата във Водокти, където я видя за пръв път, и тихите стаички, в които бяха седели заедно. Каква наслада, макар и само да си припомняш!… Ами онова пътуване с шейни до Митруни, когато я беше целувал!… После вече хората започнаха да ги разделят и да я подбуждат срещу него.

„Ах, дано гръм удари! — викна пан Кмичиц в душата си. — Какво имах и какво загубих! Колко близка беше тя, а сега колко е далечна!“

Ето седи надалече като чужда и дори не знае, че той е тук. Гняв овладя пан Анджей, но едновременно и безкрайна скръб, скръб, за която не намери други думи освен един възклик в душата си, но той не премина през устата:

„Ей ти, Оленка, ей ти!…“

Много пъти пан Анджей беше побеснявал от ярост към себе си за някогашните провинения и имаше желание да заповяда на собствените си хора да го проснат на земята и да му ударят сто тояги, но никога не беше изпадал в такъв гняв, както сега, когато я видя отново след дълга разлъка, по-чудесна от обикновено, по-чудесна, отколкото дори си я беше представял. В тоя миг му идеше да се гаври със себе си, но понеже беше между хора, в общество от високопоставени лица, само стискаше зъби и като че ли в желанието си да си нанесе още по-голяма болка, повтаряше мислено:

„Пада ти се, глупако! Пада ти се!“

В това време оркестърът отново млъкна и вместо него пан Анджей чу гласа на хетмана:

— Тръгвай след мене!

Кмичиц се събуди сякаш от сън.

Князът слезе от подиума и се смеси с гостите. Върху лицето му сияеше мека и добродушна усмивка, която сякаш още повече засилваше величието на неговата фигура. Това беше същият оня великолепен пан, който на времето си, когато посрещал кралица Мария Людвика в Непорент, учудвал, смайвал и поливал със студена вода френските придворни не само с разкоша, но и с изтънчеността на обноските си; същият оня, за когото Жан Лабурьо пише с такова възхищение в записките си за своето пътуване. И сега той се спираше всеки миг при по-важните дами, по-видните шляхтичи и полковници и за всекиго от гостите намираше по някоя любезна дума, като удивляваше насъбраните с паметта си и за миг спечелваше всички сърца. Очите на навалицата го следваха, където и да мръднеше, а той се приближи бавно до рошенския мечник пан Билевич и каза:

— Благодаря ти, стари приятелю, че дойде, ако и да имам право да се сърдя. Билевичи не са на сто мили от Кейдани, а ти си rara avis^[90] под моя покрив.

— Ваше княжеско височество — отговори мечникът, като се кланяше ниско, — зло прави на отечеството оня, който отнема времето на ваше княжеско височество.

— А пък аз вече мислех да ти отмъщавам и да те нападна в Билевичи, но все пак мисля, че ти би приел любезно стария си боен другар.

Като чу това, пан мечникът чак се изчерви от щастие, а князът продължи:

— Само че времето, времето никога не стига!… Но когато зажениш сродницата си, внучката на покойния пан Хераклиуш, тогава вече непременно ще дойда на сватбата, защото и на двамата дължа това.

— Дай, боже, час по-скоро това на момичето! — възкликна пан мечникът.

— Засега ти представям пан Кмичиц, оршански хоронжи, от ония Кмичиц, които са роднини на Кишки, а покрай Кишки и на Радживилови. Ти трябва да си чувал това презиме от Хераклиуш, защото той обичаше Кмичиците като братя.

— Моите почитания, моите почитания! — повтори пан мечникът, на когото направи силно впечатление големият род на младия момък, подчертан от самия Радживил.

— Приветствам те, ваша милост пане мечник, и съм на услугите ти — каза пан Анджей смело и с известна гордост.

— Пан полковник Хераклиуш ми беше баща и благодетел и макар че по-късно онова, което той искаше, се развали, все пак не престанах да обичам всички от рода Билевич, сякаш в тях тече моя собствена кръв.

— Особено — каза князът, като сложи интимно ръка върху рамото на младежа — не е престанал да обича една Билевичувна, което ми довери неотдавна.

— И на всекиго ще повторя това в очите! — каза Кмичиц разпалено.

— По-бавно, по-бавно! — отговори князът. — Както виждаш, ваша милост мечнико, това е момък от барут и огън, затова е и понаправил малко лудории; но понеже е млад и под особеното ми покровителство, мисля, че като почнем двамата да молим, ще склоним оня прелестен трибунал да отмени присъдата си.

— Ваше княжеско височество ще направи каквото желае! — отговори мечникът. — Горката девойка ще трябва да викне като оная езическа жрица към Александър: „Кой ще ти се противопостави!“

— А ние като Александър Македонски ще се задоволим с това предсказание — каза князът с усмивка. — Но стига това! Заведи ни сега при твоята сродница, че и аз искам да я видя. Нека се поправи тая работа на пан Хераклиуш, която се е развалила.

— На твоите услуги, ваше княжеско височество!… Момичето седи ей там под грижите на нашата роднина пани Войнилович. Моля само да я простите, ако се смути, защото аз нямах време да я предупредя.

Предвижданията на мечника бяха основателни. За щастие Оленка малко по-рано беше видяла пан Анджей при хетмана, та успя да се поокопити, но все пак за малко не загуби съзнание. Тя побледня като платно, краката и затрепераха и така гледаше младия рицар, сякаш виждаше дух, появил се от оня свят. И дълго не можеше да повярва на очите си. Нали тя си представяше, че тоя нещастник или скита някъде по горите, без покрив над главата, изоставен от всички, преследван като див звяр от правосъдието; или затворен в кула, гледа с отчаян взор през желязната решетка към веселия Божи свят. Едничък Бог знаеше колко страшна скръб много пъти ядеше сърцето и очите и заради тоя осъден на смърт; едничък Бог можеше да преброи сълзите, които бе проляла в самота над неговата толкова жестока, макар и заслужена съдба — а ето че сега той се бе намерил в Кейдани, свободен, рамо до рамо с хетмана, горд и пременен с ламе и кадифе, с полковнически жезъл в пояса, с вдигнато чело, със смело, твърдо, заповедническо лице и самият велик хетман, самият Радживил слагаше интимно ръка върху рамото му. Странни и противоречиви чувства се преплетоха изведнъж в сърцето на девойката; някакво силно облекчение, сякаш някой бе снел бреме от плещите й; някакво съжаление, че толкова състрадание и тревоги бяха отишли напразно; а също така и разочарованието, което изпитва всяка честна душа при вида на пълната безнаказаност на тежки грехове и простъпки; най-сетне и радост, и чувство за собствено безсилие, и ужас, който граничи с възхищение от тоя юнак, успял да изплува от такава бездна.

В това време князът, мечникът и Кмичиц свършиха разговора си и започнаха да се приближават. Девойката покри очите си с клепачите и вдигна рамене като птица крилата си, когато иска да скрие глава между тях. Тя беше съвсем сигурна, че те идват към нея. Виждаше ги, без да гледа, чувстваше, че са все по-близо и по-близо, че вече стигат до нея, че са се спрели. Толкова беше уверена в това, че без да повдига клепачи, стана изведнъж и направи дълбок поклон пред княза. А той наистина стоеше пред нея и заговори:

— Господи Боже!… Сега вече не се чудя на тоя младеж, ами че това цвете е цъфнало чудесно… Приветствам те, мила девойко, приветствам с цялото си сърце и душа любимата внучка на моя Билевич. Познаваш ли ме?

— Познавам те, ваше княжеско височество! — отговори девойката.

— А аз нямаше да те позная, защото последния път те видях още съвсем малка, неразцъфтяла и не така пременена, както си сега… Повдигни само завеските на очите си… За Бога! Щастлив е този гмурец, който улови такъв бисер; нещастен, който го е имал и загубил… Ето тук пред тебе стои такъв отчаяник в лицето на тоя кавалер… Познаваш ли и него?

— Познавам го — прошепна Оленка, без да повдигне очи.

— Той е голям грешник и ти го водя на изповед… Наложи му каквото искаш покаяние, но не му отказвай опрощаване на греховете, да не би отчаянието да го доведе до още по-тежки грехове.

Тук князът се обърна към пан мечника и към пани Войнилович:

— Да оставим младите, понеже не е редно да присъстваме при изповед, а на мене и вярата ми забранява това.

След миг пан Анджей и Оленка останаха сами.

Сърцето й пърхаше в гърдите както на гълъб, над който се е надвесил ястреб, а и той беше развълнуван. Напуснала го бе обикновената смелост, пламенност и самоувереност. Дълго мълчаха и двамата.

Най-сетне той се обади пръв с нисък, сподавен глас:

— Не се надяваше да ме видиш, нали, Оленка?

— Не — прошепна девойката.

— За Бога! Ако татарин се изправеше пред тебе тук, ти щеше да бъдеш по-малко уплашена. Не се страхувай! Гледай колко хора има тук. Нищо лошо няма да ти сторя. Дори да бяхме сами, пак нямаше да има от какво да се боиш, понеже съм се заклел да те уважавам. Имай доверие в мене!

Тя повдигна за малко очи и го погледна.

— Откъде накъде да имам доверие?

— Вярно, много греших, но това е вече минало и повече няма да се повтори… Когато лежах тежко ранен след дуела с Володиовски, тогава си казах: няма да я вземаш със сила, със сабя, с огън, а ще я заслужиш само с благородни постъпки и така ще спечелиш опрощението й!… Нали и в нея сърцето не е от камък и упоритостта й ще премине; види ли, че си се поправил, ще ти прости!… Затова аз си обещах да се поправя и ще удържа думата си… И Бог веднага ме благослови — дойде Володиовски и ми донесе заповедно писмо за организиране на хоронгва. Той можеше да не ми го даде, а ми го даде; благороден човек! Поради това писмо вече не бях длъжен да се явявам пред съдилищата, защото преминах под юрисдикцията на хетмана. Изповядах пред княза всичките си грехове като пред баща; а той не само че ми прости, но и обеща да потуши всичко и да ме защитава от човешката вражда. Бог да го благослови… Няма да бъда разбойник, Оленка, ще се помиря с хората, ще си възстановя славата, ще заслужа пред отечеството, ще поправя злините… Оленка! Какво ще кажеш на това?!… Няма ли да ми речеш една добра дума?

Той започна да се взира напрегнато в нея и да скръства ръце като за молитва.

— Мога ли да вярвам? — отговори девойката.

— Можеш, кълна се в Бога, трябва да ми вярваш! — отвърна Кмичиц. — Гледай, в това повярваха и князът хетман, и пан Володиовски. Те знаят всичките ми провинения, а повярваха… Виждаш ли!… Защо само ти да не ми вярваш?

— Защото видях човешки сълзи, проливани по вина на ваша милост… Защото видях гробове, още необраснали с трева…

— Ще обраснат, а сълзите ще избърша сам.

— Направи по-напред това, ваша милост.

— Дай ми само надежда, че като го направя, ще си възвърна и тебе… Лесно ти е да казваш: „Направи по-напред това“. Ами ако аз го направя, а през това време ти се ожениш за друг? Боже, спаси ме! Боже, запази ме от такова нещо, че ще полудея. В името на Бога те моля, Оленка, да ме увериш, че не ще те загубя, докато не постигна помирение с вашата шляхта там. Помниш ли? Ти сама ми писа това, а аз пазя писмото и си го чета, когато ми е много тежко на душата. Нищо повече не искам, повтори ми само, че ще чакаш, че няма да се ожениш за друг!…

— Ти, ваша милост, знаеш, че съгласно завещанието не мога да направя това, само мога да потърся убежище в манастир.

— О, тогава добре би ме наредила! За Бога, не споменавай за манастир, защото ме побиват тръпки само като си помисля. Не споменавай, Оленка, иначе тук пред всички ще падна пред краката ти и ще те моля да не вършиш това. Ти си отказала на пан Володиовски, зная, защото той сам ми го каза. Той ме насърчаваше да те спечеля с добри дела… Но какво би помогнало това, ако постъпиш в манастир? Ще ми кажеш, че човек трябва да бъде добродетелен заради самата добродетел… А аз ще ти отговоря, че те обичам като загубил всяка надежда човек и нищо повече не искам да зная. Когато замина от Водокти, едва станал от леглото, почнах да те търся. Организирах хоронгва, всеки миг бях зает, нямах време да се нахраня, нощем да спя, но въпреки това не престанах да те търся. Такава ми е вече съдбата: без тебе няма нито живот, нито спокойствие. Така вече и стана! Нищо друго, живеех само с въздишки. Най-сетне научих, че се намираш при пан мечника в Билевичи. Тогава, казвам ти, се борех с мислите си като с мечка: да отида ли, да не отида ли?… Но не смеех да дойда, да не би да ме напоиш с жлъч. Най-сетне си казах: още никакво добро не съм сторил… няма да отида… Но ето че князът, мой любим баща, се съжали над мене и прати да ви поканят в Кейдани, та поне очите си да мога да напълня с моята любов… тъй като тръгваме на война. Не искам още утре да се ожениш за мене… Но да чуя поне добра дума от тебе, да се уверя и тогава ще ми бъде по-лесно… Душице моя едничка… Аз не искам да загина, но в битката това може да се случи с всеки, защото няма да се крия зад другите… Затова трябва да ми простиш, както се прощава на обречен на смърт.

— Да те пази Бог, ваша милост, и нека той те спаси — отговори момичето с мек глас, по който пан Анджей веднага разбра, че думите му оказаха въздействие.

— Злато ти мое! Благодаря ти и за това. Но нали няма да отидеш в манастир?

— Още няма.

— Да те благослови Бог!

И както напролет снеговете започват да се топят, така и между тях взе да се топи недоверието и те се почувстваха по-близки един на друг, отколкото преди малко. На сърцата им беше по-леко, в очите им се проясни. А все пак тя не беше обещала нищо и той беше достатъчно умен да не иска нищо повече засега. Но тя сама чувстваше, че няма право, че не е добре да му затваря пътя към разкаянието, за което говореше толкова искрено. Оленка вече не се съмняваше нито за миг в неговата искреност, понеже той не беше човек, който би могъл да се преструва. Но главната причина, поради която не го отхвърли отново, поради която му даде надежда, беше, че дълбоко в сърцето си обичаше този юнак. Тази любов беше потискана от цяла планина огорчения, разочарования и болки, но пак живееше, винаги готова да вярва и да прощава безкрай.

„Той е по-добър от постъпките си — мислеше девойката — и вече ги няма ония, които го тикаха към престъпления; от отчаяние навярно би могъл отново да си позволи нещо, затова по-добре да не се отчайва никога.“

И доброто сърце се зарадва от собствената си прошка. По бузите на Оленка се появи руменина, свежа като роза при утринна роса; очите й блестяха сладко и живо и човек би казал, че от тях бликаше сияние в залата. Хората минаваха покрай тях и се възхищаваха на тая чудна двойка, защото в цялата зала мъчно би могло дори със свещ да се намерят други такива двама, въпреки че тук беше събран цветът на шляхтата.

При това двамата като че ли се бяха уговорили, та бяха облечени еднакво — и тя имаше рокля от сребърно ламе, закопчана със сапфир, и светлосиньо контошче от венецианско кадифе. „Навярно са брат и сестра“ — казваха ония, които не ги познаваха, но други веднага забелязваха: „Това е невъзможно, защото очите му светят прекалено много.“

В това време маршалът на двореца даде знак в залата, че е време да се сяда на трапезата, и веднага настъпи необикновено раздвижване. Граф Льовенхаупт, цял в дантели, вървеше напред под ръка с княгинята, чийто шлейф носеха двама прекрасни пажове; зад тях барон Шите водеше пани Хлебович, веднага след тях вървеше епископ Парчевски със свещеник Бялозор — и двамата сякаш разтревожени и натъжени от нещо.

Княз Януш, който в шествието бе отстъпил първите места на гостите, но на трапезата заемаше най-почетното място до княгинята, водеше пани Корф, жена на венденския воевода, която се намираше вече от цяла седмица в Кейдани. И така цялата редица от двойки се движеше като стоцветна змия, развиваше се и блестеше. Кмичиц водеше Оленка, която бе опряла леко ръката си върху неговата, а той гледаше отстрани нежното й лице, щастлив, пламнал като факла, най-голям магнат между всички тия магнати, тъй като беше близък на най-голямото съкровище.

Като се движеха така плавно при звуците на оркестъра, влязоха в трапезарията, която изглеждаше на цяла отделна сграда. Трапезата бе наредена във форма на подкова за триста души и се огъваше под тежестта на среброто и златото. Княз Януш, който носеше в себе си част от кралското величие и беше роднина на толкова крале, зае най-почетното място до княгинята, а всички преминаваха покрай тях, покланяха се ниско и сядаха според положението си.

Но както се струваше на присъстващите, хетманът сякаш имаше на ум, че това е последният пир преди страшната война, в която ще се реши съдбата на големи държави, та лицето му беше неспокойно. Той се преструваше на усмихнат и весел, но изглеждаше като че ли го тресе треска. Понякога явен облак засенваше намръщеното му чело и седналите по-наблизо можеха да забележат, че това чело е покрито с гъсти капки пот; понякога погледът му шареше бързо по лицата на събраните и се спираше изпитателно на разни полковници, тук пък намръщваше внезапно лъвските си вежди, сякаш го пронизваха болки или сякаш едно или друго лице будеше у него гняв. Странното беше, че и големците, които седяха около княза, като пратениците, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Коморовски, пан Межейевски, пан Хлебович, пан венденският воевода и другите, също бяха разсеяни и неспокойни. Двете рамене на огромната подкова вече кънтяха от веселия разговор и обикновената глъчка при пировете, но върхът й или мълчеше унило, или шепнеше редки думи, или разменяше разсеяни и като че ли тревожни погледи.

Но в това нямаше нищо чудно, защото по-долу седяха полковници и рицари, които близката война най-много заплашваше със смърт. А по-лесно е да загинеш във войната, отколкото да носиш върху плещите си отговорността за нея. Няма да се загрижи войнишката душа, когато, изкупила с кръв греховете си, лети от бойното поле към небето — само тоя навежда тежко глава, тоя се разправя в душата си с Бога и със своята съвест, който в навечерието на решителния час знае каква чаша ще поднесе на другия ден на отечеството за изпиване.

Така именно си обясняваха на ниските краища безпокойството на княза.

— Той е винаги такъв пред всяка война: приказва със собствената си душа — казваше старият полковник Станкевич на пан Заглоба, — но колкото е по-мрачен, толкова по-зле за неприятелите, защото в деня на битката непременно ще бъде весел.

— То и лъвът ръмжи преди боя — отвърна пан Заглоба, — за да пробуди в себе си по-голяма абоминация^[91] срещу неприятеля. А що се отнася до великите военачалници, всеки има свои обичаи. Казват, че Анибал хвърлял зарове, Сципион Африкански декламирал стихове, пан Конецполски, бащата, винаги разговаряше за жени, а аз много обичам преди битката да поспя по някой час, при все че не бягам и от чашката с добри приятели.

— Забележете, ваша милост панове, че и епископ Парчевски е бледен като платно! — каза Станислав Скшетуски.

— Защото е седнал на калвинистка маса и току-виж, че може да глътне нещо нечисто с яденето — обясни Заглоба с тих глас. — Старите хора казват, че дяволът няма достъп до питиетата и тях можеш да ги пиеш навсякъде, но от ядене и особено от супи трябва да се пазиш. Така беше и на Крим, когато бях там в плен. Татарските моли или князе така умееха да готвят овнешко с чесън, че който го опиташе, веднага беше готов да отстъпи от вярата си и да приеме техния нехранимайковски пророк.

Тук Заглоба понижи още повече гласа си:

— Аз не казвам това от контемпт^[92] към княза, но ви съветвам да прекръстите яденето, защото, пазиш ли се, и Бог ще те пази.

— Какво приказваш, ваша милост!… Който се помоли на Бога преди ядене, на него не ще стане нищо; у нас, във Велкополска, има колкото щеш лютерани и калвинисти, но не съм чувал, че могат да омагьосват яденето.

— У вас, във Велкополска, има колкото щеш лютерани, затова веднага се надушиха с шведите — отговори Заглоба, — и сега са в съюз с тях. На мястото на княза аз бих пуснал кучетата и срещу тия там пратеници, а не да им пълня червата с разни специалитети. Я го гледай тоя Льовенхаупт. Така плюска, сякаш след един месец, вързан за крака с въже, ще го карат на пазар. Току-виж, че напълнил джобовете си с разни лакомства за жена си и децата… Забравих как се нарича оня, другият задморец. Като че ли…

— Попитай Михал, отче — каза Ян Скшетуски.

Пан Михал седеше наблизо, но нищо не чуваше и нищо не виждаше, тъй като се намираше между две девойки; от лявата му страна беше панна Елжбета Шелявска, достойна мома на около четирийсет години, а отдясно Оленка Билевичувна, отвъд която седеше Кмичиц. Панна Елжбета тресеше над малкия рицар окичената си с пера глава и му разказваше нещо много живо, а той я поглеждаше от време на време с посърнал поглед и отговаряше постоянно: „Вярно, ваша милост, съвсем вярно!“ — и не разбираше нито дума, понеже цялото му внимание беше насочено към другата страна. С ухо той ловеше шумола от думите на Оленка, от роклята й от ламе и така мърдаше мустаци от мъка, сякаш искаше да уплаши панна Елжбета с тях:

„Ех, че чудесна девойка!… Ех, че хубавица! — казваше си той. — Погледни, Боже, към моето нещастие, защото няма по-голям сирак от мене. Душата ми чак пищи да има своя любима жена, но към която погледна, някой друг войник вече е там на квартира. Къде да се дяна аз, клетият скитник?…“

— А какво мислиш да правиш след войната, ваша милост? — попита го внезапно панна Елжбета Шелявска, като сви уста и си вееше силно.

— Ще отида в манастир! — отговори неучтиво малкият рицар.

— Кой говори там за манастир на пиршество? — извика весело Кмичиц и се наведе през Оленка. — О, пан Володиовски!

— Ти, ваша милост, не мислиш такова нещо, нали? Вярвам! — каза пан Михал.

Изведнъж сладкият глас на Оленка прозвуча в ушите му:

— Ти, ваша милост, не трябва да мислиш за това. Бог ще ти даде жена, която ще обичаш и ще бъде така благородна, както си и сам ти.

Добрият пан Михал се разчувства веднага:

— Ако ми засвиреше някой на флейта, нямаше да ми бъде по-приятно да слушам!

Гълчавата, която се засилваше непрекъснато на трапезата, прекъсна по-нататъшния разговор, тъй като се стигна и до чашите. Настроенията се оживяваха все повече. Полковниците разискваха за бъдещата война, мръщеха вежди и мятаха огнени погледи.

Пан Заглоба разказваше на цялата маса за обсадата на Збараж и по лицата на слушателите чак бликаше кръв, а в сърцата им растеше ентусиазъм и смелост. Можеше да се помисли, че духът на безсмъртния „Ярема“ е долетял в залата и изпълнил войнишките души с героично вдъхновение.

— Това беше вожд! — каза знаменитият полковник Мирски, който командваше всичките хусарски части на Радживил. — Само веднъж съм го виждал, но ще го помня и в минутата на смъртта си.

— Юпитер с мълнии в ръка! — възкликна старият Станкевич. — Нямаше да се стигне до това положение, ако беше жив!…

— О! Нали той беше заповядал да секат гората зад Ромни, за да си отвори път до неприятеля.

— Негова е заслугата за победата при Берестка.

— И Бог го взе в най-тежкия момент…

— Бог го взе — повтори пан Скшетуски с повишен глас, — но след него остана завет към бъдещите вождове, сановници и към цяла Жечпосполита да не се преговаря с никакъв неприятел, а да бъдат бити всички!…

— Да не се преговаря! Да се бият! — повториха двадесетина силни гласове. — Да се бият, да се бият!

В залата стана много горещо и това възбуждаше кръвта на бойците, та те започнаха да мятат погледи като светкавици, а подбръснатите им глави бяха замаяни.

— Нашият княз, нашият хетман ще бъде изпълнител на тоя завет! — каза Мирски.

Изведнъж грамадният часовник, сложен високо в залата, започна да бие полунощ и в същия миг стените се затресоха, стъклата зазвънтяха жално и екот на приветствен гръм се разнесе в двора.

Разговорите замлъкнаха, настана тишина.

Внезапно в челната част на масата започнаха да викат:

— Епископ Парчевски припадна! Вода!

Настана бъркотия. Някои скочиха от местата си, за да видят по-добре какво се е случило. Епископът не беше припаднал, но беше много отмалял, та маршалът на двореца го придържаше на стола за раменете, а жената на венденския воевода пръскаше лицето му с вода.

В тоя миг втори оръдеен изстрел разтърси стъклата, след него трети, четвърти…

— Vivat Жечпосполита! Pereant hostes!^[93] — викна Заглоба. Но последвалите гърмежи заглушиха речта му. Шляхтата започна да ги брои:

— Десет, единайсет, дванайсет…

След всеки изстрел стъклата отговаряха с жален стон. Пламъчетата на свещите се люлееха от сътресенията.

— Тринайсет, четиринайсет!… Епископът не е свикнал с гърмежи. Развали забавлението със страха си, защото и князът се загрижи. Гледайте, ваша милост панове, как седи посърнал… Петнайсет, шестнайсет… Хей, гърмят като при бой! Деветнайсет, двайсет!

— Тишина, тишина там! Князът иска да говори — започнаха да викат едновременно от разни краища на трапезата.

— Князът иска да говори!

Настана пълна тишина и всички очи се обърнаха към Радживил, който стоеше прав, подобен на великан, с чаша в ръка. Но каква гледка смая сега очите на пируващите!…

В тоя миг лицето на княза беше направо страшно — не бледо, а синьо и изкривено като от конвулсия на усмивка, която князът искаше да извика на устата си. Обикновено късото му дишане сега бе станало още по-късо, широките гърди се издуваха под броката, а очите бяха покрити до половина от клепачите и някаква заплаха се излъчваше от това могъщо лице, и някаква леденост, каквито се виждат при вцепеняването на чертите в минутите на смъртта.

— Какво му е на княза? Какво става тук? — шепнеха наоколо неспокойно.

И зловещо предчувствие сви всички сърца; тревожно очакване легна върху лицата.

В това време той заговори с къс, прекъсван от астмата глас:

— Ваша милост панове!… Мнозина измежду вас… ще се учудят… или направо ще се уплашат от тоя тост… но… който има доверие в мене и ми вярва… който наистина желае доброто на отечеството… който е верен приятел на моя дом… той с готовност ще вдигне тост… и ще повтори след мене:

— Vivat! Carolus rex… от днешния ден наш милостив господар!

— Vivat! — повториха двамата пратеници Льовенхаупт и Шите, както и двайсетина офицери от чуждестранните части.

Но в залата зацари глухо мълчание. Полковниците и шляхтата се споглеждаха с ужасени погледи, сякаш се питаха взаимно дали князът не е загубил ума си. Най-сетне няколко гласа се обадиха от разни места на трапезата:

— Дали добре чуваме ние? Какво значи това?

После отново настана тишина.

Неизразим ужас и изумление се отразиха върху лицата и очите на всички отново се обърнаха към Радживил, а той продължаваше да стои и дишаше дълбоко, та човек би казал, че е смъкнал от гърдите си някакво безкрайно тежко бреме. Постепенно цветът на лицето му се възвръщаше; след това той се обърна към пан Коморовски и каза:

— Време е да обявим споразумението, което подписахме днес, та техни милости да знаят какво да правят. Чети, ваша милост.

Коморовски стана, разви пергамента, който се намираше пред него, и започна да чете страшното споразумение, което започваше с думите:

„Понеже не можем да постъпим по-добре и по-сполучливо в това най-бурно днешно състояние на нещата, след като загубихме всяка надежда за помощ от негово величество краля, ние, пановете и съсловията във великото княжество Литва, принудени от необходимостта, се поддаваме под покровителството на негово величество шведския крал при следните условия:

1. Да воюваме заедно срещу общите неприятели, с изключение на полския крал и корона.

2. Великото литовско княжество няма да бъде включено в Швеция, а свързано с нея по същия начин, както досега с полската корона, тоест народът ще бъде равен на народа във всичко, сенатът — на сената и рицарството — на рицарството.

3. На никого не ще се отнема правото на глас в сеймовете.

4. Свободата на религията ще бъде ненарушена…“

Така продължаваше да чете пан Коморовски при пълна тишина и ужас, докато стигна до пасажа: „… Този акт потвърждаваме с подписите си от наше име и от името на нашите потомци, обещаваме и гарантираме“ — тогава в залата зашумя, сякаш първият полъх на буря разтърси гората. Но преди да избухне бурята, побелелият като гълъб пан Станкевич взе думата и започна да моли:

— Ваше княжеско височество! Ние не искаме да повярваме на ушите си! В името на Христовите рани! Нима така трябва да унищожим делото на Владислав^[94] и на Зигмунт Август^[95]? Нима е възможно, нима е честно да се отричаме от братята си, от отечеството си и да сключваме уния с неприятеля? Ваше княжеско височество, припомни си името, което носиш, заслугите, които имаш към отечеството, неопетнената досега слава на твоя род и скъсай, стъпчи тоя позорен документ! Аз зная, че моля това не само от свое име, а от името на всички събрани тук военни и шляхтичи. И ние имаме право да решаваме своята съдба. Ваше княжеско височество! Не прави това, още имаш време!… Съжали се над себе си, съжали се над нас, съжали се над Жечпосполита!

— Не прави това! Съжали се, съжали! — обадиха се стотици гласове.

И всички полковници скочиха от местата си и тръгнаха към него, а старият Станкевич коленичи в средата на залата между двете крила на трапезата, а наоколо звучеше все по-силно:

— Не прави това! Съжали се над нас!

Радживил вдигна мощната си глава и по челото му започнаха да прелитат светкавици; изведнъж той избухна:

— Прилича ли ви на вас, ваша милост панове, първи да давате пример на недисциплинираност? Прилича ли на военни да се отдръпват от вожда си, от хетмана и да протестират? Вие ли искате да бъдете моя съвест? Вие ли искате да ме учите как да постъпвам за доброто на отечеството? Тук не е сейм и не сте повикани да гласувате, а пред Бога отговорността поемам аз!

И той се удари с ръка по широките гърди, като гледаше военните с огнен поглед, след това викна:

— Който не е с мене, той е против мене! Аз ви познавам и знаех какво ще стане!… А вие знайте, че меч виси над главите ви!…

— Ваше княжеско височество! Хетмане наш! — молеше старият Станкевич. — Съжали се над себе си и над нас!

Но по-нататъшните му думи бяха прекъснати от Станислав Скшетуски, който заскуба с две ръце косата си и започна да вика с отчаян глас:

— Не го молете, няма полза! Той отдавна е кърмил тоя червей в сърцето си!… Горко ти, Жечпосполита! Горко на всички нас!

— Двама сановници от двата края на Жечпосполита продават отечеството! — обади се Ян. — Проклятие над тоя дом, позор и гняв Божи!

Като чу това, пан Заглоба се отърси от изумлението си и избухна:

— Попитайте го какъв подкуп е взел от шведа? Колко са му наброили? Колко още му е обещано? Ваша милост панове, това е Юда Искариотски! Дано пукнеш в отчаяние! Родът ти дано угасне! Дано дяволът ти извади душата… Предател! Предател! Три пъти предател!

Изведнъж Станкевич, обзет от отчаяние, извади полковнишкия си жезъл из пояса и го хвърли с трясък в краката на княза. Втори хвърли Мирски, трети Юзефович, четвърти Хошчиц, пети, бледен като труп, пан Володиовски, шести Оскерко — и жезлите се търкаляха по пода, а в същото време в тая лъвска пещера все повече уста повтаряха в очите на лъва страшната дума:

— Предател!… Предател!…

Всичката кръв нахлу в главата на гордия магнат; той така посиня, та би могло да се помисли, че след миг ще се строполи мъртъв под масата.

— Ганхоф и Кмичиц при мене!… — изрева той с гръмлив глас.

В тоя миг четирите двойни врати на залата се отвориха едновременно с шум и отрядите шотландска пехота влязоха наежени, мълчаливи, с мускети в ръка. От главната врата ги водеше Ганхоф.

— Стой! — викна князът.

После се обърна към полковниците:

— Който е с мене, нека мине отдясно в залата!

— Аз съм войник и служа на хетмана!… Нека ме съди Бог!… — каза Харламп и премина отдясно.

— И аз! — добави Мелешко. — Грехът не ще бъде мой!

— Протестирах като гражданин, но като войник трябва да слушам — добави Невяровски, който наистина беше хвърлил преди това жезъла си, но сега, изглежда, се уплаши от Радживил.

Последваха го още неколцина и значителна група от шляхтата; но Мирски, най-високият по чин, и Станкевич, най-възрастният, и Хошчиц, и Володиовски, и Оскерко останаха на мястото си, а с тях двамата Скшетуски, пан Заглоба и огромното мнозинство както офицери от разните тежки и леки хоронгви, така и от шляхтата.

Шотландската пехота ги обгради като стена.

Още в първия миг, когато князът вдигна тост в чест на Карл Густав, Кмичиц скочи заедно с всички от мястото си, изблещи очи и стоеше сякаш вкаменен, като повтаряше с побледнели устни:

— Боже!… Боже!… Боже!… Какво направих аз?…

Изведнъж един тих глас, но съвсем ясен за неговото ухо, прошепна наблизо:

— Пане Анджей!

Той се хвана внезапно с две ръце за косата:

— Да бъда проклет навеки!… Дано ме земята погълне!… Върху лицето на Билевичувна бликнаха пламъци и тя впи в Кмичиц светлите си като звезди очи.

— Позор на тия, които застават при хетмана!… Избирай!… Боже всемогъщи!… Какво правиш, ваша милост?!… Избирай!…

— Господи, Господи! — викна Кмичиц.

В това време залата се изпълни с викове, други хвърляха жезлите си пред краката на княза, но Кмичиц не се присъедини към тях! Не мръдна и тогава, когато князът викна: „Ганхоф и Кмичиц при мене!“ — нито когато шотландската пехота вече влезе в залата — и стоеше разкъсван от болка и отчаяние, с обезумял поглед, с посинели устни.

Внезапно той се обърна към Билевичувна и протегна към нея ръце:

— Оленка!… Оленка!… — повтори той с жален стон, като дете, към което са се отнесли зле.

Но тя се отдръпна с отвращение и ужас на лицето.

— Махни се… предателю! — отговори тя силно.

В тоя миг Ганхоф изкомандва: „Напред!“ — и шотландският отряд, който бе обградил арестуваните, тръгна към вратата.

Кмичиц тръгна след тях като замаян, без да знае накъде и защо отива.

Пирът беше свършен…

Четиринайсета глава

Още същата нощ князът се съвещава дълго с венденския воевода пан Корф и с шведските пратеници. Резултатът от обявяването на договора бе излъгал очакванията му и му разкри опасно бъдеще. Князът нарочно искаше да обяви споразумението на пира, когато умовете са възбудени, весели и склонни към всякакво разбирателство. Наистина той очакваше съпротива, но разчиташе и на привърженици, а ето че енергичността на протеста надмина предположенията му. Освен няколко десетки шляхтичи-калвинисти и шепа офицери от чужд произход, които като чужденци не можеха да имат думата по тоя въпрос — всички се обявиха против споразумението, сключено с Карл Густав или по-право с неговия фелдмаршал и баджанак Понтус де ла Гард.

Наистина князът заповяда да арестуват старшите военни, които му се противопоставиха, но какво от това? Какво ще кажат редовните войски?… Дали не ще поискат полковниците си? Дали няма да се разбунтуват и не ще ли се опитат да ги освободят със сила? В такъв случай какво ще остане при гордия княз освен няколко драгунски полка и чуждестранната пехота?

После… остава още цялата страна, цялата въоръжена шляхта — и Сапеха, витебският воевода, страшен противник на радживиловския дом, готов на война с целия свят в името на целостта на Жечпосполита. Тия полковници, на които все пак не могат да се отсекат главите, тия полски хоронгви ще отидат при него и Сапеха ще застане начело на всички сили на страната, а княз Радживил ще се види без войска, без привърженици, без значение… И какво ще стане тогава?…

Това бяха страшни въпроси, защото и положението беше страшно. Князът разбираше добре, че тогава и договорът, над който беше работил скрито толкова дълго време, по силата на нещата ще загуби всякакво значение, а в такъв случай и шведите ще се отнасят пренебрежително към него или дори ще му отмъщават за излъганите си надежди. Наистина той им даде своето Бирже като залог за вярност, но с това стана още по-слаб.

Карл Густав беше готов да сипе награди и почести с две ръце за могъщия Радживил, но слабия и напуснат от всички ще презре. А ако променчивата съдба изпрати победа на Ян Казимеж, тогава ще дойде окончателната гибел за тоя господар, който до вчера нямаше равен на себе си в цялата Жечпосполита.

След заминаването на пратениците и венденския воевода князът хвана с две ръце обремененото си с грижи чело и започна да се разхожда с бързи крачки по стаята… Отвън долитаха гласовете на шотландската стража и тропотът на заминаващите шляхтишки каляски! Те тръгваха някак си много бързо и скоро, сякаш чума беше сполетяла великолепния кейдански замък. Страхотно безпокойство късаше душата на Радживил.

На моменти му се струваше, че освен него в стаята има още някой, който върви подире му и му шепне на ухото: „Изоставяне от всички, бедност, а освен това и позор…“ Всъщност той, велик хетман и вилненски воевода, вече беше стъпкан и унизен! Кой би предполагал вчера, че в цялото кралство и в Литва, не, че в целия свят ще се намери човек, който би посмял да викне в очите му: „Предател!“ А той чу това и е жив досега, както са живи и ония, които изрекоха тая дума. Може би ако влезеше сега в залата, където се бе състоял пирът, още щеше да чуе как ехото повтаря между корнизите и под сводовете: „Предател! Предател!“

И безумен, бесен гняв стисваше на моменти гърдите на този олигарх. Ноздрите му се разширяваха, очите мятаха светкавици, жилите се издуваха на челото му. Кой смее тук да се противопоставя на волята му?… Обезумялата мисъл изправяше пред очите му картини на наказания и мъки за бунтовниците, които се бяха осмелили да не вървят като куче подир краката му. И виждаше кръвта им да се стича от секирите на палачите, чуваше хръскането на костите, които трошеха на колело, и се къпеше, радваше и опиваше от тия кървави видения.

Но когато по-трезвата разсъдливост му напомняше, че зад тия бунтовници стои войската, че не може да им извие шиите безнаказано, тогава непоносимото, адско безпокойство се връщаше и изпълваше душата му, а някой отново започваше да му шепне в ухото:

„Изоставеност, бедност, съд и позор…“

Как така? Значи дори Радживил няма право да решава съдбата на тоя край? Дали да го задържи при Ян Казимеж или да го даде на Карл Густав? Да го даде, да го прехвърли, да го подари, комуто иска?

Магнатът погледна смаян пред себе си.

Ами какво са Радживилови? Ами какво са били вчера? Какво се е говорело навсякъде из Литва?… Нима всичкото това е било илюзия? Нима княз Богуслав няма да застане на страната на великия хетман със своите полкове, след него вуйчото, бранденбургският електор, а зад тия трима — шведският крал Карл Густав с цялата си победоносна мощ, пред която до неотдавна още трепереше надлъж и нашир цяло Немско? Та нали и полската Жечпосполита протяга ръце към новия господар, и тя се предава при самата вест за приближаването на северния лъв. Кой ще окаже съпротива срещу тая неудържима сила?

От една страна, шведският крал, бранденбургският електор, Радживиловци, при нужда и Хмелницки с цялата си сила, и влашкият господар, и седмоградският Ракочи, почти половината Европа! От друга страна, витебският воевода с пан Мирски, с пан Станкевич, с ония трима шляхтичи, дошли от Луков, и с няколко разбунтувани хоронгви!… Какво е това? Шеги? Фарс?…

Тук князът започна да се смее внезапно на глас.

— Да го вземат дяволите, сигурно съм полудял!… Нека отидат макар и всички при витебския воевода!

След миг обаче лицето му отново се помрачи:

— Могъщите ще приемат в съдружието си само могъщи. Радживил ще бъде желан, когато хвърля Литва под шведския ботуш… Радживил ще бъде пренебрегнат, когато поиска помощ срещу Литва.

Какво да прави?

Офицерите чужденци ще останат при него, но тяхната сила е недостатъчна и ако полските хоронгви преминат при витебския воевода, тогава воеводата ще държи в ръцете си съдбините на страната. Пък и всеки от тия офицери наистина ще изпълни заповедите, но няма да прегърне от душа каузата на Радживиловци, няма да й се отдаде с ентусиазъм не само като войник, но и като привърженик.

Тук е необходимо да имаш не чужденци, а свои хора, които биха могли да привлекат други с името си, с храбростта си, със славата, дръзкия пример, готовността на всичко… Трябва да имаш привърженици в страната дори за благовидност.

А кои от тия негови военни се обявиха на страната на княза? Харламп, стар, изхабен войник, добър за службата и за нищо повече; Невяровски, който не е обичан от войската и е без влияние; освен тях няколко други с още по-малко значение. Никой от другите, никой от тия, след които би тръгнала войската, никой от тия, които биха могли да бъдат пропагандатори на неговата кауза.

Оставаше Кмичиц, млад, предприемчив, дързък, покрит с голяма рицарска слава, който носи знаменито презиме, стои начело на силна хоронгва, отчасти организирана с негови собствени средства, човек, сякаш създаден да бъде вожд на всички дръзки и неспокойни духове в Литва и при това пълен с въодушевление. Ако той прегърне радживиловската кауза, ще я прегърне с вярата, която дава младостта, ще върви сляпо подир хетмана си и ще бъде апостол в негово име, а такъв апостол значи повече от цели полкове, от цели чуждестранни части. Той би съумял да влее вярата си в сърцата на младите рицари, да ги увлече подире си и да изпълни с хора радживиловския стан.

Но, изглежда, че и той се поколеба. Наистина не хвърли жезъла си под краката на хетмана, но не застана при него в първия миг.

„На никого не може да се разчита, в никого не може да бъде човек сигурен — помисли мрачно князът. — Всички те ще преминат на страната на витебския воевода и никой не ще пожелае да сподели съдбата си с мене…“

— Позор! — пошепна съвестта.

— Литва — отговори от другата страна тщеславието.

В стаята стана тъмно, защото по фитилите на свещите се бе натрупал нагар, само през прозорците се вливаше сребърната светлина на луната. Радживил се вгледа в тия блясъци и се замисли дълбоко.

Постепенно в блясъците започна да се мъти нещо, образуваха се някакви фигури и ставаха все повече, докато накрай князът видя сякаш войска, която слиза от висините по широкия лунен път. Вървят бронирани, хусарски и леки пятигорски^[96] полкове, над тях се носи гора от знамена, а начело се движи на кон някакъв човек без шлем на главата, изглежда, триумфатор, който се връща след победоносната война. Наоколо цари тишина и князът чува ясно виковете на войската и народа „Vivat defensor patriae! Vivat defensor patriae!“^[97] Войската се приближава все повече; вече може да се различи лицето на вожда. Той държи жезъл в ръка; от броя на бунчуците^[98] може да се познае, че е велик хетман.

— В името на отца и сина! — възкликва князът. — Това е Сапеха, това е витебският воевода! А къде съм аз и какво е предназначено за мене?

— Позор! — шепне съвестта.

— Литва! — отговаря тщеславието.

Князът плесна с ръце; Харашимович, който беше в съседната стая, се появи веднага на вратата и се прегъна на две.

— Светлина! — каза князът.

Харашимович очисти фитилите на свещите, после излезе и след малко се върна със свещник в ръка.

— Ваше княжеско височество — каза той, — време е за почивка, втори петли вече пяха!

— Не искам! — каза князът. — Задрямах и ме души кошмар. Какво ново?

— Някакъв шляхтич донесе писмо от Нешвеж, от княза крайчи^[99], но не смеех да вляза неповикан.

— Давай бързо писмото!

Харашимович подаде запечатаното писмо, князът го отвори и започна да чете следното:

„Дано Бог запази и задържи ваше княжеско височество от такива замисли, които могат да донесат вечен позор и гибел за нашия дом. Зарад самото такова намерение човек трябва да мисли не за владичество, а да си посипе главата с пепел. И на мене лежи на сърцето величието на нашия дом и най-доброто доказателство за това са усилията ми във Виена да получим suffragia в сеймовете на райха. Но за никакви награди и за никакво земно могъщество няма да изменя нито на отечеството, нито на своя господар, за да не събирам след такава сеитба позорна жътва през живота си и осъждане след смъртта. Погледни, ваше княжеско височество, към заслугите и неопетнената слава на нашите предци и се опомни, за Бога, докато още има време за това. Неприятелят ме обсажда в Нешвеж и аз не зная дали това писмо ще стигне до ваше княжеско височество; но при все че във всеки момент съм заплашен от гибел, не за спасение моля Бога, а да предпази ваше княжеско височество от тия замисли и да те насочи по пътя на добродетелта. Дори и да си сторил вече нещо лошо, все още можеш recedere^[100] и с бързо поправяне да загладиш греховете. А от мене не очаквай, ваше княжеско височество, помощ, тъй като предварително заявявам, че въпреки кръвната ни връзка аз ще присъединя силите си към тия на пан подскарбия и на витебския воевода и сто пъти по-скоро ще насоча оръжието си срещу ваше княжеско височество, отколкото да помогна доброволно за тая позорна измяна. Предоставям ваше княжеско височество на Бога.

Михал Казимеж Радживил,

княз на Нешвеж и Олици,

крайчи на Великото литовско княжество“

След като прочете писмото, хетманът го сложи на коленете си и започна да клати глава с болезнена усмивка на лицето си.

— И тоя ме напуска, от собствената си кръв се отрича, защото искам да придам на нашия род непознат досега блясък!… Ех, жалко! Остава Богуслав, той не ще ме напусне… С нас са електорът и Каролус Густавус, а който не иска да сее, той няма и да жъне…

— Позор! — шепнеше съвестта.

— Ще благоволиш ли да пратиш отговор, ваше княжеско височество? — попита Харашимович.

— Няма да има отговор.

— Мога ли да си отида и да изпратя камериерите?

— Чакай… Сложени ли са достатъчно постове?

— Тъй вярно.

— Разпратени ли са заповеди до хоронгвите?

— Тъй вярно.

— Какво прави Кмичиц?

— Удряше си главата о стената и крещеше, че го чака вечна мъка. Гърчеше се като червей. Искал да бяга подир Билевич и сродницата му, но стражите не го пуснали. Извадил сабята, та трябвало да го вържат. Сега лежи спокойно.

— Рошенският мечник замина ли?

— Нямаше заповед да го задържим.

— Забравих! — каза князът. — Отвори прозореца, че е задушно и астмата ме мъчи. На Харламп кажи да отиде в Упита за хоронгвата и веднага да я докара тук. Да му се дадат пари, за да плати първата четвърт на хората и да им разреши да погуляят… Кажи му, че вместо Володиовски той ще вземе Дидкеме на доживотно ползване. Астмата ме задушава… Чакай!

— Слушам, ваше княжеско височество.

— Какво прави Кмичиц?

— Както казах на ваше княжеско височество, лежи спокойно.

— Вярно, каза ми… Поръчай да го пратят тук. Трябва да поговоря с него. Нареди да го развържат.

— Ваше княжеско височество, той е луд човек…

— Не бой се, тръгвай!

Харашимович излезе, а князът извади от венецианското си бюро кутия с пистолети, отвори я и ги сложи под ръка на масата, при която седна.

След четвърт час Кмичиц влезе, въведен от четирима шотландски трабанти. Князът заповяда на войниците да си отидат. Останаха насаме.

Човек би казал, че в лицето на юнака няма нито капка кръв, толкова беше бледо; само очите му светеха трескаво, но иначе беше спокоен, примирен или изглеждаше потънал в безгранично отчаяние.

Двамата мълчаха някое време. Пръв заговори князът:

— Ти ми се закле пред разпятието, че няма да ме напуснеш!

— Опозорен ще бъда, ако не удържа на тая си клетва; опозорен ще бъда, ако я удържа! — каза Кмичиц. — Все ми е едно!

— Дори и да те водя към лошо, не ти ще отговаряш.

— Преди месец бях заплашен от съд и наказания за убийства… Днес ми се струва, че тогава съм бил невинен като дете!

— Преди да излезеш от тази стая, ще се почувстваш очистен от всичките си стари провинения — каза князът.

После промени внезапно тона и попита с известно интимно добродушие:

— И какво смяташ, какво би трябвало да направя аз пред тия двама неприятели, които са сто пъти по-силни и от които не бих могъл да защитя страната?

— Да загинеш! — отговори Кмичиц рязко.

— Да завиди човек на вас, войниците, които можете толкова лесно да отхвърлите потисналото ви бреме. Да загина! Който е гледал смъртта в очите и не се бои от нея, за него няма нищо по-просто на тоя свят. Вас не ви боли главата за това и на никого няма да му дойде дори на ум, че ако сега бих разпалил ожесточена война и загина, без да сключа споразумение, камък върху камък не ще остане в тая страна. Не дай Боже да стане това, тъй като тогава душата ми и на небето не би намерила покой. О, terque quaterque beati^[101] сте вие, които можете да загинете!… Мислиш ли ти, че и на мене животът ми вече не тежи, че не съм огладнял за вечен сън и почивка? Но аз трябва да изпия до дъно чашата на жлъчта и горчивината. Аз трябва да спасявам тая нещастна страна и да се подложа под ново бреме за нейното спасение. Нека завистливите ме обвиняват, че съм бил тщеславен, нека казват, че изменям на отечеството, за да издигна себе си. Бог ме вижда, Бог съди дали желая такова издигане и дали не бих се отказал, ако имаше друг изход… Вие, които ме напускате, намерете това средство за спасение; посочете пътя вие, които ме нарекохте предател, и аз още днес ще скъсам тоя документ и ще събудя всички хоронгви от сън, за да тръгнем срещу неприятеля.

Кмичиц мълчеше.

— Е, защо мълчиш? — извика Радживил с възбуден глас. — Правя те велик хетман и вилненски воевода на мое място, а ти не загивай, защото това не е мъчно нещо, но спасявай страната; защитавай заетите воеводства, отмъсти за пепелищата на Вилно, защитавай Жмудж от шведското нашествие, нещо повече, отбранявай цялата Жечпосполита, изгони от границите всички неприятели!… Вдигни се сам срещу хиляди и не загивай!… И не загивай, защото не ти се разрешава, а спасявай страната!…

— Аз не съм хетман и вилненски воевода — отвърна Кмичиц — и не е моя грижа това, което не е моя работа… Но ако е въпрос да се вдигна сам срещу хиляди, ще се вдигна!

— Слушай тогава, войниче: щом не е твоя работа да спасяваш страната, остави това на мене и ми вярвай.

— Не мога! — каза Кмичиц със стиснати зъби. Радживил поклати глава:

— Не разчитах на ония, очаквах това, което стана, но в тебе съм се излъгал. Не ме прекъсвай и слушай… Аз те вдигнах на крака, отървах те от съд и наказание, приех те като син. Знаеш ли защо? Защото мислех, че имаш смела душа, готова на всичко. Не крия, че се нуждаех от такива хора. Около мене нямаше никой, който би посмял да погледне слънцето с безстрашно око. Имаше хора със слаб дух и без въоръжение. На такива никога не показвай друг път освен оня, по който са свикнали да вървят и те самите, и бащите им, понеже ще заграчат, че ги водиш към провала. А всъщност къде стигнахме всички по ония стари пътища, ако не до пропастта? Какво става с тая Жечпосполита, която някога можеше да плаши света?

Тук князът хвана главата си с ръце и повтори три пъти:

— Боже! Боже! Боже!…

А след малко продължи да говори:

— Дойдоха времена на Божия гняв, времена на такива поражения и такъв упадък, че вече не можем да се вдигнем от тази болест с обикновени средства, а когато аз желая да използвам нови, които единствено могат да донесат salutem^[102], тогава ме напускат дори тия, на чиято готовност разчитах, които бяха длъжни да ми вярват, които ми се заклеха във вярност пред разпятието… В името на Христа и неговата кръв и рани! Нима ти мислиш, че аз съм се предал навеки под протектората на Карл Густав, че аз наистина мисля да присъединя тая страна към Швеция, че тоя договор, за който бях обявен за предател, ще трае повече от една година?… Защо ме гледаш със смаяни очи?… Ти ще се смаеш още повече, когато чуеш всичко… Ще се ужасиш още повече, тъй като тук ще стане нещо, което никой не предполага, никой не допуска, което не е способен да обхване умът на обикновения човек. Но аз ти казвам да не трепереш, защото в това се крие спасението на страната, не се отдръпвай, понеже, ако не намеря никого, който да ми помага, тогава може да загина, но с мене ще загине Жечпосполита, ще загинете и вие всички навеки! Само аз мога да ви спася, но затова трябва да смачкам и стъпча всичките пречки. Тежко на тоя, който ми се противопостави, защото сам Бог ще го унищожи чрез мене, независимо дали това ще бъде витебският воевода или подскарбият Гошевски, или войската, или непослушната шляхта. Аз искам да спасявам отечеството и всички пътища, всички начини за това са добри… Рим в моменти на бедствия е назначавал диктатори — такава власт, не, още по-голяма, по-трайна ми е необходима… Не тщеславие ме влече към нея — който се чувства силен, нека я вземе вместо мене! Но щом няма кой, ще я взема аз, освен ако тия стени паднат преди това върху главата ми!…

Като каза това, князът протегна двете си ръце нагоре, сякаш наистина искаше да подпре сводовете да не се срутят, и в него имаше нещо толкова огромно, че Кмичиц отвори широко очи и го гледаше така, като че ли не бе го виждал никога досега. А накрай попита с променен глас:

— Накъде се стремиш, ваше княжеско височество?… Какво искаш?…

— Искам… корона! — викна Радживил.

— Боже, света Богородице!…

Настана глуха тишина — само върху кулата на замъка една кукумявка започна да се смее пронизително.

— Слушай — каза князът, — време е да ти открия всичко… Жечпосполита загива… и трябва да загине. Няма за нея спасение на земята. Въпросът е да запазим от разруха преди всичко тая страна, това по-близко наше отечество… А после… после всичко ще се възроди от пепелищата, както се възражда феникс… Аз ще направя това… и тая корона, която искам, ще я сложа на главата си като бреме, за да изтръгна нов живот от тая голяма гробница… Не трепери! Земята не се разпада, всичко си стои на старото място, само че идват нови времена… Предадох тая страна на шведите, за да задържа другия неприятел с тяхното оръжие, да го прогоня от нашите граници, да възвърна онова, което загубихме, и с меч да принудя врага да подпише договор в собствената си столица… Чуваш ли ме? Но в оная скалиста, гладна Швеция няма достатъчно хора, достатъчно сили, достатъчно саби, за да заграбят безкрайната Жечпосполита. Те могат да победят веднъж-дваж нашата войска, но не ще успеят да ни държат в покорство… Ако на всеки десет души тукашни хора се даде по един швед за пазач, пак няма да има пазачи за много десетки… И Карл Густав добре знае това, и не желае, и не може да заграби цялата Жечпосполита… Той ще заеме нашата Прусия, най-много и част от Велкополска — и с това ще се задоволи. Но за да може да владее в бъдеще безопасно тия си придобивки, ще трябва да разкъса съюза между кралството и нас, иначе не би могъл да се задържи в ония провинции. Тогава какво ще стане с тая страна? На кого ще я дадат? Ето, ако аз отхвърля короната, която Бог и съдбата ми слагат на главата, тогава ще я дадат на оня, който в тоя момент фактически е завладял страната… Но Карл Густав не желае да направи това, за да не засили много мощта на съседа си и да си създаде страшен неприятел. Само ако аз отхвърля короната, тогава ще трябва да стане така… Но имам ли право да я отхвърля? Нима мога да позволя да стане онова, което ни заплашва с окончателна гибел? За десети, за стотен път питам: къде е другият начин за спасение? Затова нека бъде волята Божия! Аз поемам това бреме върху плещите си. Шведите са зад мене, електорът, наша роднина, обещава помощ. Ще отърва страната от война! С победи и разширявания на територията ще започне владичеството на моя дом. Ще зацъфти спокойствие и благоденствие, огън няма да гори селата и градовете. Така ще бъде и така трябва да бъде… Да ми помагат Бог и светият кръст — защото чувствам в себе си силата и мощта, дадена ми от небето, защото искам щастието на тая земя, защото тук още не е краят на моите намерения… И аз се заклевам пред тия небесни светлини, пред тези трепетни звезди, че стига само да имам достатъчно сили и здраве, ще изградя отново тая сграда, която се събаря днес, и ще я направя още по-могъща.

Огън бликаше от зениците и очите на княза и някакъв необикновен блясък обграждаше цялата му фигура.

— Ваше княжеско височество! — възкликна Кмичиц. — Умът ми не може да обхване всичко това, главата ми ще се пръсне, очите се страхуват да гледат напред!

— После — продължаваше Радживил, сякаш следваше мислите си, — после… шведите няма да лишат Ян Казимеж нито от държавата, нито от короната му, но ще го оставят в Мазовше и Малополска. Бог не му даде потомство. После ще дойде избор на крал… Кого ще изберат на трона, ако желаят да запазят съюза с Литва? Кога Полша постигна могъщество и смаза кръстоносците? Когато на нейния трон седна Владислав Ягело. И сега ще бъде така… Поляците не могат да сложат на трона другиго освен тоя, който ще владичества тук. Не могат и не ще сторят това, защото ще загинат, защото между немеца и турчина няма да им стигне въздух в гърдите, когато и без това казашкият рак яде дробовете им! Не могат! Слепец е, който не вижда това; глупак, който не го разбира! И тогава двете страни ще се съединят отново и ще се слеят в една сила в лицето на моя дом! Тогава ще видим дали ония скандинавски зайчета ще се задържат на днешните си пруски и велкополски придобивки. Тогава ще им кажа: „quis ego!“^[103] и с тоя крак ще им притисна мършавите ребра и ще създам такава сила, каквато светът не е видял, за каквато историята не е писала, и може би тогава ще понесем кръст, меч и огън към Цариград и спокойни вътрешно, ще заплашваме неприятелите! Велики боже, ти, който въртиш звездите, дай ми да спася тая страна за твоя слава и за славата на цялото християнство, дай ми хора, които биха разбрали моята мисъл и биха пожелали да помогнат за това спасение. Ето ме!…

Тук князът разпери ръце и вдигна очи нагоре:

— Ти ме виждаш! Ти ме съдиш!…

— Ваше княжеско височество! Ваше княжеско височество! — извика Кмичиц.

— Върви си! Напусни ме! Хвърли жезъла си в краката ми! Наруши клетвата! Наречи ме предател!… Нека да не липсва нито един бодил в тоя трънен венец, който е сложен на главата ми! Погубете страната, хвърлете я в пропастта, отблъснете ръката, която може да я спаси, и вървете пред Божия съд… Там нека ни съдят…

Кмичиц се хвърли на колене пред Радживил.

— Ваше княжеско височество! Аз съм с тебе до смъртта! Баща на отечеството! Спасителю!

Радживил сложи двете си ръце върху главата му и отново настана кратко мълчание… Само кукумявката продължаваше да се смее на кулата.

— Всичко ще получиш, каквото си желал — каза тържествено князът. — Нищо няма да те отмине, а ще имаш повече, отколкото са ти пожелавали баща ти и майка ти… Стани, бъдещи велик хетмане и вилненски воевода!…

На небето започна да се зазорява.

Петнайсета глава

Пан Заглоба здравата се беше нарязал, когато на три пъти хвърли в очите на страшния хетман думата: „Предател!“ Но след един час, когато виното се изпари от плешивото му теме и той се намери заедно с двамата Скшетуски и с пан Михал в подземието на кейданския замък, разбра твърде късно на какъв риск изложи собствената си шия и главите на другарите си и силно се разтревожи.

— Какво ще стане сега? — питаше той и гледаше с унил поглед малкия рицар, на когото разчиташе особено много при всеки тежък случай.

— По дяволите животът ми! Все ми е едно! — отговори Володиовски.

— Ще доживеем такива времена и такъв позор, какъвто светът и нашата държава не са виждали досега! — каза Ян Скшетуски.

— Ако само доживеем — отговори Заглоба, — тогава бихме могли да възкресим с добрия си пример добродетелта у другите… Но дали ще доживеем? Това е важното…

— Това е толкова страшно, че не може да му се повярва! — казваше Станислав Скшетуски. — Къде се е чуло подобно нещо? Спасявайте ме, ваша милост панове, защото чувствам, че се умопобърквам… Две войни, трета казашка… а на това отгоре и предателства като епидемия: Раджейовски, Опалински, Груджински, Радживил. Дума да не става — иде краят на света и страшният съд! Нека се разтвори земята под краката ни. За Бога, ще полудея!

И сложил ръце отзад на главата си, започна да се разхожда надлъж и нашир в подземието като див звяр в клетка.

— Да започнем да се молим ли, или що? — каза той най-сетне. — Боже милостиви, спаси ни!

— Успокой се, ваша милост! — каза Заглоба. — Сега не е време за вайкане!

Пан Станислав стисна внезапно зъби, овладя го ярост.

— Дано пукнеш макар! — викна той на Заглоба. — Твоя беше идеята: хайде при тоя предател! Дано и двама ви сполети отмъщение!

— Опомни се, Станиславе! — каза сурово Ян. — Никой не можеше да предвиди това, което се случи… Търпи, защото не само ти страдаш и знай, че нашето място е тук, а не другаде… Боже милостиви! Смили се не над нас, а над нещастното ни отечество!

Станислав не отговори нищо, само кършеше ръце, та ставите му пукаха.

Замлъкнаха. Само пан Михал свирукаше през зъби като отчаян човек и изглеждаше равнодушен към всичко, което ставаше около него, при все че всъщност страдаше двойно, първо, заради нещастното отечество, и второ, понеже беше нарушил послушанието си към хетмана. За тоя до мозъка на костите си войник това беше страшно нещо. Той би предпочел да загине хиляди пъти.

— Не свири, пане Михале! — каза му Заглоба.

— Все ми е едно!

— Как така? Никой ли от вас не ще помисли дали няма някакъв начин за спасение? Заслужава да напрегнем ума си за това нещо! Нима ще гнием в тая изба, когато всяка ръка е необходима за отечеството? Когато един честен човек трябва да замества десет предатели?!

— Прав си, отче! — каза Ян Скшетуски.

— Само ти не си оглупял от скръб. Как мислиш? Какво смята да прави с нас тоя предател? На смърт надали ще ни осъди?

Пан Володиовски внезапно избухна в отчаян смях.

— А защо не? Интересно защо не!… Нима възможността за наказание не е в негови ръце? Нима мечът не е при него? Като че ли не познавате Радживил?

— Какво приказваш ти! Кой му дава това право?…

— Над мене — хетманската му власт, а над вас — насилието!

— За което ще отговаря…

— Пред кого? Пред шведския крал?

— Хубаво ни утешаваш! Няма какво да се каже!

— Аз съвсем не мисля да утешавам някого. Замлъкнаха и някое време се чуваше само отмереният ход на шотландските пехотинци пред вратата на подземието.

— Няма какво! — каза Заглоба. — Тук ще трябва да се употреби хитрост.

Никой не му отговори и след известно време той започна отново:

— Не ми се вярва, че можем да бъдем осъдени на смърт. Ако се отсичаше главата за всяка дума, казана прибързано и в пияно състояние, тогава нито един шляхтич в Жечпосполита нямаше да бъде с глава. Ами neminem captivabimus^[104]? Това празна работа ли е?

— Имаш, ваша милост, пример със себе си и с нас! — каза Станислав Скшетуски.

— То това се случи от бързане, аз обаче силно вярвам, че князът ще се опомни. Ние сме чужди хора и не се намираме под неговата юрисдикция. Той трябва да се съобразява с общественото мнение и не може да започва с насилия, защото ще настрои шляхтата срещу себе си. Бога ми, ние сме твърде голяма група, та не ще отсече главите на всички. Не отричам, че има права над офицерите, но смятам, че ще се съобразява с войската, която едва ли ще остави да не защити своите хора… А къде е твоята хоронгва, пане Михале?

— В Упита!

— Кажи ми само дали си сигурен, че твоите хора ще ти останат верни?

— Откъде мога да зная? Доста ме обичат, но знаят, че хетманът е над мене.

Заглоба се замисли за малко.

— Я ми дай ти нареждане до тях да ме слушат във всичко както тебе, ако се намеря при тях.

— На тебе, ваша милост, се струва, че си вече свободен!

— Това не пречи. Човек е попадал и в по-лоши положения, но Бог е помагал. Дай ти нареждане за мене и за двамата панове Скшетуски. Който се измъкне пръв, той веднага ще тръгне за хоронгвата и ще я докара за спасението на другите.

— Какво бълнуваш, ваша милост! Няма смисъл да си губим времето в приказки! Кой ще се измъкне оттук! Пък и на какво ще напиша заповедта? Имаш ли, ваша милост, хартия, мастило, пера? Ти си се побъркал, ваша милост.

— Ех, че отчаяние! — каза Заглоба. — Дай ми поне пръстена си!

— Вземай го, ваша милост, и ме остави на мира! — каза пан Михал.

Пан Заглоба взе пръстена, сложи го на малкия си пръст и започна да се разхожда замислен.

Но ето че и пушливият светилник угасна и ги покри пълен мрак; само през решетката на високия прозорец се виждаха няколко звезди, които блещукаха на ясното небе. Очите на Заглоба не се откъсваха от тая решетка.

— Ако покойният Подбипента беше жив и с нас — измърмори старецът, — щеше да изкърти решетката и след един час щяхме да се видим извън Кейдани.

— А ще ме вдигнеш ли до прозореца? — каза внезапно Ян Скшетуски.

Заглоба и пан Станислав се подложиха при стената и след миг Ян стъпи върху раменете им.

— Трещи! За Бога, трещи! — извика Заглоба.

— Какво говориш, отче! — отговори Ян. — Още не съм започнал да дърпам.

— Качете се двамата с братовчеда си, аз ще ви държа някак… Много пъти съм съжалявал пан Михал, че е толкова дребен, но сега съжалявам, че не е още по-слабичък, защото тогава би могъл да се промъкне като serpens^[105].

Но Ян скочи от раменете му.

— Шотландци стоят от тая страна! — каза той.

— Дано се превърнат в стълбове от сол като жената на Лот. Тук е тъмно, че да си извадиш очите. Скоро ще започне да се развиделява. Мисля, че ще ни донесат някаква alimenta^[106], защото това не правят и лютераните — да морят пленниците си с глад. А може Бог да прати опомняне на хетмана. Често пъти съвестта на човека се буди нощем и дяволите тревожат грешниците. Нима е възможно това подземие да има само един вход? Ще видим през деня. Главата ми някак тежи и не мога да измисля никаква хитрост — утре Бог ще помогне на ума ми, а сега, ваша милост панове, нека се помолим и да се оставим на пресвета Богородица в тоя еретически затвор.

След малко започнаха да възнасят молитви към Божията майка, след това двамата Скшетуски и Володиовски замлъкнаха с изпълнени от нещастието гърди, а Заглоба мърмореше тихо:

— Друго не е възможно, още утре ще ни кажат: aut, aut!^[107] Бъдете с Радживил и ще ви простя всичко, дори ще ви наградя! Така ли? Добре! Ще бъда с Радживил! Само че ще видим кой кого ще измами. Тикате шляхтата в затвора, без да гледате нито възрастта, нито заслугите?… Добре! Който загуби, той ще плаче! Глупакът ще бъде отдолу, а умният отгоре. Ще обещая каквото искате, но това, което ви услужа, няма да струва пукната пара. Щом вие изменяте на отечеството, оня, който изменя на вас, е благороден. Ясно е обаче, че щом най-първите сановници на Жечпосполита се присъединяват към неприятеля, това означава края й… Такова нещо още не се е случвало на тоя свят и разбира се, че човек може да загуби mentem^[108]. Нима има в пъклото достатъчно мъки за такива предатели? Какво липсваше на такъв един Радживил? Малко ли му е дала тази родина, та той я продаде като Юда, и то тъкмо във време на най-големи бедствия, във време на три войни… Прав е, прав е твоят гняв, Боже, само дай по-скоро наказание! Нека бъде така! Амин! Стига само да се измъкна час по-скоро на свобода — тогава ще видиш колко партизани ще ти събера, ваша милост хетмане! Ще разбереш какъв е вкусът на fructa^[109] на измяната. Ще ме смяташ за приятел, но не намериш ли по-добри приятели, никога не ходи на лов за мечка, ако ти е мила кожата…

Така разговаряше със себе си пан Заглоба. А часовете минаваха един след друг и най-сетне започна да се развиделява. Сивите проблясъци, които нахлуваха през решетката, постепенно разсейваха тъмнината в подземието и извадиха от него мрачните фигури на рицарите, насядали край стените. Володиовски и двамата Скшетуски дремеха от умора, но когато се развидели по-добре, от двора на замъка долетя шум от войнишки стъпки, дрънкане на оръжие, тропот на копита и звуци на тръби край портата. Рицарите скочиха на крака.

— Денят започва не особено благополучно за нас! — каза Ян.

— Дано даде Бог да се свърши по-благополучно — отговори Заглоба. — Знаете ли, ваша милост панове, какво обмислих през нощта? На нас сигурно ще ни подарят живота, ако приемем да служим при Радживил и пожелаем да му помагаме в неговото предателство; ние сме длъжни да се съгласим с това, за да се възползваме от свободата и да минем на страната на отечеството.

— Пазил ме Бог да подписвам предателство — отвърна Ян, — защото, макар след това да се откажа от предателя, моето име ще остане между имената на предателите за позор на децата. Аз няма да направя това, по-добре да умра.

— Нито аз! — каза Станислав.

— Аз ви казвам предварително, че ще го направя. На хитростта — хитрост, а после, каквото даде Бог. Никой не ще помисли, че съм направил това искрено и доброволно. Дано дяволите вземат тоя змей Радживил! Ще видим кой ще излезе отгоре.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от виковете, които долитаха от двора. В тях се чуваха враждебни тонове на гняв и възмущение. Същевременно се носеха отделни гласове на команди и ехото от крачките на цели тълпи, както и тежък грохот, сякаш се движеха оръдия.

— Какво ли става там? — попита Заглоба. — Дали не е някаква помощ за нас?

— Разбира се, че това не е обикновен шум — отговори Володиовски. — Я ме вдигнете до прозореца, аз най-бързо ще разбера какво става…

Ян Скшетуски го хвана за кръста и го вдигна нагоре като дете, а пан Михал се хвана за решетката и започна да се взира внимателно в двора.

— Става нещо, става! — каза той живо. — Виждам придворната унгарска пехотна хоронгва, която предвождаше Оскерко. Те го обичаха страшно много, а сега и той е арестуван; навярно го искат. За Бога! Те стоят в боен ред. Поручик Стахович е с тях, той е приятел на Оскерко.

В тоя миг виковете се засилиха още повече.

— Ганхоф дойде при тях… Разговаря нещо със Стахович… А какви викове!… Виждам, ваша милост панове, че Стахович и двама офицери се отдалечават от хоронгвата. Навярно отиват при хетмана като делегати. За Бога, всред войската има бунт. Оръдията са насочени срещу унгарците и шотландският полк е също в бойна готовност. Шляхтичите от полските хоронгви се събират при унгарците. Без тях унгарците не биха имали тази смелост, защото в пехотата владее страхотна дисциплина…

— За Бога! — викна Заглоба. — В това е нашето спасение!… Пане Михале, а много ли са полските хоронгви?… Защото е ясно, че те ще се разбунтуват.

— Хусарската на Станкевич и бронираната на Мирски се намират на два дни път от Кейдани — отговори Володиовски. — Ако бяха тук, никой нямаше да посмее да арестува тия офицери. Чакай, ваша милост… Има един полк драгуни на Харламп и друг на Мелешко; те са на страната на княза… Невяровски също се обяви на страната на княза, но полкът му е далеко… Двата шотландски полка…

— Значи, че четири са на страната на княза.

— И два полка артилерия, командвани от пан Корф.

— О, стават нещо множко!

— И хоронгвата на Кмичиц, страхотно въоръжена… шестстотин души.

— А Кмичиц на коя страна е?

— Не зная.

— Не сте ли го видели? Вчера той хвърли ли си жезъла или не?

— Не знаем.

— Тогава кой е против княза? Кои хоронгви?

— Най-напред очевидно тия унгарци. Двеста души. После група най-различни бойци от частите на Мирски и Станкевич. Малко шляхта… и Кмичиц, но той не е сигурен.

— Да го вземат дяволите!… За Бога… Малко!… Малко!…

— Тия унгарци ще стигнат за два полка. Те са стари и обучени войници! Я чакайте… Почват да палят фитилите на оръдията, мирише на битка…

Двамата Скшетуски мълчаха, а Заглоба се въртеше като трескав.

— Бий предателите! Бий кучешките братя! Ей, Кмичиц! Кмичиц! Всичко зависи от него. Смел войник ли е той?

— Като дявол… Готов на всичко.

— Не може да бъде другояче, той ще застане на наша страна.

— Бунт във войската! Ето до какво я докара хетманът! — викна Володиовски.

— Кой е тук бунтовник? Войската или хетманът, който се разбунтува срещу собствения си владетел? — питаше Заглоба.

— Бог ще отсъди това. Чакайте. Отново някакво движение там. Част от драгуните на Харламп застават при унгарците. В тоя полк служи най-добра шляхта. Чувате ли как викат?

— Полковниците! Полковниците! — викаха страшно гласовете на двора.

— Пане Михале! В името на Христа, викни им да изпратят за твоята хоронгва и за бронираните и хусарски шляхтичи.

— Тихо, ваша милост!

Заглоба сам започна да крещи:

— Изпратете за останалите полски хоронгви и избийте предателите до крак!

— Тихо, ваша милост!

Внезапно не на двора, а зад замъка прозвуча къс, прекъснат залп на мускети…

— Боже, света Богородице! — викна Володиовски.

— Пане Михале, какво е това?

— Несъмнено разстреляха Стахович и двамата офицери, които отидоха като делегати — каза Володиовски възбудено. — Не може да бъде другояче!

— Боже, Иисусе Христе! Тогава на никакво снизхождение не можем да разчитаме.

Грохотът от гърмежи заглуши по-нататъшния разговор. Пан Михал се хвана конвулсивно за решетката и притисна челото си до нея, но отначало не можеше да види нищо освен краката на шотландските пехотинци, наредени до самия прозорец. Мускетните залпове ставаха все по-чести, накрай се обадиха и оръдията. Сухите удари на шрапнелите в стената над подземието се чуваха отлично като удари на градушка. Замъкът се тресеше из основи.

— Михале, скачай, ще загинеш там! — извика Ян.

— Дума да не става. Куршумите вървят по-високо, а от оръдията — на обратната страна. В никакъв случай няма да сляза.

И като се хвана още по-здраво за решетката, пан Володиовски се вмъкна цял в нишата на прозореца, където вече не се нуждаеше от раменете на Скшетуски за подпора. Наистина в подземието стана тъмно, тъй като прозорчето беше малко и пан Михал, макар и дребен, го заслони напълно, но останалите долу другари имаха всяка минута пресни новини от бойното поле.

— Сега виждам! — викна пан Михал. — Унгарците са се опрели на стената и стрелят оттам… Страхувах се да не се съберат накуп, защото тогава оръдията биха ги унищожили в един миг. Опитни войници! И без офицери знаят какво да правят. Отново дим! Нищо не виждам…

Гърмежите започнаха да отслабват.

— Боже милостиви! Не отлагай наказанието! — викаше Заглоба.

— Е, какво, Михале? — попита Скшетуски.

— Шотландците тръгват в атака.

— Гръм и мълнии, че сме принудени да седим тук! — викна Станислав.

— Вече стигнаха! Алебардниците! Унгарците ги посрещат със саби! Ех, Боже, как не можете да ги видите! Какви войници!

— А се бият помежду си вместо с неприятеля.

— Унгарците побеждават! Шотландците отляво отстъпват. Боже мили! Драгуните на Мелешко преминават на тяхна страна!… Шотландците са под два огъня. Корф не може да стреля с оръдията, защото ще бие и шотландците. Виждам вече и униформи на Ганхоф между унгарците. Атакуват портата. Искат да излязат оттам. Вървят като буря! Събарят всичко!

— Какво? Как така? Повече бих искал да превземат замъка — викна Заглоба.

— Няма нищо! Утре ще се върнат с хоронгвите на Мирски и Станкевич… О! Харламп загина!… Не! Става, ранен… Стигат вече при портата… Какво е това? Като че ли шотландската стража при портата преминава на страната на унгарците, защото я отваря… Прах се вдига отвън. Виждам Кмичиц! Кмичиц! Кмичиц нахлува с конница през портата!

— На чия страна? На чия страна? — викаше Заглоба.

За малко пан Михал не даде отговор, но съвсем за малко; в това време шумът, дрънкането на оръжие и виковете станаха два пъти по-силни.

— Свърши се с тях! — викна Володиовски пронизително.

— С кого? С кого?

— С унгарците! Конницата ги разби, тъпче ги, сече! Знамето е в ръцете на Кмичиц!… Край, край!

След тия думи пан Михал се спусна от нишата на прозореца и падна в прегръдките на Ян Скшетуски.

— Бийте ме — викаше той, — бийте ме, защото този човек беше под сабята ми и аз го пуснах жив; аз му занесох писмото за организиране на хоронгва! Аз съм виновен, че създаде тази хоронгва, с която сега ще воюва срещу отечеството. Той е знаел кого да събира, кучета, обесници, разбойници, мошеници, такива като него. Дано даде Бог да го срещна още веднъж със сабя… Боже! Продължи ми живота за гибел на тоя предател; заклевам се, че втори път няма да се измъкне от ръцете ми…

През това време виковете, конският тропот и пушечните залпове още звучаха с пълна сила; но постепенно започнаха да отслабват и след един час в кейданския замък зацари тишина, прекъсвана само от отмерените крачки на шотландските патрули и от отгласите на командите.

— Пане Михале! Погледни още веднъж какво е станало — молеше Заглоба.

— Защо? — отговори малкият рицар. — Който е военен, той ще отгатне какво е станало. Пък и нали ги видях разбити… Тук тържествува Кмичиц!

— Дано го с коне разкъсат, размирник, пъклен син! Дано му се падне у татарите харем да пази!

Шестнайсета глава

Пан Михал беше прав! Кмичиц тържествуваше. Унгарците и част от драгуните на Мелешко и Харламп, които се бяха присъединили към тях, покриха гъсто с труповете си двора на кейданския замък. Само няколко десетки успяха да се измъкнат и се пръснаха в околностите на замъка и града, където ги преследваше конницата. Уловени бяха още мнозина, други навярно не се спряха чак докато стигнат до стана на витебския воевода Павел Сапеха, на когото първи занесоха страшната вест за измяната на великия хетман, за преминаването му на шведска страна, за арестуването на полковниците и съпротивата на полските хоронгви.

В това време Кмичиц, цял покрит с кръв и прах, се яви пред Радживил с унгарското знаме в ръка, а князът го прие с отворени прегръдки. Но победата не бе упоила пан Анджей. Напротив, той беше мрачен и сърдит, сякаш беше действал срещу собственото си сърце.

— Ваше княжеско височество! — каза той. — Не искам да слушам похвали и сто пъти повече бих желал да се бия срещу неприятеля на отечеството, отколкото с войниците, които още можеха да бъдат полезни. Струва ми се, че сам съм си пуснал кръв.

— А чия е вината, ако не на тия бунтовници? — отвърна князът. — И аз повече бих желал да ги поведа към Вилно, и така щях да направя… Но те предпочетоха да се вдигнат срещу началствата си. Каквото е станало, станало е. Необходимо беше и е необходимо да се даде пример.

— Какво мислиш да правиш с пленниците, ваше княжеско височество?

— На всеки десети човек куршум в главата. Останалите ще бъдат разпратени в другите полкове. Днес ти ще отидеш при хоронгвите на Мирски и Станкевич и ще им отнесеш заповедта ми да бъдат готови за поход. Правя те командир на тия две хоронгви и на третата, на Володиовски. Наместниците ще бъдат твои подчинени и ще те слушат във всичко. При тая хоронгва исках да изпратя Харламп, но той сега не е годен за нищо… Промених решението си…

— А в случай на съпротива? Защото при Володиовски служат лауданци, които ме мразят страшно.

— Ще съобщиш, че Мирски, Станкевич и Володиовски ще бъдат разстреляни незабавно.

— Тогава те могат да тръгнат с оръжие срещу Кейдани, за да ги освободят. У Мирски служат все известни шляхтичи.

— Ще вземеш със себе си полк шотландска и полк немска пехота. Най-напред ще ги обградиш, а после ще обявиш заповедта.

— Както заповяда ваше княжеско височество!

Радживил опря ръце на коленете си и се замисли.

— Аз бих разстрелял с готовност Мирски и Станкевич, ако не бяха на голяма почит не само в своите хоронгви, но в цялата войска, дори в цялата страна… Страхувам се от врява и открит бунт, пример за какъвто вече имахме пред очите си… За щастие благодарение на тебе бунтовниците получиха добър урок и всяка хоронгва ще си помисли два пъти, преди да се вдигне срещу нас. Трябва само да се действа бързо, да не би тия, които се противят, да отидат при витебския воевода.

— Ти, ваше княжеско височество, спомена само за Мирски и Станкевич, а не каза нищо за Володиовски и Оскерко.

— Оскерко също трябва да запазим, защото той е знатен човек и с широки родови връзки; но Володиовски произхожда от Украйна и тук няма връзки. Вярно, че той е храбър войник! Разчитах и на него… Още по-зле, че съм се излъгал. Ако дяволът не беше докарал тия пришълци, той може би щеше да постъпи другояче, но след това, което се случи, го чака куршум, както и двамата Скшетуски и оня трети бик, който пръв започна да реве: „Предател! Предател!“

Пан Анджей скочи, сякаш го опариха с желязо.

— Ваше княжеско височество! Войниците говорят, че Володиовски е спасил живота на ваше княжеско височество при Цибихов.

— Той изпълни своя дълг и затова исках да му дам Диткеме в доживотно владение… Сега ми измени и затова ще заповядам да го разстрелят.

Очите на Кмичиц заискриха, а ноздрите му започнаха да се издуват и свиват.

— Ваше княжеско височество! Това не бива да стане!

— Как така не бива? — попита Радживил и смръщи вежди.

— Моля ваше княжеско височество — говореше Кмичиц възбудено — да не падне косъм от главата на Володиовски. Прости ми, ваше княжеско височество… умолявам те!… Володиовски можеше да не ми предаде заповедното писмо, защото ваше княжеско височество го беше пратил на него и предоставил на неговата воля. А той ми го даде!… Той ме изтръгна от пропастта… Поради него минах под юрисдикцията на ваше княжеско височество… Той не се поколеба да ме спаси, при все че беше кандидат за същата девойка… Аз му дължа благодарност и съм се заклел, че ще му се отплатя!… Направи това за мене, ваше княжеско височество; нека нито него, нито приятелите му не сполети наказание. Косъм не бива да падне от главите им и кълна се в Бога, че няма да падне, докато съм аз жив!… Моля, ваше княжеско височество!

Пан Анджей молеше и скръстваше молитвено ръце, но неволно в думите му звучаха тонове на гняв, на заплаха и възмущение. Невъздържаната му натура вземаше връх. И той застана над Радживил с лице, подобно на главата на раздразнена хищна птица, с блеснали очи. А лицето на хетмана също изразяваше буря. Досега всичко в Литва и Белорусия се беше огъвало пред желязната му воля и деспотизъм — никой никога не беше посмял да му се противопоставя, да моли за милост за осъдени, а сега Кмичиц само наглед молеше, в действителност искаше. И положението беше такова, че беше почти невъзможно да му се откаже.

Още в началото на своето предателство деспотът бе почувствал, че много пъти ще бъде принуден да се подчинява на деспотизма на хора и обстоятелства, че ще бъде зависим от собствените си привърженици с много по-малко значение, че тоя Кмичиц, когото бе искал да превърне във вярно куче, ще бъде по-скоро опитомен вълк, който при раздразнение ще е готов да захапе със зъби ръката на господаря си.

Всичко това разбуни гордата радживиловска кръв. Той реши да се противопоставя, защото и вродената му страшна отмъстителност го тикаше към такава съпротива.

— Володиовски и ония тримата трябва да загинат! — каза той с повишен глас.

Но това беше хвърляне на барут в огъня.

— Ако не бях разбил унгарците, не те щяха да загинат! — викна Кмичиц.

— Какво значи това? Нима ми отказваш вече своите услуги? — питаше хетманът заплашително.

— Ваше княжеско височество! — каза пан Анджей с пламенен глас. — Не ги отказвам… Моля… Много моля… Това не бива да стане. Тия хора са прочути в цяла Полша… Това е невъзможно! Невъзможно!… А аз няма да бъда Юда за Володиовски. За ваше княжеско височество ще отида в огъня, но не ми отказвай тая милост…

— А ако откажа?

— Тогава заповядай, ваше княжеско височество, да разстрелят и мене!… Аз не искам да живея!… Гръм да ме порази!… Нека ме дяволите отвлекат жив в пъкъла!

— Опомни се, нещастнико, пред кого говориш това?

— Ваше княжеско височество, не ме довеждай до отчаяние!

— На молба бих дал ухо, но на заплахи не обръщам внимание.

— Аз моля… Много моля!…

Тук пан Анджей падна на колене.

— Позволи ми, ваше княжеско височество, да ти служа от сърце, а не по принуда, защото иначе ще полудея!

Радживил не отговори нищо. Кмичиц стоеше на колене, бледост и руменина прелитаха по лицето му като светкавици. Явно беше, че още малко и ще избухне по страхотен начин.

— Стани! — каза Радживил. Пан Анджей стана.

— Ти умееш да защитаваш приятелите си — каза князът, — имам пример, че и мене ще умееш да защитаваш и няма да ме напуснеш никога. Само че Бог те е създал от барут, а не от месо, та внимавай да не изгориш. Не мога да ти откажа нищо. Слушай ме сега: Станкевич, Мирски и Оскерко искам да изпратя в Бирже на шведите; нека двамата Скшетуски и Володиовски отидат с тях. Там няма да им откъснат главите, а по-добре е, че ще прекарат войната на спокойствие.

— Благодаря на ваше княжеско височество, мой баща! — възкликна пан Анджей.

— Чакай… — каза князът. — Аз уважих повече, отколкото трябва твоята клетва, сега и ти уважи моята… На тоя дърт шляхтич… забравих как му беше името… на тоя разревал се дявол, който е дошъл тук с двамата Скшетуски, съм записал смърт в душата си. Той пръв ме нарече предател, той ме обвини, че съм взел подкуп, той възбуди другите, защото, ако не беше неговата дързост (тук князът удари с пестник по масата), може би нямаше да се стигне до тая съпротива. По-скоро бих очаквал смърт, по-скоро края на света, отколкото да посмее някой да ми викне на мене, на Радживил, в очите: „Предател!“ В очите и пред хората! Няма такава смърт, няма такива мъчения, които биха били достатъчни за такова престъпление. Не ме моли за него, защото е безполезно.

Но пан Анджей не се отчайваше лесно, щом предприемеше нещо. Само че вече не се сърдеше и не избухваше. Напротив, хвана отново ръката на хетмана, започна да я покрива с целувки и да моли толкова сърдечно, колкото можеше.

— Ваше княжеско височество, с никакво въже или верига не би могъл така да привържеш сърцето ми, както с тая милост. Но не я прави наполовина, а цяла. Ваше княжеско височество! Това, което каза вчера оня шляхтич, мислеха го всички. Аз самият мислех същото, докато ваше княжеско височество не ми отвори очите… Огън да ме изгори, ако не мислех същото… Човек не е виновен, че е глупав. Тоя шляхтич освен това беше пиян и каквото му беше на сърцето, това извика. Той мислеше, че се обявява в защита на отечеството, а мъчно може да се накаже някой заради чувствата му към отечеството. Той знаеше, че излага живота си, и затова викна онова, което беше на устата и на сърцето му. Но мене не ми става нито по-топло, нито по-студено, но той е като брат, па дори като баща на пан Володиовски. И пан Володиовски ще жалее безкрайно за него, а аз не искам това. Такава ми е природата, че щом желая на някого доброто, душата си бих дал за него. Ако някой убие приятеля ми, а остави мене жив, по дяволите такава милост. Ваше княжеско височество! Татко мой, благодетелю, прояви пълна милост, подари ми тоя шляхтич, а аз ще ти подаря цялата си кръв дори още утре, дори днес, веднага! Радживил почна да хапе мустака си.

— Вчера му записах смърт в душата си.

— Което е записал хетманът и вилненският воевода, това великият литовски княз, а дай боже, в бъдеще полски крал, може да го зачеркне като милостив монарх…

Пан Анджей говореше искрено това, което чувстваше и мислеше, но дори да беше най-ловък царедворец, не би могъл да намери по-силен аргумент в защита на приятелите си. Гордото лице на магната се разясни и той притвори очи, сякаш се любуваше на звученето на тия титли, които още не притежаваше. След малко каза:

— Ти така ми наговори, та нищо не мога да ти откажа. Всички ще отидат в Бирже. Нека там, у шведите, изкупят вината си. А после, когато стане това, което ти каза, искай нова милост за тях.

— Кълна се, че ще поискам, дай боже, най-скоро! — отговори Кмичиц.

— Сега върви и им занеси добрата новина!

— Новината е добра за мене, не за тях, защото те надали ще я посрещнат с благодарност, тъй като не са очаквали това, което ги заплашваше. Аз няма да отида, ваше княжеско височество, да не изглежда, че искам да им се похваля с моето ходатайство.

— Прави, както искаш. Но щом е така, не губи време и тръгвай за хоронгвите на Мирски и Станкевич, понеже веднага след това те чака друго пътуване, от което сигурно няма да бягаш.

— Какво пътуване, ваше княжеско височество?

— Ще отидеш да поканиш от мое име рошенския мечник пан Билевич да дойде при мене, в Кейдани, заедно със сродницата си и да остане тук, докато трае войната. Разбираш ли?

Кмичиц се смути.

— Той не ще пожелае да стори това… Напусна Кейдани силно разгневен.

— Надявам се, че гневът му е вече минал; във всеки случай ще вземеш със себе си хора и ако не пожелаят да дойдат тук доброволно, ще ги качиш в каляска, ще ги обградиш с драгуни и ще ги докараш. Тоя шляхтич беше мек като восък. Изчервяваше се като мома, когато говорех с него, и се кланяше доземи; но и той се уплаши от шведското име както дявол от тамян и си замина. Необходимо ми е да бъде тук и за мене, и за тебе. Надявам се, че от тоя восък ще направя такава свещ, каквато поискам, и ще я запаля на когото поискам. Ако това стане — ще е много хубаво… А ако не, тогава ще имам заложник. Билевичи имат голямо влияние в Жмудж, понеже са в роднински връзки с почти цялата шляхта. Като пипна в ръцете си един от тях, и то най-възрастния, другите ще си помислят два пъти, преди да предприемат нещо против мене. А пък зад тях и зад това твое момиче стои целият лаудански мравуняк, който, ако отиде в стана на витебския воевода, сигурно ще бъде приет с отворени обятия!… Това е важно нещо, толкова важно, та се чудя дали не трябва да започна от Билевичи.

— В хоронгвата на Володиовски участват само хора от Лауда.

— Опекуни на момичето ти. Щом е така, започни с довеждането й тук. Само че слушай: аз се заемам да убедя пан мечника да премине на нашата вяра, но с момичето вече се занимавай ти, както можеш. Привлека ли аз мечника, той ще ти помогне да привлечеш момичето. Щом се съгласи, веднага ще ви уредя сватбата… А ако не се съгласи, вземай я и така. Спиш ли веднъж с нея, всичко е вече свършено…

Това е най-добрият начин с жените. Ще поплаче, ще се повайка, когато я повлекат към олтара, но на другия ден ще помисли, че дяволът не е толкова страшен, колкото го рисуват, а на третия ще бъде доволна. Как се разделихте вчера?

— Все едно, че ми удари плесница!

— Какво ти каза?

— Нарече ме предател… За малко не се парализирах.

— Толкова ли е озлобена? Когато й станеш мъж, кажи й, че на жените повече прилича да си гледат хурката, а не обществените работи, и я дръж строго.

— Ти не я познаваш, ваше княжеско височество. За нея всичко е едно от двете: добро или зло, и съди според това. А колкото до разума, много мъже биха могли да й завидят. Докато човек се огледа, тя вече е улучила същността.

— И тебе те е улучила в сърцето… Помъчи се и ти да я улучиш.

— Дай, Боже, ваше княжеско височество. Веднъж вече я взех със сила, но после си обещах, че повече няма да правя това… А що се отнася до това, което ми каза ваше княжеско височество: дори насила да я поведа към олтара, то не ми е по сърце; и пред себе си, и пред нея съм обещал, че повече няма да употребя насилие… Цялата ми надежда е, че ваше княжеско височество ще убедиш пан мечника, че не само не сме предатели, но че искаме да спасим отечеството… Убеди ли се той в това, ще убеди и нея и тогава тя ще ме гледа с други очи. Сега ще замина за Билевиче и ще докарам тук двамата, понеже ме е страх да не би тя да потърси убежище в някой манастир… Но ще ти кажа искрено, ваше княжеско височество, че макар да е голямо щастие за мене да гледам тая девойка, предпочитам да ударим срещу всички шведски сили, отколкото да се изправя сега пред нея; тя не знае благородните ми желания и ме смята за предател.

— Ако искаш, ще изпратя там някого другиго, Харламп или Мелешко.

— Не! По-добре ще отида сам… Пък и Харламп е ранен.

— Толкова по-добре… Вчера исках да изпратя Харламп при хоронгвата на Володиовски, за да поеме командването й, а при нужда да я принуди към послушание; но той е несръчен човек и се видя, че не може да държи дори собствените си хора. Нямам полза от такъв. По-напред иди за мечника и момичето, а после при ония хоронгви. В краен случай не скъпѝ кръвта, понеже трябва да покажем на шведите, че сме силни и няма да се уплашим от бунт. А полковниците ще изпратя веднага под ескорт; надявам се, че Понтус де ла Гард ще приеме това като довод на моята искреност… Мелешко ще ги откара. Отначало върви тежко! Много тежко! Вече виждам, че половината Литва ще въстане срещу мене.

— Няма нищо, ваше княжеско височество! На когото съвестта е чиста, той не ще се уплаши от никого.

— Мислех, че поне Радживиловци ще застанат до един на моя страна, а гледай какво ми пише князът Крайчи от Нешвеж.

Тук хетманът подаде на Кмичиц писмото на Казимеж Михал.

Кмичиц хвърли набързо поглед върху писаното.

— Ако не знаех намеренията на ваше княжеско височество, щях да помисля, че той има право и че е най-добродетелният пан в света. Боже, дай му всичко хубаво!… Казвам това, което мисля.

— Заминавай вече — каза хетманът, позагубил търпение.

Седемнайсета глава

Но Кмичиц не тръгна нито тоя ден, нито на другия, защото отвсякъде започнаха да пристигат в Кейдани страшни вести. Надвечер долетя куриер със съобщение, че хоронгвите на Мирски и Станкевич сами са тръгнали към резиденцията на хетмана, готови с оръжие в ръка да искат полковниците си, че между тях цари страшна възбуда и че са изпратили делегати до всички хоронгви, които се намират около Кейдани и по-далече, чак до Заблудов в Подлесието, със съобщение за измяната на хетмана и с позив да се обединяват в едно за защита на отечеството. При това положение лесно можеше да се предвиди, че голяма част от шляхтата ще се присъедини към разбунтуваните хоронгви и ще се създаде сериозна сила, срещу която ще бъде трудно да се устоява в неукрепения Кейдани, особено като не можеше да се разчита с пълна сигурност на всички полкове, които княз Радживил имаше под ръка.

Това промени сметките и всички планове на хетмана, но вместо да понижи духа му, сякаш го възбуждаше още повече. Той реши да тръгне начело на верните си шотландски полкове, райтарите и артилерията срещу бунтовниците и да стъпче огъня още в зародиша му. Той знаеше, че без полковниците войниците са само неорганизирана маса, която ще се разпръсне пред страха от самото име на хетмана.

Беше решил също да не пести кръвта, а да ужаси с пример цялата войска, цялата шляхта, дори цяла Литва, та да не посмее и да кръкне под неговата желязна ръка. Всичко, което възнамеряваше, щеше да бъде осъществено, и то със собствените му сили.

Още същия ден няколко офицери чужденци заминаха за Прусия, за да събират там нови доброволци, а Кейдани кипеше от въоръжен народ. Шотландските полкове, чуждестранните райтари, драгуните на Мелешко и Харламп и „огненият народ“ на пан Корф се готвеха за поход. Княжеските хайдуци, прислугата, кейданските граждани щяха да подсилят войските на княза, а накрай бе решено да се ускори изпращането на арестуваните полковници в Бирже, където можеше да бъдат държани по-безопасно, отколкото в неукрепения Кейдани. Князът основателно очакваше, че изпращането им в тая отдалечена крепост, където според договора вече трябваше да има шведски гарнизон, ще унищожи надеждите за освобождението им в умовете на разбунтуваните войници и ще лиши самия бунт от всякакво основание.

Пан Заглоба, двамата Скшетуски и Володиовски щяха да споделят съдбата на другите.

Беше вече вечер, когато в подземието влезе офицер с фенер в ръка и рече:

— Ставайте, ваша милост панове, и тръгвайте с мене.

— Къде? — попита пан Заглоба с неспокоен глас.

— Ще видим… По-скоро! По-скоро!

— Да вървим.

Излязоха. В коридора ги обградиха шотландски войници, въоръжени с мускети. Заглоба ставаше все по-неспокоен.

— На смърт не биха ни водили без свещеник, без изповед, нали? — шепнеше той на ухото на Володиовски.

После се обърна към офицера:

— Как се казвате, моля?

— Какво те интересува името ми, ваша милост?

— Защото имам много роднини в Литва и ми е приятно да зная с кого имам работа.

— Сега не е време за запознаване, но е глупак оня, който се срамува от името си… Аз съм Рох Ковалски, щом искаш да знаеш, ваша милост.

— О, това е известен род! Мъжете са добри войници, а жените добродетелни. Баба ми беше Ковалска, но тя умряла, преди да се родя… А ваша милост от Верушовите Ковалски ли си или от Корабните?

— Какво си взел да ме разпитваш посред нощ, ваша милост!

— Защото сигурно си ми роднина; и структурата ни е еднаква. Костта ти е едра, ваша милост, и плещите ти съвсем като моите, а аз именно от баба си съм наследил тая снажност.

— Е, по пътя ще се опознаем… Имаме време!

— По пътя ли? — каза Заглоба.

И тежко бреме падна от гърдите му. Той отдъхна като мях и веднага придоби настроение.

— Пане Михале — прошепна той, — не ти ли казах, че няма да ни отрежат главите?

В това време излязоха на двора. Беше вече пълна нощ. Само тук-таме горяха червени факли или мигаха фенерчета, които хвърляха несигурни блясъци върху групи от конни или пеши войници от разни видове оръжие. Целият двор беше претъпкан с войска, изглеждаше, че се готвеха за поход, защото навсякъде се виждаше голямо движение. Тук-таме в мрака лъщяха копия и цеви на мускети, конски копита звънтяха по каменната настилка; отделни ездачи прелитаха между хоронгвите; те навярно бяха офицери, които разнасяха заповеди.

Ковалски спря конвоя и затворниците пред една грамадна кола с ритли, в която бяха впрегнати четири коня.

— Сядайте, ваша милост панове! — каза той.

— Тук вече седи някой — каза Заглоба, като се качваше. — А нашият багаж?

— Багажът е под сламата — отговори Ковалски. — По-скоро! По-скоро!

— А кой седи тук? — попита Заглоба, като се взираше в тъмните фигури, излегнати върху сламата.

— Мирски, Станкевич, Оскерко! — обадиха се гласове.

— Володиовски, Ян Скшетуски, Станислав Скшетуски, Заглоба! — отговориха нашите рицари.

— Здравейте! Здравейте!

— Здравейте! Със знатна компания ще пътуваме. А къде ни откарват? Не знаете ли, ваша милост панове?

— Заминавате за Бирже! — каза Ковалски.

След това даде заповед. Конвой от петдесет драгуни обгради колата и тръгнаха.

Затворниците започнаха да разговарят тихо:

— Ще ни предадат на шведите! — каза Мирски. — Очаквах това.

— По-добре да седя между неприятели, отколкото между предатели! — отговори Станкевич.

— А аз бих предпочел куршум в черепа! — извика Володиовски, — отколкото да стоя със скръстени ръце при такава злополучна война.

— Не богохулствай, пане Михале — отговори Заглоба, — защото стига да се яви удобен случай, можеш да офейкаш от колата, от Бирже също, но мъчно можеш да бягаш с куршум в черепа. Аз пък предварително знаех, че тоя предател няма да се осмели на такова нещо.

— Радживил ли да не посмее нещо! — каза Мирски. — Вижда се, че си дошъл отдалеко, ваша милост, и че не го познаваше. Закълне ли се той да отмъсти на някого, все едно, че вече го е пратил в гроба и не помня случай да е простил на някого дори най-малката вина.

— И все пак не посмя да вдигне ръка срещу мене! — отговори Заглоба. — Кой знае дали не дължите на мене живота си.

— Защо?

— Защото кримският хан страшно ме обича, че нали когато бях пленен в Крим, открих заговор срещу живота му. А и нашият господар, милостивият Joannes Casimirus също е влюбен в мене. Не е искал тоя синковец Радживил да се заяжда с такива двама могъщи господари, защото биха могли да го настигнат и в Литва.

— Ех, какво приказваш, ваша милост! Той мрази краля като дявол светена вода и щеше да бъде още по-жесток към ваша милост, ако знаеше, че си близък на краля — отговори Станкевич.

— А аз мисля — каза Оскерко, — че хетманът не е искал да си цапа сам ръцете с нашата кръв, за да не навлече odium^[110] върху себе си, но съм готов да се закълна, че тоя офицер носи заповед до шведите в Бирже да ни разстрелят незабавно.

— Ой! — каза Заглоба.

Млъкнаха за малко; в това време колата вече навлезе в пазарището на Кейдани. Градът спеше, прозорците не светеха, само кучетата пред къщите лаеха яростно срещу преминаващата група.

— Все едно! — каза Заглоба. — Така или иначе спечелихме време и може някакъв случай да ни помогне, а и някаква хитрост може да хрумне на човека в главата.

Тук той се обърна към старите полковници:

— Вие, ваша милост панове, ме познавате малко, но попитайте другарите ми в какви беди съм изпадал и пак съм се измъквал винаги. Я ми кажете какъв е тоя офицер, който командва конвоя? Дали не ще можем да го убедим да не държи с предателя, ами да застане на страната на отечеството и да се присъедини към нас?

— Това е Рох Ковалски от Корабните Ковалски — отговори Оскерко. — Аз го познавам. То е все едно коня му да убеждаваш, защото, Бога ми, не зная кой е по-глупав.

— А как са го направили офицер?

— Носи знамето на Мелешковите драгуни, за което не трябва ум. А го направиха офицер, защото князът го харесва за пестниците му — той троши подкови, бори се с опитомени мечки и не се е намерил още такъв, когото да не простре на земята.

— Толкова силен е значи?

— Че е силен, силен е, а освен това, ако му каже началникът: разбий стената с глава — няма да му мисли нито миг и веднага ще почне да се блъска в нея! Заповядано му е да ни откара в Бирже и ще ни откара, ако ще би да се продъни земята.

— Браво! — каза Заглоба, който слушаше разговора с голямо внимание. — Все пак той е решителен човек!

— Защото у него смелостта и глупостта са едно и също. А пък, когато има време и не яде, тогава спи. Вие, ваша милост панове, не бихте повярвали такова удивително нещо: ами че той веднъж спа цели четирийсет и осем часа в оръжейната и пак се прозяваше, когато го издърпаха от нара.

— Страшно ми се харесва тоя офицер — каза Заглоба, — аз винаги обичам да зная с кого имам работа.

След тия думи той се обърна към Ковалски.

— Я ела насам де, ваша милост! — извика с покровителствен тон.

— Какво има? — попита Ковалски, като обърна коня си.

— Нямаш ли водка?

— Имам.

— Давай!

— Как така „давай“?

— Защото, виждаш ли, ваша милост Ковалски, ако не беше позволено, щяха да ти заповядат да не даваш, а щом няма заповед, давай!

— Какво? — каза пан Рох смаян. — Я гледай! Какво значи това — принуда ли?

— Принуда-непринуда, разрешено ти е, тогава редно е да помогнеш на свой роднина и по-възрастен човек, който, ако се беше оженил за майката на ваша милост, можеше като нищо да ти бъде баща.

— Какъв роднина си ми ти, ваша милост!

— Има два рода Ковалски. Едни се наричат Верушови и на техния щик е изобразен козел с вдигнат заден крак, а гербът на другите Ковалски е корабът, с който техният прадядо Ковалски е дошъл в Полша по море от Англия, и те са мои роднини по баба, затова и аз имам за герб кораб.

— За Бога! Ти, ваша милост, наистина си мой роднина!

— Ами ти „Кораб“ ли си?

— „Кораб“!

— Моя кръв, кълна се в Бога! — извика Заглоба. — Добре, че се срещнахме. Защото аз всъщност пристигнах в Литва при Ковалските, и макар сега да съм в беда, а ти на кон и на свобода, с готовност бих те взел в прегръдките си, нали кръвта вода не става.

— Какво мога да направя аз, ваша милост? Заповядаха ми да те откарам в Бирже и ще те откарам… Кръвта си е кръв, но службата служба.

— Наричай ме вуйчо! — каза Заглоба.

— Ето ти водка, вуйчо! — каза пан Рох. — Това ми е разрешено.

Заглоба с готовност взе манерката и си пийна здравата. След малко по всичките му крайници започна да се разлива приятна топлина, в главата му стана светло, в ума също.

— Я слез от коня — каза той на пан Рох — и седни малко на колата да си поприказваме, че искам да ми разкажеш нещо за роднините. Аз уважавам службата, но това ти е разрешено.

Ковалски известно време не отговаряше.

— Не са ми забранили — каза той най-сетне.

И след малко вече седеше на колата при пан Заглоба или по-скоро се изтягаше върху сламата, с която беше натоварена колата.

Пан Заглоба го прегърна сърдечно.

— Как е баща ти?… Ах, да му се не види!… Забравих как се казва.

— Също Рох.

— И правилно, правилно, Рох роди Роха… Това е според писанието. И ти ще трябва да наречеш сина си Рох, та всяка крушка да има опашка. А женен ли си?

— Разбира се, че женен! Аз съм Ковалски, а това е пани Ковалска, друга не искам.

След тия думи младият офицер приближи до очите на пан Заглоба дръжката на тежката си драгунска сабя и повтори:

— Друга не искам!

— Имаш право! — каза Заглоба. — Страшно ми харесваш, Рох, сине на Рох. Войникът е поставен най-добре, когато няма друга жена, а само една; и това още ще ти кажа, че по-скоро тя ще овдовее, а не ти. Лошото е само, че с нея няма да имаш млади Роховци, защото виждам, че си умен кавалер и би било жалко, ако загине такъв род.

— Ами! — каза Ковалски. — Ние сме шестима братя.

— И все Роховци ли?

— Сякаш знаеш, вуйчо, че на всеки, ако не първото, второто му име е Рох, защото Рох е нашият незаменим патрон.

— Хайде да си пийнем още!

— Ами добре.

Заглоба отново навири манерката, но не изпи всичко, а я върна на офицера и каза:

— До дъно, до дъно!

— Жалко, че не мога да те видя! — продължи той. — Нощта е толкова тъмна, та могат да ти бръкнат в очите. Собствените си пръсти няма да познаеш. Я слушай, ваша милост Рох, накъде щеше да тръгва тая войска от Кейдани, когато заминавахме?

— Ами срещу бунтовниците.

— Само всевишният Бог знае кой е тук бунтовник: ти или те?

— Аз бунтовник? Как може? Каквото ми заповяда моят хетман, това правя.

— Но хетманът не прави това, което му заповядва негово величество кралят, защото сигурно не му е заповядал да се съюзява с шведите. Ти не предпочиташ ли да биеш шведите, отколкото да предаваш мене, твой роднина, в ръцете им?

— Може би предпочитам, но щом е заповед, трябва да се изпълнява!

— И пани Ковалска би предпочела. Познавам я аз. Между нас казано, хетманът се е разбунтувал срещу краля и отечеството. Ти не повтаряй това на никого, но си е така. И вие, които му служите, също се бунтувате.

— Това не е редно да слушам. Хетманът си има свое началство, а аз имам свое, именно хетмана, и Бог би ме наказал, ако му се противопоставям. Това е нечувано нещо!

— Прав си… Но слушай какво ще ти кажа, Рох: ако ти попаднеш в ръцете на другите бунтовници, тогава и аз ще бъда свободен, и ти няма да имаш вина, тъй като пес Hercules contra plures!^[111]… Аз не зная къде се намират ония хоронгви, но ти трябва да знаеш… И виждаш ли, ние бихме могли да завием малко към тях.

— Как така?

— Ами така умишлено да завиеш към тях, а? Вината няма да бъде твоя, ако те ни освободят. И няма да ти тежа на съвестта… А вярвай ми, страшно бреме е роднина да ти тежи на съвестта!

— Ей! Какво приказваш, вуйчо! За Бога, ще сляза от колата и ще се кача на коня си. Ти, вуйчо, ще тежиш не на моята съвест, а на хетмановата. Докато съм жив, това няма да го бъде!

— Щом няма — няма! — каза Заглоба. — Харесва ми това, че говориш откровено, при все че по-напред аз съм ти бил вуйчо, а после Радживил твой хетман. Ами знаеш ли ти, Рох, какво е това вуйчо?

— Вуйчото си е вуйчо!

— Много умно го каза, но там, където няма баща, писанието казва: ще слушаш вуйчо си. Това е един вид родителска власт и е грешно да й се противиш, Рох… Защото забележи и друго, че който се ожени, той лесно може да стане баща; но във вуйчото тече същата кръв, която е в майката. Наистина аз не съм брат на майка ти, но баба ми трябва да е била леля на твоята баба; следователно разбери, че в мене се крие авторитетът на няколко поколения, защото, щом всички на тоя свят сме смъртни, тогава властта от едни преминава върху други и нито хетманската, нито кралската може да отрича тая власт и никого не може да принуждава да й се противопостави. Което е истина, то е нещо свещено! Има ли право великият хетман или, да кажем, полевият да заповядва не вече на шляхтич и на офицер, ами на когото и да било да се нахвърля срещу баща си, срещу майка си, дядо си или срещу старата си, ослепяла баба? Отговори ми на това, Рох! Има ли право?

— Какво? — попита Ковалски със сънен глас.

— Срещу старата си ослепяла баба! — повтори пан Заглоба. — Кой би искал тогава да се жени и да ражда деца или да дочака внуци?… Отговори ми на това, Рох!

— Аз съм Ковалски, а това е пани Ковалска — казваше офицерът все по-сънливо.

— Щом искаш, нека бъде и така! — отговори Заглоба. — Дори е по-добре, че не ще имаш деца, защото тогава по-малко глупци ще върлуват по света. Нали, Рох?

Заглоба наостри ухо, но вече не чу никакъв отговор.

— Рох! Рох! — извика той тихо. Пан Рох спеше като мъртъв.

— Спиш ли?… — измърмори Заглоба. — Чакай, ще ти сваля това желязно гърне от главата, че ти е неудобно. Пелерината те души под шията, та може да получиш удар. Какъв роднина ще бъда, ако не те спасявам.

И ръцете на пан Заглоба започнаха да се движат леко около главата и шията на Ковалски. Всички в колата спяха дълбок сън, войниците също климаха на седлата, а други, които се движеха отпред, си тананикаха тихо и се взираха внимателно в пътя, защото макар да не беше дъжделиво, нощта беше много тъмна.

След някое време обаче войникът, който водеше коня току зад колата, видя в мрака пелерината и светлия шлем на офицера си. Без да спира колата, Ковалски се изхлузи от нея и кимна да му докарат жребеца.

След миг той вече беше на него.

— Пане командир, къде ще спрем на почивка? — попита вахмистърът, като се приближи до него.

Пан Рох не отговори нито дума и тръгна напред, отмина бавно войниците, които яздеха отпред, и изчезна в мрака.

Внезапно до ушите на драгуните достигна тропотът на бързо препуснатия кон.

— Командирът полетя! — говореха войниците помежду си. — Сигурно иска да види дали няма някаква кръчма наблизо. Време е вече да се даде почивка на конете!

Но ето че мина половин час, цял, два часа, а пан Ковалски, изглежда, продължаваше да се движи напред, защото никак не се виждаше. Конете се измориха много, особено впрегнатите в колата, и започнаха да се влекат бавно. Звездите гаснеха по небето.

— Я да скочи някой до командира — каза вахмистърът — и да му каже, че конете едва влачат крака, а впрегнатите съвсем спряха.

Един от войниците се понесе напред, но след един час се върна сам.

— От командира няма нито следа — каза той. — Трябва да е отишъл цяла миля напред.

Войниците започнаха да мърморят недоволно.

— На него му е добре, защото през деня се е наспал, а и сега спа в колата — пък ти, човече, се блъскай през нощта с последни сили и твои, и на коня си.

— На два-три хвърлея оттук има кръчма — каза същият войник, който беше отишъл напред — и мислех, че ще го намеря там, но къде ти!… Ослушах се дали няма да чуя кон… Нищо не се чува. Дявол знае къде се е дянал.

— Ще спрем там и толкова! — каза вахмистърът. — Конете трябва да отпочинат.

Спряха колата пред кръчмичката. Войниците слязоха от конете и едни започнаха да чукат на вратата, други отвързваха вързопите сено, които висяха зад седлата, за да понахранят конете поне от ръка.

Когато колата спря, пленниците се събудиха.

— През къде пътуваме? — попита старият пан Станкевич.

— Нощем не мога да се ориентирам — отвърна Володиовски, — особено като не минаваме през Упита.

— Но нали от Кейдани за Бирже се минава през Упита? — попита Ян Скшетуски.

— Така е. Но в Упита се намира моята хоронгва и, изглежда, че князът се страхувал тя да не се изпречи насреща, та е заповядал да се мине по друг път. Веднага зад Кейдани завихме към Далнов и Кроки, оттам навярно ще се отправим към Бейсагола и Шавле. Малко позаобикаляме, но така Упита и Поневеж ще останат надясно. По тоя път няма никакви хоронгви, защото всички, които бяха по тия места, са прибрани в Кейдани, за да бъдат под ръка.

— А пан Заглоба — каза Станислав Скшетуски — спи сладко и хърка, вместо да мисли за хитрости, както си обещаваше.

— Нека спи… Трябва да го е уморил разговорът с тоя глупав командир, пред когото твърдеше, че са роднини. Изглежда, че искаше да го привлече, но не постигна нищо. Който не е напуснал Радживил заради отечеството, той надали ще го напусне заради далечен роднина.

— Те дали са наистина роднини? — попита Оскерко.

— Те ли? Толкова са роднини, колкото аз с ваша милост — отговори Володиовски, — защото това, което пан Заглоба приказваше за еднакви гербове, и то не е вярно; аз зная много добре, че неговият герб е „В челото“.

— А къде е пан Ковалски?

— Трябва да е при хората си или в кръчмата.

— Бих искал да го помоля за разрешение да се кача на някой войнишки кон — каза Мирски, — че ми се схванаха костите.

— Едва ли ще се съгласи — отвърна Станкевич, — защото нощта е тъмна и лесно можеш да пришпориш коня и да офейкаш. Кой може да те догони!

— Ще му дам честна дума, че няма да се опитвам да бягам, освен това навярно вече ще почне да се развиделява.

— Войниче! Къде е командирът? — попита Володиовски драгуна, който стоеше наблизо.

— Кой го знае?

— Как така кой го знае? Щом ти казвам да го повикаш, повикай го.

— Ами и ние сами не знаем къде е, пане полковник — отговори драгунът. — Откак слезе от колата и тръгна напред, досега не се е върнал.

— Като се върне, кажи му, че искаме да приказваме с него.

— Слушам, пане полковник! — отговори войникът. Пленниците млъкнаха.

Само от време на време в колата се чуваше шумна прозявка; отстрани конете хрупаха сено. Войниците около колата дремеха, облегнати на седлата. Други бъбреха тихо или се хранеха кой с каквото имаше, защото се оказа, че кръчмичката беше изоставена и никой не живееше в нея.

Нощта също започна да избледнява. На източната страна тъмният фон на небето леко посивя, звездите постепенно гаснеха и светеха с плаха, трепетлива светлина. След това посивя и покривът на кръчмичката, а дърветата, които растяха край нея, започнаха да се поръбват със сребро. Конете и хората сякаш изникваха от мрака. След малко вече можеха да се различат и лицата, и жълтият цвят на наметалата. Шлемовете започнаха да отразяват утринната светлина.

Пан Володиовски разпери ръце и се протегна с широка прозявка от ухо до ухо, после погледна към заспалия пан Заглоба; изведнъж се хвърли назад и викна:

— Да го вземат дяволите! За Бога! Ваша милост панове, гледайте!

— Какво има? — започнаха да питат полковниците, като отваряха очи.

— Гледайте! Гледайте! — викаше Володиовски и сочеше с пръст заспалата фигура.

Пленниците впиха поглед накъдето им сочеше и по всички лица се отрази изумление: под наметалото и калпака на пан Заглоба пан Рох Ковалски спеше дълбок сън. А Заглоба не беше в колата.

— Офейкал! — каза Мирски смаян, като се оглеждаше на всички страни, сякаш не вярваше на собствените си очи.

— Той е голям хитрец! Взели го мътните! — възкликна Станкевич.

— Свалил шлема и жълтата пелерина от тоя глупак и офейкал на собствения му кон!

— Сякаш във водата потънал!

— Той беше заявил, че ще се измъкне с хитрост.

— Толкова и ще го видят!

— Ваша милост панове! — говореше Володиовски възбуден. — Вие още не познавате тоя човек, а аз съм готов да ви се закълна, че той ще измъкне и нас. Не зная как, кога, по какъв начин, но съм готов да се закълна!

— За Бога! Човек не може да повярва на очите си — казваше Станислав Скшетуски.

В тоя момент войниците забелязаха какво се беше случило. Между тях се вдигна шум. Един през друг тичаха към колата и блещеха очи при вида на своя командир, загърнат с наметало от камилска вълна, с калпак от кожа на рис и унесен в дълбок сън.

Вахмистърът започна да го дърпа безцеремонно.

— Пане командир! Пане командир!

— Аз съм Ковалски… А това е пани Ковалска — мърмореше пан Рох.

— Пане командир, един пленник избягал! Ковалски седна на колата и отвори очи.

— Какво?…

— Един пленник избягал, оня дебел шляхтич, който разговаряше с пан командира!

Офицерът дойде на себе си.

— Това е невъзможно! — викна той с ужасен глас. — Как така?! Какво се е случило? Как е избягал?

— С шлема и пелерината на пан командира; войниците не са го познали, нощта беше тъмна.

— Къде е конят ми? — викна Ковалски.

— Няма го. Шляхтичът е избягал именно с него.

— С моя кон?

— Тъй вярно.

Ковалски се хвана за главата.

— Господи Иисусе Христе! Царю юдейски!…

След малко викна:

— Дайте ми тук това куче, тоя негодник, който му е дал коня!

— Пане командир! Войникът не е виновен. През нощта беше толкова тъмно, че човек можеше да ти бръкне в очите, а шляхтичът взел шлема и пелерината на ваша милост. Той мина покрай мене и аз не го познах. Ако ваша милост не беше седнал в колата, той не би могъл да направи това.

— Пребийте ме! Пребийте ме! — викаше клетият офицер.

— Какво да правим, ваша милост?

— Бий го! Улови го!

— Това е невъзможно. Той е на коня на ваша милост, а това е най-добрият кон. Нашите са страшно изморени, а той избяга още при първи петли. Не ще го настигнем!

— Търси игла в копа сено! — каза Станкевич. Ковалски се обърна към арестуваните побеснял.

— Вие сте му помогнали да избяга! Аз ще ви дам!…

Тук той сви грамадните си пестници и започна да се приближава към тях.

Тогава Мирски се обади заплашително:

— Не викай, ваша милост, и внимавай, защото говориш на по-старши от тебе!

Пан Рох трепна и се изправи неволно, понеже той наистина беше нищо пред един Мирски, а и всички други арестувани го превишаваха с цяла глава по чин и значение.

Станкевич добави:

— Където са ти заповядали, ваша милост, да ни караш, карай ни, но не повишавай глас, че утре можеш да бъдеш под командването на всеки един от нас.

Пан Рох изблещи очи и мълчеше.

— Няма какво, пане Рох, ти направи глупост — каза Оскерко. — Това, дето казваш, че сме му помогнали, е вятър работа, понеже, първо, ние спяхме, както и ти, и, второ, всеки по-напред би помогнал на себе си, отколкото на другиго. Но ти, ваша милост, направи глупост! Тук никой друг не е виновен освен тебе. Аз пръв бих заповядал да те разстрелят за това, че ти, един офицер, заспа като язовец и даде възможност на пленника да избяга със собствения ти шлем и пелерина, а и на твоя собствен кон: това е нечувано нещо, което не се е случвало, откак свят светува!

— Старата лисица прати младежа за зелен хайвер! — каза Мирски.

— Господи, света Богородице! Ами че аз и сабя нямам! — викна Ковалски.

— Ами на него няма ли да му трябва сабя? — каза Станкевич, като се усмихваше. — Правилно казва пан Оскерко: глупост направи, момчето ми. Ти сигурно имаше и пистолети в кобурите?

— Имах!… — каза Ковалски замаян. Изведнъж той се хвана с две ръце за главата.

— И писмото на княза-господар до коменданта на Бирже! Какво ще правя сега, аз горкият?!… Загинал съм завинаги!… Дано ме куршум в главата…

— Това няма да ти се размине! — каза Мирски сериозно. — И как ще ни караш сега в Бирже?… Какво ще стане, ако кажеш, че ни караш като затворници, а ние, по-старши по чин, заявим, че ти трябва да бъдеш хвърлен в дранголника? На кого, мислиш, ще повярват?… Нима смяташ, че шведският командир ще ни задържи само защото пан Ковалски ще го моли за това?… По-скоро на нас ще повярва и тебе ще тикне в дупката.

— Загинах! Загинах! — стенеше Ковалски.

— Глупости! — каза Володиовски.

— Какво да правим, пане командир? — попита вахмистърът.

— Махай се, по дяволите! — викна Ковалски. — Нима зная какво да правим?… Къде да вървим?… Дано ме гръм убие!

— Карай, карай за Бирже!… Ще видиш — каза Мирски.

— Завивай обратно към Кейдани! — викна Ковалски.

— Ако не те изправят там при стената и не те разстрелят, аз таралеж да стана! — каза Оскерко. — Как ще застанеш пред лицето на хетмана! Тю! Позор те чака и куршум в главата, нищо друго!

— Защото не заслужавам друго! — викна нещастният младеж.

— Глупости, пане Рох! Само ние можем да те спасим — каза Оскерко. — Ти знаеш, че бяхме готови да отидем с хетмана на края на света и да загинем. Имахме повече заслуги и по-висок чин от тебе. Много пъти сме проливали кръвта си за отечеството и винаги сме готови да я пролеем; но хетманът измени на отечеството, предаде тая страна в ръцете на неприятеля, съюзи се с него срещу нашия милостив господар, на когото сме се заклели, че ще бъдем верни. Нима ти мислиш, че на войници като нас е лесно да откажем послушание на началството си, да постъпим противно на дисциплината, да се опълчим срещу собствения си хетман? Но който е днес с хетмана, той е против отечеството! Който е днес с хетмана, той е против величеството! Който е днес с хетмана, той е предател на краля и Жечпосполита!… Затова именно ние хвърлихме жезлите си пред краката на хетмана, така заповядваха добродетелността и чувството за дълг, вярата и честта!… Кой направи това? Нима само аз? Не! И пан Мирски, и пан Станкевич, най-добри войници, най-добродетелни хора!… Кой остана при него? — Негодниците!… А ти защо не тръгнеш по примера на по-добрите, по-умните и по-старшите от тебе. Позор ли искаш да навлечеш върху собственото си име? За предател ли да бъдеш обявен?… Размисли се добре, попитай съвестта си какво трябва да правиш: дали да останеш предател при предателя Радживил или да тръгнеш с нас, които искаме да дадем и последния си дъх на отечеството, последната си капка кръв да пролеем за него… По-добре да ни беше погълнала земята, преди да откажем обедиенция^[112] на хетмана… Но нека душите ни да не излязат от пъкъла, ако изменим на краля и отечеството заради личните интереси на Радживил!…

Изглежда, че тия думи направиха силно впечатление на пан Рох. Той изблещи очи, отвори уста и след малко каза:

— Какво искате от мене, ваша милост панове?

— Да тръгнеш с нас и заедно да отидем при витебския воевода, който ще стои на страната на отечеството.

— Добре, но аз имам заповед да ви откарам в Бирже.

— Иди се разбери с него! — каза Мирски.

— Но ние искаме именно да не изпълниш заповедта!… Да напуснеш хетмана и да тръгнеш с нас, разбери това! — каза Оскерко, загубил вече търпение.

— Приказвайте си, каквото искате, ваша милост панове, но от това няма да излезе нищо… Аз съм войник! Какво бих струвал, ако напусна хетмана. Аз нямам право да мисля — той мисли, нямам своя воля, а изпълнявам неговата. Ако той сгреши, ще отговаря и за себе си, и за мене. А моят кучешки дълг е да го слушам!… Аз съм прост човек и каквото не направя с ръка, не ще го сторя и с глава… Зная само това, че съм длъжен да слушам, и толкоз.

— Тогава прави, каквото щеш! — викна Мирски.

— Това е вече мой грях — продължи Рох, — че заповядах да се връщаме в Кейдани, понеже са ми наредили да вървя за Бирже… Но аз съвсем оглупях по вина на тоя шляхтич, който, макар и мой роднина, ми направи такова нещо, което и чужд не би сторил… Да не ми беше роднина — но е роднина? Как не го беше страх от Бога, дето ми взе и коня, лиши ме от благоволението на княза и ми навлече наказание на главата. И това ми било роднина! А вие, ваша милост панове, ще отидете в Бирже, па после да става каквото ще!

— Не си струва приказката, пане Оскерко — каза Володиовски.

— Завивайте към Бирже, кучета! — викна Ковалски на драгуните.

И отново завиха към Бирже. Пан Рох заповяда на един от драгуните да седне в колата, а сам той възседна коня му, яздеше до самите затворници и още някое време повтаряше:

— Роднина, а да ми направи такова нещо!

Като чуваха това, арестуваните, макар и несигурни за съдбата си и силно разтревожени, не можеха да задържат смеха си и накрай пан Володиовски каза:

— Утеши се, ваша милост Ковалски, защото той е пращал за зелен хайвер не само такива като тебе… Той надмина по хитрост самия Хмелницки и никой не може да му съперничи в дяволиите.

Ковалски не отговори нищо, само се отдалечи малко от колата, тъй като се страхуваше от подигравките. Впрочем той се срамуваше и от затворниците, и от собствените си войници и така беше угрижен, че на човек му беше чак жално да го гледа.

В това време полковниците разговаряха за пан Заглоба и за майсторското му бягство.

— Това е наистина удивително — казваше пан Володиовски, — че няма на света такива положения, от които тоя човек да не успее да се измъкне. Там, където не му помогне храбростта и силата, отървава се с хитрост. Другите загубват ума и дума, когато над главата им се надвеси смърт, или се поверяват на Бога и чакат какво ще стане; а при него веднага главата започва да работи и винаги ще измисли нещо. При нужда той бива храбър като Ахил, но предпочита да следва примера на Одисей.

— Аз не бих искал да го пазя, дори да е вързан с вериги — каза Станкевич, — защото кой ти гледа, че ще избяга, ами отгоре на това ще изложи човека на смях и подигравки.

— И какво още! — каза пан Михал. — Сега той ще се надсмива на Ковалски до края на живота си, а да те пази Бог да не му попаднеш на езика, че по-остър от него няма в цялата Жечпосполита… А когато започне да украсява нещата, какъвто му е обичаят, тогава хората се пръскат от смях…

— Но при нужда, казваш, ваша милост, че умее да върти и сабя? — попита Станкевич.

— И как още! Нали той съсече Бурлай при Збараж пред очите на цялата войска!

— Той ни оказа голяма услуга с бягството си — каза Оскерко, — защото е задигнал хетманските писма, а кой знае какво е било писано там срещу нас… Аз не вярвам, че шведският командир в Бирже ще послуша нас, а не Ковалски. Това не може да стане, понеже ние ще пристигнем там като арестанти, а той като началник на конвоя… Сигурно е обаче, че не ще знаят какво да правят с нас. Във всеки случай няма да ни отсекат главите, а това е най-важното.

— Аз само така говорех — отвърна Мирски, — за да смутя окончателно Ковалски… Но това, което казваш, ваша милост, че няма да ни отсекат главите, то не е голяма утеха. Всичко така се нарежда, че е по-добре да не сме живи, защото вече явно се вижда, че сега ще избухне още една война, и то вътрешна, а това ще бъде окончателна гибел. Защо аз, старият, ще трябва да гледам тия неща?

— Или аз, който помня други времена! — каза Станкевич.

— Това не бива да говорите, ваша милост панове; Божието милосърдие е по-голямо от човешката злоба и възможно е неговата всемогъща ръка да ни извади от бездната точно тогава, когато най-малко се надяваме.

— Свещена истина, ваша милост — каза Ян Скшетуски. — И на нас, хората изпод знамената на покойния княз Йереми, е тежко да живеем сега, тъй като сме свикнали на победи, а и още искаме да послужим на отечеството, стига Бог да даде най-сетне не изменник, а вожд, но такъв, на когото човек да може да повярва с цялото си сърце и цялата душа.

— О, това е така, така е! — каза пан Володиовски. — Човек би се бил и денем, и нощем.

— И да ви кажа, ваша милост панове, че това е най-голямата беда — рече Мирски, — защото всеки от нас сякаш блуждае в тъмнина и се пита какво да прави… и несигурността го души като кошмар. Не зная как е с вас, но мене ме разкъсва и друга тревога… Като помисля, че аз хвърлих жезъла си в краката на хетмана и станах причина за съпротивата и бунта, последните ми бели косми на главата настръхват от страх. Да, така е!… Но какво можеше да се направи при явната измяна? Честити са ония, които не са се нуждаели да си задават такива въпроси и да търсят респонс^[113] в душата си!

— Вожд, вожд ни дай, милостиви Боже! — казваше Станкевич и вдигаше очи към небето.

— Разправят, че витебският воевода бил извънредно благороден човек? — питаше Станислав Скшетуски.

— Така е! — отвърна Мирски. — Но той не е нито велик хетман, нито полеви хетман и докато негово величество кралят не му даде такъв чин, може да действа само по своя инициатива. Едно е вярно, че той няма да отиде нито при шведите, нито някъде другаде.

— Полевият хетман, пан Гошевски, се намира в плен у Радживил.

— Защото е благороден човек — отвърна Оскерко. — Когато тая вест стигна до мене, аз се разтревожих страшно и веднага предчувствах нещо лошо.

Пан Михал се замисли и след малко рече:

— Веднъж бях във Варшава и отидох в кралския замък, а нашият милостив господар, който обича войниците и ме беше похвалил след берестечката битка, веднага ме позна и ме покани на обед. На тоя обед видях и пан Чарнецки, защото всъщност това пиршество беше в негова чест. Тогава негово величество кралят доби настроение и започна да прегръща пан Чарнецки, а накрай каза: „Дори да дойдат такива времена, че да ме напуснат всички, ти ще ми останеш верен!“ Със собствените си уши чух тия думи, изречени сякаш с пророчески дух. От вълнение пан Чарнецки почти не можеше да говори, само повтаряше: „До последния си дъх! До последния си дъх!“ И тогава негово величество кралят заплака…

— Кой знае дали тия думи не са били пророчески, защото времената на бедствията вече дойдоха! — каза Мирски.

— Пан Чарнецки е голям воин! — отвърна Станкевич. — В цяла Жечпосполита няма вече уста, която да не повтаря името му.

— Разправят — казваше Скшетуски, — че татарите, които помагат на пан Ревера Потоцки срещу Хмелницки, така са обикнали пан Чарнецки, та не искат да отиват там, където него го няма.

— Това е истина — каза Оскерко. — Аз чувах, когато го казваха пред княза хетман в Кейдани; тогава всички страшно хвалехме пан Чарнецки, но това не беше по вкуса на княза, та той се намръщи и рече: „Той е кралски интендант, но при мене би могъл да бъде подстароста в Тикочин.“

— Изглежда, че invidia^[114] го е вече ядяла.

— То се знае, че престъплението не може да понася светлината на добродетелта.

Така разговаряха арестуваните полковници, после разговорът отново премина върху пан Заглоба. Пан Михал Володиовски гарантираше, че могат да очакват помощ от него, понеже той не е такъв човек, който да изоставя приятелите си в нещастие.

— Уверен съм — казваше, — че той е избягал в Упита, където ще намери моите хора, ако още не са разбити или не са откарани насила в Кейдани. С тях ще тръгне на помощ, освен ако те откажат, което не очаквам, защото повечето от хората в хоронгвата са лауданци и ме обичат.

— Но те са и някогашни подчинени на Радживиловци — забеляза Мирски.

— Вярно, но като узнаят, че той е предал Литва на шведите, арестувал е полевия хетман, рицаря пан Юдицки, ваши милости и мене, това ще откъсне сърцата им от Радживил. Те са почтени шляхтичи, а пан Заглоба няма да забрави нищо, за да очерни хетмана; това той може да направи по-добре, отколкото всеки от нас.

— О! — каза Станислав Скшетуски. — Дотогава ние вече ще стигнем в Бирже.

— Това е невъзможно, защото ние заобикаляме, за да избегнем Упита, а от Упита пътят е прав като стрела. Дори да тръгнат ден, па и два по-късно, пак могат да стигнат преди нас в Бирже и да пресекат пътя ни. Та ние едва сега пристигаме в Шавле, а оттам ще завием към Бирже, но трябва да знаете, че от Упита до Бирже е по-близо, отколкото от Шавле до Бирже.

— Вярно, че е по-близо и пътят е по-хубав, защото е утъпкан! — каза Мирски.

— Ето, виждате ли. А ние още не сме в Шавле.

Едва надвечер видяха възвишението Салтувес-Калнас, в подножието на което бе разположен Шавле. По пътя забелязаха, че из всички села и градчета, през които минаваха, вече цареше безпокойство. Изглежда, че вестта за преминаването на хетмана към шведите се бе разнесла по цялата Жмудж. Тук-таме питаха войниците дали е вярно, че страната ще бъде заета от шведите; тук-таме виждаха тълпи от селяни, които напускаха селата с жените, децата и имуществото си и навлизаха навътре в горите, с които беше покрита обилно цялата страна. На места държането на селяните беше едва ли не заплашително, защото, изглежда, вземаха драгуните за шведи. По шляхтишките селища ги питаха направо какви са и къде отиват, а когато Ковалски вместо отговор им заповядваше да се дръпнат от пътя му, стигаше се до такива разправии и заплахи, че само насочените за стрелба мускети отваряха място за преминаване.

Големият път от Ковно през Шавле за Митава беше задръстен от коли и каляски, в които пътуваха шляхтишки жени и деца, за да потърсят убежище от войната в курландските си имения. В самото Шавле, което беше кралска собственост, нямаше никакви частни хетмански или кралски хоронгви; тук обаче арестуваните полковници видяха за пръв път шведска част, съставена от двайсет и пет райтари, която беше излязла от Бирже като разезд. Тълпи от евреи и граждани зяпаха на пазарния площад към непознатите хора, а и полковниците ги гледаха с любопитство, особено пан Володиовски, който досега не беше виждал шведи; и той ги обгръщаше алчно с лакоми очи, както вълк гледа стадо овце, и мърдаше мустачките си.

Пан Ковалски влезе във връзка с шведския офицер, съобщи му кой е, къде отива, кого кара и поиска офицерът да присъедини хората си към неговите драгуни за по-голяма безопасност при пътуването. Но офицерът отговори, че има заповед да навлезе колкото е възможно по-навътре в страната, за да провери нейното положение, поради което не може да се връща в Бирже; увери го обаче, че пътят е навсякъде безопасен, защото малки части, изпратени от Бирже, прекосяват страната по всички посоки, а някои са пратени чак до Кейдани. Поради това, след като починаха добре чак до полунощ и нахраниха уморените коне, пан Рох с хората си и със затворниците тръгна по-нататък на път, като от Шавле възви на изток през Йоханишкеле и Посвол към Бирже, за да излезе на правия път от Упита и Поневеж.

— Ако пан Заглоба ни дойде на помощ — каза Володиовски на разсъмване, — на тоя път ще му е най-лесно да ни пресрещне, защото вече е могъл да стигне тук от Упита.

— Може би той дебне някъде там! — каза Станислав Скшетуски.

— Докато не бях видял шведите, имах надежда — отговори Станкевич, — но сега вече ми се струва, че няма за нас спасение…

— Заглоба да му мисли как да ги избегне или измами, а той ще успее да стори това.

— Само че не познава страната…

— Но лауданците я познават, защото чак в Рига карат кълчища, дъбови дъги за бъчви и катран, а в моята хоронгва е пълно с лауданци.

— Шведите трябва вече да са заели всички градчета около Бирже.

— Прекрасни войници бяха тия, които видяхме в Шавле, няма какво — казваше малкият рицар. — Всички един ръст!… А забелязахте ли какви охранени коне имат?

— Това са инфлантски коне, извънредно силни — каза Мирски. — И нашите хусарски и бронирани части търсят инфлантски коне, защото нашите са дребни.

— Приказвай ми, ваша милост, за шведската пехота! — намеси се Станкевич. — Конницата, макар да изглежда великолепна, не е особено добра. Случвало се е наша хоронгва, особено бронирана, като връхлети върху тия райтари, те да не издържат, докато прочетеш „Отче наш“.

— Вие, ваша милост панове, вече сте ги опитали в миналото — отговори малкият рицар, — а аз трябва само да си преглъщам слюнките. Казвам ви, че щом ги видях сега в Шавле, с тия им жълти бради като къдели, чак мравки започнаха да пъплят по пръстите ми. Ей, как ми се иска да се развъртя, а то седи, човече, на колата и умирай!…

Полковниците замлъкнаха, но изглежда, че не само пан Володиовски гореше от такива приятелски чувства към шведите, тъй като скоро до ушите на арестуваните достигна следният разговор на драгуните, които бяха обградили колата:

— Видяхте ли тия погански кучета? — казваше един войник. — Щяхме да се бием с тях, а сега ще им чистим конете…

— Триста мълнии да ги треснат! — измърмори втори драгун.

— Тихо там! Шведът ще те учи на ум в конюшнята с метла по главата!

— Или аз него.

— Ей, че си глупак! Какви по-големи от тебе искаха да се вдигнат срещу него, ама ето какво стана!

— Най-големите си рицари им откарваме като на вълка в устата. Ще има да ги изтезават, кучета такива.

— С такава свиня без евреин не можеш да разговаряш. Затова и командирът веднага трябваше да изпрати в Шавле за евреин.

— Чумата да ги изтръшка!

Тук първият войник снижи малко глас и попита:

— Разправят, че всички по-добри войници искат да не служат с тях против нашия крал?

— То се знае! Нима не видя унгарците и как хетманът ни тръгна с войската срещу тия, които са против? Не се знае още какво ще стане. Ами че мнозина и от нашите драгуни се присъединиха към унгарците; за тях разправят, че всички ще бъдат разстреляни.

— Ето им наградата за вярната служба!

— По дяволите такава работа!

— Еврейска служба!…

— Спри — чу се внезапно гласът на пан Рох, който яздеше отпред.

— Дано ти спре залъкът в гърлото! — измърмори глас край колата.

— Какво става? — питаха се войниците един друг.

— Спри! — прозвуча повторна команда.

Колата спря. Войниците задържаха конете. Денят беше хубав, светъл. Слънцето бе вече изгряло и напред по пътя се виждаше облак прах, сякаш отсреща идеха стада или войска.

Скоро всред праха започна да се святка, като че ли някой сипеше искри в тоя облак и светлинките блестяха все по-ясно като запалени свещи, обкръжени от пушек.

— Копия лъщят! — извика пан Володиовски.

— Войска иде.

— Навярно някаква шведска част.

— У тях само пехотата има копия, а там прахът се движи много бързо. Това е конница, това са наши!

— Наши, наши! — повториха драгуните.

— Строй се! — прозвуча гласът на пан Рох. Драгуните обградиха колата в кръг. Очите на пан Володиовски пламтяха.

— Това са моите лауданци със Заглоба! Друго е невъзможно!

Само неколкостотин крачки вече деляха приближаващите се от колата и разстоянието намаляваше всеки миг, защото отсрещната войска идеше в тръс. Най-сетне от облака прах се показа голяма военна част, строена в добър ред, сякаш за атака. След миг бяха още по-близо. В първата редица, малко откъм дясно, под бунчук се движеше някакъв едър мъж с жезъл в ръка. Щом го видя, пан Володиовски викна:

— Това е пан Заглоба! За Бога, пан Заглоба! Усмивка освети лицето на Ян Скшетуски.

— Той е, никой друг — каза, — и под бунчук! Вече се е обявил за хетман. По тая занесеност ще го позная навсякъде… Този човек ще умре такъв, какъвто се е родил.

— Да му даде Бог здраве! — каза Оскерко. След това сложи ръце около устата си и започна да вика: — Ваша милост Ковалски! Роднината ти идва на гости!

Но пан Рох не чуваше, защото тъкмо в тоя момент подреждаше драгуните си. И трябва да му се признае, че макар да имаше само шепа хора, а срещу него връхлиташе цяла хоронгва, той не се смути и не загуби смелост. Изведе драгуните си в две редици пред колата, а в това време противниците му започнаха да го обкръжават по татарски в полумесец от двете страни. Но изглежда, че искаха най-напред да преговарят, защото започнаха да размахват знаме и да викат:

— Стой! Стой!

— Напред! В тръс! — викна пан Рох.

— Предай се! — викаха от пътя.

— Огън! — изкомандва Ковалски в отговор. Настана тихо мълчание: нито един драгун не стреля. Пан Рох също онемя за миг; после се хвърли като бесен срещу собствените си драгуни!

— Огън, кучета! — изрева той със страшен глас и с един пестник свали най-близкия войник от коня.

Другите започнаха да отстъпват пред яростта му, но никой не послуша командата. Внезапно те се пръснаха за миг като уплашено ято яребици.

— Все пак аз бих заповядал тия войници да бъдат разстреляни! — измърмори Мирски.

В това време Ковалски, като виждаше, че собствените му хора са го напуснали, обърна коня си към нападателите.

— Тук ще се мре! — извика той със страшен глас. И като мълния скочи към тях.

Но докато премине половината път, от редовете на Заглоба изгърмяха с широкогърла пушка; едрите сачми зашумяха по пътя, конят на пан Рох заби ноздри в праха, падна и притисна ездача.

В същия миг един войник от хоронгвата на пан Володиовски излезе светкавично напред и хвана за врата офицера, който се надигаше от земята.

— Това е Юзва Бутрим! — извика Володиовски. — Юзва Безноги!

Пан Рох хвана на свой ред Юзва за полата на дрехата му и полата остана в ръката му; след това започнаха да се борят като два счепкани ястреба, защото и двамата бяха надарени с огромна сила. Стремето на Бутрим се скъса и той падна на земята и се преобърна, но не пусна пан Рох и двамата образуваха нещо като топка, която се въргаляше по пътя.

Дотърчаха и други. Двайсетина ръце хванаха пан Ковалски, който се мяташе и дърпаше като мечка в клопка; отхвърляше хората като глиган псетата, ставаше отново и не се предаваше. Искаше да загине, но наоколо чуваше десетки гласове, които повтаряха: „Жив да го хванем! Жив!“

Най-сетне силите му го напуснаха и той загуби съзнание.

В това време пан Заглоба беше вече при колата или по-право на колата и грабеше в прегръдките си двамата Скшетуски, малкия рицар, пан Мирски, пан Станкевич и Оскерко и викаше със задъхан глас:

— Ха! И Заглоба свърши някаква работа! Ще му режем от бяс сега на Радживил! Ваша милост панове, свободни сме и имаме хора! Тръгваме веднага да му опустошаваме имотите! Е, какво?! Не ми ли успя номерът?… Ако не по тоя начин, по друг щях да се измъкна, а и вас също!… Така ме секна, че не мога дъх да си поема! Към имотите на Радживил, ваша милост панове, към радживиловските имоти! Вие още не знаете за него всичко, което зная аз!…

По-нататъшните му изблици бяха прекъснати от лауданците, които долитаха един през друг да поздравят полковника си. Бутрими, Гошчевичи, Димни, Домашевичи, Стакяни, Гащовти се притискаха около колата, а мощните им гърла ревяха непрекъснато:

— Vivat! Vivat!

— Ваша милост панове — каза малкият рицар, когато гълчавата поутихна, — най-мили другари! Благодаря ви за чувствата!… Страшно нещо е, че трябва да отказваме послушание на хетмана и да вдигаме ръка срещу него, но когато предателството е явно, не можем да постъпим другояче! Ние няма да изменим на отечеството и на милостивия ни господар… Vivat Joannes Casimirus rex!…

— Vivat Joannes Casimirus rex!… — повториха триста гласа.

— Да нападнем радживиловските имоти! — викаше Заглоба. — Да му изпразним складовете и избите!

— Дайте ни коне! — извика малкият рицар. Изтичаха за коне.

А Заглоба каза:

— Пане Михале! Предвождах тия хора вместо тебе и с готовност признавам, че са храбреци… Но сега си вече свободен и предавам властта в ръцете ти.

— Поеми командването ти, ваша милост, като най-старши по чин — каза пан Михал на Мирски.

— Дума да не става! Не е моя работа! — отговори старият полковник.

— Тогава негова милост пан Станкевич…

— Аз си имам своя хоронгва и чужда няма да взема! Остани си ти командир, ваша милост; церемониалът е слама, удовлетворението е овесът! Ти познаваш хората, хората — тебе и най-добре ще воюват при тебе.

— Послушай ги, Михале, пък и то не е кой знае какъв лаком къс! — каза Ян Скшетуски.

— Нека бъде така.

Като каза това, пан Михал взе жезъла от ръцете на Заглоба, строи мигновено хоронгвата за поход и тръгна начело заедно с другарите си.

— А къде ще отидем? — попита Заглоба.

— Да ви кажа истината, ваша милост панове, аз самият не зная, защото още не съм помислил по това — отвърна пан Михал.

— Струва си да се посъветваме какво трябва да правим — каза Мирски — и трябва незабавно да пристъпим към съвещанието. Но най-напред позволете ми от името на всички да изкажа благодарност на негова милост пан Заглоба, че не ни забрави и така сполучливо ни спаси in rebus angustis^[115].

— Е, какво? — каза Заглоба гордо, като вдигна глава и засука мустак. — Без мене щяхте да бъдете в Бирже!… Справедливостта налага да се признае, че ако друг не успее да измисли нещо, Заглоба ще го измисли… Пане Михале, в колко по-лоши положения сме попадали, а? Помниш ли как те спасих, когато бягахме с Еленка от татарите?

Пан Михал би могъл да му отговори, че тогава той беше спасявал пан Заглоба, а не обратно, но замълча и само започна да си мърда мустачките. А старият шляхтич продължи:

— Няма защо да ми благодарите, защото каквото беше днес с вас, утре може да се случи на мене и вие сигурно няма да ме изоставите при нужда. Толкова съм радостен, че ви виждам свободни, сякаш съм спечелил най-голяма победа. Вижда се, че още не ми е остаряла прекалено много нито главата, нито ръката.

— Ти веднага ли отиде в Упита, ваша милост? — попита пан Михал.

— А къде трябваше да отида? В Кейдани ли? Да се мушкам в гърлото на вълка? Разбира се, че в Упита, и можете да ми вярвате, че не жалех коня, а добър беше звярът му! Вчера сутринта вече бях в Упита, а на пладне тръгнахме за Бирже, по посоката, където смятах, че ще ви срещна.

— Но как моите хора ти повярваха така изведнъж? — казваше пан Михал. — Нали те не те познаваха, с изключение на двама или трима, които те бяха видели при мене.

— Право да си кажа, аз нямах никакви трудности с тях, първо, защото пръстенът ти беше у мене, и, второ, хората ти току-що бяха узнали за арестуването ви и за измяната на хетмана. Заварих при тях делегации от хоронгвите на пан Мирски и на пан Станкевич, които предлагаха да се обединят всички в едно срещу предателя хетман. И когато им съобщих, че ви карат в Бирже, все едно, че мушнах тояга в мравуняк. Конете бяха на паша, веднага пратиха слуги да ги докарат и по пладне вече тръгнахме на път. Разбира се, командването поех аз, тъй като имах право на това.

— А откъде взе бунчук, отче? — попита Ян Скшетуски. — Отдалеко помислихме, че това е хетманът.

— Какво? Разбира се, че не съм изглеждал по-лошо! Откъде взех бунчука ли? Ами заедно с делегациите от противопоставилите се хоронгви беше пристигнал и пан Шчит със заповед от хетмана лауданците да отидат в Кейдани; та той носеше бунчук за по-голяма внушителност на заповедта. Аз заповядах да го арестуват веднага, а бунчука да носят над мене, та да излъжем шведите при среща.

— За Бога, колко умно е обмислил всичко! — възкликна Оскерко.

— Като Соломон! — добави Станкевич.

Пан Заглоба растеше като подквасено тесто.

— Сега да помислим какво трябва да правим — каза той най-после. — Ако поискате да ме послушате търпеливо, ще кажа какво намислих по пътя. Преди всичко не съветвам да започваме война с Радживил, и то по две причини: първо, без да се обиждате, защото той е щука, а ние рибки костури. По-добре е за костурите никога да не се обръщат с глава към щуката, че може лесно да ги глътне, а с опашката, тогава острите перки ги пазят. А него час по-скоро дяволът да го пече на ръжен и да го полива със смола, че да не прегори.

— И второ? — попита Мирски.

— Второ — отговори Заглоба, — че ако по някакъв casus^[116] попаднем в ръцете му, така ще ни нареди, та всички свраки в Литва ще има за какво да грачат… Вижте, ваша милост панове, какво е писано в писмото, което Ковалски носеше за шведския комендант в Бирже, и опознайте пана вилненски воевода, ако не сте го опознали досега!

При тия думи Заглоба откопча жупана си, извади от пазвата си писмото и го подаде на Мирски.

— О, на немски или на шведски? — отговори старият полковник. — Кой от вас може да прочете това писмо?

Оказа се, че само пан Станислав Скшетуски знаеше малко немски, понеже често беше пътувал от къщи до Торун, но и той не можеше да прочете писаното.

— Тогава аз ще ви разправя съдържанието му — каза Заглоба. — Когато в Упита войниците пратиха за конете от ливадата, имаше малко време, та заповядах да ми докарат за брадата един евреин, за когото всички разправяха, че бил страшно умен, и той, като му сложих сабята на врата, expedite^[117] прочете всичко написано и ми го преведе. Та пан хетманът поръчва на коменданта на Бирже и за доброто на негово величество шведския крал му заповяда, след като изпрати обратно конвоя, да разстреля всички ни, без изключение, но така, че да не се чуе никъде.

Полковниците чак почнаха да пляскат с ръце, с изключение само на Мирски, който поклати глава и каза:

— И на мене, дето го познавам, беше странно това и не можеше да се помести в главата ми, че ни пуска живи от Кейдани. Навярно е имало някакви причини, които ние не знаем, но поради които сам не е могъл да ни осъди на смърт.

— Навярно е мислел за общественото мнение?

— Може би.

— Все пак страшно упорит е тоя човек! — каза малкият рицар. — Защото, без да се хваля, неотдавна заедно с Ганхоф му спасих живота.

— А пък аз служих при неговия баща, а после при него вече цели трийсет и пет години! — каза Станкевич.

— Страшен човек! — добави Станислав Скшетуски.

— Затова по-добре е да не влизаш в устата на такъв — каза Заглоба. — Да го вземат дяволите. Нека избягваме сражения с него, но имотите му, които се случат по пътя ни, да опустошаваме до шушка. Да вървим при витебския воевода, та да имаме някаква закрила, някакъв господар зад себе си, а по пътя ще вземаме каквото ни падне от хранителните му складове, от конюшните, оборите, хамбарите, избите. Иде ми да заскачам от радост и съвсем сигурно е, че не ще дам на никого да ме изпревари в тая работа. Колкото пари ни се удаде да вземем от именията му, също ще ги прибираме. Колкото по-шумно и по-добре снабдени отидем при витебския воевода, толкова по-добре ще бъдем приети от него.

— Той и без това ще ни приеме сърдечно — отвърна Оскерко. — Но съветът да отидем при него е добър и сега никой не ще измисли по-добър.

— Всички ще дадат гласа си за това — добави Станкевич.

— Разбира се! — каза пан Михал. — И така, при витебския воевода! Дано той бъде оня вожд, за когото сме молили Бога.

— Амин! — казаха другите.

И пътуваха някое време в мълчание, докато най-сетне пан Михал започна да се върти на седлото.

— Ами да бяхме така някъде по пътя поначесали шведите? — попита той най-сетне, обърнал очи към другарите си.

— Моят съвет е: ако падне случай, защо не? — отвърна Станкевич. — Радживил сигурно е уверявал шведите, че цяла Литва държи в ръката си и че всички с готовност ще напуснат Ян Казимеж; нека покажем, че това не е вярно.

— Наистина! — каза Мирски. — Ако някакъв отряд излезе на пътя ни, ще минем през коремите им. Съгласен съм също така да не тръгваме срещу самия княз, защото няма да удържим против него. Той е голям военачалник! Но като избягваме боя, струва си да се повъртим няколко дни около Кейдани.

— За да му опустошим имотите ли? — попита Заглоба.

— Не за това! Ами за да съберем повече хора. Моята хоронгва и хоронгвата на пан Станкевич ще дойдат при нас. Но ако са вече разбити, което е възможно, и тогава хората ще прииждат при нас поединично. Не е изключено и шляхтичи да надойдат. Ще отидем при пан Сапеха с по-голяма сила и с нея той по-лесно ще може да започне нещо.

Сметката наистина беше добра и като пръв пример можеха да послужат драгуните на пан Рох, които, с изключение на него самия, без колебание всички преминаха към пан Михал. Такива можеха да се намерят мнозина в редовете на Радживил. При това можеше да се предполага, че първият удар срещу шведите ще предизвика общо въстание в страната.

Затова пан Володиовски реши да тръгне през нощта към Поневеж, да вземе колкото може още лаудански шляхтичи от околностите на Упита и оттам да навлезе в роговските дебри, където смяташе, че ще се подслоняват остатъците от разбитите непокорни хоронгви. Между това той спря на почивка при реката Лавеча, та хората и конете да наберат сили.

Там стояха до нощта и наблюдаваха от гъстия лещак широкия път, по който се нижеха нови и нови групи селяни, побягнали към гората поради очакваното нахлуване на шведите.

Изпращаните на пътя войници докарваха от време на време отделни селяни, за да ги разпитват за шведите, но от тях не можеше да се научи много нещо.

Селяните бяха слисани и всеки поотделно твърдеше, че шведите са много близо, но никой не можеше да даде точни обяснения.

Когато се стъмни напълно, пан Володиовски заповяда на хората си да възседнат конете, но преди да тръгнат, до ушите на всички достигна доста ясен камбанен звън.

— Какво е това? — попита Заглоба. — Да звънят за вечерня е много късно!

Пан Володиовски слуша внимателно някое време.

— Бият тревога! — каза той.

След това тръгна бързо покрай колоната.

— Не знае ли някой кое е това село или градче, откъдето се чува звънът? — питаше той.

— Клевани, пане полковник! — отговори един Гошчевич, — ние караме там поташ^[118].

— Чувате ли камбаните?

— Чувам! Това е нещо необикновено!

Пан Михал кимна на тръбача и веднага тихият глас на тръбата прозвуча всред тъмните храсталаци. Хоронгвата тръгна напред.

Очите на всички бяха впити в посоката, откъдето долиташе все по-силен камбанен звън; не гледаха напразно, тъй като скоро на хоризонта блесна червена светлина, която се увеличаваше с всяка минута.

— Пожар! — зашепнаха в редовете. Пан Михал се наведе към Скшетуски.

— Шведи! — каза той.

— Ще ги опитаме! — отвърна пан Ян.

— Учудва ме само това, че палят.

— Или шляхтичът е бил принуден да окаже съпротива, или селяните са се надигнали, ако са им нападнали черквата.

— Ще видим! — каза пан Михал. И отдъхна самодоволно.

Внезапно пан Заглоба се приближи до него.

— Пане Михале!

— Какво има?

— Виждам вече, че ти замириса на шведско месо. Сигурно ще има битка, нали?

— Ако даде Бог! Ако даде Бог!

— А кой ще пази пленника?

— Какъв пленник?

— То се знае, че не аз, ами Ковалски. Виждаш ли, пане Михале. Извънредно важно е той да не избяга. Имай предвид, че хетманът не знае нищо за това, което се случи, и няма да узнае от никого, ако не му съобщи Ковалски. Затова трябва да възложим пазенето му на много сигурни хора, че инак през време на битката може лесно да офейка, па току-виж, че ни изиграл някой номер.

— Той е толкова способен за номера, колкото колата, на която седи. Но ти, ваша милост, имаш право, че трябва да оставим някого при него. Не желаеш ли, ваша милост, ти да го имаш под око през това време?

— Хм! Жал ми е за битката!… Вярно е, че нощем при огън не виждам почти нищо. Ако предстоеше да се бием денем, никога нямаше да ме убедиш на такова нещо… Но щом publicum bonum^[119] изисква това, нека бъде така!

— Добре. Ще ти оставя, ваша милост, петима души в помощ, а ако се опита да бяга, теглете му куршума.

— Не бой се, ще го омачкам в пръстите си като восък!… Но там пожарът става все по-голям. Къде да се спра с Ковалски?

— Където искаш, ваша милост. Сега нямам време! — каза пан Михал.

И яхна коня напред.

Пожарът се разливаше все по-широко. Вятър лъхна откъм огъня и заедно с гласа на камбаните донесе ехото от гърмежи.

— Тръс! — изкомандва пан Володиовски.

Осемнайсета глава

Щом наближиха селото, забавиха крачка, пред себе си видяха широка улица, така осветена от пламъци, че игла можеше да се намери по нея, тъй като от двете страни горяха няколко къщи, а други постепенно се подпалваха от тях, защото вятърът беше доста силен и отнасяше по съседните покриви искри, цели снопчета искри, подобни на огнени птици. На улицата пламъците осветяваха по-големи и по-малки групички от хора, които се движеха бързо в разни посоки. Човешката гълчава се смесваше със звъна на камбаните на скритата между дърветата черква, с рева на добитък, с лая на кучета и с редките пушечни изстрели.

Когато се приближиха още повече, войниците на пан Володиовски съзряха райтари с кръгли шапки, които обаче не бяха много. Някои се биеха с групи селяни, въоръжени с тояги и вили, като стреляха срещу тях с пистолети и ги изтласкваха зад къщите, към градините, други изкарваха с рапири на пътя волове, крави и овце. Трети едва можеха да се различат всред цели кълба от перушина и се бяха изпонавесили с домашни птици, които още размахваха криле в предсмъртни потръпвания. Двайсетина от тях държаха коне, всеки по два или три, които бяха на другарите им, заети с ограбването на къщите.

Пътят към селото слизаше по лек наклон, през брезова горичка, така че лауданците, без да бъдат видени, сякаш гледаха някаква картина, която представяше вражеско нахлуване в село, осветена от пожар, в чиито блясъци можеха подробно да се различат чуждите войници, селяните, жените, влачени от райтарите, и безредните купища мъже, които се мъчеха да се отбраняват. Всичко това се движеше извънредно бързо, като някакви кукли, крещеше, проклинаше, плачеше.

Пожарът над селото се тресеше с буйни вълнисти пламъци и фучеше все по-страхотно.

Като се приближи с хоронгвата си по широко отворената бариера, пан Володиовски заповяда да се движат по-бавно. Той можеше да атакува и с един замах да смачка нападателите, които не очакваха никаква изненада; но малкият рицар реши да „опита шведите“ в открит бой, затова нарочно постъпваше така, че да бъде забелязан.

И наистина няколко райтари при портата забелязаха приближаващата се хоронгва. Един от тях се затече при офицера, който стоеше с гола рапира насред пътя между по-голяма група конници, и започна да му говори, като сочеше с ръка натам, откъдето пан Володиовски се спускаше с хората си. Офицерът заслони очите си с ръка и гледа известно време, после кимна и веднага между разните човешки и животински ревове прозвуча силен звук от тръба.

Сега нашите рицари можеха да се удивляват на опитността на шведския войник: веднага щом се разнесоха първите звуци, едни от райтарите започнаха да изскачат бързо от къщите, другите захвърляха ограбените вещи, воловете, овцете и се затекоха към конете си.

В миг те се строиха в стегната редица, при вида на която сърцето на малкия рицар се изпълни с възхищение — толкова подбрани бяха всички тия войници. Те бяха едри и силни, облечени с кафтани, с кожени колани през рамо, с еднакви черни шапки с извита нагоре периферия от лявата страна; всички имаха еднакви дорести коне и стояха като стена, с рапири в ръка, вторачени зорко, но спокойно в пътя.

Офицерът им излезе с един тръбач от редицата — изглежда, че искаше да попита какви са тия хора, които се приближават толкова бавно.

Той навярно смяташе, че това е някаква радживиловска хоронгва, от която не очакваше нападение. Затова започна да маха с рапира и шапка, да разговарят, тръбеше непрекъснато в знак, че искат да разговарят.

— Я някой да гръмне с мускет — каза малкият рицар, — та да знаят какво ги чака от нас!

Гърмежът изтрещя, но сачмите не достигнаха целта, защото тя беше твърде далеко. Офицерът явно продължаваше да мисли, че това е някакво недоразумение, та само почна да вика по-силно и да размахва шапка.

— Гръмни втори път! — викна пан Володиовски.

След втория изстрел офицерът се обърна и тръгна, макар и не особено бързо, към своите, които също се приближиха в тръс към него.

Първата редица лауданци вече минаваше през бариерата.

Шведският офицер стигна до хората си и викна: рапирите, които дори до тоя момент стърчаха върху раменете на райтарите, се наклониха надолу и увиснаха на ремъците си — същевременно обаче всички извадиха пистолети от кобурите и ги опряха на седлата с насочени нагоре дула.

— Отлични войници! — измърмори Володиовски, когато видя бързината и почти автоматичната едновременност на движенията им.

След тия думи той се обърна към хората си да види дали редиците са в изправност, нагласи се по-удобно на седлото и викна:

— Напред!

Лауданците се наведоха към конските шии и полетяха като вихър.

Шведите ги допуснаха близо до себе си и изведнъж дадоха огън с пистолетите, но залпът не нанесе особени щети на лауданците, скрити зад конските глави — само неколцина пуснаха юздите от ръце и се наклониха назад, другите достигнаха до райтарите и се удариха гърди срещу гърди с тях.

Леките литовски хоронгви още носеха копия, с които в кралските войски си служеха само хусарите, но пан Володиовски, който очакваше, че боят ще се развие на много тясно пространство, предварително заповяда да ги забучат край пътя, та затова веднага се стигна до сабите.

Първият устрем не можа да направи пробив между шведите, но ги тласна назад и те започнаха да отстъпват, като сечеха и мушкаха с рапирите си, а лауданците ги изтласкваха ожесточено надлъж по улицата. Земята почна да се постила с трупове. Блъсканицата ставаше все по-голяма; звънът на сабите прогони селяните от широката улица, в която цареше непоносима горещина от запалените къщи, въпреки че от пътя и оградите ги деляха градини.

Шведите, изблъсквани все по-енергично, отстъпваха постепенно, но все още в добър ред. Пък и за тях беше трудно да се разпръснат, понеже здравите огради затваряха пътя от двете страни. От време на време те се опитваха да се спрат, но не успяваха.

Това беше странна битка, в която поради сравнително тясното място се биеха главно първите редици, а следващите можеха само да тикат тия, които бяха отпред. Но тъкмо затова боят се превърна в ожесточена сеч.

Пан Володиовски помоли старите полковници и Ян Скшетуски да надзирават хората през време на атаката и вилнееше яростно в първата редица. И всеки миг някоя шведска шапка пропадаше в тълпата пред него, сякаш се гмурваше под земята; понякога избита от ръцете на райтар рапира изхвръкваше с бръмчене над редиците, като едновременно се чуваше пронизителен човешки вик и отново падаше някаква шапка; заместваше го втори, втория трети, но пан Володиовски вървеше непрекъснато напред, малките му очички светеха като две зловещи искри, а той, без да се вълнува, без да се увлича, не размахваше сабята като тояга; навремени, когато пред него нямаше никого на разстояние, колкото бе дълга сабята му, обръщаше лице и острие малко надясно или наляво и в миг събаряше райтар с наглед незабележимо движение; и той беше страшен с тия леки, но светкавични, почти нечовешки движения.

Както жена, която скубе коноп, потъне в него така, че я заслони напълно, но по падането на ръкойките лесно ще разбереш пътя й, така и пан Володиовски понякога изчезваше в тълпата едри мъже, но там, където те падаха като класове под сърпа на жътваря, който сече стълбата отдолу, там именно се намираше той. Пан Станислав Скшетуски и мрачният Юзва Бутрим, наречен Безноги, вървяха непосредствено след него.

Най-сетне задните шведски редици започнаха да се измъкват от оградите към по-широката морава пред черквата и камбанарията, а предните ги последваха. Чу се командата на офицера, който очевидно желаеше да вкара изведнъж всичките си хора в боя, и в миг удълженият досега правоъгълник на райтарите се разтегли в дълга линия на широчина, за да се противопостави с цялата си сила.

Но Ян Скшетуски, който следеше общия ход на битката и предвождаше челото на хоронгвата, не последва примера на шведския капитан, а тръгна напред с пълен устрем в тясна колона, която попадна на по-слаба вече шведска стена, проби я в миг като клин, възви стремително надясно към черквата и с това движение обкръжи отзад едната половина от шведите, а срещу другата се спуснаха с резервите Мирски и Станкевич, които командваха част от лауданците и всичките драгуни на Ковалски.

Сега закипяха две битки, но те не продължиха много. Лявото крило, върху което удари Скшетуски, не успя да се формира и се разпръсна първо; дясното, в което се намираше и офицерът, оказа по-продължителна съпротива, но разтеглено прекалено много, започна да се разчупва, обърква, накрай последва примера на лявото.

Моравата беше просторна, но за зла чест заградена от всички страни с висока ограда, а черковните слуги, като видяха какво става, затвориха и залостиха противоположната порта.

И сега разпръснатите шведи бягаха в кръг, а лауданците летяха подире им. Тук-таме се биеха по-големи групи, по петнайсет-двайсет души, със саби и рапири; другаде битката се бе превърнала в редица от двубои и мъж се срещаше с мъж, рапира се кръстосваше със сабя, понякога изтрещяваше пистолетен гърмеж. На места райтар, измъкнал се изпод една сабя, тичаше като вързан на връв под друга. На места швед или литовец се вдигаше изпод съборен кон, но падаше веднага под удара на приготвената сабя. В средата на моравата бягаха подплашени коне без ездачи, с издути от страх ноздри и развени гриви, някои се хапеха помежду си, други, ослепели и полудели, се обръщаха със задницата си към купчините биещи се и ги ритаха с копита.

Като събаряше един след друг райтарите, пан Володиовски търсеше с очи по цялата морава офицера; най-сетне той го съзря да се отбранява срещу двама Бутрими и полетя към него.

— Настрана! — викна той на Бутримите. — Настрана! Послушните войници отскочиха, а малкият рицар полетя и така се сблъскаха с шведа, че конете им чак приседнаха на задниците си.

Офицерът явно искаше да събори с промушване противника си от коня, но пан Володиовски подложи дръжката на драгунската си сабя, направи светкавичен полукръг и рапирата хвръкна. Офицерът се наведе към кобурите, но в тоя миг, рязнат през бузата, изпусна юздата от лявата си ръка.

— Хванете го жив! — викна Володиовски на Бутримите. Лауданците хванаха ранения и го придържаха, както се олюляваше на седлото, а младият рицар се спусна навътре в моравата към райтарите и ги гасеше пред себе си като свещи.

Но шведите вече започнаха да отстъпват навсякъде пред по-опитните във фехтовка и единичен бой шляхтичи. Някои хващаха рапирите си за остриетата и ги подаваха с дръжките към противниците, други хвърляха оръжието пред краката им; думата „пардон“ се чуваше все по-често на бойното поле. Но не обръщаха внимание на това, понеже пан Михал беше заповядал да бъдат пощадени само неколцина, затова другите, като виждаха какво става, отново се вдигаха на бой и умираха, както подобаваше на войници: след отчаяна съпротива, отмъстили за собствената си смърт с изобилно пролята кръв.

Един час по-късно доубиваха остатъците.

Селяните се хвърлиха масово по пътя от селото към моравата, като ловяха конете, доубиваха ранените и ограбваха убитите.

Така се свърши първата среща на литовците с шведите.

В това време пан Заглоба, който стоеше наблизо в една брезова горичка при колата, на която лежеше пан Рох, беше принуден да слуша горчивите му укори, че е постъпил толкова недостойно с него, макар да са роднини.

— Ти ме погуби напълно, вуйчо; сега не само че ме чака куршум в Кейдани, но и вечен позор ще падне върху името ми. Отсега нататък който поиска да каже глупак може да рече: Рох Ковалски.

— И наистина не ще се намерят мнозина, които да му противоречат — отвърна Заглоба, — а най-доброто доказателство е това, дето се чудиш, че съм те правил за зелен хайвер аз, който съм въртял като кукла кримския хан. Какво си мислеше ти, сополанко: че ще ти позволя да ме откараш в Бирже заедно с тия благородни хора и да ни тикнеш в устата на шведите, нас, най-големите мъже, decus^[120] на тая Жечпосполита.

— Но аз не ви карах там по собствена воля!

— Но беше слуга на палача и това е срам за един шляхтич, това е позор, който трябва да изминеш, иначе ще се откажа от тебе и от всичките Ковалски. Да бъдеш предател е по-лошо от палач!

— Аз служех на хетмана!

— А хетманът — на дявола! Пада ти се сега!… Ти си глупак, Рох, разбери това веднъж завинаги и не влизай в спор, ами се дръж за полата ми, та да станеш човек; трябва да знаеш, че досега много хора са направили кариера с моя помощ.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от гърмежи, защото тъкмо тогава започваше боят в селото. После гърмежите замлъкнаха, но врявата продължаваше и виковете достигаха дори до това отстранено място в брезовата горичка.

— Пан Михал вече работи там — каза Заглоба. — Той не е голям на ръст, но хапе като змия. Ще изполющи като грах тия задморски дяволи. Аз повече бих желал да съм там, а не тук, но заради тебе сега трябва само да слушам от тая горичка. Това ли е твоята благодарност? Това достойна постъпка ли е за роднина?

— Та за какво трябва да бъда благодарен?

— За това, че предателят не оре с тебе като с вол, при все че най-много те бива за оран, понеже си глупав и силен, разбираш ли?… Ей там става все по-горещо… Чуваш ли? Навярно шведите реват така като телета на пасище.

Тук пан Заглоба стана сериозен и малко неспокоен; внезапно той загледа пронизително пан Рох в очите и каза:

— Ти кой желаеш да победи?

— Ами нашите.

— Ето, виждаш ли! А защо не шведите?

— Ами и аз бих искал да ги пердаша. Нашите са си наши!

— Съвестта ти почва да се пробужда… А как можеше да караш на шведите собствената си кръв?

— Защото имах заповед.

— А сега нямаш ли заповед?

— Вярно.

— Сега твой началник е пан Володиовски, никой друг!

— Е, да… като че ли е така!

— Ще правиш това, което ти заповяда пан Володиовски.

— Щом съм принуден.

— Сега той ще ти заповяда най-напред да се откажеш от Радживил и повече да не служиш на него, а на отечеството.

— Как така? — попита пан Рох, като се чешеше по главата.

— Заповед! — викна Заглоба.

— Слушам! — отговори пан Рох.

— Тогава добре! При пръв случай ще се биеш с шведите!

— Заповедта си е заповед! — отговори Ковалски и отдъхна дълбоко, сякаш от гърдите му падна голям товар.

Заглоба също беше доволен, защото си правеше свои сметки във връзка с Рох. Сега двамата започнаха да слушат заедно далечните отгласи от битката и ги слушаха още около един час, докато всичко утихна.

Заглоба ставаше все по-неспокоен.

— Дали не ги е сполетяла беда?

— Ти, вуйчо, си стар военен, как можеш да говориш такива неща! Ако бяха разбити, щяха да минават на купища покрай нас…

— Вярно!… виждам, че и твоето пипе го бива.

— Вуйчо, чуваш ли тропота? Движат се бавно. Трябва да са избили шведите.

— О! Само че дали са нашите? Да бях отишъл да видя, а?

Като каза това, пан Заглоба отпусна сабята си на ремъка, взе пистолетите в ръце и тръгна напред. Скоро видя пред себе си възчерна маса, която се движеше бавно по пътя; същевременно до него достигна глъчката от разговорите.

Отпред яздеха няколко души и разговаряха високо помежду си, та веднага до ушите на пан Заглоба стигна познатият му глас на пан Михал, който казваше:

— Добри момчета! Не зная каква им е пехотата, но и конницата е отлична!

Заглоба пришпори коня си.

— Как сте?! Как сте?! Загубих вече търпение и исках да се впусна в огъня… Никой ли не е ранен?

— Слава Богу, всички са здрави! — отговори пан Михал. — Но загубихме двайсет и няколко добри войници.

— А шведите?

— Съсякохме всичките.

— Пане Михале, ти трябва да си се хвърлял там като мокър котарак. Но редно ли беше да ме оставите мене, стареца, на стража? За малко душата ми не изскочи, така ми се искаше шведско месо. Сурови бих ги ял!

— Можеш да получиш и печени, ваша милост, понеже там се опекоха двайсетина.

— Нека ги ядат кучетата. А пленници взехте ли?

— Ротмистъра и седем райтари.

— И какво мислиш да правиш с тях?

— Аз бих заповядал да ги обесят, защото са нападнали мирно село като разбойници и са изклали хора… Но Ян казва, че не бива.

— Чуйте ме, ваша милост панове, какво ми хрумна през това време. Няма смисъл да ги бесим — напротив, нека ги пуснем веднага да си вървят в Бирже.

— Защо?

— Вие ме познавате като войник, ще ме опознаете и като дипломат. Ще пуснем шведите, но няма да им кажем кои сме, напротив, ще разправяме, че сме хора на Радживил, че по заповед на хетмана сме избили тоя отряд и ще продължаваме да избиваме всички, които срещнем, защото хетманът от хитрост се представя, че минава към шведите. Там те ще се хванат за главите и с това страшно ще подкопаем кредита на хетмана. Не зная, но ако тази мисъл не струва повече от вашата победа, да ми израсне опашка като на кон. Защото това ще удари и шведите, и Радживил. Кейдани е далече от Бирже, а Радживил — още по-далече от Понтус. Докато се обяснят как е станало всичко това, току-виж, че се изпобили. Ще скараме предателя с нападателите, а кой ще спечели най-много от това, ако не Жечпосполита?

— Това е добър съвет и струва колкото една победа, дявол да го вземе! — каза Станкевич.

— Ти, ваша милост, имаш ум за канцлер — добави Мирски, — няма спор, че това ще им обърка сметките.

— Разбира се, че трябва така да се постъпи — каза пан Михал. — Още утре ще ги пусна, но днес не искам да се занимавам с нищо, защото съм страшно изморен… Там, на пътя, беше горещо като в пещ… Уф! Ръцете ми съвсем изгубиха сили… А офицерът дори не би могъл да пътува днес, защото е рязнат по муцуната.

— Само че на какъв език ще му разправим всичко това? Ти какво съветваш, отче? — питаше Ян Скшетуски.

— Аз съм помислил вече и за това — отговори Заглоба. — Ковалски ми каза, че между неговите драгуни имало двама пруси, които знаели добре немски и били разтропани хора. Те ще им кажат всичко това на немски; шведите навярно разбират тоя език, нали толкова години воюват в Немско. Ковалски е вече наш и с душата, и с тялото си. Той е енергичен мъж и от него ще имаме доста полза.

— Добре! — каза Володиовски. — Нека някой от ваша милост панове бъде любезен и се заеме с това, защото аз вече и глас нямам в устата от умора. Заявих вече на хората, че ще останем в тая горичка до сутринта, от селото ще ни донесат храна, а сега да спим! Моят поручик ще надзирава стражата. За Бога, вече не ви виждам, ваша милост панове, очите ми се затварят…

— Ваша милост панове — каза пан Заглоба, — недалече оттук зад горичката има копа сено, ще отидем при копата и ще се наспим като лалугери, а утре на път… Няма да се върнем вече тук, освен може би с пан Сапеха срещу Радживил.

Деветнайсета глава

Започна в Литва гражданска война, която покрай двете нашествия през границите на Жечпосполита и все по-ожесточената украинска война преля чашата на нещастията.

Редовната литовска войска, макар и толкова малобройна, че не беше в състояние да окаже резултатна съпротива на никого от неприятелите поотделно, сега се раздели на два лагера. Едни, особено чуждестранните части, останаха при Радживил; други, и те бяха мнозинството, обявиха хетмана за предател и протестираха с оръжие в ръка срещу унията с Швеция, но без да имат единство, вожд, план. Вожд можеше да бъде витебският воевода. Но в тоя момент той беше прекалено много зает с отбраната на Бихов и с отчаяна борба във вътрешността на страната, та не можеше веднага да застане начело на движението срещу Радживил.

В това време и окупаторите, всеки от които смяташе цялата страна за своя собственост, започнаха да си изпращат взаимно заплашителни пратеничества. От тия техни раздори можеше в бъдеще да се роди спасението на Жечпосполита, но преди да се стигне между тях до неприятелски действия, в цяла Литва зацари страхотен хаос. Радживил, измамен в сметките си относно войската, реши да я принуди със сила към послушание.

Пан Володиовски едва дойде със своята част в Поневеж след клеванската битка и до ушите му стигна вестта, че хетманът е унищожил хоронгвите на Мирски и Станкевич. Част от тях била включена насила в радживиловските войски, част избита или разпръсната на всички страни. Оцелелите скитали поединично или на малки групи по селата и горите и търсели къде да подслонят глава от отмъщение и преследване.

Всеки ден в частта на пан Володиовски прииждаха бегълци, които увеличаваха неговата сила и едновременно донасяха най-различни новини.

Най-важната от тях беше вестта за бунта на редовните хоронгви, които се намираха в Подлесието, при Бялисток и Тикочин. След заемането на Вилно от московските войски тия хоронгви трябваше да пазят там достъпа в териториите на кралството. Но когато узнали измяната на хетмана, образували конфедерация^[121], начело на която застанали двама полковници: Хороткевич и Якуб Кмичиц, братовчед на най-верния привърженик на Радживил, Анджей Кмичиц.

Войниците повтаряха с ужас името на Анджей Кмичиц. Той главно помогнал за разбиването на хоронгвите на Станкевич и Мирски, той разстрелвал безмилостно хванатите шляхтичи. Хетманът му вярвал сляпо и напоследък го изпратил срещу хоронгвата на Невяровски, която не последвала примера на своя полковник и отказала да се покори.

Пан Володиовски изслуша с голямо внимание последното съобщение, после се обърна към повиканите на съвещание шляхтичи и каза:

— Какво бихте казали, ваша милост панове, ако вместо към Бихов, при витебския воевода, тръгнем за Подлесието, при ония хоронгви, които са образували конфедерация?

— От устата ми взе това! — каза Заглоба. — Човек ще бъде по-близо до своите места, а между свои е винаги по-хубаво.

— Както разправяха бегълците — каза Ян Скшетуски, — те били чули, че негово величество кралят заповядал някои хоронгви да се върнат от Украйна, за да дадат отпор на шведите при Висла. Ако това излезе вярно, тогава бихме могли да се намерим между стари другари, вместо да се блъскаме от едно място на друго…

— А не знаете ли, ваша милост панове, кой ще командва тия хоронгви?

— Разправят, че кралският квартирмайстор — отговори пан Володиовски, — но хората повече предполагат това, а не знаят положително, защото сигурни вести не са още дошли.

— Както и да бъде — каза Заглоба, — съветвам да се прехвърлим в Подлесието. Там може да привлечем към себе си разбунтуваните радживиловски хоронгви и да ги заведем при негово величество краля, а това сигурно няма да мине без награда.

— Нека бъде така! — казаха Оскерко и Станкевич.

— Няма да е лесно да се промъкнем до Подлесието — каза малкият рицар, — защото ще трябва да се изплъзваме между пръстите на хетмана, но ще опитаме. А ако щастието ни помогне да пипнем някъде по пътя Кмичиц, ще му кажа на ухото няколко думи, от които кожата му ще позеленее…

— Той заслужава това! — каза Мирски. — Защото аз не се чудя на някои стари воини, които са прекарали живота си на служба при Радживил и сега държат с хетмана. Но тоя негодник служи само за собствена полза и за удоволствието, което намира в предателството.

— И така, значи към Подлесието? — попита Оскерко.

— Към Подлесието! Към Подлесието! — викнаха всички заедно.

Но това не беше лесно, както казваше и пан Володиовски, защото, за да стигнат до Подлесието, трябваше да минат покрай Кейдани, тоест покрай ямата, в която се въртеше лъвът.

Пътищата и горските пояси, градчетата и селата бяха в ръцете на Радживил; малко отвъд Кейдани се намираше Кмичиц с конница, пехота и оръдия. Хетманът знаеше вече и за бягството на полковниците, за бунта на хоронгвата на Володиовски, за клеванската битка, която го разгневи до такава степен, че се уплашиха за живота му, понеже страхотен пристъп на астма спря дишането му за известно време.

Той имаше основателни поводи за гняв, дори за отчаяние, защото тая битка довлече цяла буря върху главата му от страна на шведите. Най-напред веднага след нея тук-таме започнаха да избиват малки шведски части. Това правеха селяните и отделни шляхтичи по собствена инициатива, но шведите трупаха всичко върху гърба на Радживил, особено защото офицерът и войниците, които бяха изпратени след сражението в Бирже, бяха дали показания пред коменданта, че са били нападнати от радживиловска хоронгва по негова заповед.

След една седмица князът получи писмо от коменданта на Бирже, а след десет дни от самия Понтус де ла Гард, главнокомандващия на шведската войска.

„Ти, ваше княжеско височество, или нямаш сили и значение — пишеше Понтус, — а в такъв случай как можа да сключваш договор от името на цялата страна! — или искаш с коварство да погубиш войската на негово кралско величество! Щом е така, моят господар вдига благоволението си от ваше княжеско височество и наказанието ще дойде бързо, ако не проявиш разкаяние и смирение и не заличиш вината си с вярна служба…“

Радживил веднага изпрати куриери с обяснение как и каква е била работата, но мечът се беше забил в гордата му душа и болезнената рана започна да го боли все по-силно. Той, чиято дума до неотдавна разтърсваше из основи тая по-голяма от цяла Швеция страна, той, с половината имоти на когото можеха да бъдат купени всичките шведски боляри; той, който се опълчваше против собствения си крал, който се смяташе равен на монарсите и с победите си се бе прочул по целия свят, който сякаш беше облян от собственото си тщеславие като от слънце — сега трябваше да слуша заплахите на някакъв си шведски генерал, трябваше да слуша уроци по смирение и вярност. Наистина тоя генерал беше кралски баджанак, но какъв беше самият крал, ако не узурпатор на трон, който по закон и кръв принадлежеше на Ян Казимеж?

Хетманската ярост обаче се насочи преди всичко против ония, които бяха причина за неговото унижение, и се закле да стъпче с крака пан Володиовски, полковниците, които бяха при него, и цялата лауданска хоронгва. За тая цел той тръгна срещу тях и както ловците ограждат с примки гората, за да хванат вълчото котило, така и той ги обгради и започна да ги гони без отдих.

В това време до него дойде вест, че Кмичиц е смазал хоронгвата на Невяровски, разпръснал или избил конниците-шляхтичи, а редниците включил в собствената си хоронгва, поради което хетманът му заповяда да му изпрати част от хората си, за да удари с още по-голяма сигурност.

„Тия хора — пишеше хетманът, — за чийто живот ти толкова енергично настояваше, и главно Володиовски с оня друг пришълец, избягали по пътя за Бирже. Ние нарочно изпратихме с тях най-глупавия офицер, за да не успеят да го подкупят, но и той или е изменил, или е бил излъган. Днес Володиовски командва цялата лауданска хоронгва, а бегълците увеличават силите му. При Клевани избил до крак сто и двайсет шведи и разправял, че прави това по наша заповед, поради което между нас и Понтус възникнаха големи дифиденции^[122]. Цялата работа може да се развали по вина на тия предатели, на които, кълна се в Бога, че щях да заповядам да отсекат главите, ако не беше твоето ходатайство. Сега трябва да съжаляваме за това милосърдие, макар да се надяваме на Бога, че отмъщението ще ги сполети скоро. До нас също така дойдоха сведения, че в Билевиче, у рошенския мечник, се събира шляхта и се организира срещу нас — това трябва да се предотврати. Ще ни изпратиш цялата конница, а пехотата ще отправиш за Кейдани, за да пази замъка и града, защото от тия предатели може да се очаква всичко. Ти самият замини с няколко десетки конника за Билевиче и докарай оттам в Кейдани мечника заедно със сродницата му. Сега това е важно не само за тебе, но и за нас, понеже държим ли ги в ръце, държим цялата лауданска област, в която шляхтата започва да се надига срещу нас под водителството на Володиовски. Харашимович изпратихме в Заблудов с инструкции как да действа с тамошните конфедерати. Твоят братовчед Якуб има голямо влияние между тях, та ти му пиши, ако смяташ, че можеш да постигнеш нещо при него с писмо.

Като ти декларираме нашето постоянно благоволение към тебе, предоставяме те на Божието покровителство.“

Кмичиц прочете писмото и беше доволен в себе си, че полковниците са успели да се измъкнат от шведските ръце; той скрито им желаеше да се измъкнат и от радживиловските — въпреки това изпълни всички заповеди на княза: изпрати конницата, осигури Кейдани с пехотата и дори започна да прави окопи около замъка и града, като си обещаваше, че веднага щом свърши тая работа, ще отиде в Билевиче за мечника и момичето.

„Няма да употребя сила, освен в краен случай — казваше си той, — но в никакъв случай няма да насилвам Оленка. Пък и това не е моя воля, а заповед на княза! Зная, че тя няма да ме приеме любезно, но да ще Господ с течение на времето да се убеди в моите намерения — че служа на Радживил не срещу отечеството си, а за спасението му.“

Като размишляваше така, той работеше прилежно за укрепването на Кейдани, който град в бъдеще щеше да бъде резиденция на неговата Оленка.

В това време пан Володиовски бягаше от хетмана, а хетманът го преследваше упорито. Пан Михал обаче се чувстваше твърде натясно, защото от Бирже тръгнаха към юг значителни шведски части, източната част на страната беше заета от московски войски, а по пътя за Кейдани дебнеше хетманът.

Пан Заглоба беше много недоволен от това положение на работите и все по-често се обръщаше към пан Володиовски с въпроса:

— Пане Михале, за Бога, ще си пробием ли път, или не?

— И дума не може да става за пробиване! — отговаряше малкият рицар. — Ти знаеш, ваша милост, че аз не съм страхливец и съм готов да атакувам когото искаш, дори самия дявол… Но срещу хетмана не ще издържа, не мога да се сравнявам с него!… Ти сам каза, че ние сме костурчета, а той щука. Ще направя, което е в моите възможности, за да се измъкнем, но ако се стигне до битка, открито казвам, че той ще ни бие.

— А после ще заповяда да ни нарежат на парчета и ни дадат на кучетата. За Бога! Във всеки други ръце, само не в радживиловските!… Но в такъв случай не е ли по-добре да завием към пан Сапеха?

— Сега вече е късно, защото и хетманската войска, и шведската ни затварят пътя.

— Дяволът ме изкуши мене да съветвам двамата Скшетуски да вървим при Радживил! — вайкаше се пан Заглоба.

Но пан Михал още не губеше надежда, особено защото шляхтата и дори селяните го предупреждаваха за движението на хетмана, тъй като всички сърца се бяха отрекли от Радживил и пан Михал се измъкваше, както умееше, а умееше отлично, понеже почти от детски години бе свикнал на това при войните с татарите и казаците. Някога във войската на Йереми го бяха направили прочут именно тия походи пред чамбулите^[123], разездите, неочакваните нападения, светкавичните връщания, при които превъзхождаше всички други офицери.

Сега затворен между Упита и Рогов, от една страна, и Невяжа, от друга, криволичеше в едно пространство от няколко мили и постоянно избягваше боя, като мореше радживиловските хоронгви и дори ги скубваше по малко — като вълк, преследван от хрътове, който често пъти се промъкне покрай ловците, а когато кучетата се приближават прекалено близко, обърне се и блесне с белите си зъби.

Но когато дойде конницата на Кмичиц, хетманът запуши с нея най-тесните пролуки и сам отиде да следи двете крила на мрежата да се съединят едно с друго.

Това беше при Невяжа.

Полковете на Мелешко, Ганхоф и две конни хоронгви, командвани от самия княз, образуваха нещо като лък, чиято тетива беше реката. Пан Володиовски с полка си беше в средата на лъка. Наистина той имаше пред себе си единствения брод, който водеше през блатистата река, но точно там от другата страна на брода стояха два шотландски полка, двеста радживиловски казаци и шест полски оръдия, насочени така, че дори отделен човек не би успял да мине под огъня им на другата страна.

Тогава лъкът започна да се стяга. Центърът му се командваше от самия хетман.

За щастие на пан Володиовски нощта и бурята с пороен дъжд прекъснаха похода, но пък за обградените вече не оставаше по-голямо пространство от няколко квадратни километра мочурища, обрасли с дребен върбалак, между полупръстена от радживиловските войски и реката, пазена от другата страна от шотландците.

На другия ден, щом утринното развиделяване озари върховете на върбите, полковете тръгнаха напред и вървяха, докато стигнаха чак до реката — и там спряха, онемели от удивление.

Пан Володиовски беше потънал в земята — из върбалака нямаше жива душа.

Самият хетман се смая, а после върху главите на офицерите, които командваха полковете при брода, се изсипаха истински гръмотевици. И отново толкова силен астматичен пристъп обхвана княза, че околните трепереха за живота му. Но гневът преодоля дори астмата. Двамата офицери, на които беше възложено да дебнат при бреговете, трябваше да бъдат разстреляни, но Ганхоф успя да измоли от княза поне най-напред да се проучи по какъв начин дивечът бе успял да избяга от клопката.

Оказа се, че Володиовски се възползвал от тъмнината и дъжда, вкарал цялата хоронгва от върбалака в реката и като плувал или газел по течението й, промъкнал се покрай дясното радживиловско крило, което достигало до коритото. Няколко коне, потънали до корем в калта, сочеха мястото, където Володиовски беше излязъл на десния бряг.

От по-нататъшните следи лесно можеше да се разбере, че тръгнал с всички сили на конете си към Кейдани. От това хетманът веднага разбра, че Володиовски желае да стигне при Хороткевич и Якуб Кмичиц в Подлесието.

Но дали на минаване покрай Кейдани не ще подпали града и няма да се съблазни да ограби замъка?

Силен страх стисна сърцето на княза. По-голямата част от неговата парична наличност и скъпоценности се намираха в Кейдани. Наистина Кмичиц трябваше да обезпечи града с пехотата, но ако не е направил това, незащитеният замък лесно можеше да стане плячка на дръзкия полковник. Защото Радживил не се съмняваше, че на Володиовски няма да му липсва смелост да нападне самата кейданска резиденция. А можеше да не му липсва и време, тъй като се беше измъкнал в началото на нощта и оставил преследвачите си най-малко с шест часа път зад себе си.

Във всеки случай трябваше с най-голяма бързина да се отиде на помощ на Кейдани. Князът остави пехотата и тръгна с цялата конница.

Когато стигна в Кейдани, Радживил не свари Кмичиц, но намери всичко в спокойствие и мнението, което имаше за опитността на младия полковник, стана два пъти по-високо при вида на готовите окопи и поставените на тях полски оръдия. Още същия ден той ги разгледа заедно с Ганхоф, а вечерта му каза:

— Той е направил всичко това по свой почин, без моя заповед, и толкова добре, че тук може да се отбраняваме дори срещу артилерия. Ако тоя човек не си счупи врата на младини, може да отиде много високо.

Имаше и още един човек, при спомена за който хетманът не можеше да се противопостави на особен вид удивление, но това удивление се смесваше с ярост, понеже тоя човек беше пан Михал Володиовски.

— Аз щях да свърша много бързо с бунта — казваше той на Ганхоф, — ако имах двама такива слуги… Кмичиц е може би още по-съобразителен, но няма тоя опит — а оня е възпитан в школата на Йереми зад Днепър.

— Няма ли да заповядате, ваше княжеско височество, да го преследваме? — попита Ганхоф.

Князът го погледна и каза подчертано:

— Тебе ще победи, от мене ще избяга.

След малко обаче смръщи чело и рече:

— Сега тук е всичко спокойно, но ще трябва скоро да тръгнем за Подлесието и да свършим с ония.

— Ваше княжеско височество — каза Ганхоф, — щом само мръднем крака си оттук, всички по тия места ще грабнат оръжие срещу шведите.

— Кои всички?

— Шляхтата и селяните. И освен това няма да се задоволят с шведите, а ще се насочат и срещу некатолиците, защото цялата вина за войната приписват на нашите едноверци, обвиняват ни, че сме минали към неприятеля и дори, че сме го докарали тук.

— Въпросът ми е за братовчеда Богуслав. Не зная дали ще се справи в Подлесието с конфедератите.

— Въпросът е за Литва, да я задържим в послушание към нас и шведския крал.

Князът започна да се разхожда из стаята, като говореше:

— Да можеше някак да пипна в ръцете си Хороткевич и Якуб Кмичиц!… Имотите ми там ще опустошат, ще ограбят, камък върху камък няма да остане.

— Освен ако се разберем с генерал Понтус да изпрати тук войска за през времето, когато ще бъдем в Подлесието.

— С Понтус… никога! — отговори Радживил, в главата на когото нахлу вълна кръв. — Ако трябва да се разбирам с някого, само с краля. Когато мога да преговарям с господаря, не е нужно да върша това със слугите. Ако кралят даде заповед на Понтус да ми изпрати две хиляди души конница, това е друга работа… Но Понтус няма да моля. Ще трябва да пратя някого при краля, време е да започна преговори със самия него.

Слабото лице на Ганхоф се изчерви леко, а очите му засветиха от желание.

— Ако ваше княжеско височество ми заповяда…

— Ти би тръгнал, зная; но дали би пристигнал — това е друга работа. Ти, ваша милост, си немец, а за чужденеца е опасно да минава през размирна страна. Кой ти знае къде се намира в тоя момент кралят и къде ще бъде след половин или един месец? Трябва да се пътува из цялата страна… Освен това… не може да бъде!… Ти няма да заминеш, ваша милост, защото там трябва да изпратя свой човек и от голям род, та негово величество кралят да се убеди, че не ме е напуснала цялата шляхта.

— Неопитният човек може само да навреди — каза Ганхоф несмело.

— Там пратеникът не ще има друга работа, освен да предаде моите писма и да ми донесе респонс, а всеки може да обясни, че не аз съм заповядал да бъдат бити шведите при Клевани.

Ганхоф мълчеше.

Князът отново започна да се разхожда с неспокойни крачки из стаята, а по челото му личеше постоянната борба на мислите. От момента, когато подписа договора с шведите, той нямаше нито миг спокойствие. Ядеше го тщеславието, гризеше го съвестта, гризеше го неочакваната съпротива на страната и войската; ужасяваше го несигурното бъдеще, заплахата от проваляне. Той се мяташе, скубеше, нощите прекарваше без сън, линееше. Очите му хлътнаха, отслабна; червендалестото му по-рано лице стана синкаво и почти с всеки изминат час сребърните нишки в мустаците и косата се увеличаваха. С една дума, живееше всред мъка и се огъваше под бреме.

Ганхоф го следеше с очи как се разхожда непрекъснато из стаята; той хранеше още малко надежда, че князът ще премисли и ще изпрати него.

Но князът се спря внезапно и се удари с длан по челото.

— Две хоронгви конница веднага на кон! Аз сам ще предвождам.

Ганхоф го погледна смаян.

— Поход ли? — попита той неволно.

— Тръгвай! — каза князът. — Дай, Боже, да не е много късно.

Двайсета глава

След като завърши окопите и осигури Кейдани от неочаквано нападение, Кмичиц не можеше повече да отлага отиването си в Билевиче за рошенския мечник и Оленка, пък и заповедта на княза беше ясна — той трябваше да ги докара в Кейдани. Но все пак това не беше удобно на пан Анджей и когато най-сетне тръгна начело на петдесет драгуни, обзе го такова безпокойство, сякаш отиваше на смърт. Той чувстваше, че там няма да бъде приет любезно, и трепереше при мисълта, че шляхтичът може би ще поиска да се съпротивява дори с оръжие в ръка и в такъв случай ще трябва да употреби сила.

Реши обаче най-напред да увещава и моли. За тая цел, за да лиши идването си от каквито и да било белези на въоръжено нападение, той остави драгуните в кръчмата, която се намираше на около триста крачки от селото и на още толкова от господарския дом; а той само с вахмистъра и с един слуга тръгна напред, като заповяда специално приготвената каляска да пристигне малко след него.

Беше след пладне и слънцето вече клонеше на запад, но подир дъждовната и бурна нощ денят беше прекрасен, а небето чисто, само тук-таме на запад изпъстрено с малки розови облачета, които се плъзгаха бавно зад хоризонта като стадо овце на връщане от полето. Кмичиц яздеше през селото с разтуптяно сърце, неспокоен като татарин, който пристига пръв преди чамбула си в някое село и се оглежда на всички страни дали няма да съзре въоръжени мъже, скрити в засада. Но тримата конници не привлякоха вниманието на никого, само селските босоноги деца бягаха от пътя, а селяните, като виждаха гиздавия офицер, кланяха му се доземи със свалени шапки. Той обаче продължаваше напред и когато мина селото, видя пред себе си шляхтишкия дом, старото гнездо на рода Билевич, а зад него просторни овощни градини, които се свършваха чак при ниските ливади.

Кмичиц още повече забави крачка и започна да разговаря със самия себе си; изглежда, че си редеше отговори на въпросите, а в това време гледаше със замислени очи към сградите, които се издигаха пред него. Това съвсем не беше някаква магнатска резиденция, но още от пръв поглед можеше да се отгатне, че тук трябва да живее шляхтич с по-голямо богатство от средно. Самата къща, обърната с гръб към овощните градини и с лице към главния път, беше грамадна, но дървена. Боровите греди, от които бяха направени стените, бяха почернели от старост и стъклата на прозорците изглеждаха бели пред тях. Над стените се издигаше грамаден покрив с четири комина в средата и два гълъбарника в ъглите. Цели облаци бели гълъби се виеха над покрива; те ту хвръкваха с плясък на крилете, ту падаха като снежни парцали върху черните гонти^[124], ту пърхаха около стълбовете, които подпираха главния вход.

Тоя вход, украсен с фронтон, на който бяха нарисувани гербовете на рода Билевич, разваляше пропорцията, защото не беше в средата на сградата, а отстрани. Изглежда, че в миналото къщата е била по-малка, а по-късно е била достроена от едната страна, но в пристроената част така бе почерняла с течение на годините, че с нищо не се отличаваше от старата. Две пристройки, безкрайно дълги, се издигаха от двете страни на същинската къща и се допираха до нея, та образуваха нещо като две рамене на подкова.

В тях се намираха гостните стаи, използвани при големи посещения, кухните, килерите, помещенията за коли, конюшните за яздитните коне, които стопаните обичаха да имат под ръка, жилищата за служителите, за прислугата и стражата.

В средата на просторния двор растяха стари липи, на тях имаше щъркелови гнезда; по-ниско между дърветата мечка седеше върху колело. Два кладенеца с геранила от двете страни на двора и кръст с разпънат между две копия Христос при входа допълваха картината на тая резиденция на заможен шляхтишки род. Отдясно на къщата между гъсти липи стърчаха сламените покриви на плевните, оборите, кошарите и хамбарите.

Кмичиц влезе през портата, двете крила на която бяха отворени като ръце на шляхтич, който очаква да посрещне гост. Веднага ловните кучета, които се въртяха по двора, съобщиха за чужденеца и от пристройката изскочиха двама слуги, за да държат конете.

В същото време от вратата на главната къща се показа някаква женска фигура, в която Кмичиц мигом позна Оленка. Сърцето му затуптя по-живо и той хвърли юздите на слугата и тръгна гологлав към входа, хванал в едната си ръка сабята, а в другата шапката.

Тя постоя за миг като прелестно видение, заслонила очи с длан срещу залеза, и внезапно изчезна, сякаш ужасена при вида на приближаващия се гост.

„Зле! — помисли пан Анджей. — Крие се от мене!“

Стана му неприятно и толкова по-неприятно, защото преди това хубавият слънчев залез, изгледът на това имение и спокойствието, което се разливаше наоколо, бяха изпълнили сърцето му с надежда, при все че може би пан Анджей не си бе давал сметка за това.

Той бе имал сякаш илюзията, че отива при годеницата си, която ще го посрещне със светнали от радост очи и със заруменени бузи.

Но илюзията се разпръсна. Щом го видя, Оленка изчезна, сякаш бе съзряла зъл дух, а вместо нея излезе пан мечникът с неспокойно и същевременно мрачно лице.

Кмичиц се поклони и му каза:

— Отдавна исках да се предложа, ваша милост благодетелю, на твоите услуги, но не можех по-рано в тия неспокойни времена, при все че не ми липсваше желание.

— Много съм ти благодарен, ваша милост. Заповядай вътре — отговори пан мечникът, като поглаждаше киката на главата си, което беше свикнал да прави, когато беше смутен или загубил самоувереност.

И той се отстрани от вратата, за да пусне госта напред.

Кмичиц обаче не искаше да влезе пръв и известно време двамата се кланяха един на друг пред прага; най-сетне пан Анджей тръгна на една крачка пред мечника и след минутка двамата бяха вече в стаята.

Там те намериха други двама шляхтичи: единият, в разцвета на възрастта си, беше пан Довгирд от Племборг, близък съсед на Билевич, другият — пан Худзински, арендатор от Ейрагола. Кмичиц забеляза, че щом чуха името му, лицата им се промениха и двамата настръхнаха като британски кучета при вида на вълк; а той ги погледна предизвикателно, после реши да се преструва, че не ги вижда.

Настана неприятно мълчание.

Пан Анджей започна да губи търпение и да хапе мустаците си, гостите продължаваха да го гледат изпод вежди, а пан мечникът гладеше киката си.

— Пийни, ваша милост, с нас чашка бедна, шляхтишка медовина — каза той най-после, като сочеше стъкленицата и чашите. — Заповядай! Заповядай…

— Ще пия с ваша милост, пане! — каза Кмичиц доста остро.

Пан Довгирд и Худзински започнаха да сумтят, като взеха тоя отговор за презрително отношение към тях, но не искаха още отначало да започнат разправия в приятелския дом, и то с такъв скандалджия, който имаше страшна слава в цялата Жмудж. Все пак това пренебрежение ги дразнеше.

А пан мечникът изпляска с ръце на слугата и му поръча да донесе четвърта чаша, после я напълни, вдигна своята към устата си и каза:

— За твое здраве, ваша милост… Радвам се, че те виждам в моя дом.

— Бих бил искрено доволен, ако беше така!

— Гостът си е гостенин… — отговори пан мечникът с поговорка.

След малко, изглежда, почувствал се като домакин, задължен да поддържа разговора, попита:

— Какво ново в Кейдани? Как е пан хетманът със здравето си?

— Не много добре, пане мечник — отговори Кмичиц, — то и не може да бъде другояче в тия неспокойни времена… Много грижи и неприятности има князът.

— Вярваме! — каза пан Худзински.

Кмичиц го изгледа, а после се обърна отново към мечника и заговори така:

— Князът, въз основа на auxilia, обещана му от негово величество шведския крал, смяташе да тръгне незабавно за Вилно и да отмъсти за още неизстиналите там пепелища. Защото на ваша милост навярно е известно, че днес човек трябва да търси Вилно на мястото на някогашното Вилно, тъй като горя цели седемнайсет дни. Разправят, че между развалините се чернеят само ямите на избите, от които още пуши непрекъснато…

— Нещастие! — каза пан мечникът.

— Разбира се, че е нещастие, което, щом не можа да бъде предотвратено, трябваше да бъде отмъстено, и неприятелската столица да бъде превърната в такива руини. И щяхме да направим това, ако не бяха ония размирници, които се отнесоха подозрително към най-благородните намерения на нашия добродетелен господар, обявиха го за предател и му се противопоставят с оръжие в ръка, вместо да тръгнат заедно с него срещу неприятеля. Поради това няма защо да се чудим, че здравето на княза не е добро, когато той, когото Бог е предназначил за велики дела, вижда, че човешката злоба му готви все по-нови и нови impedimenta^[125], и поради това цялата акция може да се провали. Най-добрите приятели на княза излъгаха очакванията му, тия, на които разчиташе най-много, го напуснаха или преминаха към враговете му.

— Така стана! — каза пан мечникът сериозно.

— И това е голямата му болка — отвърна Кмичиц. — Аз сам чух от княза, когато казваше: „Зная, че и благородните ме осъждат, но защо не дойдат в Кейдани, защо не ми кажат в очите какво имат против мене и не искат да чуят моите основания?“

— Кого има на ум князът? — попита пан мечникът.

— На първо място ваша милост, пане благодетелю; князът уважава особено много ваша милост, а подозира, че спадаш към неговите неприятели…

Пан мечникът започна да глади бързо косата си, най-сетне, като видя, че разговорът взема нежелана насока, плесна с ръце.

На вратата се показа слуга.

— Не виждаш ли, че се стъмнява?… Светлина! — викна пан мечникът.

— Бог вижда — продължаваше Кмичиц, — че и аз самият имах желание да ви предложа услугите си, но същевременно дойдох и със заповед от страна на княза, който сам би дошъл в Билевиче, ако времето беше удобно…

— Моята къща е много скромна! — каза мечникът.

— Не говори това, ваша милост, защото е обикновено нещо съседи да се посещават; само че князът няма нито един миг свободен, затова ми каза следното: „Извини ме пред Билевич, че не мога да отида лично при него, но нека той дойде при мене със сродницата си, и то непременно веднага, защото утре или вдругиден не зная къде ще бъда!“ И ето, ваша милост, пристигам с тая покана и се радвам, че двамата със сродницата си сте здрави, понеже, когато пристигнах, видях на вратата панна Александра, само че тя изчезна като дим.

— Вярно — каза мечникът, — аз сам я пратих да види кой е дошъл.

— Чакам отговор, пане мечник! — каза Кмичиц.

В тоя момент слугата внесе светлина и постави свещника върху масата; при блясъка на свещите се виждаше силно смутеното лице на мечника.

— Това е голяма чест за мене — каза той, — но… не мога веднага… Виждаш, ваша милост, че имам гости… Бъди добър да ме извиниш пред негова светлост княза хетман…

— Но това съвсем не пречи, пане мечник, защото тяхна милост сигурно ще отстъпят на княза-господар.

— Ние имаме езици в устата си и можем да отговаряме сами за себе си! — каза пан Худзински.

— Без да чакаме кой какво ще реши за нас! — добави пан Довгирд от Племборг.

— Виждаш ли, пане мечник — отвърна Кмичиц, като се престори, че смята за съгласие недоволните думи на шляхтичите, — знаех аз, че това са тактични мъже. Впрочем, за да не ги обидим, и тях каня в Кейдани от името на княза.

— Излишно благоволение! — отговориха двамата. — Ние имаме друга работа.

Кмичиц ги погледна някак особено, после каза студено, сякаш на някое четвърто лице:

— Когато князът кани, не бива да му се отказва!

При тия думи другите двама станаха от столовете си.

— Значи това е принуда? — каза мечникът.

— Пане мечник, благодетелю — отвърна живо Кмичиц. — Тяхна милост ще отидат и да искат, и да не искат, понеже на мене така ми харесва, но по отношение на ваша милост не желая да употребя сила и най-любезно моля да изпълниш волята на княза. Аз съм на служба и имам заповед да откарам ваша милост, но докато се надявам, че ще постигна нещо с молба, не ще престана да моля… Освен това заклевам се пред ваша милост, че косъм няма да падне от главата ти. Князът желае да говори с тебе и иска през това неспокойно време, когато дори селяните образуват въоръжени групи и грабят, ти да живееш в Кейдани. Ето цялата работа. Там ваша милост ще бъдеш третиран със съответното уважение като гост и приятел, за което ти се дава честна дума.

— Като шляхтич протестирам! — каза мечникът. — И законът ме брани!

— И сабите! — викнаха Худзински и Довгирд.

Кмичиц започна да се смее, после смръщи вежди и каза:

— Ваша милост панове, приберете тия саби, че ще заповядам и двама ви да изправят при плевнята и да ви теглят куршума!

При тия думи шляхтичите изтръпнаха и започнаха да се споглеждат помежду си и да гледат към Кмичиц, а мечникът възкликна високо:

— Това е най-ужасно насилие срещу шляхтишките свободи, срещу привилегиите ни!

— Няма да има насилие, ако ваша милост послушаш доброволно — отвърна Кмичиц, — и доказателство за това е фактът, че аз оставих драгуните в селото, а дойдох тук сам, за да те моля като съсед съседа. Недей ми отказва, защото времената сега са такива, че мъчно може да се прощава за такъв отказ. Сам князът ще се извини на ваша милост и бъди уверен, че ще бъдеш приет като съсед и приятел. Разбери и това, че ако щеше да е другояче, тогава аз бих предпочел сто пъти да получа куршум в главата, отколкото да идвам тук за ваша милост. Докато съм жив, косъм няма да падне от никоя билевичувска глава! Помисли, ваша милост, кой съм аз, спомни си пан Хераклиуш, неговото завещание и сам реши дали князът хетман би избрал мене, ако смяташе да постъпи неискрено с ваша милост.

— Тогава защо употребява насилие, защо трябва да пътувам по принуда?… Как мога да му повярвам, когато цяла Литва говори за репресиите, на които са подложени благородни граждани в Кейдани?

Кмичиц си отдъхна, тъй като от думите и гласа разбра, че мечникът почва да се колебае.

— Ваша милост благодетелю! — каза той почти весело. — Между съседите принудата често пъти води началото си от чувствата. Ами когато ти, ваша милост, заповядаш да свалят на мил гост колелото от колата му и самата нея затваряш в хамбара, нима това не е принуда? Ами когато го караш да пие, при все че виното вече тече през носа му, нима това не е принуда! А тук знай, ваша милост, че дори да ми се наложи да те вържа и вързан да те карам между драгуните за Кейдани, това ще бъде за твое добро… Помисли само: разбунтувани войници се влачат и вършат беззакония, селяните образуват тайфи, шведската войска се приближава, а ти мислиш, ваша милост, че ще се запазиш от неприятности в тоя кипеж, че днес-утре едните или другите не ще дойдат тук, няма да те ограбят, опожарят, да се нахвърлят върху имота ти и върху ваша милост?… Та какво е Билевиче — крепост ли? Ще се защитиш ли в него? Тогава какво иска князът за ваша милост? Безопасност, защото само в Кейдани не те заплашва нищо, а тук ще бъде оставен княжески гарнизон, който ще пази имота ти като собствените си очи от всякакво войнишко своеволие и ако дори една вила ти се загуби, можеш да ми секвестираш цялото богатство.

Мечникът започна да се разхожда из стаята.

— Мога ли да вярвам на думите ти, ваша милост?

— Като на Завиша!^[126] — отвърна Кмичиц.

В тоя момент в стаята влезе панна Александра. Кмичиц потръгна бързо към нея, но изведнъж си спомни какво се бе случило в Кейдани, и студеното и лице го прикова на място, затова той се поклони мълчаливо отдалече. Мечникът се изправи пред нея.

— Заминаваме за Кейдани! — каза той.

— Защо? — попита тя.

— Защото князът хетман ни кани…

— Много любезно!… По съседски!… — добави Кмичиц.

— Да! Много любезно — каза мечникът с известна горчивина, — но ако не отидем доброволно, тогава тоя рицар има заповед да ни обгради с драгуни и ни откара насила.

— Не дай, Боже, да дойде работата дотам! — каза Кмичиц.

— Не ти ли казвах, чичо — обади се панна Александра, — че трябва да бягаме колкото е възможно по-далече, защото тук не ще ни оставят на мира… Ето че думите ми се сбъднаха!

— Какво да се прави? Какво да се прави? Срещу насилието няма лек! — извика мечникът.

— Така е — каза девойката, — но ние не би трябвало да отиваме доброволно в тоя опозорен дом. Нека тия разбойници ни вземат насила, нека ни вържат и така да ни откарат… Не само ние ще бъдем преследвани, не само ние ще бъдем засегнати от мъстта на предателите, но те да знаят, че предпочитаме смъртта пред позора.

Тук тя се обърна към Кмичиц с израз на най-дълбоко презрение.

— Вържи ни, пане офицер или пане палач, и ни подкарай с коне, че иначе няма да тръгнем!

Кръв бликна по лицето на Кмичиц; за миг изглеждаше, че ще избухне в страшен гняв, но се овладя.

— Ах, ваша милост панно! — отвърна той със сподавен от вълнение глас. — Не се радвам на благоволение в твоите очи, щом искаш да ме изкараш разбойник, предател и насилник. Нека Бог съди кой е прав: дали аз, който служа на хетмана, или ти, която ме хулиш като куче. Бог ти е дал хубост, но сърце упорито и неумолимо. Готова си сама да страдаш, за да нанесеш още по-голяма болка на другиго, прекаляваш, панно, кълна се, че прекаляваш, а от това няма полза!

— Право казва момичето! — викна мечникът, който внезапно придоби смелост. — Няма да тръгнем доброволно!… Откарай ни, ваша милост, с драгуни.

Но Кмичиц съвсем не му обърна внимание, толкова беше възмутен и дълбоко засегнат.

— Ти обичаш човешката мъка — продължи да говори той на Оленка — и ме нарече предател без съд, без да изслушаш моите оправдания, без да ми дадеш да кажа дори една дума в своя защита. Нека бъде така!… Но в Кейдани ще отидеш… доброволно, недоброволно — все едно! Там ще излязат наяве моите намерения, там ще разбереш дали основателно ме обвини, там съвестта ти ще каже кой от нас на кого е бил палач! Друго отмъщение не желая. Нека Бог да е с тебе, но такова отмъщение трябва да имам. И нищо повече не искам вече от тебе, защото ти изпъваше струната, докато я скъса… Змия седи под твоята хубост като под цвете! Дано те!… Дано те!…

— Няма да тръгнем! — повтори още по-решително мечникът.

— Заклевам се! — викнаха пановете Худзински от Ейрагола и Довгирд от Племборг.

Тогава Кмичиц се обърна към тях, но вече беше много бледен, защото го задушаваше гняв и зъбите му тракаха като при треска.

— Ей — каза той, — ей, не се опитвайте!… Коне се чуват, драгуните ми пристигат! Само някой да каже още една дума, че няма да тръгне!

И наистина зад прозореца се чуваше тропот на много конници. Всички разбраха, че няма изход, а Кмичиц рече:

— Панно! Докато се прочете два пъти „Отче наш“, трябва да бъдеш в каретата, иначе чичо ти ще получи куршум в главата!

И, изглежда, че го овладяваше все по-див гняв, защото внезапно изкрещя така, та чак стъклата на прозорците издрънчаха:

— На път!

Но в същия момент вратата откъм пруста се отвори тихо и някакъв чужд глас попита:

— А накъде, пане рицарю?

Всички се вкамениха от удивление, а очите се обърнаха към вратата, на която стоеше един дребен човек с броня и с гола сабя в ръка.

Кмичиц направи крачка назад, сякаш видя призрак.

— Пан… Володиовски! — възкликна той.

— На вашите услуги! — отвърна дребният човек.

И се придвижи към средата на стаята; след него влязоха вкупом Мирски, Заглоба, двамата Скшетуски, Станкевич, Оскерко и пан Рох Ковалски.

— Ха — каза Заглоба, — хванал казак татарин, а татаринът за косата го държи.

Рошенският мечник заговори:

— Които и да сте, рицари, спасете шляхтича, когото въпреки закона, произхода, службата искат да арестуват и вържат. Спасете, ваша милост панове, братя, шляхтишката свобода!

— Не се бой, ваша милост! — отвърна Володиовски. — Драгуните на тоя рицар са вече вързани, а сега не ваша милост, но той повече се нуждае от спасение.

— А най-много от свещеник! — каза пан Заглоба.

— Пане рицарю — каза Володиовски, като се обърна към Кмичиц, — не ти върви с мене, ето вече втори път ти се изпречвам на пътя… Не ме очакваше, нали?

— Вярно! — каза Кмичиц. — Мислех, че ваша милост си в ръцете на княза.

— Именно от тия ръце се изплъзнах… а ти знаеш, че пътят за Подлесието минава през тук… Но да оставим това. Когато първия път отвлече тая девойка, аз те извиках на дуел… нали?

— Така е — каза Кмичиц и неволно посегна с ръка към дръжката на сабята си.

— Сега работата обаче стои другояче. Тогава ти беше побойник, което се случва често всред шляхтата и не опозорява окончателно… Но днес вече си недостоен да се бие с тебе честен човек.

— Защо? — попита Кмичиц.

И вдигна гордо глава, и загледа пан Володиовски право в очите.

— Защото си предател и ренегат — отвърна пан Володиовски, — защото като палач съсече благородни воини, които се изправиха да защитават отечеството, защото вие направихте тоя нещастен край да стене под ново иго!… Накратко: избирай смъртта си, кълна се в Бога, че последният ти час е дошъл.

— С какво право искате да ме съдите и екзекутирате? — попита Кмичиц.

— Ваша милост пане — отговори Заглоба сериозно, — прочети си молитвата, вместо да ни питаш с какво право… А ако имаш да кажеш нещо за свое оправдание, казвай го бързо, понеже не ще намериш нито една жива душа да се яви в твоя защита. Както чух, веднъж вече тая девойка те измолила от ръцете на пан Володиовски, но след това, което направи сега, и тя надали ще се застъпи за тебе.

Тук очите на всички се обърнаха неволно към Билевичувна, чието лице в тоя миг беше сякаш изсечено от камък. Тя стоеше неподвижна, със сведени клепачи, ледена, студена, но не пристъпи нито крачка напред, не каза нито дума.

Тишината бе прекъсната от гласа на Кмичиц:

— Аз не моля тази панна за застъпничество!

Панна Александра мълчеше.

— Влез! — викна Володиовски, като се обърна към вратата. Чуха се тежки стъпки, на които мрачно акомпанираше звън на шпори, и шестима войници начело с Юзва Бутрим влязоха в стаята.

— Вземете го — изкомандва Володиовски, — изкарайте го извън селото и го застреляйте!

Тежката ръка на Бутрим се отпусна върху яката на Кмичиц, след нея две други сториха същото.

— Не им позволявай да ме дърпат като куче! — каза пан Анджей на Володиовски. — Сам ще тръгна.

Дребният рицар кимна на войниците, които го пуснаха веднага, но го обградиха от всички страни; а той излезе спокойно, без да каже вече нищо на никого, а само тихо шепнеше молитва.

Панна Александра също се измъкна през отсрещната врата към другите стаи. Тя мина през една, през втора, като протягаше пред себе си ръце в мрака; внезапно главата й се замая, почна да се задушава и падна като мъртва на пода.

А между събраните в първата стая известно време цареше глухо мълчание; накрай го прекъсна рошенският мечник:

— Дали няма вече за него милост? — попита той.

— Жал ми е за него — отвърна Заглоба, — колко решително отиваше на смърт!

На това Мирски отговори:

— Той разстреля двайсетина шляхтичи от моята хоронгва освен ония, които уби в боя.

— И от моята! — каза Станкевич. — А разправят, че хората на Невяровски избил до крак.

— Трябва да е имал такава заповед от Радживил — каза пан Заглоба.

— Ваша милост панове, на моята глава ще навлечете отмъщението на Радживил! — забеляза мечникът.

— Ти, ваша милост, трябва да бягаш. Ние отиваме в Подлесието, защото хоронгвите там са се вдигнали срещу предателите, а вие можете веднага да тръгнете с нас. Няма друг изход. Можете да се подслоните в Бяловежка, където живее един роднина на пан Скшетуски, придворен ловчи. Там не ще ви намери никой.

— Но имотът ми ще пропадне.

— Жечпосполита ще ти го върне, ваша милост.

— Пане Михале — каза внезапно Заглоба, — ще скоча да видя дали у тоя нещастник няма някакви хетмански заповеди. Нали помните какво бях намерил у Рох Ковалски?

— Яхвай, ваша милост, коня. Има още време, а после книжата ще се окървавят. Нарочно заповядах да го изкарат извън селото, та девойката да не се уплаши тук от гърма на мускетите; нали жените са чувствителни и плачливи.

Заглоба излезе и след минута се чу тропотът на коня, с който заминаваше, а пан Володиовски се обърна към мечника:

— А какво прави сродницата на ваша милост?

— Навярно се моли за тая душа, която отива пред Божия съд…

— Да му даде Бог вечен покой! — каза Ян Скшетуски. — Да не беше останал доброволно да служи при Радживил, пръв щях да се застъпя за него, но той, ако не е искал да остане на страната на отечеството, поне можеше да не продава душата си на Радживил.

— Точно така! — каза Володиовски.

— Той е виновен и заслужава това, което му се случи! — каза Станислав Скшетуски. — Но повече бих желал да видя на негово място Радживил или Опалински!… Ах, Опалински!

— Най-добро доказателство за голямата му вина имате в това, ваша милост панове — намеси се Оскерко, — че тая девойка, на която беше годеник, не намери нито една дума в негова защита. Аз я наблюдавах внимателно и видях колко страдаше, но мълчеше, защото как може да се застъпва за един предател?!

— А някога тя го обичаше искрено, зная това! — каза мечникът. — Разрешете, ваша милост панове, да отида да видя какво става с нея, това е тежко преживяване за една жена.

— И стягай се, ваша милост, за път! — извика дребният рицар. — Ние тръгваме веднага щом ни починат конете. Кейдани е много близо оттук, а Радживил трябва вече да се е върнал там.

— Добре! — каза шляхтичът. И излезе от стаята.

След миг се разнесе неговият пронизителен вик. Рицарите се затекоха по посоката на гласа, без да разбират какво се е случило, дотърчаха и слугите със свещи и видяха пан мечника да вдига Оленка, която бе намерил паднала в безсъзнание на пода.

Володиовски скочи да му помага и двамата я сложиха на софата; тя обаче не даваше признаци на живот. Започнаха да я свестяват. Дотърча старата ключарка с лекарства и най-сетне девойката отвори очи.

— Тук нямате работа, ваша милост панове — каза старата ключарка. — Вървете в другата стая, а ние вече ще се оправим.

Мечникът изведе гостите.

— По-добре да не беше ставало всичко това — казваше смутеният домакин. — Можехте да вземете със себе си тоя нещастник и да го свършите някъде по пътя, а не у мене. Как да пътувам сега, когато момичето е едва живо?… Току-виж, че се е разболяло.

— Станалото — станало — каза Володиовски. — Ще настаним девойката в карета, защото трябва да бягате. Отмъстителността на Радживил не прощава на никого.

— А може и девойката да се съвземе бързо — каза Ян Скшетуски.

— Има готова и впрегната удобна карета, Кмичиц я е докарал със себе си — каза Володиовски. — Пане мечник, иди, ваша милост, и кажи на девойката как стои работата, че заминаването не бива да се отлага, та нека събере силите си. Ние трябва да тръгваме, а до утре сутринта хората на Радживил могат да дойдат тук.

— Вярно — каза мечникът, — отивам!

Отиде и след някое време се върна със сродницата си, която не само че се бе напълно свестила, но вече беше облечена за път. Само по лицето си имаше силни румени петна, а очите й блестяха трескаво.

— Да вървим, да вървим!… — повтори тя, като влезе в стаята.

Володиовски излезе за малко в пруста, за да изпрати хора за каретата, после се върна и всички започнаха да се стягат за път.

Преди да мине четвърт час, зад прозорците се разнесе тракане на колелата и тропот на конски копита по камъните, с които беше постлан пътят пред къщата.

— Да вървим! — каза Оленка.

— На път! — викнаха офицерите.

В тоя миг вратата се отвори широко и пан Заглоба се втурна като бомба в стаята.

— Спрях екзекуцията! — викна той.

От румена Оленка в миг стана бяла като тебешир: изглеждаше, че пак ще припадне, но никой не й обърна внимание, понеже всички очи бяха обърнати към Заглоба, който в това време пъхтеше като кит и се мъчеше да си поеме дъх.

— Спрял си екзекуцията, ваша милост? — попита Володиовски слисан. — Защо?

— Защо ли?… Чакай да си поема дъх… Защото, ако не е бил Кмичиц, ако не е бил този благороден рицар, всички ние, които сме тук, щяхме да висим изтърбушени по кейданските дървета… Пфу… Нашия благодетел искахме да убием, ваша милост панове!… Пфу!…

— Как е възможно това? — викнаха всички едновременно.

— Как е възможно ли? Четете това писмо и ще получите отговора.

Тук пан Заглоба даде писмото на Володиовски, а той почна да го чете, като прекъсваше час по час и поглеждаше към другарите си, защото това беше онова писмо, в което Радживил кореше горчиво Кмичиц, че поради неговото настойчиво ходатайство не ги екзекутирал в Кейдани.

— Е, какво? — повтаряше при всяка пауза пан Заглоба. Както знаем, писмото свършваше с нареждане Кмичиц да докара в Кейдани мечника и Оленка. Пан Анджей, изглежда, затова го бе носил у себе си, та при необходимост да го покаже на мечника, но не беше станало нужда.

Преди всичко обаче не оставаше никаква сянка от съмнение, че ако не е бил Кмичиц, двамата Скшетуски, пан Володиовски и Заглоба са щели да бъдат избити немилостиво в Кейдани веднага след оня прословут договор с Понтус де ла Гард.

— Ваша милост панове — рече Заглоба, — ако и сега заповядате да го разстрелят, кълна се в Бога, че ще зарежа компанията ви и няма да искам да ви зная…

— Дума да не става за разстрел — отговори Володиовски.

— Ах! — каза Скшетуски, като се хвана с две ръце за главата. — Какво щастие, че ти, отче, още там си прочел писмото, преди да се върнеш при нас…

— Тебе, ваша милост, трябва да са те хранили със скорци през детските години! — възкликна Мирски.

— А! Какво? — викна Заглоба. — Всеки друг най-напред би се върнал да прочете писмото с вас, а през това време на оня щяха да му светят маслото. Но мене, щом ми донесоха хартията, намерена у него, веднага нещо ме бодна, нали от рождение съм любопитен към всичко. А там двамина вървяха напред с фенери и вече бяха на ливадата. Тогава им казвам: „Я ми посветете да видя какво е писано тук…“ И започнах да чета… И казвам ви, ваша милост панове, че чак ми притъмня, сякаш някой ме удари с пестник по плешивата чутура. „За Бога! — казвам. — Пане рицарю, ти защо не показа това писмо?!“ А той: „Защото такава ми беше волята!“ Такава корава глава дори в смъртния си час. Но аз като го грабнах, като почнах да го прегръщам… „Благодетелю — казвам, — ако не си бил ти, враните вече да са ни изкълвали!“ Тогава заповядах да го подкарат назад и го доведат тук, а аз насмалко не изкарах душата на коня, за да ви съобщя миг по-скоро какво се е случило… Уф!…

— Странен човек! Изглежда, че в него има толкова добро, колкото и зло — каза Станислав Скшетуски. — Ако такива хора не искаха…

Но преди да свърши, вратата се отвори и войниците вкараха Кмичиц.

— Свободен си, пане рицарю — каза веднага Володиовски, — и докато сме живи, никой от нас няма да вдигне ръка срещу тебе. Какъв отчаян човек си ти, та не показа веднага това писмо? Нямаше да те безпокоим.

После се обърна към войниците:

— Оттеглете се и всички да се качат на конете!

Войниците излязоха и пан Анджей остана сам насред стаята. Лицето му беше спокойно, но мрачно и той гледаше гордо офицерите, които стояха пред него.

— Свободен си! — повтори Володиовски. — Отивай, където искаш, дори при Радживил, макар че ни боли, като виждаме рицар от благородна кръв да помага на предател против отечеството.

— Тогава помисли добре, ваша милост — каза Кмичиц, — защото предупреждавам, че ще отида не другаде, а именно при Радживил!

— Присъедини се към нас, дано гръм удари тоя кейдански тиранин! — извика Заглоба. — Ще ни бъдеш приятел и най-мил другар, а майката родина ще ти прости провиненията към нея!

— Изключено е! — каза Кмичиц енергично. — Бог ще реши кой служи по-добре на отечеството: дали вие, като започвате гражданска война на своя глава, или аз, като служа на господар, който единствен може да спаси тая нещастна Жечпосполита. Вие вървете по своя път, а аз ще тръгна по своя! Не е време да ви убеждавам и няма полза от това, обаче от дъното на душата си ви казвам: вие погубвате отечеството, вие заставате срещу неговото спасение. Не ще ви нарека предатели, понеже зная, че вашите пориви са благородни, но ето как стои работата: отечеството затъва, Радживил му протяга ръка, а вие бодете тая ръка с мечовете си и в заслепението си обявявате за предатели него и всички ония, които застават на негова страна.

— Бога ми — рече Заглоба, — ако не бях видял колко смело отиваше ваша милост към смъртта, щях да помисля, че страхът те е умопобъркал. На кого си дал ти клетва? На Радживил или на Ян Казимеж? На Швеция или на Жечпосполита? Умопобъркал си се, ваша милост.

— Знаех, че няма никаква полза да ви убеждавам!… Останете със здраве!

— Я почакай още малко — рече Заглоба, — защото става дума за нещо важно. Кажи ми, обеща ли ти Радживил да не ни погубва, когато си го молил за това в Кейдани?

— Обеща ми! — каза Кмичиц. — Вие щяхте да останете през време на войната в Бирже.

— Тогава опознай твоя Радживил, който изменя не само на отечеството, не само на краля, но и на собствените си слуги. Ето и едно негово писмо до коменданта на Бирже, което аз намерих у офицера, командир на конвоя. Чети!

При тия думи пан Заглоба подаде хетманското писмо на Кмичиц. Той го взе в ръце и започна да плъзга поглед по него, а едновременно с четенето в лицето му нахлуваше кръв и все по-силна червенина от срам за своя вожд обливаше челото му. Внезапно той смачка писмото в ръка и го хвърли на земята.

— Останете със здраве! — каза той. — По-добре да бях загинал от ръцете ви!

И излезе от стаята.

— Ваша милост панове — каза Скшетуски след кратко мълчание, — мъчна е работата с тоя човек, защото той вярва в своя Радживил както турчин в Мохамеда си. И аз мислех като вас, че служи за лична полза или от амбиция, но не е така. Той не е лош човек, а умопобъркан.

— Ако той е признавал досега своя Мохамед — каза Заглоба, — аз дяволски му подкопах вярата в него. Видяхте ли как се потресе, когато прочете писмото. Между тях ще има голяма разправия, защото този момък е готов да се нахвърли срещу самия дявол, не само срещу Радживил. Кълна се в Бога, че ако някой ми подареше турско стадо, не щях да се зарадвам така, както от това, че го спасих от смърт.

— Вярно е — каза мечникът, — че той дължи живота си на ваша милост, никой не ще отрече това.

— Господ да му е на помощ! — каза Володиовски. — Сега да решим какво ще правим.

— Ами какво? Да яхваме конете и да тръгваме на път… Конете вече поотпочинаха — отговори Заглоба.

— Точно така. Да тръгваме час по-скоро! А ти, ваша милост, ще тръгнеш ли с нас? — попита Мирски мечника.

— Аз няма да мога да седя тук спокойно и също трябва да заминавам… Но ако ваша милост панове искате да тръгвате веднага, ще ви кажа откровено, че не ми е много удобно да се вдигам с вас. Щом оня си замина жив, тогава тук няма да ме изгорят или убият веднага, а за такъв път човек трябва да се поснабди с това-онова. Бог знае кога ще се върна… Трябва да се разпоредя за някои неща, по-хубавите вещи да скрия, инвентара да изпратя по съседи, да опаковам багажа. А имам и малко пари, които не бих искал да вземам в каруца. До утре сутринта ще бъда готов, но така изведнъж не мога.

— Ние пък не можем да чакаме, че меч виси над главите ни — отговори Володиовски. — А ти, ваша милост, къде искаш да се скриеш?

— В Бяловежките гори, както ме посъветвахте… Или поне момичето ще оставя там, защото аз още не съм стар и сабята ми може да послужи на отечеството и краля.

— Тогава остани със здраве, ваша милост… Дано даде Бог да се срещнем в по-добри времена.

— Да ви възнагради Бог, ваша милост панове, задето ми дойдохте на помощ. Сигурно ще се видим някъде заедно на бойното поле.

— Желаем ти добро здраве!

— Щастлив път!

И започнаха да се сбогуват, а после всеки отиваше и се покланяше на панна Александра.

— В Бяловежките гори ще видиш жена ми, ваша милост панно, както и момченцата ми. Прегърни ги от мене и цъфти в добро здраве — каза Ян Скшетуски.

— А понякога си спомняй за войника, който нямаше щастие да те спечели, но винаги е готов да ти свали звездите — добави Володиовски.

След тях се приближаваха и другите. Последен дойде и пан Заглоба.

— Сбогувай се и със стареца, прекрасно цвете! Прегърни пани Скшетуска и моите палавници. Те са добри момчета!

Вместо отговор Оленка хвана ръката му и я притисна мълчаливо до устата си.

Двайсет и първа глава

Същата нощ, най-много два часа след заминаването на отряда на Володиовски, в Билевиче пристигна самият Радживил с конница, който идеше на помощ на Кмичиц, понеже се боеше да не би той да попадне в ръцете на Володиовски. Когато узна какво се бе случило, взе мечника заедно с Оленка и тръгна обратно за Кейдани, без да даде почивка дори на конете.

Хетманът беше безкрайно възмутен, като слушаше мечника, който разказваше всичко нашироко в желанието си да отклони от себе си вниманието на страшния магнат. По същата причина не смееше да протестира и срещу откарването си в Кейдани и в душата си беше доволен, че бурята се свърши с това. А Радживил, ако и да подозираше мечника, че действа и заговорничи срещу него, имаше наистина твърде много грижи, та не можеше да мисли сега за това.

Бягството на Володиовски можеше да промени работите в Подлесието. Хороткевич и Якуб Кмичиц, които стояха там начело на конфедерираните против хетмана хоронгви, бяха добри войници, но недостатъчно влиятелни, поради което цялата конфедерация не беше с особено значение. Но с Володиовски бяха избягали хора като Мирски, Станкевич и Оскерко, без да смятаме самия малък рицар, всички отлични офицери и обградени с всеобщо признание.

Все пак в Подлесието беше и княз Богуслав, който се съпротивляваше на конфедератите с придворните хоронгви, като при това непрекъснато очакваше помощ от вуйчо си електора; но вуйчото електор се бавеше, изглежда, че очакваше да види как ще се развият събитията; а противната войска растеше по сила и всеки ден към нея се присъединяваха нови привърженици.

По едно време хетманът искаше да тръгне сам за Подлесието и с един замах да смаже бунтовниците, но го спираше мисълта, че щом кракът му излезе извън границите на Жмудж, целият край веднага ще въстане и тогава авторитетът на Радживиловци пред шведите ще падне до нула.

Затова князът мислеше дали не е по-добре засега напълно да изостави Подлесието и да повика княз Богуслав в Жмудж.

Това беше необходимо и неотложно, защото, от друга страна, идваха страшни вести за дейността на витебския воевода. Хетманът се беше опитал да се разбере с него и да го привлече за своите планове, но Сапеха бе върнал писмата му без отговор; вместо това се говореше, че е обявил всичко на търг, продава, каквото може, среброто претопява на монети, стадата си разменя срещу пари, дори килимите и гоблените си залага на евреите, а имотите си отдава в аренда и събира войска.

Хетманът, алчен по природа и неспособен за парични жертви, отначало не искаше да вярва, че някой без колебание хвърля цялото си богатство пред олтара на отечеството; но времето го убеди, че наистина е така, понеже с всеки изминат ден военната мощ на Сапеха растеше. При него отиваха бегълци, шляхтичи, патриоти, неприятели на Радживиловци, о, дори по-лошо — и бивши приятели, и още по-лошо — дори роднини на хетмана, като князът ловчи Михал, за когото дойде вест, че бил заповядал всички доходи от имотите му, още незаети от неприятеля, да бъдат давани за войската на витебския воевода.

Така сградата, издигната от тщеславието на Януш Радживил, се пропукваше из основи и се клатеше. Цяла Жечпосполита трябваше да се побере в тая сграда, а вместо това бързо се оказа, че тя не може да обхване дори само Жмудж.

Положението все повече заприличваше на омагьосан кръг, защото например против витебския воевода Радживил можеше да повика шведската войска, която постепенно заемаше все по-голяма част от страната, но това значеше да признае, че е безсилен. Пък и поради хитростта на пан Заглоба след клеванското сблъскване отношенията между хетмана и шведския генералисимус се влошиха и въпреки обясненията помежду им цареше раздразнение и недоверие.

Когато тръгна на помощ на Кмичиц, хетманът се надяваше, че може би все пак ще хване Володиовски и ще го ликвидира, но понеже и тази сметка излезе крива, сега той се връщаше сърдит и навъсен. Учудваше го и това, че не се натъкна и на Кмичиц из пътя за Билевиче, а това стана така, понеже пан Анджей, чиито драгуни пан Володиовски бе взел със себе си, се връщаше съвсем сам, та затова избра по-късия път през горите, като заобиколи Племборг и Ейрагола.

След цяла нощ, прекарана на кон, на другия ден по пладне хетманът отново стигна с войската си в Кейдани и първият му въпрос беше за Кмичиц. Отговориха му, че се е върнал, но без войници. За това обстоятелство князът вече знаеше, но искаше от устата на самия пан Анджей да чуе всичко, та заповяда да го повикат веднага.

— Не ти е провървяло, както и на мене — каза той, когато Кмичиц застана пред него. — Рошенският мечник вече ми каза, че си паднал в ръцете на оня малък дявол.

— Тъй вярно — каза Кмичиц.

— И моето писмо те било спасило?

— За кое писмо говориш, ваше княжеско височество? Защото, след като ми прочетоха това, което намериха у мене, прочетоха ми за награда и другото, което ваше княжеско височество си писал до биржанския комендант.

— Значи ти знаеш?

— Зная! — отговори Кмичиц разпалено. — Как си можал, ваше княжеско височество, да постъпиш с мене така? За обикновения шляхтич е срам да нарушава дадена дума, камо ли за един княз и вожд…

— Мълчи — каза Радживил.

— Няма да мълча, защото там, пред тия хора, трябваше да се червя за ваше княжеско височество! Те ме наговаряха да се присъединя към тях, но аз не пожелах и им казах: „Служа на Радживил, тъй като и правото, и честта са на негова страна!“ Тогава ми показаха писмото: „Гледай какъв е твоят Радживил!“ — и аз трябваше да си затворя устата и да гълтам срама…

Устните на хетмана започнаха да треперят от ярост. Обзе го дива жажда да извие врата на тая дръзка глава и вече, ха да вдигне ръце и да плесне за прислугата. Гневът заслоняваше очите му, спираше дъха в гърдите и сигурно Кмичиц щеше да плати скъпо за това избухване, ако не беше внезапният пристъп на астма, който в тоя момент нападна княза. Лицето му почерня, той скочи от стола и започна да маха с ръце из въздуха, очите му изскочиха навън, а от гърлото се изтръгна хриплив рев, в който Кмичиц едва разбра думите:

— Задушавам се!…

При вдигнатата тревога дотърчаха слуги, придворни лекари и започнаха да свестяват княза, който бе загубил съзнание. Свестяваха го цял час, а когато най-после започна да дава признаци на живот, Кмичиц излезе от стаята.

В коридора срещна Харламп, който се бе вече излекувал от раните и контузиите, получени в боя с разбунтуваните унгарци на Оскерко.

— Какво ново? — попита мустакатият.

— Свести се вече! — отговори Кмичиц.

— Хм! Но всеки ден може да не се свести. Лоша ни е работата, пане полковник, защото, като умре князът, делата му ще се струпат върху нас. Цялата ми надежда е във Володиовски, че ще пази старите си другари, затова да ти кажа, ваша милост (тук Харламп сниши гласа си), доволен съм, че той се измъкна.

— Толкова тясно ли му беше тук?

— Какво ти тясно! Представи си, ваша милост, че в елшака, където го обградихме, имаше вълци и не успяха да избягат, а той се измъкна. Дявол да го вземе. Кой знае дали не ще дойде време да му целуваме ръка, защото тук, около нас, е някак лошо. Шляхтата се отказва масово от нашия княз и всички приказват, че предпочитат истинския неприятел, шведа, татарина дори, отколкото ренегатът. Ето, това е! А тук князът-господар непрекъснато заповядва да се ловят и затварят нови и нови граждани, което — между нас казано — е противно на закона и свободите. Днес докараха рошенския мечник!…

— О? Докараха го тук?

— Да, разбира се, и със сродницата си. Девойка като бадем! Мога да те поздравя, ваша милост!

— Къде ги настаниха?

— В дясното крило. Хубави стаи им дадоха, не могат да се оплачат освен от това, че пред вратите им има стража. А кога ще е сватбата, пане полковник?

— Още оркестър не е поръчан за тая сватба. Бъди здрав, ваша милост! — каза Кмичиц.

След като се сбогува с Харламп, Кмичиц тръгна за квартирата си. Безсънната нощ, бурните събития през нея и последната случка с княза го бяха толкова уморили, че той едва се държеше на крака. А при това, както всяко докосване предизвиква болка в тялото на отрудения и бития, така и душата му беше оболяла. Обикновеният въпрос на Харламп: „Кога ще е сватбата?“ — го убоде болезнено, защото веднага пред очите му се яви като живо леденото лице на Оленка и устата й, стисната тогава, когато мълчанието й потвърждаваше смъртната присъда срещу него. Не е важно дали молбата й би могла да го спаси, дали пан Володиовски би се съобразил с нея! Цялата мъка и болка, които Кмичиц чувстваше сега, се състояха в това, че тя не изрече тая молба. А пък на два пъти по-рано не се бе поколебала да го спасява. Нима такава пропаст съществуваше вече между тях, нима чак толкова бе угаснала в сърцето й не любовта, а обикновената благосклонност, която човек може да има дори към чуждия, обикновената милост, която трябва да имаме към всекиго? Колкото повече мислеше Кмичиц върху това, толкова по-жестока му се струваше Оленка, толкова по-голямо недоволство изпитваше към нея, толкова по-дълбока обида. Какво толкова съм сторил — питаше се той, — та да ме презира като прокълнат от църквата? Дори и да е зле, че служа при Радживил, все пак аз се чувствам невинен, защото с ръка на сърцето мога да кажа, че служа не за повишение, не за печалби, не за хляб, а само понеже виждам в това полза за отечеството — тогава за какво бях заклеймен без съд?…

— Добре, добре! Нека бъде така! Не ще отида да се оправдавам за провинения, които не съм извършил, нито ще моля за милост! — повтаряше си той за хиляден път.

И все пак болката не преставаше, засилваше се все повече. Когато се върна в стаите си, пан Анджей се хвърли на леглото и се опита да заспи, но въпреки цялата си умора не можа. След малко стана и започна да се разхожда из стаята. От време на време слагаше ръце върху челото си и си казваше на глас:

— Не може да бъде другояче, но сърцето на това момиче е упорито!

И отново:

— Не съм очаквал от тебе такова нещо, панно… Бог да ти плати за това!

В такива размисли минаваха един след друг часовете, накрай той се измори съвсем и задряма, седнал на леглото, но преди да заспи, го събуди един придворен на княза, пан Шкилондж, и го повика при хетмана.

Радживил се чувстваше вече по-добре и дишаше по-свободно, но върху оловеното му лице се отразяваше голяма отпадналост. Той седеше в дълбоко кресло, тапицирано с кожа, а при него имаше лекар, когото отпрати веднага щом влезе Кмичиц.

— Бях вече с единия крак на оня свят, и то по твоя вина! — каза той на пан Анджей.

— Ваше височество княже, вината не е моя; аз казах, каквото мислех.

— Нека това не се повтаря повече. Поне ти не добавяй тежест към бремето, което нося, и знай, че каквото простих на тебе, на другиго не бих простил.

Кмичиц мълчеше.

— Ако заповядах — каза князът след малко — да бъдат екзекутирани в Бирже ония хора, на които простих в Кейдани по твоя молба, то не е, защото исках да те измамя, а за да ти спестя болката. Съгласих се привидно, понеже имам слабост към тебе… А тяхната смърт беше необходима. Та нима аз съм палач, нима ти мислиш, че проливам кръв, за да насладя очите си с червена багра?… Когато поживееш по-дълго, ще разбереш, че щом някой иска да постигне нещо на тоя свят, той не бива да прощава нито своята, нито чуждата слабост. Не може по-големи работи да се жертват за по-малки. Тия хора трябваше да загинат тук, в Кейдани, защото гледай какво стана поради твоето застъпничество: разпали се съпротивата в страната, започна вътрешна междуособица, приятелството с шведите е разклатено, лош пример е даден на другите и поради него бунтът се разширява като епидемия. Не само това: по-късно аз лично трябваше да предприема поход срещу тях и да се изложа пред цялата войска, ти за малко не загина от ръцете им, а сега ще отидат в Подлесието и ще станат водачи на бунта. Гледай и се учи! Ако бяха загинали в Кейдани, всичко това нямаше да стане. Но ти, когато се застъпваше за тях, мислеше само за своите чувства, а аз ги изпратих на смърт в Бирже, понеже имам опит, понеже виждам по-далече, понеже от практиката зная, че който при тичане се препъне дори о малко камъче, той ще падне лесно, а падне ли, може да не стане вече, и то толкова по-сигурно, колкото по-бързо е тичал преди това… Да пази Бог, колко зло нанесоха тия хора!

— Те не ще натежат толкова, че да осуетят цялата акция на ваше княжеско височество.

— Дори да не направят нищо повече от това, че по тяхна вина възникнаха дифиденции между мене и Понтус, вредата пак е неизмерима. Изясни се вече, че те не са били мои хора, но писмото със заплахите, които ми изпрати Понтус, си остана и аз няма да му простя за това писмо… Понтус е близък роднина на краля, но е още съмнително дали би могъл да стане и мой и дали радживиловските прагове не са много високи за него…

— Преговаряй със самия крал, ваше княжеско височество, а не с неговите слуги.

— Така и искам да постъпя… И ако не ме убият терзанията, хубав урок ще дам на това шведче… Ако не ме убият терзанията, но като че ли то ще стане, защото тук никой не ми скъпи нито тръните, нито болките… Тежко ми е! Тежко!… Кой би повярвал, че аз съм същият, който бях при Лойов, при Жечица, Мозир, Туров, Киев и Берестечко?… Цяла Жечпосполита гледаше само мене и Вишньовецки като две слънца!… Всичко трепереше пред Хмелницки, а той трепереше пред мене. И същата войска, която през времена на всеобщо поражение водех от победа към победа, днес ме напусна и като някакви отцеубийци вдигат ръка срещу мене.

— Но не цялата, защото има и такива, които още вярват във ваше княжеско височество! — каза Кмичиц доста пламенно.

— Още вярват… докато престанат! — отговори Радживил с горчивина. — Голямо благоволение от техни милости!… Дано даде Бог да не се отровя от това благоволение… Всеки от вас забива копие след копие в мене, макар че на мнозина и на ум не им идва, че правят това…

— Гледай намеренията, ваше княжеско височество, не думите.

— Благодаря за съвета… Отсега нататък ще следя внимателно какво лице ми показва всеки редник… и ревностно ще залягам да се харесам на всички…

— Горчиви са тия думи, ваше княжеско височество.

— А животът сладък ли е?… Бог ме е създал за велики дела, а аз съм принуден, ето на, да пилея силите си в околийска война, каквато едно шляхтишко село би могло да води с друго. Исках да се меря с могъщи монарси, а паднах толкова ниско, че съм принуден в собствените си имения да ловя някакъв си пан Володиовски. Вместо светът да се удивлява от силата ми, удивлява се от моята слабост, вместо за пепелищата на Вилно да платя с пепелищата на Москва, принуден съм да ти благодаря, че си обградил Кейдани с окопи… Тясно ми е… и се задушавам… не само защото ме задушава астмата… Слабостта ми ме убива… Бездействието ме убива… Тясно ми е и тежко!… Разбираш ли?…

— И аз мислех, че всичко ще тръгне другояче!… — каза мрачно Кмичиц.

Радживил започна да диша с мъка.

— Преди да увенчае главата ми друга корона, сложиха ми трънен венец. Наредих на астролога Адрес да гледа звездите… Той веднага състави хороскоп и казва, че конюнктурата е лоша, но че това ще мине. А ето че изпитвам мъки… Нощем нещо не ми дава да спя, нещо ходи из стаята… Някакви лица надзъртат в леглото ми, а понякога изведнъж ми става студено… Това значи, че смъртта минава край мене… Страдам… А трябва да бъда готов да посрещна още измени и изневери, тъй като зная, че има такива, които се колебаят…

— Няма вече такива! — отговори Кмичиц. — Който е смятал да се отрече, той вече си е отишъл.

— Не ме подвеждай, сам виждаш, че и малкото останали поляци започват да се оглеждат назад.

Кмичиц си спомни онова, което чу от Харламп, и замълча.

— Но нищо от това! — каза Радживил. — Тежко е и страшно, ала трябва да се издържи… Не казвай на никого това, което чу от мене… Добре, че вече имах атака на болестта си, та днес няма да се повтори, а тъкмо за днес се нуждая от много сили, искам да устроя пир и там трябва да показвам весело лице, за да повдигна духа на хората… Ти също се развесели и не говори никому нищо, защото всичко това ти казах само за да не ме измъчваш поне ти… Днес гневът ме овладя… Внимавай това да не се повтори, въпросът е за главата ти. Но аз вече ти простих… От тия окопи, с които си обградил Кейдани, не би се срамувал и самият Петерсон… Върви сега и ми изпрати тук Мелешко. Днес докараха бегълци от неговата хоронгва, все редници… Ще му заповядам да ги избеси до един… Трябва да се даде пример… Бъди здрав… Весело ще бъде днес в Кейдани!…

Двайсет и втора глава

Рошенският мечник имаше тежка разправия с панна Александра, докато тя се съгласи да отиде на пиршеството, което хетманът устрои за хората си. Той трябваше почти със сълзи на очи да моли упоритата и смела девойка и да я заклева, че работата се отнася до главата му, че всички, не само военните, но и шляхтичите, които живеят в околностите на Кейдани, докъдето достигаше ръката на Радживил, трябва да се явят на пира под заплахата, че ще се изложат на княжеския гняв; как тогава могат да откажат ония, които са изложени на милостта или немилостта на тоя страшен човек. За да не постави в опасност чичо си, панна Александра се съгласи.

Приемът не беше малък, защото на него дойдоха много съседни шляхтичи заедно с жените и дъщерите си. Но най-много бяха военните и преди всичко офицерите от чуждестранните части, които почти всички бяха останали при княза. Той самият, преди да се яви пред гостите, придаде самодоволен израз на лицето си, сякаш никаква грижа не бе го тревожила преди това — тъй като желаеше с тоя пир не само да повдигне духа на привържениците си и на военните, но и да покаже, че, общо взето, шляхтата е на негова страна, а само вироглавите се противопоставят на унията с Швеция; в желанието си да изтъкне, че страната се радва заедно с него, той не пестеше нито усилия, нито средства, за да излезе пиршеството блестящо и ехото за него да се разнесе колкото е възможно по-далече из страната. Затова, щом мракът покри земята, стотици бурета с катран пламнаха по пътя за замъка и в двора, от време на време гърмяха оръдия, а на войниците бе заповядано да издават весели възгласи.

В това време една след друга се нижеха каляски, карети и брички, които возеха от околността големците и „по-евтината“ шляхта. Дворът се изпълни с превозни средства, с коне и слуги, с едни от които бяха дошли гостите, а други бяха местни. Тълпи, пременени с кадифе и коприна, със скъпи кожи, напълниха така наречената „златна“ зала, а когато най-после князът се показа, цял блеснал от скъпоценни камъни и с любезна усмивка на обикновено мрачното си, а сега и измъчено от болестта лице, най-старшите офицери викнаха в един глас:

— Да живее князът хетман! Да живее вилненският воевода! Радживил хвърли внезапно поглед по събраните гости, за да провери дали те ще последват вика на военните. Двайсетина гласа от по-страхливи гърди повториха някак възгласа, а князът веднага започна да се кланя и благодари за искреното и „единодушно“ чувство.

— С вас, ваша милост панове — казваше той, — ще се справим с тия, които искат да погубят отечеството! Бог да ви възнагради! Бог да ви възнагради!…

И той почна да обикаля из залата, да се спира пред познатите, без да пести при разговора си обръщенията: „пане брате“ и „мили съседе“, а под влиянието на тия топли лъчи на господарско благоволение много мрачни лица започваха да засияват.

— Невъзможно е — казваха тия, които до неотдавна не гледаха със симпатия на постъпките му, — такъв господар и толкова висок сенатор да желае злото на отечеството си; следователно или не е могъл да постъпи другояче, или в това се крият някакви arcana^[127], които ще се окажат полезни за Жечпосполита.

— Някак вече имаме по-голямо спокойствие и от другия неприятел, който не иска да се скара за нас с шведите.

— Дай, Боже, всичко да се промени към добро!

Имаше обаче и такива, които клатеха глава или си говореха помежду си с поглед: „Тук сме, защото ни сложиха нож на гърлото.“

Но те мълчаха, докато другите, по-склонни за помирение, говореха високо, дори толкова високо, че да може князът да ги чуе:

— По-добре да сменим господаря, отколкото да провалим Жечпосполита.

— Нека кралството мисли за себе си, а ние за себе си.

— Кой впрочем ни даде пример, ако не Велкополска?

— Extrema necessitas extremis nititur rationibus!^[128]

— Tentanda omnia!^[129]

— Да окажем на нашия княз пълно доверие и на него да се предадем за всичко. Нека той да има в ръцете си Литва и властта.

— Князът е достоен и за едното, и за другото. Ако той не ни спаси, ще загинем. В него е нашето спасение…

— Той ни е по-близък от Ян Казимеж, защото е наша кръв! Радживил ловеше с алчно ухо тия гласове, диктувани от боязън или ласкателство, и не обръщаше внимание, че излизаха от устата на слаби хора, които първи биха го напуснали при опасност, от устата на хора, които всеки полъх на вятъра можеше да люлее като вълна. И се успокояваше от тия думи, и мамеше самия себе си или собствената си съвест, като повтаряше онова от чутите фрази, което му се струваше, че го оправдава най-много:

— Extrema necessitas extremis nititur rationibus!

Но когато минаваше покрай една по-многобройна група от шляхтичи и чу от устата и на пан Южиц: „Той ни е по-близък от Ян Казимеж!“ — тогава лицето му се разведри напълно. Самото сравнение и съпоставянето му с краля ласкаеше неговата гордост, затова той се приближи веднага при пан Южиц и каза:

— Имате право, пане брате, защото у Ян Казимеж на гърне кръв само четвърт литър се пада литовска, а у мене няма друга… И ако досега четвъртинката е заповядвала на гърнето, от вас, панове братя, зависи да се промени това.

— И ние също сме готови да пием от гърне за здравето на ваше княжеско височество! — отговори пан Южиц.

— О, сега улучи мисълта ми, ваша милост. Веселете се, братя панове! Бих искал цяла Литва да поканя тук.

— За такова нещо ще трябва още по-добре да бъде поизрязана — каза пан Ичанецки от Далнов, човек смел и остър както с езика, така и със сабята.

— Какво искаш да кажеш с това, ваша милост? — попита князът и впи очи в него.

— Че сърцето на ваше княжеско височество е по-широко от Кейдани.

Радживил се усмихна принудено и се отдалечи.

В тоя момент при него се приближи маршалът на двореца и му съобщи, че вечерята е готова. Навалицата започна като река да тече подир княза към същата оная зала, в която неотдавна беше обявена унията с Швеция. Там маршалът настани според положението им поканените, като всекиго назоваваше по име и служебно достойнство. Но, изглежда, че князът бе издал заповеди предварително и в това отношение, защото Кмичиц получи място между рошенския мечник и панна Александра.

Сърцата и на двамата чак затрепераха, когато чуха имената си, обявени едно след друго, и в първия момент и двамата се поколебаха; но навярно помислиха, че ако се противопоставят, ще привлекат погледите на всички околни, затова седнаха един до друг. Беше им зле и тежко. Пан Анджей реши да бъде равнодушен, като че ли при него седеше чужда личност. Скоро обаче разбра, че нито той ще удържи да бъде толкова равнодушен, нито съседката му е толкова чужда, че да могат да започнат обикновен разговор помежду си. Напротив, и двамата съзнаха, че в тоя наплив от лица и най-различни чувства, въпроси, страсти той мисли само за нея, а тя за него, и тъкмо затова им е толкова трудно. Защото и двамата не искаха и не можеха да изкажат откровено, ясно и открито всичко, което им лежеше на сърцето. Те имаха зад себе си минало, но нямаха бъдеще. Някогашните чувства, доверие, дори познанство — всичко беше разкъсано. Между тях не съществуваше нищо общо освен чувствата на разочарование и недоволство един от друг. Ако се скъсаше и това последно звено, тогава именно биха били по-свободни; но само времето можеше да донесе забрава, сега беше твърде рано за това.

Кмичиц се чувстваше толкова зле, че почти страдаше, но въпреки това за нищо на света не би отстъпил мястото, което му определи дворцовият маршал. С ухото си той ловеше шумоленето на роклята й, следеше, ако и да се преструваше, че не следи, всяко нейно движение; усещаше топлината, която лъхаше от нея, и всичко това заедно предизвикваше у него някаква болезнена наслада.

След малко разбра, че и тя също е нащрек, при все че уж не му обръща внимание. Обзе го непреодолимо желание да я погледне, затова започна да гледа крадешком, докато не съзря светлото чело, покритите с тъмни ресници очи и бялото лице, което не беше начервено както у другите дами.

В това лице винаги имаше нещо, което го привличаше толкова много, та сърцето на бедния момък чак затрепера от мъка и болка. „Как можа да се помести толкова упоритост в тая ангелска хубост!“ — помисли той. Но обидата беше твърде дълбока, та след малко добави в себе си: „Не ме интересуваш повече, нека те вземе друг.“

И веднага почувства, че ако този някой „друг“ само се опиташе да се възползва от неговото разрешение, би го съсякъл на късове. При самата мисъл за това го обзе страхотен гняв. И се успокои едва когато си спомни, че не някой друг, а той самият седи при нея и че поне в тоя момент никой не залита по нея.

„Тогава ще я погледна още веднъж, а после ще се обърна на другата страна“ — помисли той.

И отново започна да я поглежда крадешком, но тъкмо в тоя миг и тя вършеше същото, та двамата бързо сведоха очи, страшно засрамени, сякаш бяха уловени в престъпление.

Панна Александра също водеше борба със себе си. От всичко, което се бе случило, от начина на постъпване на Кмичиц в Билевиче, от думите на Заглоба и Скшетуски бе разбрала, че Кмичиц се заблуждава, но не е толкова виновен, не заслужава такова презрение, такова безусловно осъждане, както бе смятала по-рано. Нали той беше отървал от смърт тия благородни хора и толкова великолепна гордост имаше в него, та когато попадна в ръцете им, при все че носеше писмо, което можеше да го оправдае или най-малко да го запази от смъртта, той не показа това писмо, не изрече нито дума и тръгна на смърт с вдигната глава.

Възпитана от стар воин, който поставяше презрението на смъртта начело на всички други добродетели, Оленка обожаваше мъжеството с цялото си сърце и не можеше да се противопостави на неволното си възхищение от тая рогата, рицарска неукротимост, която навярно можеше да бъде прогонена от тялото заедно с душата.

Тя разбра и това, че ако Кмичиц служеше на Радживил, служеше с пълно доверие към него — следователно обвиняването му в умишлено предателство беше голяма неправда! И все пак тя първа му причини тая неправда, не му спести нито обидите, нито презрението — не искаше да му прости дори пред смъртта!

„Възнагради го за неправдата — казваше сърцето й, — между вас всичко е свършено, но ти трябва да му признаеш, че си го осъждала несправедливо. Длъжна си да направиш това и за себе си…“

Но в тая девойка също имаше много гордост, а може би дори и малко упорство; затова веднага й дойде на ум, че тоя рицар навярно вече не държи за такова удовлетворение, и на лицето й чак бликнаха румени петна.

„Щом не държи, да мине и без него!“ — каза тя в себе си.

Въпреки това съвестта продължаваше да й говори, че независимо дали онеправданият държи или не държи за удовлетворение, тя трябва да го възнагради; но, от друга страна, и гордостта непрекъснато й привеждаше нови аргументи:

„А ако той не пожелае да слуша — което е възможно, — напразно само ще набереш срам. И второ: виновен или не, дали умишлено прави това или поради заслепеност, все пак той е с предателите, с неприятелите на отечеството и им помага да го погубят. Все едно е за отечеството дали му липсва разум или честност. Бог може да го оправдае, хората трябва и са длъжни да го осъдят и ще му остане името на предател. Така е! Макар и да е невинен, нима не е правилно да бъде презиран такъв човек, който няма дори толкова разум, че да различи злото от доброто, престъплението от добродетелта?…“

Тук гняв овладя девойката и бузите й почнаха да горят.

„Ще замълча! — каза си тя. — Нека страда, заслужил го е. Докато не видя разкаяние, имам право да го осъждам…“

След тия мисли тя обърна поглед към Кмичиц, сякаш искаше да се убеди дали вече не вижда разкаяние по лицето му. Тогава именно настъпи срещата на погледите им, след която така се засрамиха двамата.

Оленка може би не видя разкаяние в лицето на рицаря, но видя болка и силна умора; съзря, че това лице беше побледняло като след болест; и я обзе дълбока жалост, сълзите и почнаха да пълнят очите и тя се наведе още повече над масата, за да не издаде вълнението си.

В това време пиршеството постепенно се оживяваше.

Отначало всички явно бяха под тежко впечатление, но заедно с изпитите чаши растеше и настроението на пируващите. Гълчавата се засилваше.

Накрай князът стана.

— Ваша милост панове, моля за думата.

— Господарят княз иска да говори!… Господарят княз иска да говори! — викаха от всички страни.

— Първия тост вдигам за здравето на негово величество шведския крал, който ни дава помощ срещу неприятелите и като владее засега тая страна, няма да я отстъпи, преди да въдвори спокойствие. Станете, ваша милост панове, защото за здраве се пие на крака.

Пируващите станаха, освен жените, и напълниха чаши, но без възгласи, без ентусиазъм. Пан Шчанецки от Далнов мърмореше нещо на съседите си, а те хапеха мустаци, за да не се разсмеят; явно, че той се подиграваше с шведския крал.

Едва когато князът вдигна втора наздравица за „скъпите гости“, благосклонни към Кейдани, които са дошли дори от далечни места, за да декларират доверието си към намеренията на стопанина — отговори му гръмък възглас:

— Благодарим! От сърце благодарим!

— За здравето на господаря княз!

— За нашия литовски Хектор!

— Да живее! Да живее князът хетман, нашият воевода!

Изведнъж пан Южиц, вече малко пиян, викна с цяло гърло:

— Да живее Януш Първи, великият литовски княз! Радживил се изчерви цял като девойка, която сватосват, но забеляза, че събраните мълчат глухо и го гледат смаяни, та рече:

— И това е във вашите ръце, но твърде рано ми го пожелаваш, ваша милост пане Южиц, твърде рано!

— Да живее Януш Първи, великият литовски княз! — повтори пан Южиц с упоритостта на пиян.

Пан Шчанецки стана на свой ред и вдигна чаша.

— Точно така! — каза той хладнокръвно. — Велик литовски княз, полски крал и немски император!

Отново настана миг мълчание — изведнъж пируващите избухнаха в общ смях. Очите им изскочиха навън, мустаците се движеха върху зачервените лица, а смехът разтърсваше телата, отекваше в сводовете на залата и трая дълго, но както избухна изведнъж, така изведнъж и секна по всички уста при вида на хетманското лице, което променяше цвета си като дъга.

Радживил обаче овладя страхотния гняв, който стисна гърдите му, и каза:

— Без шеги, пане Шчанецки!

Шляхтичът изду уста и без никак да се смути, отговори:

— И то трон с избор, а и ние не можем да желаем прекалено много за ваше княжеско височество. Ако като шляхтич ваше княжеско височество можеш да станеш полски крал, като княз на Немския райх можеш да бъдеш издигнат и до императорско достойнство. Ти си еднакво далече или близо и до едното, и до другото, а който не ти желае това, нека стане, веднага ще го вдигнем на сабите си.

Сега той се обърна към пируващите:

— Нека стане оня, който не пожелава немската императорска корона на вилненския воевода!

Разбира се, никой не стана. А и не се смееха вече, тъй като в гласа на пан Шчанецки имаше толкова дръзка острота, че всички бяха овладени от неволна тревога какво ще стане сега…

Но не стана нищо, само настроението за пируване се развали. Напразно дворцовата прислуга пълнеше непрекъснато чашите. Виното не можеше да разпръсне мрачните мисли в главите на пируващите, нито нарастващото безпокойство. Радживил също така с мъка прикриваше гнева си, защото чувстваше, че поради тостовете на пан Шчанецки той се беше смалил в очите на събраната шляхта и че, умишлено или без да желае, тоя шляхтич беше внушил на събраната шляхта убеждението, че вилненският воевода е толкова далече от трона на велик княз, колкото от немската корона. Всичко се обърна в шега, в присмех — а пък пирът беше уреден в значителна степен именно за да привикнат умовете с бъдещото радживиловско владичество. Нещо повече, Радживил се безпокоеше да не би такова осмешаване на надеждите му да подейства зле и на посветените в работата офицери. И наистина върху лицата им се рисуваше дълбока умърлушеност.

Ганхоф пълнеше чаша след чаша и избягваше погледа на княза, а Кмичиц не пиеше, но гледаше в масата пред себе си със сбръчкани вежди, сякаш размишляваше върху нещо или водеше вътрешна борба. Радживил затрепера при мисълта, че всеки момент в тоя ум може да блесне светлина и да извади правдата от мрака, а тогава този офицер, който представя единствената връзка на остатъците от полските хоронгви с радживиловската кауза, ще разкъса това звено дори ако заедно с него ще трябва да изтръгне и сърцето от гърдите си.

Кмичиц прекалено много вече тежеше на Радживил и ако не беше това странно значение, което му придаде съвпадението на обстоятелствата, той отдавна щеше да стане жертва на собствената си дързост и хетманския гняв. Но князът се лъжеше, като го подозираше в тоя момент във враждебни мисли към делото, тъй като пан Анджей беше цял зает с Оленка и с онова дълбоко раздвоение, което ги делеше един от друг.

Навремени му се струваше, че обича повече от целия свят тая девойка, която седи до него, после чувстваше такава омраза към нея, че би убил, ако можеше, нея, но заедно с нея и себе си.

Животът му се беше толкова объркал, че за тая проста натура беше станал прекалено труден. И той чувстваше онова, което чувства дивият звяр, омотан от мрежа, от която не може да се измъкне.

Неспокойното и мрачно настроение на цялото пиршество го дразнеше до крайна степен. Беше му просто непоносимо.

А пирът ставаше все по-унил с всяка измината минута. На гостите се струваше, че пируват под покрив от олово, който се подпира на главите им.

В това време нов гост влезе в залата. Като го видя, князът викна:

— Пан Суханец, от братовчеда Богуслав! Навярно с писма?

Новопристигналият се поклони ниско.

— Тъй вярно, ваша светлост княже!… Пристигам направо от Подлесието.

— Дай писмата, ваша милост, а сам сядай на масата. Техни милости ще ми простят, че няма да отложа четенето, макар да седим на пир, тъй като може би има новини, които бих искал да споделя с ваша милост панове. Пане маршал, моля, погрижете се за милия пратеник.

След тия думи князът взе от ръцете на пан Суханец пакета с писма и започна бързо да троши печата на първото от тях.

Насъбраните впиха любопитни очи в лицето му и от него се мъчеха да отгатнат съдържанието на писмото. Първото обаче изглежда, че не съобщаваше нищо хубаво, защото лицето на княза стана червено, а очите му заблестяха от див гняв.

— Братя панове — каза хетманът, — княз Богуслав ми съобщава, че тия, които предпочетоха да се конфедерират, вместо да тръгнат срещу неприятеля при Вилно, сега опустошават земите ми в Подлесието. По-лесно е да се воюва с жените по селата!… Достойни рицари!… Дума да не става!… Но нищо! Няма да избегнат наградата си!…

След това взе второ писмо, но щом само хвърли поглед върху него, лицето му светна от усмивка на тържество и радост.

— Шерадското воеводство се е предало на шведите! — възкликна той. — И по примера на Велкополска приело покровителството на Карл Густав.

А след малко отново:

— Ето и последната поща! Добри новини, ваша милост панове! Ян Казимеж е претърпял поражение при Видава и Жарнов!… Войската го изоставя! Самият той се оттегля към Краков, шведите вървят подире му. Братовчедът ми пише, че и Краков ще падне!

— Да се радваме, ваша милост панове! — каза пан Шчанецки със странен глас.

— Да, да се радваме! — повтори хетманът, без да забележи тона, с който се беше обадил Шчанецки.

И радост бликаше от цялата фигура на княза, лицето му сякаш за миг се подмлади, очите придобиха блясък; с разтреперани от щастие ръце той разчупи печата на последното писмо, погледна, засиял цял като слънце, и викна:

— Варшава взета!… Да живее Карл Густав!

Едва сега той забеляза, че впечатлението, което извикват тия новини у насъбраните, е съвсем различно от онова, което изпитваше той. Защото всички седяха мълчаливи и гледаха пред себе си с неуверен поглед. Някои мръщеха вежди, други бяха закрили лицата си с ръце. Дори придворните на хетмана, дори хората със слаб дух не смееха да последват радостта на княза при вестта, че Варшава е взета, че Краков ще падне и че воеводствата едно след друго напускат законния си господар и се предават на неприятеля. Имаше и нещо чудовищно в това задоволство, с което главният вожд на половината войски на Жечпосполита и един от най-висшите й сенатори съобщаваше за нейните поражения. Князът се съобрази, че трябва да смекчи впечатлението.

— Ваша милост панове — каза той, — аз пръв бих плакал заедно с вас, ако ставаше въпрос за нещо лошо за Жечпосполита, но тук Жечпосполита не претърпява никаква беда, само променя господаря си. Вместо злополучния Ян Казимеж тя ще има за крал велик и щастлив воин. Виждам вече всичките войни свършени, а неприятелите бити.

— Ваше княжеско височество има право! — отговори Шчанецки. — Точно същото разправяха Раджейовски и Опалински при Уйшче… Да се радваме, ваша милост панове! Смърт за Ян Казимеж!…

След тия думи пан Шчанецки отстрани шумно стола си, стана и излезе от залата.

— Дайте най-хубавите вина, каквито има в избите! — викна князът.

Дворцовият маршал се затече да изпълни заповедта. В залата забръмча като в кошер. Когато първото впечатление мина, шляхтата започна да разговаря и обсъжда новините. Разпитваха пан Суханец за подробности от Подлесието и съседното Мазовше, което шведите бяха вече заели.

След малко в залата търколиха насмолени дъбови бъчви и започнаха да ги отварят. Настроението се оживи и постепенно започна да става все по-добро.

Все повече гласове започнаха да повтарят: „Станало е вече! Нищо не може да се направи!“, „Може би ще бъде по-добре! Трябва да се примирим със съдбата!“, „Князът не ще позволи да бъдем онеправдани!“, „Ние сме по-добре от другите… Да живее Януш Радживил, наш воевода, хетман и княз!“

— Великият литовски княз! — викна отново пан Южиц. Но тоя път вече не му отговори нито мълчание, нито смях — напротив, няколко десетки пресипнали гърла изреваха едновременно:

— Пожелаваме това! От сърце и душа пожелаваме! Да ни е жив! Да господарува!

Магнатът се изправи с лице, червено като пурпурен парцал.

— Благодаря ви, братя панове!… — каза той сериозно.

От свещите и от човешкото дишане в залата стана задушно като в баня.

Панна Александра се наведе през Кмичиц към рошенския мечник.

— Лошо ми е — каза тя, — да си вървим.

Лицето й беше бледо, а по челото лъщяха капки пот.

Но рошенският мечник хвърли неспокоен поглед към хетмана от страх да не би напускането му на масата да бъде разбрано зле. На бойното поле той беше смел войник, но с цялата си душа се страхуваше от Радживил.

В това време на всичко отгоре хетманът каза:

— Мой враг е, който не изпие заедно с мене до дъно всички наздравици, защото днес съм весел!

— Чу ли? — отговори мечникът.

— Чичо, аз не мога повече, лошо ми е! — каза Оленка с умолителен глас.

— Тогава си иди сама — отговори мечникът. Девойката стана, като се мъчеше да се измъкне така, че да не обърне внимание на никого; но силите я бяха напуснали и тя се хвана немощна за облегалото на стола.

Внезапно я обгърна силна рицарска ръка и придържа вече почти загубилата съзнание.

— Аз ще те отведа, ваша милост панно! — каза пан Анджей. И без да пита за позволение, обхвана я през кръста като с железен обръч, но тя му натежаваше все повече и най-сетне, докато стигнат до вратата, увисна безсилно на ръката му. Тогава той я взе на ръце леко като дете и я изнесе от залата.

Двайсет и трета глава

Същата вечер, след като свърши пирът, пан Анджей искаше непременно да се види с княза, но му отговориха, че князът е зает с таен разговор с пан Суханец.

Затова той дойде на другия ден сутринта и веднага беше пуснат пред лицето на господаря.

— Ваше княжеско височество — каза той, — дойдох с молба.

— Какво искаш да сторя за тебе?

— Не мога повече да живея тук. Всеки ден е по-голяма мъка за мене. От мене няма никаква полза тук, в Кейдани. Измисли ми, ваше княжеско височество, някаква задача, изпрати ме, където искаш. Чух, че наши полкове щели да тръгнат срещу Золтаренко. Да отида с тях.

— Золтаренко би искал да си поиграе с нас, но няма да го бъде, защото се намираме вече под шведско покровителство и ние не можем да тръгнем срещу него без съгласието на шведите… Граф Магнус се движи извънредно бавно и зная защо! Защото не ми вярва. Но нима ти е толкова зле при нас, в Кейдани?

— Ти, ваше княжеско височество, си милостив към мене, но въпреки това ми е толкова зле, че не мога да го изразя. Да си кажа право мислех, че всичко ще тръгне другояче… Мислех, че ще се бием, че ще живеем в огън и дим, ден и нощ на седлото. За това ме е създал Бог. А тук седи, слушай разговори и прения, гний в бездействие или лови своите вместо неприятеля… Не мога да издържа, просто не мога… Предпочитам сто пъти смъртта, кълна се в Бога, че това е истинска мъка!

— Зная вече причината на това отчаяние. Любовта, нищо друго. Когато позастарееш, ще се смееш на тия мъки. Вчера видях, че с тая девойка се сърдите един на друг и все повече се сърдите.

— Тя не ме интересува и аз не я интересувам. Каквото е било, то се е свършило!

— А какво беше това снощи, тя разболя ли се?

— Разболя се.

Князът помълча малко.

— Съветвах те вече и те съветвам още веднъж — каза хетманът. — Ако държиш за нея, вземай я независимо дали е съгласна или не. Ще заповядам да ви венчаят. Ще има малко вик и плач… Но няма нищо! След венчавката ще я вземеш в квартирата си… И ако на другия ден продължи още да плаче, значи, че ти си голям некадърник.

— Аз моля ваше княжеско височество за някаква военна функция, не за сватба! — отговори Кмичиц рязко.

— Значи не я искаш?

— Не я искам. Нито аз нея, нито тя мене! Дори душата ми да се разкъса, не ще я моля за нищо. Само бих желал да бъда колкото е възможно по-далече, та да забравя всичко, докато не съм се побъркал. Тук нямам никаква работа, а бездействието е по-лошо от всичко, защото грижата яде човека като болест. Припомни си, ваше княжеско височество, колко ти беше тежко дори до вчера, докато не дойдоха добри новини… Така ми е днес на мене и така ще бъде. Какво да правя? Да се хвана за главата, за да не я разкъсат горчиви мисли, и да седя така? Какво ще постигна със седене? Бог знае какви са тия времена, Бог знае каква е тая война, която не мога нито да разбера, нито да обхвана с ума си… и от това ми е още по-тежко. Ето, кълна се в Бога, че ако ваше княжеско височество не ме използваш някак, тогава сигурно ще избягам, ще събера банда и ще се бия…

— Срещу кого? — попита князът.

— Срещу кого ли? Ще отида във Вилно и ще водя партизанска война, както я водех с Ховански. Пусни, ваше княжеско височество, хоронгвата ми с мене и войната ще започне!

— Твоята хоронгва ми е необходима тук срещу вътрешния неприятел.

— Каква болка и каква мъка е да стоя със скръстени ръце в Кейдани или да тичам подир някой си Володиовски, когото бих предпочел да имам за другар при походите!

— Аз имам служба за тебе — каза князът. — Няма да те пусна към Вилно, нито ще ти дам хоронгва. А ако постъпиш против волята ми и заминеш, като събереш банда, тогава знай, че с това ще престанеш да служиш при мене.

— Но ще служа на отечеството!

— На отечеството служи този, който служи на мене. Аз вече те убедих в това. Спомни си също, че си ми се заклел. Най-сетне тръгнеш ли като доброволец, веднага ще престанеш да бъдеш под моята юрисдикция и тогава те чакат съдилищата с присъдите си… За собственото си добро не бива да вършиш това.

— Какво значение имат сега съдилищата!

— Отвъд Ковно никакво, но тук, където страната е още спокойна, те не са престанали да функционират. Наистина ти можеш да не се явиш пред тях, но присъдите ще бъдат издадени и ще ти тежат чак до по-спокойни времена. Когото веднъж осъдят, и след десет години ще му припомнят това, а лауданската шляхта ще се погрижи да не бъдеш забравен.

— Да ти кажа право, ваше княжеско височество, ако ще трябва да претърпя наказание, аз сам ще се предам. По-рано бях готов да водя война с цяла Жечпосполита и толкова ме беше еня за присъдите, колкото покойния пан Лашч, който беше поръчал да подплатят наметалото му с неговите присъди… Но сега някаква рана израсна на съвестта ми. Човек се страхува да отиде по-далеч, отколкото би искал и го яде силно безпокойство за всичко.

— Такива ли големи скрупули имаш? Но да оставим това! Казах ти, че ако желаеш да заминеш оттук, имам за тебе задача, и то много почетна. Ганхоф ми се умилква за нея всеки ден. Вече мислех да му я възложа… Но не би трябвало, защото там трябва да отиде някой по-значителен, с не какво да е име и не чуждо, а полско, което само по себе си да свидетелства, че не са ме напуснали всички и че още има влиятелни хора, които държат на мене… Ти си точно за това, понеже имаш и добра фантазия, и повече обичаш да ти се кланят, а не сам да се кланяш.

— За какво става дума, ваше княжеско височество?

— Трябва да се предприеме далечно пътуване…

— Още днес съм готов!

— И на свои разноски, защото аз съм зле с парите. Едни имоти зае неприятелят, други се опустошават от свои, доходите не идват навреме; а цялата войска, която се намира при мене, сега премина на мои разноски. Пан подскарбият, когото държа тук под ключ, сигурно не ще им даде нито грош, първо, защото не би искал, и второ, понеже сам няма. Колкото обществени пари има, вземам ги, без да питам; но нима те са много? А от шведите по-скоро ще получиш всичко друго, но не пари, защото и на тях самите им треперят ръцете, като видят всяка стотинка.

— Няма нужда да ми описваш всичко това, ваше княжеско височество. Ако замина, ще замина на свои разноски.

— Но там ще трябва много да се харчи, да не се скъпиш!…

— Съвсем няма да се скъпя!

Лицето на хетмана засия, понеже той наистина нямаше налични средства, при все че неотдавна беше ограбил Вилно, а освен това беше алчен по природа. Вярно беше също така, че доходите от безкрайните му земи, които се простираха от Инфлантия до Киев и от Смоленск до Мазовше, действително бяха престанали да постъпват, а разноските за войската растяха с всеки изминат ден.

— Това ми харесва! — каза той. — Ганхоф веднага би започнал да чука по касата ми, а ти си друг човек. Сега слушай каква е работата.

— Слушам най-внимателно.

— Най-напред ще заминеш за Подлесието. Това е periculosa^[130] експедиция, защото там се намират конфедератите, които са напуснали стана и действат срещу мене. Как ще им се изплъзнеш, това е твоя работа. Якуб Кмичиц може би ще те пощади, но се пази от Хороткевич, Жеромски и особено от Володиовски с неговата лауданска компания.

— Аз бях вече в техни ръце и не ми се случи нищо.

— Това добре. Ще се отбиеш в Заблудов, където се намира Харашимович. Ще му кажеш да ми изпрати всичките пари, които може да събере от моите доходи, от данъците и от каквото може, но не тук, а в Тилжа, където са вече вещите ми. Каквото може да заложи от имотите ми или от инвентара, нека го заложи, каквото може да вземе от евреите, нека вземе… Второ, нека мисли за конфедератите, да ги погуби някак. Но това вече не е твоя грижа, аз сам ще му дам инструкции. Ти му предай моето писмо и продължи веднага за Тикочин, при княз Богуслав.

Тук хетманът спря и започна да диша шумно, защото продължителното говорене го измъчваше много. Кмичиц се взираше жадно в него, защото душата му се дърпаше да заминава и той чувстваше, че това пътуване, пълно с очаквани приключения, ще бъде балсам за вътрешните му терзания.

След малко хетманът продължи:

— Блъскам си главата да разбера защо княз Богуслав още седи в Подлесието… За Бога! Той може да погуби и мене, и себе си. Запомни добре това, което ти казвам, защото освен дето ще му предадеш моите писма, ще трябва да ги подкрепиш с живо слово и да му обясниш всичко, което не може да се напише. Знай, че вчерашните вести бяха добри, но не толкова добри, колкото ги представих на шляхтата, и дори не толкова добри, колкото сам мислех отначало. Шведите наистина са добре: заели са Велкополска, Мазовше, Варшава, Шерадското воеводство им се е предало, преследват Ян Казимеж към Краков и непременно ще обсадят Краков. Ще го отбранява Чарнецки, той е новоизпечен сенатор, но трябва да призная, че е добър военачалник. Кой може да предвиди какво ще се случи?… Наистина шведите знаят да превземат крепости, а нямаше дори време за подсилването на Краков. Все пак това шаркаво кастеланче може да се държи месец, два, три. Понякога стават чудеса, всички помним Збараж… Та ако се държи упорито, дяволът може да обърне всичко наопаки. Учи се на тайните на политиката. И така преди всичко трябва да знаеш, че във Виена не ще гледат с добро око на все по-голямата мощ на шведите и могат да дадат помощ… Татарите също са склонни да помагат на Ян Казимеж, това зная добре; те ще тръгнат масово срещу казаците и Москва, а тогава войските в Украйна, командвани от Потоцки, ще дойдат на помощ… Днес Ян Казимеж се намира в отчаяно положение, но утре щастието може да бъде на негова страна…

Тук князът трябваше отново да даде почивка на изморените си гърди, а пан Анджей изпитваше странно чувство, за което засега сам не можеше да си даде сметка. Ето че той, радживиловски и шведски привърженик, сякаш чувстваше силна радост при мисълта, че щастието може да измени на шведите.

— Суханец ми разправи — каза князът — как се е развило сражението при Видава и Жарнов. При първата среща нашите предни части… исках да кажа полските… смазали шведите на дреб. Това не е народно опълчение… и шведите загубили дух.

— Но нали и на двете места спечелили победа?

— Спечелили, защото хоронгвите на Ян Казимеж се разбунтували, а шляхтата заявила, че ще стои в строя, но не желае да се бие. Все пак оказало се, че на бойното поле шведите не са по-добри от редовните полски войски. Победят ли поляците един-два пъти, духът може да се промени. Щом Ян Казимеж получи парична помощ, за да изплати заплатите на войниците, те не ще се бунтуват. Потоцки няма много хора, но това са хоронгви обучени и хапливи като оси. С тях ще дойдат и татари, а електорът нещо не ни помага.

— Как така?

— Ние с Богуслав разчитахме, че той веднага ще влезе в съюз с шведите и с нас, понеже знаем какви са чувствата му към Жечпосполита… Но той е прекалено предпазлив и мисли само за собственото си добро. Изглежда, че чака да види какво ще стане, а в това време влиза в съюз, но с пруските градове, които са верни на Ян Казимеж. Мисля, че от това ще излезе някакво коварство, освен ако електорът не е такъв, какъвто го мислим, или напълно се съмнява в шведското щастие. Но докато това се изясни, срещу шведите съществува тоя съюз и нека само да препънат крак в Малополска, тогава Велкополска и Мазурия ще се вдигнат веднага. Прусите ще тръгнат с тях и може да се случи…

Тук князът изтръпна, сякаш ужасен от предположението си.

— Какво може да се случи? — попита Кмичиц.

— Шведите да не излязат живи от Жечпосполита! — отвърна мрачно князът.

Кмичиц смръщи вежди и мълчеше.

— Тогава — продължи хетманът с нисък глас — и ние бихме паднали толкова ниско, колкото високо бяхме по-рано…

Пан Анджей скочи от мястото си с огнени очи, с червени петна на лицето и викна:

— Ваше княжеско височество! Какво значи това?… А защо неотдавна ми казваше, че Жечпосполита е пропаднала и че може да бъде спасена само в съюз с шведите чрез особата и бъдещото владичество на ваше княжеско височество?… Кое да вярвам? Онова ли, което чух тогава, или това, което слушам днес? А ако е така, както ваше княжеско височество казва днес, тогава защо държим с шведите, вместо да ги бием?… Ето, душата ми гори за такова нещо!

Радживил се вгледа строго в младежа.

— Ти си дързък! — каза той.

Но Кмичиц беше вече яхнал собственото си увлечение като кон.

— После ще говорим какъв съм! Сега дай ми, ваше княжеско височество, респонс^[131] на това, което питам.

— Ще ти дам следния респонс — каза Радживил подчертано. — Ако нещата се обърнат така, както казвам, тогава ще почнем да бием шведите.

Пан Анджей престана да пръхти с ноздри, вместо това се плесна с длан по челото и викна:

— Глупак съм! Глупак!

— Това не ти отричам — каза князът — и ще добавя, че преливаш чашата със своята дързост. Знай, че аз те изпращам именно за да се ориентираш как ще се завърти щастието. Аз желая доброто на отечеството, нищо повече. Това, което казах, са предположения, които може да не се сбъднат и навярно не ще се сбъднат. Но човек трябва да бъде предпазлив. Който иска да не го отвлече водата, трябва да умее да плува, а който върви през гора, дето няма пътища, трябва да спира често и да се ориентира накъде трябва да върви… Разбираш ли?

— Ясно ми е като бял ден.

— Ние можем и трябва да се отдръпнем, ако така бъде по-добре за отечеството, но не ще можем да сторим това, ако княз Богуслав продължава да седи в Подлесието. Побъркал ли се е той, или какво? Като седи там, ще трябва да се обяви на едната или на другата страна: или на страната на шведа, или на Ян Казимеж, а това именно би било най-лошото.

— Аз съм глупав, ваше княжеско височество, понеже отново не разбирам нищо!

— Подлесието е близо до Мазовше и или ще го заемат шведите, или от пруските градове ще пристигне помощ срещу шведите. Тогава той ще трябва да избира.

— Но защо княз Богуслав да не избира?

— Защото, докато той не избере, дотогава шведите повече ще ни зачитат и трябва да поддържат съюза с нас; също и електорът. Но ако дойде обрат и се насочим срещу шведите, тогава той ще бъде звеното между мене и Ян Казимеж… Той ще трябва да ми улесни връщането, което нещо не би могъл да стори, ако преди това се обяви на страната на шведите. А понеже в Подлесието той скоро ще бъде принуден непременно да избира, нека замине за Прусия, за Тилжа, и там да чака развоя на събитията. Електорът си седи в маркграфството, затова Богуслав ще бъде най-значителната фигура в Прусия и може да вземе напълно прусите в ръцете си, да увеличи войската си и да застане начело на значителна сила… А тогава и едните, и другите ще дадат, каквото искаме, стига само да имат двама ни на своя страна, и нашият род не само че няма да падне, но ще се издигне, а това е важното.

— Ваше княжеско височество казваше, че важното е доброто на отечеството…

— Ти не ме хващай за всяка дума, понеже аз предварително ти казах, че то е все едно, и слушай по-нататък. Аз зная добре, че макар княз Богуслав да подписа тук, в Кейдани, акта за унията с Швеция, все пак той не минава за техен привърженик. Нека пуска слухове, а и ти ги пускай по пътя, че съм го принудил да подпише въпреки неговите чувства. Хората с готовност ще повярват това, защото много пъти е бивало дори родни братя да принадлежат към различни партии. И ето така той ще може да спечели доверието на конфедератите, да покани началниците им при себе си уж за преговори, а после да ги хване и да ги откара в Прусия. Това ще бъде допустим и спасителен за отечеството начин, защото иначе тия хора ще ни погубят съвсем.

— Това ли е всичко, което трябва да сторя? — питаше Кмичиц с известно разочарование.

— Това е едва част, и то не най-важната. От княз Богуслав ще отидеш с писмата ми при самия Карл Густав. Аз не мога да се разбера тук с граф Магнус, откак стана клеванската битка. Той все още продължава да ме гледа накриво и не престава да предполага, че стига да се препъне кракът на шведите, стига татарите да се хвърлят срещу другия ни неприятел, тогава и аз ще се обърна срещу шведите.

— Като заключавам от това, което ваше княжеско височество казваше преди малко, тия предположения са основателни.

— Основателни или не, аз не желая той да подозира така и да наднича, за да разбере какви козове имам в ръката си. Пък и personaliter^[132] той е неблагосклонен към мене. Навярно много неща пише срещу мене на краля, а непременно едно от двете: или че съм слаб, или че съм несигурен. Това трябва да се предотврати. Ти ще предадеш писмата ми на краля; ако те попита за клеванската битка, ще кажеш истината, нищо няма да добавиш, нищо не ще криеш. Можеш да му кажеш, че тия хора бях осъдил на смърт, а ти ги измоли от мене. Нищо няма да пострадаш от това, напротив — искреността ти може да се хареса. Няма да обвиняваш направо пред краля граф Магнус, защото той е негов баджанак… Но ако кралят така между другото те попита какво мислят хората тук, кажи му, че съжаляват, задето граф Магнус не се отплаща достатъчно на хетмана за искреното му приятелство към шведите; че самият княз (значи аз) много съжалява за това. А ако продължи да пита дали всички кралски войски са ме напуснали, ще кажеш, че това не е вярно, и като доказателство ще посочиш себе си. Разправяй, че си полковник, защото си такъв… Кажи, че привържениците на пан Гошевски са разбунтували войската, но добави, че между нас съществува смъртна омраза. Кажи, че ако граф Магнус ми беше изпратил малко оръдия и конница, отдавна щях вече да смажа въпросните конфедерати… че това е общото мнение. Най-сетне следи всичко, вслушвай се какво говорят приближените на кралската особа и съобщавай не на мене, а ако ти падне удобен случай, на княз Богуслав в Прусия. Може и чрез хора на електора, ако ги срещнеш. Ти като че ли знаеш немски?

— Имах другар, курландски шляхтич, някой си Зенд, когото съсякоха лауданците. От него доста понаучих немски. А и в Инфлантия съм бивал често.

— Това е хубаво.

— А къде ще намеря шведския крал, ваше княжеско височество?

— Ще го намериш там, където бъде. Във време на война днес може да е тук, а утре там. Ако го намериш при Краков, още по-добре, защото ще вземеш писма и за други личности, които живеят по ония места.

— Значи ще трябва да отида и при други?

— Да. Трябва да се добереш до коронния маршал пан Любомирски, аз особено държа да го привлечем към нашето дело. Той е влиятелен човек и от него зависят много неща в Малополска. Ако той пожелае да застане искрено на страната на шведите, тогава Ян Казимеж не ще има какво да прави повече в Жечпосполита. Ти не крий от шведския крал, че отиваш от моя страна при него, за да го спечелиш за шведите… Не се хвали с това направо, ами уж си се изпуснал в бързината. Това извънредно много ще го спечели за мене. Дано даде Бог пан Любомирски да мине на наша страна. Аз зная, че той ще се колебае; все пак надявам се, че писмата ми ще наклонят везните, понеже има причина, поради която той трябва много да държи на моята благосклонност. Ще ти кажа как стоят работите, за да знаеш как да постъпваш. Отдавна вече пан маршалът ме обикаля като мечка в дебрите и се мъчи отдалече да разбере дали не бих дал единствената си дъщеря за сина му Хераклиуш. Те са още деца, но може да се сключи споразумение, на което маршалът държи повече от мене, понеже втора такава наследница няма в цяла Жечпосполита и ако двете богатства се съединят, тогава не ще има равно на тях в целия свят… Това е хубав залък! А какво остава, ако маршалът почне да се надява, че синът му може да получи като зестра от дъщеря ми и короната на велик княз. Ти събуди у него тая надежда и кълна се, че той ще се съблазни от това, защото повече мисли за собствения си дом, отколкото за Жечпосполита…

— Какво трябва да му кажа?

— Това, което аз не ще мога да му пиша… Но трябва майсторски да му се внушава. Да пази Бог да не се издадеш, че от мене си чул, че желая короната. За такова нещо е още рано… Но казвай, че тук цялата шляхта в Жмудж и в Литва говори за това и гледа със симпатия на тая възможност, че самите шведи открито приказват за това; че си чул и при краля… Ще гледаш да разбереш кой от придворните е близък на маршала и ще му внушиш следната мисъл: ако Любомирски мине на страната на шведите, като награда да поиска сключването на брак между Хераклиуш и Радживилувна, а после нека подкрепи Радживил да заеме трона на великото княжество, та след време да го наследи Хераклиуш. Не само това; подхвърли и друго — че ако Хераклиуш сложи веднъж литовската корона, тогава с течение на времето може да бъде повикан и на полския трон и така двете корони ще могат отново да се съединят чрез двата рода. Ако там не се хванат с две ръце на тая въдица, ще се покажат малки хора. Който не се цели високо и се уплаши от големите замисли, той нека се задоволява с жезълче, боздуганче, кастеланство, нека служи и превива врат, нека печели благоволение чрез камериерите, защото не заслужава нищо повече!… А мене Бог ме е създал за нещо друго и затова смея да протегна ръка към всичко, което се намира в човешките възможности, и да стигна чак до оная граница, която сам Бог е поставил на човешката мощ!

Тук князът наистина протегна ръце, сякаш искаше да вземе в тях някаква невидима корона, и пламна цял като факел, но изведнъж от вълнението отново усети липса на въздух в гърлото.

След малко обаче се успокои и каза с прекъснат глас:

— Ето… когато душата хвърчи… сякаш към слънцето… болестта казва своето memento^[133]… Нека става каквото ще… по-добре смъртта да ме намери на трона… отколкото в кралското преддверие…

— Да извикам ли лекаря? — попита Кмичиц. Радживил замаха с ръка.

— Няма нужда… Няма нужда… Вече ми е по-добре… Ето всичко, което имах да ти кажа… Освен това очите ти да бъдат отворени, ушите също… Следи още какво ще предприемат пановете Потоцки. Те са винаги заедно и верни на династията Ваза… и могъщи… Конецполски и пановете Собески също не се знае накъде ще наклонят… Гледай и се учи… Ето че и задухът ми мина… Разбра ли всичко, expedite?

— Разбрах. Ако сбъркам нещо, ще е по моя вина.

— Писмата съм вече написал, остават само няколко. Кога искаш да тръгнеш?

— Още днес! Час по-скоро!…

— Нямаш ли някаква молба към мене?

— Ваше княжеско височество!… — започна Кмичиц. И прекъсна внезапно.

Думите с мъка излизаха от устата му, а по лицето му се рисуваше принуда и смущение.

— Говори смело! — каза хетманът.

— Моля — каза Кмичиц — рошенският мечник и тя… да нямат тук никакви неприятности!…

— Бъди сигурен. Но виждам, че ти още обичаш момичето?

— Не може да бъде! — каза Кмичиц. — Та знам ли аз!… Един час я обичам, един час я мразя… Дяволът знае! Свърши се вече, както казах… Само мъката остана… Не я искам, но не ща и друг да я вземе… Нека ваше княжеско височество не допусне това… Сам не зная какво приказвам… Трябва да замина, да замина час по-скоро! Не обръщай внимание на думите ми, ваше княжеско височество. Бог ще ми върне разума, щом изляза от портата…

— Разбирам това: докато чувството не изстине с течение на времето, макар човек сам да не иска нещо, пари го мисълта, че може друг да го вземе. Но ти бъди спокоен, тук не ще допусна никого, а оттук няма да заминат. Скоро навсякъде ще бъде пълно с чужда войска и опасно!… Най-добре ще е да я изпратя в Тауроги край Тилжа, където пребивава княгинята… Бъди спокоен, Анджей!… Върви, приготви се за път и ела при мене за обед…

Кмичиц се поклони и излезе, а Радживил започна да диша дълбоко. Той беше доволен от заминаването на Кмичиц. Оставаше му неговата хоронгва и име като привърженик, а за личността малко го беше грижа.

Напротив, със заминаването си Кмичиц можеше да му окаже значителни услуги; а в Кейдани вече му тежеше отдавна. Хетманът беше по-сигурен в него, когато е далече, отколкото близо. Дивата фантазия и избухливост на Кмичиц можеха всеки момент да предизвикат в Кейдани конфликт и разрив, извънредно опасни и за двамата. Заминаването му отстраняваше тази опасност.

— Заминавай, въплътени дяволе, и служи! — измърмори князът, загледан към вратата, през която беше излязъл оршанският хоронжи.

После повика пажа и му заповяда да покани Ганхоф.

— Ще поемеш хоронгвата на Кмичиц — каза му князът — и командването на цялата конница. Кмичиц заминава.

По студеното лице на Ганхоф премина нещо като проблясък на радост. Не му се възлагаше мисията, но получаваше по-висок пост.

Той се поклони мълчаливо и каза:

— С вярна служба ще се отплатя на ваше княжеско височество за това благоволение!

После се изправи и зачака.

— Какво имаш да кажеш? — попита князът.

— Ваше княжеско височество! Тая сутрин пристигна един шляхтич от Вилкомеж, който донесе вест, че пан Сапеха е тръгнал с войската си срещу ваше княжеско височество.

Радживил трепна, но в миг овладя впечатлението си.

— Свободен си! — каза той на Ганхоф. И се замисли дълбоко.

Двайсет и четвърта глава

Кмичиц се зае много енергично с приготовленията си за път, както и с подбора на хората, които щяха да го придружават, понеже беше решил да не пътува без свита, първо, заради собствената си сигурност, и второ, за авторитет на своята посланическа особа. Той бързаше, затова искаше да тръгне още същата вечер или — ако дъждът не престане — на другия ден сутринта. Най-сетне избра шестима сигурни хора, които служеха при него от по-рано, още в онова хубаво време, когато преди идването си в Любич беше водил партизанска борба срещу Ховански. Това бяха стари оршански авантюристи, готови да вървят подире му дори докрай света. Те бяха дребни шляхтичи и путни бояри, последни остатъци от силната някога чета, избита от Бутримите. Начело на тая свита застана вахмистър Сорока, някогашен слуга в семейството на Кмичиц, стар и много опитен войник, при все че върху него тежаха многобройни присъди за още по-многобройни своеволия.

След обяда хетманът даде на пан Анджей писмата и пропуск за пред шведските командири, с които младият посланик можеше да се срещне в по-значителните градове: сбогува се с него и го изпрати доста нежно, почти бащински, като му препоръчваше да бъде предпазлив и разумен.

В това време надвечер небето почна да се прояснява, слабото есенно слънце се показа над Кейдани и залезе зад червени облаци, разтеглени като дълги ивици на запад.

Нищо не пречеше да потеглят на път. Кмичиц тъкмо пиеше наздравица за тръгване с Ганхоф, Харламп и няколко други офицери, когато вече по здрач влезе Сорока и попита:

— Тръгваме ли, пане командир?

— След един час! — отвърна Кмичиц.

— Конете и хората са готови, чакат на двора… Вахмистърът излезе, а те още повече започнаха да чукат чашите, но Кмичиц повече се преструваше, че пие, а малко пиеше в действителност. Виното не му се услаждаше и не го удряше в главата, не подобряваше настроението му, обаче други бяха вече здравата пияни.

— Ваша милост полковник! — казваше Ганхоф. — Препоръчай ме на благоволението на княз Богуслав… Той е голям рицар, втори като него няма в Жечпосполита. Като отидеш там, все едно, че си отишъл във Франция. Друг език, други обичаи, а всеки може там да изучи етикецията по-добре, отколкото в кралския двор.

— Помня княз Богуслав от берестечката битка — каза Харламп. — Той имаше един полк драгуни, обучени напълно по френски, които изпълняваха както пехотна, така и конна служба. Офицерите бяха чисти французи, освен няколко холандци, а и от войниците по-голямата част бяха французи. И всички едни франтове… От всекиго миришеше на разни парфюми, сякаш се говореше, че когато някой прободял човек, казвал му: Pardonnez moi! Дори с простотията имали такова изискано държане. А княз Богуслав яздеше между тях с кърпа на шпагата си, винаги усмихнат, дори при най-голям огън, защото такава е френската мода — да се смеят, когато се пролива кръв. Лицето му беше изписано, веждите почернени с въглен, на което старите войници се подиграваха, а него наричаха кокотка. Веднага след боя му донасяха нови яки, за да бъде винаги наконтен като на пир, а косата му къдреха с маша и правеха от нея най-различни финтифлюшки. Но той е храбър мъж и пръв влизаше в най-силния огън. А и пан Калиновски извика на дуел, понеже му беше казал нещо, та чак негово величество кралят трябваше да ги помирява.

— Няма що! — каза Ганхоф. — На интересни неща има да се нагледаш, ваша милост, ще видиш и самия шведски крал, най-големия военачалник на света след нашия княз.

— И след пан Чарнецки — добави Харламп. — Все повече се говори за него.

— Пан Чарнецки е на страната на Ян Казимеж и затова е наш неприятел! — отвърна сурово Ганхоф.

— Странни неща стават по света — каза Харламп замислено. — Ако някой преди една или две години беше казал, че шведите ще дойдат тук, всички щяхме да мислим, че ще ги бием, а то гледайте, ваша милост панове…

— Не само ние, цяла Жечпосполита ги прие с отворени обятия — каза Ганхоф.

— Така е! Бога ми! — намеси се Кмичиц замислено.

— Освен пан Сапеха, и пан Гошевски, и пан Чарнецки, и коронните хетмани! — каза Харламп.

— По-добре да не говорим за това! — отговори Ганхоф. — Е, ваша милост полковник, връщай се жив и здрав… Повишение те чака тук…

— И панна Билевичувна — добави Харламп.

— С панна Билевичувна да нямаш работа, ваша милост! — отговори Кмичиц рязко.

— Разбира се, че нямам, аз съм вече стар. Последния път… Чакайте, ваша милост панове… кога беше това?… Аха! Последния път през време на избора на милостиво владичестващия днес Ян Казимеж…

— Ти, ваша милост, трябва да се отвикнеш от тоя език! — прекъсна го Ганхоф. — Днес над нас владичества милостиво Карл Густав.

— Вярно!… Consuetudo altera natura^[134]… Та последен път страшно се влюбих по време на избора на нашия бивш крал и велик литовски княз Ян Казимеж в една девойка от придворните на княгинята, съпруга на княз Йереми. Хубава беше, дяволицата… Но щом се опитах да я погледна от по-близо в очите, пан Володиовски веднага ми препречваше сабята си. Щях да се бия с него, но между нас се изпречи Богун и Володиовски го изтърбуши като заек. Ако не беше това, толкова щяхте и да ме видите днес жив, ваша милост панове. Но тогава бях готов да се бия дори с дявола. Пък и Володиовски ми пречеше само per amicitam^[135], тъй като тя била сгодена с друг, още по-голям побойник… Ей, казвам ви, ваша милост панове, мислех, че ще изсъхна… Нищо не ми се ядеше, нищо не ми се пиеше… Едва когато нашият княз ме изпрати от Варшава чак в Смоленск, тогава успях да изтръскам това си чувство по пътя. Няма по-добро лекарство срещу такава мъка от пътуването. Още при първата миля ми стана по-леко, а докато стигна до Вилно, изветря ми от главата и до днес можах да издържа като ерген. Ето, това е! Срещу несподелената любов няма нищо по-добро от пътуването!

— Така ли мислиш, ваша милост? — попита Кмичиц.

— Разбира се! Дано дяволите отвлекат всички хубавици от цяла Литва и кралството! Те вече не ми трябват.

— И без сбогуване ли замина, ваша милост?

— Без сбогуване, само хвърлих зад себе си една червена корделка, както ме посъветва една стара жена, много опитна по любовните работи.

— Наздраве, ваша милост — обади се Ганхоф, като отново се обърна към пан Анджей.

— Наздраве! — отговори Кмичиц. — От сърце благодаря!

— До дъно! До дъно! Ти, ваша милост, трябва да се качваш вече на коня, а и нас ни служба чака. Дано Бог води ваша милост и да те отведе, където трябва!

— Останете със здраве!

— Червена корделка хвърли зад себе си — каза Харламп — или на първата нощувка лично ти залей огъня с ведро вода. Помни, ваша милост… ако искаш да забравиш!…

— Сбогом, ваша милост панове!

— Няма да се видим скоро!

— А може някъде на бойното поле — добави Ганхоф. — Дай, Боже, един до друг, а не един срещу друг.

— Другояче не може да бъде! — отвърна Кмичиц. И офицерите излязоха.

Часовникът на кулата удари седем. На двора конете тропаха с копита по каменните плочи, а през прозореца се виждаха хората, които чакаха готови. Странно безпокойство обзе пан Анджей. Той си повтаряше: „Заминавам! Заминавам!“ Въображението нижеше пред очите му неизвестни страни и тълпа от непознати лица, които предстоеше да види, а едновременно го овладяваше такова удивление при мисълта за това пътуване, сякаш никога по-рано не беше мислил за него.

„Трябва да се качвам на коня и да тръгвам, а каквото се случи, да се случи… Каквото стане, да стане!“ — мислеше той.

Сега обаче, когато конете вече пръхтяха зад прозореца и часът за заминаване удари, той чувстваше, че оня живот там ще бъде чужд, а всичко, с което се беше сживял, с което бе свикнал, сраснал въпреки волята си с цялата си душа и сърце, то ще остане в тая страна, в тая околност, в тоя град. Някогашният Кмичиц също ще остане тук, а ще замине сякаш друг човек, толкова чужд на всички, както и всички там ще му бъдат толкова чужди. Там ще трябва да започне съвсем нов живот, а един Бог знае дали ще има желание за това.

Душата на пан Анджей беше смъртно уморена и затова сега той се чувстваше безсилен пред тия нови перспективи и нови хора… Той помисли, че и тук му беше зле, и там ще му бъде зле или най-малко извънредно тежко.

Но време е вече! Време! Трябва да нахлупи шапка на глава и да тръгва!

Дали обаче без сбогуване?

Можеш ли да бъдеш толкова близо, а после толкова далече и да заминеш, без да кажеш нито дума? Ето докъде се стигна! Но какво да й каже?… Да отиде ли и да рече: „Всичко се развали… Върви, ваша милост панно, по своя път, а аз ще тръгна по своя!“ Защо, защо да й каже това, когато и без думи стана така. Ами че той вече не е неин годеник, както и тя не е и не ще бъде негова жена. Пропадна, скъса се онова, което беше, и няма да се върне, и не ще се свържат отново. Няма смисъл да си губи времето, думите и да си създава нова мъка.

„Няма да отида!“ — мислеше Кмичиц.

Но, от друга страна, тях ги свързва още волята на покойния. Трябва ясно и без гняв да се уговорят за вечна разлъка и той да й каже: „Ти, ваша милост панно, не ме искаш, ето защо аз ти връщам думата. Нека смятаме, че завещанието не е съществувало… и нека всеки търси щастието си, където може.“

Но тя може да отговори: „Аз отдавна вече съм ти заявила това, ваша милост, защо ми го повтаряш сега?“

— Няма да отида! Да става каквото ще! — повтори си Кмичиц.

И като нахлупи шапка на глава, излезе от стаята си в коридора. Искаше веднага да възседне коня и час по-скоро да се намери извън портите.

Внезапно в коридора сякаш нещо го хвана за косата…

Овладя го такова желание да я види, да й заговори, че престана да се колебае дали да отиде или не, престана да разсъждава и забърза или по-скоро полетя слепешком, сякаш искаше да се хвърли във водата.

Пред самата врата, пред която вече нямаше пост, той се натъкна на слугата на рошенския мечник.

— Пан мечникът в жилището ли си е? — попита той.

— Пан мечникът е при офицерите в оръжейната.

— А панна Александра?

— Тя е тук.

— Иди да й кажеш, че пан Кмичиц заминава на дълъг път и иска да я види.

Слугата послуша заповедта, но преди да се върне с отговора, Кмичиц натисна дръжката на вратата и влезе, без да пита.

— Идвам да се сбогувам с ваша милост, панно — каза той, — тъй като не зная дали ще се видим отново през живота си.

Внезапно той се обърна към слугата:

— Ти защо стоиш още тук?

— Ваша милост панно! — продължи Кмичиц, когато вратата се затвори след слугата. — Исках да замина, без да се сбогувам, но не можах. Един Бог знае кога ще се върна и дали ще се върна, защото е твърде възможно да ми се случи нещо. По-добре да не се разделяме с гняв в сърцата и обидени един от друг, та да не падне върху някого от нас Божието наказание. Ей, много бих искал да говоря, много бих искал да говоря, но езикът не може да изрази всичко. Ех, нямахме щастие, изглежда, такава е била Божията воля, нямахме, а сега, ако щеш, човече, с глава да удряш в стената, няма никакъв изход! Не ме обвинявай, ваша милост панно, и аз не ще те обвинявам. Но онова завещание вече не бива да се държи, защото, както казах, човешката воля не може да стори нищо против Божията. Дано Бог ти даде щастие и спокойствие. Важното е да си простим един на друг. Не зная какво ще ми се случи там, където отивам… Но повече не мога да търпя в такава мъка, свада, недоволство… Блъскам се между четирите стени на стаята без изход, ваша милост панно, без изход!… Нямам вече никаква работа тук, само се боря с мъките, само мисля по цели дни, та чак главата ме боли, за нещастното си положение и в края на краищата нищо не измислям… Нуждая се от заминаване както риба от вода, както птица от въздух, че иначе ще полудея.

— Дано Бог даде и на ваша милост щастие! — отговори панна Александра.

И тя стоеше пред него, сякаш зашеметена от заминаването му, от вида и думите на пан Кмичиц. По лицето й се рисуваше смущение и учудване и явно беше, че води борба със себе си, за да се овладее; а в това време гледаше с широко отворени очи към младия юнак.

— Аз не ти се сърдя, ваша милост… — каза тя след малко.

— По-добре да не беше ставало всичко това! — отговори Кмичиц. — Някакъв зъл дух влезе между нас и ни раздели като море. Нито можеш да преплуваш, нито да прегазиш тая вода… Човек не правеше това, което искаше, не вървеше натам, накъдето възнамеряваше, а сякаш нещо го тласкаше, докато и двамата стигнахме до безпътица. Но щом ще трябва да изчезнем един на друг от очите, тогава е по-добре поне отдалеко да си викнем: „Бог да ти е на помощ!“ Трябва също така, ваша милост панно, да знаеш, че обидата и гневът са едно, а жалбата друго. Аз се освободих от гнева, но в мене остана жалбата — може би не към ваша милост. Та знам ли и самият аз към кого и защо?… Колкото и да мисля, нищо не ще измисля, но ми се струва, че ще бъде по-леко и на двама ни, ако си поговорим. Ти ме смяташ за предател… и това ме боли най-много, защото кълна се в спасението на душата си, че не съм бил и няма да бъда предател!

— Аз вече не мисля така!… — каза Оленка.

— Ах, как можа да го мислиш дори един час… Нали ме познаваш, по-рано бях готов за всякакво безчинство: да съсека, да подпаля някого, да застрелям — това е нещо друго, но да изменя за облаги, за повишение — никога!… Защитавай ме, Боже, и ме съди!… Ти, ваша милост, си жена и не можеш да разбереш в какво се състои спасението на отечеството, ето защо не бива нито да заклеймяваш, нито да издаваш присъди. Тогава защо ме заклейми?… Защо издаде присъда?… Бог да е с тебе!… Обаче знай, че спасението е в ръцете на княз Радживил и на шведите, а който мисли и особено действа другояче, той именно погубва отечеството. Но сега не е време да разискваме, трябва да заминавам. Знай само, че не съм предател, не съм продажник. По-добре да загина, отколкото да стана някога такъв!… Знай, че неоснователно ме презря, неоснователно ме осъди на смърт… Заявявам ти това под клетва и на заминаване, а ти го казвам, за да ти река едновременно: прощавам ти от сърце, но и ти ми прости.

Панна Александра беше вече дошла напълно на себе си.

— Казваш, ваша милост, че неоснователно съм те обвинявала, това е вярно и аз признавам вината си… и моля за прошка.

Тук гласът й затрепера и сините й очи се напълниха със сълзи, а той започна да вика възбудено:

— Прощавам! Прощавам! Собствената си смърт бих ти простил!…

— Нека Бог те води, ваша милост, и те насочи в правия път, за да се отклониш от тоя, по който си се заблудил.

— Остави вече това! Остави това — извика Кмичиц трескаво, — за да не се роди отново несъгласие между нас. Не говори дали съм се заблудил или не. Всеки да върви според съвестта си, а Бог ще отсъди намеренията. Добре, че дойдох тук, че не заминах, без да се сбогувам. Дай ми ръката си за добър път… Само това, защото утре вече не ще те виждам, нито вдругиден, нито след месец, може би никога… Ех, Оленка!… В главата ми се е помътило… Оленка! Нима ние вече няма да се видим?…

Изобилни сълзи като бисери започнаха да падат от ресниците върху бузите й.

— Пане Анджей!… Откажи се от предателите… и всичко може да се уреди…

— Тихо!… Тихо!… — отговори Кмичиц с прекъсван глас. — Това е невъзможно!… Не мога… по-добре не говори нищо… По-добре да ме убият, мъката би била по-малка… За Бога! Защо се случва с нас така?!… Остани със здраве!… За последен път… А после нека смъртта склопи някъде там очите ми… Защо плачеш?… Не плачи, че ще полудея!…

И крайно възбуден, той я грабна през кръста насила и при все че тя се съпротивяваше, започна да целува очите й, устата й, после се хвърли пред нейните крака — накрай скочи като луд, хвана се за косата и побягна от стаята с възклика:

— И дяволът тук няма да помогне, не само червеният конец!…

През прозореца Оленка още го виждаше, когато възсядаше бързо коня си, после седемте конника тръгнаха. Шотландците, които бяха на стража при портата, взеха за почест с мускетите; после портата се затвори подир конниците и те вече не се виждаха по тъмния път между дърветата.

Настана пълна нощ.

Двайсет и пета глава

Ковно и цялата страна отляво на река Вилия, както и всички пътища, бяха заети от неприятеля, ето защо пан Кмичиц не можеше да тръгне към Подлесието, по главния път от Ковно за Гродно и оттам за Бялисток, а тръгна по странични пътища от Кейдани, направо надолу по течението на Невяжа чак до Неман, която премина близо до Вилки, и се намери в Троцкото воеводство.

Цялата тая все пак не особено голяма част от пътя измина спокойно, тъй като областта се намираше един вид под ръката на Радживил. Градчетата, а тук-таме и селата бяха заети от придворни хетмански хоронгви или от малки отряди шведски райтари, които хетманът нарочно беше изпратил толкова далеко напред срещу частите на Золтаренко, настанили се току зад Вилия, за да се намери по-лесно повод за сблъсквания и война.

И Золтаренко би се радвал да „пошуми“ — според думите на хетмана — с шведите, но тия, на които беше помощник, не желаеха с тях война или най-малкото искаха да я отложат за колкото е възможно по-късно; затова Золтаренко бе получил най-строги заповеди да не преминава отвъд реката, а в случай че сам Радживил тръгне срещу него заедно с шведите, да отстъпва незабавно.

Поради тия причини страната отдясно на Вилия беше спокойна, но понеже през реката постоянно се гледаха от едната страна казашките стражи, а от другата шведските и радживиловските всеки момент един изстрел от мускет можеше да разпали страшна война.

В предвиждане на това хората отрано бягаха да търсят убежище по безопасни места. Затова страната беше спокойна, но и пуста. Навсякъде пан Анджей виждаше опустели градчета, залостени с пръти прозоречни капаци на шляхтишки домове и цели села обезлюдени.

Полята бяха също така пусти, защото тая година не бяха издигнали копни по тях. Простолюдието се криеше в бездънните гори, където откарваха и отнасяха всичко, каквото имаха, а шляхтата бягаше в съседната електорска Прусия, която засега беше напълно запазена от войната. Така че по пътищата движението беше необикновено, понеже броят на бежанците се увеличаваше и от ония, които успяваха да се прехвърлят от левия бряг на Вилия на десния, за да се отърват от гнета на Золтаренко.

Броят на тия бегълци беше огромен, особено на селяните, тъй като шляхтичите, които досега не бяха успели да се прехвърлят през реката, отидоха в робство или бяха убити по праговете на къщите си.

Затова пан Анджей постоянно срещаше цели групи селяни с жените и децата си, които караха пред себе си стада овце, коне и говеда. Тази част от Троцкото воеводство, която граничеше с електорска Прусия, беше богата и плодородна, та заможното население имаше какво да крие и пази. Близката зима не плашеше бегълците, които предпочитаха да чакат по-добри дни всред горските мъхове, в покрити със сняг землянки, отколкото да ги сполети смъртта от ръцете на неприятеля в родните им села.

Кмичиц често се приближаваше до групите бежанци или до огньовете, които светеха нощем в горските гъсталаци. Навсякъде, където попаднеше на хора от левия бряг на Вилия, от Ковненско или още по-далечни места, слушаше страшни разкази за жестокостите на Золтаренко и неговите хора, които колели населението до крак, без оглед на възраст и пол, горели селата, секли дори дърветата в градините, като оставяли само земя и вода. Никога татарските нападения не бяха оставяли подире си такива опустошения.

Враговете не само избивали жителите, ами преди това ги подлагали на най-фантастични изтезания. Много от тия хора бягаха умопобъркани. Нощем те изпълваха горските дебри със страшни викове; други, при все че бяха вече преминали отсам Неман и Вилия, при все че вече гори, гъсталаци и блата ги деляха от бандите на Золтаренко, живееха непрекъснато като в треска и очакване на нападение. Мнозина протягаха ръце към Кмичиц и неговите оршански конници и молеха за спасение и милосърдие, сякаш неприятелят се беше надвесил над тях.

Към Прусия бягаха и шляхтишки карети, които откарваха старци, жени и деца; зад тях се движеха коли с прислуга, покъщнина, хранителни припаси, добитък и вещи. Всичко беше изпаднало в паника, в ужас и мъка, че отива да се скита.

Понякога пан Анджей утешаваше тия нещастни хора, като им казваше, че шведите скоро вече ще преминат реката и ще очистят тамошния неприятел далеко напред. Тогава бегълците протягаха ръце към небето и казваха:

— Да даде Бог здраве, да даде Бог щастие на княза воевода, че докара храбър народ за нашата защита. Когато шведите навлязат, ние ще се върнем по домовете си, при нашите пепелища…

И всички благославяха княза. От уста на уста си предаваха вестта, че всеки момент той ще премине Вилия начело на собствените си и шведските войски. Предварително хвалеха шведската „скромност“, дисциплинираност и добро отношение към местните жители, Радживил наричаха литовски Гедеон^[136], Самсон, спасител. Тия хора, които идваха от места, където още димеше прясна кръв и пожар, го очакваха като спасител.

А Кмичиц, като слушаше тия благословии и пожелания, тия почти молитви, укрепваше вярата си в Радживил и си повтаряше в душата:

„Ето на какъв господар служа! Ще затворя очи и ще тръгна сляпо подир него. Понякога той е страшен и непонятен, но има по-голям ум от другите, по-добре знае какво е необходимо и само в него е спасението.“

При тая мисъл му ставаше по-леко и приятно на сърцето и той продължаваше пътя си по-бодро, като разделяше душата си между копнежа за Кейдани и размисъла за нещастното положение на отечеството.

Но мъката му се засилваше все повече. Той не хвърли червена панделка зад себе си, не поля с ведро вода първото огнище, защото преди всичко чувстваше, че няма полза от това, и второ, защото не искаше.

— Ех, да беше тя тук, да чуеше тия човешки плачове и вопли, не щеше да моли Бога да ме върне на правия път, не би казвала, че аз съм заблуден като ония еретици, които са изоставили истинската вяра. Но няма нищо! Рано или късно тя ще се убеди, ще разбере, че нейният ум е куцал… А тогава ще стане каквото Бог даде. Може би пак ще се срещнем в живота.

И тъгата на младия рицар се засилваше, но и убеждението, че върви по прав, а не по грешен път, му даваше отдавна неизпитано спокойствие. Двоуменията, угризенията, съмненията го напускаха постепенно и той вървеше напред, потъваше почти весело в безбрежните гори. Откак беше дошъл в Любич след славните му гонитби с Ховански, той не беше се чувствал толкова добре на света.

В едно нещо беше прав мустакатият Харламп — че няма по-добро лекарство срещу грижите и тревогите от пътуването. Пан Анджей имаше желязно здраве, а бодрото му настроение и желанието му за приключения се връщаха с всеки миг. Той виждаше тия приключения пред себе си и им се усмихваше, и бързаше безспир напред, като си позволяваше съвсем кратки почивки нощем.

Оленка непрекъснато стоеше пред духовния му взор разплакана, разтреперана в прегръдките му, и той си казваше: „Ще се върна.“

Понякога пред него се мярваше огромната мрачна и страшна фигура на хетмана. Но може би тъкмо защото все повече се отдалечаваше от нея, тая фигура му ставаше почти скъпа. Досега той се беше огъвал пред Радживил, сега започваше да го обича. Досега Радживил го грабваше, както мощният водовъртеж грабва и привлича всичко, което попадне в неговия кръг; сега Кмичиц чувстваше, че с цялата си душа желае да плува заедно с него.

И отдалече тоя грамаден воевода растеше все повече в очите на младия рицар и придобиваше почти свръхчовешки размери. Много пъти нощем, когато затваряше очи, за да заспи, пан Анджей виждаше хетмана, седнал на трон, по-висок от върховете на боровете. На главата си имаше корона, лицето му беше същото: мрачно, огромно, в ръцете си държеше меч и скиптър, а в нозете му се намираше цяла Полша.

И пан Анджей удряше мислено чело в земята пред това величие.

На третия ден от пътуването оставиха далеко зад себе си Неман и навлязоха в още по-гористи места. Те непрекъснато продължаваха да срещат по пътищата цели групи бежанци, а шляхтата, която не можеше да носи оръжие, почти без изключение отиваше в Прусия, за да избегне нападенията на неприятелските разезди, които тук не бяха държани в респект от шведските и радживиловските полкове, както край бреговете на Вилия, и понякога нахълтваха далече навътре в страната, почти до самата граница на електорска Прусия. Тяхната главна цел беше грабежът.

Много пъти това бяха чети, които уж принадлежаха към войските на Золтаренко, но всъщност не признаваха над себе си никаква власт — бяха просто разбойнически банди, така наречени „партии“, които понякога бяха командвани от местни разбойници. Те избягваха срещите в открит бой с войската и дори с градската стража, нападаха по-малките села, шляхтишките имения и пътниците.

Шляхтата ги унищожаваше по своя инициатива със своите хора и окичваше с тях крайпътните борове; все пак човек лесно можеше да попадне на значителни техни части в горите и затова пан Анджей трябваше да проявява сега необикновена бдителност.

Но малко по-далече, в Пилвишки на река Шешупа, пан Квичиц вече намери население, което си седеше спокойно на мястото. Гражданите обаче му разказваха, че само преди няколко дни староството било нападнато от силна част на Золтаренко, на брой около петстотин души, които според обичая си щели да изколят всички хора, а града да опожарят, ако неочаквано не дошла помощ, която сякаш паднала от небето.

— Ние вече бяхме претръпнали да мрем — казваше съдържателят на странноприемницата, в която беше спрял пан Анджей, — когато внезапно Божиите светии изпратиха някаква хоронгва. Отначало мислехме, че това е нов неприятел, а то били свои. Тогава те веднага се нахвърлиха срещу разбойниците на Золтаренко и след един час изтрепаха всичките; разбира се, че и ние им помогнахме.

— Каква хоронгва беше? — попита пан Анджей.

— Бог да ги поживи!… Те не казаха кои са, а ние не смеехме да питаме. Назобиха конете, взеха колкото сено и хляб имаше, и заминаха.

— Ами откъде дойдоха и накъде заминаха?

— Дойдоха от Козлова Руда и тръгнаха към юг. А ние, които преди това вече искахме да бягаме в гората, се разколебахме и останахме, понеже подстаростата ни каза, че след такъв урок неприятелят няма да надзърне скоро към нас.

Кмичиц се заинтересува силно от съобщението за тая битка, та продължи да пита:

— А не знаете ли кой беше полковник на тая хоронгва?

— Не знаем, но видяхме полковника, защото разговаря с нас на площада. Той е млад и тънък като игла. Не изглежда на такъв воин, какъвто е…

— Володиовски! — викна пан Кмичиц.

— Дали е Володиовски или не — златни му ръце, нека Бог му помогне да стане хетман!

Пан Анджей се замисли дълбоко. Изглежда, че той се движеше по същия път, по който преди няколко дни е минал пан Володиовски с лауданците. Това беше естествено, понеже и двамата отиваха към Подлесието. Но пан Анджей съобрази, че ако ускорява пътуването си, лесно може да се натъкне на малкия рицар и да се намери в ръцете му, а в такъв случай всички писма на Радживил заедно със самия него ще отидат в ръцете на конфедератите. Такова нещо би могло да осуети цялата му мисия и Бог знае какви вреди ще донесе на каузата на Радживил. Поради тази причина пан Анджей реши да остане няколко дни в Пилвишки, та лауданската хоронгва да има време да отиде далече напред.

А пък и хората, и конете, които пътуваха едва ли не на един дъх от Кейдани (защото по целия път правеха съвсем малки престои), се нуждаеха от почивка, затова пан Анджей заповяда на войниците да снемат дисагите от конете и да се разположат удобно в странноприемницата.

На другия ден той се убеди, че беше постъпил не само съобразително, но и умно, тъй като едва бе успял да се облече сутринта и ханджията застана пред него.

— Новина ти нося, ваша милост — каза той.

— Хубава ли е?

— Нито лоша, нито хубава, само това, че имаме гости. Тая сутрин пристигнаха страшно много хора и отседнаха в дома на старостата. Има един пехотен полк, а колко конница, колко карети, колко слуги!… Хората помислиха, че самият крал е дошъл.

— Кой крал?

Ханджията започна да върти шапката си в ръце.

— Вярно, че сега имаме двама крале, но нито един от тях не е пристигнал, а само князът конюши.

Кмичиц скочи на крака.

— Какъв княз конюши? Княз Богуслав?…

— Той, ваша милост. Братовчедът на княза вилненски воевода.

Пан Анджей чак плесна с ръце от удивление.

— О, значи се срещаме!

Ханджията разбра, че гостът му е познат на княз Богуслав, та се поклони по-ниско, отколкото предния ден и излезе от стаята, а Кмичиц започна да се облича бързо и след един час вече беше пред къщата на старостата.

Цялото градче беше пълно с войници. Пехотата беше наредила мускетите си на пирамиди на площада: конницата беше вече слязла от конете и заела съседните домове. Войниците и придворните с най-разнообразни облекла стояха пред къщите или се разхождаха по улиците. От устата на офицерите се чуваше френски и немски говор. Никъде полски войник, никъде полска униформа, мускетарите и драгуните бяха облечени чудновато, по-различно дори от чуждестранните хоронгви, които пан Анджей беше виждал в Кейдани, защото бяха не по немски, а по френски образец. Войниците обаче бяха хубавци и толкова внушителни, че всеки редник можеше да бъде взет за офицер и възхищаваше очите на пан Анджей. Офицерите също го гледаха любопитно, понеже се беше пременил празнично с кадифе и брокат, а шестимата му хора, облечени с нови униформи, го следваха като свита.

В двора на старостата се суетяха придворни, всички облечени по френски: пажове с барети с пера, камериери с кадифени кафтани, старши коняри с високи шведски ботуши с възвити горнища.

Изглежда, че князът нямаше намерение да се спира за по-дълго в Пилвишки и се беше отбил само да почине, тъй като каретите не бяха откарани в помещенията за коли, а конярите хранеха конете, както бяха впрегнати, от тенекиени сита, които държаха в ръце.

Кмичиц се представи на постовия офицер пред къщата, съобщи му кой е и за какво иде, а дежурният отиде да докладва на княза. След малко се върна бързо и съобщи, че князът иска да види веднага пратеника на хетмана и като сочеше на Кмичиц пътя, влезе заедно с него в къщата.

Минаха трема и в първата стая на трапезарията видяха няколко придворни, които седяха по столовете с протегнати крака и дремеха сладко, защото, изглежда, че бяха тръгнали много рано от последния си престой. Офицерът се спря пред вратата на следващата стая и като се поклони на пан Анджей, каза на немски:

— Князът е там.

Пан Анджей влезе и се спря на прага. Князът седеше пред огледалото в ъгъла на стаята и толкова внимателно се взираше в лицето си, изглежда, току-що намазано с червила и белила, та не обърна внимание на влезлия. Двама камериери, коленичили пред него, дозакопчаваха при свивките на краката токите на високите му пътни ботуши, а той разчесваше бавно с пръсти буйната, равно подстригана на челото грива на златистата перука или може би на собствената си гъста коса.

Той беше още млад човек, на трийсет и пет години, а изглеждаше най-много на двайсет и пет. Кмичиц го познаваше, но винаги го гледаше с любопитство, първо, поради голямата рицарска слава, на която се радваше княз Богуслав и която бе придобил главно чрез дуели с разни чуждестранни магнати, и второ, поради особената му фигура, която човек не можеше да забрави никога, щом я види веднъж. Защото князът беше висок и със силно телосложение, но на широките му плещи се издигаше съвсем малка глава, сякаш беше взета от друго тяло. Лицето му беше също така необикновено дребно, едва ли не юношеско, а и в него нямаше съразмерност: носът беше голям, римски, а очите огромни, с неизразима хубост и блясък, с почти орлова смелост на погледа. При тия очи и нос останалото лице, обградено на всичко отгоре с дълги и буйни букли коса, се губеше, току-речи, напълно; устата беше почти детска, над нея малки мустачки, които едва покриваха горната устна. Нежността на кожата, подсилвана от червилото и белилото, го правеше да прилича на девойка, а същевременно дързостта, гордостта и самоувереността, които се отразяваха върху лицето му, караха да не се забравя, че това е оня прочут chercheur de noises^[137], както го наричаха във френския двор, човекът, при когото острата дума излизаше много лесно от устата, но шпагата още по-лесно от ножницата.

В Германия, в Холандия и Франция разказваха чудеса за военните му подвизи, за разправиите, приключенията и дуелите му. Той именно в Холандия се е хвърлял в най-големия кипеж на битката, всред несравнимите полкове на испанската пехота, и със собствената си княжеска ръка е завладявал знамена и оръдия; той начело на полковете на оранския херцог е завладявал позиции, смятани от стари военачалници за непревземаеми; той начело на френски мускетари е разбивал при Рейн тежки немски хоронгви, добили грамаден опит в Трийсетгодишната война; той на дуел във Франция е ранил най-прочутия фехтовчик между френските рицари, принц де Фрьомуи; друг прочут дуелист, барон фон Гьотц, го молил на колене да му подари живота; той наранил барон Грот и тогава трябвало да чуе горчиви укори от братовчед си Януш, че унизява княжеското си достойнство, като се бие с хора, които не са му равни по положение; той най-сетне в присъствието на целия френски двор на бал в Лувър ударил по лицето маркграф де Рио, защото му натякнал „неприятно“.

То се знае, че в сметките не влизаха дуелите му incognito в по-малките градове, кръчмите и странноприемниците.

Князът беше смесица от изнеженост и необуздана смелост. При редките си и кратки посещения в бащиния край се забавляваше с разправии със семейството Сапеха и с лов. Но тогава горските трябваше да му намират мечки с малки мечета като по-опасни и ожесточени, срещу които отиваше, въоръжен само с копие. Все пак той скучаеше в отечеството си и както се каза, идваше без желание, най-често през време на война; с голяма храброст се беше отличил при Берестечко, Могилев, Смоленск. Войната беше неговата стихия, при все че проницателният му и гъвкав ум беше способен също така за интриги и дипломатически ходове.

В тях той умееше да бъде търпелив и издръжлив, много по-упорит, отколкото в любовните истории, чиято дълга поредица допълваше историята на живота му. По дворовете, където пребиваваше, князът беше страшилище за съпрузите с хубави жени. Навярно затова самият той не беше женен досега, при все че както високият му произход, така и почти несметното му богатство го правеха една от най-желаните партии в Европа. Сватосваха го самото френско кралско семейство, Мария Людвика полска, оранският херцог и вуйчо му, бранденбургският електор, но досега той предпочиташе свободата си.

— От зестра не се нуждая — казваше той цинично, — а другите удоволствия и без това не ми липсват.

Така беше достигнал до трийсет и пет годишна възраст.

Кмичиц, застанал на прага, наблюдаваше с любопитство лицето му, отразено в огледалото, а той разчесваше замислен косата над челото си; най-сетне, когато пан Анджей се покашля един-два пъти, каза, без да обръща глава:

— Кой е там? Не е ли куриерът от княза воевода?

— Не куриер, но от княза воевода! — отговори пан Анджей. Тогава князът обърна глава и като видя великолепно облечения младеж, разбра, че няма работа с обикновен слуга.

— Прощавай, ваша милост, пане рицарю — каза той любезно, — виждам, че съм се излъгал относно чина ти. Но струва ми се, че лицето ми е познато, ако и да не мога да си спомня името. Ти, ваша милост, си придворен на княза хетмана, нали?

— Наричам се Кмичиц — отговори пан Анджей, — но не съм придворен, а полковник, откак докарах собствената си хоронгва при княза хетман.

— Кмичиц! — възкликна князът. — Същият Кмичиц, славният от последната война, който нападаше Ховански, а после не по-зле си вършел работата самостоятелно?… Ами че аз съм слушал много за ваша милост!

След тия думи князът започна да разглежда по-внимателно и с известна симпатия пан Анджей, защото от това, което беше чувал за него, го смяташе за човек от своя тип.

— Сядай, пане рицарю — каза той. — Приятно ми е да се запозная по-отблизо с тебе. Какво ново в Кейдани?

— Ето писмо от княза хетман — отговори Кмичиц.

Камериерите свършиха закопчаването на княжеските ботуши и излязоха, а князът строши печата и започна да чете. След малко върху лицето му се отрази досада и отегчение. Той хвърли писмото пред огледалото и каза:

— Нищо ново! Князът воевода ме съветва да се преместя в Прусия, в Тилжа или Тауроги, което върша, както виждаш, ваша милост. Ма foi!^[138] Не разбирам братовчеда си… Съобщава ми, че електорът се намира в маркграфството и че поради шведите не може да премине в Прусия, а в същото време пише, че косата му настръхва, понеже не поддържам връзки с него нито de succursu^[139], нито de receptu^[140]. Но как да направя това? Ако курфюрстът не може да се промъкне през шведите, тогава как ще се промъкне моят пратеник? Седях в Подлесието, понеже нямах какво друго да правя. Ще ти кажа, мой рицарю, че се пуках от досада. Мечките в околностите на Тикочин избих; жените там смърдят на кожуси, а ноздрите ми не могат да понасят тая миризма… Но!… Ти разбираш ли френски или немски, пане рицарю?

— Разбирам немски — каза Кмичиц.

— Слава Богу!… Ще говоря на немски, че от вашия език устните ми изпръхват.

Като каза това, князът издаде напред долната си устна и започна да я пипа леко с пръсти, сякаш да се убеди дали не е изпръхнала или попукана; после погледна в огледалото и продължи:

— Стигнаха до мене слухове, че в околностите на Луков някакъв шляхтич Скшетуски имал прекрасна жена. Това е далече!… Все пак аз изпратих хора да я отвлекат и ми я доведат… Но ще повярваш ли, пане Кмичиц, не я намерили вкъщи!

— Цяло щастие — каза пан Анджей, — понеже това е жена на благороден рицар, славен збаражец, който се промъкнал от Збараж през цялата войска на Хмелницки.

— Мъжът бил обсаждан в Збараж, а аз щях да обсаждам жената в Тикочин… Мислиш ли, ваша милост, че и тя би се защитавала така ожесточено?

— При такава обсада ваше княжеско височество не би се нуждаел от военен съвет, та нека мине и без моето мнение! — отговори пан Анджей рязко.

— Вярно! Не си струва да се говори за това — отговори князът. — Връщам се към работата. Имаш ли, ваша милост, и други писма?

— Каквото имах за ваше княжеско височество, предадох го; имам още до шведския крал. Ваше княжеско височество не знаеш ли къде трябва да го търся?

— Нищо не зная. Откъде мога да зная? В Тикочин го няма, мога да ти гарантирам това, защото, ако веднъж надникнеше там, би се отрекъл от владичеството си над цялата Жечпосполита. Варшава е вече в шведски ръце, както ви писах, но и там не ще намериш негово кралско величество. Трябва да е при Краков или в самия Краков, ако досега не е тръгнал за кралска Прусия^[141]. Във Варшава ще узнаеш всичко. По мое мнение Карл Густав трябва да помисли за пруските градове, защото не бива да ги оставя в тила си. Кой би се надявал, че когато цяла Жечпосполита изоставя краля си, когато цялата шляхта се присъединява към шведите, когато воеводствата се предават едно след друго — тъкмо тогава пруските градове, немците и протестантите не ще искат да чуят за шведите и ще се готвят за съпротива. Те искат да издържат докрай, те да спасяват Жечпосполита и да задържат Ян Казимеж! Когато започвахме тая работа, мислехме, че ще бъде другояче, че те преди всичко ще помогнат и на нас, и на шведите да нарежем тая питка хляб, който наричате ваша Жечпосполита. А ето че не се помръдват! Цяло щастие, че князът електор ги има там под око. Той вече им предложил помощ срещу шведите, но жителите на Гданск не му вярват и казват, че сами имали достатъчно сили…

— Това вече знаем в Кейдани — каза Кмичиц.

— Ако нямат достатъчно сили, във всеки случай имат добър усет — продължи князът, като се смееше, — защото мисля, че вуйчо електор толкова го е грижа за Жечпосполита, колкото мене или княза вилненски воевода.

— Позволи, ваше княжеско височество, да отрека — каза Кмичиц буйно. — Князът вилненски воевода се грижи само за Жечпосполита, за която винаги е готов да даде последния си дъх и да пролее последната си капка кръв.

Княз Богуслав започна да се смее.

— Млад си ти, рицарю, млад! Но да оставим това! Та вуйчо електор гледа, ако може да лапне кралска Прусия и само затова им предлага помощта си. Падне ли му веднъж в ръцете, вкара ли в градовете свои гарнизони, още на другия ден ще бъде готов да се помири с шведите, о, дори с турците и с дяволите. А стига и шведите да му дадат парче от Велкополска, тогава ще е готов да им помага с всички сили, за да завладеят останалата територия. Бедата е само там, че и шведите острят зъби за Прусия, та оттам недоверието между тях и електора.

— Изумен слушам думите на ваше княжеско височество! — каза Кмичиц.

— Дяволите ме хващаха в Подлесието — отговори князът, — че трябваше да седя толкова време със скръстени ръце… Но какво можех да правя? Между мене и княза воевода имаше споразумение, че докато нещата в Прусия не се изяснят, аз няма да мина открито на шведска страна. И това е правилно, понеже по тоя начин вратата оставаше отворена. Аз дори пратих тайни куриери до Ян Казимеж да му съобщя, че съм готов да свикам всеобщо опълчение в Подлесието, стига да ми бъде изпратен манифест. Кралят като крал може би щеше да се хване на въдицата, но кралицата изглежда, че не ми вярва и тя трябва да го е отклонила. Ако не бяха женорята, днес щях да стоя начело на цялата шляхта от Подлесието, дори нещо повече — тия конфедерати, които сега опустошават имотите на княз Януш, нямаше да имат друг изход, освен да минат под моя команда. Бих говорил, че съм привърженик на Ян Казимеж, а всъщност при такава сила в ръцете си щях да се пазаря с шведите. Но това женище има нос и отгатва най-скритата мисъл. Тя е истински крал, а не кралица. И има повече ум в единия си пръст, отколкото Ян Казимеж в цялата си глава.

— Князът воевода… — започна Кмичиц.

— Князът воевода — прекъсна го Богуслав нетърпеливо — вечно закъснява със съветите си; във всяко писмо ми пише: „направи това или онова“, аз отдавна вече съм го направил. А и князът воевода съвсем се е объркал… Защото слушай, рицарю, какво още иска той от мене…

Тук князът грабна писмото и зачете на глас:

„По пътя бъди много предпазлив, ваше княжеско височество, и, за Бога, помисли как да разпръснеш тия хитреци конфедерати, които се разбунтуваха срещу мене и върлуват в Подлесието, та да не отидат при краля. Те се готвят да нападнат Заблудов, а там бирата е силна, като се напият, нека ги изколят — всеки стопанин своя квартирант. Няма нищо по-хубаво от това; щом се очистят главните, другото ще се разпръсне.“

Тук Богуслав хвърли писмото с неохота на масата.

— Слушай, пане Кмичиц — каза той, — значи аз трябва да замина за Прусия и в същото време да устройвам клане в Заблудов? Да продължавам да се преструвам, че съм привърженик на Ян Казимеж и патриот, и същевременно да избивам тия хора, които не искат да изменят на краля и отечеството? Има ли тук смисъл? Логично ли е едното с другото? Ма foi! Князът хетман почна да се обърква. Ето, аз сега току-що срещнах на идване в Пилвишки някаква цяла разбунтувана хоронгва, която отиваше в Подлесието. С готовност бих минал с коня си по коремите им, дори само за едно удоволствие; но докато не съм открит шведски привърженик, докато вуйчо електор уж още държи с пруските градове, следователно и с Ян Казимеж, аз не мога да си позволявам такива неща, за Бога, не мога… Най-многото, което можех да сторя, то е да любезнича с тия бунтовници, както и те любезничеха с мене, ако и да ме подозираха, че съм с хетмана, но нямаха черно на бяло.

Тук князът се разположи удобно във фотьойла, изтегна крака и като сложи небрежно ръце под главата, започна да повтаря:

— Ех, че галиматия цари в тая ваша Жечпосполита, ех, че галиматия!… Никъде по света не ще видиш подобно нещо!…

След тия думи млъкна за малко; очевидно му хрумна някаква мисъл, защото се удари по перуката и попита:

— А ти, ваша милост, няма ли да ходиш в Подлесието?

— Разбира се — каза Кмичиц. — Трябва да отида там, понеже имам писмо с инструкции за Харашимович, подстаростата в Заблудов.

— За Бога! — каза князът. — Харашимович е тук с мене. Пътува с нещата на хетмана за Прусия, понеже се страхувахме да не попаднат там в ръцете на конфедератите. Чакай, ваша милост, ще заповядам да го повикат.

Тук князът викна на камериера си и му поръча да повика подстаростата, а после каза:

— Е, това се нарежда добре! Ще си спестиш път, ваша милост… При все че… може би е жалко, дето няма да бъдеш в Подлесието, между главите на конфедерацията там има и един твой съименник… Би могъл да го привлечеш на наша страна.

— Не бих имал време за това — каза Кмичиц, — понеже бързам за шведския крал и пан Любомирски.

— А, значи имаш писма и до пана коронния маршал? Ей, отгатвам по каква работа… Някога пан маршалът искаше да сватосва сина си с дъщерята на Януш… Дали хетманът не иска сега да поднови деликатно преговорите?…

— Точно за това става дума.

— И двамата са още съвсем деца… Хм! Това е деликатна мисия, понеже за хетмана не е много удобно пръв да предлага. Освен това…

Тук князът смръщи вежди.

— Освен това от тая работа няма да излезе нищо… Дъщерята на княза хетман не е за Хераклиуш. Аз ти казвам това! Князът хетман е длъжен да разбере, че неговото богатство трябва да си остане в ръцете на Радживиловци.

Кмичиц погледна княза учуден, а той се разхождаше с все по-бърза крачка по стаята. Внезапно се спря пред пан Анджей и каза:

— Дай ми честна рицарска дума, че ще отговориш вярно на въпроса ми.

— Ваше княжеско височество — каза Кмичиц, — лъжат само тия, които се страхуват, а аз не се боя от никого.

— Князът воевода поръча ли ти да скриеш от мене за преговорите с Любомирски?

— Ако имах такава заповед, изобщо не бих споменал за пан Любомирски.

— Може да си се изпуснал неволно. Дай честна дума!

— Давам — каза Кмичиц и смръщи вежди.

— Товар ми свали от сърцето, защото мислех, че князът воевода води двойна игра и с мене.

— Не разбирам, ваше княжеско височество.

— Не исках да се оженя във Франция с Роханувна, без да смятам цяла дузина други княгини, с които ме сватосваха… Знаеш ли защо?

— Не зная.

— Защото между княза воевода и мене има споразумение, че момичето му и богатството му растат за мене. Като верен слуга на Радживилови можеш да знаеш всичко.

— Благодаря за доверието… Но ти, ваше княжеско височество, се лъжеш… Аз не съм слуга на Радживилови.

Богуслав широко отвори очи.

— А какъв си?

— Не съм дворцов служител, а хетмански полковник и освен това роднина на княза воевода.

— Роднина?

— Защото съм от една кръв с рода Кишки, а майката на хетмана е от тоя род.

Княз Богуслав гледа известно време Кмичиц, по лицето на когото се бе появила лека руменина. Внезапно князът протегна ръка и каза:

— Извинявам се, братовчеде, и те поздравявам за роднинството.

Последните думи бяха казани с някаква небрежна или изискана учтивост, в която обаче имаше нещо направо болезнено за пан Анджей. Бузите му се зарумениха още повече и той вече ха да зине, за да реагира живо, но вратата се отвори и на прага се появи губернаторът Харашимович.

— Има писмо за ваше благородие — каза княз Богуслав. Харашимович се поклони на княза, а после на пан Анджей, който му подаде писмото на княза.

— Чети, ваше благородие! — каза княз Богуслав. Харашимович започна да чете:

„Пане Харашимович! Сега е време да покажете доброжелателството на добрия слуга към господаря си. Каквито пари можете да съберете и вие в Заблудов, и пан Пшински в Орля…“

— Пан Пшински го съсякоха конфедератите в Орля — прекъсна го князът, — затова пан Харашимович си е плюл на петите…

Подстаростата се поклони и продължи да чете:

„… и пан Пшински в Орля било от данъци, било от наеми, аренди…“

— Конфедератите вече ги събраха — отново го прекъсна княз Богуслав.

„… изпращайте ми ги веднага (продължаваше да чете Харашимович). Ако можете, заложете и някои села на съседи или граждани, като вземете колкото можете повече пари за тях, изобщо където ви падне случай да вземете пари, потрудете се за това и ми ги изпращайте. Конете и всички вещи, каквито има там, о, и големия полилей в Орля, и всичко друго, картините и покъщнината, а преди всичко оръдията, които се намират в коридора, изпратете до негово височество княза братовчед, защото иначе ще трябва да се страхуваме от грабежи…“

— Отново закъснял съвет, оръдията са вече с мене! — каза князът.

„А… Ако е тежко да се карат с лафетите, вземете само оръдията, без лафетите, но ги покрийте, за да не се вижда какво карате. И тия неща да се пренесат час по-скоро в Прусия, като се пазят най-много от изменниците, които вдигнаха бунт във войската ми и разнебитват староствата ми…“

— Ой, за разнебитване ги разнебитват! Ще ги смачкат на извара! — отново пресече князът.

„… разнебитват староствата ми и се готвят да нападнат Заблудов на отиване, изглежда, при краля. С тях е трудно да се биете, че са много, но или ги пуснете да влязат, напойте ги хубаво и през нощта ги изколете, като спят (всеки стопанин може да направи това), или ги изпотровете със силна бира, или — което там не е трудно — насочете срещу тях също такава размирна банда, която би се обогатила от тях…“

— Е, нищо ново! — каза княз Богуслав. — Пане Харашимович, можеш да продължиш пътуването си с мене…

— Има и допълнение — отговори подстаростата. И започна да чете по-нататък:

„… Вината, ако е невъзможно да се откарат (защото тук у нас вече никъде не може да се намерят), веднага разпродайте срещу пари…“

Тук пан Харашимович прекъсна сам и се хвана за главата.

— Божичко! Вината се движат на половин ден след нас и сигурно са попаднали в ръцете на разбунтуваната хоронгва, с която се разминахме. Загубата ще е около хиляда червени злоти^[142]. Нека ваше княжеско височество бъде свидетел, че сам ми заповяда да чакам, докато натоварят бъчвите на колите.

Страхът на пан Харашимович щеше да бъде още по-голям, ако познаваше пан Заглоба и знаеше, че се намира именно в тая хоронгва. Сега обаче княз Богуслав се засмя и каза:

— Нека им бъде наздраве! Чети по-нататък!

„… а ако не се намери купувач…“

Княз Богуслав чак се хвана за кръста от смях:

— Вече се намери — каза той, — само че ще трябва да му се дадат на кредит.

„… а ако не се намери купувач (четеше Харашимович с жален глас), тогава ги заровете в земята, но да не се забелязва и повече от двама души да не знаят за това. Оставете обаче по една-две бъчви в Орля и Заблудов, и то от по-добрите и по-сладки вина, та да ги изпият лакомо, но им сложете силна отрова, за да се изтровят поне главатарите им, тогава другите ще се разбягат. За Бога и в името на Божието милосърдие услужете ми с готовност и тайно!… И изгаряйте това, което пиша, а който узнае нещо, изпращайте го при мене. Те или сами ще намерят виното и ще го изпият, или можете да се сприятелите с тях и да им подарите тия питиета…“

Подстаростата свърши да чете и загледа княз Богуслав, сякаш чакаше инструкции, а князът каза:

— Виждам, че братовчедът ми се е загрижил много за конфедератите, жалко само, че твърде късно, както обикновено!… Ако му беше дошло това наум преди две или поне преди една седмица, можеше да се опита. А сега, пане Харашимович, можеш да си вървиш, повече не ми трябваш.

Харашимович се поклони и излезе.

Княз Богуслав застана пред огледалото и започна грижливо да оглежда фигурата си, като леко движеше глава наляво и надясно, отдалечаваше се от огледалото, приближаваше се до него, разтърсваше къдриците на косата си и поглеждаше настрани, без да обръща никакво внимание на Кмичиц, който седеше в сянка, обърнат с гръб към прозореца.

Ако обаче би хвърлил дори само един поглед към лицето на пан Анджей, щеше да познае, че в младия посланик става нещо странно, понеже лицето на Кмичиц беше побледняло, челото му покрито с гъсти капки пот, а ръцете трепереха конвулсивно. Той стана за малко от стола, но пак седна веднага като човек, който се бори със себе си и преодолява в душата си избухването на гняв или отчаяние. Най-сетне чертите на лицето му се изопнаха и вцепениха; изглежда, че той с цялата сила на огромната си воля и енергия си бе наложил спокойствие и напълно овладял себе си.

— Ваше княжеско височество — каза той, — от доверието, с което ме дарява хетманът, виждам, че той не иска да крие нищо от мене. Аз принадлежа и с душата си, и с имота си на неговото дело; покрай него и покрай ваше княжеско височество и моето богатство може да порасне, затова където отидете вие, там ще отида и аз… Готов съм на всичко! Но при все че служа на това дело и цял живея с него, все пак навярно не разбирам напълно всичко и не мога да проникна със слабия си ум във всички тайни.

— Следователно какво желаеш, пане рицарю, или по-скоро, прекрасни братовчеде? — попита князът.

— Моля да се понауча нещо от ваше княжеско височество, понеже бих се срамувал, ако не се поотракам поне малко при такива големи политици. Не зная дали ваше княжеско височество ще благоволиш да ми отговориш откровено.

— Това ще зависи от твоя въпрос и от моето настроение — отговори княз Богуслав, без да престане да се гледа в огледалото.

Очите на Кмичиц блеснаха за миг, но той продължи да говори спокойно:

— Ето как стои работата: князът вилненски воевода обосновава всичките си постъпки с доброто и спасението на Жечпосполита. Тая Жечпосполита не му слиза от устата. Благоволи, ваше княжеско височество, да ми кажеш искрено дали това е привидно поради необходимост или князът хетман наистина има предвид само доброто на Жечпосполита?…

Богуслав хвърли бърз, бегъл поглед към пан Анджей.

— Ами ако ти кажа, че това е само привидно, би ли помагал и по-нататък?

Кмичиц сви небрежно рамене.

— О! Както казах, моето богатство ще порасне покрай богатствата на ваши княжески височества. Стига това да стане, всичко друго ми е все едно!

— От тебе ще стане човек! Помни, че аз ти предричам това. Но защо братовчед ми никога не е разговарял откровено с тебе по тия неща?

— Може би поради скрупули, а може би ей така, не е станало дума!

— Ти имаш ясен ум, рицарю; напълно вярно е, че той е човек със скрупули и не обича да показва истинската си кожа. Това е точно така. Такава му е природата. Ами че той и с мене като приказва, щом се забрави, веднага почва да украсява речта си с думи за обич към отечеството. И едва когато му се изсмея в очите, тогава се опомня. Вярно е това! Вярно!

— Значи това е само за очи? — попита Кмичиц.

Князът обърна стола си, седна на него като на кон, подпря ръце върху облегалката и помълча малко, сякаш се колебаеше, а след това каза:

— Слушай, пане Кмичиц! Ако ние, Радживиловци, живеехме в Испания, във Франция или Швеция, където синът наследява бащата и където правата на краля се дават от самия Бог, тогава — с изключение само при някои вътрешни размирици, при угасване на кралския род или при някои други необикновени събития — ние сигурно щяхме да служим на краля и отечеството, като се задоволяваме само с ония най-висши постове, които ни се падат поради произхода и имотното ни състояние. Но тук, в тая държава, където кралската власт не се крепи на божественото право, а кралят е избиран от шляхтата, където всичко става in liberis suffragiis^[143], ние основателно си задаваме въпроса: защо трябва да властва Ваза, а не Радживил?… С Ваза е още нищо, понеже той произхожда от наследствени крале, но кой ще ни гарантира, кой ще ни увери, че след рода Ваза на шляхтата не ще й хрумне да качи на кралския и великокняжеския трон дори пан Харашимович или някой си пан Мелешко, или някакъв си пан Пеглашевич от Пседерци. Пфу! По дяволите, рицарю, време е да се свърши с всичко това!… Погледни немците! Колко самостоятелни князе там биха се съгласили да бъдат при нас подстарости, като се вземат предвид богатствата им. А те са самостоятелни, владетели са, имат suffragia в сеймовете на Райха, корони носят на главите си и заемат места пред нас, при все че би трябвало да носят опашките на мантиите ни. Време е да се сложи край на всичко това, пане рицарю, време е да се осъществи онова, което замисляше още баща ми.

Тук князът се оживи, стана от стола и започна да се разхожда из стаята.

— Това няма да стане без трудности и пречки — продължи той, — защото олицките и нешвежките Радживиловци не искат да ни помагат. Зная, че княз Михал е писал на братовчеда, че ние сме трябвало по-скоро да си посипем главите с пепел, а не да мислим за кралски мантии. Нека той си посипва главата с пепел, нека се отдава на покаяние, нека отиде в забрава, нека йезуитите му щавят кожата с камшик; щом се задоволява да бъде само крайчи, нека реже петли през целия си добродетелен живот чак до добродетелната си смърт! И без него ще минем и няма да отпуснем ръце, понеже тъкмо сега му е времето. Жечпосполита отива по дяволите, тя е вече толкова безсилна, толкова пропаднала, че на никого не може да се противопостави. Всички минават през границите й като през съборен плет. Това, което стана тук с шведите, не се е случвало досега никъде по света. Ние, пане рицарю, наистина можем да пеем: „Deum Laudamus!^[144]“, но, от друга страна, това е нечувано и небивало нещо… Как така, нашественик напада страната ни, нашественик, познат с хищническия си характер, и не само че не среща отпор, ами всеки напуска досегашния си господар и бърза при новия: магнати, шляхта, войска, замъци, градове, всички!… Без чувство на почит, без да ги е грижа за името си, за честта си, без срам!… Историята не познава друг такъв случай! Пфу, пане рицарю! Мръсници без съвест и без амбиция живеят в тая страна!… Та как няма да загине такава страна? Разчитаха на шведското благоволение! Ще има да видите това благоволение! Там, във Велкополска, шведите вече са стъпили върху шията на шляхтата!… И така ще бъде навсякъде — друго не може да се чака, такъв народ трябва да загине, трябва да бъде презрян и да стане слуга на съседите си!…

Кмичиц ставаше все по-блед и с последни сили се въздържаше да не избухне в ярост; но князът, цял погълнат от речта си, се опиваше от собствените си думи, от собствения си ум и без да обръща внимание на шляхтича, продължаваше да говори:

— В тая страна, пане рицарю, има обичай, когато някой бере душа, неговите роднини да му издърпват в последния момент възглавницата изпод главата, та да не се мъчи по-дълго. Аз и князът вилненски воевода решихме тая именно услуга да окажем на Жечпосполита. Но понеже много хищници дебнат за наследството и не ще успеем да заграбим всичко, затова искаме поне част, и то не каква да е, да се падне на нас. Като роднини имаме право на дял. А ако с това сравнение не успях да ти изложа същността на работата, ще се изразя другояче. Жечпосполита е голямо червено сукно, което дърпат шведите, Хмелницки, хиперборейчиците^[145], татарите, електорът и всичко живо наоколо. А ние с княза вилненски воевода си казахме, че и на нас трябва да остане в ръцете поне толкова от това сукно, та да ни стигне за мантия; затова не само не пречим на другите да дърпат, но и сами дърпаме. Нека Хмелницки остане в Украйна, шведите да се разправят с бранденбуреца за Прусия и велкополските земи, Малополска да я взема Ракочи^[146] или някой друг съсед. Литва трябва да бъде за княз Януш, а заедно с дъщеря му — за мене!

Внезапно Кмичиц стана.

— Благодаря на ваше княжеско височество, това само исках да зная!

— Отиваш ли си, пане рицарю?

— Да.

Князът изгледа Кмичиц внимателно и едва в тоя момент забеляза неговата бледост и възбуденост.

— Какво ти е, пане Кмичиц? — попита той. — Изглеждаш като от гроб изваден…

— Умората ми подкосява краката и главата ми се замайва. Отивам си, ваше княжеско височество, преди заминаването си ще дойда пак да се сбогувам.

— Тогава бързай, защото и аз заминавам след пладне.

— Най-късно подир един час ще дойда.

След тия думи Кмичиц се поклони и излезе.

В другата стая камериерите станаха, щом го видяха, но той мина като пиян, без да види никого. На прага на стаята се хвана с две ръце за главата и започна да повтаря почти със стон:

— Иисусе Назаретски, царю юдейски! Иисусе, Марийо, Йосифе!

Той мина като пиян през двора край стражата от шестима алебардници. Зад външната порта чакаха хората му начело с вахмистър Сорока.

— След мене! — каза Кмичиц.

И тръгна през града към странноприемницата.

Сорока, отдавнашен войник на Кмичиц, когото познаваше отлично, веднага забеляза, че с младия полковник става нещо необикновено.

— Внимавайте! — каза той тихо на хората. — Горко на тогова, върху когото се излее гневът му!

Войниците ускоряваха стъпките си всред мълчание, а Кмичиц не вървеше, но почти тичаше напред, като размахваше ръце и повтаряше безредни думи.

До ушите на Сорока достигаха само откъснати слова: „Отровители, вероломци, предатели… Престъпник и изменник… И двамата еднакви…“

После пан Кмичиц започна да споменава някогашните си другари. Имената Кокошински, Кулвец, Раницки, Рекуч и други излизаха от устата му едно след друго. Няколко пъти спомена и Володиовски. Сорока слушаше това смаян и се тревожеше все повече, а вътре в себе си мислеше:

„Някаква кръв ще се пролее тук… Не може да се размине другояче…“

Така стигнаха до странноприемницата. Кмичиц веднага се затвори в стаята и близо цял час не даваше признаци на живот.

А в това време войниците без заповед товареха вещите и оседлаваха конете. Сорока им казваше:

— Няма нищо, човек трябва да бъде готов за всичко.

— И ние сме готови! — отговаряха старите авантюристи и мърдаха мустаци.

Скоро се видя, че Сорока познава добре своя полковник, защото изведнъж Кмичиц се появи на пруста без шапка, само по риза и панталони.

— Оседлайте конете! — викна той.

— Оседлани са!

— Натоварете вещите!

— Натоварени са.

— По дукат на глава! — викна младият полковник, който въпреки цялата си разпаленост и възбуда забеляза, че войниците веднага отгатват мислите му.

— Благодарим ти, пане командир! — обадиха се всички в хор.

— Двама души ще вземат товарните коне и ще излязат веднага от града към Дембова. През града ще се движат бавно, отвън града ще пуснат конете в галоп и няма да се спрат чак до горите.

— Тъй вярно!

— Другите четирима ще напълнят пушките си. За мене ще се оседлаят два коня, та и вторият да бъде напълно готов.

— Знаех си аз, че нещо ще става! — измърмори Сорока.

— А сега, вахмистре, след мене! — викна Кмичиц.

И както беше разсъблечен, само по панталони и разгърдена риза, излезе от пруста, а Сорока тръгна подир него с широко отворени очи от удивление; така стигнаха чак до кладенеца в двора на странноприемницата. Тук Кмичиц се спря, посочи ведрото, което висеше при геранилото, и рече:

— Наливай ми вода на главата!

Вахмистърът от опит знаеше колко опасно е да пита два пъти за заповед, затова хвана пръта и потопи ведрото във водата, после го изтегли бързо, грабна го в ръце и плисна водата, която беше в него, върху пан Анджей, а пан Анджей започна да пръхти и да пухти като кит, приглаждаше с ръце мократа си коса, после викна:

— Още!

Сорока повтори поливането веднъж, втори път и плискаше водата с всички сили, сякаш желаеше да угаси огън.

— Стига! — каза Кмичиц най-после. — Ела с мене, ще ми помогнеш да се облека!

И двамата отидоха в странноприемницата. На портата срещнаха двамата свои хора, които заминаваха с товарните коне.

— Бавно през града, след града в галоп! — повтори им Кмичиц на пътя.

И влезе в стаята.

След половин час се появи отново, преоблечен вече като за път: с дълги ботуши от телешка кожа и еленов кафтан, стегнат с кожен пояс, в който беше мушнат пистолет.

Войниците забелязаха също така, че изпод кафтана се показваше краят на телена ризница, сякаш той тръгваше на бой. Сабята му също беше окачена високо, та по-лесно да хваща дръжката й; лицето му беше доста спокойно, но сурово и намръщено.

Като хвърли поглед към войниците, за да провери дали са готови и въоръжени както трябва, той яхна коня, хвърли един дукат на ханджията и напусна странноприемницата.

Сорока яздеше успоредно с него, другите трима отзад, като водеха и резервните коне. Скоро се намериха на площада, пълен с войската на Богуслав. Тя се беше вече раздвижила, защото, изглежда, беше дошла заповед да се готви за път. Конниците затягаха подпръзите на седлата и слагаха юздите на конете, пехотата вземаше мускетите, наслагани на пирамиди пред къщите, в каруците впрягаха коне.

Кмичиц сякаш се събуди от замислеността си.

— Слушай, старо — каза той на Сорока, — нали от дома на старостата пътят отива нататък и не трябва да се връщаме през площада?

— Накъде ще тръгнем, пане полковник?

— За Дембова!

— Тогава пътят минава от площада покрай дома. Площадът ще остане зад нас.

— Добре! — каза Кмичиц.

След малко си измърмори полугласно:

— Ех, да бяха живи сега ония! Малко са хората за такава акция, малко!

Така преминаха площада и почнаха да завиват към дома на старостата, който се намираше на около триста крачки отстрани на пътя.

— Стой! — каза внезапно Кмичиц. Войниците се спряха, а той се обърна към тях.

— Готови ли сте за смърт? — попита той кратко.

— Готови — отговориха хорово оршанските авантюристи.

— Влизали сме в гърлото на Ховански и той не ни изяде… Помните ли?

— Помним!

— Днес трябва да се решаваме на големи неща… Ако успеем, нашият милостив крал ще направи от вас панове… Аз съм насреща!… Не успеем ли, ще отидете на кол!

— Защо да не успеем! — каза Сорока, чиито очи започнаха да святкат като на стар вълк.

— Ще успеем! — повториха другите трима: Билоус, Завратински и Любенец.

— Ще трябва да отвлечем княза конюши! — каза Кмичиц. И млъкна, за да види впечатлението, което ще направи на войниците тая лудешка мисъл. А те също млъкнаха и го гледаха с вперени очи, само мустаците им се движеха, а лицата им станаха страшни и разбойнически.

— Колът е близо, наградата далече! — каза Кмичиц.

— Малко сме! — измърмори Завратински.

— Това е по-лошо, отколкото с Ховански! — добави Любенец.

— Цялата войска е на площада, а в дома има само стража и двайсетина дворяни — каза Кмичиц, — които не очакват нищо, дори и саби нямат при себе си.

— Ваша милост залага главата си, тогава защо и ние да не заложим нашите? — отвърна Сорока.

— Слушайте! — каза Кмичиц. — Ако не го отвлечем с хитрост, другояче изобщо не ще го отвлечем… Слушайте! Аз ще вляза в къщата и след малко ще изляза с княза… Ако князът седне на моя кон, тогава аз ще седна на другия и ще тръгнем… Когато се отдалечим на сто-двеста крачки, двама ще го грабнат под мишница и ще се понесем с всички сили на конете!

— Слушам! — каза Сорока.

— Ако не излезем — продължаваше Кмичиц, — а чуете гърмеж в стаята, тогава и вие стреляйте по стражата и ми дайте коня веднага щом изскоча от вратата.

— Тъй вярно! — каза Сорока.

— Напред! — изкомандва Кмичиц.

Тръгнаха и след четвърт час застанаха пред дома на старостата. При портата, както по-рано, стояха шестима алебардници, а други четирима — при входа на къщата. По двора около една карета се въртяха няколко коняри и слуги, надзиравани от някакъв знатен придворен, чужденец — както можеше да се познае по облеклото и перуката.

По-нататък, при помещението за колите, впрягаха коне в още две купета, а грамадни камериери товареха в тях кошове и сандъци. Надзираваше ги един човек, цял облечен в черно, който по лицето си приличаше на лекар или астролог.

Кмичиц съобщи както по-рано за себе си чрез дежурния офицер, който се върна след малко и го покани при княза.

— Как си, рицарю? — каза князът весело. — Ти ме напусна толкова внезапно, та помислих, че от моите думи някакви скрупули са се разбунтували в тебе, и не очаквах да те видя повече.

— Как може да не се сбогувам преди заминаването! — каза Кмичиц.

— Разбира се! Аз също мислех, че князът воевода е знаел кого да изпрати с тайна мисия. И аз ще се възползвам от тебе и ще ти дам няколко писма за разни знатни особи и за самия шведски крал. Но какво си се въоръжил така като за битка?

— Та нали ще пътувам между конфедератите, а и тук, в града, чувах, па и ваше княжеско височество потвърди това, че неотдавна насам е минала конфедератска хоронгва. Дори тук, в Пилвишки, страшно наплашили хората на Золотаренко, понеже тая хоронгва се предвожда от воин по призвание.

— Кой е той?

— Пан Володиовски, а заедно с него са и пан Мирски, и пан Оскерко, и двамата панове Скшетуски: единият е оня збаражец, чиято жена ваше княжеско височество си искал да обсаждаш в Тикочин. Всички те се разбунтуваха срещу княза воевода и жалко, защото са добри войници. Но какво да се прави! Още има глупави хора в тая Жечпосполита, които не искат да дърпат червеното сукно заедно с казаците и шведите.

— Глупците никога не се свършват по света и особено в тая страна! — каза князът. — Ето ти писмата; освен това, когато видиш негово шведско величество, признай му уж поверително, че в душата си съм също такъв негов привърженик, както и моят братовчед, само че засега трябва да се преструвам.

— Кой не трябва да се преструва? — отвърна Кмичиц. — Преструва се всеки, особено ако иска да извърши нещо значително.

— Разбира се, че е така. Гледай да свършиш добре работата, пане рицарю, и ще ти бъда благодарен, няма да остана по-назад в награждаването ти от княза вилненски воевода.

— Щом си толкова благосклонен, ваше княжеско височество, тогава предварително ще помоля за наградата.

— Ето ти тебе. Сигурно князът воевода не те е снабдил много щедро за път. Змия се е свила в кесията му.

— Пазил ме Бог да искам пари; не исках от княза хетман, не ще взема и от ваше княжеско височество. Аз съм си на свои собствени разноски и на собствени ще си остана.

Княз Богуслав погледна учудено младия рицар.

— Е, виждам, че Кмичицови наистина не са от ония, които гледат хората в ръцете. Тогава за какво става дума, пане рицарю?

— Работата е следната, ваше княжеско височество. Без да му мисля много в Кейдани, взех със себе си един кон от много добра раса, за да се покажа с него пред шведите. Не ще прекаля, ако река, че в конюшните на Кейдани няма по-добър. Сега ми е жал за коня и се страхувам да не би да го изтощя по пътищата, по кръчмите или от неудобствата, а не е чудно да се случи и някаква неприятност, може и в неприятелски ръце да попадне, например в ръцете на пан Володиовски, който е страшно ожесточен personaliter срещу мене. Затова реших да помоля ваше княжеско височество да благоволите и го вземете при вас, пазете го и използвайте, докато го поискам при по-удобно време.

— По-добре ми го продай.

— Невъзможно, то би било все едно приятеля си да продам. Тоя кон най-малко сто пъти ме е измъквал от най-голям кипеж, защото има и това качество, че при бой страшно хапе неприятеля.

— Такъв благороден кон ли е той? — попита княз Богуслав живо заинтересуван.

— Дали е благороден? Ако бях сигурен, че ваше княжеско височество няма да се разсърди, бих се обзаложил на сто червени злоти, че и ваше княжеско височество няма такъв кон в конюшните си.

— Може би и аз бих се обзаложил, ако не беше това, че днес не е време да пускаме коне в надбягване. С готовност ще го гледам, при все че бих предпочел да го купя, ако ми хареса. Но къде се намира това чудо?

— Ами ето там, хората ми го държат пред вратата! Но че е чудо, чудо е; без да преувеличавам, и султанът може да завиди за такъв кон. Той не е тукашен — анадолски е, но мисля, че и в Анадола се е ожребил само един такъв.

— Да отидем тогава да го видим.

— На услугите ви, ваше княжеско височество. Князът взе шапката си и излязоха.

Пред портата хората на Кмичиц държаха два резервни, напълно оседлани коне, единият от тях беше наистина много расов, чер като гарван, със стрелка на челото и бяло петно над копитото на десния заден крак; щом видя господаря си, той изцвили леко.

— Този е, нали! Отгатвам! — каза княз Богуслав. — Не зная дали е такова чудо, както ми каза, но е наистина добър кон.

— Я го разтъпчете! — викна Кмичиц. — Или не! Чакай, сам ще го възседна!

Войниците прикараха коня, пан Анджей скочи на него и започна обездна около портата. Под опитния ездач конят изглеждаше два пъти по-хубав. Далакът играеше в него, когато той се движеше в тръс, изпъкналите му очи придобиха блясък и изглеждаше, че през ноздрите си изхвърля огън отвътре, а вятърът развяваше гривата му Пан Кмичиц правеше кръгове, сменяше хода, накрай долетя до самия княз, та ноздрите на коня бяха не по-далече от една крачка от лицето му, и викна:

— Алт!

Конят се опря на четирите си крака и застана като вкопан.

— Е, какво? — каза Кмичиц.

— Както казват: очи и крака на елен, вървеж на вълк, ноздри на лопатар, а гърди на жена! — каза княз Богуслав. — Има всичко, което е необходимо. И разбира немска команда, нали?

— Защото го обучаваше моят кавалкатор^[147] Зенд, който беше курландец.

— А бърз ли е?

— Вятърът не ще може да настигне ваше княжеско височество, когато си на него! Татарин няма да избяга пред него!

— Добър трябва да е бил кавалкаторът, виждам, че конят е и много добре обучен.

— Дали е обучен? Ваше княжеско височество не ще повярва! Той така се движи в строя, че когато редицата върви в галоп, можеш, ваше княжеско височество, да пуснеш юздите, но той дори с половин ноздра няма да излезе по-напред от редицата. Ако ваше княжеско височество благоволи да опита и ако на петстотин крачки излезе дори с половин глава напред, ще ти го дам даром.

— Това би било най-голямото чудо, да не излезе напред с пуснати юзди.

— И чудо, и удобство, защото двете ръце са свободни. Често пъти се случваше в едната ръка да държа сабята, в другата пистолет, а конят вървеше свободно.

— Ами ако редицата завива?

— Тогава ще завие и той, без да разваля линията.

— Невъзможно! — каза князът. — Това никой кон няма да направи. Във Франция съм виждал конете на кралските мускетари, те са много добре обучени, много изкусно, за да не развалят дворцовия церемониал, но пак трябва да се водят с юздите.

— Тоя кон има човешки ум… Нека ваше княжеско височество опита сам.

— Дай го! — каза князът, след като помисли малко. Кмичиц сам придържа коня, а князът скочи леко на седлото и започна да потупва жребеца по лъскавия врат.

— Странно нещо! — каза той. — И най-добрите коне наесен стават космати, а тоя е гладък като кадифе. А накъде ще тръгнем?

— Ще тръгнем напред в редица и ако ваше княжеско височество разреши, към другата страна, към гората. Там пътят е равен и широк, а към града биха могли да ни попречат някакви коли.

— Нека бъде към гората!

— Точно хиляда крачки! Пусни, ваше княжеско височество, юздите и в галоп… По двама души от всяка страна, аз малко по-назад.

— Строй се! — каза князът.

Редицата се строи и насочи конските глави към пътя от града навън. Князът стоеше в средата.

— Тръгвай! — каза той. — Веднага в галоп!… Марш!

Редицата се понесе и след малко летеше като вихър. Облак прах ги закри от очите на придворните и конярите, които се бяха събрали на група пред портата и наблюдаваха любопитно бягането. Обучените коне пръхтяха от усилие и при най-голяма бързина бяха изминали петстотин крачки, а може би и повече, но жребецът на княза, макар да не беше държан за юздите, наистина не излезе нито с един пръст напред. Преминаха още толкова път, внезапно Кмичиц се обърна и като видя зад себе си само облак прах, през който едва се виждаше домът на старостата, а застаналите пред него хора съвсем не се забелязваха, викна със страхотен глас:

— Дръж го!

В тоя миг Билоус и грамадният Завратински хванаха княза за двете ръце, та чак костите му изпукаха в ставите, и като го държаха в железните си длани, започнаха да пришпорват своите коне.

В средата княжеският кон все се държеше в редицата, без да остава или да излиза дори с един пръст напред. Изумлението, уплахата, вятърът, който биеше в лицето на княз Богуслав, го направиха в първия момент да занемее. Той се дръпна веднъж-дваж, но без резултат, само болката от извитите ръце го прониза цял.

— Какво е това? Негодници!… Не знаете ли кой съм аз!… — викна той най-сетне.

Тогава Кмичиц го бутна с цевта на пистолета между лопатките.

— Съпротивата е безсмислена, защото иначе куршум в кръста! — викна той.

— Изменник! — каза князът.

— А ти какъв си? — отвърна Кмичиц. И летяха по-нататък.

Двайсет и шеста глава

Дълго се носиха през гората, като бързаха така, че боровете край пътя сякаш бягаха уплашени назад. Отминаваха кръчми, къщи на горски пазачи, катранджийници, а понякога коли, които се точеха поединично или по няколко към Пилвишки. От време на време княз Богуслав се навеждаше върху седлото, сякаш искаше да окаже съпротива, но тогава само ръцете му се извиваха още по-болезнено в железните длани на Кмичицовите войници, а пан Анджей отново му допираше цевта между лопатките и се носеха по-нататък. Шапката на княза беше паднала, та вятърът развяваше буйните светли кичури на перуката му и така продължаваха да летят, докато от конете започнаха да падат парцали бяла пяна.

Най-сетне трябваше да намалят хода, защото хората и конете вече не можеха да си поемат дъх, а Пилвишки беше останал толкова далеко, че изчезна всякаква възможност за преследване. Затова те се движиха известно време в тръс и мълчаливо, закрити от облака пара, която бухаше от жребците.

Дълго време князът не каза нито дума, изглежда, че искаше да се успокои и да си възвърне хладнокръвието, а когато постигна това, попита:

— Къде ме карате?

— Ще узнаеш, ваше княжеско височество, накрая на пътя — каза Кмичиц.

Богуслав млъкна, но след малко подхвана отново:

— Заповядай, рицарю, да ме пуснат тия селяндури, че ще ми извият раменете. Ако им кажеш да сторят това, те ще бъдат само обесени, иначе ще ги набият на кол.

— Те са шляхтичи, а не селяндури! — отговори Кмичиц. — А колкото до наказанието, с което ги заплашваш, ваше княжеско височество, не се знае кого смъртта ще сполети по-рано.

— Вие знаете ли срещу кого вдигнахте ръка? — попита князът, като се обърна към войниците.

— Знаем — отговориха те.

— По дяволите! — викна Богуслав кипнал. — Ще заповядаш ли на тия хора да ме поосвободят или не?

— Ще заповядам да вържат отзад ръцете на ваше княжеско височество, така ще бъде по-удобно.

— Не може да бъде!… Съвсем ще ми извиете ръцете!

— За друг бих заповядал да го освободят под честна дума, че няма да избяга, но вие знаете да нарушавате думата си! — отговори Кмичиц.

— Аз давам друга честна дума — отговори князът, — че не само ще избягам при пръв удобен случай от ръцете ти, но ще заповядам да те разчекнат на коне, когато паднеш в моите.

— Каквото е рекъл Бог, това ще бъде! — отговори Кмичиц. — Но предпочитам откровена заплаха пред фалшиви обещания. Пуснете му ръцете, само коня му водете за поводите, а ти погледни тук, ваше княжеско височество. Трябва само да натисна спусъка и ще ти вкарам куршума в кръста, а кълна се в Бога, че ще улуча, защото винаги улучвам. Затова седи си спокойно на коня и не се опитвай да бягаш!

— Никак не ме е страх, пане рицарю, от тебе и от пистолета ти…

След тия думи князът протегна оболелите си ръце, за да ги изправи и раздвижи, а в това време войниците хванаха от двете страни коня за поводите и го поведоха по-нататък.

Подир малко Богуслав каза:

— Ти, пане Кмичиц, не смееш да ме погледнеш в очите, отзад се криеш.

— Напротив! — отвърна пан Анджей и като подкара коня, отстрани Завратински, сам хвана коня на княза за поводите и погледна Богуслав право в очите.

— Е, как е моят кон? Излъгах ли поне за едно негово качество?

— Добър кон! — отговори князът. — Ако желаеш, ще го купя.

— Благодаря! Тоя кон заслужава по-добра участ, а не до смъртта си да носи предател.

— Глупак си, пане Кмичиц!

— Защото вярвах на Радживилови.

Отново настана кратко мълчание, което пръв прекъсна князът:

— А ми кажи, пане Кмичиц — каза той, — ти дали си сигурен, че си с всичкия и че не си се умопобъркал? Попита ли се сам какво стори, безумни човече, кого отвлече, срещу кого вдигна ръка? Не помисли ли, че сега за тебе е по-добре да не те беше раждала майка ти? И че на такава дръзка постъпка не би се решил никой не само в Полша, но и в цяла Европа?

— Изглежда, че в Европа няма голяма смелост, защото аз отвлякох ваше княжеско височество, държа те и няма да те пусна.

— Другояче е невъзможно, само един луд може да направи такова нещо! — възкликна сякаш на себе си князът.

— Ваше княжеско височество! — отговори пан Анджей. — Ти си в ръцете ми, примири се с това и не си хаби думите напразно! Потеря не ще дойде, защото там хората и досега мислят, че си тръгнал доброволно с нас. Когато моите хора те взеха под ръка, никой не видя, защото ни закриваше облак прах, та отдалече не можеха да ни видят нито конярите, нито стражата. Ще те чакат два часа, през третия ще почнат да губят търпение, през четвъртия и петия ще се тревожат, през шестия ще пратят хора на разузнаване, а ние в това време ще бъдем отвъд Мариампол.

— И какво от това?

— Това, че няма да ни настигнат, а дори и веднага да почнат да ни преследват, пак не ще ни настигнат, понеже конете ви току-що са дошли от път, а нашите са отпочинали. Ако пък по някакво чудо ни настигнат, и от това никаква полза, защото, както ме гледаш, ваше княжеско височество, така ще ти разбия черепа… ще го направя, ако няма друг изход. Ето, това е! Радживил има княжески двор, войска, оръдия, драгуни, а Кмичиц само шест души, но въпреки това Кмичиц държи Радживил за врата.

— А какво по-нататък? — каза князът.

— По-нататък нищо! По-нататък ще отидем там, където поискам. Благодари, ваше княжеско височество, че си жив досега, защото, ако не бях заповядал да ми плиснат тая сутрин десетина ведра вода, вече щеше да бъдеш на оня свят, alias^[148] в ада, по две причини: като предател и като калвинист.

— И би посмял това?

— Не искам да се хваля, но ваше княжеско височество не ще намериш лесно акция, на която не бих се решил; най-добро доказателство имаш със себе си.

Князът го изгледа внимателно в лицето и каза:

— Дяволът е написал на лицето ти, рицарю, че си готов на всичко, вярно е и това, че доказателство е станалото с мене… Ще ти кажа дори, че самия мене успя да удивиш със смелостта си, а това не е лесно нещо.

— Все ми е едно. Поблагодари, ваше княжеско височество, на Бога, че си жив досега, и край!

— Не, пане рицарю! Преди всичко ти поблагодари на Бога за това… Защото, ако дори само един косъм паднеше от главата ми, знай, че Радживилови ще те намерят дори вдън земя. Ако разчиташ на това, че сега между нас съществува несъгласие и Радживилови от Нешвеж и Олика не ще те преследват, ти се лъжеш. Радживиловската кръв трябва да бъде отмъстена, страшен пример трябва да бъде даден, иначе не ще можем да живеем в тая Жечпосполита. В чужбина също няма да се скриеш! Германският император ще те предаде, защото аз съм княз на Германския райх, бранденбургският електор е мой вуйчо, оранският херцог негов баджанак, френският кралски двор и министрите им — мои приятели. Къде ще се скриеш?… Турците и татарите ще те продадат дори ако трябва да им дадем половината си богатство. Няма да се намери на земята такъв кът, нито такива горски дебри, нито такива народи…

— Странно ми е — каза Кмичиц, — че ваше княжеско височество, един толкова голям Радживил, си се загрижил предварително за моя живот!… А пък достатъчно е само да натисна спусъка…

— Това не отричам. Много пъти вече се е случвало на тоя свят голям човек да загине от ръцете на простак. Та нали и Помпей е бил убит от слуга, френски крале също са загивали от ръцете на хора от низък произход, няма защо да търсим толкова далече, и моя велик баща го сполетя същото… Само че аз те питам: а какво по-нататък?

— Ех, какво ме интересува! Аз никога не съм се загрижвал толкова много какво ще стане утре. Ако дойде да се разправям с всички Радживиловци, един Бог знае на кого ще му излезе през носа. Отдавна вече меч непрекъснато виси над главата ми и навярно затова, щом само притворя очи, заспивам като лалугер. А и малко ще ми бъде един Радживил, та ще отвлека и втори, и трети…

— Кълна се в Бога, рицарю, че много ми харесваш!… Защото пак ти повтарям, че навярно само ти единствен в Европа можеше да се решиш на такова нещо. Нито се загрижи, звярът му, нито помисли какво ще стане утре! Обичам смелите хора, а те все по-рядко се срещат по света… Ето, отвлече си Радживил и го държи като свой… Къде са те отгледали такъв, рицарю? Откъде си?

— Оршански хоронжи!

— Пане оршански хоронжи, жал ми е, че Радживилови губят такъв човек като ваша милост, защото с такива хора може да се направи много нещо. Ако не се отнасяше до мене… Хм! Не бих скъпил нищо, за да те спечеля…

— Късно е! — каза Кмичиц.

— Разбира се! — отговори князът. — Много късно! Но аз ти обещавам, че ще заповядам просто да те разстрелят, защото си достоен да загинеш с войнишка смърт… Какъв дявол в човешки образ! Отсред моите хора ме отвлече!

Кмичиц не отговори нищо: князът се замисли за малко, после викна:

— Най-сетне — все едно! Ако ме пуснеш веднага, няма да си отмъщавам! Ще ми дадеш само честна дума, че на никого няма да споменеш какво се случи и ще заповядаш на хората си да мълчат.

— И дума да не става! — каза Кмичиц.

— Откуп ли искаш?

— Не.

— Защо ме отвлече тогава, дявол да го вземе?! Не разбирам!

— Много трябва да се говори! Ще узнаеш по-късно, ваше княжеско височество.

— А какво ще правим по пътя, ако не приказваме? Едно нещо признай, рицарю, че ме отвлече в момент на гняв и отчаяние… и сега сам не знаеш добре какво да правиш с мене.

— Това е моя работа — отговори Кмичиц, — а дали не зная какво да правя, то ще се види скоро.

Нетърпеливост се отрази върху лицето на княз Богуслав.

— Не си много разговорлив, пане оршански хоронжи — каза той. — Но отговори ми искрено поне на един въпрос: дали идваше при мене в Подлесието вече с готово намерение да посегнеш на моята особа или това ти хрумна по-късно, в последния момент.

— На това мога да отговоря искрено на ваше княжеско височество, защото и мене ме сърби езикът да ви кажа защо напуснах вашия лагер и докато съм жив, докато не спре дъхът в гърлото ми, не ще се върна в него. Князът вилненски воевода ме подведе и най-напред ме накара да се закълна пред разпятието, че не ще го напусна до смъртта си…

— Отлично изпълняваш клетвата си… Няма какво!…

— Така е! — извика Кмичиц буйно. — Ако съм погубил душата си, ако трябва да бъда осъден, то е по ваша вина… Но аз се предавам на Божието милосърдие… и предпочитам да погубя душата си, предпочитам да горя вечно, отколкото и по-нататък да греша съзнателно и доброволно, да ви служа и занапред, като зная, че служа на греха и измяната. Дано Бог се смили над мене… Предпочитам да горя! Стократно предпочитам да горя… защото и без това бих горял, ако останех при вас. Нямам какво да губя… Но поне това ще кажа пред Божия съд: „Не знаех за какво се заклевам, а когато видях, че е за измяна на отечеството, за погубване на полското име, тогава наруших клетвата си… Сега ме съди, Господи боже!“

— На въпроса! На въпроса! — каза спокойно княз Богуслав.

Но пан Анджей дишаше тежко и известно време яздеше мълчаливо, с намръщени вежди и впит в земята поглед, като човек, потиснат от нещастие.

— На въпроса! — повтори княз Богуслав.

Кмичиц сякаш се събуди от сън, разтърси глава и заговори:

— Вярвах на княза хетман, както не съм вярвал на собствения си баща. Помня оня пир, когато той ни каза за пръв път, че се е свързал с шведа. Какво изстрадах аз тогава, какво преживях, Бог ще ми го признае! Други, благородни хора, хвърляха жезлите си пред краката му и се обявяваха на страната на отечеството, а аз стоях като пън, с жезъл, със срам и позор, унизен, в терзания… защото в очите ми се каза: „предател!“ И кой го каза!… Ех!… По-добре да не си спомням, че да не се забравя, да не полудея и още тук да тегля куршума на ваше княжеско височество… Вие ме доведохте до това състояние, вие, предатели, продажници!

Тук пан Кмичиц загледа княза със страшен поглед и от дъното на душата му по лицето изби омраза, подобно на змей, изпълзял от пещерата на дневна светлина, а княз Богуслав гледаше спокойно, неустрашимо тоя юнак и най-сетне каза:

— Да, пане Кмичиц, това ме интересува… Говори по-нататък…

Кмичиц пусна поводите на княжеския кон и свали шапката си, сякаш искаше да разхлади пламналата си глава.

— Още същата нощ — продължи той — отидох при княза хетман, защото и сам той бе поръчал да ме повикат. Мислех си: ще откажа да му служа, ще наруша клетвата, ще го удуша ето с тия ръце, ще вдигна Кейдани във въздуха с барут, а после да става каквото ще! Той също знаеше, че съм готов на всичко — познаваше ме! Много добре видях как барабанеше с пръсти в кутията, в която имаше пистолети. Нищо — мисля си аз, — или няма да ме улучи, или ще ме убие! Но той започна да ме убеждава, започна да говори, да ми сочи на мене, простака, такива перспективи, за такъв избавител да се представя, че знаеш ли какво се случи, ваше княжеско височество?

— Убедил младежа! — каза Богуслав.

— Паднах в краката му — викна Кмичиц — и видях в него бащата, едничкия спасител на отечеството, предадох му се като на дявола и с душата, и с тялото си, бях готов да се хвърля с главата надолу от кейданската кула за него, за неговата честност!

— Досещах се, че такъв ще бъде краят! — забеляза Богуслав.

— Не ще разправям какво загубих поради тая си служба, но аз му оказах важни услуги: задържах в покорство моята хоронгва, която остана сега там, дано за неговата гибел! Други, които се бунтуваха, изпосякох… Окървавих ръцете си с братска кръв, като мислех, че това е крайно необходимо за отечеството! Често ме болеше душата, когато заповядвах да бъдат разстрелвани добри войници; често шляхтишката ми натура се бунтуваше срещу него, когато веднъж-дваж ми обещаваше нещо, а после не си удържаше думата. Но си мислех: аз съм глупав, той е умен — така трябва! Едва сега, когато узнах от писмата, че ще си служите с отрова, чак мозъкът на костите ми се вдърви! Какво значи това? Такава ли война? Искате да тровите войници? И това било хетманско? И това било радживиловско? И аз да нося такива писма?…

— Не разбираш от политика, рицарю — прекъсна го Богуслав.

— Дано я гръм удари! Нека я правят коварните италианци, а не шляхтич, когото Бог е надарил с по-благородна кръв от другите, но го е и задължил със сабя, а не с отрова да воюва и да не позори името си!

— Значи тия писма така те отвратиха, че реши да напуснеш Радживилови?

— Не писмата! Аз можех да ги дам на палача или да ги запокитя в огъня, понеже не съм за такива функции — но не писмата! Бих се отказал от посланичеството, но не бих се оттеглил от делото. Знам ли аз?! Може би щях да постъпя дори при драгуните или бих събрал нова чета, та отново да нападам Ховански постарому. Но вече в мене веднага се появи подозрението: ами ако те искат да отровят и отечеството както тия войници?… Даде Бог, та не избухнах, при все че главата ми гореше като граната, опомних се, имах тая сила да си кажа: подвеждай го да приказва и ще узнаеш цялата истина, не се издавай какво ти лежи на сърцето, представи се за отстъпник, за по-лош от самите Радживиловци и го подвеждай да приказва.

— Кого? Мене ли?

— Да! И Бог ми помогна аз, простият, така да надхитря опитния политик, че ти, ваше княжеско височество, ме сметна за последен подлец и не скри нищо от коварствата ви, всичко призна, всичко изказа, сякаш го написа на длан! Косата ми настръхваше, но слушах и изслушах докрай!… О, предатели! О, адски изчадия! О, парициди^[149]!… Как досега не ви е треснал гръм? Как земята не ви е погълнала досега?… Значи вие заговорничите с Хмелницки, с шведите, с електора, с Ракочи и със самия дявол, за да погубите Жечпосполита?… Значи мантия искате да си отрежете от нея? Да я продадете? Да я поделите? Като вълци да разкъсате тая ваша майка. Това е благодарността ви за всичките й благодеяния, с които ви е обсипала, за ония постове, почести, достойнства, земевладения, староства, за богатствата, заради които ви завиждат чуждестранните крале?… И сте готови да не обръщате внимание на сълзите й, на мъките, на гнета? Къде ви е съвестта? Къде е вярата, къде е честността?!… Какви monstra^[150] са ви родили на тоя свят?…

— Пане рицарю — прекъсна го княз Богуслав студено, — ти ме държиш в ръцете си и можеш да ме убиеш, но те моля за едно: не ме отегчавай!

Млъкнаха и двамата.

От думите на Кмичиц обаче се виждаше ясно, че войникът бе успял да изтръгне цялата гола истина от дипломата и че князът бе проявил голяма непредпазливост, извършил бе страхотна грешка, като бе издал своите и на хетмана най-скрити замисли. Това убоде самолюбието му, затова, без да крие лошото си настроение, каза:

— Само че, пане Кмичиц, ако си успял да узнаеш истината от мене, не приписвай това на собствения си ум. Говорих открито, понеже смятах, че князът воевода по-добре разпознава хората и ми е пратил достоен за доверие човек.

— Князът воевода изпрати достоен за доверие човек — отвърна Кмичиц, — но вече го загубихте. Отсега нататък само подлеци ще ви служат!

— Ако начинът, по който ме отвлече, не беше подъл, нека още при първата битка ръката ми с шпагата да се вдърви.

— Това беше хитрост! Аз съм се учил в корава школа. Искаше, ваше княжеско височество, да се запознаеш с Кмичиц — ето го! Не ще отида с празни ръце при нашия милостив господар.

— И мислиш, че косъм ще падне от главата ми от ръката на Ян Казимеж?

— Това е работа на съдиите, не моя!

Внезапно Кмичиц спря коня си.

— Хей! — каза той. — А писмото на княза воевода? При тебе ли е, ваше княжеско височество?

— Дори да беше при мене, нямаше да го дам! — каза князът. — Писмата останаха в Пилвишки.

— Претърсете го! — викна Кмичиц.

Войниците отново грабнаха княза под мишници, а Сорока започна да претърсва джобовете му. След малко намери писмото.

— Ето един документ срещу вас и вашите работници — каза пан Анджей, като го взе. — От него полският крал ще узнае какво възнамерявате, шведският ще узнае, че макар сега да му служите, князът воевода вече си запазва свободата да се отметне, ако кракът на шведите се препъне. Ще излязат наяве всичките ви предателства, всичките машинации. А пък аз имам и други писма: до шведския крал, до Витенберг, до Раджейовски… Вие сте велики и могъщи, но аз не зная дали не ще ви стане тясно в това отечество, когато двамата крале обмислят достойна компенсация за вашите измени.

Очите на княз Богуслав засвяткаха враждебно, но след малко той овладя гнева си и каза:

— Добре, рицарю! Между нас започва борба на живот и смърт!… Пак ще се срещнем!… Ти можеш да ни увеличиш грижите и да ни нанесеш много злини, но едно ще ти кажа: никой в тая страна не е посмял досега да направи това, което стори ти, и горко на тебе и на твоите!

— Самият аз имам сабя за защита, а своите имам с какво да откупя! — каза Кмичиц.

— Ах! Значи аз съм ти заложник! — каза князът.

И въпреки целия си гняв отдъхна спокойно; в тоя миг разбра едно: че животът ме не е заплашен в никакъв случай, защото личността му е много необходима на Кмичиц. Реши да се възползва от това.

И пак се впуснаха тръс и след един час път видяха двама конници, всеки от които караше по два товарни коня. Това бяха хората на Кмичиц, изпратени по-рано от Пилвишки.

— Какво има? — попита ги Кмичиц.

— Конете ни се страшно измориха, ваша милост, защото досега не сме почивали никъде.

— Ей сега ще починем!…

— На завоя се вижда някаква къща, може би е кръчма.

— Нека вахмистърът избърза напред и приготви зоб. Кръчма, не кръчма, ще трябва да спрем!…

— Слушам, пане командир.

Сорока даде воля на коня си, а те тръгнаха след него бавно. Кмичиц яздеше от едната страна на княза, Любенец от другата. Князът се бе успокоил напълно и повече не увличаше пан Анджей в разговор. Изглежда, че беше уморен от пътя или пък от положението, в което се намираше, та бе склонил леко глава върху гърдите си, а очите му бяха притворени. Все пак от време на време хвърляше встрани поглед ту към Кмичиц, ту към Любенец, които държаха поводите на коня му, сякаш оглеждаше кого ще може да събори по-лесно, за да се изтръгне на свобода.

В това време се приближиха до крайпътната сграда на края на гората. То не беше кръчма, а ковачница и коларска работилница едновременно, в която пътниците се спираха, за да подковат конете си и да поправят колите. Между самата ковачница и пътя се простираше малка неоградена площадка, обрасла с рядка, утъпкана трева; тук-таме по тая площадка бяха разхвърляни останки от коли и строшени колела, но нямаше никакъв пътник, само конят на Сорока беше завързан за един стълб. Самият Сорока разговаряше пред ковачницата с ковача татарин и двамата му помощници.

— Не ще ни е много обилна храната — каза князът усмихнато, — тук не може да се получи нищо.

— Ние носим храна и водка — каза пан Кмичиц.

— Това е добре! Ще трябва да наберем сили.

В това време спряха. Кмичиц мушна пистолета си в пояса, скочи от седлото и като предаде жребеца си в ръцете на Сорока, отново хвана за поводите княжеския кон, който Любенец все пак не изпускаше из ръка от другата страна.

— Ваше княжеско височество, благоволете да слезете от коня! — каза пан Анджей.

— Защо? Ще ям и пия на седлото — каза князът и се наведе към него.

— Моля, на земята! — извика Кмичиц заплашително.

— А ти в земята! — изкрещя князът със страшен глас и като изтръгна със светкавична бързина пистолета от пояса на Кмичиц, гръмна в самото му лице.

— Господи, света Богородице! — викна Кмичиц.

В тоя миг конят, който яздеше князът, боднат с шпорите, се вдигна така на двата си крака, че почти съвсем се изправи, а князът се превъртя на седлото като змия към Любенец и с всичка сила на мощната си ръка го храсна с пистолета между очите.

Любенец изкрещя пронизително и падна от коня.

Докато другите разберат какво бе станало, докато се опомнят, докато викът на ужас замре на устните им, Богуслав ги разблъска като буря, изскочи от площадката на пътя и се понесе като вихър към Пилвишки.

— Хващай! Дръж! Бий! — разнесоха се диви гласове. Трима войници, които още бяха на конете, се спуснаха подир него; Сорока пък грабна мускета, опрян на стената, и почна да се цели в беглеца или по-скоро в коня му.

А жребецът се изпъна като сърна и бягаше с бързината на стрела, пусната от лък. Изтрещя изстрел. Сорока изтича през дима, за да види по-добре резултата; заслони очите си с ръка, погледа известно време и най-сетне викна:

— Не улучих!

В тоя момент Богуслав изчезна зад завоя, а подире му изчезнаха и преследвачите.

Тогава вахмистърът се обърна към ковача и помощниците му, които чак досега гледаха с ням ужас това, което се случи, и викна:

— Вода!

Ковачите се спуснаха да теглят геранилото, а Сорока клекна при проснатия неподвижно пан Анджей. Лицето на Кмичиц беше покрито със сажди от гърма и с висулки кръв — очите му бяха затворени, лявата вежда, клепачът и левият мустак опърлени. Вахмистърът започна най-напред да докосва леко с пръсти черепа му. Опипва го дълго и предпазливо, след което измърмори:

— Главата е цяла…

Кмичиц обаче не даваше признаци на живот и кръвта бликаше обилно от лицето му. В това време ковачите донесоха ведро с вода и парцали за бърсане. Сорока се залови също така бавно и внимателно да мие лицето на Кмичиц.

Най-сетне раната се показа изпод кръвта и саждите. Куршумът беше раздрал дълбоко лявата буза на Кмичиц и отнесъл напълно края на ухото. Сорока започна да проучва дали костта на бузата не е строшена.

След малко установи, че не е, и отдъхна дълбоко. В същото време Кмичиц под влияние на студената вода и болката започна да дава признаци на живот. Лицето му започна да трепери, гърдите се повдигаха от дишането.

— Жив е!… Нищо няма да му има! — извика Сорока радостно.

И сълза се търколи по разбойническото лице на вахмистъра.

В това време на завоя на пътя се появи Билоус, един от тримата войници, които бяха полетели подир княза.

— Е, какво? — попита Сорока. Войникът махна с ръка.

— Нищо!

— А другите ще се върнат ли скоро?

— Те няма да се върнат.

Вахмистърът сложи с разтреперани ръце главата на Кмичиц върху прага и скочи на крака.

— Как така?

— Пане вахмистър, това е магьосник! Пръв го настигна Завратински, защото имаше най-добър кон и защото князът се остави да го настигне. Пред очите ни изтръгна сабята му от ръката и го прободе с върха. Едва имахме време да викнем. Витковски беше по-близо и се спусна на помощ. А оня го съсече пред очите ми… сякаш гръм го удари!… Дори не викна… А аз не чаках реда си… Пане вахмистър! Току-виж, че се е върнал тук!

— Да ни няма оттук! — викна Сорока. — На конете!

И в същия момент започнаха да връзват носилка между конете за Кмичиц.

По заповед на Сорока двама души застанаха на пътя с мускети от страх да не би страшният мъж да дойде пак.

Но убеден, че Кмичиц не е жив, княз Богуслав се връщаше спокойно в Пилвишки.

Вече по здрач го срещна цял отряд райтари, изпратени от Патерсон, който се беше разтревожил поради дългото отсъствие на княза.

Като видя княза, офицерът се спусна към него.

— Ваше княжеско височество… Не знаехме…

— Няма нищо! — прекъсна го княз Богуслав. — Изпитвах коня в компанията на рицаря, от когото го купих.

А след малко добави:

— И платих добре.

Двайсет и седма глава

Верният Сорока караше полковника си през дълбоки горски дебри, без сам да знае накъде да върви, какво да предприеме, къде да се обърне.

Кмичиц не само беше ранен, но и зашеметен от гърмежа. Сорока от време на време мокреше парцал във ведрото, окачено на коня, и измиваше лицето му; понякога се спираше, за да вземе прясна вода от потоците и горските езерца, но нито водата, нито спиранията, нито движенията на коня не успяха да върнат пан Анджей в съзнание — той лежеше като мъртъв и войниците, които яздеха покрай него, но не разбираха от рани, колкото Сорока, почнаха да се тревожат дали командирът им е жив.

— Жив е — отговаряше Сорока, — подир три деня ще язди коня като всеки от нас.

След около един час Кмичиц отвори очи, а от устата му излезе само една дума:

— Вода!

Сорока допря манерка с чиста вода до устните му, но се оказа, че отварянето на устата предизвиква у пан Анджей непоносима болка — и той не можа да пие. Но вече не загуби съзнание; не питаше обаче нищо, сякаш не помнеше нищо; очите му бяха отворени широко и той гледаше без мисъл към горските дебри, към лазурното небе, което се провиждаше над главите между гъсталака, и към другарите си; гледаше като човек, пробуден от сън или изтрезнял след препиване, и без да каже нито дума, даваше на Сорока да го превързва, не стенеше при развиване на бинтовете — напротив, студената вода, с която вахмистърът промиваше раната, сякаш му създаваше удоволствие, защото понякога се усмихваше с очи.

А Сорока го обнадеждаваше:

— Утре, пане полковник, шеметът ще мине. Да ще Бог да оздравеем.

Надвечер зашеметяването наистина започна да преминава, пред самия залез-слънце Кмичиц погледна по-съзнателно и внезапно попита:

— Какъв е тоя шум тук?

— Какъв шум? Няма никакъв шум — отговори Сорока. Изглежда, че шумеше само в главата на пан Анджей, тъй като вечерта беше хубава. Наклонилото се слънце, което проникваше с полегатите си лъчи в гъсталака, насищаше горския мрак със златни блясъци и очертаваше червените стъбла на боровете. Вятър не вееше — и само тук-таме по земята падаха листа от лещаците, брезите и габърите или плашливо животно вдигаше лек шумол, като се криеше от ездачите в горските недра.

Вечерта беше хладна, но, изглежда, че пан Анджей започна да го тресе, защото повтори на няколко пъти:

— Ваше княжеско височество, борбата между нас е на живот и смърт!

Най-сетне се стъмни съвсем и Сорока вече мислеше за нощуване, но понеже бяха навлезли в мокра гора и под копитата почна да джвака кал, продължиха да пътуват, за да се доберат до високи и сухи части на гората.

Пътуваха един час, после втори, без да могат да се измъкнат от мочурището. В това време отново се поразвидели, тъй като месецът изгря, а беше пълнолуние. Внезапно Сорока, който яздеше напред, скочи от седлото и започна да оглежда внимателно горската почва.

— Коне са минавали оттук — каза той. — Следи се виждат по калта.

— Кой е могъл да минава оттук, като няма никакъв път? — каза един от войниците, които придържаха пан Кмичиц.

— Но следи има, и то цял куп! Ето там, между боровете, се виждат ясно като на длан.

— Може да е минавал добитък.

— И дума да не става. Сега не е време за горска паша, ясно се виждат конски копита, то се знае, че някакви хора трябва да са минали оттук. Добре би било да намерим поне пъдарска къщурка на горските.

— Тогава да вървим по следите.

— Тръгвай!

Сорока отново скочи на коня си и тръгнаха. Следите от копита по торфестата почва бяха все така ясни, а някои, доколкото човек можеше да долови при лунната светлина, изглеждаха съвсем пресни. Въпреки това конете затъваха до колене, а и по-нагоре. Войниците вече се страхуваха, че няма да прегазят, че пред тях ще се изпречат още по-дълбоки тресавища, когато след около половин час до ноздрите им достигна миризма на дим и борова смола.

— Катранджийница трябва да има тук! — каза Сорока.

— Ето там! Виждат се искри! — каза един от войниците.

И наистина в далечината се показа струя червеникав, наситен с пламък дим, около който подскачаха искри от тлеещо под земята огнище.

Когато се приближиха, войниците видяха къща, кладенец и голям навес от борови греди. Уморените от пътя коне почнаха да цвилят — отговориха им многобройни цвиления откъм навеса и в същото време пред конниците се изправи някаква фигура, облечена с кожух с вълната навън.

— Много ли коне? — попита човекът с кожуха.

— Селяко! Чия е тая катранджийница? — попита Сорока.

— Какви сте вие? Откъде се взехте тук? — попита отново катранджията с глас, в който личеше уплаха и учудване.

— Не бой се! — отговори Сорока. — Не сме разбойници!

— Вървете си по пътя, тук нямате работа!

— Затвори си муцуната и ни води към къщи, докато те молим. Не виждаш ли, дръвник такъв, че ранен носим!

— Какви сте вие?

— Гледай да не ти отговоря с пушката. По-добри сме от тебе, селяндурино! Води ни към къщи, че иначе ще те сварим в собствения ти катран.

— Сам не мога да се защитя от вас, но ще дойдат и други. Живота си ще оставите тук!

— И ние ще бъдем повече, води!

— Добре, елате, не е моя работа.

— Каквото имаш за ядене, дай, и водка. Караме господар, който ще плати.

— Стига да си тръгне жив оттук.

Като разговаряха така, влязоха в къщата. Там гореше печка, а от сложените на нея тенджери се носеше миризма на задушено месо. Стаята беше доста просторна. Още щом влязоха, Сорока забеляза, че край стените имаше шест одъра, покрити богато с агнешки кожи.

— Тук някаква компания живее — измърмори той на другарите си. Сложете подсип на пушките и си отваряйте очите! Пазете и тоя простак да не избяга. Нека тая нощ компанията спи навън, ние няма да излезем от стаята.

— Пановете няма да дойдат днес — каза катранджията.

— Още по-добре. Не ще се караме за квартирата, а утре ще си заминем — отвърна Сорока. — Сега насипи месо в блюдото, че сме гладни, и не жали овеса за конете.

— Че откъде ще се вземе овес в катранджийница, уважаеми пане войник?

— Чухме конете под навеса, значи и овес трябва да има; с катран не ги храниш я.

— Те не са мои коне.

— И да са твои, и да не са, трябва да ядат, както и нашите. По-живо, човече, по-живо, ако ти е мила кожата.

Катранджията не отговори нищо. А в това време войниците сложиха заспалия пан Анджей на един от одрите, след което седнаха да вечерят и ядоха лакомо задушено месо и бигос от един голям сахан на печката. Имаше също така и булгур, а в килера до стаята Сорока намери внушителна дамаджана с водка.

Но той само си накваси устата и не даде на войниците да пият, защото реши през нощта да бъдат нащрек. Тая опразнена къща с одри за шестима души и с навес, в който цвилеше стадо коне, му се видя странна и подозрителна. Той просто смяташе, че това е разбойническо гнездо, още повече че в същото онова килерче, откъдето измъкна дамаджаната, откри доста оръжие, окачено по стените, буре с барут, както и разни вещи, очевидно задигнати от шляхтишки домове. Ако отишлите някъде обитатели на тая къща се върнат, не можеше да се очаква от тях не само гостоприемство, но дори и милост; затова Сорока реши да заеме с оръжие в ръка къщата и да се държи в нея със сила или чрез преговори.

Това беше необходимо и заради здравето на Кмичиц, за когото пътуването можеше да се окаже гибелно, както и за безопасността на всички. Сорока беше врял и кипял войник, на когото само едно чувство беше чуждо: чувството на безпокойство. И все пак сега, при спомена за княз Богуслав, обземаше го страх. Той беше от дълги години на служба при Кмичиц, вярваше сляпо не само в храбростта, но и в щастието на младия си господар; много пъти беше виждал негови подвизи, които по дързост прекрачваха всяка мярка и граничеха почти с лудост, но които успяваха и минаваха безнаказано. Беше участвал във всичките „подстъпи“ на Кмичиц срещу Ховански, във всички побоища, нападения, нахлувания в шляхтишки имения, отвличания и бе стигнал до убеждението, че младият господар всичко може, всичко ще съумее, ще се измъкне от всяка пропаст и ще натика в нея всекиго, когото поиска. И така Кмичиц беше за него олицетворение на най-голяма сила и щастие — но изглежда, че сега се бе сблъскал с равен на себе си — не, изглежда, че се бе сблъскал с по-добър от себе си… Как може? Един мъж, който беше вече в ръцете на Кмичиц, отвлечен, невъоръжен, успя да се измъкне от ръцете му и не само това — успя да събори самия Кмичиц, да разбие войниците му и така да ги уплаши, че те избягаха от страх да не се върне. Това беше чудо на чудесата и Сорока губеше ума и дума, като мислеше за случилото се — защото той очакваше всичко на тоя свят, само не това, че ще се намери някой, който да извие врата на пан Кмичиц.

— Дали се свърши вече нашето щастие? — мърмореше си той и се оглеждаше смаян наоколо.

И при все че в миналото се беше случвало да върви със затворени очи подир пан Кмичиц към позициите на Ховански, обградени от осемдесетхилядна армия, сега, при спомена за тоя дългокос княз с момичешки очи и розово лице го обземаше суеверен ужас. И сам не знаеше какво да прави. Ужасяваше го мисълта, че утре или вдругиден ще трябва да излезе на открити пътища, където може да ги срещне самият страшен княз или негова потеря. Затова именно се бе отклонил от пътя в дълбоките гори — а сега желаеше да остане в тая горска хижа, докато потерите не се объркат и изморят.

Но понеже поради други причини и това убежище не му се струваше безопасно, искаше да разбере какво трябва да очаква и с тая цел поръча на войниците да стоят на стража при вратата и прозорците на къщата, а самият той се обърна към катранджията:

— Вземай, човече, фенер и тръгвай с мене.

— Я по-добре с борина да светя на ваша милост, че нямам фенер.

— Тогава свети с борина; а че ще изгориш навеса и конете, все ми е едно!

При тоя dictum^[151] в килера веднага се намери фенер. Сорока заповяда на селянина да върви напред, а той тръгна след него с пистолет в ръка.

— Кой живее в тая къща? — попита той по пътя.

— Панове живеят.

— Как се казват?

— Това не ми е разрешено да кажа.

— Струва ми се, селяко, че ще те тресна по главата!

— Ваша милост — отговори катранджията, — ако взема да излъжа и кажа някакво име, пак ще трябва да се задоволиш с него.

— Това е вярно! А много ли са тия панове?

— Един стар пан, двамата му синове и двама слуги.

— Как така, шляхтичи ли са?

— То се знае, че шляхтичи.

— И живеят тук?

— Понякога тук, а понякога Бог знае къде!

— А тия коне откъде са?

— Пановете ги докарват, а откъде — един Бог знае!

— Я си кажи истината: не са ли твоите панове разбойници по пътищата?

— Откъде да зная, ваша милост? Струва ми се, че крадат конете, но от кого — това не ми е работа.

— И какво правят с конете?

— Понякога вземат по десет-дванайсет, колкото има, и ги откарват, но къде — също не зная.

Като разговаряха така, стигнаха до навеса, в който се чуваше пръхтенето на конете, и влязоха вътре.

— Светни! — каза Сорока.

Селянинът вдигна фенера нагоре и почна да осветява конете, които стояха в редица край стената. Сорока ги оглеждаше един след друг с окото на познавач и клатеше глава, мляскаше с език и мърмореше:

— Покойният пан Зенд би се радвал… Има полски, московски… а тоя жребец е немец… и оная кобила също… Бива си ги тия коне. А какво им давате?

— Да не те излъжа, ваша милост, аз още през пролетта засях тук две полянки с овес.

— Значи твоите панове още от пролетта докарват коне?

— Не, но ми пратиха такава заповед по един слуга.

— Значи ти си техен?

— Аз бях техен, преди да отидат на война.

— На каква война?

— Не зная, ваша милост. Отидоха далече, още миналата година, а се върнаха лятос.

— А чий си сега?

— Това са кралски гори.

— Кой те настани тук в катранджийницата?

— Кралският лесничей, роднина на тия панове, който заедно с тях докарваше коне, но като замина веднъж с тях, повече не се върна.

— А някакви гости не са ли идвали тук, при пановете?

— Тук никой не може да стигне, че наоколо са тресавища и има само един проход; чудно ми е, ваша милост, как сте попаднали на него, защото не го ли намери човек, тресавищата го поглъщат.

Отначало Сорока искаше да отговори, че познава добре и горите, и прохода, но помисли малко и реши, че е по-добре да замълчи, а вместо това попита:

— А големи ли са тия гори? Селянинът не разбра въпроса.

— Кок големи?

— Далече ли стигат?

— Охо, кой ли ги е извървял: едни свършват, други започват, а Бог знае къде ги няма. Аз не съм бил там.

— Добре! — каза Сорока.

После заповяда на селянина да се връща и сам зави към къщата.

По пътя обмисляше какво да прави и се колебаеше. От една страна, имаше желание да се възползва от отсъствието на обитателите на къщата, да вземе конете и да бяга с тая плячка. Плячката беше ценна и конете много допаднаха на сърцето на стария войник, но след малко преодоля изкушението. Лесно е да ги вземе, но какво ще прави по-нататък? Наоколо са тресавища и само един изход — как да попадне на него? Случаят веднъж помогна, но може да не помогне втори път. Да тръгне по следите от копитата — няма полза, защото обитателите сигурно са имали толкова ум да направят нарочно фалшиви и коварни следи, които водят направо в тресавищата. Сорока знаеше добре как постъпват хората, които крадат коне или задигат плячка.

Той мислеше така и преценяваше, докато внезапно се удари с ръка по главата:

— Ех, че съм глупак! — измърмори той. — Ами ще вържа селянина с въже и ще му заповядам да ни изведе на пътя.

Но като изрече последната дума, той се потресе изведнъж.

— На пътя? А там е тоя княз и потерята… „Петнайсет коня трябва да загубим! — каза си старият хитрец с такава жалост, сякаш беше отгледал тия коне от малки. — Дума да не става, свърши се с щастието ни. Трябва да седим в къщата, докато пан Кмичиц оздравее, да седим със съгласието или без съгласието на обитателите, а какво ще правим по-нататък, то е вече работа на полковника.“

Като размишляваше така, той се върна в къщата. Бдителните войници стояха при вратата и при все че видяха отдалече фенерчето, което святкаше в мрака, същото, което бяха излезли Сорока и катранджията, поискаха да им кажат кои са, преди да ги пуснат в къщата. Сорока нареди дежурните да се сменят в полунощ, а самият той се хвърли на един одър редом с Кмичиц.

В къщата настана тишина, само щурците започнаха обикновената си музика, в съседния килер мишките гризеха натрупаните там вехтории, а болният се будеше от време на време и, изглежда, бълнуваше поради треската си, защото до ушите на Сорока долитаха безредни думи:

— Милостиви кралю, прости… Ония предатели… Ще кажа всичките им тайни… Жечпосполита е червено сукно… Добре, хванах те, ваше княжеско височество… Дръж!… Милостиви кралю!… Оттук, че оттам е предателството!

Сорока се повдигна на одъра и слушаше, но болният простенваше един-два пъти и заспиваше, а после отново се будеше и викаше:

— Оленка! Оленка, не се сърди!…

Едва към полунощ се успокои напълно и заспа дълбоко. Сорока също задряма, но скоро го събуди тихо почукване на вратата на къщата.

Зоркият войник веднага отвори очи, скочи на крака и излезе от къщата.

— Какво има?

— Пане вахмистър, катранджията избяга.

— Брех, дяволът! Той веднага ще ни докара тук тия разбойници. А кой го пазеше?

— Билоус.

— Отидох с него да напоя нашите коне — оправдаваше се Билоус. — Заповядах му да издърпа ведрото, а аз държех конете…

— И какво? В кладенеца ли скочи?

— Не, пане вахмистър, ами между дървата, които са натрупани при кладенеца, а оттам през трапищата от коренищата. Пуснах конете, че то и да се разбягат, има тук други, и се втурнах подире му, но в първия трап заглъзнах. Нощ, тъмно, мястото познава проклетникът му и офейка… Дано го чумата ръгне!

— Ще ни докара той ония дяволи, ще ни ги докара… Гръм да го порази!…

Вахмистърът прекъсна, но след малко каза:

— Няма да си лягаме, ще трябва да бдим до сутринта: всеки миг могат да дойдат.

И за да даде пример на другите, сам седна на къщния праг с мускет в ръка, а войниците насядаха около него и забъбраха помежду си тихо или си тананикаха полугласно, а от време на време току се ослушваха дали заедно с нощните шумове от гората не ще долети до тях тропот и пръхтене на коне.

Нощта беше хубава и лунна, но не тиха. В горските недра кипеше живот. Беше времето на любовния период на елените, та дебрите наоколо кънтяха от страшните им ревове. Тия отгласи, къси, хрипливи, пълни с гняв и ожесточеност, се носеха наоколо, във всички части на леса, в глъбините му и по-близо, понякога ей тук, сякаш на сто крачки от къщата.

— Ако ония дойдат, и те ще трябва да реват, за да ни заблудят — каза Билоус.

— Е, тая нощ няма да дойдат. Докато селянинът стигне при тях, ще се съмне — отговори друг войник.

— През деня, пане вахмистър, си струва да поразкопаем покрай стените и да претърсим къщата, защото ако тия разбойници живеят тук, трябва да има и имане.

— Най-голямото имане е в оная конюшня — отвърна Сорока и посочи навеса в ръка.

— Ще ги вземем ли?

— Ех, че сте глупави! Тук няма откъде да излезем, наоколо само тресавища.

— И все пак дойдохме.

— Бог ни преведе. Жива душа не може да дойде тук или да си отиде, ако не знае пътя.

— През деня ще го намерим.

— Няма да го намерим, защото нарочно са правени лъжовни следи. Не биваше да изтървем селянина.

— Знае се, че пътят е на един ден оттук — каза Билоус — и в оная посока…

Той показа с пръст източната страна на гората.

— Ще вървим, докато преминем — това е!

— И мислиш, че вече си цар, като стигнеш на пътя? По-добре куршум от разбойника тук, отколкото въжето там.

— Защо, отче? — каза Билоус.

— Защото там сигурно вече ни търсят.

— Кой, отче?

— Князът.

Тук Сорока замлъкна внезапно, а след него млъкнаха и другите, сякаш обзети от страх.

— Ой! — възкликна най-сетне Билоус. — Тук зле и там зле; върти, сучи — няма накъде!

— Натикаха ни като дивеч в клопка; тук разбойници, а там князът! — каза друг войник.

— Гръм да ги изгори ония! По-добре да имам работа с разбойник, отколкото с магьосник — отговори Билоус. — Тоя княз че е самодивник, самодивник е. Ами нали Завратински се бореше с мечки, а той му взе сабята като на дете. Така ще е, омагьоса го; нали аз видях и друго: когато после се хвърли върху Витковски, пред очите ми порасна като бор. Ако не беше това, не щях да го пусна жив.

— Пак си мухльо, щом не се хвърли отгоре му.

— Какво можех да сторя, пане вахмистър? Мислех си така: възседнал е най-добрия кон, значи, ако поиска, ще избяга, а нападне ли ме, не ще се запазя, защото с магьосник не може да се бори човешка сила. Пред очите ти ще изчезне или с дим ще се забули…

— Вярно — каза Сорока, — че когато стрелях подире му, сякаш мъгла го заслони… и не улучих… От коня всеки може да не улучи, защото животното се върти, но от земята — това от десет години не ми се е случвало.

— Какво ще му приказваме! — рече Билоус. — Я да пресметнем: Любенец, Витковски, Завратински, нашият полковник — и всички ги събори един мъж, и то без оръжие, а те такива хора, всеки от тях не е било веднъж или дваж да не повали по четирима. Без дяволска помощ той не би могъл да стори това.

— Току да спи зло под камък, защото, ако той е магьосник, дяволът ще му покаже пътя и тук.

— А и без това той има дълги ръце, нали е такъв голям пан…

— Я тихо! — каза внезапно Сорока. — Нещо шумоли в листата.

Войниците млъкнаха и нададоха ухо. Наблизо наистина се чуха някакви тежки стъпки, под които падналите листа шумоляха съвсем ясно.

— Коне се чуват — прошепна Сорока.

Но стъпките почнаха да се отдалечават от къщата и малко по-късно се разнесе страшен и хриплив рев на елен.

— Това са елени! Мъжкар се обажда на кошути или плаши друг рогач.

— В цялата гора сватба, като че ли дяволът се жени.

Отново млъкнаха и започнаха да дремят, само вахмистърът повдигаше понякога глава и се ослушваше, а после главата му веднага клюмваше на гърдите. Така мина един час, втори, докато накрай най-близките борове от черни станаха сиви, а върхарите се белееха все повече, сякаш някой ги бе облял с разтопено сребро. Ревовете на елените замлъкнаха и пълна тишина зацари в горските недра. Постепенно зазоряването започна да преминава в развиделяване, бялата и бледа светлина почна да поема в себе си червени и златни блясъци, накрай настана бял ден и освети уморените лица на войниците, които спяха дълбок сън край къщата.

Изведнъж вратата се отвори. Кмичиц се показа на прага и викна:

— Сорока, здравей!

Войниците скочиха на крака.

— За Бога, ваша милост си вече на крака? — каза Сорока.

— А вие сте заспали като волове; човек може да ви изреже главите и ги хвърли зад плета, преди някой от вас да се събуди.

— Бдяхме до сутринта, пане полковник, заспахме едва когато се съмна.

Кмичиц се огледа наоколо.

— Къде сме?

— В гората пане полковник.

— Виждам. Но каква е тая къща?

— И ние самите не знаем това.

— Ела при мене! — каза пан Анджей.

И влезе обратно в стаята. Сорока го последва.

— Слушай — каза Кмичиц, като седна на одъра. — Нали князът стреля срещу мене?

— Тъй вярно.

— А какво стана с него?

— Избяга.

Настъпи кратко мълчание.

— Това е лошо — каза Кмичиц, — много лошо! По-добре да бяхте го убили, а не да го пуснете жив.

— И ние това искахме, но…

— Но какво?

Сорока разказа накратко какво се бе случило. Кмичиц слушаше удивително спокойно, само очите му започнаха да горят и накрай рече:

— Тогава той е отгоре, но пак ще се срещнем. Защо се отби от пътя?

— Страхувах се от преследване.

— Прав си, сигурно е имало. Сега сме твърде малко срещу Богуславовата сила… дяволски малко!… При това той тръгна за Прусия, там не можем да го преследваме, трябва да чакаме…

Сорока си отдъхна. Очевидно пан Кмичиц не се страхуваше кой знае колко от княз Богуслав, щом говори за преследване. Тая увереност веднага се отрази върху стария войник, свикнал да мисли с главата на полковника си и да чувства с неговото сърце.

В това време пан Анджей се замисли дълбоко, но внезапно се сепна и започна да търси нещо около себе си с ръце.

— А къде са моите писма? — попита той.

— Какви писма?

— Които носех със себе си… В пояса бяха мушнати; къде е поясът? — питаше пан Анджей трескаво.

— Пояса откопчах аз лично, за да може ваша милост да диша по-добре; ето го там.

— Дай го!

Сорока подаде кожения пояс, подплатен с велур, на който имаше джобове, завързани с връвчици. Кмичиц ги разтвори и извади бързо книжата от тях.

— Това са пропуските за пред шведските командири, но къде са писмата? — каза той с изпълнен с безпокойство глас.

— Какви писма? — повтори Сорока.

— По дяволите! Писмата на хетмана до шведския крал, до пан Любомирски и всички други, които имах…

— Щом ги няма в пояса, значи, че ги няма никъде. Трябва да са изпаднали по пътя.

— На кон и търсете! — викна Кмичиц със страшен глас. Но преди смаяният Сорока да успее да напусне стаята, пан Анджей се олюля на одъра, сякаш загуби сили, хвана се с две ръце за главата и започна да повтаря със стон:

— Ах!… Писмата ми, писмата ми!…

След малко войниците заминаха освен един, комуто Сорока заповяда да стои на стража при къщата. Кмичиц остана сам в стаята и почна да размишлява над собственото си положение, което не бе за завиждане. Богуслав бе избягал. Над пан Анджей се надвеси страшното и неизбежно отмъщение на могъщите Радживилови. И не само над него, но и над всички, които обичаше, или с две думи, над Оленка. Кмичиц знаеше, че княз Януш не ще се поколебае да го удари там, където ще може да го нарани най-болезнено, тоест да насочи отмъщението срещу Билевичувна. А Оленка беше в Кейдани, в ръцете на страшния магнат, чието сърце не знаеше какво е милост. Колкото повече Кмичиц размишляваше върху положението си, толкова по-ясно се убеждаваше, че то беше просто страшно. След отвличането на Богуслав Радживилови ще го третират като изменник; привържениците на Ян Казимеж, хората на Сапеха и разбунтуваните конфедерати в Подлесието също го смятат за изменник, за прокълната радживиловска душа. Между многобройните станове, партии и чужди войски, които в тоя момент заемаха полята на Жечпосполита, нямаше нито един стан, нито една партия, нито една войска, която не би го смятала за най-голям и най-ожесточен враг. Нали има награда, определена от Ховански за главата му, а сега ще определят и Радживилови, и шведите — а кой знае дали вече не са определили и привържениците на нещастния Ян Казимеж. „Ех, хубава каша си забърках и сега трябва да я сърбам!“ — мислеше Кмичиц. Когато отвлече княз Богуслав, направи това, за да го хвърли в краката на конфедератите, да ги убеди неопровержимо, че скъсва с Радживилови, и да влезе между тях с тая си заслуга, да придобие право да воюва за краля и отечеството. От друга страна, Богуслав в негови ръце беше заложник за безопасността на Оленка. Но сега, когато Богуслав победи Кмичиц, изчезна не само безопасността на Оленка, но и доказателството, че пан Кмичиц се е отрекъл искрено от служенето си при Радживил. Наистина пътят към конфедератите му е открит и ако попадне на частта на Володиовски и неговите приятели полковници, може би ще му подарят живота, но дали ще го приемат за другар, дали ще му повярват, дали не ще помислят, че е дошъл с разузнавателна цел или за да разваля духа и да привлича хора към Радживил? Тук Кмичиц си спомни, че на съвестта му тежи конфедератска кръв, спомни си, че той изби разбунтуваните унгарци и драгуни в Кейдани, че разпръсваше разбунтуваните хоронгви или ги принуждаваше да се предават, че разстрелваше непокорните офицери и изколваше войниците, че обгради Кейдани с окопи и го укрепи, а с това осигури успехи на Радживил в Жмудж… „Как да отида там? — мислеше той. — И чумата би им била по-мил гост, отколкото аз!… С Богуслав, привързан към седлото — би могло, но само с голяма уста и с голи ръце!…“

Да беше имал поне тия писма, макар че с тях не би могъл да спечели доверието на конфедератите, поне би държал чрез тях княз Януш в ръцете си, защото те можеха да подкопаят кредита на хетмана дори у шведите… Така че с тях би могъл да спаси Оленка…

Но някакъв зъл дух направи, та писмата изчезнаха.

Когато обгърна всичко това с мисълта си, Кмичиц се хвана втори път за главата.

— Изменник съм за Радживилови, изменник за Оленка, изменник за конфедератите, изменник за краля!… Погубих името си, честта си, себе си, Оленка!…

Раната върху лицето още го гореше, но в душата му го гореше сто пъти по-болезнена жар. Защото на всичко отгоре в него страдаше и рицарското самолюбие. Ами че той беше позорно бит от Богуслав. Нищо не бяха ония удари, които му нанесе пан Володиовски в Любич. Там го беше победил въоръжен човек, когото бе викал на дуел, тук — беззащитен пленник, който беше в ръцете му.

С всеки момент той разбираше все по-добре в колко страшно и позорно положение бе изпаднал. И колкото по-дълго се взираше в него, толкова по-ясно виждаше неговия ужас и откриваше нови и нови черни кътища, от които надзъртаха позорът, срамът, собствената му гибел, гибелта на Оленка, злото за отечеството — докато накрай го овладя паника и изумление.

— Нима аз извърших всичко това? — питаше се той. И косата му настръхна на главата.

— Това е невъзможно! Навярно още ме тресе треска! — възкликна той. — Света Богородице, това е невъзможно!…

— Слепи, глухи размирнико! — каза му съвестта. — Не можеше ли да застанеш на страната на краля и отечеството, не можеше ли да послушаш Оленка!

И скръбта го грабна като вихър. Ех, да би могъл да си каже така: шведите са против отечеството ми, аз съм против тях; Радживил е против краля, аз против него! Едва тогава в душата му щеше да бъде ясно и светло! Тогава би събрал дружина от кол и въже, би беснял с тях като циганин на панаир, би нападал шведите, би газил по коремите им с коня си с чисто сърце, с чиста съвест. И тогава, осиян от слава като от слънцето, би застанал някога пред Оленка и би казал:

— Аз вече не съм осъден на изгнание, а defensor patriae обичай ме, както аз те обичам!

А днес какво?

Но коравата душа, свикнала да прави каквото си ще, не искаше изведнъж да признае напълно вината си: Радживилови така го били подвели, Радживилови го довели до гибел, покрили го с позор, свързали ръцете му, лишили го от чест и любов.

Тук пан Кмичиц скръцна със зъби, протегна ръце към Жмудж, върху която хетманът Януш седеше като вълк върху труп — и започна да вика със сподавен от ярост глас:

— Мъст! Мъст!

Внезапно той падна в отчаянието си на колене насред стаята и почна да говори:

— Обещавам ти, Христе Боже, да мачкам, да нападам тия предатели!… Да ги преследвам със закона, с огън и меч, докато душа нося, очите ми гледат и съм жив на тоя свят! Помогни ми, Боже! Амин!

Но в тоя момент някакъв вътрешен глас му каза:

— Служи на отечеството, отмъщението после…

Очите на пан Анджей горяха от огън, устните му бяха попукани, а той цял трепереше като в треска; размахваше ръце и приказваше високо на себе си, разхождаше се или по-скоро тичаше из стаята, блъскаше с крака одрите, докато най-сетне се хвърли още веднъж на колене.

— Осени ме, Христе, какво да правя, за да не полудея!

В тоя миг той чу гърмеж от пушка, който горското ехо прехвърляше от бор на бор, докато го донесе като някой гръм в къщата.

Кмичиц скочи, грабна сабята и изхвръкна навън.

— Какво има? — попита той войника, който стоеше на прага.

— Изстрел, пане полковник!

— Къде е Сорока?

— Замина да търси писмата.

— От коя страна стреляха?

Войникът показа източната част на гората, обрасла с гъсти храсталаци.

— Там!

Веднага след това се чу тропот на невидими още коне.

— Внимавай! — викна Кмичиц.

Но от храстите се появи Сорока, който летеше с всички сили на коня си, а след него още един войник.

Двамата стигнаха до къщата, скочиха от конете и насочиха иззад тях като иззад насипи мускетите си към храстите.

— Какво има? — попита Кмичиц.

— Група иде! — отвърна Сорока.

Двайсет и осма глава

Настана тишина, но скоро в съседните храсти нещо започна да хръска, сякаш минаваха глигани, и колкото хръскането наближаваше, ставаше по-бавно. После отново настана тишина.

— Колко души са там? — попита Кмичиц.

— Ще да са шестима до осмина, не можах да ги прочета добре — отвърна Сорока.

— Тогава сме добре! Няма да удържат срещу нас!

— Не ще удържат, пане полковник, но ще трябва да хванем някого жив, та като почнем да го печем, да ни покаже пътя.

— Ще има време за това. Внимавай!

Едва Кмичиц изрече „внимавай“, от храстите цъфна ивица бял дим и човек би помислил, че птици зашумяха по близката трева на трийсетина крачки от къщата.

— Със стар пищов стрелят! — каза Кмичиц. — Ако нямат мускети, нищо не ще ни сторят, защото сачмите не ще стигнат дотук от храстите.

Сорока, който държеше с едната си ръка мускета, опрян върху седлото на коня пред него, сви другата като тръба около устата си и започна да вика:

— Само се покажи от храстите, веднага ще изпружиш крака!

Настана кратка тишина, после в храстите прозвуча заплашителен глас:

— Какви сте вие?

— По-добри от тия, които върлуват по пътищата.

— С какво право сте заели убежището ни?

— Разбойник за право пита! Вас палачът ще ви научи на право, махайте се, по дяволите!

— Като язовци ще ви надимим и изгоним оттам!

— Ела де! Само гледай да не се задушиш от тоя дим!

Гласът в храстите замлъкна, изглежда, че нападателите започнаха да се съвещават, а в това време Сорока шепнеше на Кмичиц:

— Ще трябва да прилъжем някого тук и да го вържем; ще имаме и заложник, и водач.

— О — каза Кмичиц, — ако някой дойде, то само при честна дума.

— При разбойници и на честната дума може да не се обръща внимание.

— По-добре да не я даваме! — каза Кмичиц. Изведнъж откъм храстите отново се разнесоха въпроси:

— Какво търсите тук?

Сега се обади сам Кмичиц:

— Както дойдохме, така щяхме да си отидем, ако ти, будала, разбираше от политика и не започваше с пищова.

— Няма да се задържиш тук, довечера ще дойдат сто наши конника.

— Преди да се свечери, ще ни дойдат двеста драгуни, а мочурищата не ще те запазят, защото там има такива, които ще минат, както минахме ние.

— Значи, вие сте войници?

— Разбира се, не сме разбойници.

— А от коя хоронгва?

— Ти какво, да не си хетман? Не на тебе ще се представяме.

— Както казах, вълци ще ви оглозгат тук.

— А вас гарвани ще ви изкълват.

— Думайте каквото искате, дявол да го вземе! Защо сте влезли в къщата ни?

— Я ела насам! Няма защо да си дереш гърлото от храстите. По-близо! По-близо!

— Честна дума?

— Честната дума е за рицарите, не за разбойниците. Ако искаш — вярвай, ако не щеш — не вярвай!

— Може ли да дойдат двама?

— Може!

След малко от храстите, които бяха на сто крачки, излязоха двама високи и плещести мъже. Единият, малко попрегърбен, трябва да беше възрастен човек, другият вървеше изправен, само шията си протягаше любопитно към къщата; и двамата бяха с къси кожухчета, обшити със сиво сукно, каквито носеха по-дребните шляхтичи, с ботуши от телешка кожа и високи кожени шапки, нахлупени над очите.

— Що за дявол! — измърмори Кмичиц, като се взираше внимателно в двамата мъже.

— Пане полковник — извика Сорока, — това е някакво чудо, но те са наши хора!

В това време ония се приближиха на няколко крачки, но не можеха да познаят кои стоят при къщата, понеже ги закриваха конете.

Внезапно Кмичиц излезе напред.

Онези пак не го познаха, понеже лицето му беше превързано, обаче се спряха и започнаха да го измерват любопитно и неспокойно с очи.

— А къде е другият син, пане Кемлич? — попита пан Анджей. — Да не е убит?

— Кой е това? Как така? Какво? Кой говори? Какво? — обади се старецът със странен и сякаш уплашен глас.

И застана неподвижно, отворил широко уста и очи; изведнъж синът, който като по-млад имаше по-силен поглед, смъкна бързо шапката си от главата.

— О, за Бога! О, Господи!… Тате, това е пан полковникът! — възкликна той.

— Господи Иисусе Христе! О, мили Боже! — заприглася старецът. — Това е пан Кмичиц!

И двамата застанаха мирно, както във войската подчинени поздравяват началствата си, а по лицата им се рисуваше едновременно страх и изумление.

— Ха, така значи синковци! — каза пан Анджей, като се усмихваше. — С пищов ме посрещате?

Сега старецът скочи и започна да вика:

— Елате тук всички, елате!

От храстите се появиха още няколко души, между които и другият син на стареца, и катранджията; всички тичаха презглава с готово оръжие, понеже не знаеха какво се бе случило, но старецът отново викна:

— На колене, вагабонти! На колене! Това е пан Кмичиц! Кой глупак стреля там? Дайте го тук!

— Ти сам стреля, татко — каза младият Кемлич.

— Лъжеш! Лъжеш като куче! Пане полковник, кой можеше да знае, че ваша милост се намира в нашето убежище! За Бога, още не мога да повярвам на очите си!

— Аз съм самолично — каза Кмичиц и протегна ръка към него.

— О, Иисусе Христе! — отговори старецът. — Такъв гост в гората! На очите си не вярвам! С какво ще те приемем тук, ваша милост? Да бяхме очаквали, да бяхме знаели!

Тук той се обърна към синовете си:

— Я, балвани, някой от вас да отиде в избата и да извади медовина!

— Дай ключа от катинара! — каза единият от синовете. Старецът започна да го търси в пояса си, но в същото време гледаше подозрително сина.

— Ключа от катинара ли? Охо! Познавам те, циганино: сам ще изпиеш повече, отколкото ще донесеш тук. Нали? Аз ще отида! Ключа от катинара ми иска! Вие само идете да махнете гредите, а аз сам ще отворя и изнеса.

— Виждам, че избата под греди си скрил, пане Кемлич? — каза Кмичиц.

— Ами че може ли човек да задържи нещо при такива разбойници! — отговори старецът, като сочеше синовете си. — Баща си биха изяли. Още ли сте тук?! Вървете да махнете гредите. Така ли слушате тоя, който ви е родил?

Младите припнаха пъргаво към купа нарязани дървета зад къщата.

— Както виждам, все живеете в несъгласие със синовете? — попита Кмичиц.

— Кой би могъл да бъде в сговор с тях… Да бият ги бива, да плячкосват ги бива, но като дойде да делят с баща си, от гърлата им трябва да вадя моята част… Такава ми е радостта от тях! А мъже като бикове! Заповядай, ваша милост, вкъщи, че тук студът хапе. За Бога! Какъв гост! Какъв гост! Та ние по командването на ваша милост взехме по-голяма плячка, отколкото през цялата тая година… Слабо ни върви сега! Беднотия! Времена лоши и все по-лоши стават, а и старост нерадост!… Заповядай вкъщи, в скромния ми дом. За Бога, кой би могъл да очаква ваша милост тук!…

Старият Кемлич говореше със странно бърз и жален глас, а същевременно хвърляше бързи и неспокойни погледи на всички страни. Той беше костелив и едър старец, с вечно изкривено и недоволно лице. Очите му бяха наклонени, както и на двамата му синове, веждите щръкнали, а също и мустаците, под които стърчеше издадената безкрайно напред долна устна, която при говорене стигаше чак под носа му, както е у хора без зъби. Съсухреното му лице представяше странна противоположност на чевръстото телосложение, което издаваше необикновена сила и пъргавина. Движенията му бяха бързи, сякаш ги предизвикваше пружина; главата си въртеше непрекъснато и се мъчеше да обхване с очи всичко, което го обграждаше — както хората, така и предметите. Към Кмичиц той ставаше все по-раболепен, колкото повече у него се обаждаше послушанието му към някогашния командир, боязънта, а може би възхищението, пък и привързаността.

Кмичиц познаваше добре Кемличи, защото бащата и двамата синове бяха служили при него, когато той водеше в Белорусия на своя глава война с Ховански. Те бяха храбри войници, но и колкото храбри, толкова жестоки. Известно време синът Козма бе носил знамето на Кмичицовата чета, но скоро се бе отказал от това отличие, понеже му пречеше да граби плячка. Между комарджиите и гуляйджиите, от каквито се състоеше четата на Кмичиц, които денем пропиваха и проиграваха онова, което нощем вземаха с кръв от неприятеля, Кемличи се отличаваха с голяма алчност. Те трупаха усърдно плячка и се криеха из горите. С особено лакомство задигаха коне, които после продаваха по шляхтишките имения и градчетата. Бащата се биеше не по-зле от синовете близнаци, но след всяка битка им изтръгваше най-ценната част от плячката, като при това нашироко ги обвиняваше и се оплакваше, че го онеправдават, хленчеше, кореше и ги заплашваше с бащиното си проклятие. Синовете ръмжаха против него, но бяха доста глупави по природа, та се оставяха да ги тиранизира. Въпреки постоянните им разправии в боя се бранеха ожесточено един друг, без да жалят кръвта си. Другарите им от четата не ги обичаха, но всички се страхуваха от тях, защото при сбиване бяха страшни. Дори офицерите избягваха разправиите с тях. Единствено само Кмичиц будеше и в тримата неописуем страх, а след Кмичиц — пан Раницки; те трепереха пред него, когато се разгневеше и лицето му се покриваше с петна. Същевременно почитаха у двамата и високия им род, защото Кмичицови от стари времена бяха първенци в Оршанско, а в жилите на Раницки течеше сенаторска кръв.

В четата се говореше, че Кемлич и синовете му са събрали големи богатства, но никой не знаеше положително дали в това има нещо вярно. Един ден Кмичиц ги беше пратил със стадо заграбени коне и няколко слуги — и оттогава те изчезнаха. Кмичиц предполагаше, че са избити, войниците говореха, че са избягали с конете, защото това беше голяма съблазън за тях. Сега когато пан Анджей ги видя живи и здрави, когато в навеса до къщата цвилеха някакви коне, а радостта и раболепието на стареца бе придружено от безпокойство, пан Анджей разбра, че войниците са били прави.

Затова, като влязоха в къщата, той седна на одъра, хвана се с две ръце за кръста и загледа стареца право в очите; после попита:

— Кемлич, а къде са конете ми?

— О, мили Иисусе Христе! О, мили Иисусе! — изхленчи старецът. — Золтаренковите хора ги задигнаха, победиха ни, изпонараниха ни, разпръснаха ни, шестнайсет мили ни гониха, едва успяхме да се спасим живи. О, майко, света Богородице! И вече не можахме да намерим нито ваша милост, нито четата. Прогониха ни чак тук, в тия гори, на мизерия и глад, в тая колиба, в тия тресавища… Бог е милостив, че ваша милост си жив и здрав, макар и ранен, както виждам. Да бях те превързал, ваша милост, да сложа билки за успокояване… А тия мои синчаги отидоха да отмахнат гредите и никакви ги няма. Какво ли правят там тия вагабонти? Току-виж, че откъртили вратата и се докопали до медовината. Глад и мизерия е тук — нищо повече! С гъби се храним, но за ваша милост ще се намери нещо да хапне и пийне… Ония коне ни ги заграбиха, отвлякоха ги… Няма какво да се говори! И нас лишиха от службата при ваша милост: къшей хляб нямам на стари години, освен ако ваша милост ни прибере и отново ни вземе на служба.

— И това може да стане — отвърна Кмичиц.

Тъкмо тогава влязоха двамата синове на стареца: Козма и Дамян, близнаци, едри, тромави мъже, с огромни глави, целите обрасли с безкрайно гъста и твърда като четина разрешена коса, която стърчеше около ушите, образуваше витки и фантастични чорли по черепа. Щом влязоха, те застанаха при вратата, защото не смееха да седнат в присъствието на Кмичиц, и Дамян каза:

— Подземието е открито.

— Добре — каза старият Кемлич, — ще отида да донеса медовина.

Тук той погледна синовете си многозначително.

— А ония коне ги задигнаха Золтаренковите хора — каза той подчертано.

И излезе от стаята.

Кмичиц гледаше двамата застанали до вратата левенти, сякаш изсечени набързо от дървета, после ги попита внезапно:

— Какво правите вие сега?

— Коне задигаме! — отговориха близнаците едновременно.

— От кого?

— От когото се случи.

— А най-много?

— Золтаренкови.

— Това е добре, от неприятелите може да се задигат, но ако задигате на свои, тогава сте нехранимайковци, а не шляхтичи. Какво правите с тия коне?

— Баща ни ги продава в Прусия.

— А на шведи случвало ли ви се е да отнемате? Защото тук наблизо има шведски части, нали? Нападали ли сте шведи?

— Нападали сме.

— Нападали сте отделни лица или малки групи! А когато се бранеха, тогава вие какво?

— Пердашехме ги.

— Аха! Пердашехте ги! Тогава имате своя сметка и у Золтаренковите хора, и при шведите, и надали ще ви се размине, ако попаднете в ръцете им!

Козма и Дамян мълчаха.

— Опасен живот водите и по-достоен за нехранимайковци, отколкото за шляхтичи… А не е възможно да не ви тежат и някакви присъди от миналото, нали?

— То се знае! — отговориха Козма и Дамян.

— Така и мислех. Вие от кои места сте?

— Тукашни сме.

— Баща ви къде е живял по-рано?

— В Боровичек.

— Селото негово ли беше?

— В съдружие с Копистински.

— И какво стана с него?

— Съсякохме го.

— И трябваше да бягате. Лоша ви е работата, Кемличи, и ще свършите на някой клон! Дума да не става, палач ви чака.

В тоя миг вратата на стаята изскърца и влезе старецът с дамаджана с медовина и две чаши. Когато се намери в стаята, той погледна неспокойно към синовете си и към пан Кмичиц, а после каза:

— Идете да затрупате подземието.

Близнаците излязоха веднага, а бащата наля медовина в едната чаша, другата остави празна, като чакаше дали Кмичиц ще му позволи да пие с него.

Но Кмичиц не можеше да пие, защото дори трудно приказваше — така му досаждаше раната. Старецът видя това и каза:

— Не може да се пие медовина при рана, но може да се полее, че да загори по-скоро. Разреши, ваша милост, да я прегледам и превържа, то аз разбирам от тия работи не по-лошо от фелдшер.

Кмичиц се съгласи, тогава Кемлич свали превръзката и започна да оглежда внимателно раната.

— Кожата ожулена, това нищо! Куршумът минал по повърхността, но все пак е подпухнало.

— Затова и ме боли.

— Но не са минали и два дни. Света Богородице! Някой трябва да е гръмнал съвсем близо до ваша милост.

— По какво познаваш?

— Всичкият барут не е успял да изгори и под кожата има зрънца като чер синап. Това вече ще ти остане, ваша милост. А сега ще трябва да сложим хляб с паяжина. Страшно отблизо е стрелял някой, добре, че не е убил ваша милост.

— Още не ми е било писано. Намачкай хляб с паяжина, пане Кемлич, и го сложи по-скоро, че имам да поприказвам с тебе, а челюстите ме болят.

Старецът погледна полковника подозрително, защото в сърцето му се роди страх да не би тоя разговор пак да се отнася за конете, заграбени уж от казаците. Въпреки това веднага забърза. Най-напред смачка намокрен хляб, а понеже в стаята не беше трудно да се намери паяжина, веднага превърза Кмичиц.

— Сега ми е добре — каза пан Анджей. — Сядай, ваша милост Кемлич.

— На твоите заповеди, пане полковник — отвърна старецът, като седна на ръба на пейката и неспокойно протегна към Кемлич побелялата си четинеста глава.

Но Кмичиц, вместо да пита и разговаря, хвана се с ръце за главата и се замисли дълбоко. После стана и започна да се разхожда из стаята. Понякога се спираше пред Кемлич и го гледаше с разсеян поглед, очевидно нещо решаваше, бореше се с мислите си. Така измина около половин час; старецът се въртеше все по-неспокойно.

Изведнъж Кмичиц се спря пред него.

— Ваша милост Кемлич — каза той, — къде тук най-близо се намират хоронгвите, които се разбунтуваха срещу княза вилненски воевода?

Старецът започна да мига подозрително с очи.

— Ваша милост иска да ходи при тях ли?

— Аз не те моля да ме питаш, а да отговаряш.

— Разправят, че една хоронгва, тая, която напоследък мина през тук на път от Жмудж, щяла да се настани да квартирува в Шчучин.

— Кой каза това?

— Самите хора от хоронгвата.

— Кой я предвождаше?

— Пан Володиовски.

— Това добре. Повикай ми Сорока!

Старецът излезе и след малко се върна с вахмистъра.

— Писмата намериха ли се? — попита Кмичиц.

— Няма ги, пане полковник — отговори Сорока. Кмичиц щракна с пръсти.

— Ей, лошо, лошо! Свободен си, Сорока. Загдето изпогубихте тия писма, заслужавате бесилка. Ваша милост Кемлич, имаш ли тук нещо, на което да пиша?

— Мисля, че ще се намери — отвърна старецът.

— Поне два листа хартия и пера.

Старецът изчезна през вратата на килера, който изглежда, че беше склад на най-различни неща, но търси дълго. В това време Кмичиц се разхождаше из стаята и разговаряше сам със себе си.

— Хетманът не знае (казваше той) дали писмата са налице, или са се загубили и ще се страхува да не би да ги покажа някому. Аз го държа в ръцете си… хитрост срещу хитрост! Ще го заплаша, че ще ги пратя на витебския воевода. Точно така! В Бога ми е надеждата, че той ще се уплаши от това.

По-нататъшните му размишления прекъсна старият Кемлич, който излезе от килера и каза:

— Имам три листа, но нямам пера и мастило.

— Няма пера ли? А в гората няма ли някакви птици? Могат да се убият с пушка.

— Над навеса е прикован един ястреб.

— Дай едното му крило, отивай!

Кемлич забърза с всички сили, защото в гласа на Кмичиц личеше нетърпение и сякаш някаква треска. След малко се върна с ястребовото крило. Кмичиц го грабна, отскубна едно перо и почна да го подрязва със собствената си кама.

— Ще стане! — каза той, като го гледаше на светлината. — Но по-лесно е да сече човек главите на хората, отколкото да остри перо? А сега трябва мастило.

Като каза това, запретна ръкава си, убоде се силно в ръката и потопи перото в кръвта.

— Тръгвай, ваша милост Кемлич — каза той, — и ме остави сам.

Старецът излезе от стаята, а пан Анджей веднага започна да пише.

„Отказвам се от службата при ваше княжеско височество, понеже не желая повече да служа на предатели и ренегати. А дето се заклех пред разпятието, че няма да напусна ваше княжеско височество, Бог ще ми прости това — па дори и да ме осъди, по-добре да горя за моя грешка, отколкото за явна умишлена измяна на отечеството и на моя господар. Ти, ваше княжеско височество, ме подведе да стана сляп меч в твоята ръка, готов да проливам братска кръв.

Затова аз призовавам ваше княжеско височество пред Божия съд, та да отсъдят кой между нас беше изменникът и кой се ръководеше от чисти намерения. А ако се срещнем, тогава, при все че вие сте могъщи и можете да ухапете смъртоносно не само частния човек, но и цялата Жечпосполита, а аз имам само сабя в ръка, ще предявя своето право и ще преследвам ваше княжеско височество, за което ще ми дадат сили моята жал и моите терзания. А ти, ваше княжеско височество, вече знаеш дали не съм от тия, които могат да навредят и без придворни хоронгви, без замъци и оръдия. Докато дишам, отмъщението ми ще виси над вас и не ще можете да бъдете спокойни нито един ден, нито един час. Това е толкова сигурно, колкото е сигурна собствената ми кръв, с която пиша. Аз притежавам писмата на ваше княжеско височество, които ще изложат ваше княжеско височество не само пред полския крал, но и пред шведите, защото в тях съвсем явно личи измяната към Жечпосполита, както и че сте готови да се отметнете от шведите, стига да им се препъне крак. Дори да сте два пъти по-могъщи — гибелта ви е в ръцете ми, защото всеки ще повярва на подписите и печатите. Затова съобщавам следното на ваше княжеско височество: ако там падне дори един косъм от главите, които обичам и които останаха в Кейдани, веднага ще изпратя тия писма и документи на пан Сапеха, а и ще поръчам да се отпечатат копия и ще ги разпространя из страната. Ваше княжеско височество има да избира: или след войната, когато в Жечпосполита настане спокойствие, ще ми върнеш Билевичови, а аз писмата на ваше княжеско височество, или ако науча зла новина, веднага пан Сапеха ще ги покаже на Понтус. На ваше княжеско височество се е дощяла корона, само че не зная дали ще има на какво да я сложиш, когато главата ти падне от полски или шведски топор. Струва ми се, че е по-добре да извършим размяната — защото, макар че и след това не ще се откажа от отмъщение, но вече ще се разправяме само privatim^[152]. Бих предоставил ваше княжеско височество на Бога, ако сам не слагаше дяволската помощ над Божията.

Кмичиц

П. П. Ваше княжеско височество не ще изтрови конфедератите, понеже ще има такива, които преминават от дяволска служба на Божия и ще ги предупредят да не пият пиво нито в Орля, нито в Заблудов.“

Тук пан Кмичиц скочи и започна да се разхожда им стаята. Лицето му гореше, защото собственото му писмо го беше разпалило като огън. Това писмо беше като манифест за обявяване война на Радживилови, но пан Кмичиц чувстваше някаква необикновена сила в себе си и беше готов дори в тоя миг да застане око срещу око против могъщия род, който разтърсваше цялата страна. Той, простият шляхтич, простият рицар, той, преследваният от закона изгнаник, той, който не очакваше помощ от никого, който така беше настроил всички, че навсякъде го смятаха за неприятел; той, неотдавна победеният, сега чувстваше в себе си такава сила, че вече сякаш с пророческо око виждаше падението на князете Януш и Богуслав и своята победа. Кмичиц не знаеше как ще води войната, къде ще намери съюзници, по какъв начин ще победи — нещо повече: не мислеше по това. Само дълбоко вярваше, че върши онова, което е длъжен да върши, че правдата и справедливостта, следователно и Бог, ще бъдат с него. Това го изпълваше с безгранична самоувереност. На душата му стана значително по-леко. Пред него сякаш се откриваха някакви съвсем нови страни. Само да яхне коня и да тръгне за натам, та да стигне до почести, слава и при Оленка.

— Косъм няма да падне от главата й — повтаряше си той с някаква трескава радост, — писмата ще я запазят… Хетманът ще я пази като зеницата на окото си… както аз самият! О, тук се справих! Аз съм нищожен червей, но ще се уплашат от жилото ми.

Внезапно му хрумна и тая мисъл:

„Ами ако взема да пиша и на нея? Пратеникът, който ще занесе писмото на хетмана, може да й връчи скришом няколко реда. Защо да не й съобщя, че съм скъсал с Радживиловци и че отивам да търся друга служба?“

Тая мисъл му допадна много на сърцето. Той отново се убоде в ръката, потопи перото и започна да пише: „Оленка, аз вече не съм с Радживил, защото прозрях…“ Но внезапно прекъсна, помисли малко, а после си каза:

— Нека делата, а не думите свидетелстват отсега нататък за мене; няма да пиша!

И скъса листа.

Вместо това на третия лист написа кратко писмо до Володиовски със следното съдържание:

„Ваша милост полковник! Долуподписаният приятел предупреждава както ваша милост, така и другите полковници да бъдете много предпазливи. Хетманът е изпратил писма до княз Богуслав и пан Харашимович да ви отровят или да поръчат на селяните да ви убиват по квартирите. Харашимович го няма, замина с княз Богуслав за Прусия, за Тилжа, но подобни заповеди може да има и до другите управители. Пазете се, ваша милост панове, не приемайте нищо от тях и нощем не спете без стража. Зная също така положително, че пан хетманът скоро ще тръгне с войска срещу вас, чака само конница, каквато генерал де ла Гард обещал да му изпрати — хиляда и петстотин души. Затова гледайте да не ви изненада и разбие поотделно. А най-добре е да пратите сигурни хора при пана витебския воевода, за да пристигне час по-скоро и поеме командването над всички. Благоразположен към вас ви съветва това — повярвайте му! През това време се дръжте в една група, избирайте така квартируванията си, че хоронгвите да са близо една до друга, та да можете едни на други да се притичвате на помощ. Хетманът има малко конница, само незначителен брой драгуни и хората на Кмичиц, но те не са сигурни. Самия Кмичиц го няма; хетманът му е измислил някаква друга функция, защото изглежда, че вече не му вярва. А той не е такъв изменник, както се говори, а подведен. Предоставям ви на Бога.

Бабинич“

Пан Анджей не искаше да се подпише със собственото си презиме, понеже смяташе, че то ще буди отвращение и преди всичко недоверие у всекиго. „Ако смятат (мислеше той), че ще им бъде по-добре да избягват сблъскване с хетмана, тогава, щом видят презимето ми, веднага ще заподозрат, че нарочно искам да ги събера в едно, та хетманът да може с един замах да свърши с тях; ще помислят, че това е някаква нова игра, а от някой си Бабинич по-лесно ще приемат предупреждението.“

А Бабинич пан Анджей се нарече от градчето Бабиниче, разположено близо до Орша, което от прастари времена принадлежеше на рода Кмичиц.

Като написа това писмо, в края на което помести няколко боязливи думи в своя защита, пан Анджей почувства особена лекота в сърцето при мисълта, че с това писмо вече оказва първа услуга не само на пан Володиовски и приятелите му, но и на всички полковници, които не бяха пожелали да изоставят отечеството заради Радживил. При това чувстваше, че тая нишка ще се точи и по-нататък. Положението, в което се намираше, беше наистина тежко, почти отчаяно, но ето че се намери някаква възможност, някакъв изход, някаква тясна пътечка, която можеше да го изведе на широк друм.

Сега обаче, когато по всяка вероятност Оленка беше предпазена от отмъщението на княза воевода, а конфедератите от неочаквано нападение, пан Анджей се попита какво ще прави самият той.

Беше скъсал с предателите, изгорил мостовете зад себе си и сега искаше да служи на отечеството, да му поднесе в жертва силите си, здравето, живота — но как да стори това? Как да започне? С какво да се заеме?

И отново му дойде мисълта:

„Да отида при конфедератите…“

Но ако не го приемат, ако го обявят за предател и го съсекат или, още по-лошо, го прогонят позорно?

— По-добре да ме съсекат! — възкликна пан Анджей и пламна от срам и от чувство за собствения си позор. — Изглежда, че е по-лесно да спася Оленка, конфедератите, отколкото собственото си име.

Едва сега започваше истинското отчаяно положение.

И отново юнашката душа започна да кипи.

— Но нима не мога да действам, както действах срещу Ховански? — каза си той. — Ще събера чета, ще нападам шведите, ще ги горя, сека. Това не ми е първица! Никой не им се опря, аз ще им се опра, докато дойде време, та както Литва питаше, така да попита и цяла Жечпосполита: „Кой е този юнак, който сам-самичък смее да влиза в устата на лъва?“ Тогава ще сваля шапка и ще кажа: „Гледайте, това съм аз, Кмичиц!“

И пламенното желание за тая кървава работа така го грабна, че той вече искаше да изскочи от стаята, да заповяда на Кемличи, на слугите им и на своите хора да яхнат конете и да тръгнат.

Но преди да стигне до вратата, той почувства внезапно, че нещо сякаш го тласна в гърдите и отблъсна от прага. Той застана насред стаята и загледа смаян пред себе си.

— Как така? Нима няма да изкупя греховете си с това?

И веднага започна да се препира със собствената си съвест.

„А къде е покаянието за греховете? — питаше съвестта. — Тук трябва нещо друго!“ „Какво?“ — питаше Кмичиц.

„Та с какво можеш да очистиш греховете си, ако не с някаква безкрайна и тежка служба, но същевременно честна и чиста като сълза?… Служба ли е това да събереш банда от нехранимайковци и да вилнееш с тях като вихър по полята и горите? Дали не я желаеш затова, че побойничеството те примамва като риба котката? Ами че това е забавление — не служба, увеселение — не война, разбойничество — не защита на отечеството! Нали така действаше срещу Ховански и какво постигна? Разбойниците, които върлуват из горите, също са готови да нападат шведските команди, а ти откъде ще вземеш други хора? Ще пуснеш кръв на шведите, но и на сънародниците си ще пуснеш кръв, отмъщение ще навлечеш върху тях и какво ще постигнеш? Евтино искаш да се отървеш, глупако, от истинска работа и покаяние!“

Ето така говореше съвестта у пан Кмичиц, а пан Кмичиц виждаше, че тя има право и се ядосваше и сърдеше на собствената си съвест, задето тя му казваше такива горчиви истини.

— Какво да предприема? — каза си той най-сетне. — Кой ще ме посъветва, кой ще ме спаси?

Коленете на пан Анджей започнаха някак да се огъват под него, докато най-после той коленичи при одъра и започна да се моли на глас и да проси от душа и сърце.

— Иисусе Христе, Боже мили — казваше той, — както на кръста се смили над разбойника, така се смили и над мене. Ето, аз желая да се очистя от греховете си, да започна нов живот и да служа честно на отечеството, но не зная как, защото съм глупав. И на ония предатели служих, Господи, също не толкова от злоба, колкото поради собствената си глупост; просвети ме, вдъхнови ме, утеши ме в моето отчаяние и ме спаси в милосърдието си, че иначе ще загина…

Тук гласът на пан Анджей затрепера, той почна така да се бие в широката си гръд, че в стаята чак гърмеше, и да повтаря.

— Бъди милостив към мене, грешния! Бъди милостив към мене, грешния! Бъди милостив към мене, грешния!

След това скръсти ръце за молитва, протегна ги нагоре и така продължи да говори:

— А ти, пресвета Дево, от еретиците в това отечество поругана, застъпи се за мене пред сина си, наведи се да ме спасиш, не ме напускай в моята беда и мъка, за да мога да ти служа, да отмъстя за твоето поругание и в часа на смъртта си да те имам за покровителка на нещастната ми душа!

И когато пан Кмичиц се молеше така, сълзите започнаха да падат като град от очите му, накрай той отпусна глава върху одъра и стоеше в мълчание, сякаш чакаше резултата от горещата си молитва. В стаята зацари тишина и само отвън долиташе силното шумолене на близките борове.

Изведнъж зад прозореца заскърцаха трески под тежки стъпки и два гласа подхванаха разговор:

— Какво мислите, пане вахмистър, за къде ще заминем оттук?

— Че откъде мога да зная?! — отвърна Сорока. — Зная само, че ще заминем! Може би чак при краля, който стене под шведския ботуш.

— Вярно ли е, че са го изоставили всички?

— Но Бог не го е изоставил.

Кмичиц стана изведнъж от одъра, а лицето му беше ясно и спокойно; тръгна право към вратата, отвори пруста и каза на войниците:

— Конете да са готови, заминаваме!

Двайсет и девета глава

Войниците се раздвижиха веднага; те бяха доволни, че ще напуснат гората и ще тръгнат по далечния свят, още повече като се страхуваха да не ги преследва Богуслав Радживил, а старият Кемлич влезе в къщата с предположение, че Кмичиц ще се нуждае от него.

— Ваша милост иска да заминава? — каза той, като влизаше.

— Да! Ти ще ме изведеш от гората. Познаваш ли всички места тук?

— Познавам ги, аз съм тукашен… А за къде ваша милост иска да пътува?

— При негово величество краля. Старецът се отдръпна слисан.

— Пресвета дево Марийо! — възкликна той. — При кой крал, ваша милост?

— То се знае, че не при шведския.

Кемлич не само не се успокои, но почна да се кръсти.

— Ваша милост навярно не знае какво разправят хората — че негово величество кралят избягал в Шльонск, защото всички го изоставили. Дори Краков бил обсаден.

— Ще отидем в Шльонск.

— О, а как ще се мине през шведите?

— Дали като шляхтичи или като селяни, дали на седло, или пеш — все едно, стига да минем!

— А и страшно много време ще трябва…

— Имаме достатъчно време… Но бих искал час по-скоро… Кемлич престана да се чуди. Старецът беше достатъчно хитър, та се досети, че има някаква изключителна и тайна причина за тази акция на пан Кмичиц, и веднага хиляди предположения започнаха да се роят в главата му. Но понеже войниците на Кмичиц, на които пан Анджей беше заповядал да пазят пълно мълчание, не бяха казали нищо нито на стареца, нито на синовете му за отвличането на княз Богуслав, най-вероятно му се стори предположението, че навярно князът вилненски воевода изпраща младия полковник с някаква мисия при краля. Това му предположение се засилваше от обстоятелството, че смяташе Кмичиц за ревностен привърженик на хетмана и знаеше за неговите заслуги към вилненския воевода, понеже конфедерираните хоронгви бяха разнесли вест за него по цялото Подляско воеводство и създаваха за Кмичиц име на жесток човек и предател.

„Хетманът изпраща доверен човек при краля — мислеше старецът, — това значи, че навярно иска да се помирява с него и да се отдръпне от шведите. Трябва да му е досадила вече тяхната власт… Иначе защо би изпращал?…“

Старият Кемлич не се мъчи дълго да решава тоя въпрос, той се интересуваше от нещо съвсем друго, а именно каква полза би могъл да извлече за себе си от това положение. Ето, ако бъде в услуга на Кмичиц, ще услужи едновременно на хетмана и на краля, а това няма да мине без значителна награда. Благоволението на такива панове ще дотрябва, ако дойде ред да дава сметка за стари грехове. При това сигурно ще има война, страната ще пламне и тогава плячката сама ще влиза в ръцете. Всичко това се усмихваше на стареца, който и без това беше свикнал да слуша Кмичиц и не бе престанал да се страхува от него като от огън, а едновременно хранеше към него своего рода обич, каквато пан Анджей умееше да буди у всичките си подчинени.

— Ваша милост — каза той — ще трябва да прекоси цялата Жечпосполита, за да стигне до негово величество краля. Шведските команди са още нищо, защото градовете може да се изобикалят и да се пътува през горите… Но по-лошото е това, че и в горите, както обикновено в неспокойно време, е пълно с банди, които нападат пътниците, а ваша милост има малко хора…

— Ще дойдеш с мене, пане Кемлич, заедно със синовете си и хората си, които имаш, тогава ще бъдем повече.

— Щом ваша милост заповяда, ще тръгна, но аз съм беден човек. У нас е само голотия и нищо повече. Как да напусна имотеца си тук и покрива над главата?

— Каквото направиш, ще си струва трудът, а и за вас е по-добре да си изнесете главите оттук, докато са още на вратовете ви.

— Господи и всички светии!… Какво говориш, ваша милост?… Защо?… Как така?… Какво може да ни заплашва тук нас, невинните? На кого минаваме тук път?…

На това пан Анджей отговори:

— Познават ви тук, разбойници! В съдружие с Копистински сте имали село, него сте съсекли, а после сте избягали, за да не ви съдят, и служихте при мене; после ми отвлякохте стадо коне, взети от неприятеля…

— Заклевам се! Света Богородице! — викна старецът.

— Чакай и мълчи! После сте се върнали в старото си леговище и сте започнали да върлувате из околността като разбойници и всякъде сте задигали коне и плячка. Не отричай, аз не съм ти съдия, а сам най-добре знаеш дали говоря истината… Вземате коне от хората на Золтаренко, това е хубаво, вземате на шведите — и това е хубаво. Като ви хванат, кожата ще ви одерат, но това е тяхна работа.

— Това е достойно, достойно е, понеже вземаме само от неприятеля — каза старецът.

— Не е вярно, и свои нападате; синовете ти ми признаха, а това е вече направо разбойничество и петни името на шляхтича. Трябва да се срамувате, разбойници!… Вие сте за селяни, а не за шляхтичи!

При тия думи старият хитрец почервеня и каза:

— Ти си несправедлив към нас, ваша милост, защото ние помним от кое съсловие сме и не постъпваме като селяните. Ние не извеждаме нощем коне от ничия конюшня. Друго е да задигнеш стадо от ливадите или да го вземеш като плячка. Това е позволено и то не излага шляхтича във военно време. Но кон в конюшнята е свето нещо и може би само циганин, евреин или селянин ще го открадне, а не шляхтич! Ние не правим това, ваша милост. Но войната си е война!

— Дори десет войни да има, само в боя можеш да вземаш плячка, а ако я търсиш на пътя, тогава си разбойник!

— Бог е свидетел за нашата невинност.

— Хубава каша сте забъркали вече тук. С две думи, по-добре е за вас да изчезвате оттук, защото рано или късно въже ви чака. Ще заминете с мене, с вярна служба ще заличите вината си и ще си възвърнете доброто име. Вземам ви на служба, а тогава вече и по-голяма печалба ще имате, отколкото с тия коне.

— Навсякъде ще отидем с ваша милост, ще ви преведем през шведите и разбойниците, че да ти кажа правичката, ваша милост, тук лоши хора страшно ни преследват и за какво? За какво?… Заради нашата бедност… Може би пък Бог ще се смили над нас и ще ни помогне в тая мъка!

Тук старият Кемлич неволно потри ръце, а очите му светнаха.

„От тия работи — помисли си той — в страната ще закипи като в котел, а тогава само глупакът не ще се възползва.“ Изведнъж Кмичиц го изгледа пронизително.

— Само не се опитвай да ми измениш! — каза той страшно. — Няма да успееш, а тогава единствено Божията ръка ще може да те спаси!

— Такова нещо не се е видяло от нас — отговори Кемлич мрачно — и нека Бог ме накаже, ако се роди такава мисъл в главата ми.

— Вярвам — каза Кмичиц след кратко мълчание, — защото измяната е още по-лоша от разбойничеството и много разбойници не ще си позволят такова нещо.

— Какво ще заповядаш сега, ваша милост? — попита Кемлич.

— Най-напред имам две писма, които трябва да бъдат занесени бързо. Имаш ли разтропани хора?

— Къде трябва да отидат?

— Единият ще отиде при княза воевода, но няма нужда да го вижда лично. Нека предаде писмото в първата княжеска хоронгва и да се връща, без да чака отговор.

— Катранджията ще отиде, той е отракан човек и видял много свят.

— Добре. Второто писмо трябва да се отнесе към Подлесието; да се пита за лауданската хоронгва на пан Володиовски и да се връчи лично на полковника…

Старецът започна да мига хитро и да си мисли така. „Виждам, че работата върви на всички страни, щом вече и с конфедератите се сдушват; ще закипи, ще закипи!…“ После каза на глас:

— Ваша милост! Ако това писмо не е толкова бързо, може да го предадем по пътя, като излезем от горите. Тук има много шляхтичи, които симпатизират на конфедератите, и всеки с готовност ще го отнесе, а при нас ще остане един човек повече.

— Умно го измисли — каза Кмичиц, — по-добре е тоя, който ще занесе писмото, да не знае от кого е. А скоро ли ще излезем от горите?

— Както искаш, ваша милост. Можем да пътуваме и две седмици, но можем да излезем и утре.

— Тогава по това по-късно, а сега ме слушай внимателно, Кемлич!

— Внимавам с целия си ум, ваша милост.

— Мене в цяла Жечпосполита ме обявиха за мъчител и продажно оръдие на хетмана или направо на шведите — каза Кмичиц. — Ако кралят знае кой съм, може да не ми повярва и да отхвърли доброто ми намерение, а Бог вижда дали то не е искрено. Сега внимавай, Кемлич!

— Внимавам, ваша милост.

— Затова не се наричам Кмичиц, а Бабинич, разбираш ли? Никой не бива да знае истинското ми име. Няма да си отвориш устата, думичка не ще изтървеш. А като те питат откъде съм, ще кажеш, че по пътя си се присъединил към мене и не знаеш; вместо това ще речеш: който се интересува, нека пита самия него.

— Разбирам, ваша милост.

— Ще кажеш това на синовете си, на слугите си също. Кожа дори да дерат от тях, наричам се Бабинич. С живота си отговаряте за това!

— Така да бъде, ваша милост. Ще отида да кажа на синовете си, че на тия вагабонти трябва с чук да се вбива в главите. Такава ми е радостта от тях… Бог ме е наказал за стари грехове… Ето, това е… Ще разрешиш ли, ваша милост, още една дума?

— Говори смело.

— Струва ми се, че ще бъде по-добре, ако не кажем нито на войниците, нито на слугите къде отиваме.

— Така ще бъде.

— Стига им да знаят, че пътува пан Бабинич, а не пан Кмичиц. И второ, щом искаме да пътуваме на такъв път, по-добре е да скрием чина на ваша милост.

— Защо?

— Защото на по-знатните хора шведите дават разрешителни и щом някой такъв няма пропуск, откарват го при командира.

— Аз имам пропуски за шведските командири!

Удивление блесна в хитрите очи на Кемлич, но като помисли малко, каза:

— Ще разрешиш ли, ваша милост, да кажа какво мисля?

— Стига да съветваш добре, а не само да мрънкаш, тогава говори, защото виждам, че си отракан човек.

— Щом имаш пропуски, това е добре, тъй като може да се покажат в краен случай, но понеже ваша милост пътуваш по такава работа, която трябва да остане в тайна, по-добре е да не показваш пропуските. Аз не зная дали те са издадени на името на Бабинич или на пан Кмичиц, но като се покажат, ще остане следа и тогава преследването е по-лесно.

— Много умно! — възкликна Кмичиц. — По-добре да запазя пропуските за друго време, щом можем да минем другояче.

— Може, ваша милост, да се преоблечеш като селянин или като беден шляхтич, което ще бъде по-лесно, понеже аз имам тук малко дрехи, като шапки и сиви кожуси, точно такива, каквито носи дребната шляхта. Като вземем малко стадо коне, можем да тръгнем с тях уж по панаирите и да се промъкваме все по-навътре, хе чак към Лович и Варшава. Това, извинявай, ваша милост, още в спокойните времена съм правил не един път, та познавам тамошните пътища. По това време се пада панаирът в Собота, на който идват от далече. В Собота ще узнаем в кои други градове има панаир — и така по-нататък и по-нататък!… А и шведите по-малко обръщат внимание на бедните шляхтичи, защото такива се въртят безброй по всички панаири. А ако някой командир ни спре да ни разпитва, ще му обясним някак, пък на по-малки групи, ако помогне Бог и пресвета Богородица, може да им светим маслото…

— Ами ако ни вземат конете? При война реквизициите са нещо обикновено…

— Или ще ги купят, или ще ги вземат. Ако ги купят, тогава отиваме в Собота не с коне, а уж за коне, пък ако ни ги вземат, ще вдигнем вик и ще тръгнем с жалба чак до Варшава и Краков.

— Хитър ум имаш ти — каза Кмичиц — и виждам, че ще ми бъдеш полезен. Дори шведите да вземат конете, ще се намери кой да ги плати.

— Аз и без това щях да ходя с тях в Елк, в Прусия, та добре се нарежда, понеже пътят ни ще бъде оттам. От Елк ще продължим покрай границата, после ще се насочим към Остроленка, а оттам през горите чак до Пултуск и Варшава.

— Къде се пада тая Собота?

— Близо до Пьонтек^[153], ваша милост.

— Подиграваш ли се, Кемлич?

— Бих ли посмял! — отговори старецът, като скръсти ръце върху гърдите си и склони глава. — Само че там такива чудновати имена имат градчетата. То е зад Лович, ваша милост, но още доста път.

— А панаирът в Собота голям ли е?

— Не като в Лович, но единствен по това време, на него карат коне дори от Прусия, а и много хора се събират. Навярно и тая година няма да бъде по-малък, понеже там е спокойно. Шведите владеят навсякъде и по градовете имат гарнизони. И да поиска някой да мръдне, не може.

— Тогава приемам твоето предложение!… Ще тръгнем с конете, които ще ти платя предварително, за да не губиш.

— Благодаря, ваша милост, за помощта.

— Само приготви кожуси, калпаци и прости саби, че заминаваме веднага. И съобщи на синовете си и слугите кой съм, как ми е името, че отивам да продавам коне, а вие сте наети да помагате. Тръгвай!

А когато старецът се обърна към вратата, пан Анджей каза още:

— И никой да не се обръща към мене с „ваша милост“ или да ме нарича командир или полковник, а само на „вие“^[154] и по презиме Бабинич.

Кемлич излезе и след един час вече всички бяха на конете, готови да тръгнат на далечен път.

Пан Кмичиц, преоблечен със сива горна дреха на беден шляхтич, със също такава шапка от изтъркана агнешка кожа и с превързано лице сякаш след някакво сбиване в кръчма, мъчно можеше да бъде познат и наистина изглеждаше на дребно шляхтиче, което се влачи от панаир на панаир. Обграждаха го също така облечени хора, въоръжени с прости саби, с дълги камшици за каране на конете и с примки за хващане, ако някои се разбягат.

Войниците поглеждаха учудено своя полковник и тихо си разменяха разни бележки за него. Странно им се виждаше, че това е пан Бабинич, а не пан Кмичиц, че ще трябва да му говорят на „вие“, а най-много свиваше рамене на това и мърдаше мустаци старият Сорока, който гледаше страшния полковник като писано яйце, та мърмореше на Билоус:

— Това „вие“ надали ще ми мине през гърлото. Може да ме убие, но аз постарому ще се обръщам, както трябва!

— Заповедта си е заповед! — отвърна Билоус. — Но полковникът се е страшно изменил.

Войниците не знаеха, че и душата на пан Анджей се беше променила както външността му.

— Тръгвай! — викна внезапно пан Бабинич. Заплющяха камшици, конниците обградиха малкото стадо коне, които се събраха на куп, и тръгнаха.

Трийсета глава

Движеха се край самата граница между Троцкото воеводство и Прусия, минаваха през обширни гори без никакви пътища, познати само на Кемлич и синовете му, докато влязоха в Прусия и стигнаха до Ленг или Елк, както го наричаше старият Кемлич, където им съобщиха разни новини по положението на дошлите там шляхтичи, избягали от шведите с жените, децата и имуществото си и потърсили убежище под покровителството на електора.

Ленг изглеждаше като стан или по-скоро би могло да се помисли, че в него заседава някакъв сеймик. Шляхтата пиеше пруска бира в кръчмите и спореше, а час по час някой донасяше нови и нови вести. Без да пита никого за нищо, а само като слушаше внимателно, пан Бабинич узна, че кралска Прусия и най-значителните градове в нея са се обявили на страната на Ян Казимеж и вече сключили договор с електора да се отбраняват заедно срещу всеки неприятел. Говореше се обаче, че въпреки договора по-големите градове не искали да приемат гарнизоните на електора, понеже се страхували, че тоя хитър княз влезе ли веднъж с войските си, после ще поиска да ги заграби завинаги или в решителния момент ще се съюзи коварно с шведите, за което го правеше способен вродената му хитрост.

Шляхтата мърмореше срещу тази недоверчивост на гражданите, но пан Анджей, като знаеше връзките на Радживиловци с електора, само стискаше зъби, за да не каже всичко, което му беше известно. От това го въздържаше мисълта, че в електорска Прусия беше опасно да се говори на глас срещу електора, и второ, че на един дребен шляхтич, който е дошъл да търгува с коне, не е работа да се занимава със сложните политически въпроси, над които напразно блъскаха глава най-опитни политици.

Затова продаде няколко коня, а вместо тях купи нови и продължиха покрай пруската граница, но вече по широкия път от Ленг за Шчучин, който се намираше в самия ъгъл на Мазовецкото воеводство между Прусия, от една страна, и Подляското воеводство, от друга. Пан Анджей обаче не искаше да отиде в самия Шчучин, защото узна, че в града квартирува една от хоронгвите на конфедератите, оная, която командваше пан Володиовски.

Изглежда, че пан Володиовски се бе движил горе-долу по същия път, по който сега пътуваше Кмичиц, и се бе спрял в Шчучин или за кратка почивка пред самата граница на Подлесието, или на временна квартира, защото тук трябва да бе по-лесно с храната за хората и конете, отколкото в доста претършуваното вече Подлесие.

Но пан Кмичиц не искаше да се срещне сега с прочутия полковник, понеже смяташе, че като не разполага с други доказателства, не ще успее да го убеди само с думи, че се е променил и че идва с чисти намерения. Поради това на две мили от Шчучин заповяда да завият на запад, към Вонсош. Колкото до писмото за пан Володиовски, реши да го изпрати при пръв сигурен случай.

В това време, без да стигат към Вонсош, спряха в една крайпътна кръчма, наречена „Покшик“, и се разположиха за нощуване, което обещаваше да бъде удобно, понеже освен кръчмаря прусак в кръчмата нямаше никакви гости.

Но едва Кмичиц, тримата Кемличи и Сорока бяха седнали да вечерят и отвън се чу тракане на колела и конски тропот.

А понеже слънцето не беше още залязло, Кмичиц излезе пред кръчмата да види кой пристига; любопитстваше дали това не е някакъв шведски разезд, но вместо шведи видя бричка, зад нея две коли и въоръжени хора около колите.

Още от пръв поглед лесно можеше да се познае, че пристига някакъв големец. В бричката бяха впрегнати четири хубави пруски коня, с едра кост и извити гърбове; на единия от крайните яздеше помощник-кочияшът и държеше на ремък две хубави кучета; на капрата бяха кочияшът и един хайдук, облечен по унгарски, а на задното седалище се беше разположил господарят, хванал се за кръста, с шуба от вълчи кожи без ръкави, закопчана с ярко позлатени копчета.

Отзад следваха две добре натоварени коли и при всяка от тях по четирима слуги, въоръжени със саби и пистолети.

Самият господар, макар и големец, беше още много млад човек, едва на двайсет и няколко години. Лицето му беше пълно, зачервено и от цялата снага се виждаше, че обича да си похапва.

Когато бричката спря, хайдукът скочи да подаде ръка, а господарят видя застаналия на прага Кмичиц, кимна му с ръкавица и извика:

— Здравей, приятелю!

Вместо да се приближи, Кмичиц се прибра в кръчмата, защото изведнъж се ядоса. Той още не беше свикнал нито със сивата си дреха, нито да му махат с ръкавица. Затова се върна, седна на масата и отново се залови за яденето. Непознатият пан влезе след него.

Щом влезе, присви очи, понеже в помещението беше тъмно, а само в огнището гореше слаб огън.

— Защо не излиза никой, когато пристигам? — каза непознатият пан.

— Защото кръчмарят отиде в килера — отвърна Кмичиц, — а ние сме също така пътници както ваша милост.

— Благодаря за фамилиарността. А какви пътници?

— Шляхтич, който кара коне.

— А компанията също ли е от шляхтичи?

— Бедни хора, но шляхтичи.

— Тогава моите почитания, мои панове. Накъде ви Бог води?

— От панаир на панаир, колкото да продадем конете.

— Ако нощувате тук, утре през деня ще ги разгледам и може да си избера някой. А сега позволете, мои панове, да седна при вас на масата.

Непознатият пан наистина питаше дали ще му позволят да седне при тях, но с такъв тон, сякаш беше напълно уверен в това. И не се излъга, защото младият коняр отговори учтиво:

— Заповядайте, най-сърдечно те каним, ваша милост, при все че нямаме какво да ти предложим; можем да те нагостим само с колбаса с грах.

— Аз имам в кутиите си по-добри специалитети — отвърна младото господарче малко високомерно, — но и моето небце е войнишко, та повече от всичко ценя грах с колбаса, стига да е добре приготвен.

След тия думи (а говореше много бавно, при все че гледаше проницателно и умно) седна на пейката, а когато Кмичиц се поотдръпна, за да му направи място, добави благосклонно:

— Моля, моля, не се безпокой, ваша милост. На път не се обръща внимание кой какъв е и дори да ме бутнеш с лакът, ваша милост, няма да ми падне короната от главата.

Кмичиц, който тъкмо тогава подаваше на непознатия паница с грах и както се каза, не беше още свикнал с такова отнасяне, сигурно щеше да я разбие в главата на наперения младеж, ако в тая напереност нямаше нещо такова, което забавляваше пан Анджей, та затова той не само въздържа веднага буйния си характер, но се усмихна и каза:

— Такива са сега времената, ваша милост, та и от най-високопоставени глави падат корони: exemplum нашият крал Ян Казимеж; по право той трябва да носи две, а няма нито една, освен трънена…

При тия думи непознатият погледна Кмичиц изпитателно, после въздъхна и каза:

— Такива са сега времената, че е по-добре да не се говори по това, освен с доверени хора.

А след малко добави:

— Но колко умно го каза ваша милост. Трябва да си слугувал някъде по болярски домове при учени хора, защото езикът ти говори за по-високо образование, отколкото показва външността на ваша милост.

— Човек е чул това-онова, като е бил между хората, но не съм слугувал.

— Откъде си родом, моля?

— От едно шляхтишко село в Троцкото воеводство.

— Нищо, че от село, стига да си шляхтич. А какво става там, в Литва?

— Нищо ново, изменници колкото щеш.

— Изменници, казваш, ваша милост? И какви изменници, моля?

— Тия, които се отрекоха от краля и Жечпосполита.

— А как е князът, вилненски воевода?

— Казват, че бил болен: задух имал.

— Дай му, Боже, здраве, той е благороден човек.

— За шведите благороден, че им отвори вратата широко.

— Виждам, че ваша милост не си негов привърженик?

Кмичиц разбра, че непознатият уж го запитва добродушно, а всъщност го изследва.

— Какво ми влиза в работа! — отговори той. — Нека други му мислят за това. Мене ме е страх шведите да не ми реквизират конете.

— Трябваше на място да се отървете от тях. Ето и в Подлесието, казват, се намирали хоронгвите, които се разбунтували срещу хетмана и които едва ли имат излишни коне.

— Това не зная, защото не съм бивал между тях, при все че един пан, който минаваше случайно, ми даде писмо до един от техните полковници, за да му го предам при удобен случай.

— Как е могъл тоя случайно срещнат пан да даде писмо на ваша милост, щом не отиваш в Подлесието?

— Защото в Шчучин се намира една конфедератска хоронгва, та негова милост ми рече така: или сам ще го предадеш, или ще намериш начин, като минаваш покрай Шчучин.

— Е, тогава добре се нарежда, защото аз отивам за Шчучин.

— Ваша милост също ли бягаш от шведите?

Вместо да отговори, непознатият изгледа Кмичиц и попита флегматично:

— Защо, ваша милост, казваш също, щом ти не само не бягаш, но отиваш между тях и коне ще им продаваш, ако не ти ги вземат насила?

На това Кмичиц сви рамене.

— Казах също, понеже в Ленг видях много шляхтичи, които бягаха да се скрият от тях, а що се отнася до мене, нека всички им служат толкова, колкото аз желая да им служа, защото мисля, че няма да ги свърти за дълго тук…

— И не се ли страхуваш да говориш така? — попита непознатият.

— Не се страхувам, понеже не съм от плашливите и после ваша милост отиваш в Шчучин, а по ония места всички приказват високо онова, което мислят, и дай, Боже, час по-скоро да се мине от думи към дела.

— Виждам, ваша милост, че си по-умен, отколкото изглеждаш! — повтори непознатият. — Но щом така не обичаш шведите, защо бягаш от ония хоронгви, които се разбунтуваха против хетмана? Нима те се разбунтуваха, понеже не им е платена заплатата или от слободия? Не! А защото не искаха да служат на хетмана и на шведите. За тия горкички войници беше по-добре да останат при хетмана, но те предпочетоха да се изложат да бъдат наречени бунтовници, да гладуват, да понасят неудобства и да попадат в най-различни гибелни положения, отколкото да действат срещу краля. Че ще започне война между тях и шведите, това е съвсем сигурно, а може би вече щеше да е започнала, ако шведите бяха стигнали до тия места… Почакай, ще стигнат, ще нахълтат тук и тогава ще видиш, ваша милост!

— И аз мисля, че тук войната ще започне в най-скоро време — каза Кмичиц.

— Е, щом така мислиш и искрено си против шведите (а по очите ти се вижда, че казваш истината, защото аз разбирам от тия неща), тогава защо не се присъединиш към тия благородни войници? Нима не е време, нима не им са нужни ръце и саби? Там служат множество благородни хора, които са предпочели своя господар пред чуждия, и все повече ще стават. Ти идваш, ваша милост, от места, които още не са опознали шведите, но които са ги опознали, плачат с горчиви сълзи. Във Велкополска, макар че тя им се предаде доброволно, вече подлагат шляхтата на изтезания, грабят, реквизират, вземат, каквото могат… В тукашното воеводство делата не са им по-добри. Генерал Стейнбок е издал манифест всеки да си седи спокойно вкъщи и тогава няма да закачат нито него, нито имота му. Но къде ти! Генералът едно, а по-дребните командири друго, така никой не е сигурен нито за имота, нито за живота си. Всеки иска да се радва на това, което има, да живее спокойно и да му бъде добре. А то, ще дойде някой си пришълец и „дай!“ Не дадеш ли, ще ти намерят някаква вина, за да те изхвърлят от имота ти, или без да търсят вина, ще ти отрежат главата. Мнозина вече проливат горчиви сълзи и си спомнят за бившия господар, а всички в нещастието непрекъснато гледат дали от конфедератите няма да дойде някакво спасение за отечеството и гражданите…

— Виждам, че и ваша милост си толкова приятел на шведите, колкото аз — каза Кмичиц.

Непознатият се огледа сякаш с известен страх наоколо, но скоро се успокои и продължи така:

— Желая им мор да ги умори и това не крия пред ваша милост, защото ми се струва, че си честен човек, а и да не си честен, няма да ме вържеш и предадеш на шведите, понеже няма да се дам, докато имам въоръжени слуги и сабя на кръста.

— Можеш да бъдеш сигурен, ваша милост, че няма да направя това; напротив — смелостта на ваша милост ми е по сърце. А и това ми харесва, че ваша милост не си се поколебал да зарежеш имота си, над който неприятелят не ще изпусне да си отмъщава. Това хубаво отношение към отечеството те издига много.

Кмичиц неволно започна да говори с покровителствен тон, като началник към подчинения си, без да си дава сметка, че такива думи могат да изглеждат странни в устата на дребен шляхтичец-коняр, но, изглежда, че и младият пан не обърна внимание на това, понеже започна само да мига хитро с очи и отговори:

— Ами, аз да не съм глупав? При мене пръв принцип е моето да не се губи, защото каквото Господ-Бог ти е дал, трябва да го цениш. Седях си мирно и тихо до жътвата и вършитбата. Едва когато продадох в Прусия цялата реколта и инвентара, и цялото си движимо имущество, тогава си рекох: време е да тръгвам! Нека сега ми отмъщават, нека вземат, каквото им хареса.

— Все пак оставил си, ваша милост, земя и постройки.

— О, аз държа под аренда вонсошкото староство от мазовецкия воевода и договорът ми току-що изтече. Още не съм платил последната вноска и няма да я платя, защото, както чувам, и мазовецкият воевода държал с шведа. Тогава нека му пропадне последната вноска, а на мене готовата пара ще дотрябва.

Кмичиц започна да се смее.

— Ех ти, ваша милост! Виждам, че си не само храбър младеж, но и умен!

— Че как иначе? — отговори непознатият. — Да бъдеш умен — това е главното! Но не за ум говорех с ваша милост… Като виждаш неправдата към отечеството и милостивия ни господар, защо не отидеш при ония благородни войници в Подлесието и не влезеш в някоя част? И пред Бога ще заслужиш, а и на самия тебе може да провърви; та на малцина ли се е случвало от бедняк да стане през войната пан. Вижда се, че си смел и решителен човек, а щом и произходът ти не ти пречи, бързо можеш да стигнеш до някакъв имотец, ако даде Бог по-голяма плячка. Стига да не пилееш това, което ти падне тук-таме в ръцете, кесията ти ще се надуе. Не зная имаш ли някаква земица или нямаш, но би могъл да имаш: с пълна кесия не е трудно да вземеш под аренда, а от аренда с Божия помощ и до собствената земя не е далече. И така можеш да започнеш от слуга, а да умреш като офицер или като земски чиновник, стига да не те мързи, то който рано става, на него и Бог дава.

Кмичиц хапеше мустаците си, за да не прихне от смях, та лицето му трепкаше, а същевременно се изкривяваше, понеже от време на време го пронизваше болка от засъхналата рана.

Непознатият продължаваше да говори:

— Там ще те приемат, те имат нужда от хора, па и ти, ваша милост, ми хареса, та те вземам под мое покровителство, а щом аз съм зад тебе, и повишението ти е сигурно.

Тук младежът вдигна с гордост бузестото си лице и започна да глади с ръка мустачките си; най-сетне каза:

— Искаш ли да бъдеш мой оръженосец? Ще ми носиш сабята и ще надзираваш слугите.

Кмичиц не издържа и прихна с искрен, весел смях, та дори всичките му зъби заблестяха.

— Защо се смееш, ваша милост? — попита непознатият и смръщи вежди.

— Много ми допада тая служба.

Но младият големец се обиди здравата и каза:

— Глупак е тоя, който те е научил на такива маниери, и внимавай с кого говориш, за да не прекалиш с фамилиарността си.

— Извинявай, ваша милост — каза Кмичиц весело, — но не зная пред кого се намирам.

Младият пан се хвана с две ръце за кръста:

— Аз съм пан Женджан от Вонсош — каза той гордо. Кмичиц вече отваряше уста, за да каже измисленото си име, когато неочаквано Билоус влезе бързо в помещението.

— Пане коман…

Тук войникът прекъсна, спрян от страшния поглед на Кмичиц, смути се, заекна и най-сетне издума с усилие:

— Извинявай, ваша милост, някакви хора идат.

— Откъде?

— От Шчучин.

Сега пан Кмичиц се посмути леко, но бързо прикри смущението си и отвърна:

— Бъдете нащрек. Голяма група ли иде?

— Ще бъдат около десетина конници.

— Пистолетите ви да са готови. Върви!

После, когато войникът излезе, той се обърна към пан Женджан от Вонсош и каза:

— Дали не са шведи?

— Та нали към тях отиваш, ваша милост — отвърна пан Женджан, който от някое време гледаше с удивление младия шляхтич, — значи рано или късно ще ги срещнеш.

— По бих желал шведи, отколкото някакви нехранимайковци, с каквито е пълно навсякъде… Който кара коне, трябва да бъде въоръжен и да е нащрек, защото те са много съблазнително нещо.

— Ако е вярно, че в Шчучин е пан Володиовски, това е сигурно негов разезд — отвърна Женджан. — Преди да се настанят за по-дълго, искат да проверят дали мястото е безопасно, че трудно може да се устои спокойно на една межда с шведите.

Като чу това, пан Анджей се завъртя из помещението и седна в най-тъмния ъгъл, където навесът над камината хвърляше плътна сянка върху единия край на масата. В това време пред пруста се чу тропот и пръхтеж на коне, а след малко няколко души влязоха в кръчмата.

Начело вървеше грамаден мъж, който тракаше с дървения си крак по дъсчения под на кръчмата. Кмичиц го погледна и сърцето му заби в гърдите.

Беше Юзва Бутрим, наричан Безногия.

— Къде е съдържателят? — попита той, като застана насред помещението.

— Тук съм! — отговори кръчмарят. — На вашите услуги.

— Зоб за конете!

— Аз нямам зоб, освен ако тия панове дадат.

При тия думи кръчмарят посочи Женджан и конярите.

— Чии хора сте? — попита Женджан.

— А вие сам кой сте, ваша милост?

— Старостата от Вонсош.

Понеже беше арендатор на староството, собствените му хора наричаха Женджан староста и той самият се представяше така при по-важни случаи.

Но Юзва Бутрим се смути, като видя с каква висока особа има работа, та свали шапка и каза с мек глас:

— Моите почитания, милостиви господарю… В тъмното човек не може да различи с кого има работа.

— Чии хора сте? — повтори Женджан и се хвана за кръста.

— Лауданци, от хоронгвата някога на Билевич, а сега на пан Володиовски.

— За Бога! Значи пан Володиовски е в Шчучин?

— Лично той заедно с другите полковници, които дойдоха от Жмудж.

— Слава Богу, слава Богу! — повтори пан старостата зарадван. — И кои полковници са с пан Володиовски?

— Беше пан Мирски, но по пътя получи удар — каза Бутрим. — Там са пан Оскерко, пан Ковалски, двамата панове Скшетуски…

— Кои Скшетуски? — възкликна Женджан. — Единият от тях не е ли пан Скшетуски от Бужец?

— Това не зная — отвърна Бутрим. — Зная само, че е пан Скшетуски збаражецът.

— Боже! Това е моят пан!

Но Женджан веднага усети колко странно звучи тоя възклик в устата на един пан староста, та добави:

— Моят пан кумец, исках да кажа.

В случая пан старостата не лъжеше, защото той наистина бе участвал в кръщаването на първото момче на Скшетуски, Яремко, като втори кръстник.

В това време в главата на Кмичиц, който седеше в тъмния ъгъл на кръчмата, забушуваха най-различни мисли. Най-напред душата му закипя, когато видя страшния шляхтич и ръката му неволно хвана сабята. Защото Кмичиц знаеше, че именно Юзва беше главният участник в съсичането на неговите другари и че той му беше най-настървеният враг. Някогашният пан Кмичиц би заповядал веднага да бъде хванат и влачен с коне, но сегашният пан Бабинич се овладя. Напротив, обземаше го тревога при мисълта, че ако шляхтичите го познаят, могат да последват най-различни опасности за по-нататъшното му пътуване и за това, което бе предприел… Ето защо реши да не се остави да го познаят и се отдръпваше все по-дълбоко в сянката; най-сетне се облегна с лакти на масата, обхвана главата си с ръце и почна да се преструва, че дреме.

Но едновременно шепнеше на седналия до него Сорока: — Иди в конюшнята, нека конете бъдат готови. Заминаваме през нощта.

Сорока стана и излезе.

Кмичиц продължаваше да се преструва, че дреме. Разни спомени започнаха да се явяват в главата му. Тия хора му припомниха Лауда, Водокти и онова кратко минало, което бе прелетяло като сън. Когато преди малко Юзва каза, че са от някогашната хоронгва на Билевич, при самото споменаване на името сърцето на пан Анджей чак се затресе в гърдите. И той си спомни, че точно такава беше вечерта, точно така гореше огън в огнището, когато той сякаш заедно със снега беше паднал неочаквано във Водокти и за пръв път видя Оленка между предачките в стаята за слугите.

Сега през затворените си клепачи виждаше като че ли наяве тая светла, спокойна девойка — спомняше си всичко, което се бе случило, как тя бе искала да му бъде ангел хранител, да го укрепи в доброто, да го запази от злото, да му покаже правия, добродетелния път. Ах, ако беше я послушал, ако беше я послушал!… Нали тя знаеше какво трябва да се прави, на чия страна да се застане; знаеше къде са добродетелта, честността, дългът — и просто щеше да го хване за ръка и да го води, ако той бе поискал да я слуша.

Възбудената от спомените любов така се надигна сега в сърцето на пан Анджей, че той беше готов да пролее всичката си кръв само за да може да падне пред краката на тая девойка, и в тоя миг беше готов да се хвърли дори в прегръдките на тая лауданска мечка, която бе погубила другарите му, само защото беше от ония места, защото споменаваше Билевич, защото беше виждала Оленка.

От замислеността го събуди едва неговото име, повторено няколко пъти от Юзва Бутрим. Арендаторът от Вонсош го разпитваше за познатите си, а Юзва му разказваше какво се бе случило в Кейдани от времето на паметното споразумение на хетмана с шведите — говореше следователно за опозицията на войската, за арестуването на полковниците, за изпращането им в Бирже и за щастливото им спасение. Разбира се, името на Кмичиц се повтаряше в тия разкази, покрито с целия ужас на предателството и жестокостта. Юзва не знаеше, че пан Володиовски, двамата Скшетуски и Заглоба дължаха живота си на Кмичиц, но пък разказваше онова, което се бе случило в Билевиче:

— Хвана нашият полковник тоя предател в Билевиче като лисица в дупка и веднага ни заповядаха да го откараме на смърт; водех го аз самият с голяма радост, че Божията ръка най-сетне се стоварва върху него, и току му светех с фенерчето в очите, за да видя дали няма да прояви разкаяние. Но не! Вървеше смело, без да мисли, че ще се изправи пред Божия съд. Такъв корав характер. А когато го посъветвах поне да се прекръсти, той ми отговори: „Затвори си муцуната, слуга, не е твоя работа!“ Изправихме го тогава под една круша извън селото и вече да изкомандвам, когато пан Заглоба, който вървеше с нас, заповяда да го претърсим дали у него няма някакви книжа. И наистина намери се едно писмо. Тогава пан Заглоба казва: „Светни!“ — и веднага се залови да чете. Едва започна да чете, па като се хвана за главата: „Боже, света Богородице! Карай го обратно в господарския дом!“ Сам той скочи на коня и замина, а ние го карахме, като мислехме, че ще ни заповядат да го напечем на огъня преди смъртта му, та да разберем нещо от него. Но къде ти! Пуснаха предателя свободен. Не е моя работа да зная какво са прочели там, но аз не бих го пуснал.

— Какво ли е имало в тия писма? — попита арендаторът от Вонсош.

— Не зная. Заключавам само, че трябва и други офицери да са се намирали в ръцете на княза воевода, който веднага би заповядал да бъдат разстреляни, ако му разстрелят Кмичиц. Освен това може би нашият полковник се е смилил над сълзите на панна Билевичувна, защото казват, че припаднала и едва могли да я свестят… И все пак… аз не смея да говоря, но лошо стана, че колкото зло стори тоя човек, от това дори тарторът на дяволите би се срамувал. Цяла Литва плаче от него, а колко вдовици, колко сираци, колко беднотия го проклина, един Бог знае! Който го очисти, ще има заслуга и в небесата, и пред хората — все едно, че бясно куче е убил.

Тук разговорът отново премина към пан Володиовски, пановете Скшетуски и хоронгвите, които се намираха в Подлесието.

— С храната сме зле — казваше Бутрим, — защото княжеските имоти са съвсем ограбени, нито за човека, нито за коня не можеш да намериш в тях храна за един зъб, а колкото шляхта има, тя е бедна, по селата живее както у нас, в Жмудж. Затова полковниците решиха войската да се раздели по на сто коня и частите да са по на една-две мили една от друга. Но като дойде зимата, не зная как ще бъде.

Кмичиц, който слушаше търпеливо, докато беше дума за него, сега се раздвижи и ха да отвори уста, за да каже от тъмния си ъгъл:

— Така разделени, хетманът ще ви излови едни по едни като раци в сак.

Но в тоя момент вратата се отвори и там застана Сорока, когото Кмичиц бе пратил да приготви конете за път. Светлината от огнището падаше право върху суровото лице на вахмистъра. Юзва Бутрим го погледна, изгледа го продължително, после се обърна към Женджан и каза:

— Тоя човек на ваша милост ли е, пане?… Аз го познавам отнякъде!

— Не е — отвърна Женджан, — това са шляхтичи, които отиват с коне на панаир.

— И къде отивате? — попита Юзва.

— В Собота — отговори старият Кемлич.

— Къде е то?

— Близо до Пьонтек.

И Юзва, както по-рано Кмичиц, сметна този отговор за неуместна шега и каза, смръщил вежди:

— Отговаряй, когато те питат!

— С какво право питаш?

— И това мога да ти кажа: изпратили са ме на разузнаване, да видя дали няма из околността подозрителни хора. Струва ми се, че има, щом не искат да кажат къде отиват.

Кмичиц се страхуваше да не би от тоя разговор да възникне някаква свада, та каза, без да мръдне от тъмния си ъгъл:

— Не се сърди, почитаеми войнико, защото Пьонтек и Собота са градове като другите, където стават есенни панаири на коне. Ако не вярваш, попитай пан старостата, който трябва да ги знае.

— Разбира се! — каза Женджан. На това Бутрим каза:

— Щом е така, работата е друга. Но защо ви трябва да ходите в ония градове? Можете и в Шчучин да ги продадете, понеже нашите не ни стигат, а тия, които взехме в Пилвишки, не стават за нищо, всички са с ожулени гърбове.

— Всеки отива там, където му е по-добре, а ние знаем пътя си — отговори Кмичиц.

— Не зная къде е по-добре за ваша милост, но за нас не е по-добре да откарваш коне на шведите и да отиваш при тях със сведения.

— Учудва ме — каза арендаторът от Вонсош, — че тия хора ругаят шведите, а пък някак бързат да се промъкнат при тях!

Сега той се обърна към Кмичиц:

— А и ти, ваша милост, нещо не ми приличаш на търговец на коне, защото и на ръката ти видях такъв пръстен, от който не биха се засрамили доста знатни панове…

— Щом толкова ти е харесал, ваша милост, купи го, за него аз съм платил два гологана в Ленг — отговори Кмичиц.

— Два гологана ли?… Тогава сигурно е фалшив, но майсторски направен… Покажи го, ваша милост!

— Вземи го!

— А сам не можеш ли да се мръднеш?… Аз ли трябва да идвам?

— Страшно съм уморен.

— Ей, братко, човек би казал, че искаш да си скриеш лицето!

Като чу това, Юзва не каза нито дума, приближи се до огнището, взе една запалена главня, вдигна я високо над главата си и отиде право при Кмичиц, комуто засвети в очите.

Кмичиц веднага се изправи с целия си ръст и за миг двамата се гледаха очи в очи — внезапно главнята изпадна от ръката на Юзва и по пътя си разсипа хиляди искри.

— Господи, света Богородице! — викна Бутрим. — Това е Кмичиц!…

— Аз съм! — отговори пан Анджей, като видя, че няма начин да се крие повече.

Но Юзва започна да вика на войниците, които бяха останали пред кръчмата:

— Тук! Тук! Дръж го!

След това се обърна към пан Анджей:

— Ти си значи, проклетнико, предателю?! Ти ли си, дяволе в човешко тяло?! Веднъж се измъкна от ръцете ми, а сега, преоблечен, бързаш при шведите? Ти ли си, Юдо, палач на мъже и жени? Пипнах те!

При тия думи хвана пан Анджей за врата, а пан Анджей хвана него; но още преди това двамата млади Кемличи, Козма и Дамян, станаха от пейката, като стигнаха с рошавите си глави чак до потона, и Козма попита:

— Тате, да пердашим ли?

— Пердашете! — отговори старият Кемлич и извади сабята си.

Изведнъж вратата изпращя и войниците на Юзва нахлуха в кръчмата, но веднага след тях, почти по петите им, се втурнаха и слугите на Кемлич.

Юзва бе хванал за врата пан Анджей с лявата си ръка, а в дясната държеше гола рапира и я въртеше като вихрена светкавица. Но пан Анджей, при все че не притежаваше толкова огромна сила, също го беше хванал като с клещи за гърлото. Очите на Юзва изскочиха навън, с дръжката на рапирата си той искаше да строши ръката на Кмичиц, но не успя, защото преди това Кмичиц го тресна по главата с дръжката на сабята си. Пръстите на Юзва, които стискаха врата на противника, се разтовариха веднага, а самият той се олюля от удара и се наклони назад. Кмичиц го блъсна още веднъж, за да има поле за сечене, и с пълен замах го цапардоса по лицето със сабята. Юзва рухна възнак като дъб и удари главата си в пода.

— Бий! — викна Кмичиц, у когото изведнъж се събуди някогашният побойник.

Но нямаше нужда да подканва, защото в кръчмата кипеше като в котел. Двамата синове на Кемлич сечеха със саби, а понякога бодяха с глави като два бика и при всеки удар сваляха човек на земята; току зад тях пристъпваше баща им, час по час приклякваше чак доземи и с присвити очи пропъхваше непрекъснато върха на сабята си под ръцете им.

Но Сорока, свикнал със сбивания в кръчми и на тясно, нанасяше най-големи поражения. Той притискаше толкова отблизо противниците си, че те не можеха да го засегнат с остриетата, и като изстреля преди това пистолетите в навалицата, сега удряше по главите с дръжките им, смазваше носове, избиваше зъби и очи. Слугите на Кемлич и двамата войници на Кмичиц бяха в помощ на господарите си.

Бурята се премести от масата в другия край на помещението. Лауданците се отбраняваха яростно, но от момента, когато Кмичиц след събарянето на Юзва се втурна в кипежа и веднага просна на пода втория Бутрим, победата започна да се наклонява на негова страна.

Слугите на Женджан също се втурнаха в кръчмата със саби и пушки, но при все че Женджан викаше: „Бий!“ — не знаеха какво да правят, не можеха да различат противниците, тъй като лауданците не носеха никакви униформи. Затова в бъркотията слугите на старостата ядяха бой и от едните, и от другите.

Женджан се държеше предпазливо извън боя, като се мъчеше да различи Кмичиц и да го посочи, за да стрелят в него, но при слабата светлина на борината Кмичиц постоянно изчезваше от очите му, ту се явяваше като червен дявол, ту се губеше отново в полумрака.

Съпротивата от лауданска страна отслабваше всеки миг, защото падането на Юзва и страшното име на Кмичиц бяха убили тяхната войнственост. Но те се биеха упорито. В това време кръчмарят се промъкна тихо покрай сбилите се с ведро вода в ръка и я плисна в огъня. В помещението стана съвсем тъмно; хората се събраха в толкова тесен куп, че можеха да се удрят само с пестници. За кратко време виковете престанаха, чуваше се само задъханото дишане и хаотичният тропот на ботуши. Изведнъж през откъртената врата изскочиха най-напред хората на Женджан, след тях лауданците, а подире им хората на Кмичиц.

Започна се гонитба в пруста, в копривите пред пруста и в обора. Разнесоха се няколко изстрела, после крясъци, цвилене на коне. Закипя бой при колите на Женджан, под които се бяха скрили неговите хора, лауданците също потърсиха там убежище и тогава именно слугите ги взеха за нападатели и гръмнаха няколко пъти срещу тях.

— Предайте се! — викаше старият Кемлич, като мушкаше с острието на сабята си между спиците и бодеше слепешката скритите под колата хора.

— Стой! Предаваме се! — отговориха няколко гласа.

И веднага слугите от Вонсош започнаха да изхвърлят изпод колата саби и пушки, после синовете на Кемлич започнаха да издърпват самите тях за косите, докато старецът викна:

— В колите! Вземай, каквото ти попадне! Бързо! Бързо! В колите!

Младите не чакаха да им се потрети заповедта и започнаха да откопчават покривките, изпод които кошовете на Женджан показваха издутите си страни. Вече започнаха да вадят и кошовете, когато внезапно прозвуча гласът на Кмичиц:

— Стой!

И Кмичиц, за да подкрепи заповедта си с ръка, започна да ги удря с плоската страна на кървавата си сабя. Козма и Дамян отскочиха бързо встрани.

— Ваша милост!… Не може ли? — питаше старецът покорно.

— Не бутай! — викна Кмичиц. — Намери ми старостата! Козма и Дамян изтичаха в миг, а след тях и баща им и подир четвърт час се появиха отново и доведоха Женджан. Като видя Кмичиц, той се поклони ниско и каза:

— Извинявай, ваша милост, несправедливо се постъпва тук с мене; аз не съм търсил война с никого, познати отивам да посетя, а това е позволено на всекиго…

Подпрян на сабята си, Кмичиц дишаше тежко и мълчеше, затова Женджан продължи:

— Аз не съм сторил никакво зло нито на шведите, нито на княза хетман, само отивах при пан Володиовски, защото ми е стар познат и в Украйна сме воювали заедно… Защо ми е да си търся бедата?! Не съм бил в Кейдани и не ми влиза в работа какво е ставало там… Аз гледам да си запазя собствената кожа и да не ми пропадне това, което Бог ми е дал… Защото не съм го откраднал, но съм го спечелил с пот на челото… Цялата тая работа не ме интересува! Позволи ми, ваша милост, да си продължа свободно пътя…

Кмичиц дишаше тежко и продължаваше да гледа сякаш разсеяно към Женджан.

— Покорно моля, ваша милост! — започна отново старостата. — Ваша милост видя, че аз не познавах тия хора и не съм им бил приятел. Нападнаха ваша милост, получиха си заслуженото, но защо трябва аз да страдам, защо да ми се губи моето? Какво съм се провинил аз? Ако не може другояче, ще се откупя от войниците на ваша милост, при все че аз, беден човек, нямам големи възможности… Ще им дам по един талер, та да не отиде трудът им на вятъра… Ще дам и по два… а ваша милост също ще получи от мене…

— Покрийте тия коли! — викна Кмичиц внезапно. — А ти вземай ранените и върви по дяволите!

— Благодаря покорно, ваша милост — каза пан арендаторът от Вонсош.

В тоя миг старият Кемлич се приближи, издал напред долна устна с остатъци от зъби, и захленчи:

— Ваша милост… това е наше… Огледало на справедливостта… това е наше…

Но Кмичиц го изгледа така, че старият се сви чак доземи и не посмя да каже нито дума.

Слугите на Женджан се затекоха с всички сили да впрягат конете, а Кмичиц се обърна отново към пан старостата:

— Вземай всички тия ранени и убити, които се намерят, откарай ги на пан Володиовски и му кажи от мене, че не съм му враг, а може би по-добър приятел, отколкото мисли… Исках обаче да го отмина; понеже сега още не е време да се срещнем. Може би по-късно това време ще дойде, но днес нито той ще ми повярва, нито аз бих имал с какво да го убедя… Може би по-късно… Слушай, ваша милост! Кажи му, че тия хора ме нападнаха и аз бях принуден да се отбранявам.

— То и така си беше — каза Женджан.

— Чакай… Кажи още на пан Володиовски да бъдат наедно, че Радживил, щом получи конница от Понтус, веднага ще тръгне срещу тях. Може дори да е вече на път. Двамата с княза конюши и електора заговорничат и е опасно да се стои близо до границата. А преди всичко да бъдат вкупом, че иначе ще загинат. Витебският воевода иска да се промъкне в Подлесието… Нека тръгнат насреща му, та в случай на нужда да му помогнат.

— Всичко ще кажа, като да ми е платено.

— При все че Кмичиц казва това, при все че Кмичиц предупреждава, нека му вярват, нека се посъветват с другите полковници и да помислят дали като са вкупом няма да бъдат по-силни. Повтарям, че хетманът е вече на път, а аз не съм враг на пан Володиовски.

— Ако имах някакъв знак от ваша милост, щеше да бъде още по-добре — каза Женджан.

— За какво ти е знак?

— Защото тогава и пан Володиовски по-лесно би повярвал в искреността на ваша милост и би помислил, че в това трябва да има нещо, щом се изпраща знак.

— Ето ти тогава тоя пръстен — каза Кмичиц, — макар че знаци от мене има доста по главите на тия хора, които ще откараш на пан Володиовски.

При тия думи той свали пръстена от пръста си. А Женджан го прие с готовност и каза:

— Благодаря покорно, милостиви пане.

След един час Женджан заедно с колите си и със слугите, макар и малко поотупани, пътуваше спокойно към Шчучин, като караше трима убити и останалите ранени, между които и Юзва Бутрим с пресечено лице и разбита глава. Пътуваше и гледаше пръстена, чийто камък блестеше чудно на лунната светлина, и размишляваше за тоя странен и страшен човек, който беше сторил толкова зло на конфедератите и толкова добро на шведите и Радживилови, а сега явно искаше да спасява конфедератите от пълна гибел.

„Защото това, което съветваше, то е искрено — казваше си Женджан. — Винаги е по-добре да бъдат вкупом. Но защо предупреждава? Навярно от хубаво чувство към пан Володиовски, задето му е подарил живота в Билевиче. Навярно поради такова чувство! Да, но това чувство може да излезе през носа на княза хетман. Чуден човек, при Радживил служи, а на нашите хора желае доброто… И при шведите отива… Това аз не разбирам…“

А след малко добави:

„Щедър пан… Но е лошо да му се изпречваш на пътя.“

Също така тежко и също без резултат като Женджан си блъскаше главата и старият Кемлич, който искаше да намери отговор на въпроса: на кого служи пан Кмичиц?

„При краля отива, а конфедератите бие, пък те именно са на страната на краля. Какво значи това? И на шведите не вярва, защото се крие от тях… Какво ли ще стане с нас?“

Като не можа да стигне до никакво заключение, обърна се ядосан към синовете си:

— Нехранимайковци! Без бащина благословия ще изпукате! Не можахте ли поне изпобитите да претърсите?

— Страхувахме се! — отговориха Козма и Дамян. Едничък само Сорока беше доволен и яздеше весело току зад своя полковник.

„Злите уроки вече ни отминаха — мислеше той, — щом набихме тия. Интересно кого ще бием сега.“

И това му беше все едно, както и къде отиваше.

До Кмичиц никой не смееше да пристъпи и да го пита нещо, защото младият полковник яздеше мрачен като нощ. И страшно се измъчваше, че бе принуден да бие тези хора, с които искаше да застане час по-скоро в една редица. Но дори ако се беше предал и позволил да го откарат при пан Володиовски, какво би помислил пан Володиовски, като узнаеше, че е бил уловен, когато се промъква преоблечен към шведите и с пропуски до шведските командири?

„Старите грехове ме гонят и преследват… — казваше си Кмичиц. — Ще избягам колкото е възможно по-далече, а ти, Боже, води ме…“

И започна да се моли горещо и да отпъжда съвестта си, която му повтаряше:

„Отново трупове, и то не шведски, подире ти…“

„Боже, бъде милостив!… — отговаряше Кмичиц. — Отивам при моя господар, там ще започна службата си…“

Трийсет и първа глава

Женджан нямаше намерение да остава през нощта в „Покшик“, защото от Вонсош до Шчучин не беше далеко — затова искаше само да отпочинат конете, особено ония, които теглеха товарните коли. И когато Кмичиц му позволи да продължи пътя си, Женджан не губи време и след един час вече влизаше в Шчучин късно през нощта; след като съобщи на стражата кой е, той се разположи на пазарния площад, понеже къщите бяха изпозаети от войниците, които и без това не можаха да се поместят всички в тях. Шчучин минаваше за град, но в действителност не беше град, тъй като още нямаше нито укрепителни насипи, нито общински дом, нито овощни градини, нито пиарски колегиум^[155], какъвто бе открит едва през времето на крал Ян ІІІ, а къщите бяха малко и повечето дървени, по-малко зидани. Наричаха го град само защото къщите бяха построени в квадрат и образуваха пазарище, кално едва ли не колкото езерото, край което бе разположено това селище.

Като преспа под топлия вълчи кожух, Женджан дочака утринта и веднага тръгна за пан Володиовски, който не го бе виждал цял век, та го прие радостно и веднага го поведе към квартирата на пановете Скшетуски и пан Заглоба. Женджан чак се разплака, като видя някогашния си господар, на когото бе служил вярно толкова години, с когото беше преживял толкова приключения и най-после бе забогатял. И без да се срамува, че някога е бил слуга, започна да целува ръцете на пан Ян и да повтаря разчувстван:

— Господарю мой… господарю мой… В какви времена се срещаме отново!…

Тогава всички едновременно започнаха да се оплакват от времената, а пан Заглоба каза:

— Но на тебе, Женджан, винаги ти върви и както виждам, вече си господар. Навярно помниш как ти предричах, че ако не те обесят, ще станеш човек!… Какво правиш сега?

— Защо да ме бесят, господарю, когато аз не съм сторил нищо против Бога или против закона. Служих вярно и ако съм изменил на някого, то е само на неприятелите, което смятам за заслуга. А че тук-там съм очистил с хитрост някой нехранимайко, както беше с бунтовниците или с оная магьосница — помниш ли, ваша милост? — това също не е грях, а дори да е грях, той е на ваша милост, а не мой, понеже аз от ваша милост съм научил хитростите.

— О, дума да не става!… Я го гледайте! — каза пан Заглоба. — Ако искаш аз след смъртта да пъшкам за твоите грехове, тогава сега трябва да ми дадеш плодовете от тях. Ти сам се ползваш от всички ония богатства, които събра при казаците, и затова тебе ще те стопят в пъкъла на пръжки!

— Бог е милостив, ваша милост, ако и да не е вярно, че аз се ползвам сам, защото най-напред успях да спечеля делото срещу лошите ни съседи и осигурих родителите си. Сега те седят спокойно в Женджани, нямат вече никакви разправии, Яворски стигнаха до просяшка тояга, а аз продължавам да поприпечелвам, колкото мога.

— Не живееш ли вече в Женджани? — попита пан Ян Скшетуски.

— В Женджани си живеят родителите ми, както по-рано, а аз живея във Вонсош и не мога да се оплача, Бог ми помага. Но като чух, че ваша милост панове сте в Шчучин, не можех вече да стоя спокойно и си помислих: изглежда, че е време да тръгна отново! Щом ще има война, нека има!

— Я си признай — каза Заглоба, — че страхът от шведите те е прогонил от Вонсош…

— Във видската земя още няма шведи, появяват се само някои малки разезди, и то предпазливо, защото селяните са страшно наежени срещу тях.

— Тогава ти ми носиш добра новина — каза Володиовски, — понеже вчера нарочно изпратих разезд да разпита за шведите, че не знаех дали можем да останем безопасно в Шчучин. Навярно тоя разезд те доведе?

— Тоя разезд ли? Мене? Аз доведох него или по-скоро го докарах, ами че то между тях няма нито един човек, който би могъл със собствени сили да се задържи на коня?

— Как така?… Какво приказваш?… Какво се е случило? — питаше Володиовски.

— Те са страшно пребити — обясни Женджан.

— Кой ги преби?

— Пан Кмичиц.

Пановете Скшетуски и Заглоба чак скочиха от пейките и почнаха да питат един през друг:

— Пан Кмичиц? А какво прави той тук?… Дали сам князът хетман не е вече по тия места? Хайде! Разправяй бързо какво се е случило?

Но в това време пан Володиовски беше изскочил от стаята, изглежда, за да провери сам размерите на нещастието и да види хората, та Женджан каза:

— Защо да разказвам, по-добре да почакам, докато се върне пан Володиовски, че то засяга най-много него, а жалко да си хабя устата да повтарям два пъти едно и също нещо.

— Ти видя ли Кмичиц със собствените си очи? — попита пан Заглоба.

— Както виждам, ваша милост.

— И приказва с него?

— Как да не съм приказвал, когато се срещнахме не много далече оттук, в „Покшик“; аз бях спрял да си починат конете, а той да нощува. Цял час приказвахме, защото нямаше какво друго да правим. Аз се оплаквах от шведите, той също…

— От шведите? И той се оплакваше? — питаше Скшетуски.

— Като от дяволи, макар че отиваше при тях.

— Много ли войска имаше с него?

— Никаква войска нямаше, само няколко слуги, наистина въоръжени и с такива мутри, та навярно и ония, които по заповед на Ирод са заклали светите младенци, не са били по-страшни и по-грозни. Представи ми се като дребен шляхтич и казваше, че отива с коне на панаир. Но макар да имаха петнайсетина коня, не ми изглеждаше, че казва истината, тъй като и фигурата му друга, и държането не като у конепродавци, и рядък пръстен видях на ръката му… ето тоя.

И Женджан показа пред очите на слушателите скъпия блестящ камък, а пан Заглоба се удари по дрехата и възкликна:

— Вече го изпросил от него! Само по това бих те познал накрай света, Женджан!

— Извинявай, ваша милост, не съм го изпросил, защото съм шляхтич и се чувствам равен с всеки друг, а не циганин, ако и да съм на чужд имот, докато не даде Бог да се настаня на своя земя. А тоя пръстен пан Кмичиц ми го даде в знак, че това, което ми каза, е истина, и аз веднага ще повторя точно думите му пред ваша милост панове, понеже ми се струва, че става въпрос за нашата кожа.

— Как така? — попита Заглоба.

В тоя момент влезе пан Володиовски, цял възбуден и побледнял от гняв, удари шапка о масата и викна:

— Това минава всяка граница? Трима убити, Юзва Бутрим съсечен, едва диша.

— Юзва Бутрим?… Ами че това е човек с меча сила! — каза Заглоба слисан.

— Него сам пан Кмичиц свали пред очите ми — намеси се Женджан.

— До гуша ми дойде от тоя пан Кмичиц! — каза Володиовски възбуден. — Където само се покаже тоя човек, трупове оставя зад себе си като чума. Край! По-рано станахме квит, живот за живот… Но сега нова сметка… Хора ми изби, добри войници нападна… Това ще му се запише до първото ни виждане…

— Истината е, че не той ги нападна, а те него, защото той се беше сгушил в най-тъмния ъгъл, за да не го познаят — каза Женджан.

— А ти, вместо да помагаш на моите, сега свидетелстваш в негова полза! — каза сърдито пан Володиовски.

— Аз казвам, което си е право… А колкото до помагането, моите искаха да помагат, но нямаше как, в блъсканицата не знаеха кого да бият, кого да пазят и поради това сами ядоха попарата. Ако аз се отървах здрав и читав и с кошовете си, това е само поради снизходителността на пан Кмичиц; послушайте, ваша милост панове, кое как стана.

Тук Женджан започна да описва подробно битката в „Покшик“, без да изпусне нищо, а когато най-после каза и това, което Кмичиц му бе заповядал да съобщи, всички се смаяха страшно.

— Той самият ли каза това? — питаше Заглоба.

— Той — отговори Женджан. — „Аз, казва, не съм враг нито на пан Володиовски, нито на конфедератите, при все че те мислят друго. По-късно това ще се види, а засега нека се държат вкупом, че вилненският воевода ще ги излови като раци в сак.“

— А каза ли, че воеводата е вече на поход? — попита Ян Скшетуски.

— Каза само, че чака шведски подкрепления и веднага ще тръгне за Подлесието.

— Какво мислите по всичко това? — попита Володиовски, като гледаше другарите си.

— Удивително нещо! — отговори Заглоба. — Или тоя човек изменя на Радживил, или ни готви някаква клопка. Но каква? Съветва да се държим вкупом, каква вреда може да възникне за нас от това?

— Че ще загинем от глад — отвърна Володиовски. — Аз току-що получих съобщение, че и Жеромски, и Котовски, и Липницки ще разделят хоронгвите си по на няколко десетки конници и ще ги разпръснат по цялото воеводство, защото, заедно ли са, не могат да се изхранят.

— Ами ако Радживил наистина дойде — попита Станислав Скшетуски, — тогава кой ще му се опре?

Никой не можеше да отговори на тоя въпрос, понеже наистина беше ясно като бял ден, че ако великият литовски хетман дойде и намери конфедератските сили разпръснати, тогава ще ги ликвидира извънредно лесно.

— Удивително нещо! — повтори Заглоба. А след кратко мълчание продължи:

— Все пак Кмичиц вече показа, че искрено желае доброто ни. Бих помислил, че може би е зарязал Радживил… Но в такъв случай не би се промъквал преоблечен — и то къде? — при шведите.

Тук той се обърна към Женджан:

— Все пак той ти каза, че отива за Варшава?

— Да! — отвърна Женджан.

— Е, там вече властта е шведска.

— О, ако е пътувал цяла нощ, трябва вече да е срещнал шведите — отговори Женджан.

— Видели ли сте някога такъв човек? — питаше Заглоба и гледаше другарите си.

— Че у него злото е смесено с добро, както плявата със зърното, това е вярно — каза Ян Скшетуски, — но направо отричам, че има някакво коварство в съвета, който ни дава. Не зная закъде пътува, защо се движи преоблечен и напразно си бих блъскал главата върху това, то е някаква тайна… Но той съветва добре, искрено предупреждава, за това съм готов да се закълна, както и че единственото спасение за нас е да послушаме тоя съвет. Кой знае дали пак не му дължим свободата и живота си.

— За Бога! — възкликна пан Володиовски. — Как може Радживил да дойде тук, когато на пътя му стоят силите на Золтаренко и пехотата на Ховански? Ние сме нещо друго! Една хоронгва ще се промъкне, и все пак в Пилвишки трябваше да си отваряме път със сабите. Друго е Кмичиц, който се е промъквал с няколко души, но как ще премине князът хетман с цялата си войска? Освен ако преди това разбие тях…

Пан Володиовски още не беше свършил, когато вратата се отвори и влезе войник-прислужник.

— Пратеник с писмо до пана полковник — каза той.

— Дай го тук! — отвърна Володиовски.

Редникът излезе и след малко се върна с писмото. Пан Михал счупи бързо печата и започна да чете:

„Днес добавям това, което вчера не успях да кажа на арендатора от Вонсош. Хетманът и сам има достатъчно войска, за да тръгне срещу вас, но нарочно чака шведски подкрепления, та да предприеме похода от името на шведския крал. Защото, ако тогава го закачат септентрионите^[156], ще трябва да ударят и шведите, а това би означавало война с шведския крал. Това те не биха посмели да направят без заповед, тъй като се страхуват от шведа и не ще поемат отговорността за започването на войната. Те вече разбраха, че Радживил нарочно иска навсякъде да им изпречва шведите; нека дори само един да застрелят или съсекат и веднага ще има война. Сега, когато Литва е предадена на шведите, самите септентриони не знаят какво да правят; стоят следователно на едно място и само чакат да видят какво ще стане, без да воюват повече. Поради тия причини те нито ще спрат Радживил, нито ще му създадат някаква неприятност, а той ще тръгне право срещу вас и ще ви унищожава последователно, ако не се съберете накуп. За Бога, направете това и бързо поканете при вас витебския воевода, защото сега и на него е по-лесно да премине до вас през септентрионите, докато те не знаят какво да правят. Исках да ви предупредя под чуждо име, та да повярвате по-лесно, но вече се разкри от кого е съобщението и затова се подписвам. Гибел ви чака, ако не ми повярвате, защото и аз не съм оня, който бях, а може би ще даде Бог да чуете съвсем друго за мене.

Кмичиц“

— Искаше да знаеш как Радживил ще дойде при нас, ето ти отговора — каза Ян Скшетуски.

— Това е вярно… Добри основания дава! — отговори Володиовски.

— Какви ти добри? Свещени основания! — възкликна Заглоба. — Тук не може да има съмнение. Аз пръв разбрах тоя човек и при все че няма проклятие, което да не е отправяно към неговата глава, аз ви казвам, че ще има още да го благославяме. За мене е достатъчно да погледна човека, за да разбера колко струва. А помните ли как ми допадна на сърцето в Кейдани? Той също ни обича като рицарски хора, а когато за пръв път чу името ми, за малко не ме удуши от възхищение и заради мене спаси всички ви.

— Ваша милост никак не се е променил — забеляза Женджан. — Защо пан Кмичиц ще се възхищава от ваша милост повече, отколкото от моя господар или от пан Володиовски?

— Ех, че си глупак! — отговори Заглоба. — Тебе той те е познал веднага и ако те нарича арендатора от Вонсош, а не будалата от Вонсош, това е само от тактичност.

— Тогава може би и от ваша милост се е възхищавал от тактичност? — отвърна Женджан.

— Я го виж какъв се заяжда! Ожени се, пане арендаторе, и ще се заяждаш още повече… Аз съм насреща!

— Всичко това е добре — каза Володиовски, — но ако той толкова искрено ни желае доброто, защо не е дошъл сам при нас, ами се промъква като вълк край нас и напада хората ни?

— Това не е твоя работа, пане Михале — отговори Заглоба. — Каквото решим тук, като се посъветваме, ти го прави и няма да сбъркаш. Ако умът ти струваше колкото твоята сабя, щеше да бъдеш вече велик хетман на мястото на пан Ревера Потоцки. А защо трябваше Кмичиц да идва тук?… Затова ли, за да не вярваш и на него така, както не вярваш на писмото му, а от това веднага би могло да се стигне до страшна свада, защото и той е сприхав младеж. Но да речем, че ти би му повярвал, тогава какво щяха да кажат другите полковници като Котовски, Жеромски или Липницки?… Какво биха казали твоите лауданци? Дали не щяха да го съсекат, щом само обърнеш главата си?

— Старият има право — каза Ян Скшетуски, — той не можеше да дойде тук.

— Тогава защо отива при шведите? — повтори упоритият пан Михал.

— Дявол го знае дали при шведите, дявол знае какво може да е хрумнало на тая луда глава! Това не е наша работа. Ние нека се възползваме от предупреждението, ако искаме да си спасим главите.

— Тук няма какво да умуваме — каза Станислав Скшетуски.

— Трябва час по-скоро да уведомим Котоски, Жеромски, Липницки и другия Кмичиц — заяви Ян Скшетуски. — Прати им веднага съобщение, Михале, но не им пиши кой предупреждава, че едва ли ще повярват.

— Само ние ще знаем чия е заслугата и като му дойде времето, не ще забравим да я разгласим! — възкликна Заглоба. — Хайде бързо, Михале!

— Ние ще тръгнем за Бялисток и там ще определим сборен пункт за всички. Дано даде Бог и витебският воевода да дойде час по-скоро! — каза Ян.

— От Бялисток ще трябва да се изпрати при него делегация от страна на войската. Да ще Господ да се изправим пред очите на пана литовски хетман с равни, ако не и с по-големи сили — казваше Заглоба. — Ние не можем да се мерим с него, но витебският воевода — това е нещо друго. Какъв благороден човек е той! Колко добродетелен! Като него няма втори в Жечпосполита!

— Ти познаваш ли пан Сапеха, ваша милост? — попита Станислав Скшетуски.

— Дали го познавам? Познавах го като момченце, не беше по-голям от сабята ми. Но още тогава беше като ангел.

— Казват, че сега не само имотите си, не само среброто и скъпоценностите си, но дори обковките на юздите превърнал в пари, за да събере колкото е възможно повече войска срещу неприятелите на отечеството — каза пан Володиовски.

— Да благодарим на Бога, че има поне един такъв — отговори Станислав, — защото помните ли как вярвахме на Радживил?

— Богохулстваш, ваша милост! — викна Заглоба. — Витебският воевода! О-хо-хо! Да живее витебският воевода!… А ти, Михале, разпращай съобщения! Час по-скоро съобщения. Дребните рибки нека си останат в тая шчучинска кал, а ние ще отидем в Бялисток, където може би ще намерим и други риби… А евреите там пекат чудесни бели хлябове за съботата. Е, най-сетне ще започне войната. Затъгувах вече… А като видим сметката на Радживил, ще се заемем и с шведите. Показахме им вече за какво ни бива!… На поход, Михале, че periculum in mora^[157].

— А аз ще отида да вдигна на крак хоронгвата! — каза пан Ян.

И след един час петнайсетина пратеници летяха на кон към Подлесието, а малко по-късно подир тях тръгна цялата лауданска хоронгва. Старшите офицери яздеха отпред, като се съвещаваха и разискваха, а войниците водеше наместникът, пан Рох Ковалски. Отиваха през Осовец и Гоньондз за Бялисток, където смятаха да се срещнат с другите конфедератски хоронгви.

Трийсет и втора глава

Писмата на пан Володиовски, които съобщаваха за похода на княз Радживил, бяха взети предвид от всички полковници, разпръснати по цялото Подляско воеводство. Някои вече бяха разделили хоронгвите си на по-малки части, за да презимуват по-лесно, други позволиха на шляхтичите конници да се пръснат по частни къщи, така че под знамената бяха останали едва по двайсетина шляхтичи и по няколко десетки редници. Полковниците бяха разрешили това отчасти поради страх от глада, а отчасти поради трудността да се поддържа необходимата дисциплина в хоронгвите, които веднъж бяха проявили непокорство към съответната власт и сега бяха склонни да възразяват на командирите си по най-дребни поводи. Ако се намереше предводител със съответен авторитет, който да ги поведе веднага на бой срещу когото и да било от двамата неприятели или дори срещу Радживил, дисциплината сигурно би останала ненарушена; но тя отслабна поради безделието в Подлесието, където времето течеше само в обстрелване на радживиловските замъчета, в ограбване имотите на княза воевода и в преговори с княз Богуслав. При тия условия войникът се научи да своеволничи и потиска мирните жители на воеводството. Някои войници, особено редници и слуги, избягаха от хоронгвите, образуваха размирни чети и се занимаваха с разбойничество по пътищата. Така тая войска, която не се свърза с никакъв неприятел и беше единствената надежда на краля и патриотите, се похабяваше с всеки изтекъл ден. Разделянето на хоронгвите на малки части допълни разложението. Вярно, че вкупом мъчно щяха да се изхранят, но все пак може би нарочно се преувеличаваше страхът от глад, понеже беше още есен, а реколтата бе добра, и най-вече защото никакъв неприятел не бе разнебитил преди това воеводството с огън и меч. Поразнебитиха го донякъде грабежите на конфедератските войници, както самите войници бе разнебитило бездействието.

Защото работите се развиха някак така странно, та неприятелят остави на мира тия хоронгви. Шведите заливаха страната откъм запад и се спускаха на юг, но не бяха дошли още до тоя ъгъл, какъвто образуваше Подлесието между Мазовецкото воеводство и Литва — от друга страна, войските на Ховански, Трубецки и Серебряни стояха бездейно в заеманите от тях области и се колебаеха или по-скоро сами не знаеха какво да правят. В Украйна Бутурлин и Хмелницки постарому разпращаха военни части за партизански акции и точно по това време бяха разбили при Грудек шепата войска, предвождана от великия коронен хетман пан Потоцки. Но Литва беше под шведски протекторат. Да продължава някой да я опустошава и заема, означаваше все едно, както правилно бе забелязал в писмото си Кмичиц, да обявява война на страшните шведи, които будеха всеобща тревога по целия свят. „Затова имаше момент на пауза от страна на септентрионите“ — и някои опитни хора дори предричаха, че скоро те ще се превърнат в съюзници на Ян Казимеж и Жечпосполита против шведския крал, чието могъщество не би имало равно в Европа, ако успее да стане владетел на цяла Полша.

Затова Ховански не закачаше нито Подлесието, нито конфедерираните хоронгви, а те от своя страна, лишени от предводител, разпръснати, не закачаха и не бяха в състояние да закачат когото и да било или да предприемат нещо по-значително от ограбването на радживиловските имоти. Обаче се похабяваха. Но писмата на пан Володиовски, че има опасност от поход на Радживил, събудиха полковниците от тяхната заспалост и бездействие. Те започнаха да стягат хоронгвите, да разпращат съобщения, с които призоваваха под знамената разпръснатите войници и заплашваха с наказание ония, които не биха се явили. Пръв Жеромски, най-значителният между полковниците и чиято хоронгва беше в най-добро състояние, тръгна към Бялисток; една седмица по-късно пристигна Якуб Кмичиц, наистина само със сто и двайсет души — след което започнаха да прииждат войниците на Котовски и Липницки ту един по един, ту на групички; идваха също така и дребни шляхтичи от околните шляхтишки селища като Женчинки, Швидерски, Яворски, Женджани, Мазовецки; идваха доброволци дори от Люблинското воеводство като Карвовски и Турови; от време на време пристигаше и някой по-заможен шляхтич с групичка добре въоръжени свои слуги. Изпратени бяха делегати от хоронгвите за реквизиции, които да събират пари и храна срещу разписки — с една дума, навсякъде закипяха военни приготовления и когато пан Володиовски пристигна с лауданската си хоронгва, вече няколко хиляди души бяха готови под оръжие, липсваше им само предводител.

Всичко това беше и доста безредно, и доста недисциплинирано, но нито толкова безредно, нито толкова недисциплинирано, колкото оная велкополска шляхта, която преди няколко месеца трябваше да попречи на шведите при Уйшче да преминат реката; защото тия подлесяни, люблинци и литовци бяха хора с военен опит и дори между доброволците нямаше нито един, освен съвсем младите, който да не бе помирисал барут и „да не е смъркал енфие от табакерата на Марс“. Всеки през живота си беше воювал ту срещу казаците, ту срещу турците или татарите; имаше и такива, които помнеха още шведската война. Но с военния си опит и красноречие над всички доминираше пан Заглоба, който беше доволен, че се бе намерил в това войнишко сборище, където не се съвещаваха при сухи гърла.

Той затъмняваше с авторитета си най-видните полковници. Лауданците разправяха, че ако не е бил той, Володиовски, двамата Скшетуски, Мирски и Оскерко са щели да загинат от ръцете на Радживил, тъй като вече ги карали на смърт в Бирже. Той самият не криеше заслугите си и ги разправяше нашироко, та всички да знаят кой стои пред тях.

— Не обичам да се хваля — казваше той, — нито да приказвам, което не е било, за мене истината е най-важното нещо; сестриникът ми може да потвърди това.

И той се обръщаше към пан Рох Ковалски, който тогава излизаше иззад плещите на пан Заглоба и казваше с висок, внушителен глас:

— Вуйчо… не… лъже!…

И като сумтеше, плъзгаше поглед по околните, сякаш търсеше оня дързък, който би посмял да му възрази.

Но никой никога не възразяваше и пан Заглоба почваше да разказва за някогашните си подвизи: как още по времето на пан Конецполски станал причина за две победи над Густав Адолф, как после изиграл Хмелницки, как се проявявал при Збараж, как княз Йереми се съобразявал винаги със съветите му и как му поверявал командването на ударни части…

— А след всяка ударна акция — разправяше той, — когато избиехме по пет-десет хиляди от тия нехранимайковци, Хмелницки чак блъскаше глава о стената от отчаяние и повтаряше: „Никой друг не е направил това, само тоя дявол Заглоба!“ А когато вече се стигна до зборовските договори, лично ханът ме разглеждаше като някакво чудо и ме молеше за портрет, та да го прати подарък на султана.

— Днес такива ни трябват повече от когато и да било! — повтаряха слушателите.

А понеже и без това мнозина бяха слушали за необикновените подвизи на пан Заглоба, защото за тях се разказваше из цялата Жечпосполита, понеже и неотдавнашните случки в Кейдани, като освобождаването на полковниците и клеванската битка с шведите, потвърждаваха старото име на храбреца, славата му растеше все повече и пан Заглоба се движеше всред нея като осиян от слънцето пред очите на всички, по-лъчезарен и по-светъл от другите.

— Да имаше хиляда такива в Жечпосполита, нямаше да се дойде до това, което ни сполетя! — повтаряха в стана.

— Да благодарим на Бога, че поне един имаме между нас!

— Той пръв викна на Радживил предател.

— И благородни хора изтръгна от ръцете му, и по пътя така разбил шведите при Клевани, че нито един не се измъкнал.

— Той нанесе първата победа!

— Ще даде Бог да не е последната!

Полковниците като Жеромски, Котовски, Якуб Кмичиц и Липницки също гледаха Заглоба с голямо уважение. Те си го изтръгваха от ръцете един на друг, търсеха съветите му за всичко и се възхищаваха на неговата разсъдливост, почти равна на храбростта му.

А тъкмо сега се съвещаваха по важен въпрос. Наистина пратиха делегати до витебския воевода с молба да дойде и поеме командването, но понеже никой не знаеше къде точно се намира воеводата в тоя момент, делегатите заминаха и сякаш потънаха в земята. Носеха се слухове, че ги били хванали разезди на Золтаренко, които нахлували до Волковиск и вършели грабежи на своя глава.

Тогава полковниците при Бялисток решиха да изберат временен командир, който да командва всички до идването на пан Сапеха. Не е нужно да се каже, че с изключение на пан Володиовски всеки полковник мислеше за себе си.

Започнаха агитации и преговори. Войската заяви, че иска да участва в избора, и то не чрез делегати, а на общо събрание за тая цел, което се състоя веднага.

След съвещание с другарите си Володиовски препоръчваше енергично пан Жеромски, който беше честен и сериозен човек, а освен това правеше силно впечатление на войската със своята напетост и сенаторска брада до пояс. При това беше опитен и похватен воин. Той самият от благодарност препоръчваше пан Володиовски, но Котовски, Липницки и Якуб Кмичиц се противопоставяха на това, като твърдяха, че не бива да бъде избиран най-младият по години, защото командирът трябва да бъде с най-голям авторитет и всред населението.

— Тогава кой е най-възрастният тук? — попитаха многобройни гласове.

— Вуйчо е най-възрастният! — викна внезапно пан Рох Ковалски с такъв гръмък глас, че всички обърнаха глава към него.

— Жалко само, че няма хоронгва — каза Яхович, помощник на Жеромски.

Но други започнаха да викат:

— Та какво от това?! Нима сме длъжни непременно да изберем полковник?… Нима това не е наше право? Нима не е in liberis suffragiis? Щом всеки шляхтич може да бъде избран за крал, какво остава тогава за командир…

Изведнъж пан Липницки, който не обичаше Жеромски и по никакъв начин не искаше да допусне неговия избор, взе думата:

— Разбира се, ваша милост панове, че имате право да гласувате, както желаете! А ако не изберете полковник, ще бъде още по-добре, защото никой не ще се чувства онеправдан и не ще завижда.

Тогава се вдигна страхотна врява. Многобройни гласове викаха: „Да гласуваме! Да гласуваме!“ — а други: „Кой е тук по-славен от пан Заглоба? Кой е по-голям рицар? Кой е с по-голям военен опит? Искаме пан Заглоба… Да живее пан Заглоба! Да живее командирът!“

— Да живее! Да живее! — крещяха все повече гърла.

— Които са против, да ги набучим на сабите!… — викаха по-буйните.

— Няма против! Unanimitate!^[158] — отговаряха масите.

— Да живее! Той е победил Густав Адолф! Той е натрил носа на Хмелницки!

— И самите полковници спаси!

— И шведите при Клевани би!

— Vivat, vivat! Заглоба dux^[159]! Vivat, vivat!

И тълпите започнаха да хвърлят шапки, да тичат из стана и да търсят пан Заглоба.

А той в първия миг се слиса и смути, защото не държеше на това достойнство, искаше го за Скшетуски и не очакваше такъв обрат на работите.

Затова, когато неколкохилядната тълпа почна да вика името му, занемя и се изчерви като цвекло.

Веднага го наобиколиха шляхтичите, но в увлечението всичко си обясняваха в добър смисъл и като видяха смущението му, започнаха да викат:

— Гледайте! Изчерви се като девойка! Скромността е равна на мъжеството му! Да живее и нека ни води към победи!

В това време дойдоха и полковниците, щат не щат, да го поздравят с поста, а някои може би бяха и доволни, че съперниците им бяха загубили. Само пан Володиовски мърдаше нещо мустачките си, слисан не по-малко от пан Заглоба, а Женджан гледаше с отворени очи и уста, без да може да повярва, но вече и с уважение към пан Заглоба, който постепенно се съвземаше, а след малко се хвана за кръста, вирна глава нагоре и почна да приема благопожеланията със съответна на достойнството си сериозност.

Пръв го поздрави Жеромски от името на полковниците, а после много красноречиво говори от името на войската пан Жимирски, конник от хоронгвата на Котовски, който цитираше максими на разни мъдреци.

Заглоба слушаше и кимаше с глава; най-после, когато ораторът свърши, командирът отговори със следните думи:

— Ваша милост панове! Дори да поиска някой да удави истинската заслуга в неизбродимия океан или да я затрупа с издигнатите до небесата Карпати, тя пак ще изплува на повърхността, сякаш има качествата на олиото, изпод земята ще се измъкне, за да каже в очите на хората: „Аз съм тая, която не бягам от светлината, не се страхувам от съд, награда чакам.“ Но както скъпоценният камък трябва да бъде сложен в златна обковка, така и добродетелта трябва да бъде с модестия^[160] украсена, затова ви питам, ваша милост, панове, застанал тук, пред вас: нима не криех своите заслуги? Нима съм се хвалил пред вас? Нима съм се стремял към това достойнство, с което ме увенчахте? Вие сами съзряхте моите заслуги, защото аз и сега още съм готов да ги отрека и да ви кажа: тук има по-добри от мене, като пан Жеромски, пан Котовски, пан Липницки, пан Кмичиц, пан Оскерко, пан Скшетуски, пан Володиовски, такива големи рицари, с които самата древност би могла да се гордее… Защо мене, а не някого от тях избрахте за вожд? Още има време… Снемете това достойнство от плещите ми и по-добър от мене украсете с тоя плащ!

— Дума да не става! Дума да не става! — зареваха стотици и хиляди гласове.

— Дума да не става! — повториха полковниците, зарадвани, че ги похвалиха публично, и в желанието си едновременно да покажат пред войската своята скромност.

— И аз виждам, че другояче е невъзможно — отговори пан Заглоба, — затова нека бъде според волята на ваша милост панове. От сърце благодаря, братя панове, и се надявам, че ще даде Бог да не се измамите в това доверие, с което ме облякохте. Обещавам, че както вие с мене, така и аз до смъртта си ще бъда с вас и независимо дали победа или гибел ще ни донесат неразгадаемите fata^[161], дори самата смърт не ще ни раздели, защото и след смъртта ще ни свързва слава!

Страхотна възбуда зацари в събранието. Едни се хващаха за сабите, други започнаха да ронят сълзи; капки пот избиха по плешивата глава на пан Заглоба, но ентусиазмът в него растеше.

— При нашия законен крал, при нашия елект^[162], и при милото ни отечество, при тях ще стоим! — викна той. — За тях ще живеем! За тях ще умираме! Ваша милост панове! Откак отечеството ни съществува, никога такива беди не са го сполетявали. Предатели отвориха вратите и няма вече педя земя освен това воеводство, където да не върлува неприятел. Във вас е надеждата на отечеството, а в мене вашата, към вас и към мене е обърнала очите си цялата Жечпосполита! Да й покажем, че ненапразно протяга ръце. Както вие искате от мене мъжество и вяра, така аз искам от вас дисциплина и послушание, а ако бъдем сговорни, ако с примера си отворим очите на ония, които неприятелят е подлъгал — тогава половината Жечпосполита ще се събере при нас! Който носи Бога и вярата в сърцето, той ще се присъедини към нас, небесните сили ще ни подкрепят, а кой тогава може да ни се опре?

— Така ще бъде! За Бога, така ще бъде! Соломон говори!… Да бием! Да бием! — викаха гръмки гласове.

А пан Заглоба протегна ръце към север и започна да вика:

— Ела сега, Радживиле! Ела, пане хетмане! Пане еретико! Тарторски воеводо! Чакаме те не разпръснати, но в едно, не в дискордия^[163], а сговорни, не с хартии, пактове, но с мечове в ръка! Чака те тук благородна войска и аз, вождът. Хайде! Излизай! Дай бой на Заглоба! Повикай дяволите на помощ и да се опитаме!… Излизай!

Тук той отново се обърна към войската и продължи да крещи така, че се чуваше в целия стан:

— За Бога, ваша милост панове! Пророчествата ме подкрепят! Само сговор и ще бием тия нехранимайковци, широкогащници, чорапковци, рибояди и други въшкари, брадестили, кожуховци, които лете с шейни пътуват!… Така ще ги нажулим, та ще бягат презглава. Хей, всичко живо, бий тия кучи братя! Който в Бога вярва, на когото са мили добродетелта и отечеството, бий!

Няколко хиляди саби заблестяха едновременно. Тълпите обградиха пан Заглоба, като се притискаха, газеха, блъскаха и крещяха:

— Води ни! Води!

— Утре ще ви поведа! Гответе се! — викна Заглоба във въодушевлението си.

Изборът стана сутринта, а след пладне се състоя преглед на войската. Хоронгвите се строиха на хорошчанските ливади, една до друга, при голям ред, с полковниците и знаменосците начело, а пред полковете мина на кон командирът под бунчук, с позлатен жезъл в ръка и перо от чапла на шапката си. Човек би казал: роден хетман! И така правеше преглед поред на хоронгвите, както пастир преглежда стадото си, а сърцата на войниците чак растяха при вида на тая великолепна фигура. Всеки полковник последователно излизаше с коня си към него, а той с всекиго разменяше по някоя дума, нещо похвалеше, нещо укореше и дори ония полковници, които отначало бяха недоволни от избора, трябваше да признаят в себе си, че новият предводител е войник, запознат много добре с военните въпроси, и командването не е ново нещо за него.

Едничък само пан Володиовски мърдаше някак странно мустачките си, когато новият командир го потупа на прегледа пред другите полковници и каза:

— Пане Михале, доволен съм от тебе, защото хоронгвата ти е стегната като никоя друга. Продължавай така и можеш да бъдеш сигурен, че няма да те забравя!

— За Бога! — шепнеше пан Володиовски на Скшетуски, когато се връщаха от прегледа. — Какво ли друго би могъл да ми каже истински хетман?

Още същия ден пан Заглоба разпрати разезди и натам, където трябваше, и натам, където не беше необходимо. Когато се върнаха на другия ден сутринта, той изслуша внимателно всички донесения, после се запъти за квартирата на пан Володиовски, който живееше заедно със Скшетуски.

— Пред войската трябва да се държа с авторитет — каза той любезно, — но когато сме сами, можем да си караме постарому… Тук съм приятел, а не началник! Ако и да си имам свой ум, не ще подценя вашия съвет, понеже зная, че сте хора с опит, какъвто имат малко военни в цялата Жечпосполита.

Те го посрещнаха постарому и скоро между тях зацари пълна интимност, само Женджан не смееше да се отнася с него както по-рано и седеше на самия ръб на пейката.

— Какво мислиш да правиш, отче? — попита Ян Скшетуски.

— Преди всичко да запазя реда и дисциплината и да впрегна войниците в работа, та да не се похабят от безделие. Видях аз добре, пане Михале, че ти мърмореше като бозайниче, когато изпращах тия разезди на всички страни, но аз трябваше да направя това, за да приуча хората към служба, защото много са се отпуснали. Това първо, и второ: какво ни липсва на нас? Не хора, защото надойдоха и ще надойдат достатъчно. Тая шляхта, от Мазовецкото воеводство, която избяга в Прусия от шведите, също ще дойде тук. Хора и саби няма да ни липсват, но хранителните припаси са недостатъчни, а без припаси никоя войска по света не издържа на бойното поле. Затова мисля да заповядам на разездите да докарват всичко, което им попадне в ръцете: говеда, овце, свине, зърнени храни, сено, и от това воеводство, и от видската земя в Мазовше, която също не е видяла досега неприятел и има всичко в изобилие.

— Но шляхтата ще почне да вика до небесата — забеляза Скшетуски, — ако им се вземе реколтата и добитъкът.

— За мене има по-голямо значение войската, отколкото шляхтата. Нека вика. Пък и няма да се взема даром, а ще наредя да се издават разписки, каквито направих толкова много нощес, че половин Жечпосполита можем да вземем в реквизиция срещу тях. Пари нямам, но след войната и след прогонването на шведите Жечпосполита ще плати. Какво ми приказвате вие? За шляхтата е по-лошо, когато изгладнялата войска започва да нахлува и граби. Мисля също така да претърся горите, защото чувам, че там са избягали много селяни с това, което имат. Нека тая войска благодари на Светия Дух, че я вдъхнови да ме избере за предводител, защото никой друг не би се справил така, както аз.

— Ваша светлост има сенаторска глава, това е вярно! — каза Женджан.

— Какво било? А? — каза Заглоба, зарадван от ласкателството. — И ти, хитрецо, имаш здрава глава. Току-виж, че съм те направил наместник в хоронгва, нека само да се открие ваканция.

— Покорно благодаря, ваша светлост… — отговори Женджан.

— Ето каква ми е мисълта! — продължи Заглоба. — Най-напред да натрупаме толкова припаси, като че ще трябва да издържаме обсада, после да направим укрепен стан и тогава нека да идва Радживил с шведите или с дяволите. Да не ми е името Заглоба, ако не направя тук втори Збараж!

— Кълна се в Бога, че това е хубава мисъл! — възкликна Володиовски. — Само че откъде ще вземем оръдия?

— Пан Котовски има две гаубици, у Кмичиц едно замъчно за салют, в Бялисток има четири октави, които е трябвало да бъдат пратени в тикочинския замък; защото, ваша милост панове, не знаете, че пан Вешоловски е завещал Бялисток за издръжка на тикочинския замък и тия оръдия били купени още миналата година от наемите; това ми каза пан Стемпалски, тукашният губернатор. Той ми каза още, че и барут имало за сто изстрела от всяко. Ще се справим, ваша милост панове, само ме подкрепяйте от душа, а и за тялото не забравяйте, то би искало да пийне нещо, че и време е вече за това.

Володиовски нареди да се донесе за пиене и по-нататък приказваха при чашка.

— Вие мислехте, че ще имате вожд кукла — казваше пан Заглоба и леко посръбваше отлежала медовина. — Nunquam^[164]! Аз не съм молил за това отличие, но щом сте ме накичили с него, ще трябва да има и ред, и послушание. Зная аз какво значи един или друг чин и ще видите дали няма да дорасна за всеки. Втори Збараж ще устроя тук, не друго, а втори Збараж! Здравата ще се задави Радживил, ще се задавят и шведите, докато го преглътнат. Или пък бих искал Ховански да се съблазни по нас; така бих го погребал, че и на Страшния съд не ще го намерят. Не са далеко оттук, нека дойдат! Нека се опитат! Медовина, пане Михале!

Володиовски наля, пан Заглоба изпи на един дъх, смръщи вежди и сякаш си припомни нещо, та каза:

— За какво говорех аз? Какво исках?… Аха! Медовина, пане Михале!

Володиовски наля пак.

— Разправят — продължи Заглоба, — че и пан Сапеха обичал да му дръпне в хубава компания. Нищо чудно! Всеки благороден човек обича това. Само предателите, които хранят коварни мисли за отечеството, се боят от виното, за да не си издадат замислите. Радживил пие брезов сок, а след смъртта си ще пие катран. Да ми помага Бог! Явно, че с пан Сапеха ще се обикнем, защото си приличаме като ушите на кон или като чифт обуща. И при това той е единият предводител, а аз съм вторият. Но аз така ще уредя всички работи, че като дойде, всичко да бъде готово. Много нещо се струпа на главата ми, но какво да се прави! Щом няма кой друг да мисли за отечеството, тогава мисли ти, стари Заглоба, докато не си пукнал. Най-лошото е, че нямам канцелария.

— Че защо ти е канцелария, отче? — попита Скшетуски.

— А защо кралят има свой канцлер? А защо във войската трябва да има военен писар? Ще трябва да пратя до някой град да ми направят печат.

— Печат?… — повтори Женджан възхитен, като гледаше към пан Заглоба с все по-голяма почит.

— И какво ще подпечатваш, ваша милост? — попита Володиовски.

— В такава интимна компания, пане Михале, можеш да ме наричаш постарому „ваша милост“… Не аз ще подпечатвам, а моят канцлер… Това си отбележете първо!

И Заглоба изгледа околните толкова гордо и сериозно, че Женджан чак скочи от пейката, а пан Станислав Скшетуски измърмори:

— Honores mutant mores^[165].

— Защо ми е канцелария ли? Послушайте само — каза пан Заглоба. — Преди всичко знайте, че тия беди, които сполетяха отечеството ни, по мое мнение не дойдоха от друго, а от развалата, от своеволията, от излишествата (медовина, пане Михале), от излишествата, казвам, които ни ядат като болест. Но най-първата от причините са еретиците, които все по-смело хулят истинската вяра и отричат пресветата наша патронка^[166], която с право може да е побесняла от яд поради тия безчинства…

— Това е вярно! — обадиха се рицарите в хор. — Еретиците първи се присъединиха към неприятелите, а кой знае дали не ги доведоха сами?!

— Exemplum великият литовски хетман!

— Но понеже и в това воеводство, в което аз съм предводител, също не липсват еретици, както в Тикочин, така и по други места, за да получим още в началото Божията благословия за нашето дело, ще се издаде манифест, че който живее в заблуда, ще трябва в срок от три дни да се откаже от нея, а на ония, които не сторят това, ще се конфискуват имотите в полза на войската.

Рицарите се спогледаха слисани. Те знаеха, че пан Заглоба не е лишен от гъвкав ум и хитрост, но не предполагаха, че е такъв държавник и че така добре умее да решава обществените въпроси.

— И вие питате откъде ще взема пари за войската?… — каза Заглоба с тържество. — Ами конфискациите? Ами всичките имоти на Радживиловци, които по силата на това ще преминат в собственост на войската?

— Но дали правото ще бъде на наша страна? — подхвърли Володиовски.

— Днес времената са такива, че който има сабя, той има право! А какво право имат шведите и всички ония неприятели, които върлуват в териториите на Жечпосполита?

— Това е вярно! — отговори пан Михал убедено.

— Не само това! — извика пан Заглоба, като се палеше. — Ще се издаде втори манифест към шляхтата от Подляското воеводство и от ония земи от съседните воеводства, които още не са в неприятелски ръце, да се присъединят към всеобщото опълчение. Шляхтата ще трябва да въоръжи слугите си, за да не ни липсва пехота. Аз зная, че мнозина са готови да тръгнат, но очакват някакво нареждане и някакво правителство. Сега ще имат и правителство, и манифести…

— Ти, ваша милост, наистина имаш ум като велик коронен канцлер! — възкликна пан Володиовски.

— Медовина, пане Михале!… Трето писмо ще се изпрати до Ховански да се пръждосва, иначе ние ще го изметем от всички градове и замъци. Сега той наистина стои спокойно в Литва и не превзема замъци, но казаците на Золтаренко върлуват на групи от една до две хиляди конници и вършат грабежи. Нека ги спре, че иначе ще почнем да ги чистим.

— Разбира се, че бихме могли да правим това — каза Ян Скшетуски, — войската не би се отпускала.

— Аз мисля върху това и днес изпращам нови разезди именно към Волковиск, но et haec facienda, et haec non omitenda…^[167] Четвърто писмо искам да изпратя до нашия елект, добрия ни господар, за да го утеша в тъгата му; ще го уверя, че още има такива, които не са го изоставили, че има сърца и саби, които чакат да им кимне с глава. Нека поне тая радост има в чужбина нашият баща, нашият любим владетел, нашата кръв ягелонска, която е принудена да се скита… именно… именно…

Тук пан Заглоба се задави, защото главата му вече се беше здравата замаяла, и накрай ревна от скръб за кралската съдба, а пан Михал веднага му заприглася малко по-тънко. Женжан също хлипаше или се преструваше, че хлипа, а двамата Скшетуски бяха подпрели глави на ръце и седяха мълчаливи.

Зацари кратка тишина, после пан Заглоба внезапно изпадна в гняв.

— Какво прави там електорът? — викна той. — Щом е сключил договор с пруските градове, нека излезе да се бие срещу шведите, а не да заговорничи на две страни, нека направи това, което е длъжен да стори верният васал, и да застане в защита на своя господар и благодетел.

— Кой може да отгатне дали той няма да мине на страната на шведите? — каза Станислав Скшетуски.

— Да мине на страната на шведите ли? Тогава ще му дам да разбере! Пруската граница не е далече, а аз имам няколко хиляди саби готови. Той не може да измами Заглоба! Както ме виждате тук предводител на тая толкова знаменита войска, така ще го посетя с огън и меч. Нямало припаси, добре! Ще ги намерим достатъчно из пруските хамбари.

— Боже, света Богородице! — възкликна Женджан унесено. — Ваша светлост вече ще излиза и срещу короновани глави.

— Веднага ще му напиша: „Ваше електорско височество! Стига си го увъртал! Стига усуквания и туткане! Излизай срещу шведите, иначе аз ще те посетя в Прусия. Не може другояче…“ Мастило, пера, хартия! Женджан, ти ще заминеш с писмото!

— Ще замина! — каза арендаторът от Вонсош, зарадван от новото си достойнство.

Но докато приготвят мастило, пера и хартия за пан Заглоба, пред къщата се чуха викове и пред прозорците почерня от войнишки маси. Едни викаха „vivat!“ — други приветстваха по татарски^[168]. Заглоба и другарите му излязоха да видят какво става.

Оказа се, че докарват ония октави, за които бе споменал пан Заглоба и чиято поява сега зарадва войнишките сърца.

Пан Стемпалски, бялостоцки губернатор, пристъпи към пан Заглоба и заговори:

— Ваша светлост предводителю! Откак приснопаметният пан маршал на Великото литовско княжество завеща бялостоцките имоти за издръжка на тикочинския замък, аз като губернатор на тия имоти вярно и честно стопанисвах всички наеми и доходи в полза на тоя замък, което и с регистрите мога да докажа пред цялата Жечпосполита. Така работя повече от двайсет години и снабдявах въпросния замък с барут, оръдия и храна, като смятах за свещен дълг всеки грош да отива там, където е заповядал негова светлост маршалът на Великото литовско княжество. Но когато поради променливата съдба тикочинският замък стана най-голямата опора на неприятеля в това воеводство, аз попитах Бога и собствената си съвест дали и по-нататък трябва да увеличавам силата на врага, дали не би трябвало да предам в ръцете на ваша светлост тия средства и военни съоръжения, натрупани от тазгодишните наеми…

— Длъжен си… — прекъсна го пан Заглоба важно.

— За едно само моля, ваша светлост: да благоволите и заявите пред цялата войска и да ми дадете писмен документ, че нищо от тия блага не съм използвал за себе си и всичко съм предал на Жечпосполита, достойно представлявана тук от властта на ваша светлост предводителя.

Заглоба кимна с глава в знак на разрешение и веднага започна да преглежда списъците.

Оказа се, че освен октавите по таваните на складовете за зърнени храни имало скрити триста много хубави немски мускета, двеста московски пехотински секири с дълги дръжки за защита на стенни насипи и шест хиляди злоти в наличност.

— Парите ще се разделят между войската — каза Заглоба, — а що се отнася до мускетите и секирите…

Тук се огледа наоколо.

— Пане Оскерко — каза той, — ще ги вземеш, ваша милост, и ще формираш пехотна хоронгва… Тук има малко пехотинци, избягали от Радживил, а колкото не ти стигнат, ще ги събереш измежду мелничарите.

После се обърна към всички насъбрани:

— Ваша милост панове! Имаме пари, имаме оръдия, ще имаме пехота и хранителни припаси… Такова е началото на моето управление!

— Vivat! — викна войската.

— А сега, ваша милост панове, всички редници бързо по селата за лизгари, лопати и мотики. Ще създадем укрепен стан. Втори Збараж. Само че никой, бил той шляхтич или не, да не се срамува от лопатата и на работа!

След тия думи пан предводителя се запъти за квартирата си, съпроводен от възгласите на войската.

— Ей Богу, тоя човек все пак има глава на раменете си — казваше Володиовски на Ян Скшетуски — и работите започват да вървят добре.

— Дано само Радживил не дойде веднага — намеси се Станислав Скшетуски, — той е военачалник, какъвто няма друг в Жечпосполита, а нашият пан Заглоба е добър за интендант на стана, но не да се мери с такъв воин.

— Това е вярно! — отговори Ян. — Но ако се яви нужда, ще го подпомагаме със съвети, защото от война разбира по-малко. Пък и неговото властване ще се свърши, щом пристигне пан Сапеха.

— Но през това време може да направи много хубави неща — каза пан Володиовски.

Тия войски явно се нуждаеха от някакъв началник, па дори бил той пан Заглоба, и от деня на избора му в стана зацари по-добър ред. На другия ден край бялостоцките езера започнаха да издигат насипи. Цялата работа ръководеше пан Оскерко, който беше служил в чуждестранни войски и разбираше от изкуството да се издигат защитни насипи. Така за три дни се създаде извънредно добре укрепен окоп, който наистина приличаше донякъде на збаражкия, понеже страните и тилът се пазеха от мочурливите езера. Видът му въодушеви сърцата на войниците; цялата войска почувства, че има някаква опора под краката си. Но духът почна да укрепва още повече при вида на хранителните припаси, докарвани от силните разезди. Всеки ден в стана вкарваха волове, овце, свине, всеки ден пристигаха каруци, натоварени с всякакво зърно и сено. Някои идваха чак от луковската земя, други чак от видската. Прииждаха също така все повече дребни и по-едри шляхтичи, защото, като се разнесе вест, че вече има управление, войска и предводител, и у хората се породи по-голямо доверие. На жителите беше тежко да хранят „цяла дивизия“, но пан Заглоба не питаше за това, пък и по-добре бе да дадат на войската половината, а останалото да си го ползват спокойно, отколкото непрекъснато да бъдат изложени на опасност да загубят всичко поради размирните банди, които се бяха извънредно размножили и вилнееха като татари и които пан Заглоба заповяда да бъдат преследвани и унищожавани.

— Ако се окаже, че е и такъв хетман, какъвто е стопанин — говореха в стана за новия предводител, — тогава Жечпосполита още не знае какъв велик човек има.

Самият пан Заглоба мислеше с известно безпокойство за идването на Януш Радживил. Припомняше си всички победи на Радживил и тогава фигурата на хетмана придобиваше чудовищни форми във въображението на новия предводител и той си казваше в себе си:

„О, кой ще може да се опре на тоя змей!… Разправях, че ще се задави с мене, но всъщност ще ме глътне както сом патица.“

И се заричаше да не дава генерално сражение на Радживил.

„Ще има обсада — мислеше той, — тя винаги трае дълго. Може и да водим преговори, а през това време пан Сапеха ще дойде.“.

А в случай че не дойде, пан Заглоба реши да слуша за всичко Ян Скшетуски, понеже помнеше колко високо княз Йереми ценеше тоя офицер и военните му способности.

— Ти, пане Михале — казваше пан Заглоба на Володиовски, — си създаден само за атака или да бъдеш изпратен вън от стана с ударна група, дори и голяма, защото умееш да се справяш и ще връхлетиш на неприятеля като вълк връз овце; но ако ти заповядат да бъдеш хетман на цялата войска, свършена е твоята! Дюкян за ум не ще отвориш, защото го нямаш за продан, а за предводител глава има Ян и ако не бях аз, само той би могъл да ме замести.

В това време пристигаха различни слухове; веднъж донасяха, че Радживил вече иде през електорска Прусия, друг път — че разбил войската на Ховански, заел Гродно и оттам иде с големи сили; но имаше и такива, които твърдяха, че не Радживил, а Сапеха е разбил Ховански с помощта на княз Михал Радживил. Разездите обаче не носеха никакви сигурни вести освен тия, че край Волковиск се намира военна част от хора на Золтаренко — около две хиляди бойци — и заплашва града. Цялата околност вече била в огън.

Един ден след разездите започнаха да прииждат и бежанци, които потвърдиха съобщението, като при това донесоха, че от страна на гражданите при Ховански и Золтаренко отишли пратеници с молба да пощадят града. От Ховански получили отговор, че това е самостоятелна чета, която няма нищо общо с войската. Що се отнася до Золтаренко, той посъветвал гражданите да се откупят, но те са бедни хора след неотдавнашния пожар и многократните им ограбвания, та нямали с какво.

Затова молеха пан предводителя да прояви милосърдие и да им се притече на помощ, докато се водят преговорите за откуп, че после вече ще бъде късно. Пан Заглоба избра хиляда и петстотин добри войници, между които лауданската хоронгва, повика пан Володиовски и му каза:

— Е, пане Михале, време е да покажеш какво можеш! Ще отидеш при Волковиск и ще ми смажеш там тия нехранимайковци, които заплашват незащитения град. Такава акция не ти е първица и мисля, че ще сметнеш за благосклонност това, дето ти поверявам такава задача.

Тук той се обърна към другите полковници:

— Аз трябва да стоя в стана, защото цялата отговорност лежи върху мене — това първо! И, второ, не прилича за моето достойнство да тръгвам на поход срещу негодници. Нека дойде Радживил, тогава ще се види кой е по-добър: пан хетманът или пан предводителят…

Володиовски тръгна с готовност, понеже в стана му беше досадно и го влечеше към кръвопролитие. Изпратените хоронгви също тръгнаха с готовност, с песни, а предводителят стоеше на кон на насипа, благославяше поелите в поход и ги прекръстваше с кръст за добър път. Имаше някои, които се чудеха, че пан Заглоба изпраща толкова тържествено тая част, но той помнеше, че и Жулкевски, и другите хетмани имаха обичай да благославят с кръст тръгналите на бой хоронгви — най-сетне той обичаше всичко тържествено, понеже то повдигаше авторитета му пред войниците.

Но едва хоронгвите изчезнаха в мъгливата далечина, и той вече започна да се тревожи за тях.

— Яне! — каза той. — Да взема ли да изпратя още малко хора на Володиовски?

— Я се остави, отче — отговори Скшетуски. — За Володиовски такъв поход е все едно да изяде паница бъркани яйца. Боже мили, ами че той през целия си живот не е вършил нищо друго.

— Да! Но ако го нападне голяма сила?… Nec Hercules contra plures.^[169]

— Какво ще приказваме тук за такъв войник? Той ще проучи хубаво всичко, преди да удари, а ако силата там е много голяма, ще откъсне, каквото може, и ще се върне или сам ще прати за подкрепления. Ти можеш да спиш спокойно, отче.

— Ех, знаех аз кого изпращам, но казвам ти, че тоя пан Михал трябва да ме е омагьосал нещо, такава слабост имам към него. Освен покойния Подбипента и тебе никого не съм обичал така… Дума да не става, омагьосал ме е тоя хлапак.

Изминаха три дни.

В стана непрекъснато докарваха провизии, пристигаха и доброволци, но за пан Михал не се чуваше нищо. Безпокойството на Заглоба растеше и въпреки обясненията на Скшетуски, че Володиовски по никакъв начин не може да се върне от Волковиск толкова скоро, пан Заглоба изпрати сто души лека конница от хоронгвата на Кмичиц, за да събере сведения.

Но разездът отиде и отново изминаха два дни без вест.

Едва на седмия ден в сивия мъглив здрач войници, изпратени в Бобровники за сено, се върнаха много бързо в стана с донесение, че видели някаква войска, която излизала от горите отвъд Бобровники.

— Пан Михал! — възкликна радостно Заглоба.

Но войниците отричаха. Не отишли да посрещнат войската, понеже видели някакви чужди униформи, каквито нямало във войската на пан Володиовски. При това войската била далеч по-многобройна. Войниците, прости редници, не можеха да определят точно колко; едни казваха, че били около три хиляди души, други — че пет или дори повече.

— Ще взема двайсет конници и ще отида да ги срещна — каза пан ротмистър Липницки.

Отиде.

Мина един час, мина втори, докато най-сетне се съобщи, че се приближава не разезд, а цяла голяма войска.

И неизвестно защо, неочаквано в стана се разнесе като гръм:

— Радживил иде!

Тая вест раздвижи целия стан и го разтърси като електрическа искра; войниците изскочиха по насипите, по някои лица се виждаше страх; не се нареждаха както трябва в боен ред; само пехотата на Оскерко зае посоченото й място. А всред доброволците в първия момент настъпи паника. От уста на уста прелитаха най-различни вести: „Радживил унищожил до крак разезда на Володиовски и другия — на Кмичиц“ — разправяха едни. „Нито един свидетел на поражението не е успял да се спаси“ — казваха други. „А пък сега пан Липницки сякаш в земята потъна!“ — „Къде е предводителят? Къде е предводителят?“

Незабавно дотичаха полковниците, за да създадат ред, а понеже освен малък брой доброволци в стана имаше само стари войници, веднага се наредиха готови за бой и зачакаха да видят какво ще излезе.

Пан Заглоба се смути много, когато до ушите му достигна викът. „Радживил иде!“, но в първия момент не искаше да повярва. Какво е могло да стане с Володиовски? Нима се е оставил така да го обградят, та нито един човек да не дотича с предупреждение? А къде е другият разезд? А пан Липницки?

„Това е невъзможно! — повтаряше си пан Заглоба и си бършеше челото, което се потеше обилно. — Тоя змей, тоя човекоубиец, тоя тартор на дяволите вече да е успял да стигне тук от Кейдани? Дали наближава последният час?!“

В това време все повече гласове викаха от всички страни: „Радживил! Радживил!“ Пан Заглоба престана да се съмнява. Скочи и полетя към квартирата на Скшетуски.

— Ян, спасявай! Сега му е времето!

— Какво се е случило? — питаше Скшетуски.

— Радживил иде! Всичко предоставям на твоята глава, защото княз Йереми казваше, че си роден за вожд. Аз лично ще надзиравам, но ти действай и командвай!

— Това не може да бъде Радживил! — каза Скшетуски. — Откъде иде войската?

— Откъм Волковиск. Разправят, че Володиовски бил обкръжен, а също така и вторият разезд, който изпратих.

— Володиовски ще даде да го обкръжат? Ти, отче, не го познаваш. Той се връща, а не друг.

— Но разправят, че е страшна сила.

— Слава Богу! Изглежда, че и пан Сапеха е пристигнал.

— За Бога! Какво говориш? Ами те щяха да дадат знак. Липницки замина насреща им.

— Тъкмо това е доказателство, че идва не Радживил. Разбрали кой е, присъединили се към него и идат заедно. Да вървим! Да вървим!

— Аз веднага казах това! — викна Заглоба. — Всички се объркаха, а аз помислих: това е невъзможно. Веднага го помислих! Да вървим! Бързо, Яне, бързо! А ония се объркаха… ха!

Двамата излязоха бързо и като се изкачиха на насипите, заети вече от войската, тръгнаха по тях; но лицето на Заглоба сияеше, той всеки миг се спираше и викаше така, че да го чуят всички:

— Ваша милост панове! Гости имаме! Не губете дух! Ако това е Радживил, аз ще му покажа пътя обратно за Кейдани!

— Ще му покажем! — викаше войската.

— Огньове запалете по насипите! Няма да се крием, нека ни видят, готови сме! Огньове запалете!

Веднага надонесоха дърва и след четвърт час целият стан пламна, та дори небето се зачерви като от зората. Войниците се извръщаха от светлината и се взираха в мрака към Бобровники. Някои викаха, че вече чуват шум и тропот.

Внезапно в тъмнината се разнесоха далечни гърмежи от мускети. Пан Заглоба хвана пан Скшетуски за полата.

— Огън започват! — каза той неспокойно.

— За поздрав — отвърна Скшетуски.

След гърмежите се чуха радостни възгласи. Вече нямаше съмнение; минута по-късно на разпенени коне долетяха двайсетина конници, които викаха:

— Пан Сапеха! Пан витебският воевода!

Щом чуха това, войниците като придошла река се спуснаха от насипите и се затекоха насреща с такива викове, че ако някой би чул тия гласове отдалеко, щеше да помисли, че това са крясъци в град, в който избиват всичко до крак.

Заглоба яхна коня си и също така излезе пред насипите начело на полковниците, но и с всичките отличия на своето достойнство: под бунчук, с жезъл и перо от чапла на шапката си.

След малко пан витебският воевода навлезе в светлия кръг начело на офицерите си и с пан Володиовски от едната си страна. Той беше човек вече в напреднала възраст, средно пълен, с не хубаво, но умно и добродушно лице. Мустаците му бяха вече посивели и равно подстригани над горната устна, брадичката му бе също така малка и го правеше да прилича на чужденец, при все че се обличаше по полски. Въпреки че се беше прославил с много военни подвизи, той напомняше повече политик, отколкото военен; тия, които го познаваха отблизо, също казваха, че в лицето на пан воеводата Минерва доминира над Марс. Но покрай Минерва и Марс това лице притежаваше по-рядката за онова време украса — честността, която извираше от душата и се отразяваше в очите както слънчевата светлина във водата. Всички от пръв поглед познаха, че това е благороден и справедлив мъж.

— Ние те чакаме като баща! — викаха войниците.

— Ето, пристигна и нашият вожд! — повтаряха други разчувствани.

— Vivat! Vivat!

Пан Заглоба се спусна към него начело на полковниците, а той спря коня си и почна да поздравява с рисовия си калпак.

— Ваша светлост воеводо! — започна Заглоба речта си. — Дори да притежавах красноречието на древните римляни, дори на самия Цицерон или, като отиваме към по-далечни времена, на оня прочут атинянин Демостен, пак не бих могъл да изразя радостта, която изпълни нашите сърца, когато видяхме достойната особа на ваша светлост. Цяла Жечпосполита се радва в нашите сърца, като приветства най-мъдрия сенатор и най-добрия си син, а радостта ни е още по-голяма, понеже е неочаквана. Ето, ние стояхме на тия насипи с оръжие в ръка не за да приветстваме, а да воюваме… Не да чуваме радостни възгласи, а оръдейни гърмежи… Не сълзи да проливаме, а кръвта си!… Затова, когато се разнесе стоезична вълна, че иде защитникът на отечеството, а не предателят, че витебският воевода, а не великият литовски хетман, че Сапеха, а не Радживил…

Но, изглежда, че пан Сапеха бързаше да влезе в стана, но внезапно кимна с ръка с добродушна, макар и господарска небрежност и каза:

— Иде и Радживил. След два дни ще бъде вече тук!

Пан Заглоба се смути, първо, понеже му се прекъсна нишката на речта, и второ, защото вестта за Радживил му направи силно впечатление. И той стоеше пред пан Сапеха, без да знае какво да говори по-нататък; но скоро се опомни, извади бързо жезъла от пояса си и каза тържествено, като си спомни какво бе станало при Збараж:

— Мене войската ме направи свой вожд, но аз предавам тоя знак в по-достойни ръце, за да дам пример на младите как човек трябва да се отрече от най-големите почести pro publico bono.

Войниците започнаха да викат, но пан Сапеха само се усмихна и каза:

— Пане брате! Дано само вашият Радживил не сметне, че от страх пред него ми давате жезъла… Би се зарадвал!

— Той ме познава — отвърна Заглоба — и не ще сметне, че се страхувам, понеже аз пръв в Кейдани го скастрих и с примера си повлякох другите.

— Щом е така, водете към стана — каза Сапеха. — По пътя Володиовски ми разправи, че сте отличен стопанин и че у вас има какво да се хапне, а ние сме уморени и гладни.

Каза това и подкара коня си, а след него тръгнаха другите и всички влязоха в стана всред безкрайна радост. Пан Заглоба си спомни онова, което се приказваше за пан Сапеха — че обичал пиршествата и чашката, та реши достойно да почете деня на пристигането му. И даде такъв великолепен пир, какъвто не бе имало досега в стана. Всички ядоха и пиха. При чаша пан Володиовски разправяше какво бе станало при Волковиск, как внезапно бил обкръжен от значително по-големи сили, които предателят Золтаренко изпратил на помощ, как вече било тежко, но внезапното идване на пан Сапеха променило отчаяната отбрана в най-великолепна победа.

— Дадохме им такова pro memoria^[170] — каза той, — че отсега нататък носа си няма да покажат извън стана.

После разговорът премина на Радживил. Пан витебският воевода имаше много пресни сведения и чрез доверени хора знаеше всичко, което ставаше в Кейдани. И той каза, че литовският хетман бил изпратил някой си Кмичиц с писмо до шведския крал и с молба да ударят едновременно Подлесието от две страни.

— Това за мене е чудо на чудесата! — възкликна пан Заглоба. — Защото, ако не беше тоя Кмичиц, досега не щяхме да се съберем вкупом и ако дойдеше Радживил, можеше да ни изяде един след друг като шедлецки гевреци.

— Пан Володиовски ми разправи всичко това — отговори Сапеха, — от което заключавам, че той навярно лично към вас храни хубави чувства. Жалко, че ги няма за отечеството. Но такива хора, които не виждат по-далече от носа си, на никого не служат добре и са готови да изменят на всекиго както в тоя случай Кмичиц на Радживил.

— Само че между нас няма предатели и всички сме готови до смъртта си да бъдем с ваша светлост, воеводо! — каза Жеромски.

— Вярвам, че тук има само благородни войници — отвърна воеводата, — но не съм очаквал, че ще намеря такъв ред и изобилие. За това трябва да благодаря на негова милост пан Заглоба.

Пан Заглоба чак се зачерви от задоволство, понеже досега някак му се струваше, че витебският воевода наистина се държи благосклонно към него, но все пак не с такова признание и сериозност, както желаеше бившият предводител. Затова започна да разказва как управлявал, какво направил, какви запаси е събрал, как докарал оръдия и създал пехота, най-сетне колко широка кореспонденция е трябвало да води.

И с известно самохвалство споменаваше за писмата, които бил пратил до краля изгнаник, до Ховански и до електора.

— След моето писмо негова милост електорът ще трябва да се определи ясно с нас или против нас — каза той гордо.

Но витебският воевода беше весел човек, а може би и малко пийнал, та поглади мустаците си, усмихна се хапливо и каза:

— Пане брате, а на немския император не писахте ли?

— Не! — каза Заглоба учуден.

— Жалко! — отговори воеводата. — Щеше да разговаря равен с равен.

Полковниците избухнаха в гръмлив смях, но пан Заглоба веднага показа, че ако пан воеводата иска да бъде коса, в негово лице е ударил на камък.

— Ваша светлост! — каза той. — На електора мога да пиша, понеже самият аз като шляхтич съм електор и не толкова отдавна дадох гласа си за Ян Казимеж.

— Добре го каза това, ваша милост! — отговори витебският воевода.

— Но с такава могъща личност като императора не кореспондирам — продължи пан Заглоба, — за да не се каже за мене една пословица, която съм чувал в Литва…

— Каква пословица?

— „Срещнеш ли глупава глава, знай, че от Витебск е това“ — отвърна Заглоба, без да се смути.

Като го чуха, полковниците чак се уплашиха, но витебският воевода се наведе назад и се хвана за кръста от смях.

— Ето че ме нареди!… Дай да те прегърна, ваша милост!… Когато поискам да си бръсна брадата, ще взема назаем езика на ваша милост!

Пиршеството продължи до късна нощ; прекъсна го пристигането на няколко шляхтичи от околностите на Тикочин, които съобщиха, че разездите на Радживил вече наближават тоя град.

Трийсет и трета глава

Радживил отдавна би ударил Подлесието, ако разни причини не го задържаха в Кейдани. Преди всичко той чакаше шведски подкрепления, чието изпращане обаче Понтус де ла Гард забавяше нарочно. При все че шведският генерал беше в роднински връзки със самия крал, той нито по блясък на рода си, нито по значение или широки роднински връзки можеше да се сравни с тоя литовски магнат, а що се отнася до имотното състояние, макар в тоя момент в съкровището на Радживил да нямаше никаква наличност, все пак половината от имотите на княза биха могли да се разпределят така между всички шведки генерали, че те да се смятат за богати. И затова, когато по стечение на съдбата се случи, та Радживил попадна в зависимост от Понтус, генералът не можеше да си откаже удоволствието да даде на тоя големец да почувства своята зависимост и неговото превъзходство.

А Радживил не се нуждаеше от подкрепления, за да победи конфедератите; за това той имаше достатъчно собствени сили, но шведите му бяха необходими поради ония причини, за които споменаваше Кмичиц в писмото си до пан Володиовски. Пътя за Подлесието преграждаха войските на Ховански, които можеха да пречат на свободното преминаване; но ако Радживил се движеше заедно с шведски войски и под егидата на шведския крал, тогава всяка неприятелска стъпка от страна на Ховански щеше да бъде смятана като предизвикателство към Карл Густав. Радживил в душата си искаше това и по тази причина нетърпеливо очакваше пристигането поне на една шведска хоронгва; той страшно негодуваше срещу Понтус и често пъти казваше на придворните си:

— Преди няколко години щеше да смята за чест, ако получеше писмо от мене, и би го завещал на потомците си, а днес се държи като по-горен от мене.

На тия думи един шляхтич, познат в цялата околност като устат и откровен, веднъж си позволи да отговори така:

— Пословицата, ваше княжеско височество, казва, че кой както си постеле, така ще спи.

Радживил избухна в гняв и заповяда да го хвърлят в затвора, но на другия ден го освободи и му подари златно копче, понеже за тоя шляхтич се говореше, че имал налични пари и князът искаше да заеме от него срещу полица. Шляхтичът прие копчето, но пари не даде.

Най-сетне шведските подкрепления пристигнаха, на брой осемстотин тежки райтари; триста пехотинци и сто души по-лека конница Понтус бе изпратил право в тикочинския замък, за да има в него собствен гарнизон за всеки случай.

Войските на Ховански се оттеглиха пред тия хора и не им създадоха никакви трудности. Така те стигнаха благополучно в Тикочин, защото това ставаше по времето, когато конфедератските хоронгви още бяха разпръснати из цялото Подлесие и се занимаваха само с грабеж на радживиловските имоти.

Очакваше се, че след пристигането на желаните подкрепления князът ще тръгне веднага, но той се бавеше още. Причината за това бяха вестите от Подлесието за безредието, което цари в това воеводство, за липса на единство между конфедератите и за недоразумения, каквито били възникнали между Котовски, Липницки и Якуб Кмичиц.

— Трябва да им дам време — казваше князът — да се хванат за косите. Те ще се изядат сами и тая сила ще изчезне без война, а в това време ние ще ударим срещу Ховански.

Но внезапно започнаха да пристигат обратни вести; полковниците не само че не се сбили помежду си, но се събрали на едно място при Бялисток. Князът си блъскаше главата да разбере кое е могло да бъде причина за тая промяна. Най-сетне името на Заглоба като предводител стигна до ушите на княза. Съобщиха му също за създаването на укрепен стан, за снабдяването на войската с хранителни припаси, за изровените от Заглоба оръдия в Бялисток, за засилването на конфедератската мощ и за доброволците, които прииждали отвън. Княз Януш изпадна в такъв гняв, че Ганхоф, безстрашен воин, цяло денонощие не смееше да се приближи до него.

Най-сетне излезе заповед до хоронгвите да се стягат за път. За един ден цялата дивизия беше готова; един полк немска пехота, два шотландска, един литовска; пан Корф командваше артилерията; Ганхоф пое командването на конницата. Освен с драгуните на Харламп и шведските райтари князът разполагаше и с леката конница на Невяровски, и със значителна хоронгва, командвана от самия княз, наместник в която беше Шлижен. Това беше значителна сила, съставена все от ветерани. През време на първите войни с Хмелницки князът с не по-голяма войска нанасяше ония победи, които украсиха името му с безсмъртна слава; с не по-голяма сила разби полумесеца и Небаб^[171], разгроми при Лойов войската на прочутия Кшечовски от няколко десетки хиляди души, изкла до крак Мозир, Туров, взе Киев с щурм и така притисна Хмелницки в степите, че той беше принуден да търси спасение в преговорите.

Но, изглежда, че звездата на тоя могъщ военачалник залязваше, и самият той нямаше добри предчувствия. Той се взираше в бъдещето и не виждаше нищо ясно. Ще отиде в Подлесието, ще разбие на паздер бунтовниците, ще заповяда да одерат кожата на омразния Заглоба — но какво от това? Какво по-нататък? Каква надежда за промяна в положението? Дали тогава ще удари срещу Ховански, ще отмъсти за поражението при Цибихов и ще украси главата си с нов лавров венец? Князът говореше така, но се съмняваше, защото тъкмо тогава започнаха нашироко да се носят слухове, че северните множества от страх поради засилването на шведската мощ ще престанат да воюват и може би дори ще сключат съюз с Ян Казимеж. Сапеха още ги нападаше и разбиваше, където можеше, но същевременно вече преговаряше с тях. Същите планове имаше и пан Гошевски.

И ето че ако Ховански се оттегли, ще се закрие и това поле за действия, а за Радживил ще изчезне последната възможност да покаже силата си; ако ли пък Ян Казимеж успее да сключи съюз и да тласне против шведите досегашните си врагове, тогава щастието би могло да се наклони на негова страна срещу шведите, а заедно с това и срещу Радживил.

Наистина от територията на кралството пристигаха най-благоприятни вести за княза. Успехът на шведите надминаваше всички очаквания. Воеводствата се предаваха едно след друго; във Велкополска шведите властваха както в Швеция; във Варшава управляваше Раджейовски, Малополска не оказваше съпротива; Краков предстоеше да падне всеки момент; кралят, изоставен от войската и шляхтата, със сломено в сърцето си доверие в народа си, премина в Шльонско — и самият Карл Густав се чудеше, че толкова лесно срази тая сила, която досега винаги бе излизала победителка в борбата с шведите.

Но именно в тая лесна победа Радживил виждаше опасност за себе си, защото предчувстваше, че заслепените от успеха си шведи не ще държат сметка за него, няма да го ценят, особено пък като не се оказа толкова силен и толкова всевластен в Литва, както мислеха всички, без да се изключи и той самият.

Дали тогава шведският крал ще му върне Литва или поне Белорусия? Дали не ще предпочете с някакъв източен отрязък от Жечпосполита да задоволи вечно гладния си съсед, та да бъде с развързани ръце в останалата част от Полша?

Това бяха въпроси, които непрекъснато измъчваха душата на княз Януш. Дни и нощи прекарваше в безпокойство. Мислеше, че и Понтус де ла Гард не би смял да се отнася към него така надменно, почти пренебрежително, ако не очакваше, че кралят ще одобри тоя му начин на постъпване, или по-лошо — ако нямаше вече готови инструкции за това.

„Докато стоя начело на няколко хиляди души — мислеше Радживил, — дотогава все още ще ми обръщат внимание, но какво ще стане, когато ми се свършат парите и наемните полкове се разбягат?“

А ето че доходите от огромните имоти не идваха; грамадната част от тия имоти, пръснати из цяла Литва и чак до киевското Подлесие, бяха в развалини; а подлеските бяха напълно ограбени от конфедератите.

Понякога на княза се струваше, че пада в пропаст. Че от всичките му действия и козни можеше да му остане само името предател и нищо повече.

Плашеше го също така и друг кошмар — кошмарът на смъртта. Почти всяка нощ тя се проявяваше пред завесите на леглото му и му махаше с ръка, сякаш искаше да каже: „Ела в мрака, от другата страна на незнайната река…“

Ако стоеше на върха на славата, ако можеше да има поне за един ден тая толкова страстно желана корона, ако можеше поне за един час да я сложи на главата си, той би посрещнал, без да мигне, тоя страшен, мълчалив призрак. Но да умре и да остави след себе си позор и човешко презрение — за тоя тщеславен като самия сатана господар това се струваше ад приживе.

Много пъти също, когато биваше сам или само със своя астролог, в когото имаше най-голяма вяра, той се хващаше за слепите очи и повтаряше със сподавен глас:

— Изгарям! Изгарям! Изгарям!

При тия условия Радживил се стягаше за похода в Подлесието, когато един ден преди тръгването му съобщиха, че княз Богуслав пристига от Тауроги.

При самата вест за това княз Януш сякаш се съживи още преди да види братовчеда си, понеже Богуслав носеше със себе си младостта, сляпата вяра в бъдещето. Чрез него щеше да се възроди биржанската княжеска линия, вече само за него работеше княз Януш.

Когато узна, че Богуслав идва, хетманът искаше непременно да тръгне да го посрещне, но понеже етикецията не позволяваше да се излиза за посрещане на по-млад, изпрати за него позлатена каляска и цялата хоронгва на Невяровски да го придружава, а също така заповяда да гърмят с оръдия от насипите, които бе направил Кмичиц, и от замъка както при пристигането на крал.

След церемониалните приветствия, когато най-сетне братовчедите останаха сами, Януш грабна Богуслав в прегръдките си и започна да повтаря с развълнуван глас:

— Веднага ми се върна младостта! Веднага и здравето ми се върна!

Но княз Богуслав го изгледа внимателно и каза:

— Какво ти е, ваше княжеско височество?

— Нека не се титулуваме, когато никой не ни чува… Какво ми е? Болестта ме яде, докато рухна като гнило дърво… Но да оставим това! Как са жена ми и Маришка?

— Заминаха от Тауроги за Тилжа. И двете са здрави, а Marie е като розова пъпка; чудесна роза ще бъде, когато цъфне… Ма foi! Никой на света няма по-хубави крака, а косата й стига до петите…

— Толкова хубава ли ти се видя? Много добре, Бог ти е внушил да прескочиш тук. По-добре ми е на душата, когато те видя!… Но какво ми носиш de publicis?… Какво прави електорът?

— Знаеш ли, че е сключил съюз с пруските градове?

— Зная.

— Само че не му вярват много. Гданск не искал да приеме неговия гарнизон… Немците имат добър нос.

— И това зная. А не си ли му писал? Какво мисли за нас?

— За нас?… — повтори княз Богуслав разсеяно.

И започна да се оглежда по стаята, после стана; княз Януш мислеше, че търси нещо, но той се затече към огледалото в ъгъла, наклони го колкото трябваше и започна да опипва цялото си лице с пръста на дясната ръка, най-сетне каза:

— Кожата ми е поизпръхнала от пътя, но това до утре ще мине… Какво електорът мисли за нас? Нищо… Писа ми, че няма да ни забрави.

— Как така „няма да ни забрави“?

— Писмото му е при мене, ще ти го покажа… Пише, че каквото и да стане, няма да ни забрави. А аз му вярвам, защото неговите интереси му налагат така. Електорът мисли за Жечпосполита толкова, колкото аз за старата си перука и с готовност би я отстъпил на шведите, стига да може да грабне Прусия; но шведското могъщество започва да го безпокои, та предпочита да има готов съюзник за в бъдеще, а ще го има, ако ти седнеш на литовския трон.

— Дано стане така!… Не за себе си искам аз тоя трон!

— В началото може би не ще успеем да се спазарим за цяла Литва, но поне за хубаво парче от Белорусия и Жмудж.

— А шведите?

— Шведите също ще предпочетат да се оградят с нас от изток.

— Балсам ми вливаш…

— Балсам! Аха!… Някакъв магьосник в Тауроги искаше да ми продаде балсам, за който казваше, че намаже ли се човек с него, никаква сабя, шпага или копие не ще може да го нарани. Заповядах веднага де го намажат, а на един трабант да го мушне с пика и представи си… прониза го целия!…

Тук княз Богуслав започна да се смее и при това показваше бели като слонова кост зъби. Но тоя разговор не беше по вкуса на Януш, та той отново започна de publicis.

— Изпратих писма до шведския крал и до много други наши големци — каза той. — Ти също трябва да си получил писмо чрез Кмичиц.

— Чакай! Аз донякъде точно по тая работа дойдох. Ти какво мислиш за Кмичиц?

— Той е гореща, луда глава, опасен човек и не може да понася юзди, но е и един от малкото хора, които ни служат с вяра.

— Не ще и дума — отговори Богуслав. — Мене дори за малко не ме изпрати в небесното царство.

— Как така? — попита Януш безпокойно.

— Разправят, пане брате, че щом жлъчката ти се пораздвижи, веднага започва да те задушава. Обещай ми, че ще слушаш търпеливо и спокойно, а аз ще ти разкажа нещо за твоя Кмичиц, от което ще го опознаеш по-добре, отколкото си го познавал досега.

— Добре! Ще бъда търпелив, само пристъпвай към разказа си.

— Божието чудо ме спаси от тоя въплътен дявол — отговори княз Богуслав.

И започна да разказва всичко, което се беше случило в Пилвишки.

Не по-малко чудо беше и това, че княз Януш не получи пристъп от астма, но можеше да се помисли, че ще го убие апоплексия. Той се тресеше целият, скърцаше със зъби, натискаше очите си с пръсти, най-после започна да вика с пресипнал глас:

— Така ли?!… Добре!… Забравил е само, че неговото котенце е в ръцете ми…

— Овладей се, за Бога, и слушай по-нататък — отговори Богуслав. — Аз се разправих с него като рицар и ако не запиша в дневника си това приключение и не ще се хваля с него, то е само защото ме е срам, че дадох на тоя грубиян да ме измами като дете, аз, за когото Мазарини казваше, че в интригата и хитростта няма равен на мене в целия френски двор. Но да оставим това… Отначало смятах, че съм убил тоя твой Кмичиц, сега обаче имам доказателство, че се е спасил.

— Няма нищо! Ще го намерим! Ще го изкопаем! Изпод земята ще го измъкнем!… А в това време аз ще му нанеса по-болезнен удар, отколкото ако бих заповядал да го одерат жив.

— Никакъв удар няма да му нанесеш, само ще си навредиш на здравето. Слушай! Когато идвах насам, забелязах някакъв прост човек на пъстър кон, който непрекъснато се държеше близо до каляската ми. Забелязах го именно защото конят му беше пъстър и най-сетне заповядах да го повикат. „Къде отиваш?“ — „За Кейдани.“ — „Какво носиш?“ — „Писмо за княза воевода.“ Заповядах му да ми даде това писмо, а понеже помежду ни няма нищо скрито, прочетох го… Ето го!

При тия думи той подаде на княз Януш писмото на Кмичиц, писано в гората, когато тръгваше на път заедно с Кемлич и хората му.

Князът плъзна поглед по него, като го мачкаше от ярост, най-сетне започна да вика:

— Вярно! За Бога, това е вярно! Той има мои писма, а там са писани неща, за които шведският крал не само че може да ме заподозре, но и да се почувства смъртно засегнат…

Изведнъж почна да хълцука и очакваният пристъп на астмата дойде. Устата му се отвори широко и поемаше въздух бързо, ръцете късаха дрехите под гърлото; при вида на това княз Богуслав плесна с ръце, а когато прислугата дотърча, каза:

— Спасявайте княза, а възстанови ли се дишането му, помолете го да дойде в стаята ми; аз в това време ще поотпочина малко.

И излезе.

След два часа Януш с налени с кръв очи, с увиснали клепачи и синьо лице почука на стаята на Богуслав. Богуслав го прие легнал в леглото, с лице, намазано с бадемово мляко, което трябваше да придаде мекота и лъскавина на кожата. Без перука на главата, без червило на лицето и с измито чернило на веждите той изглеждаше много по-стар, отколкото в пълната си премяна, но княз Януш не обърна внимание на това.

— Все пак аз помислих — каза той — дали Кмичиц ще може да публикува тия писма, тъй като, ако стори това, ще подпише смъртната присъда на момичето. Той е разбрал добре, че само така ме държи в ръцете си, но и аз не мога да му отмъстя и това ме яде, сякаш в гърдите си нося разярено куче.

— Тия писма обаче ще трябва да бъдат непременно взети! — каза Богуслав.

— Но quo modo^[172]?

— Трябва да изпратиш при него някой хитър човек; ще отиде, ще се сприятели с него и при удобен случай ще вземе писмата, а самия него ще намушка с нож. Трябва да му се обещае голяма награда…

— Кой ще се заеме с това?

— Да беше в Париж или дори в Немско, за един ден бих ти намерил сто доброволци, но в тая страна дори такава стока няма…

— А е необходимо наш човек, тъй като от чужденец ще се пази.

— Остави това на мене, аз може би ще намеря някого в Прусия.

— Ех, да може да бъде хванат жив и да ми се предаде в ръцете! Наведнъж бих му заплатил за всичко. Казвам ти, че дързостта на тоя човек превишава всяка мярка. Затова го изпратих, защото мене самия раздрусваше, за най-малкото нещо се нахвърляше като котка, за всичко ми налагаше своята воля… Най-малко сто пъти ха-ха да заповядам да го разстрелят… Но не можех, не можех…

— Кажи ми, вярно ли е, че ни е роднина?…

— Той наистина е роднина на Кишкови, а чрез Кишкови и на нас.

— Все пак това е дявол… и много опасен противник!

— Той ли? Бих могъл да му заповядам да отиде в Цариград и да смъкне султана от трона или да оскубе брадата на шведския крал и да я донесе в Кейдани! Какво ли не прави той тук през време на войната.

— От погледа му личи. А се закле да ни отмъщава до последния си дъх. За щастие получи от мене урок, че не е лесно с нас. Признай, че се отнесох с него по радживиловски и ако някой френски кавалер можеше да се похвали с подобен подвиг, щеше да лъже и да го преувеличава по цели дни, с изключение на часовете, когато спи, обядва и целува; защото те съберат ли се, така лъжат един през друг, та дори слънцето се срамува да свети…

— Вярно е, че си го притиснал, но бих предпочел всичко това да не се беше случило.

— А аз бих предпочел да си избираш по-добри довереници, които имат по-голямо уважение към радживиловските кости…

— Тия писма! Тия писма!…

Братовчедите млъкнаха за малко, след което Богуслав се обади пръв:

— Какво е това момиче?

— Билевичувна.

— Билевичувна или Мелешкувна, една на друга са равни. Виждаш, че за мене е толкова лесно да намеря рима, както на друг да се изплюе. Но аз питам не за името й, а дали е хубава.

— Не обръщам внимание на такива неща, но положително е, че и полската кралица не би се засрамила, ако беше толкова хубава.

— Полската кралица? Мария Людвика? През времето на Сенк-Марс^[173] може да е била и хубава, но сега псетата вият, когато я видят. Ако твоята Билевичувна е такава, запази я за себе си… Но ако наистина е чудесна, тогава ми я дай в Тауроги, а аз там ще обмисля заедно с нея отмъщение на Кмичиц.

Януш се замисли за малко.

— Няма да ти я дам — каза той най-сетне, — защото ти ще я изнасилиш, а тогава Кмичиц ще публикува писмата.

— Аз да употребя сила срещу едно ваше момиче?… Без да се хваля, имал съм работа с какви други и никоя не съм притежавал насила… Само веднъж, но то беше във Фландрия… Глупава беше… дъщеря на златар… После нахлуха испански пехотинци и всичко мина за тяхна сметка.

— Ти не познаваш това момиче… То е от благороден дом, въплътена добродетел, монахиня, бих казал.

— И с монахините се знаем…

— А при това тя ни мрази, защото е hic mulier^[174], патриотка… Тя е наговорила Кмичиц… Няма много такива между нашите жени… Ум съвсем мъжки… и най-запалена привърженица на Ян Казимеж.

— Тогава ще му увеличим защитниците…

— Това е невъзможно, понеже Кмичиц ще публикува писмата… Трябва да я пазя като очите си… засега. После ще я дам или на тебе, или на твоите драгуни, все ми е едно!

— Давам ти честна дума, че не ще я имам насила, а винаги удържам думата, която давам частно. В политиката е друго… Дори бих се срамувал, ако сам не успея да изкарам нищо.

— Няма да изкараш.

— В най-лошия случай ще получа плесница, а от жена това не е позорно… Ти отиваш в Подлесието, тогава какво ще правиш с нея? Със себе си не ще я вземеш, тук няма да я оставиш, понеже тук ще дойдат шведите, а момичето трябва да остане в наши ръце comme otage^[175]… Не е ли по-добре аз да я взема в Тауроги… А при Кмичиц ще изпратя не разбойник, а пратеник с писмо, в което ще пиша: върни писмата, ще ти върна момичето.

— Вярно! — каза княз Януш. — Това е добър начин.

— А ако му я дам не съвсем такава, каквато съм я взел — продължи Богуслав, — това ще бъде и началото на отмъщението.

— Но ти даде дума, че няма да употребиш насилие, нали?

— Дадох и повтарям, че бих се срамувал…

— Тогава ще трябва да вземеш и чичо й, рошенския мечник, който е тук с нея.

— Не искам. Навярно тоя шляхтич носи по ваш обичай слама в ботушите си, а аз не мога да понасям това.

— Тя не ще пожелае да тръгне сама.

— Това ще видим. Покани я днес на вечеря, за да я видя и реша дали си струва да се заемам с нея, а в това време аз ще обмисля начините на действие. Само че, за Бога, не й говори за това, което направи Кмичиц, понеже то ще го издигне в очите й и ще затвърди верността й към него. А на вечерята не ми възразявай за нищо, което бих приказвал там. Ще видиш моите начини и ще си спомниш собствените млади години.

Княз Януш махна с ръка и излезе, а княз Богуслав сложи двете си ръце под главата и започна да обмисля начините.

Трийсет и четвърта глава

На вечерята освен рошенския мечник и Оленка бяха поканени също така и по-знатните кейдански офицери, както и няколко придворни на княз Богуслав. Той самият дойде толкова нагизден и великолепен, че не можеха да си откъснат очите от него. Перуката му беше накъдрена в изкусни и вълнообразни букли; с нежния си цвят лицето му напомняше мляко и рози; мустачките му изглеждаха като копринени нишки, а очите като звезди. Облечен беше в черно, с кафтан, съшит от копринен плат и кадифе на ленти, разрязаните ръкави на който се закопчаваха по дължината на ръката. Около шията си имаше широка драпирана яка от чудесна брабантска дантела с неоценима стойност и също такива маншети над китките на ръцете, златна огърлица висеше върху гърдите му, а през дясното рамо по дължината на целия кафтан чак до лявото бедро се спускаше портупеят на шпагата му от холандска кожа, но така обсеян с диаманти, че изглеждаше като ивица сменяща цвета си светлина. И дръжката на шпагата му също блестеше от диаманти, а в джуфките на обувките му светеха два най-големи — колкото лешници. Цялата фигура изглеждаше величествена и колкото благородна, толкова хубава.

В едната си ръка държеше дантелена кърпичка, с другата придържаше окачената си върху дръжката на сабята шапка, украсена с фризирани, черни, безкрайно дълги щраусови пера.

Всички, включително и княз Януш, го гледаха с възхищение и удивление. Князът воевода си спомняше младите години, когато също така бе затъмнявал всички във френския двор с хубостта и богатството си. Тия години бяха вече далече, но сега на хетмана се струваше, че е възкръснал в лицето на тоя прекрасен кавалер, който носеше същото презиме.

Затова княз Януш се развесели и като минаваше край братовчеда си, докосна гърдите му с показалеца си.

— Грееш като месец — каза той. — Да не би за Билевичувна да си се пременил така?

— Месецът лесно може да се промъкне навсякъде — отвърна Богуслав наперено.

И продължи да разговаря с Ганхоф, при когото може би беше застанал нарочно, за да изглежда още по-хубав, понеже Ганхоф беше много грозен; лицето му беше тъмно, изподупчено от едра шарка, с нос на ястреб и вирнати нагоре мустаци; той изглеждаше като дух на мрака, а Богуслав край него — като дух на светлината.

В тоя момент влязоха дамите: пани Корф и Оленка. Богуслав хвърли към нея изпитателен поглед, поклони се набързо на пани Корф и беше вече готов да допре пръсти до уста, за да изпрати на Билевичувна въздушна целувка според тогавашната рицарска мода, когато видя нейната изящна, но горда и сериозна хубост и в миг промени тактиката си. Грабна шапката си в дясната ръка и като се приближи до девойката, поклони се толкова ниско, че се преви почти на две, буклите на перуката му паднаха от двете страни на раменете, шпагата взе хоризонтално положение, а той стоеше така и нарочно движеше шапката си, та метеше с перата пода пред Оленка в знак на почит. По-дворцов поклон той не можеше да направи и пред френската кралица. Билевичувна, която знаеше за пристигането му, веднага се досети кой стои пред нея, затова хвана с края на пръстите си роклята и също му отвърна с дълбок реверанс.

Всички се удивляваха на хубостта и добрите маниери на двамата, които проличаваха от самия начин на поздрава им, не особено познат в Кейдани, понеже княгиня Радживил като влахиня повече обичаше източния разкош, отколкото западната изисканост, а княгинката-дъщеря беше още малка девойка.

Изведнъж Богуслав вдигна глава, разтърси буклите на перуката върху плещите си и като тътрузеше силно крака, приближи се живо до Оленка; същевременно хвърли шапката си на пажа и й подаде ръка.

— На очите си не мога да повярвам… и като че ли е сън това, което виждам — казваше той, като я водеше към масата, — но кажи ми, прекрасна богиньо, по какво чудо си слязла от Олимп в Кейдани?

— Макар че съм обикновена шляхтичка, а не богиня — отвърна Оленка, — все пак не съм толкова наивна, та да приема думите на ваше княжеско височество за нещо повече от комплимент.

— Дори да бих искал да бъда най-голям ласкател, твоето огледало ще ти каже повече от мене.

— Не ще ми каже повече, но по-искрено — отвърна тя и сви уста според тогавашната мода.

— Ако в тази стая имаше поне едно огледало, веднага бих те завел при него… А сега се огледай в очите ми и ще разбереш дали възхищението ми не е искрено!

Тук Богуслав наклони глава и очите му засветиха пред Оленка, големи и черни като кадифе, сладки, проницателни и едновременно пламенни. Под влияние на техния огън лицето на девойката се покри с пурпурна руменина, тя сведе клепачи и се поотдръпна леко, понеже усети, че Богуслав притиска с лакът нейната ръка до себе си.

Така стигнаха до масата. Той седна при нея и беше явно, че хубостта й наистина му бе направила необикновено впечатление. Навярно беше очаквал, че ще намери шляхтичка, стройна като кошута, с креслив смях като сойка и червена като мак, вместо това намери горда девойка, в чиито черни вежди се виждаше непреклонна воля, в очите й — разум и сериозност, в цялото лице — светло, детско спокойствие, и при това толкова благородна в държанието си, толкова прелестна и чудна, че във всеки кралски двор би могла да стане прицел на почести и увлечения от страна на най-първите в страната кавалери.

Нейната неизразима хубост будеше възторг и похот, но в същото време в нея имаше някакво величие, което налагаше юзди, така че Богуслав неволно помисли: „Много рано притиснах ръката й… с такава трябва умело, не изведнъж!“

Но затова още по-твърдо реши да завладее сърцето й и изпитваше дива радост при мисълта, че ще дойде момент, когато това девствено величие и тая пречиста хубост ще се отдаде на неговата милост и немилост. Страшното лице на Кмичиц заставаше срещу тия мечти, но за дръзкия младеж това беше само още една подбуда. Под влиянието на тия чувства княз Богуслав засия цял, кръвта заигра в него като в източен жребец, всичките му сили се оживиха необикновено и от цялата му фигура се излъчваше светлина както от диамантите му.

Разговорът на масата стана общ или по-скоро се превърна в общ хор от похвали и ласкателства за Богуслав, които прекрасният кавалер слушаше с усмивка, но без излишно задоволство — като нещо обикновено и всекидневно. Най-напред говореха за военните му подвизи и за дуелите му. Имената на победените князе, графове, барони се сипеха като из ведро. Той самият от време на време добавяше небрежно още по едно. Слушателите се чудеха, княз Януш гладеше самодоволно дългите си мустаци, най-сетне Ганхоф каза:

— Дори да не беше пречка богатството и произходът, не бих искал да заставам на пътя на ваше височество и се чудя, че още се намират такива смелчаги.

— Какво носиш, пане Ганхоф? — каза князът. — Има хора с желязно лице и с поглед на дива котка, та самият им изглед плаши, но на мен Бог е отказал това… От моето лице не ще се уплаши дори момиче.

— Както нощна пеперуда не се бои от факла — каза пани Корф кокетно и превзето.

Богуслав се засмя, а пани Корф продължи, без да престане да се превзема:

— Пановете военни се интересуват повече от дуелите, а ние, жените, предпочитаме да чуем нещо за любовните подвизи на ваше княжеско височество, за които идваха слухове чак тук.

— Неверни, милостива пани, неверни… Всичко преувеличено… Вярно, че ме сватосваха… Нейно величество френската кралица беше така любезна…

— С княгиня де Роан — подхвърли Януш.

— С втора, де ла Форс — добави Богуслав. — Но понеже дори сам кралят не може да заповяда на сърцето да обича, а имот, слава Богу, не се нуждаем да търсим във Франция, не можа да излезе нищо за пред кума… Наистина тия девойки бяха мили и фантастично хубави, но у нас има още по-прекрасни… и няма нужда да излизам от тази стая, за да ги намеря…

Тук той хвърли дълъг поглед към Оленка, която се престори, че не чува, и започна да говори нещо на рошенския мечник, а пани Корф отново взе думата:

— И тук не липсват хубавици, но няма такива, които биха могли да се сравнят с ваше княжеско височество по богатство и произход.

— Ще ме извиниш, милостива пани, че ще възразя — отвърна живо Богуслав, — защото преди всичко аз не смятам, че една полска шляхтичка стои по-долу от княгините де Роан или де ла Форс, и второ, не за пръв път един Радживил се жени с шляхтичка; историята дава много такива примери. Уверявам те също, милостива пани, че тая шляхтичка, която ще стане княгиня Радживил, дори във френския двор ще върви пред тамошните княгини.

— Човечен пан!… — прошепна рошенският мечник на Оленка.

— Винаги така съм разбирал това — продължаваше Богуслав, — при все че много пъти се срамувам за полската шляхта, като я сравня с благородниците в чужбина, защото там никога не би станало това, което стана тук — всички да напуснат господаря си, нещо повече — да са готови да посегнат на живота му. Френският благородник ще си позволи най-лоша постъпка, но никога не ще измени на господаря си.

Сътрапезниците започнаха да се споглеждат учудени помежду си и към княза. Княз Януш смръщи вежди и настръхна, а Оленка впи сините си очи в лицето на Богуслав с израз на възхищение и благодарност.

— Прости, ваше княжеско височество — каза Богуслав, като се обърна към Януш, който още не беше успял да се съвземе, — зная, че ти не можеше да постъпиш другояче, че ако беше последвал съвета ми, цяла Литва би загинала; но колкото и да те почитам като по-голям от мене и те обичам като брат, не ще престана да се препирам с тебе за Ян Казимеж. Ние сме тук свои, затова казвам, каквото мисля: непрежалим господар, добър, милостив, набожен, а на мене два пъти по-скъп! Нали аз пръв от поляците го придружавах, когато го пуснаха от френския затвор. Тогава бях още почти дете, но тъкмо затова няма да го забравя и с готовност бих пролял кръвта си, за да го предпазя поне от ония, които заговорничат срещу свещената му особа.

При все че княз Януш беше вече разбрал играта на Богуслав, тя му се стори прекалено смела и рискована за такава дребна цел, та без да крие недоволството си, каза:

— За Бога! За какви заговори срещу живота на нашия бивш крал говориш, ваше княжеско височество? Кой ги прави? Къде може да се намери такъв monstrum всред полския народ?… Това не се е случвало в Жечпосполита, откак свят съществува!

Богуслав сведе глава.

— Преди не повече от месец — каза той с тъга в гласа, — когато пътувах от Подлесието за Тауроги в електорска Прусия, при мене дойде един шляхтич… от знатен род… Изглежда, че той не знаеше моите истински чувства към нашия милостив господар и мислеше, че съм му враг като другите. Та той ми обещаваше да замине срещу значителна награда за Шльонск, да отвлече Ян Казимеж и жив или мъртъв да го предаде на шведите.

Всички онемяха от ужас.

— А когато аз отвратен и с гняв отхвърлих това предложение — завършваше Богуслав, — тоя безсрамник ми каза: „Ще отида при Раджейовски, той ще приеме и ще ми плати със злато…“

— Не съм приятел на бившия крал — каза Януш, — но ако някой на мене направеше подобно предложение, ще заповядам без съд да го изправят пред стената и шест мускетари срещу него.

— В първия миг и аз исках да постъпя така — отвърна Богуслав, — но разговорът беше между четири очи, затова щяха да се развикат срещу тиранията и своеволието на Радживиловци. Заплаших го само, че и Раджейовски, и шведският крал, дори самият Хмелницки би го осъдил на смърт за такова нещо; с една дума, докарах тоя престъпник дотам, та се отказа от замисъла си.

— Това е нищо, не трябваше да бъде пуснат жив, заслужаваше най-малко да бъде набит на кол! — извика Корф.

Внезапно Богуслав се обърна към Януш.

— Надявам се, че той не ще избяга наказанието и пръв предлагам да не свърши с обикновена смърт, но само ваше княжеско височество може да го накаже, понеже е твой придворен и твой полковник…

— За Бога! Мой придворен?… Мой полковник? Кой е той? Кой… Говори, ваше княжеско височество!

— Нарича се Кмичиц! — каза Богуслав.

— Кмичиц?!… — повториха всички в ужас.

— Това не е вярно! — викна внезапно Билевичувна и стана от стола с блеснали очи и развълнувана гръд.

Настана глухо мълчание. Едни още не се бяха опомнили от страшната новина на Богуслав, други бяха слисани от дързостта на тая девойка, която посмя да обвини в очите младия княз в лъжа: рошенският мечник започна да мънка: „Оленка! Оленка!“ — а Богуслав придаде на лицето си тъжен вид и рече без гняв:

— Ако той е роднина или годеник на ваша милост, панно, много съжалявам, че съобщих тая новина, но ти го изхвърли от сърцето си, понеже не те заслужава…

Тя постоя още малко изпълнена с болка, пламнала, ужасена; но постепенно лицето й застиваше, докато стана студено и бледо; тя се отпусна обратно на стола и каза:

— Прости, ваше княжеско височество… Неоснователно възразих… От тоя човек всичко е възможно…

— Нека ме накаже Бог, ако чувствам нещо друго освен съжаление — отговори княз Богуслав меко.

— Той беше годеник на тая девойка — каза княз Януш — и сам ги сватосвах. Той беше млад човек, буен, имаше безброй провинения… Закрилях го от преследванията на закона, понеже бе добър войник. Знаех, че беше и че ще бъде раздорник. Но никога не съм очаквал, че един шляхтич ще е способен за подобни низости.

— Той беше лош човек, отдавна знаех това! — каза Ганхоф.

— И не ме предупреди? Защо? — попита Януш с укорителен тон.

— Защото се страхувах, че ваше княжеско височество ще ме обвини в завист, понеже той навсякъде беше на една крачка пред мене.

— Horribile dictu et auditu^[176] — каза Корф.

— Ваша милост панове — викна Богуслав, — нека променим разговора! Ако на вас ви е тежко да слушате тия неща, какво остава за панна Билевичувна.

— Ваше княжеско височество, благоволете да не ми обръщате внимание — каза Оленка, — аз мога да слушам вече всичко.

Но и вечерта беше вече към края си; поднесоха вода за измиване на ръцете, след което княз Януш стана пръв и взе под ръка пани Корф, а княз Богуслав — Оленка.

— Бог вече наказа изменника — каза й той, — защото който загуби тебе, загубва рая… Няма два часа, откак се запознах с тебе, прелестна девойко, и бих искал да те виждам вечно не всред болки и сълзи, а при удоволствия и щастлива…

— Благодаря, ваше княжеско височество — отвърна Оленка.

След като дамите се разотидоха, мъжете отново се върнаха на трапезата, за да търсят удоволствие в чашите, които се вдигаха много често. Княз Богуслав пиеше до забрава, понеже беше доволен от себе си. Княз Януш разговаряше с рошенския мечник.

— Утре аз заминавам с войската за Подлесието — каза му той. — В Кейдани ще дойде шведски гарнизон. Бог знае кога ще се върна… Ваша милост не можеш да останеш тук с девойката, защото и за нея е неприлично да бъде между войската. Ще заминете двамата с княз Богуслав за Тауроги, където момичето ще може да намери място всред придворните дами при жена ми.

— Ваше княжеско височество — отвърна рошенския мечник, — Бог и е дал собствен дом, защо ще трябва да ходим по чужди места. Голяма милост е от страна на ваше княжеско височество, че мислиш за нас… Но ние не искаме да злоупотребяваме с благоволението ти и повече желаем да се върнем под собствената си стряха.

Князът не можеше да обясни на мечника всичките причини, поради които на никаква цена не биваше да изтърве Оленка от ръцете си, но част от тях каза с цялата груба откровеност на магнат.

— Щом ваша милост желаеш да сметнеш това за благоволение, още по-добре… Но аз ще ти кажа, ваша милост, че това е и предпазливост. Там ще бъдеш заложник; там ще ми отговаряш за всички Билевичи, които зная добре, че не се числят към приятелите ми и са готови да вдигнат Жмудж, когато замина… Посъветвай ги, ваша милост, да си седят спокойно и да не действат срещу шведите, защото ти и сродницата ти ще отговаряте за това с главите си.

Мечникът явно загуби търпение при тия думи, та отговори енергично:

— Напразно бих се позовавал на правата си като шляхтич. Силата е на страната на ваше княжеско височество, а на мене ми е все едно къде ще бъда в затвора; дори по-добре там, отколкото тук!

— Стига вече! — каза князът заплашително.

— Щом стига, нека стига! — отговори мечникът. — Ще даде Бог тия насилия да се свършат и законът отново ще зацари. С две думи, ти, ваше княжеско височество, не ме заплашвай, понеже аз не се страхувам.

Изглежда, че Богуслав видя гневните светкавици по лицето на Януш, та се приближи бързо.

— Какво има? — каза той, като застана между двамата събеседници.

— Казах на пан хетмана — отвърна мечникът раздразнен, — че предпочитам затвора в Тауроги, отколкото в Кейдани.

— В Тауроги няма затвор, там е моят дом, в който ваша милост ще бъдеш като в своя. Зная, че хетманът иска да види в лицето на ваша милост заложник, но аз виждам само мил гост.

— Благодаря на ваше княжеско височество — отговори мечникът.

— Аз благодаря на ваша милост. Нека се чукнем и да пийнем заедно, защото казват, че приятелството трябва да се полее веднага, та да не увехне в зародиша си.

След тия думи Богуслав заведе мечника при трапезата и там започнаха да се чукат и да пият една след друга наздравици.

След един час мечникът се връщаше с колеблива крачка към стаята си и повтаряше полугласно:

— Човечен пан! Благороден пан! По-честен няма да намериш и със свещ… Злато! Чисто злато… С готовност бих пролял кръвта си за него.

А братовчедите останаха насаме. Те имаха още какво да си поприказват, а при това бяха дошли и някакви писма, та изпратиха пажа да ги вземе от Ганхоф и ги донесе.

— Разбира се, в това, което каза за Кмичиц, нямаше нито дума истина, нали? — попита Януш.

— Разбира се… Ти сам знаеш най-добре. Но какво? Признай! Мазарини не беше ли прав? С един удар да си отмъстиш жестоко на врага и да направиш пробив в тая прекрасна крепост… Какво? Кой друг ще направи това?… Това се нарича интрига, достойна за първия кралски двор в света. А тая Билевичувна е истински бисер, прелестна, великолепна, сякаш девойка от княжеска кръв! Мислех, че ще изскоча от кожата си!

— Помни, че ти даде честна дума… Помни, че ще ни погубиш, ако оня публикува писмата.

— Какви вежди! Какъв царствен поглед, чак те кара да тръпнеш… Откъде в това девойче такова почти царствено величие?… Веднъж в Антверпен видях Диана, избродирана майсторски на гоблен, като насъсква кучетата срещу любопитния Актеон^[177]… Приличат си с нея като две капки вода!

— Внимавай да не би Кмичиц да публикува писмата, че тогава нас ще ни изядат кучета.

— Това не е вярно! Аз ще превърна тоя Кмичиц на Актеон и ще насъскам срещу него да го разкъсат. Два пъти вече го ударих здравата, ще дойде време да се сблъскаме още веднъж!

По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на пажа с писмото.

Вилненският воевода взе писмото в ръка и го прекръсти. Той винаги правеше така, за да се предпази от лоши новини; после, вместо да го отвори, започна да го разглежда внимателно.

Внезапно лицето му се промени.

— Печатът е от пръстена на Сапеха! — възкликна той. — Писмото е от витебския воевода.

— Отвори го по-скоро! — каза Богуслав.

Хетманът го отвори и започна да го чете, като от време на време прекъсваше с възклицания:

— Отива в Подлесието!… Пита дали нямам някакви поръчения за Тикочин!… Подиграва ми се!… Още по-лошо, защото слушай какво пише по-нататък:

„Гражданска война ли искаш, ваше княжеско височество, още един меч ли искаш да забиеш в лоното на майката родина? Тогава ела в Подлесието, чакам те и вярвам на Бога, че с моите ръце ще накаже тщеславието ти… Но ако имаш милост към отечеството, ако съвестта ти се е пробудила, ако ваше княжеско височество съжаляваш за досегашните си постъпки и искаш да се поправиш, тогава имаш простор за дейност. Вместо да започваш вътрешни размирици, свикай всеобщо опълчение, вдигни селяните и удари шведите, докато самоувереният Понтус не очаква нищо такова и не проявява никаква бдителност. В тая работа, ваше княжеско височество, няма да ти пречи Ховански, защото до мене пристигат слухове от Москва, че те самите мислят там за поход към Инфлантия, макар да пазят това в тайна. Най-сетне, ако Ховански поиска да предприеме нещо, аз ще го държа за юздите и стига да мога наистина да повярвам, непременно ще помагам на ваше княжеско височество с всичките си сили за спасението на отечеството. Всичко зависи от ваше княжеско височество, понеже още има време да изоставиш кривия път и да заличиш вината си. Тогава ще се разбере от всички, че ваше княжеско височество си приел шведското покровителство не заради лични облаги, а за да спасиш Литва от окончателно поражение. Дано Бог осени ваше княжеско височество, за което го моля всеки ден, при все че ти благоволяваш да ме обвиняваш в завист.

П. П. Чух, че обсадата на Нешвеж е вдигната и че княз Михал иска да се присъедини към нас, щом поправи нанесените щети. Виж, ваше княжеско височество, как постъпват благородните от твоята фамилия и следвай техния пример, а във всеки случай помисли, че сега е крайно време да избираш.“

— Чу ли? — каза княз Януш, като свърши да чете.

— Чух… и какво? — отговори Богуслав и гледаше втренчено братовчеда си.

— Би трябвало да се отрека от всичко, всичко да изоставя, собствената си работа да разтуря със собствените си ръце…

— И да се скараш с могъщия Карл Густав, а да прегръщаш краката на изгонения Казимеж, та да благоволи да ти прости и отново да те приеме на служба… А и пан Сапеха да молиш за застъпничество…

Лицето на Януш се наля с кръв.

— Ти забеляза ли как ми пише той: „Поправи се и ще ти простя“ — като началник към подчинените си!

— Другояче би писал, ако шест хиляди саби се надвесят над врата му.

— Все пак… — Тук княз Януш се замисли мрачно.

— Какво все пак?

— Може би ако постъпим така, както съветва Сапеха, това ще бъде спасение за отечеството?

— А за тебе? За мене? За рода Радживил?…

Януш не отговори нищо, подпря глава на стиснатите си пестници и се замисли.

— Нека бъде така! — каза той най-после. — Да става, каквото ще.

— Какво реши?

— Утре тръгвам за Подлесието, а след седмица ще атакувам Сапеха.

— Ти си истински Радживил! — каза Богуслав. И си подадоха ръце.

След малко Богуслав отиде да си легне. Януш остана сам. Той прекоси един-два пъти стаята с тежка крачка, накрай плесна с ръце.

Пажът-камериер влезе в стаята.

— Астрологът да дойде при мене след един час с готов хороскоп — каза той.

Пажът излезе, а князът отново започна да се разхожда и да чете своите калвинистки молитви. После запя полугласно псалми, като прекъсваше често, понеже се задъхваше, а от време на време поглеждаше през прозореца към звездите, които святкаха на небосвода.

Лека-полека светлините в замъка угасваха, но освен астролога и княза още едно същество бдеше в своята стая — това бе Оленка Билевичувна.

Коленичила пред леглото си, тя сплете двете си ръце върху главата и шепнеше със затворени очи:

— Смили се над нас… Смили се над нас!

За пръв път от заминаването на Кмичиц не искаше, не можеше да се моли за него.

Трийсет и пета глава

Пан Кмичиц наистина имаше пропускни писма от Радживил до всички шведски капитани, коменданти и губернатори да му дават навсякъде свободен път и да не му правят никакви пречки, но не смееше да си служи с тях. Защото предполагаше, че княз Богуслав е изпратил веднага от Пилвишки куриери на всички страни с предупреждение до шведите за онова, което се беше случило, и със заповед Кмичиц да бъде хванат. Затова пан Анджей взе чуждо име и дори промени външността си. Той избиколи Ломжа и Остроленка, където най-напред можеха да стигнат предупрежденията, и караше конете си заедно с компанията към Пшасниш, откъдето през Пултуск искаше да се добере до Варшава.

Но преди да стигне до Пшасниш, направи кръг край пруската граница през Вонсош, Колно и Мишинец, понеже Кемлич и синовете му, запознати добре с тамошните гори, знаеха откъде може да се мине през тях, освен това имаха свои „връзки“ всред курпите^[178], от които можеха да очакват помощ в случай на нужда.

По-голямата част от територията край границата беше вече заета от шведите, които обаче се ограничаваха да заемат по-значителните градове и не особено смело навлизаха в глухите и бездънни гори, населени с въоръжено население, което се занимаваше с лов, никога не излизаше от горите и беше още толкова диво, че само преди една година Мария Людвика беше заповядала да издигнат черква в Мишинец и настани там йезуити, които трябваше да проповядват вярата и да смекчават нравите на тия ни горски обитатели.

— Колкото по-дълго не срещаме шведи, толкова е по-добре за нас — казваше старият Кемлич.

— Но в края на краищата ще ги срещнем — отговаряше пан Анджей.

— Който ги срещне край по-голям град, на него те често се страхуват да нанасят зло, защото в големия град винаги има някакво управление и някакъв по-старши командир, пред когото можеш да се оплачеш. Аз вече разпитвах хората по това и зная, че има заповеди от шведския крал, с които се забраняват своеволието и грабежът. Но по-малките разезди, изпратени далече от очите на командирите, не обръщат внимание на заповедите и грабят мирните хора.

И така те се движеха през горите, без никъде да срещат шведи, а нощуваха из катранджийниците и горските селища. Между курпите се носеха най-различни слухове за нахлуването на шведите в страната, при все че почти никой от тях не ги беше виждал досега. Разправяше се, че дошъл някакъв народ иззад морето, който не разбира човешки език, не вярва в Господа Иисуса Христа, в пресвета Дева Мария, нито в светиите и е страшно хищен. Други говореха за необикновената лакомия на тия неприятели за добитък, кожи, лешници, медовина и сушени гъби; ако не им дадеш всички тия неща, те подпалвали гората. Някои твърдяха пък, че това е народ от върколаци, които обичат да ядат човешко месо, а най-вече месо от момичета.

Под влияние на тези страшни вести, които бяха достигнали до най-затънтените дебри, курпите започнаха да се търсят и викат по горите. Тия, които правеха потаж и катран, и тия, които се занимаваха със събиране на хмел, и дърварите, и риболовците, които залагаха винтери по обраслите брегове на Росога, и бракониерите, и ловците, и пчеларите, и ловците на бобри сега се събираха в по-големите селища, слушаха разказите, разменяха си новини и се съвещаваха как да изтребят неприятеля, ако се появи в горите.

Като пътуваше със свитата си, Кмичиц много пъти срещаше по-големи и по-малки групи от това население, облечени с конопени ризи и вълчи, лисичи или мечешки кожи. Често пъти те го спираха по промките и теснините и питаха:

— Кой си ти? Да не си швед?

— Не — отговаряше пан Анджей.

— Нека Бог те пази!

Пан Анджей наблюдаваше с любопитство тия хора, които живееха непрекъснато в горския мрак, чиито лица никога не бяха огрявани от открито слънце; удивляваше се на техния ръст, на смелия им поглед, откровения разговор и на държанието им, което съвсем не приличаше на селско.

Кемлич и синовете му, които ги познаваха, уверяваха пан Анджей, че в цяла Жечпосполита няма по-добри стрелци от тях. Кмичиц забеляза, че всички имаха хубави немски пушки, които купуваха в Прусия срещу кожи. Той ги караше да му показват своята опитност в стрелбата и се слисваше от нея, а в себе си мислеше:

„Ако ми се наложи да събирам чета, ще дойда тук.“

В самия Мишинец намери струпан много народ. Повече от сто стрелци бяха непрекъснато на стража при жилището на свещениците, защото се страхуваха, че шведите ще се покажат най-напред тук, особено след като остроленският староста беше заповядал да се изсече път през горите, та свещениците от мисията да имат „достъп до света“.

Производителите на хмел, които доставяха стоката си чак на прочутите пивовари в Псасниш и поради това минаваха за хора, видели света, разправяха, че в Ломжа, Остроленка и Псасниш е пълно с шведи, които се чувстват там като у дома си и събират данъци.

Кмичиц почна да увещава курпите да не чакат шведите в гората, ами да нападнат Остроленка и да почнат война, а сам предлагаше себе си за техен предводител. Той намери мнозина готови, но двамата свещеници ги отклониха от тая безумна постъпка и предлагаха да чакат, докато се раздвижи цялата страна, а не да си навличат страшното отмъщение на неприятеля с преждевременна акция.

Пан Анджей замина, но съжаляваше за пропуснатия случай. Останала му беше само тая утеха, дето се убеди, че стига някъде да избухне барут, по тия места няма да липсват защитници нито на Жечпосполита, нито на краля.

„Ако е така и другаде, тогава ще може да се действа“ — мислеше той.

И неговата гореща природа се стремеше към бързи действия, но разумът казваше: „Курпите сами не ще победят шведите… Ще преминеш значителна част от страната, ще видиш, ще се огледаш, а после ще послушаш кралската заповед.“

И той продължи пътуването си. Когато излезе от дълбоките гори в по-гъсто населените места, из всички села видя необикновено движение. По пътищата беше пълно с шляхта, която пътуваше на брички, кабриолети, карети или на коне. Всички отиваха към най-близките градове и градчета, за да дават клетва за вярност към новия господар пред шведските командири. За това им се издаваха свидетелства, които да пазят самите тях и имотите им. В центровете на общините и околиите се обявяваха „капитулации“, които гарантираха свободата на вероизповядването и привилегиите на шляхтишкото съсловие.

Шляхтата бързаше с тая задължителна клетва не толкова от желание, колкото по принуда, защото непокорните бяха заплашени с разни наказания и преди всичко с конфискации и грабежи. Говореше се, че тук-таме шведите вече започнали както във Велкополска да изтезават заподозрените. Говореше се също така тревожно, че нарочно били хвърляни подозрения върху по-богатите, за да бъдат ограбени.

Поради всичко това беше опасно да се остава на село; и по-заможните се стремяха към градовете, та да се намират под непосредствения надзор на шведските командири и да избегнат обвиненията, че заговорничат срещу шведския крал.

Пан Анджей слушаше внимателно онова, което говореше шляхтата, и макар че не желаеха особено да приказват с него, понеже е беден шляхтич, все пак разбра, че дори най-близките съседи, познати, па и приятели не говорят помежду си искрено за шведите и за новата власт. Наистина оплакваха се открито от „реквизициите“ и действително имаше за какво, тъй като във всяко село, във всяко градче пристигаха писма от командирите със заповед да доставят големи количества зърнени храни, хляб, сол, добитък, пари и често пъти тия заповеди надминаваха възможностите, особено защото изчерпеха ли се едни припаси, искаха други, а който не дадеше, изпращаха му екзекутор и той вземаше три пъти повече.

Но старите времена бяха минали! Всеки правеше крайни усилия, делеше от залъка си и даваше, и плащаше, като се оплакваше и стенеше, а в душата си мислеше, че някога беше другояче. Но засега все още се утешаваха, че когато войната свърши, ще свършат и реквизициите. Това обещаваха и самите шведи, като казваха, че щом кралят заеме цялата страна, веднага ще почне да управлява бащински.

Шляхтата, която се беше отказала от собствения си монарх и от отечеството си, която до неотдавна наричаше добрия Ян Казимеж тиранин и го обвиняваше, че се стреми към абсолютна власт, която му се противопоставяше за всичко, протестираше по сеймиките и сеймовете, а в жаждата за нещо ново и за промени стигна дотам, че почти без съпротива призна окупатора, стига само да има някаква промяна — сега се срамуваше дори да се оплаква. Та нали Карл Густав я беше освободил от тирана, та нали те бяха изоставили доброволно законния монарх, нали имаха тая промяна, която желаеха толкова силно.

Затова именно дори най-интимните не говореха откровено помежду си какво мислят по нея и с готовност се съгласяваха с ония, които твърдяха, че и нападанията, и реквизициите, и грабежите, и конфискациите са само временни и неизбежни onera^[179], които ще се прекратят веднага когато Каролус Густавус се затвърди на полския трон.

— Тежко е, пане брате, тежко — казваше понякога шляхтич на шляхтича, — но пак трябва да бъдем доволни от новия господар. Той е могъщ и велик воин; ще усмири казаците, ще спре турчина и ще прогони септентрионите от границите ни, а ние ще зацъфтим заедно с Швеция.

— Дори и да сме недоволни — отговаряше друг, — какво може да се стори срещу такава сила? Буболечка не може да се бори с мечка…

Понякога се позоваваха на новата си клетва. Кмичиц се възмущаваше, като слушаше подобни гласове и разсъждения, а веднъж, когато някакъв шляхтич говореше в странноприемницата в негово присъствие, че човек трябва да бъде верен на тоя, на когото е дал клетва, пан Анджей викна и му каза:

— Ти, ваша милост, трябва да имаш две уста, едната за истинските, втората за фалшивите клетви, защото си се заклевал и в името на Ян Казимеж!

На тоя разговор присъстваха и много други шляхтичи, понеже това се случи недалече от Пшасниш. И като чуха думите на Кмичиц, всички се раздвижиха; по лицата на едни личеше възхищение от смелостта на пан Анджей, други се изчервиха, накрай най-авторитетният каза:

— Никой тук не е нарушил клетвата си към предишния крал. Той сам ни освободи от нея, като избяга от страната, без дори да се чувства задължен да я защитава.

— Дано да пукнете! — викна Кмичиц. — А крал Локетек колко пъти е трябвало да бяга от страната, но пак се е върнал, защото народът не го е изоставил, защото в сърцата още е имало страх от Бога. Не Ян Казимеж е избягал, а продажниците избягаха от него и сега го хапят, за да разкрасят собствената си вина пред Бога и хората!

— Твърде смело говориш, младежо. Откъде си ти, който искаш нас, местните хора, да учиш на страх Божи? Гледай да не те чуят шведите!

— Щом се интересувате, ще ви кажа, че съм от княжеска Прусия и съм поданик на електора… Но произхождам от сарматска^[180] кръв, чувствам обич към отечеството и се срамувам от дебелокожието на тоя народ.

Тук шляхтата забрави гнева си, огради го в кръг и започна да го разпитва любопитно и настоятелно:

— Значи, ваша милост си от княжеска Прусия?… Хайде, разправяй какво знаеш! Какво прави там електорът? Не смята ли да ни спасява от тая беда?

— От каква беда?… Щом сте доволни от новия си господар, не говорете за беда. Каквото сте си постлали, на него ще спите.

— Доволни сме, че не можем другояче. С мечове стоят над главите ни. Но ти разправяй така, като че ли сме недоволни.

— Дайте му да пийне нещо, та да му се развърже езикът. Говори смело, между нас тук няма предатели.

— Всички сте предатели! — изгърмя пан Анджей. — И не искам да пия с вас, шведски слуги!

След тия думи той излезе от странноприемницата и затръшна вратата, а те останаха засрамени и слисани; никой не се хвана за сабята, никой не тръгна подир Кмичиц да отмъсти за обидата.

А той потегли направо за Пшасниш. На около половин час път от града го обгради шведски патрул и го поведе към комендантството. В тоя патрул имаше само шест райтари, и подофицерът беше седмият, затова Сорока и тримата Кемличи започнаха да поглеждат лакомо към тях като вълци на овце, а после питаха с очи Кмичиц дали не ще им заповяда да се поразвъртят малко.

Пан Анджей също така изпитваше не по-малка съблазън, особено защото наблизо течеше Венгерка, чиито брегове бяха обрасли с папур; но се въздържа и се остави спокойно да го водят в комендантството.

Там разказа на коменданта кой е, че произхожда от електорския край и всяка година отива с коне в Собота. Тримата Кемличи също имаха документи, с които се бяха снабдили в Ленг като добре познат им град; затова комендантът, който също беше немец от Прусия, не им създаде трудности, само ги разпита грижливо какви коне карат и поиска да ги види.

А когато по негово искане прислугата на Кмичиц докара конете, той ги разгледа внимателно и каза:

— Аз ще ги купя. На другиго бих ги отнел, но понеже си от Прусия, не ще ти направя зло.

Кмичиц се посмути; ако станеше продажбата, не би имал оправдание да пътува по-нататък и би трябвало да се връща в Прусия. Затова поиска толкова висока цена, че беше почти два пъти по-голяма от истинската стойност на конете. Не щеш ли, офицерът не се нито възмути, нито пазари.

— Добре — каза той. — Вкарайте конете в обора, а аз веднага ще ви донеса стойността.

Тримата Кемличи се зарадваха в себе си, но пан Анджей се разсърди и започна да ругае. Но нямаше как, трябваше да вкарат конете. Иначе веднага щеше да се породи съмнение, че не са търговци на коне, а само привидно търгуват.

В това време офицерът излезе отново и подаде на Кмичиц лист хартия с написан текст.

— Какво е това? — каза пан Анджей.

— Пари или все едно, че пари — квитанция.

— А къде ще ми платят?

— В главната квартира.

— А къде е главната квартира?

— Във Варшава — отговори офицерът и се усмихна злорадо.

— Ние търгуваме само срещу налични пари… Как така? Какво значи това?… — започна да хленчи старият Кемлич. — Боже, света Богородице!

Но Кмичиц се обърна към него, изгледа го сърдито и каза:

— За мене думата на пан коменданта е готова пара. А до Варшава ще отидем с готовност, защото там можем да намерим у арменците ценни стоки, за които ще ни платят добре в Прусия.

После, когато офицерът си отиде, пан Анджей каза на Кемлич за успокоение:

— Тихо, дяволе! Тия квитанции са най-добрите пропуски, защото можем да стигнем дори до Краков с тях, уж се оплакваме, че не искат да ни платят. По-лесно ще получиш от бръмбар мед, отколкото пари от швед. Но това ми е много удобно. Швабата мисли, че ни е пратил за зелен хайвер, и не знае каква услуга ни прави… А на тебе аз ще ти платя от собствените си средства, та да не претърпиш загуба.

Старецът си отдъхна и само по навик не преставаше да се оплаква още някое време:

— Обраха ни, съсипаха ни, докараха ни до просяшка тояга!

Но пан Анджей беше доволен, понеже виждаше пътя пред себе си отворен: той предварително допущаше, че и във Варшава не ще му платят, а най-вероятно изобщо никъде — следователно ще може да пътува все по-нататък, уж за да си търси правото, дори при шведския крал, който се намираше край Краков, зает с обсадата на старата столица.

Засега пан Анджей реши да нощува в Пшасниш, за да отпочинат конете, и без да сменя привидното си име, все пак да свали от себе си кожата на дребен шляхтич. Той беше забелязал, че всички се отнасят пренебрежително към бедния коняр и всеки може по-лесно да го нападне, защото по-малко се страхува от отговорност за онеправдаването на бедняк. Също така по-трудно му беше с тая кожа да има достъп до по-заможната шляхта, а оттук по-мъчно да разбере кой какво мисли.

Затова той се облече с дрехи като за своето съсловие и произход и отиде в кръчмата да се наприказва с братята шляхтичи. Но това, което чу, не го зарадва. По хановете и кръчмите шляхтата пиеше за здравето на шведския крал, чукаше чаши с шведските офицери за щастието на протектора и се смееше при подигравките, които офицерите си позволяваха за крал Ян Казимеж и за Чарнецки.

Страхът за собствената кожа и имот така бяха понизили морала на хората, че те кокетничеха с нашествениците и с готовност поддържаха доброто им настроение. Все пак и това падение имаше своята граница. Шляхтата позволяваше да се подиграват с нея, с краля, с хетманите, с пан Чарнецки, само не с религията. И когато един шведски капитан заяви, че вярата на лютераните е също така добра както католическата, младият пан Грабковски, който седеше до него, не можа да издържи това светотатство, цапна го с брадвичката си по челото и възползван от суматохата, измъкна се от кръчмата и изчезна в тълпата.

Започнаха да го преследват, но дойдоха вести, които насочиха вниманието на друга страна. Пристигнаха куриери със съобщения, че Краков се предал, че пан Чарнецки е в плен и последната преграда за шведското владичество е премахната.

В първия момент шляхтата си глътна езика, но шведите започнаха да се веселят и да издават радостни възгласи. В черквата „Свети дух“, в черквата на бернардините и в неотдавна издигнатото от пани Мостовска манастирче на бернардинките бе заповядано да бият камбаните. Пехотата и райтарите излязоха от пивниците на площада и строени в боен ред, започнаха да гърмят с оръдия и пушки. После изкараха бъчви с водка, медовина и пиво за войската и гражданите, запалиха бурета с катран и пируваха до късна нощ. Шведите измъкваха гражданките от къщите им, за да танцуват с тях, да се веселят и лудуват. А всред тълпите развилнели се войници се влачеха групи от шляхтичи, които пиеха заедно с райтарите и трябваше да се преструват на радостни поради падането на Краков и поражението на пан Чарнецки.

Отвращение овладя Кмичиц и той се прибра рано в квартирата си в покрайнините на града, но не можа да заспи. Измъчваше го треска и съмнения овладяха душата му дали твърде късно не се е върнал на правия път — когато вече цялата страна беше в шведски ръце. Понякога му идваше мисълта, че вече всичко е загубено и Жечпосполита никога не ще стъпи на крака.

„Това вече не е злополучна война — мислеше си той, — която може да се свърши със загубата на някоя провинция, това е пълна гибел, цялата Жечпосполита става шведска провинция… Сами си направихме това, а аз повече от другите!“

Тая мисъл го пареше, а съвестта го гризеше. Сънят бягаше от очите му… Сам не знаеше какво трябва да прави: да продължи ли пътя си, да остане ли на място, или да се връща… Дори да събере чета и да почне да напада шведите, те ще го преследват като разбойник, не като войник. Пък и сега той се намира в край, където никой не го познава. Кой ще се присъедини към него? Стичаха се при него безстрашни хора в Литва, където ги привличаше прочутият Кмичиц, но тук, дори някой да беше чувал за Кмичиц, щеше да го смята за предател и приятел на шведите, а съвсем сигурно беше, че никой не бе чувал за Бабинич.

Нищо няма да излезе от това, няма смисъл и да отива при краля, късно е вече… Няма смисъл да отиде и в Подлесието, защото конфедератите го смятат за изменник, няма смисъл да се връща в Литва, защото там властва Радживил, няма смисъл да остане тук, защото по тия места няма никаква работа. Най-добре да предаде Богу дух, за да не гледа тоя свят, и да избяга от терзанията си.

Но на оня свят дали ще бъде по-добре на такива, които са направили тежки грехове, а с нищо не са изкупили вината си и ще застанат пред съда с цялото им бреме? Кмичиц се мяташе в леглото си, сякаш лежеше на легло за изтезания. Такива непоносими мъки не бе претърпял дори в горската хижа на Кемлич.

Той се чувстваше силен, здрав, предприемчив, душата му жадуваше да започне нещо, да действа, а ето че всички пътища му бяха затворени и ако ще да си блъска главата о стената, пак няма изход, няма спасение, няма надежда!

След като се измъчи цяла нощ на леглото, скочи, още призори, събуди хората си и тръгна с тях напред. Отиваше към Варшава, но сам не знаеше защо. От отчаяние би избягал в Сечта, ако времената не се бяха променили и Хмелницки заедно с Бутурлин тъкмо бяха притиснали великия коронен хетман при Грудек, като носеха огън и меч из югоизточните краища на Жечпосполита и пращаха чак до Люблин хищническите си отряди.

По пътя за Пултуск пан Анджей навсякъде срещаше шведски части, които ескортираха каруци с храна, зърно, хляб, бира и стада всякакъв вид добитък. Край стадата и колите вървяха групи селяни или дребни шляхтичи, които плачеха и стенеха, принудени да карат с колите си всичко това на няколко десетки километри. Щастлив беше оня, на когото позволяваха да се върне с колата си вкъщи, което не се случваше винаги, защото след превозването на провизиите подкарваха селяните и дребните шляхтичи на принудителна работа: да поправят замъците, да строят навеси, складове.

Пан Кмичиц видя също, че близо до Пултуск шведите се държаха с хората по-строго, отколкото в Пшасниш, а понеже не можеше да разбере причините, почна да разпитва за тях срещаните по пътя шляхтичи.

— Колкото повече наближаваш към Варшава, ваша милост — каза му един от срещнатите, — толкова по-жестоки угнетители ще видиш. Където наскоро са дошли и още не са се затвърдили, там са любезни, сами разгласяват кралските заповеди срещу потисниците и условията на капитулацията; но където вече се чувстват сигурно и където са се настанили близо до някакъв замък, там веднага нарушават всички обещания, не се съобразяват с нищо, онеправдават, дерат, грабят, ръка вдигат срещу черквите, духовниците и дори срещу монахините. Това тук не е още нищо, но каквото става в самата Велкополска, за него няма думи в човешките уста…

И шляхтичът започна да разправя какво ставало във Велкополска, какви обирничества, насилия и убийства си позволявал жестокият неприятел, как разстрелвали, как изтезавали до смърт, за да узнаят къде има пари, как в самия Познан е бил убит главата на всички манастири в областта епископ Бранецки, а простия народ измъчвали така страшно, че косата настръхва при самата мисъл за това.

— Навсякъде ще се стигне до това — казваше шляхтичът. — Божие наказание… Страшният съд е близко… Все по-лошо и по-лошо, а спасение отникъде.

— Чудно ми е — каза Кмичиц, — защото аз не съм тукашен и не познавам хорските настроения по тия места, че така търпеливо понасяте тоя гнет вие, които сте шляхтичи и хора с рицарски дух.

— Но с какво да се вдигнем? — отговори шляхтичът. — С какво?… В техни ръце са замъците, крепостите, оръдията, барутът, мускетите, дори ловните пушки за птици ни взеха. Надявахме се още на пан Чарнецки, но щом и той е в плен, а негово величество кралят е в Шльонск, кой ще помисли за съпротива?… Ръце има, само че в ръцете няма нищо, глава също няма…

— И надежда няма! — каза Кмичиц глухо.

Тук прекъснаха разговора, защото настигнаха шведска част, която караше коли, дребни шляхтичи и „реквизиции“. Това беше странна гледка. Брадати и мустакати райтари яздеха охранени като бикове коне; всеки опрял дясната си ръка на кръста, с кривната шапка, с десетки гъски и кокошки, навързани за седлото, и така яздеше всред облак от пера. От вида на войнствените им и горди лица човек лесно можеше да познае колко се чувстваха господарски, весело и в безопасност. А дребните шляхтичи вървяха пеш край колите, мнозина от тях боси, с клюмнали върху гърдите глави, навикани, наплашени, често пъти с бич подканвани да бързат.

Когато Кмичиц видя това, устните му затрепераха като от треска и той почна да повтаря пред шляхтича, с когото пътуваше.

— Ех, че ме сърбят ръцете, ех, че ме сърбят!

— За Бога, тихо, ваша милост! — отговори шляхтичът. — Ще погубиш и себе си, и мене, и децата ми!

Но пан Анджей неведнъж видя и други много по-удивителни гледки. Например понякога между райтарските части виждаше да вървят с тях по-малки или по-големи групички полски шляхтичи с въоръжени слуги, весели, с песни на уста, пияни, които се държаха с шведите и немците като с братя.

— Как така? — питаше Кмичиц. — Едни шляхтичи преследват, а с други правят приятелство? Тия, които виждам между войниците, трябва да са ревностни продажници?

— Не само ревностни продажници, но и по-лошо: еретици — отговори шляхтичът. — На нас, католиците, те тежат повече от шведите: те най-много грабят, имения палят, девойки отвличат, за частни разправии отмъщават. Цялата страна е разтревожена от тях, защото всичко им минава съвсем безнаказано и при шведските командири по-лесно ще намериш справедливост срещу швед, отколкото срещу наш еретик. Всеки командир, щом кажеш една дума, веднага ще ти отговори: „Аз нямам право да го преследвам, понеже не е мой човек — вървете при вашите съдилища.“ А какви ти съдилища сега, какви изпълнителни действия, когато всичко е в шведски ръце? Където шведът не се вмъкне, там го завеждат еретиците, а срещу черквите и духовниците най-вече те excitant^[181]. Така си отмъщават на майката-родина за това, че когато в други християнски страни с право ги преследваха за техните заговори и безчестия, тя им осигури убежище и свобода за богохулната им вяра…

Тук шляхтичът прекъсна и се обърна неспокойно към пан Кмичиц:

— Но ти, ваша милост, казваш, че си от княжеска Прусия, тогава може би сам си лютеранин?

— Пазил ме Бог от това — отговори пан Анджей. — Аз съм от Прусия, но от род, който от векове е католически, защото ние сме дошли от Литва в Прусия.

— Е, хвала на Всевишния, че се уплаших. Милостиви пане, qoud attinet^[182] до Литва, и там не липсват друговерци, които имат могъщ началник в лицето на Радживил, а той излезе толкова голям предател, че навярно може да се мери само с Раджейовски.

— Дано преди да дойде Нова година, дяволите да изтръгнат душата му от гърлото! — викна Кмичиц ожесточено.

— Амин! — отговори шляхтичът. — И на неговите слуги, помощници, палачи, за които чак тук до нас стигнаха вести и без които той не би посмял да действа за гибелта на отечеството.

Кмичиц побледня и не каза нито дума. Също така не питаше, не смееше да попита за какви помощници, слуги и палачи говори тоя шляхтич.

Те пътуваха бавно и в Пултуск пристигнаха късно вечерта. Там повикаха Кмичиц в епископския дворец, наречен замъка, за да се легитимира пред командира.

— Доставям коне за войската на негова шведска милост — каза пан Анджей — и имам квитанции, с които отивам във Варшава за пари.

Полковник Израел (така се наричаше въпросният командир) се усмихна под мустак и каза:

— О, бързай, ваша милост, бързай, а на връщане вземи кола, че да имаш на какво да караш парите.

— Благодаря за съвета — отговори пан Анджей. — Аз разбирам, че ваша милост ми се подиграва… Но аз ще отида за своето, дори ако трябва да стигна до негово величество краля!

— Върви, не прощавай своето! — каза шведът. — Доста добра сумичка имаш да вземаш.

— Ще дойде такова време, та ще ми платите! — отговори Кмичиц, като излизаше.

В самия град отново попадна на тържества, защото веселието по случай превземането на Краков щеше да продължи три дни. Тук обаче пан Анджей узна, че в Пшасниш може би умишлено бяха преувеличили триумфа на шведите; киевският пан кастелан^[183] съвсем не бил паднал в плен, а получил право да напусне града с войската си, оръжието и със запалени фитили при оръдията. Разправяха, че се запътил за Шльонск. Това не беше голяма утеха, но все пак утеха.

В Пултуск имаше значителни сили, които под командването на Израел предстоеше да потеглят към пруската граница, за да подплашат електора; затова нито градът, нито замъкът, макар и много просторен, нито предградията можеха да поберат войниците. Тук за пръв път Кмичиц видя войска да квартирува в черква. Във великолепната готическа колегиатска^[184] черква, построена преди повече от двеста години със средства на епископ Гижицки, беше настанена немска наемна пехота. Вътре храмът гореше от светлина като при великденска служба, понеже на каменния под бяха запалени огньове. Над огнищата димяха котли. Около буретата с пиво се трупаха войници чужденци, все стари разбойници, които бяха ограбили цялата католическа част от Немско и които навярно не за пръв път нощуваха в черква. Отвътре се чуваше врява и викове. Пресипнали гласове пееха войнишки песни; чуваха се крясъци и смехове на жени, които по онова време често се влачеха подир войската.

Кмичиц застана на отворената врата; през пушеците между червените пламъци той видя червените, пламнали от пиене мустакати лица на наемниците, които бяха насядали върху бурета и пиеха бира; други хвърляха зарове или играеха на карти; трети продаваха свещенически одежди; четвърти прегръщаха развратници, облечени с ярки рокли. Крясъците, смеховете, звънът на чашите и дрънкането на мускетите, ехото, което гърмеше в сводовете — всичко това го оглушаваше. Зави му се свят, дъхът замря в гърдите му: адът не би го ужасил повече.

Най-сетне той се хвана за косата и побягна, като повтаряше сякаш полудял:

— Боже, застъпи се! Боже, накажи! Боже, спасявай!

Трийсет и шеста глава

Във Варшава господари отдавна вече бяха шведите. Понеже Витенберг, същинският управител на града и командир на гарнизона, в тоя момент се намираше в Краков, като негов заместник управляваше Раджейовски. Не по-малко от две хиляди войници се намираха в същинския град, обграден с насипи, и из съседните на насипите юридики^[185], застроени с великолепни църковни и светски сгради. Кралският дворец и градът не бяха разрушени, защото пан Весел, маковски староста, ги беше отстъпил без бой, а сам заедно с гарнизона се бе измъкнал бързо, понеже се страхуваше от мъстта на личния си неприятел Раджейовски.

Но когато пан Кмичиц започна да се оглежда по-отблизо и по-внимателно, по много къщи видя следи от хищнически ръце. Това бяха къщите на ония жители, които бяха избягали от града, понеже не желаеха да бъдат под чуждо владичество, или които се бяха съпротивлявали, когато шведите се катереха по насипите.

От дворците на пановете, които се издигаха из юридиките, само ония бяха запазили старото си великолепие, чиито собственици духом и телом бяха на страната на шведите. Запазен беше следователно в цялото си великолепие дворецът на рода Казановски, понеже го пазеше Раджейовски, собственият дворец на последния, на пан хоронжи Конецполски и оня, който беше издигнал Владислав IV, а по-късно бе наречен Казимировски. Но църковните сгради бяха значително пострадали; дворецът на Денхоф беше полуразрушен, канцлерският или така нареченият Осолински, на улица Реформаторска, беше напълно ограбен. През прозорците надничаха немски наемници, а ония скъпи мебели, които покойният канцлер бе доставял от Италия на толкова висока цена, ония флорентински кожи, холандски гоблени, изкусно изработени бюра, инкрустирани със седеф, картините, бронзовите и мраморните статуи, венецианските и гданските часовници, ценното стъкло — всичко това или още лежеше безредно натрупано в двора, или вече опаковано, чакаше удобен случай, за да бъде изпратено по Висла за Швеция. Тия скъпи вещи бяха пазени от стража, но в това време те се похабяваха на открито и от дъжда.

В много други градове можеше да се види същото и при все че столицата се бе предала без бой, на Висла вече чакаха трийсет грамадни речни кораба, готови да откарат плячката.

Градът изглеждаше като чуждестранен. По улиците се чуваше повече чужд говор, отколкото полски: навсякъде се срещаха шведски и немски войници, френски, английски и шотландски наемници с най-различни облекла, с шапки, с лодкообразни гребенести шлемове, с кафтани, брони, полуброни, с чорапи или шведски ботуши, които приличаха на кани. Навсякъде чужда пъстрота, чужди носии, чужди лица, чужди песни. Дори конете бяха с по-различни форми от тия, с които бе свикнало окото.

Наприиждали бяха и много арменци с тъмни лица и тъмни коси, покрити с цветни такета; те бяха дошли да купуват плячката.

Но най-много учудваше големият брой цигани, които неизвестно защо се бяха стекли в столицата от всички страни заедно с шведите. Шатрите им се намираха при Уяздовския дворец и по цялата юридика на черквата „Свети Ян“ и сякаш представляваха отделен град от чергила вътре в зидания.

Всред тия разноезични тълпи местните жители почти се губеха; за собствената си безопасност те гледаха да си стоят затворени по къщите, малко се показваха по улиците и винаги бързаха. Само от време на време някоя господарска карета, забързана към кралския дворец по Краковске пшедмешче, обградена с хайдуци, пажове или войска с полски униформи, напомняше, че това е полски град.

Само в неделя и в празник, когато камбаните зовяха за черква, тълпи наизлизваха от къщите и столицата придобиваше стария си изглед, въпреки че и тогава пред черквите заставаха като ограда цели редици чужди наемници, за да гледат жените, да ги дърпат за роклите, когато те минаваха с наведени очи, да се смеят, а понякога и да пеят безобразни песни пред храмовете тъкмо тогава, когато вътре се служи литургия.

Всичко това мина като привидение пред смаяните очи на пан Анджей, но той не остана дълго във Варшава, защото не познаваше никого и нямаше пред кого да отвори душата си. Той не влезе в по-близка връзка дори с ония полски шляхтичи, които се намираха в града и заемаха странноприемниците, построени по времето на крал Зигмунт ІІІ на улица Длуга. Наистина заговорваше с тоз-оня, за да узнае нещо ново, но това бяха горещи привърженици на шведите, които в очакване да се завърне Карл Густав висяха при Раджейовски и при шведските офицери с надежда да получат староства, конфискувани частни и църковни имоти или разни заложени имения. Всеки от тях заслужаваше да му се изплюят в очите, от което впрочем Кмичиц не се въздържаше особено много.

Само за обикновените граждани Кмичиц чуваше, че съжалявали за старото време, за потиснатото отечество и за добрия крал. Шведите ги преследваха жестоко, вземаха им къщите, изстискваха контрибуции, затваряха ги.

Разправяше се също, че занаятчийските еснафи имали скрито оръжие, особено майсторите на брони и доспехи, месарите, кожухарите и могъщият еснаф на обущарите, че непрекъснато чакали завръщането на Ян Казимеж, без да губят надежда, и при малка помощ отвъд били готови да ударят върху шведите.

Когато слушаше това, Кмичиц не искаше да вярва на ушите си и в главата му не можеше да се побере, че хора от долно съсловие и с ниско обществено положение проявяват по-голяма любов към отечеството и вяра в законния крал, отколкото шляхтичите, които още с раждането си бяха длъжни да донасят това чувство на тоя свят.

Но тъкмо шляхтичите и магнатите заставаха на страната на шведите, а простолюдието проявяваше най-голяма готовност за съпротива и често се случваше, когато шведите подкарат тия хора на работа за укрепяването на Варшава, те да предпочетат боя и затвора, дори самата смърт, но не да помагат за засилването на шведската мощ.

Извън Варшава в страната кипеше като в кошер. Всички пътища, градове и градчета бяха задръстени от войска, от шляхтишки и пански войници, от панове и шляхтичи в услуга на шведите. Всичко беше взето, присвоено, победено, всичко беше така шведско, сякаш тая страна винаги е била в техни ръце.

Пан Анджей не срещаше други хора, а само или шведи, или шведски привърженици, или хора отчаяни, равнодушни, които бяха убедени до дъното на душата си, че всичко е вече пропаднало. Никой не мислеше за съпротива, тихо и бързешком изпълняваха такива заповеди, за половината, дори за една десета част от които в миналото щеше да възникне съпротива и протести. Уплахата беше толкова голяма, че дори тия, които търпяха неправди, славеха високо милостивия протектор на Жечпосполита.

В миналото много пъти се бе случвало шляхтичите да посрещат с пушка и начело на въоръжените си слуги полските цивилни или военни пратеници за събиране данъци или други задължения — днес се определяха данъци, каквито се харесваха на шведите, а шляхтичите ги плащаха така покорно, както овцете дават вълната си на стригачите. Случваше се един и същи данък да се събира два пъти. Нямаше смисъл да се защитава човек с квитанции — добре поне, ако офицерът екзекутор не натопеше старата квитанция във вино и не заповядаше на предявителя й да я изяде. Но и това нищо! „Vivat protector!“ — извикваше шляхтичът, а когато офицерът си заминеше, накарваше слугата си бързо да се качи на покрива и да гледа дали не идва друг. И да се свършваше всичко само с шведските контрибуции! По-лоши от неприятеля бяха както тук, така и навсякъде продажниците. Отмъщаваха за стари спорове, стари обиди, преместваха граничните могилки между имотите, заграбваха ливади и гори и всичко това минаваше безнаказано за приятеля на шведите. А най-лоши бяха друговерците. Не само това. От хора несретници, отчаяни, авантюристи и комарджии се образуваха въоръжени групи. Те нападаха селяните и шляхтата. Помагаха им шведски и немски мародери и всякакъв вид нехранимайковци. Страната пламна от пожари; над градовете тежеше въоръженият войнишки пестник, в горите нападаха разбойници. Никой не мислеше за подобряване положението на Жечпосполита, за спасение, за отхвърляне на ярема… Никой не хранеше надежди…

Случи се, та близо до Сохачев шведски и немски скитници обсадиха пан Лушчевски, сохачевски староста, когото изненадаха в частното му имение в Струги. Макар и стар, той беше войнствен човек и се защитаваше енергично. Тъкмо тогава оттук мина пан Кмичиц, а понеже търпението му вече беше забрало като цирей, готов да се пукне при най-малък повод, пукна се именно при Струги. И той разреши на Кемлич и хората му да „перат“, а и сам връхлетя върху нападателите така силно, че ги разби, изсече, никого не остави жив, дори пленниците заповяда да бъдат удавени. Пан старостата, комуто помощта сякаш падна от небето, посрещна спасителя си с благодарност и веднага се залови да го гощава, а пан Анджей, като видя пред себе си големец и политик, при това и човек със стари възгледи, призна му омразата си към шведите и започна да го разпитва какво мисли за бъдещата съдба на Жечпосполита с надежда, че пан старостата ще влее някакъв балсам в душата му.

Но старостата имаше съвсем друго гледище за това, което бе станало, и каза:

— Ваша милост пане! Не зная какво бих казал, ако ваша милост ме беше попитал тогава, когато мустаците ми бяха още рижи, а умът затъмнен от желанията на тялото, но днес мустаците ми са побелели и нося седемдесетгодишен опит на гърба си; аз виждам бъдещето, понеже съм близо до гроба, та ще ти кажа, че не само ние, дори да поправим грешките си, но и цяла Европа няма да сломи шведското могъщество…

— Как е възможно това? Откъде се взе то?! — възкликна Кмичиц. — Кога Швеция е била толкова могъща? Нима полският народ не е по-голям, нима не можем да имаме повече войска? Нима нашата войска е отстъпвала когато и да било по храброст на шведската?

— Нашият народ е десет пъти по-голям; богатство Бог ни е дал толкова, че в моето Сохачевско староство се ражда повече пшеница, отколкото в цяла Швеция, а колкото се отнася до храбростта, аз участвах в боя при Кирхолм, когато ние, три хиляди хусари, разбихме на пух и прах осемнайсет хиляди най-добра шведска войска.

— Е, щом е така — каза Кмичиц, чиито очи чак светнаха при спомена за Кирхолм, — какви са тия земни причини, поради които не бихме могли да ги победим и сега?

— Преди всичко това — каза старецът бавно, — че ние се смалихме, а те пораснаха, че ни завоюваха посредством нашите собствени ръце, както по-рано завоюваха немците чрез немците. Такава е Божията воля и няма сила, повтарям, която би могла да им се противопостави днес.

— Ами ако шляхтата се опомни и се обедини около своя крал, ако всички грабнат оръжие, какво съветваш, ваша милост, че трябва да се направи и какво ще направиш ти самият?

— Тогава ще тръгна с другите, ще загина и съветвам всекиго да загине, защото после ще дойдат такива времена, които е по-добре да не видим…

— Не могат да дойдат по-лоши! Кълна се, че не могат!… Това е невъзможно!… — извика Кмичиц.

— Виждаш ли, ваша милост — каза пан старостата, — преди края на света и преди Страшния съд ще дойде антихрист и е казано, че тогава злите ще вземат връх над справедливите, сатани ще ходят по света, вяра, противна на истинската, ще проповядват и ще привличат хората в нея. С Божие позволение злото ще победи навсякъде, чак до оня момент, когато ангели с тръби ще възвестят края на света…

Тук пан старостата се наведе назад във фотьойла, в който седеше, притвори очи и продължи да говори с тих, тайнствен глас:

— Казано е, че ще има личби… Знаци на слънцето във вид на ръка и меч имаше… Боже, бъди милостив към нас, грешните!… Злите вземат връх над справедливите, защото шведът и неговите привърженици побеждават… Истинската вяра е в упадък, ето че лютераните се надигат… Хора, нима не виждате, че „dies irae, dies ilia“^[186] наближава… Аз съм на седемдесет години, стоя край брега на Стикс, гледам за лодкаря и лодката… Аз виждам!…

Тук пан старостата млъкна, а Кмичиц го загледа със страх, защото твърденията му се видяха основателни, заключенията сполучливи, той се уплаши от съда и се замисли дълбоко.

Но пан старостата не гледаше към него, а пред себе си и накрай каза:

— Как тогава можем да победим шведите, когато това е Божие допущение, ясно отгатната и предсказана в пророчествата воля… Ей, към Ченстохова, хора, към Ченстохова!^[187]…

И пан старостата замлъкна отново.

Слънцето тъкмо залязваше, надничаше само отстрани в стаята, пречупваше се в дъга през кръглите стъкла с оловна обковка и образуваше седмоцветни ивици на пода. Останалата част от стаята беше в мрак. На Кмичиц ставаше все по-страшно и имаше мигове, когато му се струваше, че щом тая светлина изчезне, веднага ангелски тръби ще почнат да зоват на съд.

— За какви пророчества говориш, ваша милост? — попита той най-сетне старостата, защото мълчанието му се стори по-страшно.

Вместо да отговори, старостата се обърна към вратата за съседната стая и викна:

— Оленка! Оленка!

— За Бога! — възкликна пан Кмичиц. — Кого викаш, ваша милост?…

В тоя миг той вярваше във всичко, вярваше, че неговата Оленка по някакво чудо е прехвърлена от Кейдани тук и сега ще покаже пред очите му.

И забрави всичко, впи взор във вратата и чакаше, без да може да си поеме дъх.

— Оленка! Оленка! — повтори старостата.

Вратата се отвори: влезе не Билевичувна, а една прекрасна, стройна, висока девойка, подобна донякъде на Оленка по сериозното си лице, обляно със спокойствие. Тя беше бледа, може би болна, а може и уплашена от неотдавнашното нападение и вървеше с наведени очи, така някак леко и тихо, сякаш я движеше невидим повей.

— Това е дъщеря ми — каза старостата. — Синовете ми не са вкъщи. Те са с краковския пан, а заедно с него при нашия нещастен избраник.

След това се обърна към дъщеря си:

— Ваша милост панно, най-напред поблагодари на тоя рицар, че ни спаси, а после ни прочети пророчеството на света Бригида.

Момичето се поклони пред пан Анджей и излезе, а след малко се върна с печатни свитъци в ръка и като застана в седмоцветната светлина, започна да чете със звучен и сладък глас:

— Пророчество на света Бригида: „Най-напред ще ти покажа пет крале и техните държави: Густав, син на Ерик, ленив осел, понеже изостави правилното богослужение и премина на фалшиво. Захвърли апостолската вяра и въведе в кралството лютеранско изповедание, с което сложи петно на славата си. Виж «Еклезиаст», където се казва за Соломон, че опетнил славата си чрез идолопоклонство…“

— Чуваш ли, ваша милост? — попита старостата, като показваше на Кмичиц палеца на лявата си ръка, а другите пръсти държеше готови за броене.

— Чувам.

„Ерик, син на Густав, вълк поради ненаситната си алчност — четеше девойката, — заради която си навлече омразата на всички хора и на брата си Ян. Най-напред заподозря Ян, че заговорничи с датчанина и с Полша, и го измъчи с война, а като го хвана заедно с жена му, четири години го държа в подземие. Най-сетне Ян беше изваден от затвора и подпомогнат от променливото щастие, победи Ерик, отне му короната и го хвърли във вечна тъмница. Ето един непредвиден случай!“

— Внимавай — каза старостата. — Това е вече втори!

Девойката четеше по-нататък:

„Ян, брат на Ерик, горд орел, три пъти победител на Ерик, на датчанина и септентриона. Синът му Зигмунд беше избран на полския трон и в него тече благородна кръв. Слава на неговите издънки!“

— Разбираш ли? — питаше старостата.

— Да даде Бог много години на Ян Казимеж — отговори Кмичиц.

„Карл, княз на Судермания^[188]: овен, защото както овните водят стадото, така той отведе шведите към заблудата. Той именно се бореше срещу правдата.“

— Това е вече четвърти! — прекъсна старостата.

„Петият, Густав Адолф — четеше девойката, — убит агнец, но не без петно, чиято кръв стана причина за страдание и раздори.“

— Да! Това е Густав Адолф — каза старостата. — За Кристина^[189] не се споменава, защото са изброени само мъже. Сега ваша милост панно, чети края, който се отнася точно за днешното време.

Девойката зачете следното:

„Ще ти покажа шестия, който ще възбуни сушата и морето и ще натъжи простите хора… който ще вземе в своя ръка времето на моето наказание. Ако не достигне бързо целта си, моят съд ще се надвеси над него и ще постави държавата му в страдания, и ще стане, както е писано: бунт сеят, а страдания и болки ще пожънат. Аз ще накажа не само това кралство, но и богатите и могъщи градове, защото е призован гладният, който ще изяде техния имот. Няма да мине без вътрешни злини, а раздорите ще изобилстват. Ще властват глупци, а мъдрите и старите няма да вдигнат глави. Почитта и правдата ще са в упадък, докато дойде оня, който ще успокои гнева му с молитва и който няма да поскъпи душата си от любов към истината.“

— Ето, ваша милост — каза старостата.

— Всичко така се сбъдва, че навярно само слепият може да се усъмни! — отговори Кмичиц.

— Затова и шведите не могат да бъдат победени — отговори старостата.

— Докато дойде оня, който няма да поскъпи душата си от любов към истината! — възкликна Кмичиц. — Пророчеството оставя надежда! Значи не съд ни чака, а спасение!

— Содом е щял да бъде пощаден, ако се бяха намерили в него десет праведници — отговори старостата, — но и толкова не били намерени. Така не ще се намери и оня, който няма да поскъпи душата си от любов към истината, и часът на съда ще удари.

— Пане староста, пане староста, това е невъзможно! — отговори Кмичиц.

Но докато пан старостата да отговори, вратата се отвори и в стаята влезе един възрастен вече човек с ризница и мускет в ръка.

— Пан Шчебжицки? — попита старостата.

— Да — отговори новодошлият, — чух, че нехранимайковци обсадили ваша милост, та побързах да дойда на помощ със слугите си.

— Без Божия воля нито косъм няма да падне от главата на човека — отговори старецът. — Тоя рицар вече ме отърва от опасността… А ти, ваша милост, откъде идваш?

— От Сохачев.

— Чу ли нещо ново?

— Всяка новина все по-лоша, ваша милост старосто. Нови беди…

— Какво се е случило?

— Краковското, Сандомежкото, Руското, Люблинското, Белското, Волинското и Киевското воеводство са се подчинили на Карл Густав. Актът вече е подписан и от пратениците, и от Карл.

Старостата почна да клати глава, най-после се обърна към Кмичиц.

— Гледай! — каза той. — И ти още мислиш, че ще се намери оня, който не ще поскъпи душата си от любов към истината?

Кмичиц започна да скубе косата си.

— Отчаяние! Отчаяние! — повтаряше той възбудено. А пан Шчебжицки продължаваше да говори:

— Разправят също, че ония остатъци от войска, които се намират при пан хетман Потоцки, вече отказват послушание и искат да отиват при шведа. Хетманът вече не бил сигурен за живота си при тях и трябва да направи, което те поискат.

— Бунт сеят, а страдания и болки ще пожънат — каза старостата. — Който иска да се покае за греховете си, вече е време!

Но Кмичиц не можеше да слуша повече нито пророчествата, нито новините; той искаше час по-скоро да възседне коня и да разхлади главата си на чист въздух. Затова скочи и почна да се сбогува със старостата.

— Къде така бързаш? — попита го старецът.

— За Ченстохова, защото и аз съм грешник!

— Тогава не те задържам, при все че бих искал да те нагостя, но това е по-бърза работа, тъй като денят на съда е близо.

Кмичиц излезе, а след него излезе и девойката. Тя искаше да замести баща си при изпращането на пан Анджей, понеже краката на старостата вече не го държаха.

— Остани със здраве, девойко — каза Кмичиц. — Ти не знаеш колко много ти желая доброто!

— Ако ваша милост ми желаеш доброто — отговори на това девойката, — направи ми тогава една услуга. Ваша милост отиваш в Ченстохова… Ето ти един златен злот… вземи го, моля, и го дай за литургия в параклиса.

— За чие добро? — попита Кмичиц.

Пророчицата сведе очи, тъга обля лицето й, а едновременно слаба руменина бликна по бузите й и тя отговори с тих глас, който приличаше на шумол от листа:

— За доброто на Анджей, за да го върне Бог от кривия път…

Кмичиц се дръпна две крачки назад, изблещи очи и от изумление не можеше да каже нито дума.

— В името на Христа! — каза той най-после. — Какъв е тоя дом? Къде съм аз?… Само пророчества, предсказания и указания… Ти, ваша милост панно, се наричаш Оленка и даваш за литургия за доброто на грешния Анджей?… Това не може да бъде обикновено съвпадение, това е пръст Божий… това… това… ще полудея!… За Бога, ще полудея!…

— Какво ти е, ваша милост?

Но той я хвана буйно за ръцете и започна да ги тръска.

— Пророкувай ми по-нататък, кажи ми докрай!… Ако твоят Анджей се опомни и заличи вината си, дали Оленка ще му остане вярна?… Говори, казвай, че иначе няма да си отида!…

— Какво ти е, ваша милост?

— Дали Оленка ще му остане вярна? — повтаряше Кмичиц. Внезапно очите на девойката се напълниха със сълзи.

— До последния дъх, до часа на смъртта! — отговори тя разридана.

Още не беше довършила, а Кмичиц вече се просна цял в краката й. Тя искаше да избяга, но той не я пусна, целуваше нозете й и повтаряше:

— Аз също така съм грешен Анджей, който иска да се покае!… Аз също така имам своята любима Оленка. Дано твоят се покае, а моята да ми остане вярна… Дано думите ти бъдат пророчество… Балсам и надежда вля в изтерзаната ми душа… Бог да те възнагради. Бог да те възнагради!

След това скочи, яхна коня и замина.

Трийсет и седма глава

Думите на дъщерята на сохачевския староста изпълниха пан Кмичиц със силна надежда и цели три дни не излизаха от главата му. Денем на коня, нощем в леглото той размишляваше за онова, което му се беше случило, и винаги идваше до заключението, че това не можеше да бъде проста случайност, а е по-скоро Божие указание и предсказание, че ако издържи, ако не се отклони от правия път, от тоя именно, който му беше посочила Оленка, тогава девойката ще му остане вярна и ще го надари с някогашното си чувство.

„Щом дъщерята на старостата — размишляваше пан Кмичиц — остава вярна на своя Анджей, който досега не е започнал да се поправя, тогава още не е угаснала надеждата и за мене, който имам искрено желание да служа на отечеството, на добродетелта и краля!“

Но, от друга страна, пан Анджей не беше лишен и от грижи. Той имаше искрено желание, но дали не започна твърде късно? Дали имаше още някакъв път, някакъв удобен случай? С всеки изминат ден изглеждаше, че Жечпосполита затъва все повече и повече и мъчно можеше човек да затваря очи пред страшната истина, че няма вече спасение за нея. Кмичиц не желаеше нищо повече, освен да започне някаква дейност, но не виждаше готови за това хора. Непрекъснато нови лица, непрекъснато нови фигури минаваха пред него през време на пътуването му, но техният вид, слушането на техните разговори и разисквания само отнемаше и остатъка от надежда.

Едни духом и телом бяха минали на шведска страна, за да търсят там лична облага; те пиеха, гуляеха и се веселяха като на задушница и давеха в чашите и разпътството своя срам и шляхтишка чест.

Други в непонятно заслепение говореха за могъществото, което ще се създаде от съединението на Жечпосполита с Швеция под скиптъра на първия пълководец на света — и тия хора бяха най-опасните, защото бяха искрено убедени, че пред такова обединение трябва да наведе глава orbis terrarum^[190].

Трети, като сохачевския староста, хора благородни и с хубави чувства към отечеството, изследваха личбите по земята и небето, повтаряха пророчества и виждаха волята Божия във всичко, което ставаше, както и непреодолимо предназначение; те идваха до заключение, че няма надежда, няма спасение, че наближава краят на света и следователно би било лудост да се мисли за земното спасение, а не за небесното.

Четвърти най-сетне се криеха по горите или бягаха в чужбина.

И така пан Кмичиц срещаше само разпътни, развалени, безумни или страхливи и отчаяни; не срещаше обаче хора с вяра.

А в това време шведската сила растеше. Вестта, че останалите войски се бунтуват, заговорничат, заплашват хетманите и искат да минат на шведска страна, ставаше все по-сигурна с всеки изминат ден. Слухът, че пан хоронжи Конецполски с дивизията си се е предал на Карл Густав, прозвуча като гръм по всички краища на Жечпосполита и прогони остатъка от вяра в сърцата, понеже пан Конецполски беше збаражки рицар^[191]. Последваха го яворовският староста и княз Димитър Вишньовецки, когото не спря увенчаното с безсмъртна слава име.

Започнаха вече да се съмняват и за пан маршал Любомирски. Тия, които го познаваха добре, твърдяха, че амбицията превишава у него разума и любовта към отечеството, че досега стоял на страната на краля, понеже го ласкаело това, дето очите на всички били обърнати към него, дето едни и други го дърпали, канели, втълпявали му, че съдбата на отечеството е в негови ръце. Но изправен пред успехите на шведите, той беше започнал да се колебае, да се бави и все по-ясно заради собствената си гордост даваше на нещастния Ян Казимеж да почувства, че може да го спаси или да го унищожи окончателно.

Кралят изгнаник седеше в Глогов и от шепата верни, които деляха неговата съдба, все някой го напускаше и преминаваше към шведите. Така слабите се пречупват в дните на несрета, дори такива, на които първият порив на сърцето заповядва да тръгнат по честен и трънлив път. Карл Густав ги приемаше с отворени обятия, награждаваше ги, обсипваше ги с обещания, изкушаваше останалите верни, привличаше ги и простираше все по-широко своето владичество; самата съдба отстраняваше всички пречки пред краката му, той завладяваше Полша с полски сили, побеждаваше без бой.

Върволици от воеводи, кастелани, кралски и литовски чиновници, цели тълпи въоръжени шляхтичи, цели хоронгви несравнима полска конница се намираха в неговия стан, гледаха новия господар в очите, готови да се отзоват при всяко негово кимване.

Остатъците от кралските войски все по-настоятелно викаха на хетмана си: „Иди, преклони побелялата си глава пред величието на Карл… Иди, защото искаме да бъдем с шведите!“

— При шведите! При шведите!

И в подкрепа на думите блесваха хиляди саби.

А в същото време войната на изток продължаваше. Страшният Хмелницки отново обсади Лвов, а пълчищата на съюзниците му преминаваха покрай непревземаемите стени на Замошч, разливаха се по цялото Люблинско воеводство и достигаха до самия Люблин.

Литва беше в ръцете на шведите и на Ховански. Радживил започна война в Подлесието; електорът се бавеше, но всеки момент можеше да нанесе последен удар върху едва живата Жечпосполита; засега обаче се укрепяваше в кралска Прусия.

От всички страни при шведския крал пристигаха пратеничества да му честитят щастливата победа.

Зимата наближаваше, листата падаха от дърветата, орляци гарвани, врани и чавки бяха напуснали горите и се носеха над селата и градовете на Жечпосполита.

Оттатък Пьотрков Кмичиц отново попадна на шведски части, които бяха заели всички пътища. Някои отиваха към Варшава след превземането на Краков, защото се говореше, че Карл Густав, като приел изразите на вярност от южните и източните воеводства и подписал „капитулацията“, чакал само да се предадат и остатъците от войски, командвани от пан Потоцки и Лянцкоронски, и после веднага щял да тръгне за Прусия, та затова изпращал войската си напред. Никъде по пътя не пречеха на пътуването на пан Анджей, защото шляхтата изобщо не предизвикваше подозрения и множество въоръжени групи се движеха заедно с шведите; други пътуваха за Краков било за да се поклонят на новия господар, било да измолят от него нещо, затова никого не питаха нито за пропуски, нито за паспорти, още повече че близо до Карл, който се преструваше на милостив господар, не смееха да безпокоят никого.

Последното нощуване на пан Анджей преди пристигането му в Ченстохова се падна в Крушина, но едва се бе настанил, и там пристигнаха гости. Най-напред дойде шведска част от около сто конници, командвана от няколко офицери и един сериозен капитан. Той беше човек на средна възраст с доста внушителен изглед, едър, силен, плещест, с проницителни очи и макар да носеше чужда униформа и да изглеждаше на чужденец, щом влезе в кръчмата, заговори на пан Анджей на най-чист полски език, като го разпитваше кой е и къде отива.

Тоя път пан Анджей каза, че е шляхтич от Сохачевско, защото на офицера би могло да се стори странно, че поданик на електора е дошъл чак толкова навътре в страната. Но като узна, че пан Анджей отива при шведския крал, за да се оплаче, дето не искат да му платят дължимата сума, офицерът каза:

— Най-добре е човек да се моли при главния олтар и ти постъпваш правилно, ваша милост, че отиваш при самия крал, защото, макар той да има хиляди работи на главата си, не отказва да изслуша никого, а пък към вас шляхтичите е толкова любезен, та чак шведите ви завиждат.

— Стига само да има пари в съкровищницата…

— Карл Густав не е като някогашния ваш Ян Казимеж, който трябваше да прави заеми дори от евреите, защото, каквото имаше, веднага го даваше на първия, който го помоли. Пък и стига една работа да успее, пари в съкровището няма да липсват.

— За каква работа говориш, ваша милост?

— Твърде малко се познаваме, пане рицарю, та да ти издавам тайни. Знай само, че след едва-две седмици съкровището на шведския крал ще тежи толкова, колкото султанското.

— Може би някой алхимик ще му направи пари, защото отникъде няма да ги получи в тая страна.

— В тая страна ли? Стига да протегне човек смело ръка. А на нас смелост не ни липсва, доказателство е, че властваме тук.

— Вярно! Вярно! — каза Кмичиц. — Ние сме много доволни от това владичество, особено ако ни научите по какъв начин да събираме пари като трески…

— Тия начини бяха в ръцете ви, но вие бихте предпочели да гинете от глад, отколкото да вземете нещичко оттам.

Кмичиц погледна офицера изпитателно.

— Ех, има такива места, срещу които дори татарите се страхуват да вдигнат ръка! — каза той.

— Ти си прекалено досетлив, пане рицарю — отговори офицерът, — но помни, че отиваш за пари не при татарите, а при шведите.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от пристигането на нова въоръжена група. Офицерът навярно я очакваше, защото изскочи бързо от кръчмата. А Кмичиц излезе подир него и застана на вратата, за да види кой пристига.

Най-напред дойде една затворена карета, впрегната с четири коня и обградена от отряд шведски райтари. Офицерът, който разговаряше с Кмичиц, тръгна пъргаво към нея, отвори вратичката и направи дълбок поклон на особата, която седеше вътре.

„Трябва да е някой големец…“ — помисли Кмичиц.

В това време от кръчмата изнесоха запалени факли. От каретата слезе важна персона, облечен като чужденец с дълъг до коленете плащ, подплатен с лисичи кожи, и с шапка с пера.

Офицерът грабна факел от ръцете на един райтар и като се поклони още веднъж, каза:

— Оттук, ваше превъзходителство!

Кмичиц се оттегли бързо в кръчмата, а те влязоха веднага след него. Вътре офицерът се поклони за трети път и каза:

— Ваше превъзходителство! Аз съм Вейхард Вжешчович, ordinarius proviantmagister^[192] на негово кралско величество Карл Густав, изпратен с ескорт да посрещне ваше превъзходителство.

— Приятно ми е да се запозная с такъв знаменит кавалер — каза черно облеченият големец и отвърна на поклона с поклон.

— Желае ли ваше превъзходителство да се спре за по-дълго тук или ще пътуваме веднага?… Негово кралско величество бърза да види ваше превъзходителство.

— Имах намерение да се спра в Ченстохова, за да присъствам на богослужение — отговори новопристигналият, — но във Велун получих съобщение, че негово кралско величество ми заповяда да бързам, ето защо, като починем малко, ще продължим пътя си, а в това време отпрати, ваша милост, досегашния ескорт и поблагодари на капитана, който го командва.

Офицерът отиде да издаде съответни заповеди. Пан Анджей го спря по пътя.

— Кой е този пан? — попита той.

— Барон Лизола, пратеник на германския император, който отива при нашия господар от страна на Бранденбургския двор — отговори офицерът.

След тая думи излезе, а подир малко се върна.

— Заповедите на ваше превъзходителство са изпълнени — каза той на барона.

— Благодаря — отговори Лизола.

И с голяма, макар и много господарска любезност посочи на Вжешчович място срещу себе си.

— Нещо много силен вятър почва да духа навън — каза той — и иде дъжд. Може би ще се наложи да останем по-дълго. Засега да си побъбрем преди вечерята. Какво ново тук? Чух, че малополските воеводства се подчинили на негово шведско величество.

— Това е вярно, ваше превъзходителство. Негово кралско величество чака само да се подчинят и останалите войски, след което веднага ще тръгне за Варшава и Прусия.

— Дали е сигурно, че те ще се подчинят?

— Делегатите на войската са вече в Краков. Впрочем те не могат да постъпят другояче, тъй като нямат избор. Ако не преминат към нас, Хмелницки ще ги унищожи до крак.

Лизола наведе умната си глава над гърдите.

— Страшни, нечувани неща! — каза той.

Разговорът се водеше на немски език. Кмичиц не изпускаше нито една дума.

— Ваше превъзходителство — отговори Вжешчович, — това, което стана, трябваше да се случи.

— Възможно е; все пак човек мъчно би могъл да не чувства симпатия към тая сила, която падна пред нашите очи, и който не е швед, трябва да съжалява за това.

— Аз не съм швед, но щом самите поляци не съжаляват, и аз не се смятам задължен да съжалявам — отвърна Вжешчович.

Лизола го изгледа внимателно.

— Вярно, че името на ваша милост не е шведско. От каква народност сте, моля?

— Аз съм чех.

— Моля! Значи, поданик на германски император?… Значи, имаме един господар.

— Аз съм на служба при негово величество шведския крал — отговори Вжешчович и се поклони.

— Съвсем не желая да ви засегна заради тая служба — отвърна Лизола, — но такива служби биват временни, а като поданик на нашия милостив господар, където и да бъдеш, ваша милост, на когото и да служиш, не можеш да смяташ за свой естествен господар някого другиго.

— Това не отричам.

— Затова ще ти кажа искрено, ваша милост, че нашият господар го боли за тая прекрасна Жечпосполита, за съдбата на прекрасния й монарх и не може да гледа с милостиво или доброжелателно око ония свои поданици, които помагат за окончателното пропадане на тая приятелска нам държава. Какво са ти направили поляците, ваша милост, та проявяваш към тях такова лошо чувство?…

— Ваше превъзходителство! Много бих могъл да кажа по това, но се страхувам да не злоупотребя с търпението на ваше превъзходителство.

— Ти, ваша милост, ми изглеждаш не само офицер на място, но и разумен човек, а моята служба ми налага да гледам, да слушам и да питам; затова говори, ваша милост, дори най-подробно, и не се страхувай, че ще загубя търпение. Напротив, ако някога се явиш да искаш служба при императора, което от сърце ти желая, ще намериш приятел в моето лице, който ще те оправдае и ще повтори твоето основание, ако рекат да те обвиняват за сегашната ти служба.

— Тогава ще кажа всичко, което мисля. Както по-малките синове на много благородници, така и аз бях принуден да търся щастието си вън от границите на страната, та дойдох тук, където и народът има еднаква кръв с моя, и чужденците приемат с готовност на служба.

— Лошо ли те приеха, ваша милост?

— Дадоха ми да завеждам солните мини. Намерих тук хляб, достъп до хората и до самия крал. Сега служа на шведите и все пак, ако някой поиска да ме сметне за неблагодарник, веднага бих му възразил.

— На какво основание?

— А на какво основание трябва да се изисква повече от мене, отколкото от самите поляци? Къде са днес поляците? Къде са сенаторите на това кралство, князете, магнатите, шляхтата, рицарите, ако не в шведския стан? А пък те първи би трябвало да знаят какъв е техният дълг, къде е спасението и къде гибелта на отечеството им. Аз следвам техния пример, тогава кой от тях има право да ме нарече неблагодарник? Защо аз, чужденецът, трябва да бъда по-верен от полския крал и на Жечпосполита, отколкото те самите? Защо би трябвало да се отказвам от тая служба, за която те сами се предлагат?

Лизола не отговори нищо. Подпря глава на ръката си и се замисли. Можеше да се предположи, че слуша шума на вятъра и плисъка на есенния дъжд, който започна да шиба в прозорците на кръчмата.

— Продължавай, ваша милост — каза той най-сетне, — ти наистина ми говориш интересни неща.

— Аз търся щастието си там, където мога да го намеря — каза Вжешчович, — а че тоя народ загива, не е нужно да се грижа за това повече от него самия. Пък и да се грижех, това никак не би помогнало, понеже те трябва да загинат!

— Защо?

— Първо, защото сами искат това; второ, защото са си го заслужили. Ваше превъзходителство! Има ли по света друга страна, в която може да се види толкова безредие и своеволие?… Какво правителство има тук? Кралят не управлява, понеже не му дават… Сеймовете не управляват, защото ги разтурват… Нямат войска, защото не искат да плащат данъци; нямат послушание, защото послушанието е противно на свободата; няма справедливост, защото няма кой да изпълнява присъдите и всеки по-силен ги тъпче; в тоя народ няма чувство за вярност, ето че всички изоставиха своя крал; няма любов към отечеството, щом го предадоха на шведите срещу обещанието, че постарому не ще им се пречи да своеволничат… Къде другаде би могло да се случи подобно нещо? Кой народ по света би помагал на неприятеля да завоюва собствената му земя? Кой би напуснал така краля си не заради тирания, не заради зли постъпки, а защото дошъл друг, по-силен? Къде има такъв човек, който да обича повече личния си интерес и да гази обществените работи? Какво имат те, ваше превъзходителство?… Нека ми посочи някой поне едно тяхно качество: дали солидност, дали разум, дали опитност, дали издръжливост, дали въздържание? Какво имат те? Хубава конница? Да! Но нищо повече… И нумидийците са се славели с конницата си, и галите също са имали славна конница, както може да се прочете у римските историци, но къде са те? Загинаха, както и тия трябва да загинат. Който иска да ги спасява, той само си губи времето напразно, понеже те самите не желаят да се спасяват!… Само безумци, своеволници, зли и продажници населяват тая земя!

Вжешчович изрече последните думи с истинско избухване на омраза, странна в чужденец, който беше намерил хляба си при тоя народ; но Лизола не се учудваше. Опитен дипломат, той познаваше света и хората, знаеше, че който не умее да се отплаща сърдечно на своя благодетел, той ревностно търси вината в него, та с това да прикрие собствената си неблагодарност. Пък може би и признаваше, че Вжешчович е прав, та не протестираше; вместо това попита внезапно:

— Пане Вейхард, католик ли си, ваша милост?

Вжешчович се смути.

— Да, ваше превъзходителство! — отговори той.

— Във Велун чух, че имало някои, които увещавали негово кралско величество Карл Густав да заеме Ченстоховския манастир на Ясна гура… Вярно ли е това?

— Ваше превъзходителство! Манастирът се намира близо до шльонската граница и Ян Казимеж може да получава помощи от него. Трябва да го заемем, за да попречим на това… Аз пръв обърнах внимание и затова негово кралско величество повери на мене тая задача.

Тук Вжешчович прекъсна внезапно, спомни си за Кмичиц, който седеше в другия край на странноприемницата, и като се приближи до него, попита:

— Пане рицарю, разбираш ли немски?

— Нито дума, дори ако почнат жив да ме дерат! — отговори пан Анджей.

— Жалко, понеже искахме да те поканим на общ разговор.

След тия думи Вжешчович се обърна към Лизола:

— Тук има един чужд шляхтич, но не разбира немски, та можем да говорим свободно.

— Аз нямам нищо тайно за казване — отговори Лизола, — но понеже съм също католик, не бих искал да се нанесе някакво зло на това свето място… А тъй като съм сигурен, че и негово императорско величество има същото чувство, ще моля негово кралско величество да пощади монасите. А ти, ваша милост, не бързай да заемаш манастира до ново решение.

— Аз имам ясни, макар и тайни инструкции; само пред ваше превъзходителство не ги крия, понеже искам винаги да служа вярно на моя господар, императора. Ваше превъзходителство обаче може да бъде спокоен, че светото място не ще бъде поругано с нищо. Аз съм католик…

Лизола се усмихна и в желанието си да изтръгне истината на тоя по-неопитен човек, попита шеговито:

— Но ще претърсите съкровището на монасите, нали? Няма да мине без това, а?

— Това може да се случи — отговори Вжешчович. — Пресветата Дева не се нуждае от талерите в игуменския сандък. Щом всички плащат, нека плащат и монасите.

— Ами ако се отбраняват?

Вжешчович започна да се смее:

— В тая страна никой не ще се отбранява, а днес вече и никой не може да се отбранява. Те имаха време за това!… Сега е много късно.

— Много късно — повтори Лизола.

С това разговорът се свърши. След вечерята заминаха. Кмичиц остана сам. За него това беше най-лошата нощ между всички след заминаването му от Кейдани.

Когато слушаше думите на Вейхард Вжешчович, той трябваше с всички сили да се въздържа, за да не викне: „Лъжец, куче такова!“ — и да не се нахвърли със сабя въз него. Ако не направи това, то е, защото за жалост чувстваше и признаваше истината в думите на тоя чужденец, истина страшна, която пареше като огън, но беше добросъвестна.

„Какво бих могъл да му кажа? — мислеше той. — С какво да възразя освен с пестници? Какви доказателства да приведа?… Истина лаеше той… Дано го куршум удари!… А и тоя императорски големец му призна, че всичко е вече свършено и е късно за всякаква отбрана.“

Кмичиц до голяма степен страдаше може би защото това „много късно“ беше присъда не само за отечеството, но и за неговото лично щастие. А пък тая мъка вече му стигаше; сили вече не му оставаха, понеже цели седмици не беше чул нищо друго, освен че всичко е пропаднало, че вече не е време, че е много късно. Никакъв лъч на надежда не падна никъде в душата му.

При пътуването все по-далече и по-далече той бързаше, беше на кон по цели дни и нощи именно за да избяга от тия предсказания, за да може най-сетне да намери някакво кътче, някакъв човек, който би му влял поне капка надежда. Вместо това намираше все по-голям упадък, все по-голямо отчаяние. Най-после думите на Вжешчович препълниха чашата на огорчението и жлъчта; те му показаха ясно онова, което беше досега неясно догаждане: че не толкова шведите, септентрионите и казаците са убили отечеството му, колкото целият народ.

„Безумци, своеволни, зли и продажници населяват тая земя — повтаряше пан Кмичиц думите на Вжешчович — и няма други!… Краля не слушат, сеймовете разтурят, данъци не плащат, сами помагат на неприятеля да завоюва тая земя. Трябва да загинат!“

„За Бога! Да можех поне в една лъжа да го хвана! Нима освен конница у нас няма нищо хубаво, никаква добродетел, а само зло?“

Пан Кмичиц търсеше отговор в душата си. Той беше вече толкова уморен и от пътя, и от тревогите, и от всичко, което преживя, та започна да му се вие свят. Почувства, че е болен и го овладя смъртна изнемога. В мозъка му наставаше все по-голям хаос. Мяркаха се познати и непознати лица, такива, които познаваше от по-рано, и такива, които беше срещнал при пътуването си.

Тия фигури говореха сякаш на сейм, привеждаха сентенции, пророчества, а всички приказваха за Оленка. Тя чакала спасение от пан Кмичиц, но Вжешчович го държеше за ръцете, гледаше го в очите и повтаряше: „Много късно! Което е шведско, то е шведско!“ — а Богуслав Радживил се смееше и пригласяше на Вжешчович. След това всички започнаха да крещят: „Много късно! Много късно! Много късно!“ — и като грабнаха Оленка, изчезнаха с нея някъде в мрака.

На Кмичиц се стори, че Оленка и отечеството е едно и също и че беше загубил и двете, че доброволно ги беше предал на шведите.

Тогава го обземаше толкова силна мъка, че той се събуждаше и гледаше със слисани очи около себе си или се ослушваше във вятъра, който виеше на разни гласове в комина, в стените, на покрива и през всички пролуки свиреше като на орган.

Но виденията се връщаха. Оленка и отечеството отново се сливаха в ума му в едно същество, което Вжешчович отвеждаше нанякъде, като казваше: „Много късно! Много късно!“

Така пан Анджей пробълнува цялата нощ. Навремени, когато съзнанието му се връщаше, той мислеше, че ще заболее тежко, и вече искаше да вика Сорока, за да му пусне кръв. Но в това време започна да се развиделява; Кмичиц скочи от леглото и излезе пред странноприемницата.

Едва първите зари разпръскваха мрака; денят обещаваше да бъде хубав; облаците се бяха струпали на дълги пасма и ивици на запад, но изтокът беше чист; по бавно побледняващото небе блещукаха незаслонени от изпаренията звезди. Кмичиц събуди хората си, сам се облече с празнични дрехи, защото беше неделя, и тръгнаха на път.

След лошата безсънна нощ Кмичиц беше уморен и телом, и духом.

Дори тая есенна утрин, бледа, но ведра, скрежна и ясна, не можеше да разпръсне тъгата, която гнетеше сърцето на рицаря. Надеждата изгоря в него до последния стрък и угасна като лампа, чието масло се е свършило. Какво ще му донесе тоя ден? Нищо! Същите тъги, същото терзание, съвсем сигурно е, че ще увеличи бремето върху душата му, а няма да го намали.

И той пътуваше мълчалив, впил очи в някаква точка, която блестеше силно на хоризонта. Конете пръхтяха на хубаво време; хората започнаха да пеят със сънни гласове утринната си молитва.

През това време се развиделяваше все повече, небето от бледо ставаше зелено и златисто, а оная точка на хоризонта започна така да блести, че очите се присвиваха от тоя блясък.

Хората престанаха да пеят и всички гледаха в същата посока, най-сетне Сорока каза:

— Чудо ли е това или какво?… Нали там е запад, а пък сякаш слънцето изгрява!

Наистина светлината растеше пред очите, от точка стана кръгче, от кръгче кръг, отдалече човек би казал, че някой е окачил над земята грамадна звезда, която разсява неизмерими блясъци.

Кмичиц и хората му гледаха смаяни това светлинно явление, което трептеше, сияеше, и не знаеха какво имат пред очите си.

Но ето че откъм Крушина наближи селянин с каруца. Когато Кмичиц се обърна към него, видя, че селянинът държи шапката си в ръце и се моли, загледан в далечната светлина.

— Ей, селянино, какво свети така? — попита пан Анджей.

— Черквата на Ясна гура! — отговори селянинът.

— Слава на пресвета Дева Мария! — възкликна Кмичиц и свали шапка от главата, а после и хората му последваха неговия пример.

След толкова дни неприятности, съмнения и разочарования пан Анджей внезапно почувства, че в него става нещо странно. Едва прозвучаха в ушите му думите: „Черквата на Ясна гура!“ — и тъгата изчезна от него, сякаш някой я свали с ръка.

Някакво неизразимо страхопочитание, но същевременно придружено от непозната, велика, блажена радост, овладя рицаря. От тая черква, която светеше на височината в първите лъчи на слънцето, се излъчваше надежда, каквато пан Кмичиц не беше изпитвал отдавна, утеха, която беше търсил напразно, непобедима сила, на която искаше да се облегне. В него сякаш се вля нов живот и започна да тече по жилите му заедно с кръвта. Той отдъхна дълбоко като болен, който се събужда от треска, от безсъзнание.

А черквата блестеше все по-силно, сякаш беше събрала в себе си цялата слънчева светлина. Цялата област лежеше в подножието й, а тя гледаше от височината към нея и човек би казал: неин страж и покровител.

Кмичиц дълго не можа да откъсне очи от тая светлина и се насищаше и лекуваше от нейната гледка. Лицата на хората му бяха сериозни и изпълнени с боязън.

Внезапно в тихия ранен въздух се разнесе камбанен звън.

— Слез от конете! — извика пан Анджей.

Всички скочиха от седлата, коленичиха на пътя и започнаха молитва. Кмичиц я изговаряше, а войниците отговаряха в хор. През това време пристигнаха нови коли; като видяха хората, които се молеха на пътя, селяните се присъединиха към тях и групата ставаше все по-голяма.

Когато най-сетне молитвата беше свършена, пан Анджей стана, а след него и хората му, но те продължиха вече пътя си пеш, като водеха конете за юздите и пееха: „Слава вам, светли двери…“

Пан Анджей вървеше толкова бодро, като че ли имаше криле на раменете си. При завоите на пътя черквата ту изчезваше, ту се показваше отново. Когато я закриваха възвишения или долища, на Кмичиц се струваше, че мрак обгръща света, но когато блесваше отново, тогава и всички лица засияваха.

Така вървяха дълго. Черквата, манастирът и стените наоколо се виждаха все по-ясно, ставаха все по-великолепни, по-огромни. Най-сетне съзряха и града в далечината, а под възвишението цял ред къщи и хижи, които при грамадната черква изглеждаха като малки птичи гнезда.

Беше неделя и когато слънцето вече се издигна доста нагоре, пътят се изпълни с каруци и пешеходци, които отиваха на черква. От високите камбанарии започнаха да звънят големи и малки камбани и да изпълват въздуха с чудесни звуци. В тая гледка и в тия медни звуци имаше някаква мощ, някакво безкрайно величие, а едновременно и спокойствие. Тоя къс земя в подножието на Ясна гура съвсем не приличаше на останалата част от страната.

Тълпи от хора се чернееха около черковните стени. В подножието на възвишението стояха стотици коли, брички, кабриолета, двуколки; човешката гълчава се смесваше с цвиленето на конете, вързани за колове. По-нататък отдясно покрай главния път, който водеше към възвишението, се виждаше цяла редица от бараки, в които продаваха метални и восъчни воти^[193], свещи, икони, шкаплежи^[194]. Човешките вълни се носеха свободно навсякъде.

Портите бяха широко отворени, който искаше — влизаше, който искаше — излизаше на стените при оръдията нямаше никакви войници. Очевидно черквата и манастира ги пазеше самата светост на мястото — а може би вярваха на писмата на Карл Густав, с които той гарантираше пълната им безопасност.

Трийсет и осма глава

Селяни и шляхтичи, граждани на разни части на страната, хора на всякаква възраст, от двата пола и от всички съсловия пълзяха на колене от крепостната порта към черквата и пееха набожни песни. Тая река течеше извънредно бавно и всеки миг се спираше, когато телата се притиснеха много плътно. Над тях се вееха знамена като дъги. Понякога песните замлъкваха и тълпите почваха да четат молитва, а тогава гърмът на душмите се носеше от единия край до другия. Между песен и песен, между молитва и молитва тълпите млъкваха и удряха чело о земята или се просваха с разперени ръце; тогава се чуваха само жалните и пронизителни гласове на просяците, които седяха на двата бряга на тая човешка река и откриваха за публичен показ осакатените си крайници. Техният вой се смесваше със звъна на монетите, хвърляни в тенекиените и дървените им съдинки. И отново реката от глави течеше по-нататък, и отново звучаха песни.

Колкото повече реката се приближаваше до вратата на черквата, вълнението растеше и се превръщаше в екстаз. Виждаха се протегнати към небето ръце, вдигнати нагоре очи, бледи от вълнение или пламнали от молитва лица.

Съсловните различия бяха изчезнали; селските аби се бяха смесили с контошите, войнишките униформи с жълтите дрехи на гражданите.

При вратата на черквата натискът се засили още повече. Човешките тела бяха образували вече не река, но толкова плътен мост, че можеше да се мине по главите и раменете, без да се докосне земята с крак. За гърдите не достигаше въздух, за телата пространство, но духът, който ги оживяваше, им даваше желязна отпорност. Всеки се молеше, никой не мислеше за нищо друго; всеки носеше върху себе си блъсканицата и тежестта на цялата тая маса, но никой не падаше и тласкан от хилядите, чувстваше в себе си сила за хиляди и с тая сила вървеше напред, потънал в молитва, в упоение, в екзалтация.

Кмичиц, който пълзеше с хората си в първите редици, се намери заедно с първите в черквата, после течението го вкара в чудотворния параклис^[195], където тълпите се хвърлиха ничком, като плачеха и прегръщаха пода с ръце и го целуваха развълнувано. Същото правеше и пан Анджей, а когато най-сетне се осмели да повдигне глава, чувството на блаженство, щастие и същевременно на смъртен страх направи почти да загуби съзнание.

В параклиса цареше червен мрак, който не можеха да разпръснат пламъчетата на свещите пред олтара. Пъстра светлина навлизаше също така през прозоречните стъкла и всички тия червени, виолетови, златни, огнени блясъци трептяха по стените, плъзгаха се по статуите, чупките, провираха се в затъмнената глъбина и изтръгваха оттам някакви неясни предмети, сякаш потънали в сън. Тайнствените блясъци се разпръсваха и скупчваха така незабелязано с мрака, че изчезваше всякаква разлика между светлото и сянката. Свещите на олтара имаха златни ореоли. Димът от кандилниците образуваше пурпурна мъгла; бялата одежда на духовника, който служеше литургия, святкаше с притъмнени цветове на дъгата. Всичко тук беше полувидимо, полузаслонено, неземно: неземни блясъци, неземни мракове — тайнствено, тържествено, благословено, изпълнено с молитва, с боготворение, със светост…

От главния кораб на черквата долиташе шумът от смесени човешки гласове като огромен екот на море, а тук цареше дълбока тишина, нарушавана само от гласа на монаха, който произнасяше ектениите.

Иконата беше още закрита, та очакването спираше дъха в гърдите. Виждаха се само взрени в една посока очи, неподвижни лица, сякаш вече разделени със земния живот, скръстени молитвено пред устата ръце както на ангелите по иконите.

Пеенето на монаха се съпровождаше от орган с меки и сладки тонове, които сякаш се лееха от отвъдземни флейти. Понякога се струваше, че те струят като вода от извор, после, че ръмят тихо и гъсто като обилен майски дъжд.

Изведнъж избухна гръм от тръби и тимпани — тръпки преминаха по сърцата.

Завесата на иконата се разтвори на две страни и поток от брилянтна светлина рукна отгоре към богомолците.

Стонове, плач и викове се разнесоха в параклиса.

— Salve Regina! — завикаха шляхтичите. — Monstra! Те esse matrem!^[196]

А селяните зовяха:

— Пресвета Девичко! Златна Дево! Ангелска царице! Спаси ни, помогни, утеши ни, смили се над нас!

И дълго звучаха тези викове заедно с риданието на жените, с воплите на нещастните, с молбите за чудо на болните или хромите.

Душата на Кмичиц за малко не изхвръкна; той чувстваше само, че има пред себе си някаква безпределност, която не може да разбере и да обгърне, но пред която всичко изчезва. Какво значеха съмненията пред тая вяра, която не можеше да побере цялото битие? Какво значи бедствието пред такава утеха? Какво е шведската мощ пред такава защита? Какво струва човешката злоба при такова покровителство?…

Тук мислите му се прекъснаха и се превърнаха само в чувства; той се забрави, унесе, престана да разбира кой е, къде се намира!… Струваше му се, че е умрял, че душата му лети заедно със звуците на органа, смесва се с пушека на кадилниците; протегна нагоре ръце, свикнали с меч и проливане на кръв, и стоеше, коленичил в упоение, възхитен.

А литургията беше към края си. Пан Анджей сам не разбра как отново се намери в главния кораб на черквата. Един свещеник проповядваше от амвона, но Кмичиц дълго още нищо не чуваше, нищо не разбираше, както пробуден от сън човек не осъзнава веднага къде свършва сънят и къде започва действителността.

Първите думи, които чу, бяха: „Тук ще се обновят сърцата и ще се поправят душите, защото нито шведът ще може да победи тая сила, нито тия, които бродят в мрака, ще победят истинската светлина!“

„Амин!“ — каза в себе си Кмичиц и започна да се бие в гърдите, понеже сега му се струваше, че е сгрешил тежко, като е смятал, че всичко е вече пропаднало и че отникъде няма надежда.

След свършване на литургията той спря първия срещнат монах и му заяви, че иска да се види с игумена по въпроси за черквата и манастира.

Игуменът го прие веднага. Той беше човек в зряла възраст, която вече отиваше към залеза си. Лицето му беше безкрайно добродушно. Черна гъста брада обграждаше лицето му, а очите му бяха сини, спокойни и гледаха проницателно. С бялото си расо той изглеждаше просто като светец. Кмичиц целуна ръкава на дрехата му, а той притисна главата му до себе си и го попита кой е и откъде иде.

— Идвам от Жмудж — отговори пан Анджей, — за да служа на пресветата Дева, на изтерзаното отечество и на изоставения му крал, срещу които съм грешил досега, но това ще призная подробно при светата изповед, и моля още днес или утре да бъда изповядан, защото разкаянието за провиненията ми ме кара да направя това. Истинското си име също ще ти кажа, благоговейни отче, при спазване тайната на изповедта, тъй като то зле настройва хората срещу мене и може да попречи за поправянето ми. Пред хората искам да се наричам Бабинич, по името на едно от именията ми, сега взето от неприятеля. Освен това аз нося важно съобщение, което те моля, отче, да изслушаш търпеливо, понеже се отнася за тая света обител и за манастира!

— Похвалявам желанието на ваша милост и решението да поправиш живота си — отговори свещеник Кордецки, игумен на манастира. — Що се отнася до изповедта, ще изпълня твоето ревностно желание, а сега слушам.

— Дълго пътувах — започна Кмичиц, — много видях и много изпатих… Неприятелят се е утвърдил навсякъде, навсякъде еретиците надигат глава, дори и наши католици преминават на страната на неприятеля, който, одързостен от това и от превземането на двете ни столици, сега възнамерява да вдигне светотатствена ръка срещу Ясна гура.

— От кого имаш това сведение? — попита свещеник Кордецки.

— Вчера нощувах в Крушина. Там пристигнаха Вейхард Вжешчович и императорският посланик Лизола, който се връщаше от Бранденбургския двор и отиваше при шведския крал.

— Шведският крал не е вече в Краков — прекъсна го игуменът, като гледаше проницателно пан Кмичиц в очите.

Но пан Анджей не отпусна клепачи и продължи да говори така:

— Аз не зная дали той е там или не… Знам само, че Лизола отиваше при него, а Вжешчович бе изпратен да смени ескорта и да го съпровожда по-нататък по пътя. Двамата разговаряха пред мене на немски, без да се стесняват от присъствието ми, понеже не мислеха, че бих могъл да разбера езика им, който аз зная още от детските си години така добре, както и полски. От тоя разговор разбрах, че Вейхард увещавал да заемат манастира и да се доберат до съкровището, за което получил разрешение от краля.

— И ти, ваша милост, чу това със собствените си уши?

— Да, както сега чувам тебе.

— Ще се изпълни волята Божия! — каза спокойно свещеникът.

Кмичиц се уплаши. Той сметна, че свещеникът нарича воля Божия заповедта на шведския крал и не възнамерява да се съпротивява, затова каза смутен:

— В Пултуск видях черквата в шведски ръце, войниците играеха на карти в Божия храм, видях бурета с бира на олтарите и безсрамни жени с войниците.

Свещеникът гледаше рицаря право в очите.

— Странно нещо — каза той, откровеност и истина гледат от очите ти…

Кмичиц пламна.

— Нека да пукна още тук, ако не е вярно това, което казах!

— Във всеки случай това са важни вести, върху които ще трябва да се съвещавам. Позволи, ваша милост, да поканя тук старшите отци и неколцина благородни шляхтичи, които сега живеят тук, у нас, и ни подкрепят със съвети в тези тежки времена. Позволи, ваша милост…

— С готовност ще повторя всичко това пред тях.

Свещеник Кордецки излезе и се върна след четвърт час с четирима старши отци.

Подир малко влязоха пан Ружиц-Замойски, шерадски мечник, авторитетен човек; пан Окелницки, велунски хоронжи; пан Пьотр Чарнецки, млад рицар със страшно и войнствено лице, по ръст и сила подобен на дъб, и няколко други шляхтичи на различна възраст. Свещеник Кордецки им представи пан Бабинич от Жмудж, след което повтори пред всички новините на Кмичиц. А те се учудиха страшно и почнаха да измерват пан Анджей с изпитателен поглед и с недоверие; а понеже никой не взе думата пръв, проговори свещеник Кордецки:

— Опазил ме Бог да подозирам тоя рицар в лоши намерения или лъжи, но тия новини, които донесе, ми се струват невероятни, та намерих за редно да ги проучим заедно. Тоя рицар би могъл да се излъже и при най-добро желание или да е чул зле, или неправилно да е разбрал, или умишлено да е бил заблуден от някои еретици. Да напълнят със страх сърцата ни, да предизвикат паника в светата обител, да попречат на богослужението — това е за тях безкрайна радост, от която едва ли някой би искал да се откаже при тяхната злоба.

— Това ми се вижда много вероятно — отговори отец Нешковски, най-възрастният между събраните.

— Преди всичко трябва да знаем дали тоя рицар не е сам еретик — каза Пьотр Чарнецки.

— Католик съм като ваша милост! — отвърна Кмичиц.

— Ще трябва най-напред да преценим положението — намеси се пан Замойски.

— Положението е такова — отговори свещеник Кордецки, — че навярно Бог и неговата пресвета майка нарочно са пратили заслепение на неприятеля, за да прелее чашата на неговите беззакония. Иначе той никога не би посмял да вдигне меч срещу тая света обител. Той покори Жечпосполита не със собствените си сили, самите нейни синове му помогнаха за това; но колкото и ниско да е паднал нашият народ, колкото и да гази в грях, все пак и в самия грях има известна граница, която не би посмял да прекрачи. Народът ни изостави своя крал, отказа се от Жечпосполита, но не престана да почита своята майка, покровителка и царица. Неприятелят се подиграва с нас и ни презира, като ни пита какво е останало от старите ни добродетели. А аз ще кажа: всички изчезнаха и все пак нещо остана, защото остана вярата и почитта към пресветата Дева; а върху тая основа може да бъде възстановено всичко. И аз виждам ясно, че ако дори един шведски куршум нащърби тия свещени стени, тогава и най-закоравелите ще се отвърнат от шведите, от приятели ще станат техни врагове, ще вдигнат мечове срещу тях. Но и шведите си отварят добре очите и разбират това… Ето защо, ако Бог, както казах, нарочно не ги е заслепил, те никога не ще се осмелят да нападнат Ясна гура, понеже тоя ден ще бъде денят на прелом в тяхното щастие и ден на нашето опомняне.

Кмичиц слушаше смаян думите на свещеник Кордецки, които бяха едновременно отговор на онова, което беше излязло от устата на Вжешчович срещу полския народ. Но той се опомни от удивлението си и се обади със следните думи:

— А защо, благоговейни отче, да не вярваме, че Бог именно е заслепил неприятелите ни? Нека си припомним тяхната надменност, алчността им за земни блага, да си припомним непоносимия гнет и данъците, които налагат дори на духовниците, и тогава лесно ще разберем, че те няма да се спрат пред никакво светотатство.

Свещеник Кордецки не отговори направо на Кмичиц, но се обърна към всички събрани и продължи така:

— Тоя рицар казва, че видял посланика Лизола, който отивал при шведския крал; как е възможно това, щом аз имам сигурно съобщение от краковските монаси, че кралят не се намира вече нито в Краков, нито в цяла Малополска, понеже веднага след предаването на Краков той заминал за Варшава…

— Това е невъзможно — отговори Кмичиц, — а най-добро доказателство е, че той чака да се предадат войските, които се намират под командването на пан Потоцки, и да му отдадат почести.

— Почестите ще приеме генерал Дъглас от името на краля — отговори свещеникът, — така ми пишат от Краков.

Кмичиц млъкна; не знаеше какво да отговори.

— Но аз допускам — продължи свещеникът, — че шведският крал не иска да види императорския посланик и нарочно е намерил за добре да се размине с него. Каролус обича да постъпва така: внезапно да пристига, внезапно да заминава; при това него го сърди императорското посредничество, затова съм готов да вярвам, че е заминал, като се е престорил, че не знае за пристигането на посланика. По-малко ме учудва и това, че е изпратен с ескорт да посрещне посланика граф Вжешчович, тая толкова знаменита особа; може би са искали дипломатично да замажат работата и да подсладят разочарованието на посланика, но как можем да повярваме, че граф Вжешчович веднага е започнал да доверява намеренията си на барон Лизола, който е католик и е благосклонен към нас, към цяла Жечпосполита и към нашия прогонен крал?

— Невъзможно! — каза отец Нешковски.

— И на мене това не може да се побере в главата — добави шерадският мечник.

— Вжешчович е също католик и наш благодетел — каза друг отец.

— И тоя рицар казва, че бил чул това със собствените си уши? — попита рязко пан Пьотр Чарнецки.

— Имайте предвид, ваша милост, и това — добави игуменът, — аз имам гаранционно писмо от Каролус Густав, че манастирът и черквата ще бъдат завинаги освободени от задължението да приемат войски на квартира.

— Трябва да се признае — каза пан Замойски авторитетно, — че в тия сведения няма никаква логическа връзка. За шведите би било загуба, а не полза да нападнат Ченстохова, краля го няма, следователно Лизола не е могъл да отива при него. Вжешчович не е могъл да му се доверява, освен това той не е еретик, а католик, не е враг на манастира, а негов благодетел, най-сетне дори сатаната да го изкушава с това нападение, той не би посмял да нападне против заповедта на краля и гаранционното му писмо.

Тук той се обърна към Кмичиц:

— Тогава какво разправяш, рицарю, и защо, с каква цел искаш да уплашиш благоговейните отци и нас, които сме тук?

Кмичиц стоеше като обвиняем пред съда. От една страна, го овладяваше отчаяние, че ако не му повярват, манастирът ще стане плячка на неприятеля, от друга, срам го изгаряше, понеже сам виждаше, че всичко говори против неговите съобщения и че лесно може да бъде сметнат за лъжец. При тая мисъл гняв го разкъсваше, пробуждаше се вродената му сприхавост, действаше обидената амбиция, будеше се някогашният полудив Кмичиц. Но той се бореше сам със себе си, докато се победи, призова цялото си търпение и като повтаряше в душата си: „За моите грехове! За моите грехове…“ — отговори с пламнало лице:

— Аз повтарям още веднъж това, което съм чул: Вейхард Вжешчович ще нападне манастира. Датата не зная, но смятам, че това ще стане скоро… Аз предупреждавам, а на вас ще падне отговорността, ако не ме послушате!…

На това Пьотр Чарнецки отговори подчертано:

— Полека, рицарю, полека! Не повишавай глас!

После пан Пьотр Чарнецки заговори към събраните:

— Позволете ми, благородни отци, да задам няколко въпроса на тоя пришълец…

— Ти нямаш право да ме обиждаш, ваша милост — викна Кмичиц.

— Нямам и желание — отговори пан Пьотр студено. — Но тук става въпрос за манастира, за пресветата Дева, за нейната столица. Затова ще трябва, ваша милост, да оставиш настрана обидата или ако не настрана, тогава да я отложиш и бъди сигурен, че аз ще ти се явя навсякъде на дуел. Ти, ваша милост, донасяш съобщения, ние желаем да ги проверим, това е правилно и няма защо да се чудиш. Ако не желаеш да отговаряш, ще сметнем, че се страхуваш да не се оплетеш.

— Добре! Питай, ваша милост! — каза Бабинич със стиснати зъби.

— Ето какво. Ваша милост казваш, че си от Жмудж?

— Да.

— И идваш тук, за да не служиш на шведите и на Радживил.

— Да.

— Но там има такива, които не му служат и стоят на страната на отечеството, има хоронгви, които са отказали послушание, там е пан Сапеха, защо не отиде при тях?…

— Това си е моя работа!

— Аха! Работа на ваша милост! — каза Чарнецки. — Тогава може би ще ми отговориш на друг въпрос?

Ръцете на пан Анджей трепереха, очите му се впиха в тежкия меден звънец, който стоеше на масата пред него, и от тоя звънец се преместиха върху главата на разпитвача. Овладяваше го безумно, непреодолимо желание да грабне тоя звънец и да го запокити върху черепа на пан Чарнецки. Някогашният Кмичиц все повече вземаше връх над набожния и разкаян Бабинич. Но той се наложи още веднъж на себе си и каза:

— Питай!

— Ако си от Жмудж, тогава трябва да знаеш какво става в дома на предателя. Изреди ми ония, които му помогнаха за гибелта на отечеството, кажи ми имената на ония полковници, които са при него.

Кмичиц побледня като платно, но все пак спомена няколко имена.

Пан Чарнецки го изслуша и каза:

— Аз имам приятел, кралски придворен, пан Тизенхауз, който ми е разказал за още един, най-върлия. Нищо ли не знаеш за тоя архинегодник?…

— Не зная…

— Как така? Не си ли слушал за оня, който е проливал братска кръв като Каин?… Щом си от Жмудж, не си ли чувал за Кмичиц?

— Благоговейни отци! — викна внезапно пан Анджей, разтресен като от треска. — Нека ме разпитва духовно лице, ще изтърпя всичко… Но, за Бога, не позволявайте на това шляхтиче да ме измъчва повече!…

— Стига, ваша милост! — каза свещеник Кордецки на пан Пьотр. — Сега не говори за тоя рицар.

— Само още един въпрос — каза шерадският мечник. И като се обърна към Кмичиц, попита:

— Ти, ваша милост, не си очаквал, че няма да повярваме на твоите съобщения, нали?

— Кълна се в Бога, че не очаквах! — отвърна пан Анджей.

— А какво възнаграждение очакваше?

Вместо отговор пан Анджей мушна трескаво двете си ръце в малката кожена торба, която беше окачена над корема му до пояса, извади и изсипа на масата две шепи бисери, смарагди, тюркоази и други скъпоценни камъни.

— Ето какво!… — каза той с прекъсван глас. — Не за пари съм дошъл аз тук!… Не за вашите възнаграждения!… Това са бисери и други камъчета… Всички са взети в бой… откъснати от болярски калпаци!… Ето кой съм!… Нима се нуждая от възнаграждение?… Исках всичко това да подаря на пресветата Дева… но едва след изповедта… с чисто сърце!… Ето ги… Толкова се нуждая от награда… Имам и повече… Дано ви…

Всички замлъкнаха учудени, а видът на скъпоценностите, изсипани така лесно като булгур от торбата, направи силно впечатление; защото всеки се питаше неволно: каква причина би могъл да има тоя човек да лъже, щом не търси възнаграждение?

Пан Пьотр Чарнецки се смути, понеже човешката натура е такава, та видът на чуждото могъщество и богатство я слисва. Най-сетне и подозренията му изчезнаха, защото, как можеше да се предполага, че тоя голям господар, който изсипва скъпоценности, ще плаши монасите за лична корист?

Насъбраните започнаха да се споглеждат помежду си, а той стоеше над скъпоценностите с вдигната глава, подобна на главата на раздразнен орел, с огън в зениците и руменина на лицето. Прясната рана, която минаваше по челото и бузата, посиня — и пан Бабинич изглеждаше страшен и заплашваше с хищния си поглед Чарнецки, към когото преди всичко беше насочен гневът му.

— От самия ти гняв проличава истината, ваша милост — каза свещеник Кордецки, — но ти прибери тия скъпоценности, понеже пресветата Дева не може да приеме нещо, което й се подарява при разгневеност, макар и с основание. Освен това, както казах, не е въпросът за тебе, а за съобщенията, които ни изпълниха със страх и ужас. Един Бог знае дали тук няма някакво недоразумение или грешка, защото, както сам видя, ваша милост, думите ти не съвпадат с истината. Как можем тогава да отстраним набожните, да попречим на почитта към пресветата Дева и да държим портите затворени денем и нощем?

— За Бога, дръжте портите затворени! Дръжте портите затворени!… — викна пан Кмичиц и така закърши ръце, че пръстите му чак запукаха в ставите.

В гласа му имаше толкова истина и непресторено отчаяние, че насъбраните неволно затрепераха, сякаш опасността беше вече близка, а пан Замойски каза:

— Но ние и без това наблюдаваме околността, а на стените се извършва ремонт. Денем можем да пускаме хора на богослужение, но предпазливостта е необходима, ако щете именно защото крал Каролус е заминал, а Витенберг, казват, управлява в Краков с желязна ръка и потиска духовниците не по-малко от светските хора.

— При все че не вярвам в нападението, нямам нищо против да бъдем предпазливи! — отговори пан Пьотр Чарнецки.

— А аз ще изпратя монаси при Вжешчович да го попитат дали тая кралска гаранция вече няма никакво значение — каза свещеник Кордецки.

Кмичиц си отдъхна.

— Слава Богу! Слава Богу! — извика той.

— Пане рицарю! — обърна се към него игуменът Кордецки. — Да те възнагради Бог за доброто намерение… Ако си ни предупредил основателно, твоята заслуга към пресветата Дева и отечеството ще бъде паметна; но ти не се чуди, че посрещнахме твоето желание с недоверие. Много пъти вече са ни плашили тук: едни правеха това от омраза към вярата, за да засегнат почитта към пресветата Дева; други от лакомия да получат нещо; трети само да донесат някаква новина и да си спечелят име в хорските очи, а може би е имало и такива, които са били заблудени — както предполагаме, че са заблудили и тебе. Сатаната е страшно озлобен срещу това място и полага всички усилия, за да попречи на богослужението тук и да допусне колкото е възможно по-малко верни да участват в него. Защото нищо не довежда до такова отчаяние двореца на адските сили, както проявата на почит към тая, която смазва главата на змията… А сега е време за вечерня. Ще изпросим милостта на пресветата Дева, ще я помолим за нейното покровителство и нека всеки отиде да спи спокойно, защото къде може да има спокойствие и сигурност, ако не под нейното крило?

И всички се разотидоха.

Когато вечернята свърши, игуменът Кордецки сам взе пан Анджей на изповед и го изповядва дълго в празната вече черква; после пан Анджей лежа чак до полунощ проснат с разперени ръце пред затворената врата на параклиса.

В полунощ той се върна в килията си, събуди Сорока и го накара да го шиба с бич, преди да си легне, докато раменете и плещите му се обляха с кръв.

Трийсет и девета глава

На другия ден още от сутринта в манастира зацари странно и необикновено движение. Портите бяха наистина отворени и не се пречеше на достъпа на богомолците, богослужението се извършваше както обикновено, но след службата заповядаха всички външни лица да напуснат манастира. Игуменът Кордецки, съпроводен от шерадския мечник и пан Пьотр Чарнецки, тръгна да разгледа подробно бойниците, а също и подпорите, които поддържаха стените отвън и отвътре. Наредено бе също да се извършат и някои ремонти; ковачите в града получиха заповед да направят куки, копия, коси с дълги пръти, забучени на дръжката с върха напред, тежки сопи и трупи с набодени по тях гвоздеи. А понеже се знаеше, че в манастира и без това има значителен запас от такива неща, веднага започнаха да приказват по целия град, че манастирът очаква скорошно нападение. Все новите и нови нареждания сякаш потвърждаваха тоя слух.

Надвечер вече двеста души работеха край стените. Дванайсет тежки оръдия, изпратени още преди обсадата на Краков от пан Варшицки, краковски кастелан, бяха сложени на нови лафети и съответно нагласени.

От манастирските складове монаси и слуги изнасяха гюллета, които бяха наредени на купища при оръдията; изкарваха ракли с барут, развързваха връзки мускети и ги раздаваха на манастирските войници. По кулите и ъглите на стените бе поставена стража, която трябваше да наблюдава внимателно денем и нощем околността; освен това разпратени на разузнаване хора се пръснаха из околността до Пшистайня, Клубоцко, Кшепице, Крушина и Мстов.

Манастирските складове бяха богато снабдени с храни, но пак прииждаха припаси от града, от Ченстохувка и други села, които принадлежаха на манастира.

Слухът тресна като гръм по цялата околност. Гражданите и селяните започнаха да се събират и съвещават. Мнозина не искаха да повярват, че какъвто и да било неприятел ще посмее да вдигне ръка срещу Ясна гура.

Твърдеше се, че само Ченстохова ще бъде зает; но и това възмущаваше умовете особено когато други напомняха, че шведите са еретици, които нищо не възпира и които са готови да охулят умишлено пресветата Дева.

Затова се колебаеха, съмняваха се и вярваха ту едно, ту друго. Едни кършеха ръце и очакваха страхотни знамения по земята и небето, видими знаци на Божия гняв; други потъваха в безпомощно и нямо отчаяние; трети ги овладяваше нечовешки гняв, сякаш главите им се изпълваха с огън. А щом веднъж човешката фантазия разпери криле за полет, веднага започнаха да се носят най-различни мълви, все по-трескави, все по-ужасни.

И както бива, когато някой пъхне тояга в мравуняк или хвърли жар в него, та веднага се изсипват неспокойни рояци, които се трупат, разбягват и отново събират, така закипяха градът и околните села.

След обед групи граждани и селяни заедно с жени и деца заобиколиха манастирските стени и ги държаха сякаш в обсада, като плачеха и охкаха. Към залез-слънце игуменът Кордецки излезе при тях, навлезе в тълпата и започна да пита:

— Хора, какво искате тук?

— Искаме да дойдем в манастира, да браним Богородица! — викаха мъжете и разтърсваха тояги, вили и други селски оръжия.

— Искаме за последен път да видим пресветата Дева! — хленчеха жените.

Игуменът Кордецки застана на един издигнат скален къс и каза:

— Адските порти не ще победят небесните сили. Успокойте се и изпълнете сърцата си с надежда. Не ще стъпи кракът на еретика в тия свещени стени, няма да може лютеранското или калвинското суеверие да извършва своите гадни магии в тая обител на почит и вяра. Аз наистина не зная дали ще дойде тук дързък неприятел, но знам, че ако дойде, ще бъде принуден да си отиде със срам и позор, защото по-голяма сила ще сломи неговата сила, ще се пречупи неговата злоба, могъществото му ще бъде смазано и ще се сложи край на неговите успехи. Изпълнете сърцата си с надежда! Не за последен път виждате вие нашата покровителка, напротив — ще я гледате в още по-голяма слава и ще видите нови чудеса. Изпълнете се с надежда, избършете сълзите си и укрепете своята вяра, защото ви казвам — не аз говоря това, а дух Божий говори чрез мене, — че шведът няма да влезе между тия стени — благоволение ще се излее оттук и мракът няма да угаси светлината, както тая нощ, която иде днес, не ще попречи на Божието слънце да изгрее утре!

А тъкмо тогава беше залез. Мракът вече покриваше околността, само черквата гореше червено, обляна от последните лъчи на слънцето. Като видяха това, хората коленичиха около стените и веднага надежда се вля в сърцата им. В това време по кулите започнаха да звънят за вечерня. Игуменът Кордецки започна да пее „Ангел господен“, последван от цялото множество. Шляхтичите и войниците, които стояха по стените, присъединиха гласовете си, пригласяха също големите и малки камбани и изглеждаше, че целият хълм пее и звучи като грамаден орган, който се чува по четирите страни на света.

Пяха до късно; игуменът Кордецки благославяше ония, които си тръгваха, и най-сетне каза:

— Който от мъжете е участвал във война, който умее да си служи с оръжие и има храбро сърце, нека утре сутрин да дойде в манастира.

— Аз съм служил!… Аз съм бил в пехотата!… Аз ще дойда!… — викаха многобройни гласове.

И навалицата бавно се разпръсна. Нощта мина спокойно. Всички се събудиха с радостен възглас: „Шведа го няма!“ Въпреки това занаятчиите докарваха през целия ден поръчаните неща.

Излезе също така заповед за продавачите, които имаха будки най-вече край източната стена, да внесат стоката си в манастира, а в самия манастир работата по стените продължи. Подсилваха преди всичко така наречените „спъвала“, тоест тесните отвори в стените, които не бяха врати, но през тях можеше да се излиза за нападателни действия срещу врага. Пан Ружиц-Замойски заповяда да ги залостят с греди, тухли, тор, та при необходимост да могат лесно да бъдат разграждани отвътре.

През целия ден се точеха коли със запаси и храни, пристигнаха и няколко шляхтишки семейства, разтревожени от слуха за близкото идване на неприятеля.

Към пладне се върнаха изпратените предния ден хора за разузнаване, но никой не беше видял шведи, дори не бе чул за тях освен за ония, които се намираха най-близко, в Кшепице.

Въпреки това приготовленията в манастира не бяха прекъснати. Съгласно заповедта на игумена Кордецки дойдоха ония граждани и селяни, които бяха служили в пехотата и бяха запознати с военната служба. Тях поставиха под командването на пан Зигмунт Мошински, който пазеше североизточната отбранителна кула. А пан Замойски през целия ден подреждаше хората, учеше ги кой какво трябва да прави или се съвещаваше в трапезарията с отците.

Кмичиц гледаше с радост в сърцето военните приготовления, ученията на войниците, оръдията, купищата мускети, куки и копия. Това беше неговата истинска стихия. Всред тия страшни машини, всред суетнята, приготовленията и военната треска той се чувстваше добре, беше му леко и весело. Беше му още по-леко и по-весело, защото се бе изповядал за целия си живот, както правят надвесените над гроба, и неочаквано беше получил опрощение, понеже духовникът прецени неговите намерения, искреното желание да се поправи и това, че вече беше тръгнал по тоя път.

И така пан Анджей се беше освободил от бремето, под което вече почти падаше. Бяха му наложени тежки покаяния и всеки ден гърбът му се окървавяваше под бича на Сорока; заповядано му бе да проявява смирение и това беше още по-тежко, защото в сърцето му нямаше такова нещо — напротив, то беше пълно с надменност и самохвалство; заповядано му бе също да потвърди покаянието си с добродетелни постъпки, но това беше най-леко. Самият той не желаеше, не жадуваше за нищо повече. Цялата му млада душа се стремеше към такива постъпки, защото естествено под тях разбираше да воюва и да бие шведите от сутрин до вечер, без почивка и без милост. А колко прекрасен, колко великолепен път се отваряше сега към това! Да бие шведите не само в защита на отечеството, не само в защита на краля, във вярност към когото се беше клел, но и в защита на ангелската царица — това беше щастие над неговите заслуги.

Къде се дянаха ония времена, когато той стоеше сякаш на кръстопът и се питаше накъде да върви; къде са ония времена, когато не знаеше какво да предприеме, когато навсякъде се сблъскваше със съмнение и сам бе почнал да губи надежда?

А пък тук хората, тия бели монаси и тая шепа от селяни и шляхтичи, се готвеха просто за отбрана, за борба на живот и смърт. Това беше едничкият такъв кът в Жечпосполита и пан Анджей беше дошъл тъкмо в него, сякаш го бе довела някаква щастлива звезда. Защото при това твърдо вярваше в победата, дори ако цялата шведска мощ обградеше тия стени. Така сърцето му беше изпълнено с молитва, радост и благодарност.

При такова настроение той обикаляше стените със светнало лице, разглеждаше, наблюдаваше и виждаше, че всичко върви добре. С окото на познавач веднага разбра от самите приготовления, че ги извършват опитни хора, които ще съумеят да се проявят и тогава, когато се стигне до действие. Той се удивяваше от спокойствието на игумена Кордецки, към когото изпитваше дълбока почит; удивяваше се от солидността на шерадския мечник, а не се мръщеше дори и на пан Чарнецки, при все че беше недоволен от него.

Но тоя рицар го гледаше сурово и когато на другия ден след завръщането на манастирските пратеници го срещна при стените, каза:

— Шведите някак не се виждат, пане рицарю, и ако не дойдат, репутацията на ваша милост ще отиде по дяволите.

— Ако тяхното идване би донесло някаква вреда на светото място, тогава по-добре моята репутация да отиде по дяволите! — отговори Кмичиц.

— Ти би предпочел да не миришеш техния барут. Знаем ги ние такива рицари, които имат обуща, подплатени със заешка кожа!

Кмичиц сведе очи като девойка.

— Не би ли искал да забравиш разправията — каза той, — която имахме? Аз забравих своята обида, забрави и ти своята.

— А ти ме нарече шляхтиче — каза остро пан Пьотр. — Моля, а ти кой си? С какво родът Бабинич е по-горен от Чарнецки?… Да не е сенаторски род?

— Милостиви пане — отговори Кмичиц весело, — ако не беше смирението, което ми е наложено при изповедта, ако не бяха тия бичове, които всеки ден ми порят гърба за някогашните ми мръсотии, веднага бих нарекъл още по-другояче ваша милост, но ме е страх да не изпадна в старите си грехове. А по въпроса дали Бабиничи или Чарнецки са по-добри, това ще се види, като дойдат шведите.

— А какъв чин смяташ да получиш?… Да не мислиш, че ще те направят един от командирите?

Кмичиц стана сериозен.

— Обвинихте ме, че търся някаква корист, сега ваша милост приказваш за чин. Знай, че не съм дошъл тук за почести, защото другаде можех да стигна до по-високи. Ще остана прост войник, дори под твое командване.

— Защо „дори“?

— Защото ме гледаш накриво и си готов да ми досаждаш.

— Хм! Няма какво! Хубаво е от твоя страна, че искаш да останеш дори прост войник, защото изглежда, че си много буен и мъчно можеш да проявяваш смирение. Предпочиташ да се биеш ли?

— Това ще се види с шведите, както вече казах.

— О, а ако шведите не дойдат?

— Тогава знаеш ли какво, ваша милост? Ще отидем да ги търсим! — каза Кмичиц.

— А, сега ми харесваш! — възкликна пан Пьотр Чарнецки. — Хубава чета можем да съберем… Шльонск не е далече оттук и веднага биха надошли войници. Офицерите, както и чичо ми, дадоха честна дума, но простите войници дори не са ги питали. Мнозина бихме могли да съберем още при пръв призив!

— И добър пример бихме дали на другите! — каза Кмичиц разпалено. — Аз също имам шепа хора… Ваша милост ще ги видиш при работа!

— Тогава… тогава… — каза пан Пьотр — за Бога!… Я дай да те целуна!

— Дай и ти! — каза Кмичиц.

И без да му мислят много, се хвърлиха в прегръдките един на друг.

Тъкмо тогава минаваше свещеник Кордецки, видя тая сцена и започна да ги благославя, а те веднага му признаха какво се бяха уговорили. Свещеникът само се усмихна спокойно и продължи пътя си, като си каза:

— Болният почва да оздравява.

До вечерта приготовленията бяха завършени и крепостта беше напълно готова за отбрана. Нищо не й липсваше: нито припаси, нито барут, нито оръдия, само нямаше достатъчно здрави стени и многобройна войска.

Честнохова или по-скоро Ясна гура, макар и естествено и изкуствено укрепена, се числеше към по-малките и по-слабите крепости на Жечпосполита. А що се отнася до войската, можеше да има толкова хора, колкото си поиска, но монасите нарочно не претоварваха стените с войска, за да могат хранителните припаси да стигнат за по-дълго.

Затова имаше и такива, особено между немците топчии, които бяха убедени, че Ченстохова не ще може да се защити.

Глупци! Те мислеха, че нея не я защитава нищо друго освен стените, и не знаеха какво значат вдъхновените от вярата сърца. Игуменът Кордецки се страхуваше да не би да разпространяват съмнение между хората, та ги отстрани освен едного, който минаваше за майстор в изкуството си.

Същия ден при Кмичиц дойде старият Кемлич със синовете си и го помоли да ги освободи от служба при него.

Пан Анджей побесня.

— Кучета! — каза той. — Доброволно се отказвате от такова щастие и не искате да защитавате пресветата Дева!… Добре, нека бъде така! Стойността на конете получихте, а за останалото ще ви платя веднага.

И той извади от сандъчето си една кесия и им я хвърли на земята.

— Ето вашето възнаграждение! Искате да търсите плячка от другата страна на стените! Повече искате да бъдете разбойници, а не защитници на Мария?!… Махайте се от очите ми! Вие сте недостойни да се намирате тук, недостойни сте за християнското общество, недостойни сте за такава смърт, каквато ви чака тук!… Вън! Вън!

— Недостойни сме — отговори старият, като разпери ръце и наведе глава, — недостойни сме очите ни да гледат ясногурското великолепие. Райска врата! Зорнице! Убежище на грешните! Недостойни сме, недостойни!

Тук той се наведе ниско, толкова ниско, че чак се преви на две, и едновременно мършавата му хищническа ръка грабна кесията от пода.

— Но и отвъд стените не ще престанем да служим… — каза той. — Ваша милост… в случай на нужда ще съобщим всичко… Ще отидем, където трябва… Ще направим, каквото трябва… Ваша милост ще има готови слуги отвъд стените…

— Вън! — повтори пан Анджей.

И те излязоха, като се покланяха дълбоко, защото ги душеше страх и бяха щастливи, че всичко се беше свършило така. Надвечер те вече не бяха в крепостта.

Настана тъмна и дъждовна нощ. Беше осми ноември. Настъпваше ранна зима и заедно с вълните от дъжд на земята падаха първите парцалчета мокър сняг. Само провлечените гласове на стражата, която се провикваше от кула до кула: „Внимавааай!“ — пронизваше тишината, а в мрака се мяркаше тук-таме бялото расо на игумена Кордецки. Кмичиц не спеше; той беше на стените при пан Чарнецки, с когото бъбреха за преживените войни. Кмичиц разказваше за войната с Ховански, без, разбира се, да говори какво участие беше взел в нея самият той; а пан Пьотр говореше за сблъскванията с шведите при Пшедбож, Харновце и в околностите на Краков, при което той се хвалеше леко и казваше:

— Правех, каквото можех. Всеки швед, когото успявах да простра на земята, си го отбелязвах с възелче на портупея на сабята ми. Имам вече шест възелчета, а ако Бог даде, ще станат повече! Затова нося сабята си по-високо под мишницата… Скоро портупеят не ще бъде годен за нищо, но аз няма да развържа възелчетата, ами във всяко от тях ще заповядам да ми сложат по един тюркоаз и след войната ще го окача като votum. А ти, ваша милост, имаш ли вече някакъв швед на съвестта си?

— Не! — отговори Кмичиц с чувство на срам. — Близо до Сохачев разбих една банда, но те бяха нехранимайковци…

— Но пък сигурно цял куп хиперборейци имаш на гърба си?

— О, от тях би се намерило!

— С шведите е по-трудно, защото рядко се случва между тях човек, който да не е храбрец… От фините са научили изкуството да си служат с черна магия и всеки има по двама или трима дяволи на услугите си, а някои имат дори по седем. Те ги пазят страшно при битка… Но ако дойдат тук, дяволите нищо няма да им помогнат, защото в тая околност, докъдето се виждат кулите, дяволската сила не може да направи нищо. Ти, ваша милост, чувал ли си за това?

Кмичиц не отговори, поклати глава и почна да се ослушва внимателно.

— Идат! — каза той внезапно.

— Какво? За Бога! Какво говориш, ваша милост?

— Конница чувам.

— Това е само вятърът, който плющи заедно с дъжда.

— За Бога! Това не е вятър, това са коне! Аз имам страшно опитно ухо. Иде многобройна конница… И вече са близо, само че вятърът именно заглушава. Идвайте! Идвайте!!!

Гласът на Кмичиц събуди измръзналата стража, която дремеше наблизо, но още не беше отзвучал, когато долу в мрака се обадиха пронизителните звуци на тръби и започнаха да свирят дълго, жално, страшно. Всички скочиха от сън смаяни и уплашено се питаха един друг:

— Дали това не са тръбите, които свирят за Страшния съд в тая глуха нощ?…

След това монасите, войниците, шляхтичите започнаха да се изсипват на двора. Звънарите изтичаха към камбаните и скоро всички започнаха да бият: големи, по-малки и малки, сякаш за пожар, и смесваха своите стонове със звуците на тръбите, които не преставаха да свирят.

Хвърлиха запалени фитили в бурета с катран, нарочно приготвени и завързани на вериги, после ги издърпаха със скрипци нагоре. Червена светлина обля подножието на скалата и тогава ясногурците видяха най-отпред конна част от тръбачи, които стояха най-близо с тръби на уста, зад тях дълги и дълбоки редици от райтари с развети знамена.

Тръбачите свиреха още някое време, сякаш искаха с тия месингови звуци да изразят цялата шведска мощ и окончателно да уплашат монасите; най-сетне замлъкнаха; един от тях се откъсна от редиците и като развяваше бяла кърпа, приближи се до портата.

— В името на негово кралско величество — извика тръбачът — краля на шведите, готите и вандалите, велик княз на Финландия, Естония, Карелия, Бремен, Верда, Шчечин, Померания, Кашубия и Вандалия, княз на Ругия, господар на Ингрия, Висмарк и Бавария, граф на Рейнския Паладин, на Юлях, Кливия, Берг… отворете!

— Пуснете го! — обади се гласът на игумена Кордецки.

Отвориха, но само вратичката в голямата порта. Конникът се поколеба малко, после слезе от коня, влезе между стените и като забеляза групичката бели раса, попита:

— Кой от вас е ръководител на ордена?

— Аз съм! — каза свещеник Кордецки. Конникът му подаде писмо с печат, а сам каза:

— Пан графът ще чака за отговор при „Света Барбара“.

Свещеник Кордецки веднага свика на съвещание монасите и шляхтичите в дефиниториума^[197].

По пътя пан Чарнецки каза на Кмичиц:

— Ела и ти!

— Ще дойда само от любопитство — каза пан Анджей, — защото иначе там няма какво да правя! Отсега нататък желая да служа на пресветата Дева не с устата си!

Когато се събраха всички в дефиниториума, свещеник Кордецки счупи печата и започна да чете:

„Благородни отци, за вас не е тайна с колко благосклонен ум и с какво сърце съм се отнасял винаги към това свето място и към вашето общество, също така с какво постоянство съм ви обграждал със своята опека и съм ви обсипвал с дарения. Затова бих желал да сте убедени, че нито благосклонността ми, нито доброжелателството ми към вас са намалели в днешно време. Идвам днес не като враг, а като приятел, предайте без страх под моя опека вашия манастир, както изискват това днешните времена и обстоятелства. По тоя начин ще си осигурите спокойствие и безопасност, каквито желаете. Обещавам ви тържествено, че всичко свято ще остане непокътнато, имотите ви няма да пострадат, сам ще понеса всички разходи и дори ще увелича средствата ви. Затова обсъдете внимателно колко ще спечелите, ако ме удовлетворите и ми поверите манастира си. Имайте предвид, че иначе може да ви сполети много по-голяма беда от страна на страшния генерал Мюлер, чиито заповеди ще бъдат още по-тежки, понеже е еретик и неприятел на истинската вяра. Ако дойде той, ще бъдете принудени да се подчините на необходимостта и да изпълнявате волята му; и напразно ще съжалявате с болка в душите и телата, че не сте зачели моя любезен съвет.“

Споменът за неотдавнашните дарения на Вжешчович трогна силно монасите. Имаше такива, които вярваха в неговото благоволение и в съвета му искаха да видят предотвратяване на бъдещи беди и поражения.

Но никой не вземаше думата, всички чакаха какво ще каже свещеник Кордецки; а той мълча известно време и само устните му се движеха в тиха молитва, след което каза:

— Нима истински приятел би идвал в късна нощ и би ужасявал заспалите Божии слуги с толкова страшния глас на тромбони и тръби? Дали би идвал начело на тия хиляди въоръжени хора, които стоят сега под стените? Ами че той не дойде с пет-десет души, защото като дарител можеше да очаква радостен прием. Какво означават тия страшни войски, ако не заплаха, в случай че не пожелаем да предадем манастира?… Братя най-мили, спомнете си и това, че неприятелят никога не е удържал нито думата си, нито клетвата си, нито гаранционните писма. Та нали и ние имаме кралско гаранционно писмо, което ни е изпратено доброволно и в което ни се обещава ясно, че манастирът винаги ще си остане свободен, а ето че те вече са под неговите стени и откриват лъжата си с тоя именно страшен месингов звук. Братя най-мили, нека всеки издигне сърце към небето, та дух свети да го осени, после съветвайте, говорете това, което ви диктува съвестта и грижата за доброто на светата обител.

Настана тишина.

Ненадейно се обади гласът на Кмичиц.

— Чух в Крушина — каза той — как Лизола питаше: „А съкровището на монасите ще претърсите ли?“ На това Вжешчович, тоя, който стои сега под стените, отговори: „Божията майка не се нуждае от талерите в игуменския сандък.“ Днес същият този Вжешчович ви пише, благоговейни отци, че сам ще понесе разноските и дори ще ви увеличи имота. Преценете неговата искреност!

На тия думи отговори свещеник Мелецки, един от най-възрастните в монашеското общество, а освен това бивш войник:

— Ние живеем в бедност, а тия пари горят пред олтарите на пресветата Дева за нейна слава. Но дори да ги вземем от олтарите, за да откупим безопасността на светото място, кой ще ни гарантира, че враговете ще удържат на обещанието си, че няма да смъкнат със светотатствени ръце даровете, венците на светините, че няма да вземат черковните утвари? Нима може да се вярва на лъжци?

— Без провинциала^[198], на когото дължим послушание, не можем да решаваме нищо! — каза отец Доброш.

А свещеник Томицки добави:

— Войната не е наша работа, затова нека изслушаме какво ще ни кажат рицарите, които намериха убежище тук под крилото на света Богородица.

Очите на всички се обърнаха към пан Замойски, най-възрастния и най-старшия по авторитет и служебно положение, а той стана и каза следното:

— Въпросът е за вашата съдба, достопочтени отци. Ето защо сравнете силата на неприятеля със съпротивата, която можете да му окажете според силите и средствата си, и последвайте собствената си воля. Какъв съвет можем да ви дадем ние, гостите? Все пак, понеже ни питате, благоговейни отци, какво да се прави, ще ви кажа: докато не ни принуди необходимостта, нека бъде далече от нас мисълта да се предаваме. Защото позорно и недостойно нещо е със срамно покорство да купуваме несигурен мир от вероломен неприятел. Ние потърсихме убежище тук по собствена воля с жените и децата си, като се предоставихме под покровителството на пресветата Дева, следователно с непоколебима вяра решихме да живеем с вас, а ако Бог пожелае така, и да умрем заедно. Наистина по-добре ни е така, отколкото да приемем позорно робство или да гледаме оскверняването на светинята… О! Сигурно тази майка на всевишния, която вдъхнови гърдите ни с желание да я браним срещу безбожните и богохулни еретици, ще се притече в помощ на набожните усилия на слугите си и ще подкрепи делото на тази справедлива защита!…

Тук шерадският мечник замлъкна; всички преценяваха думите му и укрепваха духа си с тяхното съдържание, а Кмичиц, който винаги вършеше нещо, без да помисли преди това, и сега скочи и притисна до устата си ръката на възрастния мъж.

Насъбраните се ентусиазираха от видяното и всеки долови добро предсказание в тоя младежки порив, а желанието за отбрана на манастира се засили и овладя сърцата.

Тогава се случи нова личба: зад прозореца на трапезарията неочаквано се чу трепетливият и старешки глас на черковната просякиня Констанция, която пееше следната набожна песен:

Напразно, еретико, ме смущаваш,

напразно злия дявол призоваваш,

напразно грабиш, палиш, кърви лееш —

ти няма да успееш!

С безброй поганци ти да ме заливаш,

с войска от змейове да ме избиваш,

не ще ме смажеш с огън, с меч в ръката —

ще победя в борбата!

— Ето предупреждение за нас — каза свещеник Кордецки, — което ни изпраща Бог чрез устата на старата просякиня. Да се браним, братя, защото такива подкрепления, каквито ще имаме ние, наистина никога още не са имали обсадени!

— С радост ще дадем живота си! — извика пан Пьотр Чарнецки.

— Да не вярваме на вероломните! Да не вярваме на еретиците, нито на ония католици, които са приели служба при злия дух! — викаха други гласове, без да дават възможност да се изкажат ония, които искаха да възразяват.

Реши се още да бъдат изпратени при Вжешчович двама духовници с декларация, че портите ще останат затворени и че обсадените ще се отбраняват, за което им дава право гаранционното писмо на краля.

Но, от друга страна, пратениците трябваше да молят смирено Вжешчович да се откаже от намерението си или най-малко да го отложи временно, докато монасите попитат за позволение — отец Теофил Броневски, провинциал на ордена, който по това време се намираше в Шльонск.

Пратениците — отец Бенедикт Ярачевски и отец Марцели Тимоцки, излязоха от портите, а останалите ги чакаха с разтуптени сърца в трапезарията, защото тия несвикнали с войната монаси все пак се плашеха при мисълта, че е ударил часът и е дошъл моментът, когато ще трябва да избират между дълга, от една страна, и гнева и отмъщението на неприятеля, от друга.

Но едва измина половин час, и двамата отци отново се появиха пред съвета. Главите им бяха клюмнали над гърдите, а лицата им — тъжни и бледи. Те подадоха мълчаливо на игумена Кордецки ново писмо от Вжешчович, а той го взе от ръцете им и го прочете на глас. В него имаше осем точки за капитулация, при които условия Вжешчович призоваваше монасите да предадат манастира.

След като свърши четенето, игуменът гледа дълго лицата на събраните, а накрай каза с тържествен глас:

— В името на Отца и Сина и Светия Дух! В името на пречистата и пресветата Богородица! На стените, скъпи братя!

— На стените! На стените! — разнесе се общ възглас в трапезарията.

Миг след това ярък пламък освети подножието на манастира. Вжешчович бе заповядал да подпалят постройките при черквата „Света Барбара“. Пожарът обхвана старите сгради и се усилваше с всеки момент. Скоро стълбове червен дим се извиха към небето, а всред тях светеха ярки огнени езици. Най-сетне цяло пожарно сияние се разля по облаците.

При блясъка на огъня се виждаха конни отряди, които се движеха бързо от едно място на друго. Започна обикновеното войнишко вилнеене. Райтарите изкарваха от оборите добитъка, който тичаше уплашен и изпълваше въздуха с жален рев; сбити накуп овце се блъскаха слепешката към огъня. Миризма на изгоряло се понесе на всички страни и достигна до високите манастирски стени. Мнозина от защитниците за пръв път виждаха кървавото лице на войната и сърцата им изтръпнаха от ужас, като гледаха как войниците гонят хората и ги съсичат с мечове, като гледаха как влачат по мегдана жени за косите. А при кървавите блясъци от пожара всичко се виждаше като на длан. Виковете, дори думите достигаха отлично до ушите на обсадените.

Понеже манастирските оръдия не се бяха обадили досега, райтарите скачаха от конете и се приближаваха до самото подножие на хълма, като размахваха мечове и мускети.

Час по час някой едър мъж, облечен с жълта райтарска кожена куртка, се приближаваше до стените, свиваше ръце около устата си и почваше да обижда и заплашва обсадените, които го слушаха търпеливо, застанали при оръдията и при запалените фитили.

Пан Кмичиц стоеше до пан Чарнецки точно срещу черквичката и много добре виждаше всичко. По бузите му се яви силна руменина, очите му заприличаха на две свещи, а в ръка държеше едни чудесен лък, останал му в наследство от неговия баща, който пък го беше взел от един прославен ага при битката край Хотим. Пан Кмичиц слушаше заплахите и ругатните, а когато най-сетне грамадният райтар стигна до самата скала и започна да крещи, пан Анджей се обърна към Чарнецки:

— За Бога! Той хули пресветата Дева… Аз разбирам немски език… Страшно хули!… Не мога да издържа!

И насочи лъка, но пан Чарнецки удари по него с ръка.

— Бог ще го накаже за хулите — каза той, — а свещеник Кордецки ни забрани да стреляме първи, само след като те започнат.

Едва изрече тия думи, и райтарът вдигна приклада на мускета до лицето си, изтрещя изстрел, а куршумът се загуби някъде в пукнатините на скалата, без да достигне до стените.

— Сега може ли? — викна Кмичиц.

— Може! — отговори Чарнецки.

Кмичиц, като истински човек на войната, се успокои в миг. Райтарът бе заслонил очите си с ръка и гледаше подир своя куршум, а пан Анджей опъна лъка, плъзна пръст по тетивата, докато тя зацвърча като лястовица, после се прицели добре и извика:

— Труп! Труп!

В същото време се чу жалното съскане на страшната стрела; райтарът изтърва мускета, вдигна двете си ръце нагоре, вирна главата и се строполи възнак. Някое време той се мяташе като извадена от водата риба и риташе земята с крака, но скоро се изпъна неподвижен.

— Ето един! — каза Кмичиц.

— Вържи го на портупея! — каза пан Пьотр.

— Въжето от камбанарията няма да стигне, ако е рекъл Бог! — викна пан Анджей.

След миг при трупа дотърча втори райтар, който искаше да види какво му е или може би да му задигне кесията, но отново изсъска стрела и вторият падна върху гърдите на първия.

По това време се обадиха и полските оръдия, които Вжешчович беше докарал със себе си. Той не можеше да разруши с тях крепостта, както не можеше да мисли и за превземането й, понеже разполагаше само с конница; но заповяда да гърмят, за да уплаши монасите. Така или иначе, началото беше дадено.

Свещеник Кордецки дойде при пан Чарнецки, придружен от свещеник Доброш, който в мирно време завеждаше манастирската артилерия и в празник даваше оръдейни салюти, затова го смятаха за най-добър топчия между монасите.

Игуменът прекръсти оръдието и го посочи на свещеник Доброш, а той запретна ръкави и започна да го насочва между две постройки, където беснееха петнайсетина ездачи, а всред тях офицер с рапира в ръка. Дълго се мери свещеник Доброш, защото беше въпрос за репутацията му. Най-сетне взе фитила и го допря до подсипа.

Гръм разтърси въздуха и димът закри погледа. След малко обаче вятърът го разнесе. В празното пространство между сградите вече нямаше нито един конник. Неколцина лежаха на земята заедно с конете, другите бяха офейкали.

Монасите започнаха да пеят по стените. Трясъкът на сградите, които рухваха при „Света Барбара“, съпровождаше песента. Стъмни се, само безброй роеве от искри, изхвръкнали нагоре от падането на гредите, се издигнаха във въздуха.

Отново засвириха тръби в редовете на Вжешчович, но отгласът им почна да се отдалечава. Пожарът догаряше. Тъмнината обгърна подножието на Ясна гура. Тук-таме се чуваше цвилене на коне, но все по-далече, по-слабо. Вжешчович се оттегляше към Кшепице.

Свещеник Кордецки коленичи на стената.

— Марийо, майко на единния Бог! — каза той със силен глас. — Направи, та който дойде след него, да си отиде също така със срам и напразен гняв в душата.

Докато се молеше, внезапно облаците над главата му се разкъсаха и светлият блясък на месеца озари кулите, стените, коленичилия игумен и пепелищата на изгорелите постройки при „Света Барбара“.

Четирийсета глава

На другия ден спокойствие зацари в подножието на Ясна гура и монасите го използваха, за да се заемат още по-ревностно с приготовленията за отбрана. Извършваха се последните поправки по стените, правеха се още оръжия за отблъскване на атаки. От Дзбов, Кроводжа, Лгота и Грабувка дойдоха двайсетина селяни, които в миналото били служили в кралската пехота. Те бяха приети и сложени между защитниците. Свещеник Кордецки просто се разкъсваше. Той отслужваше литургия, участваше в съвещания, не изпущаше дневните и нощни богослужения, а през свободното време обикаляше стените, разговаряше с шляхтичите и селяните. И при това от лицето му и от цялата фигура лъхаше такова спокойствие, каквото могат да имат може би само каменните статуи. Погледнеше ли някой лицето му, побледняло от липса на почивка, можеше да помисли, че този човек спи сладък и лек сън; но тихото примирение и едва ли не веселото настроение, което светеше в очите му, както и устата, която мълвеше молитва, показваха, че той бди и мисли, и се моли, и се жертва за всички. От тая душа, устремена с всички сили към Бога, вярата течеше като спокоен и дълбок поток; всички я пиеха с пълна уста и който имаше болна душа, оздравяваше. Където се белнеше расото му, там по човешките лица се отразяваше спокойствие, очите се смееха, а устата повтаряха: „Добрият ни отец, нашият утешител, защитник, надежда.“ Целуваха ръцете и расото му, той се усмихваше като зората и продължаваше пътя си, а около него, над него и пред него се ширеше вяра и спокойствие.

Той обаче не пренебрегваше и земните средства за спасение; отците, които влизаха в килията му, го намираха ако не коленичил, надвесен над писма, каквито изпращаше на всички страни. Той писа на Витенберг, главен комендант в Краков, с молба за милост към светото място; и на Ян Казимеж, който в Ополе полагаше последни усилия да спасява неблагодарния народ; и на пан киевския кастелан, държан в Шевеж като на верига чрез собствената му честна дума; и на Вжешчович, и на полковник Садовски, чех и лютеран, който служеше под командването на Мюлер, но имаше благородна душа и се мъчеше да отклони страшния генерал от нападение върху манастира.

Две становища се бореха едно срещу друго при Мюлер. Вжешчович, раздразнен от съпротивата, оказана му на осми ноември, полагаше всички усилия да склони генерала за поход; той обещаваше златни планини, твърдеше, че в целия свят има само няколко черкви, които биха могли да съперничат по богатство на ченстоховската, тоест на ясногурската. А Садовски възразяваше по следния начин:

— Генерале — казваше той на Мюлер, — ваша милост, който си превзел толкова прочути крепости, че основателно германските градове те нарекоха Полиоркетес^[199], знаеш колко кръв и време може да струва дори най-слабата крепост, когато обсадените искат да се съпротивяват докрай, на живот или смърт.

— Но монасите надали ще се съпротивяват? — питаше Мюлер.

— Мисля, че тъкмо обратното. Колкото са по-богати, толкова по-упорито ще се отбраняват, уверени не само в силата на оръжието си, но и в светостта на мястото, което католическото суеверие на целия този край смята за inviolatum^[200]. Достатъчно е да се припомни немската война; колко често монасите даваха пример на смелост и упоритост дори там, където войниците се бяха усъмнили във възможността за отбрана! Така ще стане и сега, още повече че крепостта не е толкова слаба, колкото иска да я смята граф Вейхард. Тя се намира на скално възвишение, в което трудно се правят, подкопи; стените, дори да не са били в добро състояние, досега вече несъмнено са ремонтирани, а що се отнася до запасите от оръжие, барут и храна, тях един такъв богат манастир има в неизчерпаеми количества. Фанатизмът ще запали сърцата и…

— И мислиш, ваша милост полковник, че ще ме принудят да отстъпя?

— Това не мисля, смятам обаче, че ще трябва да стоим много дълго край стените, ще се наложи да изпращаме за по-големи оръдия от тия, които имаме, а ваша милост предстои да отиваш в Прусия. Трябва да се пресметне колко време можем да посветим на Ченстохова, защото, ако негово величество кралят ни повика за по-неотложните пруски работи, тогава монасите непременно ще разгласят, че те са принудили ваша милост да отстъпиш. А тогава помисли, ваша милост, колко засегната ще бъде твоята слава на Полиоркетес — да не говорим, че непокорните в цялата страна ще се насърчат от това! И така… (тук Садовски сниши глас) дори ако само се разгласи намерението да се нападне манастирът, това ще направи най-лошо впечатление. Ти, ваша милост, не знаеш, защото никой чужденец и никой, който не е последовател на папата, не може да знае какво представлява Ченстохова за тоя народ. Ние много държим на шляхтата, която се предаде толкова лесно, на пановете, на кралските войски, които преминаха на наша страна заедно с хетманите. Наполовина, дори повече с техни ръце заехме тая земя, но нека само един изстрел да падне при Ченстохова… кой знае… може би тогава нито един поляк не ще остане при нас… Такава голяма сила е суеверието!… Възможно е тогава да се разпали нова страшна война!

Мюлер признаваше в душата си, че разсъжденията на Садовски са основателни; нещо повече, той смяташе монасите изобщо и по-специално ченстоховските монаси за магьосници — а тоя шведски генерал се боеше от магиите повече, отколкото от оръдията, обаче в желанието си да се подърпа, а може би и за да проточи разискването, каза:

— Ти, ваша милост, говориш така, като че ли си ченстоховския игумен или… сякаш от ваша милост са започнали изплащането на откупа си…

Садовски беше смел и избухлив воин, а понеже знаеше цената си, обиждаше се лесно.

— Аз не ще кажа нито дума повече! — заяви той високомерно.

Мюлер на свой ред се засегна от тона, с който бяха казани горните думи.

— Аз пък не те и моля за повече, ваша милост! — отговори той. — А за съвещаване ми е достатъчен граф Вейхард, който познава по-добре тая страна.

— Ще видим! — каза Садовски и излезе от стаята. Вейхард наистина зае неговото място. Той донесе писмо, което току-що беше получил от краковския пан Варшицки, с молба манастирът да бъде оставен на спокойствие; но от това писмо неотраканият човек си направи тъкмо обратното заключение.

— Молят — каза той на Мюлер, — следователно знаят, че не ще могат да се защитят.

Един ден по-късно походът срещу Ченстохова беше решен във Велун.

Дори не го държаха в тайна, поради което отец Яцек Рудницки, профос^[201], можа да тръгне навреме за Ченстохова с тая вест. Горкият монах също не допускаше нито за миг, че ясногурците ще се отбраняват. Той желаеше само да ги предупреди, та да знаят какво да правят и да си издействат по-добри условия. Новината угнети умовете на братята. Душите на някои веднага посърнаха. Но игуменът Кордецки ги окуражи, стопли изтръпналите с огъня на собственото си сърце, обеща дни на чудеса, дори самия образ на смъртта направи приятен и така ги промени с вдъхновението на собствения си дух, че те несъзнателно почнаха да се подготвят за нападението, както бяха привикнали да се подготвят за големи църковни празници, а именно с радост и тържествено.

В същото време светските началници на гарнизона, шерадският мечник и пан Пьотр Чарнецки също така довършваха последните приготовления. Изгорени бяха всички дюкянчета, които се гушеха около крепостните стени и можеха да улесняват атаките на неприятеля; не бяха пощадени дори постройките, които се намираха близо до възвишенията, така че през целия ден крепостта беше обградена с пръстен от пламъци; но когато от дюкянчетата, гредите и дъските остана само пепел, манастирските оръдия имаха пред себе си голо пространство, по което не стърчаха никакви прегради. Черните им гърла гледаха свободно в далечината, сякаш очакваха нетърпеливо неприятеля и желаеха час по-скоро да го поздравят със злокобен гръм.

А студовете прииждаха с бърза крачка. Духаше остър северен вятър, калта ставаше на буци, а сутрин по-плитките води се покриваха с тънки ледени корици; свещеник Кордецки обикаляше стените, потриваше посинелите си ръце и казваше:

— Мразове ще ни изпрати Бог на помощ! Тежко ще бъде да се правят окопи за батареите, да се подкопават стените, и при това вие ще почивате в топли стаи, а на тях аквилоните^[202] скоро ще направят да им опротивее обсадата!

Но именно поради същата тая причина Бурхард Мюлер искаше да свърши бързо с манастира. Той водеше със себе си деветхилядна войска, главно пехота, и деветнайсет оръдия. Разполагаше също така с две хоронгви полска конница, но на нея не можеше да разчита, първо, защото не можеше да употреби конница за заемане на крепост върху хълм, и второ, защото тия хора идваха без желание и предварително бяха заявили, че не ще вземат никакво участие в сраженията. Те идваха по-скоро, за да запазят манастира от хищничеството на победителите, в случай че бъде превзет. Така поне казваха полковниците на войниците; идваха най-сетне, защото заповядваше шведът, защото всички войски на страната се намираха в негови ръце и трябваше да слушат заповедите му.

Пътят от Велун до Ченстохова е къс. Обсадата трябваше да почне на 18 ноември. Но шведският генерал разчиташе, че тя не ще продължи повече от няколко дни и че ще заеме крепостта чрез преговори.

В това време свещеник Кордецки подготвяше човешките души. Пристъпваше се към богослуженията като при голям и радостен празник и ако не беше безпокойството и бледността по някои лица, би могло да се предположи, че наближава веселото и тържествено „Алилуя“!^[203] Литургията се извърши лично от игумена, зазвъняха всички камбани. След литургията богослужението продължи още: на стените излезе великолепна процесия.

Свещеник Кордецки носеше дарохранителницата със светото причастие; водеха го под ръка шерадският мечник и пан Пьотр Чарнецки. Напред вървяха момчета със стихари и носеха кадилници на верижки, кехлибар и миро. Пред и зад балдахина пристъпваха редиците на бялото монашеско братство с вдигнати към небето глави и очи, хора на различна възраст, като се почне от съсухрени старци и се свърши с юноши, които бяха току-що подстригани. Жълтите пламъчета на свещите се поклащаха от вятъра, а те вървяха и пееха, изцяло вглъбени в Бога, сякаш не мислеха за нищо друго на тоя свят. Зад тях се виждаха подбръснатите шляхтишки глави, разплакани, но спокойни под сълзите лица на жени, надъхани с вяра и увереност. Вървяха и селяни с дълги аби, които приличаха на първите християни с нестриганите си коси; малки деца, момиченца и момченца, смесени с тълпата, присъединяваха ангелските си гласчета към общия хор. И Бог слушаше тая песен, това излияние на сърцата, това бягство от земния гнет към единственото убежище под Божиите криле. Вятърът утихна, въздухът се успокои, небето стана лазурно, а есенното слънце разля мека, бледозлатна, но все още топла светлина по земята.

Шествието обиколи стените веднъж, но не се връщаше, не се пръскаше — продължаваше по-нататък. Блясъци от дарохранителницата падаха върху лицето на игумена и поради тях това лице изглеждаше сякаш златно и лъчезарно. Свещеник Кордецки вървеше с притворени очи, а по устата му играеше почти неземна усмивка на щастие, благост, упоение; с душата си беше в небесата, в светлите висини, във вековечната радост, в ненарушимото спокойствие. Но сякаш получаваше оттам заповеди да не забравя за тая земна черква, за тия хора, за крепостта, за часа, който предстоеше да дойде, та навремени се спираше, отваряше очи, издигаше дарохранителницата и благославяше.

Благославяше народа, войската, хоругвите, които цъфтяха като цветя и блестяха с багрите на дъгата; после благослови стените и хълма, който гледаше към околността, благослови по-малките и по-големите оръдия, оловените и железните гюллета, съдовете с барут, подставките под оръдията, купищата страшни оръжия за отбиване на атаки; след това благослови селата, разположени в далечината, и благослови севера, юга, изтока и запада, сякаш искаше да простре Божията мощ върху цялата околност, върху цялата тая земя.

Удари два часът след пладне, а процесията още се намираше на стените. Но изведнъж в далечината, където небето сякаш се сливаше със земята и се простираха синкави мъгли, в тия мъгли именно нещо се замярка и започна да се движи, изпълзяваха някакви форми, отначало мътни, които се скупчваха постепенно и ставаха все по-ясни. Внезапно на края на шествието се чу вик:

— Шведите! Шведите идат!

После настана тишина, сякаш сърцата и езиците се вцепениха; само камбаните продължаваха да бият. Но в тишината прозвуча гласът на свещеник Кордецки, силен, макар и спокоен:

— Братя, да се радваме! Наближава часът на победите и чудесата!

А миг по-късно:

— Под твоята защита прибягваме, майко, господарко, царице наша!

В това време шведският облак се превърна в безмерна змия, която допълзя още по-близо. Виждаха се вече нейните страшни прешлени. Тя се свиваше, развиваше, понякога блесваше на светлината като лъскава стоманена люспа, понякога потъмняваше и пълзеше, пълзеше, измъкваше се от далечината…

Скоро очите, които гледаха от стените, можеха вече да различат всичко подробно. Най-напред се движеше конница, след нея пехотни карета; всеки полк представяше дълъг правоъгълник, над който се издигаше друг по-малък, образуван от щръкналите пики; по-нататък, хей там, зад пехотата, се влачеха оръдия с обърнати назад и приведени към земята гърла.

Техните лениви тела, черни или жълтеникави, лъщяха зловещо на слънцето; още по-назад се тръскаха по неравния път ракли с барут и безкрайна редица от коли с шатри и всякакъв вид военен инвентар…

Страшен, но прекрасен беше изгледът на тоя поход на редовна войска, която продефилира пред очите на ясногурците, сякаш за да ги уплаши. После от цялото се откъсна конницата, тръгна в тръс и се олюляваше като раздвижвана от вятъра вълна. След малко тя се разпадна на петнайсетина по-големи и по-малки части. Някои отряди се приближаваха към крепостта; други в миг се пръснаха по околните села, за да търсят плячка; трети най-сетне започнаха да обикалят крепостта, да разглеждат стените, да проучват местността, да заемат по-близките постройки. Отделни конници постоянно прелитаха с най-голяма бързина от по-големите части към дълбоките пехотни отряди и съобщаваха на офицерите къде могат да се настанят.

Тропотът и цвиленето на конете, виковете, подвикванията един към друг, възгласите на няколкото хиляди гласове и глухият тътен на оръдията — всичко това долиташе много ясно до ушите на обсадените, които досега стояха спокойно на стените като при зрелище и гледаха с удивени очи това голямо движение и суетня на неприятелските войски.

Най-после пехотните полкове пристигнаха и почнаха да се лутат около крепостта, за да търсят най-удобни места за силни позиции. Тогава нападнаха Ченстохувка, манастирски чифлик, в който нямаше никаква войска, а само селяни, затворили се в къщите си.

Финландският полк, който стигна там пръв, нападна яростно беззащитните селяни. Започнаха да ги измъкват за косите от къщите и направо колеха ония, които се съпротивляваха; останалите изпъдиха вън от чифлика; конницата ги подгони и разпръсна на всички страни.

Парламентьор от страна на Мюлер с призив да се предадат още преди това затръби пред манастирската врата, но като видяха клането и жестокостта на войниците в Ченстохувка, защитниците отговориха с оръдеен огън.

Защото сега, когато местното население беше прогонено от всички близки постройки, а в тях се разположиха шведите, тия сгради трябваше да бъдат незабавно разрушени, та неприятелят да не може да се крие и да вреди на манастира. Ето защо манастирските крепостни стени задимяха наоколо като страни на кораб, обграден от буря и разбойници. Ревът на оръдията така разтърси въздуха, че зидовете чак затрепераха, а прозоречните стъкла на черквата и сградите започнаха да звънят. Огнените кълба като възбели облачета описваха зловещи дъги, падаха върху шведските скривалища, трошеха греди, покриви, стени — и веднага от местата, където падаха гюллетата, се издигаха стълбове дим.

Пожарът обхвана постройките.

Едва настанили се, шведските полкове трябваше да бягат презглава от постройките, а несигурни на новите си позиции, тичаха на разни страни. Безредието започна да се промъква всред тях. Оттегляха още ненастанените оръдия, за да ги предпазят от артилерийския огън. Мюлер се смая; той не беше очаквал нито такъв прием, нито такива артилеристи на Ясна гура.

В това време наближаваше нощта и понеже трябваше да въведе ред във войската, изпрати тръбачи с молба за примирие.

Отците се съгласиха лесно.

През нощта обаче изгориха грамадния склад с големи запаси от храна, в който се бе настанил вестландският полк.

Пожарът обхвана постройката толкова бързо, а гюллетата падаха едно след друго толкова точно, че вестландците не успяха да изнесат нито мускетите си, нито патроните, които също експлодирваха в огъня и разпръсваха надалеко наоколо запалени главни.

През нощта шведите не спаха; извършваха приготовления, правеха платформи от пръст за оръдията, пълнеха кошове с пръст, устройваха стана си. Войниците, макар и калени през толкова години война и в толкова битки, а по природа храбри и издръжливи, не чакаха радостно утрешния ден. Първият ден им беше донесъл поражение.

Манастирските оръдия бяха нанесли толкова значителни загуби в хора, че най-старите бойци загубиха ума и дума и си ги обясняваха с непредпазливото обграждане на крепостта и прекаленото приближаване до стените.

А утрешният ден, дори да донесеше победа, не обещаваше слава, понеже какво щеше да бъде превземането на тая незначителна крепост и манастира за завоевателите на толкова прочути и сто пъти по-силни крепости? Само жаждата за богата плячка поддържаше желанието, но, от друга страна, тая тръпна тревога, с която полските съюзени хоронгви пристъпваха към преславната Ясна гура, се отрази някак и на шведите. Само че едните трепереха пред мисълта, че светотатстват, а другите се страхуваха от нещо неопределено, за което сами не си даваха сметка, но което наричаха с общото име магии. В тия магии вярваше самият Бурхард Мюлер, как тогава нямаше да вярват войниците?

И забелязаха веднага, че когато Мюлер се приближаваше до черквата „Света Барбара“, конят му внезапно спря, дръпна се назад, отвори ноздри, наостри уши и като пръхтеше тревожно, не искаше да пристъпи напред. Старият генерал не се издаде, че е смутен, но на другия ден определи тая позиция за хеския княз, а самият той се оттегли с по-големите оръдия на север от манастира, към село Ченстохова. Там през цялата нощ прави окопи, за да обстрелва на следващия ден от тях.

Едва се развидели на небето и започна артилерийски бой; но тоя път първи загърмяха шведските оръдия. Неприятелят не смяташе още веднага да направи пробив в стените, та да нахлуе през него; той искаше само да ужаси, да засипе черквата и манастира с гюллета, да подпали пожари, да разруши оръдията, да избие хора, да засили тревогата.

На манастирските стени отново излезе процесия, понеже нищо не укрепваше духа на бойците така, както видът на светото причастие и монасите, които вървят спокойно след него. Манастирските оръдия отговаряха на гърмеж с гърмеж, на светкавица със светкавица — колкото можеха, колкото стигаха силите и дъхът в гърдите на хората. Земята също сякаш се тресеше из основи. Море от дим се разстла над манастира и черквата.

Какви минути, какви гледки за хората, които никога през живота си не бяха виждали кървавия лик на войната (а такива имаше много в крепостта)!

Непрестанни светкавици, грохот, дим, вой на куршуми, който раздира въздуха, страхотен кикот на гранати, звънтеж на гюллета по каменната настилка, глухи удари в стените, звън на строшени стъкла, експлозии на разпръскващи се огнени кълба, съскане на техните отломки, скърцане и пращене на гредореди, хаос, разрушения, ад!…

През това време нито миг почивка, нито отдих за полузадушените от дима гърди, все нови и нови рояци от гюллета, а всред бъркотията потресени гласове на разни места из крепостта, черквата и манастира:

— Гори! Вода! Вода!

— На покривите с куки!… Повече платнища!

А по стените викове на разпалените от боя войници:

— По-високо оръдието!… По-високо!… Между постройките… огън!…

Към пладне делото на смъртта се засили още повече. Можеше да се помисли, че когато се махне пушекът, шведските очи ще видят само куп от гюллета и гранати на мястото на манастира. От изпокъртените с гюллета стени се вдигаха облаци от варов прах, смесваха се с пушеците и закриваха света. Духовници излязоха със свещени реликви да прогонят със заклинания тия облаци, за да не пречат на отбраната.

Грохотът на оръдията ехтеше с прекъсване, но чест като дишането на задъхан змей.

Внезапно на неотдавна възстановената след миналогодишния пожар кула се обадиха тръби и засвириха великолепна набожна песен. Тая песен се изливаше отгоре и се чуваше наоколо, чуваше се навсякъде, дори при шведските батареи. Скоро към звуците на тръбите се присъединиха човешки гласове и всред рев, съскане, възклицания, шум, тракане на мускетите се понесоха думите:

Богородице дево,

благословена ти, Мария!…

В тоя миг избухнаха двайсетина гранати; трясък на покривни дъсчици и мертеци, а после вик: „вода!“ продра слуха и… отново песента продължи да се носи спокойно:

От твоя син, нашия Господ,

измоли ни, низпосли ни

мирно време благодатно.

Кмичиц, който стоеше на стените при едно оръдие срещу село Ченстохова, в което се намираха позициите на Мюлер и откъдето идеше най-големият огън, отстрани по-неопитния топчия и сам започна да работи. А работеше толкова добре, че скоро, макар да беше ноември, а денят студен, хвърли лисичия си кожух, свали и жупана^[204] си и остана само по шалвари и риза.

Сърцата на хората, които не познаваха войната, се изпълниха с радост при вида на тоя войник по плът и кръв, за когото всичко това, което ставаше, тоя рев на оръдията, рояците от куршуми, разрушенията, смъртта сякаш бяха обикновена стихия както огънят за саламандрата.

Веждите му бяха смръщени, огън в очите, руменина по бузите и някаква дива радост на лицето. Той всеки миг се навеждаше към оръдието, цял зает с прицелването, цял предаден на боя, забравил всичко; целеше се, снишаваше, повдигаше, най-сетне викаше: „Огън!“. А когато Сорока допираше фитила, той тичаше при ръба на стената, гледаше и от време на време възкликваше:

— Всичко трупове! Всичко трупове!

Орловите му очи проникваха през дима, през праха; щом някъде между постройките забележеше сбита купчина с шапки или шлемове, веднага като че ли с гръм ги смазваше и разпръскваше с точен снаряд.

Понякога избухваше в смях, когато нанесеше по-голямо опустошение от обикновеното. Гюллетата прелитаха над него и около него — той не ги поглеждаше; внезапно след един изстрел скочи при ръба, впери очи в далечината и викна:

— Оръдие разбито!… Сега там стрелят само три!…

До пладне не си отдъхна. Пот се лееше от челото му, ризата му изпущаше пара; лицето му бе окадено от саждите, а очите светеха.

Сам Пьотр Чарнецки се възхищаваше от точността на неговите изстрели и на няколко пъти през паузите му каза:

— Войната не е ново нещо за ваша милост! Това се вижда веднага! Къде си се научил така?

В три часа след пладне на шведската артилерийска позиция замлъкна второ оръдие, разбито с точен изстрел на Кмичиц. След малко останалите бяха изтеглени от окопите. Както личеше, шведите бяха решили, че тая позиция не може да бъде задържана.

Кмичиц си отдъхна дълбоко.

— Почини си! — каза му Чарнецки.

— Добре! Гладен съм — отговори рицарят. — Сорока, дай каквото имаш под ръка!

Старият вахмистър се справи бързо. Той донесе водка в една манерка и пушена риба. Пан Кмичиц започна да се храни лакомо, като от време на време повдигаше очи и гледаше гранатите, които прелитаха наблизо, сякаш гледа врани.

А те бяха доста много и долитаха не от Ченстохова, а тъкмо от противната страна; ония именно, които прехвърляха манастира и черквата.

— Слаби топчии имат, много високо издигат оръдията — каза пан Анджей, без да престане да яде. — Гледайте, всичко прехвърля и иде при нас.

Тия думи чу едно младо калугерче, седемнайсетгодишно момче, което току-що беше станало послушник. Преди това то подаваше непрекъснато гюллета за пълнене и не се оттегляше, при все че всяка жилка в него тръпнеше от страх, защото за пръв път виждаше война. Кмичиц му се налагаше по неизразим начин със спокойствието си; и сега, като чу думите му, притули се към него с неволно движение, сякаш искаше да търси покровителство и убежище под крилете на тая сила.

— Дали могат да ни достигнат от оная страна? — попита то.

— Защо не? — отговори пан Анджей. — Какво, мили брате, и ти ли се страхуваш от това?

— Пане! — отговори разтрепераното момче. — Аз си представях войната много страшна, но не мислех, че е чак толкова страшна!

— Не всеки куршум убива, иначе нямаше да има вече хора по света, майките не биха успели да раждат толкова.

— Най-много ме е страх, пане, от огнените кълба, от гранатите. Защо те се пръскат с такъв гръм?… Света Богородице, спасявай!… И толкова страшно раняват хората!…

— Като ти обясня, ще придобиеш опит, калугерче. Това кълбо е желязно, а вътре кухо и напълнено с барут. На едно място има много малка дупка, в която е пъхната тръбичка от хартия, а понякога от дърво.

— Господи Иисусе! Значи тръбичка е пъхната?

— Точно така! А в тръбичката кълчища, напоени със сяра, които се подпалват при изгърмяването. Кълбото трябва да падне с тръбичката към земята, та да се забие навътре; тогава огънят стига до барута и кълбото се пръсва. Много от тия кълба обаче не падат върху тръбичката, но това не пречи, понеже, като стигне огънят до барута, взривът настъпва…

Внезапно Кмичиц протегна ръка и започна да говори бързо:

— Гледай! Гледай! Ето ти опит!

— Господи! Света Богородице! Йосифе! — викна калугерчето, като видя, че долита граната.

В това време гранатата падна на двора, с ръмжене и пушек започна да подскача по каменната настилка, преобърна се един-два пъти, като влачеше подире си синкава струичка дим, търколи се чак до стената, на която седяха, попадна в купа мокър пясък, насипан високо чак до бойниците, и се спря, останала съвсем без сили.

Добре че падна с тръбичката нагоре, но кълчищата не бяха угаснали, защото димът започна веднага да се вие.

— На земята!… По лице!… — започнаха да крещят ужасени гласове. — На земята! На земята!

Но в същия този миг Кмичиц се сурна надолу по купа пясък, хвана тръбичката със светкавично движение на ръката, дръпна я, изтръгна я и като вдигна ръка със запалените кълчища, започна да вика:

— Ставайте! Все едно, че някой е извадил зъбите на куче! Сега вече и муха няма да убие!

При тия думи ритна неподвижното гюлле. Насъбраните изтръпнаха, като видяха тая постъпка на свръхчовешка смелост, и известно време никой не смееше дума да продума; накрай Чарнецки възкликна:

— Безумни човече! Ако се беше пръснала, на прах щеше да те превърне!

А пан Анджей се засмя толкова искрено, та чак зъбите му светнаха като на вълк:

— Нима не ни трябва „прах“^[205]? Щяхте да напълните с мене оръдието и дори след смъртта си щях да навредя на шведите!

— Да те вземат мътните! Няма ли страх у тебе?

Младият монах прибра молитвено ръце и гледаше Кмичиц с нямо възхищение. Но подвига му видя и свещеник Кордецки, който тъкмо сега идеше насам. Той се приближи, хвана пан Анджей за главата с двете си ръце, после я прекръсти.

— Такива като тебе не ще отстъпят Ясна гура! — каза той. — Но забранявам да излагаш живота си, който ни е нужен. Огънят вече утихва и неприятелят се оттегля; вземи това гюлле, изсипи барута от него и го занеси в параклиса на пресветата Дева. Тоя подарък ще й бъде по-мил от ония бисери и светли камъчета, които й подари!

— Отче — отговори развълнуваният Кмичиц, — това не е голяма работа!… Аз за пресветата Дева бих… Ето! Думи не намирам!… Аз бих на мъки, на смърт. Аз бих бил готов не знам какво да направя, за да й служа…

И сълзи заблестяха в очите на пан Анджей, а свещеник Кордецки каза:

— Ела при нея с тия сълзи, докато не са изсъхнали. Милостта й ще се излее върху тебе, ще те успокои, ще те утеши, със слава и почит ще те украси.

След тия думи го хвана под ръка и го поведе към черквата, а пан Чарнецки гледаше подир тях някое време, най-сетне каза:

— Много смели рицари съм виждал през живота си, които смятаха за нищо pericula^[206], но тоя литовец е навярно дяв…

Тук той се удари с ръка по устата, за да не изрече непристойна дума на това свято място.

Четирийсет и първа глава

Артилерийският двубой съвсем не пречеше на преговорите. Отците решиха да преговарят при всеки случай, защото желаеха да залъгват неприятеля и да протакат работите, та през това време да дочакат или някаква помощ, или поне люта зима; но Мюлер не преставаше да вярва, че монасите желаят само да изтръгнат най-добри условия.

Затова след оная престрелка той отново изпрати полковник Куклиновски с покана да се предадат. Но игуменът показа на Куклиновски гаранционното писмо на краля, и то веднага му затвори устата. Мюлер обаче имаше по-послешна кралска заповед за заемането на Болеслав, Велун, Кшепице и Ченстохова.

— Занеси им, ваша милост тая заповед — каза той на Куклиновски. — Мисля, че като им я покажем, ще им се свършат основанията за увъртане.

Но той се лъжеше.

Свещеник Кордецки заяви, че ако заповедта обхваща Ченстохова, нека генералът си я заеме и може да бъде уверен, че от страна на манастира няма да срещне никаква пречка, но Ченстохова не е Ясна гура, а тя не е спомената в заповедта.

Като чу тоя отговор, Мюлер разбра, че има работа с по-опитни дипломати от него; той именно бе лишен от основания — оставаха му само оръдията.

Все пак през нощта имаше примирие. Шведите работиха усилено за издигането на по-здрави окопи, ясногурците поправяха вчерашните повреди и с удивление се убедиха, че няма такива. Тук-таме потрошени покриви и мертеци, тук-таме паднали парчета мазилка от стените — и това беше всичко. От хората не беше загинал никой, дори никой не беше ранен. Свещеник Кордецки обикаляше стените и говореше усмихнат на войниците.

— Я гледайте, тоя неприятел и неговите оръдия не са толкова страшни, колкото се приказваше. Често пъти след голям празник имаме по-големи повреди. Божието покровителство ни пази, Божията ръка се грижи за нас, нека само да изтраем и ще видим още по-големи чудеса!

Дойде неделя, празникът Въведение Богородично. През време на литургията беше спокойно, понеже Мюлер очакваше окончателен отговор, който монасите бяха обещали да изпратят след пладне.

В това време, като помнеха думите на писанието: как израилтяните носели Божията скиния около стана, за да плашат филистимляните, и те отново тръгнаха в процесия със светата дарохранителница.

Писмото беше изпратено в два часа след пладне, но в него не се съобщаваше, че се предават, а само се повтаряше отговорът, даден на Куклиновски, че черквата и манастирът се наричат Ясна гура, а град Ченстохова изобщо не спада към манастира.

„Затова настоятелно молим ваше достойнство — пишеше свещеник Кордецки, — да благоволиш и оставиш на мира нашето братство и черквата, посветена на Бога и на пресвета Богородица, за да остане и в бъдеще в нея почитта към Бога, където едновременно да молим Божието величие за здравето и успеха на негово величество краля. А ние, недостойните, като изпращаме нашата молба, предоставяме се най-усилено на благоволението на ваше достойнство и вярваме в добротата ви, от която и за в бъдеще очакваме много…“

При четенето на това писмо присъстваха Вжешчович, Садовски, кшепицкият губернатор Хорн, де Фоси, знаменит инженер, накрая хеският княз, млад човек, много надменен, който, макар и подчинен на Мюлер, обичаше да му подчертава своето превъзходство. Той именно се усмихна хапливо и повтори подчертано края на писмото:

— Много очакват от вашата доброта; това е загатване за милостиня, генерале. Ще ви задам един въпрос, ваши милости: дали монасите се молят по-добре, или по-добре стрелят?

— Вярно! — каза Хорн. — През тия първи дни загубихме толкова хора, че и една добра битка няма да ни вземе повече!

— Що се отнася до мене — продължи хеският княз, — от пари не се нуждая, слава няма да спечеля, а ще си измразя краката в тия колиби. Колко жалко, че не отидохме в Прусия; страна богата, весела, градовете един от друг по-хубави.

Мюлер, който действаше бързо, но мислеше бавно, едва в тоя момент разбра смисъла на писмото, почервеня и каза:

— Монасите се подиграват с нас, ваша милост!

— Това намерение не личи, но така излиза! — отговори Хорн.

— Тогава в окопите! Малко бяха вчера огънят и снарядите! Дадените заповеди прелетяха бързо от единия край на шведската линия до другия. Окопите се покриха със синкави облаци, манастирът отговори веднага с цялата си енергия. Тоя път обаче шведските оръдия, насочени по-добре, започнаха да нанасят по-големи щети. Те сипеха бомби, изпълнени с барут, които влачеха подире си плитка от пламък. Хвърляха също така запалени факли и кълба от кълчища, напоени със смола.

Както понякога ята литнали жерави, уморени от дългия полет, накацват на висок хълм, така роищата от тия огнени пратеници падаха върху покрива на черквата и дървените покриви на постройките. Който не вземаше участие в боя, който не беше при оръдията, той се намираше на покривите. Едни вадеха вода от кладенците, други изтегляха ведрата с въжа, трети потушаваха пожара с мокри платнища. Някои гюллета строшаваха греди и мертеци, падаха в тавана и веднага дим и миризма на изгоряло изпълваше вътрешността на сградите. Но и по покривите пазеха защитници с бурета вода. Най-тежките бомби пробиваха дори потона. Въпреки свръхчовешките усилия, въпреки бдителността изглеждаше, че рано или късно пожарът ще обхване манастира. Факлите и кълбата от кълчища, събаряни с пръти от покривите, образуваха под стените запалени купища. Прозоречните стъкла се пропукваха от горещината, а жените и децата, затворени в стаите, се задушаваха от дима и топлината.

Едва угасяваха едни снаряди, едва водата се изтичаше по стените и долитаха нови ята от нажежени бомби, горящи парцали, искри, жив огън. Целият манастир беше обхванат от огън и човек би казал, че небето се е отворило над него и го облива с порой от гръмотевици; той обаче гореше и не изгаряше, беше в пламъци и не се превръщаше в пепелище; нещо повече, всред това море от пламъци той започна да пее, както някога юношите в огнената пещ.

Защото, както вчера, така и сега от кулата прозвуча песен със съпровод от тръби. За хората, които стояха по стените и работеха край оръдията, които във всеки момент можеха да помислят, че там вече всичко гори и се превръща на пепелища зад гърба им, тая песен беше като успокоителен балсам, защото постоянно и непрекъснато вестеше, че манастирът се държи, че черквата се държи, че досега огънят не е победил човешките усилия. Оттогава именно стана обичай подобна хармония да подслажда трудния живот на обсадените и да отстранява от женските уши страшния вик на войниците, които се заканваха едни на други.

Но и в шведския лагер тая песен и свирня правеше силно впечатление. Отначало войниците в окопите я слушаха с почуда, а после със суеверен страх.

— Как така! — говореха те помежду си. — Хвърлихме върху тоя курник толкова желязо и огън, че не една мощна крепост би хвръкнала вече заедно с пепелта и пушека, а те си свирят радостно… Какво значи това?…

— Магии! — отговаряха други.

— Техните стени не ги ловят снаряди. Гранатите се търкалят от покривите, сякаш им хвърляш турти хляб. Магии! Магии! — повтаряха. — Нищо добро не ни чака тук!

Офицерите дори бяха готови да припишат някакво тайнствено значение на тия звуци. Но някои обясняваха това другояче и Садовски нарочно каза високо, за да го чуе Мюлер:

— Добре трябва да се чувстват, щом се веселят, дето ще рече, напразно похабихме досега толкова барут.

— Какъвто нямаме кой знае колко — каза хеският княз.

— Но затова пък имаме вожд Полиоркетес — отговори Садовски с такъв тон, че не можеше да се разбере дали се подиграва или иска да поласкае Мюлер.

Но, изглежда, че Мюлер взе това срещу себе си, защото прехапа мустак.

— Ще видим дали след един час ще продължат още да свирят! — каза той, като се обърна към щаба си.

И заповяда да удвоят огъня.

Но заповедта му беше изпълнена прекалено ревностно. В бързината примерваха оръдията по-високо, отколкото трябва, поради което снарядите започнаха да прехвърлят целта. Някои прехвъркваха над манастира и черквата и долитаха чак до отвъдните шведски окопи; там трошеха гредоредите, разхвърляха кошовете с пръст, избиваха хората.

Мина един час, после втори. От черковната кула непрекъснато се носеше тържествена музика.

Мюлер стоеше в Ченстохова с далекоглед. Той гледа дълго.

Околните забелязаха, че ръката, в която държеше далекогледа до очите си, трепереше все по-силно; накрай той се обърна към насъбраните и викна:

— Изстрелите никак не вредят на манастира!

Тук невъздържан, безумен гняв обхвана стария воин. Той хвърли далекогледа на земята, та се разби на късове.

— Ще побеснея от тая музика! — изкрещя Мюлер.

В тоя момент инженер де Фоси долетя на кон при него.

— Ваше достойнство, генерале — каза той, — подкоп не може да се прави. Под слоя пръст има скала. Тук са необходими миньори.

Мюлер се разфуча, но още недовършил проклятието си и дотърча офицер от ченстоховския окоп, отдаде чест по военному и съобщи:

— Най-голямото ни оръдие е разбито! Да вземем ли друго от Лгота?

Огънят наистина беше поотслабнал — музиката се носеше все по-тържествено.

Мюлер замина за квартирата си, без да каже нито дума. Но не издаде заповед за спиране на боя. Беше решил да измори обсадените. Та нали там, в крепостта, имаше гарнизон само от двеста войници, а той непрекъснато разполагаше с нови войници за смяна.

Настана нощ, оръдията гърмяха непрестанно, но манастирските отговаряха живо, дори по-живо, отколкото денем, защото шведските огньове им показваха целта готова. Често се случваше войниците едва да насядат около огъня и котела, който висеше над него, когато внезапно от тъмнината долиташе манастирско гюлле като някакъв дух на смъртта. Огънят се разпръсваше на трески и искри, войниците се разбягваха с нечовешки крясък и или търсеха убежище при други другари, или блуждаеха в нощта измръзнали, гладни, ужасени.

Към полунощ манастирският огън се засили толкова много, че в радиус от един изстрел не беше възможно да се запали дори едно дръвче. Можеше да се помисли, че обсадените изказват следните думи с езика на оръдията: „Искате да ни изморите… Опитайте се, сами ви каним!“

Удари един часът през нощта, после два. Заръмя ситен дъжд във вид на студена и пронизителна мъгла; на места тя сякаш се сбиваше на стълбове, колони и мостове, които се червенееха от огньовете.

През тия фантастични стълбове и аркади понякога се виждаха страшните очертания на манастира, който се променяше пред очите: веднъж изглеждаше по-висок от обикновено, после сякаш хлътваше в някаква бездна. От окопите, та чак до стените му се простираха някакви злокобни сводове и коридори, образувани от мъглата и мрака, а по тия коридори долитаха снаряди, които носеха смърт. Понякога целият въздух над манастира светваше като от светкавица. Тогава стените, високите зидове и кули се очертаваха ярко, после отново угасваха.

Войниците започнаха да гледат напред с мрачна и суеверна тревога. Те току се побутваха един друг и шепнеха:

— Видя ли? Тоя манастир ту се явява, ту изчезва… Това е нечовешка сила!

— Аз видях по-добре — казваше друг. — Ние се целехме тъкмо с това оръдие, което се пръсна, когато изведнъж цялата крепост почна да подскача и да се движи, сякаш някой я повдигаше и спускаше нагоре и надолу с въже. Цели се тогава в такава крепост, улучвай я!

След тия думи войникът захвърли оръдейната четка и подир малко добави:

— Нищо няма да постигнем тук!… Няма дори да помиришем парите им… Бррр! Студено! Нали имате там катраница с катран, запалете я, та да сгреем поне ръцете си!

Един от войниците започна да разпалва катрана с помощта на потопени в сяра конци. Най-напред запали кълчищата, после започна да ги потапя бавно.

— Угасете светлината! — прозвуча гласът на офицера. Но почти едновременно се разнесе шум на снаряд, после кратък, прекъснат вик и светлината угасна.

Нощта донесе тежки загуби за шведите. Около огньовете загинаха много хора; на някои места така ги разпръснаха, че някои полкове, изпаднали веднъж в паника, не можаха да се оправят до сутринта. Сякаш за да покажат, че не се нуждаят от сън, обсадените стреляха все по-усилено.

Първата зора освети по стените уморени, бледи, не спали, но оживени от въодушевление лица. През нощта свещеник Кордецки лежа проснат в черквата; щом се развидели, той се появи на стените и благият му глас се разнасяше край оръдията, при бойниците, около портите:

— Бог ни праща ден, деца… Да бъде благословена неговата светлина! Няма повреди нито в черквата, нито в сградите… Огънят е угасен, никой не е загинал. Пане Мошински! Огнено гюлле падна под люлката на детето на ваша милост и угасна, без да му стори нищо. Поблагодари на пресветата Дева и й служи!

— Слава на нейното име! — отговори Мошински. — Служа, както мога!

Игуменът отиде по-нататък.

Когато застана при Чарнецки и Кмичиц, беше вече съвсем светло. Не забеляза Кмичиц, защото той бе минал от другата страна, за да прегледа гредореда, повреден леко от шведски снаряд. Свещеникът веднага попита.

— Къде е Бабинич? Спи ли?

— Как бих спал в такава нощ! — отговори пан Анджей, като се изкатери на стената. — Това би значило да нямам съвест! По-добре да бъда на пост в служба на пресветата Дева.

— По-добре, по-добре, верни слуга! — отговори свещеник Кордецки.

Но в тоя момент пан Анджей забеляза слаба шведска светлинка, която блестеше в далечината, и викна веднага:

— Огън там, огън! Цели се по-горе! В тях, в тия кучешки братя!

Свещеник Кордецки се усмихна като архангел при вида на тая ревност и се върна в манастира, за да изпрати на отрудените бирена супа, посипана с натрошено вкусно сирене.

След около половин час се появиха жени, духовници и черковни слуги, които носеха димящи тенджери и кани.

Войниците ги грабнаха жадно и скоро покрай всичките стени се разнесе лакомо сърбане. Те хвалеха това питие, като казваха:

— Не ни е зле в служба на пресветата Дева! Храната е великолепна!

— На шведите им е по-зле! — казваха други. — Не можаха да си готвят храна тая нощ, още по-зле ще им бъде в бъдеще.

— До гуша им е дошло, кучета такива! Навярно през деня ще ни дадат да починем и ние. От постоянно кихане сега трябва и оръдията им да са пресипнали.

Но войниците се лъжеха, денят нямаше да им донесе почивка.

Когато сутринта офицерите, които идваха с рапорти, донесоха на Мюлер, че резултатът от нощната стрелба е никакъв, че, напротив, на тях самите е донесла значителни щети в хора, генералът се заяде и заповяда огънят да продължи.

— Най-сетне те трябва да се уморят! — каза той на хеския княз.

— Много барут се губи — отговори тоя офицер.

— Но и те губят, нали?

— Те трябва да имат неизчерпаеми запаси от селитра и сяра, а въглища ще им доставим сами, ако успеем да подпалим поне една сграда. През нощта се приближих до стените и въпреки грохота ясно чух, че работи някаква мелница. Това не може да бъде друга мелница освен за барут.

— Ще заповядам до залез-слънце да се стреля така силно, както вчера. През нощта ще починем. Ще видим дали няма да пратят парламентьори.

— Знаеш ли, ваша милост, че са изпратили при Витенберг?

— Зная, ще пратя и аз за най-големи оръдия. Ако не успеем да ги уплашим или да подпалим пожар вътре, ще трябва да направим пробив.

— Значи, ваше достойнство, смяташ, че фелдмаршалът ще одобри обсадата?

— Фелдмаршалът знаеше за моето намерение и не каза нищо — отговори Мюлер рязко. — Ако неуспехът продължи да ме преследва тук, тогава фелдмаршалът ще ме укори, няма да ме похвали и не ще закъснее да стовари цялата вина върху мене. Негово величество кралят ще заяви, че той е прав, зная това. Много съм изстрадал досега от лошото настроение на фелдмаршала, сякаш е моя вината, че го яде „mal francese“^[207], както казват италианците.

— Не се съмнявам, че ще стовари вината върху ваше достойнство, особено когато се види, че Садовски е имал право.

— Какво право? Садовски говори в полза на тия калугери, сякаш му плащат за това! Какво казва той?

— Казва, че тия гърмежи ще се разнесат по цялата страна, от Балтийско море, та чак до Карпатите.

— В такъв случай нека негово величество кралят заповяда да одерат кожата на Вжешчович и да я изпрати като дар на манастира, защото той подбуди към тая обсада.

Тук Мюлер се хвана за главата.

— Но трябва да свършим бързо! Струва ми се, нещо ми подсказва, че през нощта те ще изпратят някого да преговаря. Дотогава: огън и огън!

И така денят мина като вчерашния, пълен с гърмежи, пушеци и огън. Много още такива дни щяха да минат над Ясна гура. Но там гасяха пожарите и стреляха с не по-малко мъжество. Половината войници отиваха да почиват, другата половина бяха на стените при оръдията.

Хората почнаха да свикват с непрестанния грохот, особено когато се убедиха, че няма големи щети. По-неопитните ги крепеше вярата, но между обсадените имаше и стари войници, обиграни с войната, за която това беше професия. Те даваха надежда на селяните.

Сорока придоби голям авторитет между тях, защото беше прекарал голяма част от живота си на война и бе станал толкова безразличен към нейния шум както стар кръчмар към виковете на пияниците. Вечер, когато огънят стихваше, той разказваше на другарите си за обсадата на Збараж. Самият той не бе участвал в нея, но знаеше подробно за тая обсада от войниците, които я бяха прекарали, и говореше така:

— Там се струпали толкова казаци, татари и турци, че само готвачите им били повече, отколкото всички шведи тук. И въпреки това нашите не им се дадоха. Пък и злите духове тук нямат никаква сила, а там само в петък, събота и неделя дяволите не помагали на тая паплач, но през другите дни плашели по цели нощи. Те изпращали смъртта в окопа да се показва на войниците и да убива желанието им за бой. Зная всичко това от един, който лично е видял смъртта.

— Видял ли я? — питаха любопитно селяните, струпани около вахмистъра.

— Със собствените си очи! Връщал се от копаене на кладенец, защото там нямали вода, а колкото имало в езерата, смърдяла. Върви той, върви и ето че вижда да се приближава към него някаква фигура с чер плащ.

— С чер, не с бял?

— С чер; на война смъртта се облича в черно. Било по здрач. Приближава се войникът и пита: „Кой е там?“ Тя нищо. Едва когато дръпнал плаща, гледа: скелет. „А ти какво тук?“ „Аз съм смъртта — казва тя — и ще дойда за тебе след една седмица.“ Войникът разбрал, че работата е лоша. „Защо едва след една седмица? — пита той. — Не може ли по-рано?“ А тя на това: „Преди да изтече седмица, не ще ти сторя нищо, защото такава е заповедта.“ Войникът си мисли: „Жалко! Но щом тя не може да ми стори нищо сега, нека пък аз да й платя.“ Че като я увие с плаща, че като почне да я блъска в камъните! А тя крещи и се моли: „Ще дойда след две седмици.“ — „Не може!“ — „Ще дойда след три дни, след четири, след десет, след обсадата, след година, след две, подир петнайсет!“ — „Не може!“ — „Ще дойда след петдесет години!“ Войникът си направил сметката, защото бил вече на петдесет, и си мисли: „Сто — стигат ми!“ Пуснал я. А сам е жив и здрав досега; на бой ходи като на хоро, защото, какво ще се бои!

— А ако беше се уплашил, край с него, нали?

— Най-лошото е да се страхуваш от смъртта! — отговори Сорока сериозно. — Тоя войник и на другите направил добро, защото, като я набил, като я измъчил, три дни била в несвяст и през това време не загинал никой от стана, макар че излизали да нападат.

— А ние няма ли да излезем някоя нощ срещу шведите?

— Това не е наша работа — отвърна Сорока.

Кмичиц, който стоеше наблизо, чу последния въпрос и последния отговор и се удари по главата. После се загледа в шведските окопи. Беше вече нощ. От цял час в окопите цареше пълна тишина. Изглежда, че отрудените войници спяха край оръдията.

Далече, на два оръдейни изстрела, блещукаха двайсетина огньове, но при самите окопи цареше плътен мрак.

— Нито мислят за това, нито подозират, нито могат да предположат! — шепнеше си Кмичиц.

И се запъти право при пан Чарнецки, който седеше на една пейка, броеше зърната на броеницата си и почукваше един крак о друг, за да не замръзнат.

— Студено — каза той, като видя Кмичиц. — И главата ми тежи от тоя грохот в продължение на два дни и една нощ. В ушите ми непрестанно звъни.

— На кого не би звъняло от такъв шум! Но днес ще имаме почивка. Там са заспали здравата. Можем да ги изненадаме като мечка в леговището й; не зная дали дори пушките ще ги събудят…

— О! — каза Чарнецки и повдигна глава. — За какво мислиш?

— Мисля за Збараж, че там обсадените чрез много излизания в нападателни акции са нанесли тежки щети на оная там паплач.

— А на тебе кръв ти е в мисълта, както на вълка нощем?

— В името на живия Бог и неговите рани нека да направим едно излизане! Ще изпоколим хора, ще разбием оръдия. Те не очакват нищо там.

Пан Чарнецки скочи на крака.

— И утре сигурно ще побеснеят! Може би мислят, че са ни наплашили достатъчно и че мислим за предаване; сега ще имат отговор. Кълна се в Бога, това е умна мисъл, истинско рицарско действие. Как не ми дойде това на ум.

Само че трябва да уведомим свещеник Кордецки, той управлява тук!

Свещеник Кордецки се съвещаваше в дефиниториума с шерадския мечник. Като чу стъпките, повдигна глава, отмести настрана свещта и попита:

— Кой е там? Нещо ново ли има?

— Това съм аз, Чарнецки — каза пан Пьотр, — а с мене е Бабинич. И двамата не можем да спим, защото шведите миришат страшно. Бабинич, отче, е неспокойна глава и не може да се заседи на едно място. Увещава ме, увещава, понеже страшно му се иска да отиде при шведите отвъд насипите и да ги попита дали утре пак ще стрелят така или ще дадат и на нас, и на себе си почивка.

— Как така? — попита свещеник Кордецки, без да скрие удивлението си? — Бабинич иска да излезе от крепостта?…

— Не сам, не сам! — отговори бързо пан Пьотр. — С мене и с няколко десетки души. Ония там изглежда, че спят като мъртви в окопа; огньове не се виждат, стража не се вижда. Твърде много разчитат на нашата слабост.

— Ще им разбием оръдията! — добави Кмичиц разпалено.

— Я ми дайте тоя Бабинич тука — възкликна пан мечникът, — дайте да го прегърна! Сърби те жилото, стършеле, готов си и нощем да жилиш. Това е голяма акция, която може да даде много добър резултат. Един литовец ни е дал Господ-Бог, но е бесен и зъбат звяр. Аз похвалявам намерението, никой тук не ще го укори и сам съм готов да тръгна!

Свещеник Кордецки, който отначало се ужаси, понеже се боеше от проливането на кръв, особено когато не излагаше собствения си живот, обсъди по-внимателно тая мисъл и я намери достойна за защитниците на Мария.

— Дайте ми да се помоля! — каза той.

И като коленичи пред иконата на Божията майка, започна да се моли с разперени ръце и най-сетне стана успокоен.

— Помолете се сега вие — каза той, — а после вървете! Четвърт час по-късно четиримата излязоха и се запътиха към стените. Окопите в далечината спяха. Нощта беше много тъмна.

— Колко души искаш да вземеш? — попита свещеник Кордецки Кмичиц.

— Аз ли?… — отговори пан Анджей учуден. — Аз не съм командир тук и не познавам местността толкова добре, колкото пан Чарнецки. Ще тръгна със сабята си, но хората нека води пан Чарнецки, и мене с тях. Бих искал само да дойде и моят Сорока, понеже е страшен касапин.

Този отговор се хареса и на пан Чарнецки, и на игумена, който виждаше в него явно доказателство за смирение. И се заловиха енергично за работа. Избраха хората, заповяда се най-голяма тишина и почнаха да измъкват гредите, камъните и тухлите от мястото за минаване.

Тая работа отне около един час. Най-сетне отворът в стената беше готов и хората започнаха да се вмъкват в тясната дупка. Те носеха саби, пистолети, някои пушки, а някои селяни — коси, сложени с острото напред — оръжие, с което бяха свикнали най-много.

Когато се намериха от другата страна на стената, преброиха се: пан Чарнецки застана начело на отряда, Кмичиц на самия край и тръгнаха покрай окопа тихо, като задържаха дъха в гърдите си, подобно на вълци, които се прокрадват към кошара.

Все пак понякога коса иззвънтяваше о коса, понякога камък изскърцваше под крака и по тия отгласи можеше да се разбере, че те се движат непрекъснато напред. Когато слязоха в низината, пан Чарнецки се спря. Тук, вече близо до окопите, той остави част от хората под командването на унгареца Янич, стар и опитен войник, като им заповяда да легнат на земята. А сам той тръгна малко надясно и понеже под краката си имаше вече мека пръст, по която стъпките не издаваха шум, поведе отряда си по-бързо.

Защото той имаше намерение да заобиколи окопа, да атакува заспалите отзад и да ги подгони към манастира право към хората на Янич. Тая мисъл му подхвърли Кмичиц, който сега вървеше край него със сабя в ръка и му шепнеше:

— Окопът навярно е толкова напред, та между него и главния стан има празно пространство. Стражите, ако има такива, са пред окопа, а не от другата страна… Така че ние ще ги заобиколим свободно и ще ги нападнем оттам, откъдето най-малко очакват нападение.

— Добре — отговори пан Пьотр, — нито един от тях не бива да се спаси.

— Ако се обади някой, когато вече ще влизаме — продължаваше пан Анджей, — позволи, ваша милост, да отговоря аз… На немски мога да бъбря както на полски, та ще помислят, че идва някой от стана, от страна на генерала.

— Стига да няма стража отвъд окопа.

— Дори и да има, ще викнем и ще скочим веднага. Преди да разберат кой и какво, ще им стъпим на шията.

— Време е да завиваме, вече се вижда краят на окопа — каза пан Чарнецки.

Тук той се обърна и извика тихо:

— Надясно, надясно!

Мълчаливата редица започна да завива. Внезапно луната освети малко ръба на облаците и стана по-светло. Отрядът видя празното пространство зад окопа.

Както предвиждаше Кмичиц, в това пространство нямаше никаква стража, пък и за какво шведите трябваше да слагат постове между собствените си окопи и главната армия, която се намираше по-назад. Дори най-предвидливият военачалник не можеше да предположи, че от тая страна би могла да дойде някаква опасност.

— Сега колкото е възможно по-тихо! — каза пан Чарнецки. — Шатрите вече се виждат.

— И в двата има светлина… Хората там още са будни… Навярно старши офицери.

— Влизането отзад трябва да е удобно.

— Разбира се — отговори Кмичиц. — Оттам вкарват оръдията, войската също влиза оттам… Ето, насипът вече започва. Сега внимавай да не издрънка оръжие…

Бяха вече стигнали до възвишението, насипано грижливо отзад на окопите. Там се намираха цяла редица коли, с които докарваха барут и снаряди.

Но при колите нямаше никого, та те ги отминаха и започнаха да се катерят по насипа без никакъв труд, както с право предвиждаха, защото възвишението беше полегато и добре устроено.

Така стигнаха до самите шатри и с оръжие в ръка се спряха почти досам тях. В два шатъра наистина светеха светлинки; тогава пан Кмичиц размени няколко думи с Чарнецки, като каза:

— Аз ще отида напред при ония, които не спят… Чакайте сега моя изстрел, а после нападайте.

След тия думи тръгна.

Успехът на акцията беше вече осигурен, затова той дори не се мъчеше да върви прекалено тихо. Мина няколко шатъра, потънали в мрак; никой не се събуди, никой не попита: „Кой е там?“

Ясногурските войници чуваха скриптенето на неговите смели крачки и биенето на собствените си сърца. А той самият стигна до осветения шатър, повдигна платнището и като влезе, спря се на входа с пистолет в ръка и със сабя, спусната на верижката.

Спря се, защото светлината малко го ослепи, понеже на масата се намираше шестосвещник, на който горяха ярки свещи.

Около масата седяха трима офицери, наведени над планове. Единият от тях, седнал в средата, се взираше толкова внимателно в тях, че дори дългата му коса падаше на белите листа. Като видя, че някой влиза, повдигна глава и попита със спокоен глас:

— Кой е там?

— Войник — отговори Кмичиц.

Тогава и другите двама офицери обърнаха очи към изхода.

— Какъв войник? Откъде? — попита първият. (Това беше инженер де Фоси, главен ръководител на работите по обсадата.)

— От манастира — отговори Кмичиц. Но в гласа му имаше нещо страшно.

Де Фоси стана внезапно и заслони очите си с ръка. Кмичиц стоеше изправен и неподвижен като видение, само страшното му лице, подобно на главата на птица, предвещаваше внезапна опасност.

Обаче през главата на Фоси премина бърза като светкавица мисъл, че това може да е беглец от манастира, та го попита още веднъж, но вече развълнувано:

— Какво търсиш тук?

— Ето какво търся! — викна Кмичиц.

И гръмна в самите му гърди с пистолета.

Веднага се вдигна страшен вик, заедно с него залп от изстрели се разнесе от окопа. Де Фоси се строполи, както пада ударен от гръмотевица бор, другият офицер се хвърли с шпага срещу Кмичиц, но той така го фрасна със сабята между очите, та чак стоманата изхръска по костта; третият офицер се хвърли на земята, за да се промъкне под стената на шатъра, но Кмичиц скочи към него, стъпи с крак върху гърдите му и го прикова с острието на сабята си към земята.

В това време тихата нощ се превърна в ден на страшния съд. Диви викове. „Бий! Убивай!“ се смесиха с воя и ужасените зовове за помощ на шведските войници. Обезумели от страх хора изскачаха от шатрите, без да знаят накъде да се обърнат, в коя посока да бягат. Някои не разбраха веднага откъде иде нападението, та тичаха право към ясногурците и загиваха от техните саби, коси и брадви, преди да успеят да викнат: „Милост!“ Някои пробождаха в тъмнината с шпаги собствените си другари; други, невъоръжени, полуоблечени, без шапки, с вдигнати нагоре ръце, заставаха неподвижно на място; някои най-сетне падаха на земята всред изпосъборените шатри. Малка групичка се опитваше да се защитава, но ослепялата тълпа ги повличаше, събаряше и тъпчеше. Стоновете на умиращите, сърцераздирателните молби за милост засилваха паниката.

Когато най-сетне от виковете стана ясно, че нападението е дошло не откъм манастира, но отзад, откъм шведските войски, тогава истинска лудост обхвана нападнатите. Очевидно те смятаха, че съюзните им полски хоронгви са ги нападнали ненадейно.

Тълпи пехотинци започнаха да изскачат от окопа и да бягат към манастира, сякаш искаха да намерят убежище в неговите стени. Но веднага нови викове показаха, че са попаднали на отряда на унгареца Янич, който ги довършваше при самата крепост.

В това време ясногурците със сеч, мушкане, газене стигнаха до оръдията. Хора с приготвени гвоздеи веднага се хвърлиха към тях, а други продължаваха делото на смъртта. Селяните, които не биха могли да се справят на открито поле с обучените наемници, сега се хвърляха по неколцина върху цели групи.

Храбрият полковник Хорн, кшепицки губернатор, се мъчеше да събере около себе си разпръсналите се немци, та скочи зад ъгъла на окопа и почна да вика в мрака и да размахва шпага. Шведите го познаха и веднага почнаха да се скупчват около него, но заедно с тях прииждаха и нападателите, които трудно можеха да бъдат различени в тая тъмнина.

Внезапно се чу страхотно изсъскване на коса и гласът на Хорн секна изведнъж. Групата войници се разбяга, сякаш пръсната от граната. Кмичиц и пан Чарнецки с отряд от двайсетина души се хвърлиха върху тях и ги изсякоха до крак.

Окопът беше превзет.

В главния шведски стан тръбите вече почнаха да свирят тревога. Внезапно се обадиха и ясногурските оръдия, чиито огнени снаряди започнаха да летят от манастира, за да осветят пътя на хората, които се връщаха. А те се връщаха задъхани, изпоцапани с кръв, като вълци, които са направили опустошение в кошара и сега бягат от приближаването на стрелците. Пан Чарнецки беше начело на похода, Кмичиц го завършваше.

След половин час се натъкнаха на групата на Янич, но той не отговаряше на зова им; едничък той беше заплатил акцията с живота си, защото, когато се увлякъл да гони някакъв офицер, собствените му войници го застреляли с пушка.

Отрядът влезе в манастира всред грохота на оръдията и блясъците на огньове. При входа вече ги чакаше свещеник Кордецки и ги броеше поред, както главите се промъкваха през отвора. Не липсваше никой освен Янич.

Веднага двама души излязоха за него и след половин час донесоха тялото му, понеже свещеник Кордецки искаше да го почете с прилично погребение.

Но веднъж прекъсната, нощната тишина вече не се възстанови чак до настъпването на деня. Оръдията от стените гърмяха, на шведските позиции цареше най-голяма бъркотия. Неприятелят не знаеше добре размера на своето поражение, не знаеше откъде можеше да е дошъл неприятелят, та избяга от окопите, които бяха най-близо до манастира. Цели полкове блуждаеха до сутринта в отчаяно безредие, като често пъти взимаха своите за неприятели и откриваха огън помежду си. Дори в главния стан войниците и офицерите напуснаха шатрите си и стояха под голо небе в очакване края на тая ужасна нощ. Тревожни вести прелитаха от уста на уста. Говореше се, че е дошла помощ на манастира, други твърдяха, че всички по-близки окопи са превзети.

Мюлер, Садовски, хеският княз, Вжешчович и всички висши офицери полагаха свръхчовешки усилия, за да възстановят реда в уплашените полкове. Едновременно отговориха с огнени гюллета на гърмежите от манастира, за да разсеят тъмнината и да дадат възможност на разбягалите се да се съвземат.

Едно от гюллетата улучи покрива на параклиса, но се удари само в чупката на покрива и се върна с шум и трясък към стана, като пръскаше във въздуха поток от пламъци.

Най-сетне тревожната нощ се свърши. Манастирът и шведският стан утихнаха. Утринта започна да озарява черковните върхове, покривите постепенно добиваха червена багра — и се развидели.

Тогава Мюлер отиде заедно с щаба си в превзетия окоп. Наистина от манастира можеха да го видят и да открият огън, но старият генерал не обръщаше внимание на това. Той искаше да види със собствените си очи всичките щети, да преброи падналите. Щабът се движеше след него: всички бяха смутени, с тъжни и сериозни лица. Когато стигнаха до окопа, слязоха от конете и почнаха да се изкачват на насипа. Навсякъде се виждаха следи от боя. По-долу, под оръдията, се въргаляха изпосъборени шатри; някои още зееха отворени, празни, тихи.

Купища от тела лежаха особено между шатрите; полуголите трупове, окъсани, с изблещени очи, със замръзнал в мъртвите зеници ужас представлява страшна гледка. Явно беше, че всички тия хора са били изненадани при дълбок сън; някои не бяха обути, малцина стискаха рапира в мъртвата си ръка, почти никой нямаше нито шлем, нито шапка. Едни лежаха в шатрите, особено при входа; изглежда, че те бяха успели да се събудят; други — при самите крила на шатрите, хванати от смъртта в момента, когато са искали да се спасяват с бягство. Навсякъде толкова тела, а на някои места такива купища, та можеше да се сметне, че някакъв природен катаклизъм е избил тия войници — но дълбоките рани по лицата и гърдите, някои начернени лица от толкова близки изстрели, та всичкият барут не бил успял да изгори, свидетелстваха съвсем явно, че човешка ръка е извършила това унищожение.

Мюлер се изкачи по-горе, при оръдията; те стояха глухи, негодни за действие, не по-страшни вече от дървесен пън: върху едно от тях лежеше преметнато тяло на канонир, почти наполовина пресечено със страшен замах на коса. Кръвта бе обляла лафета и образувала широка локва под него. Мюлер огледа всичко подробно, мълчалив и със смръщени вежди. Никой от офицерите не смееше да наруши това мълчание.

Пък и как можеше тук да бъде успокоен тоя стар генерал, който беше бит като новак поради собствената си непредпазливост? Това не беше само поражение, то беше и позор, защото самият генерал наричаше тая крепост курник и се заканваше да я разтроши между пръстите си, понеже той имаше войска от девет хиляди души, а там се отбраняваха двеста, защото най-сетне този генерал беше войник по плът и кръв, а имаше срещу себе си монаси.

Тежко започна тоя ден за Мюлер.

Надойдоха пехотинци и започнаха да изнасят телата. Четирима от тях, които носеха един труп на платнище, се спряха пред генерала без заповед.

Мюлер погледна в платнището и закри очи.

— Де Фоси… — каза той глухо.

Едва се отдалечиха, дойдоха други; тоя път Садовски се придвижи към него и извика отдалеко, като се обърна към щаба:

— Хорн носят!

Но Хорн беше жив и имаше пред себе си дни на страшни мъки. Селянинът, който го беше съсякъл, го бе засегнал със самия край на косата, но ударът е бил толкова страшен, та бе отворил целия гръден кош. Въпреки това раненият дори беше запазил съзнание. Когато забеляза Мюлер и щаба, усмихна се, поиска да каже нещо, но вместо глас на устата му излезе само червена пяна, след което примига силно с очи и загуби съзнание.

— Занесете го в моя шатър! — каза Мюлер. — И медикът ми да го превърже веднага!

После офицерите чуха, като казваше на себе си:

— Хорн, Хорн… Насъне го видях днес… още вечерта… Страшно, непонятно нещо…

И той впи очи в земята и се замисли дълбоко; внезапно от замислеността го пробуди ужасеният глас на Садовски:

— Генерале! Генерале! Гледай, ваше достойнство! Там, там… манастира…

Мюлер погледна — и се слиса.

Беше вече пълен ден и времето бе хубаво, само мъгли висяха над земята, но небето беше чисто и румено от зазоряването. Бял облак закриваше самия връх на Ясна гура и според обикновения ред на нещата трябваше да закрива и черквата; вместо това, по някакво особено природно явление, черквата заедно с кулата се издигаше не само над скалата, но и високо, високо над мъглата, сякаш се беше съвсем откъснала от основата си и увиснала в лазура под небето.

Виковете на войниците показваха, че и те са забелязали това явление.

— Мъглата мами очите! — възкликна Мюлер.

— Мъглата се стеле под черквата! — отговори Садовски.

— Удивително нещо, но тая черква е десет пъти по-високо, отколкото беше вчера, и виси във въздуха — каза хеският княз.

— Още по-нагоре отива! Още по-нагоре, по-нагоре! — викаха войниците. — Изчезва от очите!…

И наистина облакът, който висеше над скалата, започна да се издига към небето като безкраен стълб дим, а черквата, сякаш кацнала на върха на тоя стълб, изглеждаше, че се издига все по-високо, а в същото време, вече под самите облаци, се закриваше все повече с бяла омара, та човек би казал: разтопява се, разсейва се, замъглява се, накрай съвсем изчезва от очите.

Мюлер се обърна към офицерите, а в очите му се рисуваше удивление заедно със суеверен ужас.

— Признавам, ваши милости — каза той, — че през живота си не съм виждал подобен феномен. Това е съвсем противно на природата и навярно е магия на папистите…

— Чух — каза Садовски — войниците да викат: „Как можем да стреляме срещу такава крепост?“ Наистина не зная как!

— Но какво ще стане сега, ваши милости! — извика хеският княз. — Дали тая черква се намира там, в мъглата, или вече я няма?

Така те стояха още дълго смаяни, мълчаливи, накрай хеският княз каза:

— Дори това да беше естествено природно явление, във всеки случай то не ни вещае нищо добро. Гледайте, ваши милости, откак сме дошли тук, не сме направили нито крачка напред!

— Ами — отвърна Садовски, — да беше само това, че не сме напреднали! Но всъщност ние претърпяхме поражение след поражение… а днешната нощ беше най-лошата. Обезкураженият войник губи смелост и започва да действа лениво. Вие, ваши милости, нямате понятие какво си разказват по полковете. При това стават и други странни неща: ето, от известно време никой не може да се покаже вън от стана сам или дори по двама, а който се осмели да стори това, той сякаш потъва в земята. Човек би казал, че вълци се въртят около Ченстохова. Самият аз неотдавна изпратих един хоронжи с трима души във Велун за топли дрехи, но оттогава няма ни кост, ни вест от тях!…

— Още по-лошо ще бъде, когато настъпи зимата; и сега вече нощите са непоносими — добави хеският княз.

— Мъглата се разредява! — каза внезапно Мюлер. Наистина задуха вятър и почна да отвява изпаренията.

Нещо започна да се мярка всред кълбата мъгла, накрай слънцето изгря и въздухът стана прозрачен.

Манастирските стени се очертаха леко, после се показа черквата, манастирът. Всичко стоеше на старото си място. Крепостта беше спокойна и тиха, сякаш в нея не живееха хора.

— Генерале — каза хеският княз енергично, — опитай, ваше достойнство, още с преговори. Трябва да свършим най-сетне!

— Ами ако преговорите не доведат до нищо, тогава съветвате ли да се откажем от обсадата, ваши милости? — попита Мюлер мрачно.

Офицерите мълчаха. Едва след малко взе думата Садовски:

— Ваше достойнство знае най-добре какво трябва да прави.

— Зная — отвърна Мюлер гордо — и ще ви кажа само това: проклинам деня и часа, в който дойдох тук, както и съветниците (тук той прониза Вжешчович с поглед), които ми внушиха тази обсада; знайте обаче, че след това, което се случи, няма да отстъпя, докато не превърна тая проклета крепост в куп от развалини или не загина сам!

Недоволство се отрази върху лицето на хеския княз. Той никога не беше ценил особено много Мюлер, а горните му думи сметна за празно войнишко самохвалство, много несвоевременно при тоя разрушен окоп, труповете и повредените оръдия; затова се обърна към него и отговори с видима ирония:

— Генерале, ваше достойнство не може да обещава това, защото ще се оттеглиш при първата заповед на негово величество краля или на маршал Витенберг. А понякога и обстоятелствата знаят да заповядват не по-лошо от кралете и маршалите.

Мюлер смръщи гъстите си вежди, а Вжешчович, като видя това, каза бързо:

— Засега нека се опитаме да преговаряме. Те ще се предадат. Друго е невъзможно!

По-нататъшните му думи заглуши веселият звън на камбаната, която призоваваше на утринно богослужение в ясногурската черква. Генералът и щабът му тръгнаха бавно към Ченстохова, но още не бяха стигнали до главната квартира, когато долетя офицер на разпенен кон.

— От маршал Витенберг! — каза Мюлер.

В това време офицерът му подаде писмо. Генералът строши бързо печата, плъзна поглед по писмото и каза със смутено лице:

— Не! То е от Познан… лоши вести. Във Велкополска шляхтата се надига, народът се присъединява към нея… Начело на движението е Кшищоф Жегоцки, който иска да дойде на помощ на Ченстохова.

— Аз предсказах, че тия изстрели ще се разнесат от Карпатите до Балтийско море — измърмори Садовски. — У тоя народ промяната настъпва бързо. Вие още не знаете поляците, ще ги опознаете по-късно.

— Добре! Ще ги опознаем! — отвърна Мюлер. — По-добре открит неприятел, отколкото фалшив съюзник… Сами се предадоха, а сега вдигат оръжие… Добре! Ще познаят нашето оръжие!

— А ние тяхното — отвърна Садовски. — Ваше достойнство генерале, нека свършим чрез преговори с Ченстохова: да се съгласим на всякакви условия… Не е важна крепостта, а владичеството на негово кралско величество в стая страна.

— Монасите ще се предадат — каза Вжешчович. — Днес-утре ще се предадат!

Така разговаряха те помежду си, а в черквата след утринната служба цареше безкрайна радост. Които не бяха участвали в нощното нападение, разпитваха участниците как се беше развило всичко. А участниците се хвалеха страшно и възвеличаваха своята храброст и нанесеното на неприятеля поражение.

Любопитството надделя дори у монасите и жените. Белите раса и женските дрехи заеха стените. Хубав и радостен беше тоя ден. Жените се събраха около пан Чарнецки и викаха: „Наш спасител! Покровител!“ А той се отбраняваше, особено когато искаха да целуват ръцете му, сочеше към Кмичиц и казваше:

— И на него благодарете! Той е Бабинич, но не е баба! Не ще даде да му целувате ръцете, защото още му лепнат от кръв; но ако някоя от по-младите пожелае да го целуне по лицето, мисля, че той няма да се откаже!

По-младите наистина хвърляха срамежливи и същевременно изкусителни погледи към пан Анджей и се възхищаваха на блестящата му хубост; но той не отговаряше с очи на тия неми въпроси, понеже при вида на момичетата си спомняше за Оленка.

„Ех, ти, горкичката ми — помисли той, — поне да знаеше, че аз съм вече на служба на пресветата Дева, че се бия в защитата й срещу тия неприятели, на които служих по-рано за твое огорчение…“

И си обеща, че веднага след обсадата ще й пише в Кейдани и ще изпрати писмото по Сорока. „Та нали не ще й изпратя голи думи и обещания, понеже вече съм извършил и дела, които ще й опиша в писмото подробно, макар и без празно самохвалство. Нека знае, че тя е причина за тях, нека се зарадва!“

И сам толкова се зарадва на тая мисъл, та дори не забеляза как момичетата си приказваха помежду си, когато се отдалечаваха:

— Прекрасен рицар, но, изглежда, че се интересува само от войната и е страшно затворен…

Четирийсет и втора глава

Съгласно желанията на офицерите си Мюлер отново започна преговори. От неприятелския стан дойде в манастира знатен полски шляхтич на солидна възраст и красноречив. Ясногурците го приеха гостолюбиво, понеже предполагаха, че той само престорено и по принуда ще говори за предаване на манастира, а всъщност ще ги насърчи и ще потвърди новините, проникнали вече и през обсадените стени, за въстание във Велкополска, за недоволството на кралските войски от шведите, за преговорите на Ян Казимеж с казаците, които били проявили желание да се покорят, най-после за страшната декларация на татарския хан, че иде на помощ на прогонения крал и ще преследва с огън и меч всичките му неприятели.

Но колко излъгани останаха монасите! Защото големецът наистина донесе доста новини, но все поразителни, които можеха да изстудят и най-голямото въодушевление, да сломят и най-твърдото решение, да разколебаят най-горещата вяра.

Свещениците и шляхтичите го обградиха в дефиниториума при пълна тишина и внимание, а от устата му сякаш се изливаше самата откровеност и болка за съдбата на отечеството. Той често слагаше ръка върху бялата си глава, сякаш искаше да възпре изблика на отчаяние, гледаше разпятието, в очите му имаше сълзи и с бавен, пресичан глас казваше следните думи:

— Ах! Какви времена дочака изтерзаното ни отечеството! Няма вече друг изход, трябва да се покорим пред шведския крал… Всъщност за кого вие тук, достопочтени отци, и вие, братя шляхтичи, сте грабнали мечовете? За кого не скъпите неудобствата си, усилията, умората, кръвта си? За кого чрез съпротивата си — за съжаление, напразна! — излагате себе си и светото място на страхотна мъст от страна на непобедимите шведски пълчища?… За Ян Казимеж? Но той сам пренебрегна вече нашето кралство. Нима не знаете новината, че вече направи избора си и като предпочете разкоша, веселите пиршества и спокойните удоволствия пред придружената с неприятности корона, абдикира в полза на Карл Густав? Вие не искате да го изоставите, но той ви изостави, вие не искате да нарушите клетвата, но той я наруши, вие сте готови да умрете за него, но той не дава пет пари нито за вас, нито за всички нас… Сега законен наш крал е Карл Густав! Затова гледайте да не навлечете на главите си не само гняв, мъст, развалини, но и грях към небето, към пръста и към тая пресвета Дева, защото вдигате дръзко ръце не срещу нашественик, а срещу собствения си владетел…

Тишина посрещна тия думи, сякаш смърт прелетя през залата.

Защото, какво можеше да бъде по-страшно от новината, че Ян Казимеж е абдикирал? Това беше наистина ужасно невероятна вест, но ето че тоя стар шляхтич я казваше пред кръста, пред иконата на Мария и със сълзи на очите.

Но ако тя беше истинска, тогава по-нататъшната съпротива беше наистина лудост. Шляхтата заслони очи с ръце, монасите нахлузиха качулките на главите си, само свещеник Кордецки започна да шепне ревностно молитва с побледнели устни, а очите му, спокойни, дълбоки, светлисти и проницателни, бяха впити неподвижно в тоя шляхтич.

Шляхтичът чувстваше изпитателния поглед върху себе си и му беше зле, тежко под него, искаше да запази вид на авторитетен, добродушен, на оболяла добродетел, на доброжелател, но не успяваше. И тогава започна да хвърля неспокойни погледи към другите отци, а след малко заговори отново:

— Най-лошото е да предизвикаш ожесточеност чрез продължително злоупотребяване с търпението. Поради вашата упоритост тая света черква ще бъде унищожена, а на вас (Боже, отмени това!) наложена ужасна и сурова власт, която ще трябва да слушате. Отвращението от светските работи и тяхното избягване е оръжие на монасите. Какво общо имате с военната врява вие, които сте призовани към самота и мълчание от предписанията на ордена ви? Братя мои, достопочтени и най-мили отци! Не поемайте върху сърцата си, не поемайте върху съвестта си толкова страшна отговорност… Не вие сте строили тая света обител, не само за вас ще трябва да служи тя! Дайте й възможност да цъфти и благославя тая земя за дълги векове, та синовете и внуците ни да могат да й се радват!

Тук изменникът разпери ръце и съвсем се просълзи; шляхтата мълчеше, отците мълчаха, съмнение обзе всички, сърцата бяха изнурени и близо до отчаяние, споменът за похабените и напразни усилия натежа като олово върху умовете.

— Чакам отговора ви, отци! — каза уважаемият изменник и наведе глава над гърдите си.

Тогава свещеник Кордецки стана и с глас, в който нямаше ни най-малко колебание, никакво съмнение, каза, сякаш в пророческо видение:

— Това, което казваш, ваша милост, че Ян Казимеж ви е оставил, че вече бил абдикирал и прехвърлил правата си на Карл — това е лъжа! В сърцето на нашия крал-изгнаник се вля надежда и той никога не е работил толкова ревностно, колкото сега, за да спаси отечеството, да си възвърне престола и да помогне нам при тоя гнет!

Маската веднага падна от лицето на предателя; яд и разочарование се отразиха ясно върху него, сякаш изведнъж змии изпълзяха от недрата на душата му, където се бяха крили досега.

— Откъде това съобщение? Откъде тая увереност? — попита той.

— Оттук! — отговори свещеник Кордецки и посочи голямото разпятие, окачено на стената. — Иди! Сложи пръст върху пробитите нозе на Христос и повтори още веднъж това, което каза!

Предателят започна да се огъва, сякаш под натиска на желязна ръка; от недрата на душата му изпълзя нова змия върху лицето — страхът.

А свещеник Кордецки продължаваше да стои все така великолепен, страшен като Мойсей; и сякаш лъчи изстрелваха слепите му очи.

— Иди, повтори! — каза той, без да отпуска ръка, с толкова силен глас, че разтърсените сводове на дефиниториума чак затрепераха и повториха като че ли в ужас:

— Иди, повтори…

Настана миг на глухо мълчание, най-сетне се чу сподавеният глас на госта:

— Умивам ръце…

— Като Пилат! — довърши свещеник Кордецки. Изменникът стана и излезе от дефиниториума. Измъкна се бързо през манастирския двор, а когато се намери извън портите, започна почти да тича, сякаш нещо го гонеше от манастира към шведите.

В това време пан Замойски се приближи до Чарнецки и Кмичиц, които не бяха в дефиниториума, за да им каже какво се бе случило.

— Дали донесе нещо добро тоя пратеник? — попита пан Пьотр. — Имаше честно лице…

— Да ни пази Бог от такива честни! — отговори шерадският мечник. — Донесе съмнение и съблазън.

— Какво говори? — каза Кмичиц и повдигна малко нагоре запаления фитил, който държеше в ръка.

— Говори като платен предател!

— Може би затова бяга така сега! — каза пан Пьотр Чарнецки. — Гледайте, ваша милост панове, едва ли не тичешком бърза към шведите. Ех, бих изпратил едно гюлле подире му…

— Много добре! — каза Кмичиц неочаквано. И допря фитила до подсипа на оръдието.

Докато Замойски и Чарнецки си дадат сметка какво става, чу се гръм. Замойски се хвана за главата.

— За Бога! — викна той. — Какво стори!… Ами че той е пратеник!

— Зле сторих, че не го улучих! — отговори Кмичиц, загледан в далечината. — Вече стана и бяга. Ех, как го прескочи!

И се обърна към Замойски:

— Ваша милост пане мечник, ако бях го ударил дори в кръста, нямаше да ни докажат, че нарочно сме стреляли срещу него, а кълна се в Бога, че не можах да задържа фитила в ръка. Сам ми изпадна. Никога не бих стрелял срещу пратеник швед, но при вида на поляци изменници червата ми се преобръщат.

— Ти се въздържай, защото можеше да стане нещастие и тогава ще почнат да правят зло на нашите пратеници.

Но пан Чарнецки беше доволен в себе си, понеже Кмичиц дочу, като казваше под нос:

— Поне този изменник няма да се заеме втори път с такова пратеничество.

Това не избегна от ухото на Замойски и той отговори:

— Ако не тоя, ще се намерят други, а вие, ваша милост панове, не пречете на преговорите и не ги прекъсвайте самоволно, защото колкото повече продължават, толкова са по-полезни за нас. Ако Бог ни изпрати някаква помощ, ще има време тя да бъде организирана, а и наближава сурова зима, която ще прави обсадата все по-трудна. Времето носи за тях загуба, а за нас полза.

След тия думи той се запъти за дефиниториума, където продължаваха да се съвещават след заминаването на пратеника. Думите на изменника обаче бяха ужасили умовете и душите бяха попарени. Наистина, не повярваха, че Ян Казимеж е абдикирал, но пратеникът обрисува пред очите им шведското могъщество, за което щастливите предишни дни им бяха дали възможност почти да забравят. Сега това могъщество отново застана пред умовете им с целия си ужас; пред него се бяха уплашили не какви да е крепости, не какви да е градове. Познан, Варшава, Краков, без да се смятат множеството замъци, бяха отворили вратите си пред победителя; как можеше Ясна гура да се защити всред тоя всеобщ поток от поражения?

„Ще се отбраняваме още седмица, две, три — мислеха си някои от шляхтата и монасите, — но какво ще стане по-късно, какъв ще бъде краят на тия усилия?“

Цялата страна приличаше на кораб, потънал вече в бездната, и само тоя манастир още стърчеше като връх на мачта над вълните. Нима можеха заловените за тая мачта корабокрушенци още да мислят не само за собственото си спасение, но и за изваждането на целия кораб от бездната?

Според човешките сметки това беше невъзможно.

И все пак тъкмо когато пан Замойски влизаше обратно в дефиниториума, свещеник Кордецки говореше:

— Братя мои! И аз не спя, когато вие не спите, моля се, когато вие просите спасение от нашата покровителка. Умората, усилията, слабостта потискат и моите кости както вашите; отговорността също така, а може би и повече тежи върху мене, отколкото върху вас. Тогава защо аз вярвам, а вие вече сякаш започвате да се съмнявате?… Погледнете в себе си дали вашите заслепени от земното могъщество очи не виждат вече по-голямата сила от шведската? Нима мислите, че никаква отбрана вече не е достатъчна, че никоя ръка не може да преодолее тая сила? Ако е така, братя мои, вашите мисли са грешни и вие светотатствате срещу Божието милосърдие, срещу всемогъществото на нашия Господ, срещу силата на тая покровителка, за чиито слуги се обявявате. Кой от вас ще посмее да каже, че тая пресвета царица не ще успее да ни предпази и да ни изпрати победа? Затова нека я молим, нека я молим денем и нощем, докато с нашата настойчивост, с нашето смирение, със сълзите си, с жертването на телата и здравето си не смекчим сърцето й, не измолим опрощение на старите си грехове!

— Отче! — каза един от шляхтичите. — Не става въпрос за нашия живот, не става въпрос за жените и децата ни, но ние треперим при мисълта за ония поругания, на които може да бъде подложена иконата, ако неприятелят превземе крепостта с пристъп.

— И не искаме да поемем отговорността върху себе си! — добави друг.

— Защото никой няма право да я поеме, дори отец игуменът! — намеси се трети.

И опозицията растеше, придобиваше смелост, още повече че много монаси мълчаха.

Вместо да отговори направо, игуменът отново започна да се моли:

— Майко на единствения син! — каза той, вдигнал очи и ръце нагоре. — Ако ти ни осени, за да дадем в твоята столица пример на другите за издръжливост, мъжество и вярност към тебе, към отечеството и краля… ако си избрала това място, та чрез него да пробудиш човешката съвест и да спасиш цялата страна — смили се над тия, които искат да възпрат извора на твоята милост, да попречат на твоето чудо, да се противопоставят на светата ти воля…

Тук той се спря малко в своя унес, после се обърна към монасите и шляхтичите:

— Кой ще поеме такава отговорност върху собствените си плещи? Кой ще поиска да попречи на чудесата на Мария, на нейната милост за спасението на това кралство и на католическата вяра?

— В името на Отца и Сина и на Светия Дух! — обадиха се няколко гласа. — Да ни пази Бог!

— Няма да се намери такъв! — извика пан Замойски.

А ония от монасите, в чиито сърца се беше промъкнало преди това съмнението, почнаха да се бият в гърдите, защото ги обзе силен страх. И никой от насъбраните тази вечер вече не мислеше за предаване.

Но при все че сърцата на първенците бяха подкрепени, все пак пагубната сеитба на продажника даде отровни плодове.

Съобщението за абдикацията на Ян Казимеж и за невъзможността да дойде отнякъде помощ стигна чрез шляхтичите до жените, от жените до прислугата, а слугите я разпространиха във войската, на която направи най-лошо впечатление. По-малко се смутиха селяните, но тъкмо опитните войници по професия, свикнали да преценяват развитието на войната само по войнишки начин, почнаха да се събират помежду си, да си излагат един на друг невъзможността за по-нататъшна отбрана, да се оплакват от упоритостта на монасите, които не разбират тия неща, най-сетне да се сдумват и шепнат.

Един артилерист, немец, твърде подозрителен, посъветва войниците сами да вземат работата в свои ръце и да се споразумеят с шведите за предаване на крепостта. Други подхванаха тая мисъл, но се намериха и такива, които не само че се противопоставиха решително на предателството, но съобщиха за него на Кордецки.

Свещеник Кордецки, който умееше да свързва най-голямата си вяра в небесните сили с най-голяма земна предвидливост и предпазливост, изкорени още в зародиш бунта, който се разширяваше скрито. Най-напред той прогони от крепостта водачите на бунта начело с оня артилерист, без никак да се страхува, че могат да съобщят на шведите за състоянието на крепостта и за слабите й страни, после удвои месечното възнаграждение на войниците, но взе от тях клетва, че ще бранят манастира до последна капка кръв.

Също така обаче удвои и бдителността, като реши още по-зорко да наблюдава както платените войници, така и шляхтичите, па дори и своите монаси. Старшите отци бяха определени за нощните бдения; младите бяха задължени не само да участват в богослуженията, но и да бъдат на стените. На другия ден се извърши преглед на пехотата, за всяка кула беше определен по един шляхтич с неговите слуги, а също така по десет монаси и двама сигурни артилеристи. Всички те бяха задължени ден и нощ да пазят на поверените им места.

Така на североизточната кула застана пан Зигмунт Мошински, добър войник, оня именно, чието дете беше спасено по чудотворен начин, при все че огненото гюлле бе паднало до люлката му. Заедно с него беше на стража отец Хилари Славошевски. На западната кула застана отец Мелецки, а от шляхтата пан Миколай Кшищопорски, мрачен и неразговорлив човек, но безкрайно смел. Югоизточната кула заеха пан Пьотр Чарнецки с Кмичиц; а с тях отец Адамус Стипулски, който някога беше служил в леко въоръжена хоронгва. При нужда той с готовност запретваше расото и насочваше оръдието, а от гюллетата, които прелитаха, се смущаваше толкова, колкото старият вахмистър Сорока. Най-сетне за западната кула определиха пан Скужевски и отец Даниел Рихталски, който се отличаваше с това, че можеше да не спи по две-три нощи, без това да вреди на силите и здравето му.

Над стражите поставиха Доброш и отец Захариаш Малаховски. Неспособните за бой бяха определени да стоят по покривите, а оръжейната и всички военни съоръжения се дадоха под надзора на отец Лясота. Той също пое службата на огневи майстор след свещеник Доброш. Нощем трябваше да осветява стените, за да не може неприятелската пехота да се приближава до тях. Той именно направи железните кошчета и скобите по кулите, в които нощем горяха факли и борина.

Така всяка нощ цялата крепост изглеждаше като един грамаден факел. Наистина това улесняваше стрелбата на шведите срещу кулите, но можеше да послужи и като знак, че крепостта още се отбранява, ако случайно някаква войска дойдеше на помощ на обсадените.

И така не само че намеренията за предаване свършиха с нищо, но защитниците се заловиха още по-ревностно за отбраната. На другия ден свещеник Кордецки обикаляше по стените като пастир около кошарата си, виждаше, че всичко е добре, и се усмихваше благо, хвалеше началниците и войниците, а когато дойде при пан Чарнецки, каза със светнало лице:

— И шерадският мечник, нашият любим началник, се радва от сърце заедно с мене и казва, че сега сме два пъти по-силни, отколкото в началото. Нов дух се вля в сърцата, останалото ще извърши милостта на пресветата Дева, а аз в това време отново ще се заловя за преговори. Ще протакаме и ще се бавим, защото така се пести човешката кръв.

А Кмичиц се обади:

— Ех, благоговейни отче, каква полза от преговорите! Жалко за времето! По-добре тая нощ да устроим ново нападение навън и да понасечем тия псета.

А свещеник Кордецки, понеже беше в добро настроение, се усмихна, както се усмихва майка на непослушно дете, после взе въжето, което се намираше при оръдието, и започна да се преструва, че бие с него Кмичиц по гърба.

— Ще ми се месиш ли ти тук, непоносими литовецо — казваше той, — като вълк ли ще жадуваш тук за кръв, пример на непослушание ще даваш, а!… На ти, на ти!

А Кмичиц, развеселен като ученик, отбягваше ту надясно, ту наляво и нарочно, уж да дразни, повтаряше:

— Да бием шведите! Да бием! Да бием! Да бием!

Ето такива забави си устройваха тия горещи души, посветени на отечеството. Но свещеник Кордецки не се отказа от преговорите, като виждаше, че Мюлер ги желае горещо и се хваща за всеки удобен случай. Тая готовност радваше свещеник Кордецки, защото той лесно разбираше, че неприятелят трябва да е в неудобно положение, щом така жадно желае да свърши обсадата.

Така започнаха да текат един след друг дните, през които оръдията и пушките наистина не мълчаха, но действаха главно перата. По тоя начин обсадата се провлече, а зимата настъпваше все по-сурова. По върховете на Татрите облаците мътеха в стръмни гнезда виелици, мраз, снегове и се спускаха върху страната, повели след себе си своето ледено потомство. Нощем шведите се гушеха около огнищата си, като предпочитаха да загиват от манастирските снаряди, отколкото да мръзнат.

Коравата земя пречеше да се правят окопи и подкопни тунели. Обсадата не напредваше. Не само офицерите, но и цялата войска имаше на устата си само една дума: „Преговори“.

А монасите най-напред се преструваха, че искат да се предадат. Като пратеници при Мюлер дойдоха отец Марцели Доброш и ученият свещеник Себастиан Ставицки. Те дадоха на Мюлер някаква надежда за съгласие. Щом чу това, той разпери ръце и беше готов да ги грабне в прегръдките си от радост. Защото въпросът беше не за Ченстохова, а за цялата страна. Предаването на Ясна гура би отнело последните надежди на патриотите и окончателно би тласнало Жечпосполита в прегръдките на шведския крал, докато съпротивата, и то победоносната съпротива, би могла, напротив — да промени сърцата, умовете и да предизвика нова страхотна война. Признаци наоколо не липсваха. Мюлер знаеше това и чувстваше в какво се беше заплел, колко страшна отговорност тежеше върху него, знаеше, че го чака или кралско благоволение, маршалски жезъл, почести, титли, или окончателен провал. А понеже сам вече беше започнал да се убеждава, че не ще може да строши тоя „орех“, прие монасите необикновено любезно като някакви императорски или султански посланици. Покани ги на пир, сам пи за тяхното здраве, също така за здравето на игумена и на шерадския мечник; подари им риба за манастира, най-сетне предложи толкова леки условия за предаване, та нито за миг не се съмняваше, че ще бъдат приети с готовност.

Отците поблагодариха смирено, както прилича на монаси; взеха хартията и си отидоха. Мюлер обяви, че в осем часа сутринта портите на манастира ще бъдат отворени. В шведския стан зацари неописуема радост. Войниците изоставиха насипите и окопите, почнаха да се приближават до стените и да подхващат разговори с обсадените.

Но от манастира съобщиха, че по въпрос от такова голямо значение игуменът трябва да поиска мнението на всички монаси, затова те молят за отлагане с още един ден. Мюлер се съгласи без колебание. В това бреме в дефиниториума действително се съвещаваха до късно през нощта.

При все че Мюлер беше стар и опитен воин, при все че може би в цялата шведска армия нямаше друг генерал, който повече от тоя Полиоркетес да е водил преговори с различни градове, все пак сърцето му биеше неспокойно, когато на другия ден сутринта видя две бели раса, които се приближаваха до квартирата, която заемаше.

Това не бяха същите отци; напред вървеше свещеник Мачей Блешински, лектор по философия, който носеше писмо с печати; след него пристъпваше отец Закариаш Малаховски, със скръстени на гърдите ръце, с наведена глава и леко побледняло лице.

Генералът ги прие, обкръжен от щаба си и всички знаменити полковници, отговори любезно на смирения поклон на отец Блешински, взе бързо писмото от ръката му, счупи печатите и започна да чете.

Но веднага лицето му се промени страшно: вълна кръв нахлу в главата му, очите му изскочиха навън, вратът му се изду и страхотен гняв наежи косата му под перуката. За момент той не можеше да каже дори дума, само посочи с ръка писмото на хеския княз, който плъзна поглед към него, после се обърна към полковниците и каза спокойно:

— Монасите заявяват само това, че не могат да се отрекат от Ян Казимеж, докато примасът^[208] не провъзгласи новия крал, с други думи, не искат да признаят Карл Густав.

Тук хеският княз се засмя, Садовски впи подигравателен поглед в Мюлер, а Вжешчович започна да си скубе брадата от ярост. Заплашителен шум на възмущение се надигна между останалите насъбрани. Изведнъж Мюлер почна да удря с ръка на коляното си и да вика:

— Хей, тук! Тук!

Веднага на вратата се показаха мустакатите лица на четирима мускетари.

— Вземете ми тия бръснати чучули и ги затворете! — викна генералът. — Ваша милост Садовски, ще обявиш пред манастира, че ако гръмнат само с едно оръдие от стените, веднага ще заповядам тия двама монаси да бъдат обесени!

Поведоха двамата свещеници, отец Блешински и отец Малаховски, всред присмехите и подигравките на войниците. Мускетарите им нахлупиха свои шапки на главите или по-право върху лицата, за да им бъдат закрити очите, и нарочно ги водеха през разни спъвала, а когато някой от двамата се препънеше или паднеше, между войниците избухваше смях, падналия повдигаха с приклади и уж да го подпират, а го блъскаха по кръста и раменете. Други хвърляха върху тях конски тор, трети вземаха в ръцете си сняг и го разтриваха по обръснатите темета на свещениците или го пускаха във вратовете им. Откачиха шнурове от тръби и завързаха с тях отците за шиите, след което войници ги хванаха за другия край и като се преструваха, че карат добитък на пазар, викаха на глас цената.

Те двамата вървяха тихо, със скръстени върху гърдите ръце, с молитва на уста. Най-сетне ги затвориха в една плевня, разтреперани от студ, поругани; а наоколо застана стража с мускети.

Пред манастира изсвириха с тръби и съобщиха заповедта или по-скоро заплахата на Мюлер.

Отците се уплашиха, цялата войска изтръпна от ужас. Оръдията замлъкнаха; събраният съвет не знаеше какво да предприеме. Да оставят отците във варварските ръце, беше невъзможно, да изпратят други, Мюлер ще задържи и тях. Няколко часа по-късно обаче той самият изпрати пратеник да попита какво мислят да правят монасите.

Отговори му се, че докато не освободи отците, няма място за никакви преговори, защото как монасите могат да вярват, че генералът ще удържи на условията, ако въпреки всеобщото международно право задържа пратеници, чиято неприкосновеност се уважава дори от варварите.

Тая декларация не получи бърз отговор, затова над манастира се надвеси страшна несигурност и смрази въодушевлението на защитниците.

А шведската войска, осигурена чрез задържането на двамата монаси, работеше трескаво за приближаването до недостъпната досега крепост. Правеха бързо нови насипи, нареждаха кошове с пръст, нагласяваха оръдията. Дръзките войници се приближаваха до стените на половин пушечен изстрел. Те заплашваха черквата, защитниците. Полупияни наемници вдигаха ръце към стените и крещяха:

— Предайте манастира или знайте, че вашите монаси ще бъдат обесени!

Други хулеха страшно Богородица и католическата вяра. Загрижени за живота на отците, обсадените трябваше да слушат търпеливо. Яростта на Кмичиц спираше дъха в гърдите му. Той скубеше косата си, късаше дрехите върху себе си, кършеше ръце и повтаряше на пан Чарнецки:

— Казвах ли, казвах ли аз, че няма смисъл да се преговаря с разбойници! Сега стой, страдай, а те се тикат в очите ти и богохулстват!… Света Богородице! Смили се над мене, дай ми сили да изтрая!… За Бога! Скоро ще почнат да пълзят по стените!… Дръжте ме, оковете ме като разбойник, защото не ще издържа!

А ония се приближаваха все повече и хулеха все по-смело.

В това време се случи нещо ново, което доведе обсадените до отчаяние. Киевският кастелан при предаването на Краков си бе запазил правото да излезе с цялата войска и да остане заедно с нея в Шльонск чак до края на войната. Седемстотин души пехотинци от тая войска, кралската гвардия под командването на полковник Волф, се намирали до самата граница и като вярвали на договорите, не били нащрек.

Но ето че Вжешчович надумал Мюлер да улови тия хора. Мюлер изпратил самия Вжешчович с две хиляди души райтари, които преминали нощем границата, нападнали заспалите войници и ги пленили до един. Докарани в шведския стан, Мюлер заповядал да бъдат нарочно развеждани около стените, за да покаже на монасите, че тая войска, от която са очаквали помощ, ще послужи именно за превземането на Ченстохова.

Това също беше ужасна гледка за обсадените — тая великолепна кралска гвардия да бъде влачена край стените; защото никой не се съмняваше, че Мюлер ще ги принуди първи да тръгнат в атака.

Във войската отново се роди смущение; някои войници започнаха да трошат оръжието и да викат, че вече няма друг изход, а да се предадат час по-скоро. Всред шляхтата също настъпи униние.

Някои шляхтичи отново излязоха пред Кордецки с молба да има милост към техните деца, към светото място, към иконата и към монашеското братство. Авторитетът на игумена и на пан Замойски едва стигна за успокояване на това размирие.

А свещеник Кордецки мислеше преди всичко как да освободи затворените отци. Той написа писмо до Мюлер, че за доброто на църквата с готовност ще жертва двамата братя. Затова нека генералът ги обрече на смърт; после всички други ще знаят какво могат да очакват от него и колко да вярват на обещанията му.

Мюлер беше радостен, защото смяташе, че вече стига до края, но той все пак не повярва изведнъж на думите на Кордецки и на неговата готовност да пожертва монасите. Затова изпрати единия от тях, свещеник Блешински, в манастира, като преди това го задължи с клетва, че ще се върне сам доброволно, независимо какъв отговор ще донесе. Задължи го също под клетва да обрисува шведската мощ и невъзможността за защита. Монахът повтори пред братството всичко това, но очите му говореха нещо друго, а накрай каза:

— Но понеже ценя живота си по-ниско от доброто на всички вас, чакам решението на съвета и каквото решите, ще го съобщя най-точно на неприятеля.

Поръчаха му да разкаже, че братството желае преговори, но не може да вярва на генерал, който затваря пратеници. На другия ден в манастира дойде другият от изпратените отци, Малаховски, и се върна с подобен отговор.

Тогава двамата чуха смъртната си присъда.

Това стана в квартирата на Мюлер в присъствието на щаба и висшите офицери. Всички те гледаха внимателно монасите в лицата, любопитни какво впечатление ще им направи тая присъда, и с най-голямо изумление видяха у двамата толкова голяма, толкова неземна радост, сякаш им съобщаваха, че ги чака върховно блаженство. Побледнелите бузи на монасите изведнъж се зарумениха, очите се изпълниха със светлина, а отец Малаховски каза с разтреперан от вълнение глас:

— Ах! Защо да не умрем днес, щом ни е предопределено да паднем жертва за Бога и краля!…

Мюлер заповяда да бъдат изведени веднага. Останалите офицери се споглеждаха помежду си, накрая някой се обади:

— Борбата с подобен фанатизъм е трудна.

А хеският княз добави:

— Такава вяра са имали само първите християни… Това ли искаше да кажеш, ваша милост?

После се обърна към Вжешчович.

— Графе Вейхарт — каза той, — бих искал да зная какво мислиш за тия монаси.

— Няма защо да се занимаваме с тях — отвърна Вжешчович дръзко. — Негово достойнство генералът вече помисли за тях!

Изведнъж Садовски излезе насред стаята и застана пред Мюлер.

— Ваше достойнство, ти не ще заповядаш тия монаси да бъдат екзекутирани! — каза той решително.

— Защо?

— Защото тогава не ще може да става и дума за някакви преговори, защото защитниците на крепостта ще пламнат от желание за мъст, защото в такъв случай тия хора по-скоро ще загинат труп върху труп, отколкото да се предадат…

— Витенберг ми изпраща тежки оръдия.

— Ваше достойнство не ще направиш това — продължи Садовски натъртено, — понеже това са пратеници, които са дошли тук с доверие!

— А пък аз ще заповядам да ги обесят не на доверие, а на бесилка.

— Ехото от тая постъпка ще се разнесе по цялата страна, ще възбуди всички сърца и ще ги настрои срещу нас.

— Остави ме на мира с тия си еха, ваша милост!… Вече сто пъти съм слушал за тях.

— Ваше достойнство не ще направиш това без знанието на негово величество краля!

— Не си ти, ваша милост, който ще ми припомняш моите задължения към краля!

— Но имам право да помоля да бъде приета оставката ми, а причините за това ще изложа пред негово величество краля. Искам да бъда, войник, не палач!…

Хеският княз излезе на свой ред насред стаята и каза подчертано:

— Ваша милост Садовски, дай ми ръката си. Ти си благородник и честен човек!

— Какво е това? Какво значи това? — изрева Мюлер и скочи от мястото си.

— Генерале — каза хеският княз студено, — позволявам си да изкажа мнение, че Садовски е честен човек, и смятам, че в това няма нищо против дисциплината.

Мюлер не обичаше хеския княз, но както на много хора с нисък произход, така и на него импонираше до крайна степен тоя хладен, учтив и едновременно презрителен начин на говорене, присъщ на хората с висок ранг. Мюлер се мъчеше много да усвои тоя маниер, но това не му се удаваше. Все пак той се овладя да не избухне и каза по-спокойно:

— Монасите утре ще бъдат обесени.

— Това не е моя работа — отговори хеският княз, — но в такъв случай заповядай, ваше достойнство, още днес да бъдат обезвредени тия две хиляди поляци, които са в нашия стан, тъй като в противен случай утре те ще ни нападнат… И без това вече за шведския войник е по-безопасно да се движи между глутница вълци, отколкото между техните шатри. Ето всичко, което исках да кажа, а сега си позволявам да пожелая успех на ваше достойнство…

Каза това и излезе от квартирата.

Мюлер разбра, че е отишъл твърде далеко. Но не отмени заповедите си и още същия ден почнаха да издигат бесилка пред очите на целия манастир. Същевременно войниците се възползваха от сключеното примирие, та се приближиха още повече до стените, без да престават да се подиграват, ругаят, хулят, дразнят. Цели тълпи от тях се катереха нагоре; те бяха толкова гъсто един до друг, сякаш възнамеряваха да тръгнат в атака.

Изведнъж пан Кмичиц, когото не бяха оковали, както бе молил, наистина не издържа и гръмна с оръдието в най-големия куп така успешно, че свали всички войници, които се намираха срещу гърлото на оръдието. Това беше сякаш знак, защото веднага, без заповед, дори против заповедта, всички оръдия заработиха, запукаха и всякакъв вид пушки.

А шведите, подложени на огън от всички страни, започнаха да бягат с вой и рев от крепостта, като стелеха гъсто пътя с трупове.

Чарнецки се втурна към Кмичиц.

— Знаеш ли, че за това те чака куршум в главата?

— Зная, все ми е едно! Нека ме…

— В такъв случай цели се добре!

Кмичиц се целеше добре.

Скоро обаче нямаше по кого да стреля. В това време в шведския стан настъпи голямо вълнение, но беше толкова ясно, че шведите първи бяха нарушили примирието, та Мюлер сам даваше право в себе си на ясногурците.

Нещо повече! Кмичиц дори не бе мислил, че със стрелбата си може би е спасил живота на отците, понеже от тая стрелба Мюлер се убеди окончателно, че в края на краищата монасите наистина са готови да пожертват двама свои братя за доброто на черквата и манастира. Тези изстрели също така му вбиха в главата и мисълта, че ако от главите на пратениците падне един косъм, тогава вече не ще чуе от страна на манастира нищо друго освен подобни гърмежи.

И на другия ден покани двамата затворени монаси на обед, а на следния ги изпрати в манастира.

Свещеник Кордецки се разплака, като ги видя, а всички ги вземаха в прегръдките си и се чудеха, когато чуваха от устата им, че дължат спасението си именно на тия гърмежи. Игуменът, който преди това се сърдеше на Кмичиц, го повика веднага и каза:

— Сърдех се, понеже смятах, че ти ги погуби, но изглежда, че пресветата Дева те е вдъхновила. Това е знак на милост, радвай се!…

— Скъпи, любими отче, няма ли да има вече преговори? — питаше Кмичиц и го целуваше по ръцете.

Но едва изрече тия думи, едва свърши, и при портата се обади тръба и нов пратеник от страна на Мюлер влезе в манастира.

Това беше пан Куклиновски, полковник на доброволческа хоронгва, която се влачеше с шведите.

Най-големи нехранимайковци, без чувство за чест и вяра, служеха в тая хоронгва, а отчасти и друговерци като лютерани, ариани, калвинисти. С това се обясняваше тяхното приятелство с шведите, но в мюлеровския стан ги беше довело главно желанието за грабеж и плячка. Тази шайка, съставена от шляхтичи, обявени извън закона, хора, избягали от затворите и ръцете на палача, от слуги, осъдени на обесване, изтръгнати от въжето, приличаше много на някогашната група на Кмичиц, само че ония се биеха като лъвове, а тия предпочитаха да грабят, да изнасилват шляхтички по именията, да разбиват конюшни и сандъци. Лично Куклиновски обаче по-малко приличаше на Кмичиц. Възрастта бе прошарила косите му, лицето бе повехнало, дръзко и безочливо. Очите, необикновено изпъкнали и хищни, говореха за сприхав характер. Той беше един от ония войници, у които съвестта беше изгоряла окончателно поради разпуснатия живот и постоянните войни. По онова време мнозина като него се въртяха из цяло Немско и Полша след Трийсетгодишната война. Те бяха готови да служат на всекиго и често пъти проста случайност решаваше на чия страна да застанат.

Отечество, вяра — с една дума, всичко свято им беше напълно безразлично. Те признаваха само войниклъка, в него търсеха удоволствия, разврат, полза и забрава в живота. Все пак, като изберяха някой стан, служеха му доста вярно поради някакво войнишко-разбойническо чувство за чест и за да не спадне търсенето им. Такъв беше и Куклиновски. Суровата смелост и неимоверната злоба му бяха създали слава между нехранимайковците. Той лесно успяваше да завербува хора. Целия си живот беше прекарал на служба по разни станове и видове войска. Беше атаман в Сечта; командваше полкове във Влашко; в Немско вербуваше доброволци през Трийсетгодишната война и беше придобил донякъде слава като командир на конница. Кривите му крака, извити като дъги, показваха, че по-голямата част от живота си бе прекарал на кон. При това беше тънък като клечка и леко приведен поради развратния си живот. Много кръв, проляна не само във войни, тежеше на съвестта му. И все пак по природа той не беше съвсем лош човек, понякога имаше по-благородни пориви, само че беше разюздан и развален до мозъка на костите. Често пъти пиян сам казваше в интимна компания: „Направил съм много неща, за които трябваше да ме удари гръм, но не ме удари.“

Тая безнаказаност беше станала причина да не вярва в Божията справедливост и наказание не само през живота, но и след смъртта — с други думи, не вярваше в Бога, но вярваше в дявола, магьосниците, астролозите и алхимията.

Обличаше се с полска носия, защото смяташе, че тя е най-удобна за кавалерист; само още черните си мустаци подстригваше по шведски и ги разперваше с вирнати нагоре краища. Когато говореше, служеше си с умалителни на всички думи като дете, а това правеше странно впечатление в устата на такъв въплътен дявол, изверг и кръволок. Той говореше много и все се хвалеше; разбира се, че се смяташе за знаменита особа и за един от първите в света кавалерийски полковници.

Мюлер, който сам спадаше към подобен род хора, макар и в по-голям мащаб, го ценеше много и особено обичаше да го кани на своята маса. Сега Куклиновски сам му се натрапи за помощник, като му гарантираше, че с красноречието си веднага ще накара монасите да се опомнят.

По-рано още, когато след арестуването на монасите пан Замойски, шерадски мечник, се готвеше да отиде сам в стана на Мюлер и искаше заложник, Мюлер изпрати Куклиновски; но пан Замойски и свещеник Кордецки не го приеха като човек с незадоволителен ранг.

От тоя момент, засегнат в самолюбието си, Куклиновски се чувстваше смъртно обиден от защитниците на Ясна гура и реши да им вреди с всички сили.

Сега той реши да отиде като пратеник, първо, заради самото пратеничество, и второ, за да види всичко и да хвърли тук-таме лошо семе. Понеже се познаваше отдавна с пан Чарнецки, приближи се до портата, пазена от него, но точно тогава пан Чарнецки спеше, а го заместваше Кмичиц; та той посрещна госта и го отведе в съвещателната зала.

Куклиновски изгледа пан Анджей с окото на познавач и веднага му направи впечатление не само държането, но и образцовото войнишко снаряжение на младия юнак.

— Войничето веднага ще познае истинското войниче — каза той, като вдигна ръка към калпака си. — Не очаквах, че калугерчетата ще имат такива добри офицери на службица. Как се казвате, моля?…

У Кмичиц, който беше ревностен като всеки нововъзвърнат, чак душата се потърсваше, особено срещу поляци, които служеха на шведите; въпреки това той си спомни неотдавнашната сръдня на свещеник Кордецки и значението, което игуменът придаваше на преговорите, та отговори хладно, но спокойно:

— Аз съм Бабинич, бивш полковник в литовските войски, а сега доброволец на служба на пресветата Дева.

— А аз съм Куклиновски, също така полковник, за когото трябва да си чул, ваша милост, защото през доста войнички се е говорело не само тук, но и в чужбина за това име и за тази сабичка (тук той се удари по страната).

— Моите почитания! — каза Кмичиц. — Чувал съм.

— Ето, моля… значи ваша милост си от Литва?… И там се случват славни войници… Ние знаем това един за друг, защото тръбата на славата се чува от единия край на света до другия… Познаваш ли там, ваша милост, някой си Кмичиц?

Въпросът беше зададен толкова неочаквано, та пан Анджей застана като вцепенен.

— А ти, ваша милост, защо питаш за него?

— Защото го обичам, макар да не го познавам; защото си приличаме като две капчици вода… И винаги съм повтарял: двама истински войници има в Жечпосполита (извинявай, ваша милост) — аз в Кралството и Кмичиц в Литва… Две гълъбчета, нали?! Ти познаваше ли го лично, ваша милост?

„Дано пукнеш макар!“ — помисли Кмичиц. Но си спомни, че Куклиновски е тук като пратеник, и отговори високо:

— Лично не го познавах… Но влез, ваша милост, защото съветът там вече чака.

При тия думи той му посочи вратата, от която излезе един монах, за да посрещне госта. Куклиновски тръгна заедно с него за дефиниториума, но преди това се обърна още един път към Кмичиц.

— Приятно ще ми бъде, пане рицарю — каза той, — ако и на връщане ме съпроводиш ти, а не друг.

— Ще почакам тук за ваша милост — отговори пан Кмичиц. И остана сам. След малко започна да се разхожда насам-натам с бързи крачки. Цялата му душа се беше развълнувала, а сърцето му се обливаше с черна кръв от яд.

— Катранът не се залепва така към дрехата, както лошата слава към името! — мърмореше той. — Тоя разбойник, тоя нехранимайко, тоя продажник смее да се нарича мой брат и да ме смята за свой другар. Ето какво дочаках! Всички обесници се обявяват за мои близки, а никой благородник не ще ме спомене без чувство на отвращение. Малко съм направил още, малко!… Да можех поне на тоя негодник да дам урок… Дума да не става, трябва само да го впиша в сметката…

Съвещанието в дефиниториума продължи много. Смрачи се.

Кмичиц още чакаше. Най-сетне пан Куклиновски се появи. Пан Анджей не можа да види лицето му, но от бързото сумтене заключи, че мисията му не беше успяла и едновременно не бе се харесала, защото дори беше загубил желание за разговор. Така двамата вървяха някое време всред мълчание; тогава Кмичиц реши да узнае истината, и каза, като нарочно се престори, че му съчувства:

— Навярно се връщаш с празни ръце, ваша милост… Нашите монаси са упорити, а между нас казано (тук той сниши глас), постъпват зле, защото не ще можем да се отбраняваме цели векове.

Пан Куклиновски се спря и го дръпна за ръкава.

— Така ли смяташ, ваша милост, така ли смяташ: че постъпват зле? Имаш разумче, имаш! Калугерчетата ще отидат да ядат трици — мене слушай! Не искат да слушат Куклиновски, ще послушат меча му.

— Виждаш ли, ваша милост, и мене ме е грижа за тях — отговори Кмичиц, — но за мястото, което е свято, дума да не става!… А то, колкото по-късно се предаде, при толкова по-лоши условия ще бъде… Освен ако е истина това, което се говори, че в страната почва да шуми, че тук-таме започват да секат шведите и че ханът идел на помощ. Ако е така, тогава Мюлер трябва да отстъпи.

— Поверително ще кажа на ваша милост, че в страната вече се буди желанийце за шведска кръвчица, вярно е, че и във войската става същото!… И за хана приказват! Но Мюлер няма да отстъпи. След няколко дни ще ни дойдат тежки оръдия… Ще изровим тия лисици от ямата, а после да става каквото ще!… Но ти, ваша милост, имаш разумче!

— Ето и портата! — каза Кмичиц. — Тук ще трябва да се сбогувам с ваша милост… освен ако искаш да те придружа по наклона?

— Придружи ме, придружи! Преди няколко дни стреляха по пратеник!…

— Така ли! Що думаш, ваша милост?!

— Може би неволно… Но по-добре придружи ме, ваша милост… Искам да ти кажа още няколко думи.

— И аз на ваша милост.

— Тогава добре.

Излязоха през портата и потънаха в мрака. Тук Куклиновски се спря и като хвана отново Кмичиц за ръкава, почна да му говори:

— Ваша милост, пане рицарю, ми се струваш разумен и съобразителен, а при това чувствам в тебе войничето по плът и кръв… Защо ти е, дявол да го вземе, да държиш с калугерите, а не с военните, защо трябва да бъдеше слуга на калугерите?… У нас компанията е по-добра и по-весела при чаша, на комар, с момичета… разбираш, нали? Е, какво?

Тук той стисна ръката му с пръсти.

— Тая къща — продължаваше Куклиновски, като посочи крепостта с пръст — гори… а само глупавият не бяга от къща, която гори. Ваша милост може би се страхуваш от името предател?… Плюй на тия, които ще те нарекат така! Ела при нашата компания… Аз, Куклиновски, предлагам това на ваша милост. Ако искаш, слушай… ако не щеш, не слушай… няма да се сърдя. Генералът ще те приеме добре, аз съм насреща, а ти ми хареса и от добро чувство ти казвам това. Весела е компанийката ми, весела! Свободата на войника се състои в това да служи на когото иска. Нямаш никаква полза от калугерите! Ако съвестицата ти пречи, изгони я! Помни също, че и честни хора служат у нас. Толкова шляхтичи, толкова панове, хетмани… Защо трябва да бъдеш по-добър? Кой държи на нашия Казимежчо? Никой! Само Сапеха мачка Радживил.

Кмичиц полюбопитства.

— Казваш, че Сапеха мачкал Радживил ли, ваша милост?

— Така е. Здравата го изтърбуши в Подлесието, а сега го е обсадил в Тикочин. И ние не пречим!

— Как така?

— Защото шведският крал предпочита да се изядат. Радживил никога не е бил сигурен човек, мисли само за себе си… При това като че ли вече едва диша. Който се остави да го обсадят, с него е вече зле… вече е свършено.

— А шведите не му ли помагат?

— Кой да му помогне? Самият крал е в Прусия, защото там работата е най-важна… Електорчето досега се измъкваше, но сега няма да се отърве. Във Велкополска имаме войничка. Витенберг е необходим в Краков, Дъглас има работа с планинците — та и Радживил остана сам на себе си. Нека Сапеха го изяде там. Порасна Сапехчо, това е вярно… но и на него ще му дойде редът. Нашият Карлчо, щом само се справи с прусите, веднага ще смачка носа на Сапеха. Сега не може, понеже цяла Литва е със Сапеха.

— А Жмудж?

— Колкото за Жмудж, нея Понтушко де ла Гард я държи в ръцете си, а тия ръце са тежки, познавам ги!

— Значи Радживил падна, той, който по могъщество се равняваше на кралете?

— Гасне вече, гасне…

— Странно Божие предопределение!

— Война ли е, съдбата е променлива. Но да оставим това! Е, какво? Не се ли намисли по предложението, което ти направих? Няма да съжаляваш! Ела при нас. Ако днес ти е твърде прибързано, помисли до утре, до другиден, до идването на големите оръдия. Те, изглежда, ти вярват, щом можеш да излизаш извън вратата както сега… Или ела с писма и повече не се връщай…

— Ти, ваша милост, клониш на шведска страна, понеже си шведски пратеник — каза внезапно Кмичиц, — не ти е удобно другояче, макар че кой знае какво мислиш в душата си. Има такива, които служат на шведите, но в сърцето си им желаят злото.

— Честна дума — отговори Куклиновски, — че говоря искрено и не защото изпълнявам пратеническа функция. Извън портата аз вече не съм пратеник и щом желаеш, доброволно се отказвам от положението си на пратеник и ти казвам като частно лице: зарежи, дявол да го вземе, тая мръсна крепост!

— Значи, ваша милост, ми говориш като частно лице?

— Точно така.

— И мога да ти отговоря като на частно лице?

— Разбира се! Сам предлагам.

— Тогава чуй ме, пане Куклиновски (тук Кмичиц се наведе и погледна негодника право в очите). — Ти си нехранимайко, предател, негодник, мошеник и куче! Стига ли ти това или трябва да те заплюя в очите?

Куклиновски се слиса до такава степен, че за малко време цареше мълчание.

— Какво е това?… Как така?… Добре ли чух?

— Стига ли ти, куче такова, или искаш да те заплюя в очите?

Сабята на Куклиновски блесна, но Кмичиц го хвана с желязната си ръка за китката, изви ръката му, изтръгна сабята, после му зашлеви такава плесница, та се чу в мрака, зашлеви го и от другата страна, завъртя го в ръка като пумпал, ритна го с всичка сила и викна:

— На частното лице, не на пратеника!… Куклиновски се търколи надолу като изхвърлен от катапулта камък, а пан Анджей тръгна спокойно към портата.

Това ставаше в една гънка на хълма, та от стените мъчно можеше да ги забележат. Въпреки това Кмичиц срещна на портата свещеник Кордецки, който вече го чакаше и веднага го отведе настрани, където го попита:

— Какво прави толкова дълго с Куклиновски?

— Водих с него интимен разговор — отвърна пан Анджей.

— Какво ти каза?

— Каза ми, че за хана е истина.

— Слава на Бога, който умее да променя сърцата на поганците и от враговете да прави приятели.

— Каза ми също, че Велкополска се е раздвижила…

— Слава Богу!

— Че кралските части са все по-недоволни от шведите, че в Подлесието витебският воевода Сапеха е разбил предателя Радживил, подпомогнат от всички благородни граждани. Като че ли цяла Литва е зад него, с изключение на Жмудж, завладяна от Понтус…

— Слава Богу! Нищо повече ли не си говорихте?

— Говорихме. После Куклиновски ме убеждаваше да мина на страната на шведите.

— Очаквах това — каза свещеник Кордецки. — Той е лош човек… А ти какво му отговори?

— Защото той, виждате ли, благоговейни отче, ми каза така: „Оставям настрана моето положение на пратеник, което и без това се свършва извън портата, а те увещавам като частно лице.“ А аз за сигурност го попитах дали мога да му отговоря като на частно лице. Той каза: „Добре!“ Тогава…

— Какво тогава?

— Тогава му зашлевих плесница, а той се търколи надолу.

— В името на Отца и Сина и на Светия Дух!

— Не се сърдете, отче… Аз направих това много дипломатично, а съвсем сигурно е, че там той не ще писне нито думица пред никого.

Свещеникът мълча известно време.

— Зная, че си го направил от чисто сърце! — отговори той след малко. — Тревожи ме само това, че си спечелил нов враг… Той е страшен човек!

— Ех, един повече, един по-малко!… — каза Кмичиц. След това се наведе към ухото на свещеника.

— А княз Богуслав — каза той, — това е сериозен враг. Какво е за мене някакъв си Куклиновски! Няма и да го погледна.

Четирийсет и трета глава

В това време се обади страшният Арфунд Витенберг. Един висш офицер донесе строго писмо от него до манастира със заповед отците да предадат крепостта на Мюлер. „В противен случай — пишеше Витенберг, — ако не престанете да оказвате съпротива и не пожелаете да се подчинявате на поменатия генерал, бъдете убедени, че ви чака сурово наказание, което да послужи за пример на другите. А вината за тона припишете на себе си.“

След получаването на това писмо отците решиха да протакат постарому, като всеки ден изтъкват нови трудности. И отново затекоха дни, през които грохотът на оръдията прекъсваше преговорите и обратно.

Мюлер заяви, че желае да вкара в манастира свой гарнизон само за да го пази от развилнели се банди.

Отците отговориха, че щом техният гарнизон се оказа достатъчен за отбрана срещу толкова могъщ вожд като негово достойнство генерала ще бъде още по-достатъчен срещу вилнеещите банди. Затова те молеха Мюлер в името на всичко свето, в името на почитта, която населението храни към тая обител, в името на Бога и благоговението към Мария да си отиде във Велун или където му хареса. Но и шведското търпение се изчерпи. Това смирение на обсадените, които едновременно молеха за милосърдие и стреляха все по-усилено с оръдията, довеждаше до отчаяние вожда и войската.

Отначало в главата на Мюлер не можеше да се побере защо, когато цялата страна се е предала, единствено само това място се отбранява, каква сила го поддържа, в името на какви надежди тия монаси не искат да се покорят, към какво се стремят, какво очакват.

Но времето носеше все по-ясни отговори на тия въпроси. Съпротивата, която започна тук, се разширяваше като пожар.

Въпреки доста тъпата си глава най-сетне генералът разбра какво искаше свещеник Кордецки; пък и всичко му обясни неопровержимо Садовски: че въпросът е не за това скалисто гнездо, не за Ясна гура, не за съкровищата, натрупани в манастира, не за безопасността на братството — но за съдбата на цялата Жечпосполита. Мюлер разбра, че тоя тих свещеник знае какво прави, че има съзнание за мисията си, че се е надигнал като пророк, за да свети с примера си на страната, за да викне с могъщ глас към изток и запад, към север и юг: „Sursum corda!“^[209] — и било със своята победа, било със смъртта и жертвата си да пробуди спящите от съня, да измие грешните от греховете, да хвърли светлина в мрака.

Като разбра това, старият воин просто се уплаши и от защитника, и от собствената си задача. Внезапно тоя ченстоховски „курник“ му се представи като грамадна планина, защищавана от титан, а себе си видя като малък генерал, собствената си армия пък за пръв път през живота си видя като шепа жалки червейчета. Те ли ще вдигат ръка срещу тази толкова страшна, тайнствена, висока до небесата мощ? И така Мюлер се уплаши и съмнение започна да се прокрадва в сърцето му. Понеже знаеше, че вината ще струпат върху него, сам почна да търси виновни и гневът му най-напред падна върху Вжешчович. В стана възникнаха разпри и раздори почнаха да настройват сърцата едно срещу друго; от това обсадните действия страдаха.

Но Мюлер беше свикнал извънредно дълго, през целия си живот, да мери хората и събитията с обикновената войнишка мярка, та понякога още се утешаваше с мисълта, че крепостта най-сетне ще се предаде. Ето че и Витенберг му изпращаше шест разрушителни оръдия от най-голям калибър, които бяха показали вече при Краков своята сила.

„По дяволите! — мислеше Мюлер. — Тия стени не могат да се опрат на такива грамадни оръдия, а когато това гнездо на призраци, суеверие, магии се разпръсне заедно с пушека, веднага нещата ще вземат друг обрат и цялата страна ще се успокои.“

И докато очакваше по-големите оръдия, заповяда да се стреля с по-малките. Дните на боеве се върнаха. Напразно обаче огнените кълба падаха по покривите, напразно най-енергичните топчии полагаха свръхчовешки усилия. Колчем вятърът отвяваше морето от пушеци, манастирът се показваше недокоснат, великолепен както винаги, висок, с кули, които пробождаха спокойно лазура. През това време се случваха неща, които ширеха суеверен ужас между обсадителите. Ту снарядите прелитаха над цялата височина и улучваха войниците, които се намираха от другата страна; ту топчия, зает с насочване на оръдието, падаше внезапно; ту пушеците образуваха страшни и чудновати фигури; ту барутът в раклите пламваше неочаквано, сякаш подпален от невидима ръка.

Освен това непрекъснато изчезваха войници, излезли по един, по двама или по трима от стана. Обвинението за това падна върху полските помощни хоронгви, които, освен полка на Куклиновски, направо отказваха всякакво участие в обсадните действия и възприемаха все по-заплашително държание. Мюлер заплаши полковник Зброжек, че ще даде под съд неговите хора, а той му отговори право в очите пред всички околни офицери: „Опитай се, генерале!“

От друга страна, шляхтичи от полските хоронгви се влачеха нарочно из шведския стан, държаха се пренебрежително и презрително с войниците и подхващаха разправии с офицерите. Оттук се стигаше до дуели, при които шведите като по-неопитни фехтовчици обикновено падаха жертва. Мюлер издаде сурова заповед срещу дуелите, а накрай забрани на поляците да влизат в стана. От това излезе, че в края на краищата двете войски стояха една до друга като враждебни, които само чакат удобен случай за сблъскване.

А манастирът се отбраняваше все по-добре. Оказа се, че оръдията, изпратени от краковския кастелан, с нищо не отстъпват на ония, с които разполагаше Мюлер, а топчиите поради постоянната си практика бяха стигнали до такава опитност, че всеки техен изстрел поваляше неприятели. Шведите отдаваха това на магии. Техните топчии направо отговаряха на офицерите, че не са в състояние да воюват с тая сила, която пази манастира.

Една сутрин в югоизточния ров настана паника; войниците бяха видели съвсем ясно жена със светлосин плащ да закриля черквата и манастира. При тая гледка те се хвърлиха ничком на земята. Напразно дойде лично Мюлер, напразно им обясняваше, че мъглата и пушеците са се оформили по такъв начин; напразно най-сетне заплашваше със съд и наказания. В първия миг никой не искаше да го слуша, особено защото сам генералът не можа да скрие уплахата си.

Веднага след тая случка в цялата войска се разпространи мнението, че никой от тия, които са взели участие в обсадата, не ще умре от естествена смърт. Много офицери споделяха това мнение, а и Мюлер не беше свободен от страхове, защото доведе лютерански пастори и ги накара да се борят срещу магиите. Тогава те тръгнаха по стана, като шепнеха и пееха псалми; страхът обаче се беше вече толкова разпространил, че много пъти трябваше да чуят от устата на войници: „Не е ваша силата, не е ваше могъществото!“

Всред оръдейни изстрели в манастира влезе нов пратеник на Мюлер и застана пред лицето на свещеник Кордецки и съвета.

Това беше пан Шлядковски, равски подтрапезник, когото шведски разезди бяха пленили, когато се връщал от Прусия. Приеха го студено и строго, при все че имаше добродушно лице, а поглед — спокоен като небето, защото монасите вече бяха свикнали с добродушни лица у предателите. Но той съвсем не се смути от тоя прием и като решеше енергично с пръсти светлата си коса върху темето, продума:

— Слава на Господа Бога Иисуса Христа!

— На веки веков! — обадиха се в хор събраните. А свещеник Кордецки добави веднага:

— Да бъдат благословени, които му служат!

— И аз му служа — отговори пан подтрапезникът, — и веднага ще видите, че на него служа по-искрено, отколкото на Мюлер… Хм! Разрешете, достопочтени, мили отци, да се изкашля, защото най-напред трябва да изплюя мръсотията… И така Мюлер… тю!… ме изпрати, добри ми пане, при вас, за да ви увещавам да се предадете… тю!… Аз приех това, за да ви кажа: защищавайте се, не мислете за предаване, понеже шведите вече предат тънко и губят ума и дума.

Монасите и светските мъже се смаяха, че виждат такъв пратеник. Внезапно шерадският мечник възкликна:

— Кълна се в Бога, това е някакъв честен човек!

После скочи към него и започна да разтърсва ръката му, а пан Шлядковски отново решеше косата върху темето си с другата ръка, свободната, и продължаваше да говори:

— Че не съм негодник, това ще се види веднага. Предложих се на Мюлер за пратеник и за да ви съобщя някои новини, които са толкова благоприятни, че бих искал, добри ми пане, да ги изрека всичките на един дъх… Благодарете на Бога и на пресветата му майка, че са ви избрали като оръдия за обновяване на човешките сърца! Поучена от вашия пример, от вашата отбрана, страната започва да сваля от себе си шведското иго. Какво ще му приказваме! Във Велкополска и в Мазурия бият шведите, ликвидират по-малките им отряди, заемат пътищата и проходите. На няколко места вече им удариха здрав бой. Шляхтата яхна коня, селяните, добри ми пане, се събират в чети и като хванат някой швед, с кремък го дерат. Трески хвърчат, косми хвърчат! Ето каква е работата! Ето докъде се стигна! А кой направи това? Вие!

— Ангел, ангел разправя това! — викаха монасите и шляхтата с вдигнати към небето ръце.

— Не ангел, а Шлядковски, равски подтрапезник, на вашите услуги… Не само това! Слушайте по-нататък: ханът, понеже не е забравил благодеянията на нашия господар, законния крал Ян Казимеж, на когото да даде Бог здраве и владичество през много и много години, иде на помощ и вече е влязъл в територията на Жечпосполита; той направил на пух и прах казаците, които му се съпротивявали, и сега наближава със стохилядна орда Лвов, а Хмелницки, volens nolens^[210], заедно с него.

— За Бога! За Бога! — повтаряха разни гласове, сякаш смазани от щастието.

Пан Шлядковски чак се изпоти и като размахваше ръце, викаше все по-енергично:

— Това е още нищо!… Пан Чарнецки, към когото шведите първи не удържаха условията, защото му отвлякоха пехотата заедно с Волф, се чувства свободен от дадената дума и вече яхва коня си. Крал Казимеж вече събира войска и всеки ден може да навлезе в страната, а хетманите, слушайте, отци, хетманите: пан Потоцки и пан Лянцкоронски, а заедно с тях и цялата войска, чакат само идването на краля, за да се откъснат от шведите и да насочат сабите си срещу тях. В това време те водят преговори с пан Сапеха и с хана. Шведите са уплашени, цялата страна гори, война в цялата страна… всичко живо тръгва на бой!

Мъчно може да се опише, мъчно да се разкаже какво ставаше в сърцата на монасите и на шляхтата. Някои плачеха, други падаха на колене, трети повтаряха: „Това е невъзможно, това е невъзможно!“ Като чу това, пан Шлядковски се приближи до голямото разпятие, което висеше на стената, и заговори така:

— Слагам ръце върху тия нозе на Христос, приковани с гвоздеи, и се заклевам, че казвам пълната и чиста истина. Повтарям ви само едно: отбранявайте се, не падайте духом, не вярвайте на шведите, не разчитайте, че с покорство и предаване ще можете да си осигурите някаква безопасност. Те не удържат на никакво споразумение, на никакви договори, вие, затворени тук, не знаете какво става в цялата страна, какъв гнет цари, какви насилия, избиване на свещеници, поругаване на светини, пренебрегване на всякакъв закон. Всичко ще ви обещаят, нищо няма да изпълнят. Цялото кралство е оставено в плячка на войнишките своеволия. Дори тия, които още държат за шведите, не могат да избегнат неправдите… Ето Божието наказание за изменниците, че не останаха верни на клетвата си пред краля. Протакайте!… Аз, както ме виждате тук, стига да бъда жив, ако успея да се измъкна от Мюлер, веднага отивам в Шльонск при нашия господар. Там ще падна пред краката му и ще кажа: „Милостиви кралю! Спасявай Ченстохова и твоите най-верни слуги!“ Но вие се дръжте, мили отци, че върху вас се крепи спасението на цяла Жечпосполита.

Тук гласът на пан Шлядковски затрепера и сълзи се появиха по ресниците му; след това той продължи:

— Вие ще имате още тежки моменти: от Краков пристигат разрушителни оръдия, карани от двеста пехотинци… Между тях едно особено грамадно… Ще последват страхотни нападения… Но това ще бъдат последните усилия… Издръжте и това, защото спасението вече се приближава към вас. Кълна се в тия червени Божии рани, че ще дойде кралят, че ще дойдат хетманите, войската, цялата Жечпосполита… на помощ на своята покровителка… Ето какво ви казвам… помощ, спасение, слава… ето вече… много скоро!

Сега честният шляхтич се разплака и тогава последва всеобщо ридание.

Ах! Тая изнурена шепа защитници, тая шепа верни и покорни слуги вече заслужаваше да получи по-добра вест и някаква надежда от страната.

Свещеник Кордецки стана от мястото си, приближи се до пан Шлядковски и разтвори широко ръце.

Шлядковски се хвърли в прегръдките му и двамата дълго се прегръщаха; другите последваха примера им и започнаха да се прегръщат, стискат, целуват, да се поздравяват, сякаш шведът си беше вече отишъл. Накрай свещеник Кордецки каза:

— В параклиса, братя мои, в параклиса!

И тръгна пръв, а след него другите. Запалиха всички свещи, защото навън вече се смрачаваше, и отдръпнаха завеските от чудотворната икона, от която се сипнаха наоколо сладки и обилни блясъци. Свещеник Кордецки коленичи на стъпалата, а зад него монасите, шляхтата и простолюдието; надойдоха и жените с децата. Побледнелите от страдания лица и разплаканите очи се обръщаха към иконата; но изпод сълзите върху всички вече сияеше усмивка на щастие. Цареше кратко мълчание, накрай свещеник Кордецки започна:

„Под твоята защита прибягваме, света Божия майко…“. По-нататъшните думи се спряха в устата му; изтощението, по-раншните страдания, скриваните тревоги заедно с радостната надежда за спасение се надигнаха в него като огромна вълна; и тогава плач разтърси гърдите му и тоя мъж, който носеше на плещите си съдбата на цялата страна, се наведе като слабо дете, падна по лице и с безкрайно ридание успя само да извика:

— О, Мария! Мария! Мария!

Заедно с него плачеха всички, а иконата сееше отгоре светли блясъци…

Едва късно през нощта монасите и шляхтата се разотидоха по стените, а свещеник Кордецки остана през цялата нощ проснат на кръст в параклиса. В манастира се страхуваха да не би умората да го е съборила, но на другия ден сутринта той се появи по бойните кули, ходеше между войниците весел, отпочинал и повтаряше тук-таме:

— Деца! Пресветата Дева ще покаже, че е по-силна от разрушителните оръдия, а после ще дойде краят на вашите грижи и мъки!

Същата тая сутрин Яцек Бжухански, ченстоховски гражданин, преоблечен като швед, се приближи до стените, за да потвърди вестта за идването на големите оръдия от Краков, но заедно с това и за приближаването на хана с ордата. Освен това хвърли писмо от краковското братство на ордена, от отец Антони Пашковски, в което той, като описваше страхотните жестокости и грабежи на шведите, насърчаваше и молеше ясногурските отци да не вярват на обещанията на неприятеля и упорито да бранят светото място срещу дързостта на безбожниците.

„Защото шведите нямат никаква вяра (пишеше свещеник Пашовски), никаква религия. Нищо божествено или човешко не е свято и неприкосновено за тях; нищо не е осигурено нито чрез договори, нито чрез публични обещания — те не са свикнали да удържат на думата си.“

Беше точно денят на безгрешното зачатие. Двайсетина офицери и войници от помощните полски хоронгви след настоятелни молби бяха получили разрешение от Мюлер да отидат в крепостта на черква. Може би Мюлер разчиташе, че те ще се сприятелят със защитниците и като им съобщят за разрушителните оръдия, ще разпалят тревога, а може би не искаше с отказа си да хвърля нови искри в леснозапалими стихии, които и без това правеха все по-опасни отношенията между поляците и шведите — важното е, че позволи.

Не щеш ли, заедно с тия редовни войници дойде и един татарин, мохамеданин от полските татари. При всеобщо изумление той подканваше монасите да не предават светото място на мръсни хора, като поддържаше с увереност, че шведите скоро ще отстъпят позорно и посрамени. Същото повтаряха и войниците, като потвърждаваха напълно съобщенията на пан Шлядковски. Всичко това заедно повдигна духа на обсадените до такава степен, че те съвсем вече не се плашеха от грамадните оръдия и дори войниците се шегуваха с тях.

След богослужението започна престрелка от двете страни. Имаше един шведски войник, който често пъти се приближаваше до стените и гръмогласно хулеше света Богородица. Обсадените също така често пъти стреляха срещу него, но винаги без да го улучат. Когато веднъж Кмичиц се целеше в него, скъса му се тетивата, а шведът се развилня още повече и започна да подбужда и други със смелостта си. За него се разправяше, че имал на своя услуга седем дявола, които го пазят и прикриват.

Тоя ден той отново дойде да хули, но понеже обсадените вярваха, че в деня на безгрешното зачатие магиите ще имат по-малка сила, решиха непременно да го накажат. Стреляха срещу него доста дълго без резултат, накрай едно оръдейно гюлле, отбито от заледения насип, заподскача по снега като птица, удари го в гърдите и го разкъса на две. Защитниците се зарадваха от това и завикаха самохвално от стените: „Кой още ще я хули?“ А ония се разпръснаха панически и избягаха чак при окопите.

Шведите стреляха към стените и покривите. Но техните снаряди не успяха да уплашат защитниците.

Старата просякиня Констанция, която живееше в една скална пукнатина, ходеше по целия склон, сякаш за подигравка с шведите, събираше в полата си снаряди, а от време на време се заканваше на войниците с патерицата си. А те се побояха да не им стори някакво зло, защото я смятаха за магьосница, особено когато забелязаха, че куршумите не я ловят.

Цели два дена минаха в безплодна престрелка, хвърляха много на гъсто върху покривите корабни въжа, натопени в катран, които хвърчаха като огнени змии. Но стражата, организирана образцово, предотвратяваше навреме опасността. Най-сетне дойде толкова тъмна нощ, че обсадените не можеха да видят нищо въпреки огнищата, буретата с катран и огнените оръдия на свещеник Лясота.

В това време при шведите цареше някакво необикновено движение. Чуваше се скриптене на колела, човешка врява, понякога цвилене на коне и разни други шумове. Войниците по стените отгатваха лесно какво става.

— Оръдията са дошли, друго не може да бъде! — казваха едни.

— И насипи правят, а тук е такава тъмнина, че не можеш да видиш дори пръстите на собствената си ръка.

Ръководните лица се съвещаваха върху проекта за нападателна акция, предлагана от пан Чарнецки, шерадският мечник обаче се противопоставяше, като твърдеше основателно, че при такава важна работа неприятелят трябва да е взел достатъчно добри предпазни мерки и навярно държи пехотата си в готовност. Затова само стреляха към север и юг, откъдето идваше най-голям шум. В тъмнината резултатите не можеха да бъдат установени.

Най-сетне се съмна и първите зари на деня откриха работата на шведите. От север и от юг на манастира се издигаха насипи, на които работеха няколко хиляди души. Тия насипи стърчаха много високо и на обсадените се стори, че върховете им са на една линия със стените. Между равномерно изрязаните връхчета се виждаха огромни гърла на оръдия и войниците, които стояха непосредствено зад тях, отдалеч приличаха на рояк жълти оси.

Утринната служба в черквата не беше още свършила, когато необикновен гръм разтърси въздуха, прозоречните стъкла затрепераха, някои изпаднаха от самото сътресение и се разбиха с пронизителен звън върху каменната настилка. А цялата черква се изпълни с прах от изпопадалата мазилка.

Грамадните оръдия бяха заговорили.

Започна страшен огън, какъвто обсадените още не бяха видели. След свършване на богослужението всички изскочиха по стените и покривите. По-раншните атаки изглеждаха само невинна играчка в сравнение с това страхотно вилнееше на огъня и желязото.

По-малките оръдия гърмяха в съпровод на разрушителните. Летяха грамадни гюллета, гранати, снопчета парцали, напоени с катран, факли, огнени въжета. Двайсет и шест фунтовите гранати откъсваха бойниците от стените, удряха се в стените и едни потъваха в тях, а други пробиваха големи дупки, като къртеха мазилката, хоросана и тухлите. Стените, които обгръщаха манастира, започваха да се пропукват тук-таме, да се разцепват, а бити постоянно, бити непрекъснато с нови и нови гранати, бяха заплашени да се превърнат в развалини. Манастирските сгради бяха засипвани с огън.

Тия, които свиреха на кулата, усещаха как тя се люлее. Черквата трепереше от постоянните разтърсвания; в някои олтари свещите изпопадаха от свещниците.

Водата, която изливаха в огромни количества върху новопоявилите се пожари, върху пламналите факли, въжета и огнени кълба, образува заедно с пушека и праха толкова гъсти кълба от изпарения, че зад тях не можеше да се види нищо. Сградите и стените започнаха да се рушат. Възгласът „Гори!“ се носеше все по-често всред грохота на гърмежите и съскането на гюллетата. При северната кула бяха строшени две колела на оръдие, едно повредено оръдие замлъкна. Едно огнено кълбо попадна в конюшнята, уби три коня и подпали пожар. Не само гюллета, но и отломки от гранати падаха като дъжд по покривите, бойните кули и стените. Скоро се обадиха стонове на ранени. Случи се, та загинаха трима младежи, всеки на име Ян. Това стресна другите защитници със същото име, но, общо взето, отбраната беше достойна за нападението. На стените излязоха дори жени, деца и старци. Войниците стояха на стените с безстрашно сърце, всред дим и огън, всред порой от гранати и отговаряха упорито на неприятелския огън. Едни се държаха за колелетата и местеха оръдията на най-заплашените места, други пълнеха пробивите в стените с камъни, дървета, греди, тор, пръст.

Жени с разпуснати коси, с пламнали лица даваха пример на смелост, а някои се виждаха да тичат с лейки за вода подир още подскачащи гранати, които можеха да избухнат всеки миг. Въодушевлението растеше с всеки изтекъл момент, сякаш миризмата на барут, на дим, парата, гърмът, вълните от огън и желязо имаха способността да го подсилват. Всички действаха без команда, защото думите се губеха всред страшния шум. Само молитвите против бедствия, които се пееха в черквата, доминираха дори над гласа на оръдията.

Към обед огънят престана. Всички си отдъхнаха, но веднага пред портата заби барабан и изпратен от Мюлер барабанчик се приближи до портата и започна да пита дали на отците не им вече стига и не желаят ли да се предадат веднага. Отговори лично свещеник Кордецки, че ще си помислят до утре. Щом тоя отговор стигна до Мюлер, нападението се поднови и огънят стана два пъти по-силен.

От време на време дълбоки редове от пехота се придвижваха под огъня нагоре, сякаш имаха желание да опитат пристъп, но избивани от оръдията и пушките, всеки път се връщаха бързо и безредно при собствените си батареи. И както морската вълна залива брега, а после при отдръпването си оставя по пясъка водорасли, миди и разни остатъци, натрошени във водната бездна, така всяка от тези шведски вълни при оттеглянето си оставяше след себе си трупове, разхвърляни тук-таме по наклона.

Мюлер заповяда да се стреля не срещу кулите, а по дължината на стените, където съпротивата бива най-слаба. Тук-таме гранатите правеха значителни щърбини по стените, но не толкова големи, че пехотата да може да нахлуе през тях вътре.

Внезапно се случи нещо, което сложи край на атаката.

Беше вече надвечер; при едно от големите оръдия стоеше шведски артилерист със запален фитил, който тъкмо щеше да допре до оръдието, когато едно гюлле от манастира го удари в самите гърди; но понеже бе дошло не с първа сила, а след тройно отбиване о натрупания върху насипа лед, то само отхвърли човека заедно с фитила на петнайсетина крачки. Артилеристът падна върху отворена ракла, в която имаше още много барут. Изведнъж се разнесе страхотен гръм и огромен дим покри окопа. Когато той се разпръсна, видя се, че бяха загинали пет артилеристи, колелетата на оръдието бяха повредени, а страх овладя останалите войници. Засега огънят от този окоп трябваше да бъде спрян, а понеже гъста мъгла изпълни мрака, преустановиха го и другите.

На другия ден беше неделя.

Лютеранските пастори извършваха от окопите своите богослужения, а оръдията мълчаха. Мюлер отново питаше напразно отците стига ли им. Отговори му се, че ще изтърпят и повече.

В това време направиха преглед на щетите в манастира. Те бяха значителни. Освен убитите хора установи се, че и стената беше засегната тук-таме. Най-много бе навредило едно грамадно оръдие, поставено от южната страна. То беше разбило до такава степен стената, толкова камъни и тухли беше изпокъртило, та лесно можеше да се предвиди, че ако огънят продължи още няколко дни, значителна част от стената ще се свлече и рухне.

Пробивът, който би се образувал в такъв случай, не би могъл вече да бъде запушен нито с греди, нито с пръст, нито с тор. Затова свещеник Кордецки гледаше със загрижено око тия разрушения, които не беше в състояние да предотврати.

А в понеделник атаката започна отново и грамадното оръдие продължаваше да разширява пробива. Но и шведите ги сполетяваха разни нещастия. Тоя ден на свечеряване един шведски артилерист уби на място сестриника на Мюлер, когото генералът обичаше като собствен син и възнамеряваше да му остави всичко, като се започне от името и военната слава и се свърши с богатството му. Но това още повече разпали омразата в сърцето на стария воин.

Стената при южната бойна кула беше вече толкова разрушена, че през нощта започнаха подготовка за атака на нож. За да може пехотата да се приближи по-безопасно до крепостта, Мюлер заповяда да направят в мрака цяла редица малки насипи, чак до самия наклон. Но нощта беше ясна и белият блясък от снега издаваше неприятелските движения. Ясногурските оръдия разпръскваха работниците, заети с правенето на тия закрития от снопове пръчки, плетища, кошове и греди.

На разсъмване пан Чарнецки забеляза една готова обсадна машина, която вече приближаваха към стените. Но обсадените я разбиха без мъка с оръдията си; при това бяха избити толкова хора, че тоя ден би могъл да се нарече ден на победа за обсадените, ако не беше това грамадно оръдие, което непрекъснато разбиваше стената с неудържима сила.

През следващите дни времето омекна и паднаха толкова гъсти мъгли, че монасите ги приписаха на злите духове. Вече не можеха да се забележат нито военните машини, нито правените закрития, нито обсадните работи. Шведите се приближаваха до самите манастирски стени. Вечерта, когато игуменът обхождаше както обикновено стените, Чарнецки го взе настрана и му каза тихо:

— Лошо е, благоговейни отче. Нашата стена не ще издържи повече от един ден.

— Може би пък същите тия мъгли да им попречат на стрелбата — отговори свещеник Кордецки, — а в това време ние ще поправим някак повредите.

— Мъглите не ще им попречат, защото онова оръдие, насочено веднъж правилно, може и слепешката да извършва унищожителното си дело, а тук падат ли, падат рушевини.

— В Бога ни е надеждата и в пресветата Дева.

— Така е! Но да бяхме предприели едно, нападение?… Макар да загубим хора, стига да успеем да унищожим тоя адски змей.

Ненадейно в мъглата се зачерня някаква фигура и Бабинич се появи при събеседниците.

— Гледам кой говори, защото лицата не могат да се различат от три крачки — каза той. — Добър вечер, достопочтени отче. За какво е думата!

— Говорим за онова оръдие. Пан Чарнецки съветва да нападнем… Тия мъгли ни ги праща сатаната… наредих вече служби за прогонването им…

— Мили отче! — каза пан Анджей. — Откак това оръдие разбива стената ни, непрекъснато мисля за него и ми е дошло нещо в ума… От нападението няма да излезе нищо… Но да отидем в някоя стая, там ще ви изложа какво съм намислил.

— Добре — отговори игуменът, — елате в моята килия.

След малко седнаха около масата от борови дъски в бедната игуменска килия. Свещеник Кордецки и пан Пьотр Чарнецки се взираха внимателно в младото лице на Бабинич, а той каза:

— Тук нападението няма да даде нищо. Ще забележат и ще го отблъснат. Тук трябва да се справи сам човек.

— Как така? — попита пан Чарнецки.

— Трябва да отиде един човек и да пръсне оръдието с барут. А може да направи това, докато има такава мъгла. Най-добре да отиде преоблечен. Тук има куртки, които приличат на шведските. Ако не може другояче, ще се промъкне между шведите, а ако няма хора от тая страна на окопа, от която се показва гърлото на оръдието, тогава още по-добре.

— За Бога! Какво може да направи този един човек!

— Трябва само да сложи в цевта на оръдието барут с фитил и да подпали фитила. Когато барутът избухне, оръдието по дяволите… исках да кажа: ще се пръсне!

— Ей, момче, какво приказваш? Малко ли барут блъскат в него всеки ден и пак не се пуква?

Кмичиц се засмя и целуна свещеника по ръкава на расото му.

— Мили отче, вие имате голямо сърце, геройско и свято…

— Хайде, хайде! — прекъсна го свещеникът.

— И свято — повтори Кмичиц, — но не разбирате от оръдия. Друго е, когато барутът избухва в задната част на оръдието, защото тогава изхвърля снарядите и силата излита напред; но когато някой натъпче с барут гърлото и подпали, тогава няма оръдие, което би могло да издържи тоя опит. Попитайте пан Чарнецки. Нали когато цевта на пушката се запуши със сняг, при изстрел силата ще я пръсне. Такава мръсна сила е тя! Какво остава, когато избухне цяла торба барут при отвора на оръдието!… Попитайте пан Чарнецки.

— Така е. Това не е никаква тайна за войника! — каза Чарнецки.

— Та ако пръснем това голямо оръдие — продължи Кмичиц, — всички други са нищо!

— Това ми изглежда невъзможно — отговори свещеник Кордецки, — защото най-напред кой ще се наеме с това нещо.

— Има един страшен нехранимайко — отговори пан Анджей, — но е решителен рицар, нарича се Бабинич.

— Ти? — възкликнаха свещеникът и пан Пьотр Чарнецки заедно.

— Ех, благоговейни отче! Нали аз бях на изповед при вас и ви признах откровено всичко, каквото съм правил. Там имаше неща не по-лоши от това, което възнамерявам; как тогава можете да се съмнявате, че няма да се наема? Нима не ме познавате?

— Той е герой, той е рицар над рицарите, кълна се в Бога! — възкликна Чарнецки.

И като прегърна Кмичиц през врата, продължи:

— Дай да те целуна заради самата готовност, дай да те целуна!

— Покажете друг remedium^[211], тогава няма да отида — каза Кмичиц, — но ми се струва, че ще се справя някак. И помнете, че аз говоря немски, защото в Гданск съм търгувал с дървен материал. Това значи много, стига да съм преоблечен, не ще открият лесно, че не съм от техния стан. Но аз мисля, че там никой не стои пред цевта на оръдието, защото не е здравословно, и че ще свърша работата, преди да разберат нещо.

— Пане Чарнецки, какво мислиш, ваша милост, по това? — попита внезапно игуменът.

— Навярно на сто един може да се върне от такава акция — отговори пан Пьотр, — но audaces fortuna juvat!^[212]

— Изпадал съм и в по-лоши положения — каза Кмичиц. — Нищо няма да ми стане, такова е моето щастие! Ех, мили отче, каква разлика! По-рано човек рискуваше, за да се покаже, за празна слава, а сега в чест на пресветата Дева. Дори да се случи да загина, което не вярвам, сами кажете дали може да се пожелае на някого по-похвална смърт от смъртта за такава кауза?…

Свещеникът мълча дълго, най-сетне каза:

— Ако искаше само да си постилаш път към славата, щях да те задържам с убеждаване, молби, просби, но ти си прав, че тук става въпрос за честта на пресветата Дева, за тая света обител, за цялата страна! А тебе, сине мой, независимо дали ще се върнеш щастливо или ще приемеш мъченически венец, те чака слава, върховно блаженство, спасение. Затова ти казвам против собственото си сърце: върви, не те спирам!… Нашите молитви, Божието покровителство ще те придружават…

— С такава компания ще тръгна смело и ще загина с радост!

— Но ти се връщай, войниче божи, и се връщай щастливо, защото ние те обикнахме искрено. Нека свети Рафал те води и нека те отведе, мое дете, любими ми сине!…

— Тогава ще започна веднага приготовленията — каза весело пан Анджей и прегърна игумена. — Ще се преоблека като швед с куртка и заоблени ботуши, ще взема барут, а вие в това време, отче, спрете за тази нощ молитвите за премахване на мъглата, понеже тя е потребна на шведите, но трябва и на мене.

— А не искаш ли да се изповядаш, преди да тръгнеш?

— Как може другояче! Без изповед не бих тръгнал, защото тогава дяволът ще има достъп до мене.

— Тогава започни от това.

Пан Пьотр излезе от килията, а Кмичиц коленичи пред свещеника и се очисти от греховете си. А после весел като птичка отиде да се приготви.

След един-два часа, всред дълбоката вече нощ, той отново почука на игуменската килия, където го чакаше и пан Чарнецки.

Двамата със свещеника едва го познаха, такъв знаменит швед беше станал. Той беше засукал мустаците си под очите и ги бе разперил на краищата, кривнал бе шапка и изглеждаше напълно като някакъв райтарски офицер от знатен род.

— За Бога, човек неволно се хваща за сабята, като го гледа! — каза пан Пьотр.

— Махнете свещта! — викна Кмичиц. — Ще ви покажа нещо!…

И когато свещеник Кордецки отстрани пъргаво свещта, пан Анджей сложи на масата едно черво, дълго около две педи и дебело колкото ръката на едър мъж, ушито от насмолено платно и натъпкано с барут. На единия му край висеше дълга връвчица, усукана от наситени със сяра кълчища.

— Е — каза той, — като сложа тоя мехлем в устата на оръдието и подпаля връвчицата, коремът му ще се пръсне!

— И тарторът би се пръснал! — възкликна пан Чарнецки. Но си спомни, че е по-добре да не изговаря нечистото име и се плесна по устата.

— А с какво ще подпалиш връвчицата? — попита свещеник Кордецки.

— Тук е целият periculum на акцията, защото ще трябва да секвам огън. Имам хубав кремък, суха прахан и огниво от доброкачествена стомана, но ще се вдигне шум и могат да разберат нещо. Надявам се, че вече не ще успеят да угасят връвчицата, защото ще виси върху брадата на оръдието и дори ще бъде мъчно да я забележат, пък и едва може да се изгаси, но могат да се спуснат да ме преследват, а аз не бива да бягам направо към манастира.

— Защо не бива? — попита свещеникът.

— Защото взривът би ме убил. Щом видя искра на връвчицата, веднага трябва да офейкам встрани, колкото ми държат краката, и избягам ли на петдесетина крачки, да легна на земята при окопа. Едва след взрива ще бягам към манастира.

— Боже, Боже, колко опасности! — каза игуменът и вдигна очи към небето.

— Мили отче, аз съм толкова сигурен, че ще се върна при вас, та дори не съм развълнуван, което би трябвало да чувствам в такъв случай! Но няма нищо! Останете със здраве и се молете Бог да ми помага. Съпроводете ме само до портата!

— Как така? Веднага ли искаш да тръгваш! — попита пан Чарнецки.

— Нима трябва да чакам, докато се съмне или се вдигне мъглата? Да не би да ми е опротивял животът?

Но тая нощ пан Кмичиц не тръгна, защото тъкмо стигнаха до портата и като напук мракът почна да се разсейва. При това около огромното оръдие се чуваше някакво движение.

На другия ден сутринта обсадените установиха, че то беше преместено на друго място.

Може би шведите бяха получили някакво донесение, че стената е много слаба малко по-настрани, при завоя близо до южната бойна кула, и решили да насочат там снарядите си. Може би и свещеник Кордецки не беше чужд на тая работа, защото предния ден бяха видели старата Костуха да излиза от манастира, а тя бе използвана главно когато трябваше да се разпространяват между шведите фалшиви сведения. Така или иначе, това беше грешка от тяхна страна, защото през това време обсадените можаха да поправят стената на старото място, където тя беше вече много засегната, а за да се направи нов пробив, трябваха няколко дена.

Нощите продължаваха да бъдат светли, дните шумни. Стреляха със страхотна енергия. Дух на съмнение отново започна да се носи над обсадените. Между шляхтичите имаше такива, които искаха направо да се предадат; някои монаси също бяха загубили желание за отбрана. Опозицията ставаше все по-силна и влиятелна. Свещеник Кордецки се бореше с неудържима енергия, но здравето му почна да се разклаща. В това време на шведите идваха нови подкрепления и транспорти от Краков, а именно страхотни запалителни снаряди във формата на железни тръби, напълнени с барут и олово. Те предизвикаха повече страх, отколкото щети всред обсадените.

Откак бе решил да пръсне голямото оръдие, Кмичиц се измъчваше в крепостта. Всеки ден гледаше с копнеж своето черво. След като помисли, той го направи още по-голямо, така че сега беше дълго почти цял лакът и дебело колкото горнище на ботуш.

Вечер той хвърляше от стените алчни погледи към оръдието, после разглеждаше небето като астролог. Но ясният месец осветяваше снега и винаги осуетяваше намерението му.

Докато внезапно дойде затопляне, облаците затрупаха кръгозора и нощите станаха тъмни като в рог. Пан Анджей доби такова настроение, сякаш някой го беше качил на султански кон и щом удари полунощ, веднага се намери при пан Чарнецки с райтарската си униформа и с червото под мишница.

— Отивам! — каза той.

— Чакай, ще съобщя на игумена.

— Е, добре. Само че дай си муцунката и тогава върви при свещеник Кордецки!

Чарнецки го целуна сърдечно и тръгна. Едва направи около трийсет крачки и пред него се показа бялото расо на свещеник Кордецки. Той сам се беше досетил, че Кмичиц ще тръгва, та идваше да се сбогува.

— Бабинич е готов. Чака само ваше благоговейнство.

— Идвам, идвам! — отговори свещеникът. — Майко Божия, пази го и му помагай!

След малко двамата застанаха при прохода, където пан Чарнецки беше оставил Кмичиц, но от пан Анджей вече нямаше нито следа.

— Отишъл е!… — каза свещеник Кордецки слисан.

— Отишъл! — отговори пан Чарнецки.

— Ех, че изменник!… — каза игуменът разчувстван. — Исках да му окача на шията тая иконичка…

Двамата замлъкнаха; мълчание цареше и наоколо, защото поради твърде тъмната нощ не стреляха и от двете страни. Внезапно пан Чарнецки прошепна живо:

— За Бога, той дори не се грижи да върви тихо! Чуваш ли, ваше благоговейнство, стъпките? Снегът хръска!

— Пресвета Дево! Закриляй слугата си! — повтори игуменът.

Някое време и двамата слушаха внимателно, докато енергичните крачки и хръскането на снега не затихнаха.

— Знаете ли, ваше благоговейнство — прошепна Чарнецки, — понякога мисля, че той ще успее, и никак не се боя за него. Той е цял звяр, тръгна така, като че ли отиваше в кръчмата да пийне водка… Каква смелост у тоя човек! Или ще загуби рано главата си, или ще стане хетман. Хм, ако не го познавах като слуга на Мария, щях да си помисля, че има… Дай му, боже, щастие, дай му, боже, щастие, защото в Жечпосполита няма друг такъв рицар…

— Колко е тъмно, колко е тъмно! — каза свещеник Кордецки. — А те много се пазят след вашето нощно нападение. Може да попадне на цял отряд, без дори да разбере…

— Не вярвам; знам, че има пехота и много се пазят, но те са в окопа, а не пред окопа, не пред гърлата на собствените си оръдия. Ако не чуят стъпките, той може лесно да се промъкне до окопа, а после ще го пази самият насип… Уф!

Тук пан Чарнецки изпъхтя и млъкна, защото от очакване и тревога сърцето му беше почнало да бие като чук и той не можеше да си поеме дъх в гърдите.

Свещеникът започна да прави кръстни знаци в мрака.

Внезапно трето лице се изправи пред двамата събеседници. Това беше шерадският мечник.

— Какво ново? — попита той.

— Бабинич отиде като доброволец да пръсва голямото оръдие с барут.

— Как така? Какво?

— Взе черво с барут, връв, огниво… и отиде.

Пан Замойски стисна главата си с ръце.

— Боже, света Богородице! Боже, света Богородице! — каза той. — Съвсем сам ли?

— Съвсем сам.

— Кой му разреши? Това е лудост!…

— Аз! За Бога всичко е възможно, дори да се върне благополучно! — отговори свещеник Кордецки.

Замойски млъкна. Чарнецки започна да пръхти от вълнение.

— Да се помолим! — каза свещеникът.

Тримата коленичиха и започнаха да се молят. Но безпокойството правеше да настръхват косите на двамата рицари. Изтече четвърт час, после половин, после цял, дълъг като век.

— Сигурно вече няма да стане нищо! — каза пан Пьотр Чарнецки.

И отдъхна дълбоко.

Внезапно в далечината избухна грамаден огнен стълб и гръм разтърси стените, черквата и манастира, сякаш всички гръмотевици на небето се бяха сринали на земята.

— Пръсна го! Пръсна го! — започна да вика пан Чарнецки. Нови експлозии прекъснаха по-нататъшните му думи.

А свещеникът падна на колене, вдигна ръце нагоре и викна към небето:

— Пресвета майко! Покровителко, закрилнице, върни го щастливо!

На стените се вдигна врява. Войниците не знаеха какво се беше случило, та грабнаха оръжие. От килиите започнаха да изскачат монаси. Никой вече не спеше. Дори жените станаха от сън. Въпросите и отговорите започваха да се кръстосват като светкавици.

— Какво се е случило?

— Атака!

— Шведско оръдие се пръсна! — викаше един от топчиите.

— Чудо! Чудо!

— Най-голямото оръдие се пръсна! Най-голямото!

— Къде е свещеник Кордецки?

— На стените! Моли се! Той направи това!

— Бабинич пръсна оръдието! — викна пан Чарнецки.

— Бабинич! Бабинич! Слава на пресветата Дева! Вече няма да ни нанасят вреди.

В същото време от шведския стан започнаха да долитат отгласи от бъркотията. По всички окопи блеснаха огньове.

Чуваше се все по-голяма врява. При светлината на огньовете се виждаха войнишки тълпи, които тичаха безредно на разни страни, засвириха тръби, барабаните биеха непрекъснато; до стените долитаха викове, в които звучеше тревога и ужас.

Свещеник Кордецки продължаваше да стои коленичил на стената.

Най-сетне нощта започна да избледнява, но Бабинич не се връщаше в крепостта.

Бележки

[1] Област, разположена по теченията на Долен Неман и Виндава. Главни градове: Шавле, Тауроги, Рошене. — Бел.прев. ↑

[2] Пръв исторически владетел на Литва. Приема християнството и в 1253 г. се коронясва за литовски крал. Понеже това не го спасява от агресията на кръстоносците, отново се връща към езичество. — Бел.прев. ↑

[3] Градче в Жмуджката област. — Бел.прев. ↑

[4] Околийски град в Литва на север от Ковно. — Бел.прев. ↑

[5] Редовна войска (от лат.). — Бел.прев. ↑

[6] Събрание на шляхтата от дадена област за обсъждане на обществени въпроси, разрешаване на спорове и пр. — Бел.прев. ↑

[7] Титла на дворцов чиновник, който завежда кралското жилище; воеводски или околийски подкоможи — чиновник от шляхтишкото самоуправление, който решавал граничните спорове между шляхтичите. — Бел.прев. ↑

[8] Чиновник, който носи меч пред краля при големи тържества, всъщност почетна титла. Имало е също и воеводски и околийски мечници — изборна и почетна длъжност. — Бел.прев. ↑

[9] Конен полк. — Бел.прев. ↑

[10] Войник от полската конница от шляхтишки произход, който води със себе си издържани от него почтови — редник в полската конница от нешляхтишки произход. — Бел.прев. ↑

[11] В случая най-висш чиновник в областта. — Бел.прев. ↑

[12] Република; в случая Полша. — Бел.прев. ↑

[13] Дъщеря на ловчи — титла на дворянин, който урежда кралските ловове. — Бел.прев. ↑

[14] Титла на дворянин, който носел знамето при краля или начело на своя отряд. — Бел.прев. ↑

[15] Завистта (лат.). — Бел.прев. ↑

[16] Събор (лат.). — Бел.прев. ↑

[17] Чиновник в стара Полша, който се грижи за реда и сигурността в даден район, през война се грижи за останалите по домовете си жени на шляхтичите. — Бел.прев. ↑

[18] Презрително название на дребната шляхта, която се е обличала със сиви дрехи, докато едрата е носела червени, а гражданите жълти. — Бел.прев. ↑

[19] Горна дреха от националната носия на полския шляхтич. — Бел.прев. ↑

[20] Пример (лат.). — Бел.прев. ↑

[21] Наследникът (лат.). — Бел.прев. ↑

[22] Вид медовина. — Бел.прев. ↑

[23] Полски герб; върху червено поле чер ловджийски рог в златна рамка, в средата му златен кръст; на шлема три щраусови пера. — Бел.прев. ↑

[24] Да живее! (лат.). — Бел.прев. ↑

[25] Бекеша (унг.) — вид палто, носено от полската шляхта. Бекешите са били цветни, дълги, широки, подплатени с кожи. — Бел.прев. ↑

[26] Шляхтич от Централна Полша. — Бел.прев. ↑

[27] Изгнаници (лат.). — Бел.прев. ↑

[28] Презрително прозвище на гражданите, които носели жълтеникави конопени дрехи. — Бел.прев. ↑

[29] Стефан Батори (1533–1586) — полски крал. — Бел.прев. ↑

[30] Помощ (лат.). — Бел.прев. ↑

[31] Удоволствие (лат.). — Бел.прев. ↑

[32] Поради късото лято и примитивните средства за работа вършитбата се извършвала зиме в плевните. — Бел.прев. ↑

[33] Подскабри — висш чиновник в стара Полша, който управлявал държавните финанси. — Бел.прев. ↑

[34] Ховански — вожд на московските войски, които навлизали в Полша. — Бел.прев. ↑

[35] Казаци на служба при полски аристократи. — Бел.прев. ↑

[36] Облечени по унгарски слуги и стража в дворците на полски аристократи. — Бел.прев. ↑

[37] Ян Казимеж Крал (лат.). — Бел.прев. ↑

[38] Начало на бедствията за кралството (лат.). — Бел.прев. ↑

[39] В стара Полша и Литва върховен началник на въоръжените сили. Имало е четири хетмана: велик коронен хетман и полеви коронен хетман, както и велик литовски хетман и полеви литовски хетман. Хетманският пост е бил доживотен. — Бел.прев. ↑

[40] Княз Йереми Вишньовецки. — Бел.прев. ↑

[41] Скъпи златоткани платове. — Бел.прев. ↑

[42] Отвличане на девица (лат.). — Бел.прев. ↑

[43] Един от начините за вършеене в Полша в миналото е бил с особен вид тояга. — Бел.прев. ↑

[44] В руските земи на бившето литовско княжество човек, който спада към съсловие между шляхтата и селяните и не е задължен да обработва ангария. — Бел.прев. ↑

[45] В същността на работата (лат.). — Бел.прев. ↑

[46] Прякор на Марс, бога на войната у римляните. — Бел.прев. ↑

[47] Писмо, с което се възлага на военен да организира военна част. — Бел.прев. ↑

[48] Бавенето е опасно (лат.). — Бел.прев. ↑

[49] Обвиненията, жалбите (лат.). — Бел.прев. ↑

[50] По обществените работи (лат.). — Бел.прев. ↑

[51] Георги. — Бел.прев. ↑

[52] Предметът, личността (лат.). — Бел.прев. ↑

[53] Троил, син на троянския цар Приам. Неговите любовни преживелици са послужили за тема на много литературни произведения, най-прочуто от които е драмата на Шекспир „Троил и Кресида“. — Бел.прев. ↑

[54] Западна Полша с главни градове Познан, Калиш и Гнезно. — Бел.прев. ↑

[55] Полеви писар — началник на хетмански щаб и интендант. — Бел.прев. ↑

[56] На 27 тоя месец (лат.). — Бел.прев. ↑

[57] Да не изоставят отечеството (лат.). — Бел.прев. ↑

[58] Дам (нем.), Дембе (пол.) — град и крепост срещу Шчечин, от другата страна на Одра. — Бел.прев. ↑

[59] Вид къса пушка. — Бел.прев. ↑

[60] Полско национално ядене от кисело зеле с месо и колбаси. — Бел.прев. ↑

[61] Наемна войска от чужд произход, обикновено унгарци. — Бел.прев. ↑

[62] Конници, облечени и въоръжени по немски тип. — Бел.прев. ↑

[63] Назначен от краля главен съдия за дадена територия измежду шляхтичите. — Бел.прев. ↑

[64] Национални носии на полската шляхта. — Бел.прев. ↑

[65] Абсолютна, неограничена власт (лат.). — Бел.прев. ↑

[66] С огън и меч (лат.). — Бел.прев. ↑

[67] Полската миля е равна на 7,146 км. — Бел.прев. ↑

[68] Липсва, няма го (лат.). — Бел.прев. ↑

[69] Видове стари оръдия. — Бел.прев. ↑

[70] Сурова и гориста област в Централна Швеция. — Бел. elemag_an ↑

[71] Отцеубийство (лат.). — Бел.прев. ↑

[72] „Премерено — Претеглено — Пресметнато“. Според Библията тези думи се появили изписани на стената по време на разточителен пир на последния вавилонски цар Балтазар. Пророк Данаил ги разтълкувал като Божие послание за предстоящата смърт на Балтазар и скорошния край на царството му. През същата нощ вавилонския цар бил убит, а страната била окончателно покорена от персите (539 г. пр.Хр.). — Бел. elemag_an ↑

[73] Навикът е втора природа (лат.). — Бел.прев. ↑

[74] Срещу неприятелско нахлуване (лат.). — Бел.прев. ↑

[75] Ян Кохановски — най-големият полски поет от XVI век. — Бел.прев. ↑

[76] В нещастията (лат.). — Бел.прев. ↑

[77] Управител на конюшните, стадата и пасищата на краля. По-късно почетна титла. — Бел.прев. ↑

[78] Немски княз, който участвал в избора на немския император (лат.). — Бел.прев. ↑

[79] Подкрепа, помощ при избори, при гласуване (лат.). — Бел.прев. ↑

[80] Гвардейци с алебарда; войници от личната стража на монарх или княз (нем.). — Бел.прев. ↑

[81] Глас, вот (лат.). — Бел.прев. ↑

[82] Гвардейци, облечени и въоръжени като еничари. — Бел. elemag_an ↑

[83] Защитник на отечеството (лат.). — Бел.прев. ↑

[84] На враговете (лат.). — Бел.прев. ↑

[85] Повтарям (лат.). — Бел.прев. ↑

[86] Приятели (лат.). — Бел.прев. ↑

[87] Колкото искат (лат.). — Бел.прев. ↑

[88] Отлични (лат.). — Бел.прев. ↑

[89] Опасности (лат.). — Бел.прев. ↑

[90] Рядка птица, нещо необикновено (лат.). — Бел.прев. ↑

[91] Отвращение (лат.). — Бел.прев. ↑

[92] Пренебрежение, презрение (лат.). — Бел.прев. ↑

[93] Смърт на враговете (лат.). — Бел.прев. ↑

[94] Владислав Ягело — литовски велик княз и полски крал, който съединил с уния Литва с Полша. — Бел.прев. ↑

[95] Зигмунт Август — полски крал, който ратувал да възобнови унията между Полша и Литва. — Бел.прев. ↑

[96] Конни части в стара Литва с леко въоръжение. — Бел.прев. ↑

[97] Да живее защитникът на отечеството (лат.). — Бел.прев. ↑

[98] 1. Знаме от конска опашка, знак на военен командир в Турция, по чийто пример и в Полша понякога били носени бунчуци пред хетманите. — Бел.прев. 2. Конската опашка е общо наследство от скито-сарматските конни народи. Според легендите сармати основали първите княжески династии в Полша. — Бел. elemag_an ↑

[99] Крайчи (резач) — дворцов чиновник в стара Полша, който се грижел за нареждането на кралската трапеза и рязането на месото и хляба. По-късно остава само титлата. Имало и двама велики крайчи: кралски и литовски. — Бел.прев. ↑

[100] Да се оттеглиш (лат.). — Бел.прев. ↑

[101] О, хиляди пъти по-честити (лат.) — цитат от Вергилиевата „Енеида“. — Бел.прев. ↑

[102] Спасение (лат.). — Бел.прев. ↑

[103] Аз тях — подразбира се: ще ги накажа, ще им дам да разберат (лат.) — цитат от Вергилиевата „Енеида“. — Бел.прев. ↑

[104] Никого няма да затворим (без присъда от съда) (лат.) — привилегия, дадена от крал Владислав Ягело, с която се осигурявала неприкосновеността на шляхтата. — Бел.прев. ↑

[105] Змия (лат.). — Бел.прев. ↑

[106] Храна (лат.). — Бел.прев. ↑

[107] Или, или (лат.). — Бел.прев. ↑

[108] Разсъдъка си (лат.). — Бел.прев. ↑

[109] Плодовете (лат.). — Бел.прев. ↑

[110] Омраза (лат.). — Бел.прев. ↑

[111] Дори Херкулес не ще се справи срещу мнозина (лат.). — Бел.прев. ↑

[112] Покорство, послушание (лат.). — Бел.прев. ↑

[113] Отговор (лат.). — Бел.прев. ↑

[114] Завист (лат.). — Бел.прев. ↑

[115] При тежкото положение, при опасността (лат.). — Бел.прев. ↑

[116] Случай (лат.). — Бел.прев. ↑

[117] Подробно (лат.). — Бел.прев. ↑

[118] Продукт от дървена пепел, употребяван за избелване на вълна. — Бел.прев. ↑

[119] Общественото добро (лат.). — Бел.прев. ↑

[120] Гордостта (лат.). — Бел.прев. ↑

[121] В стара Полша съюз на шляхтичи, рицари за защита на отечеството или за осъществяване на определени политически цели. — Бел.прев. ↑

[122] Недоверия, подозрения (лат.). — Бел.прев. ↑

[123] Татарски отряд (татар.). — Бел.прев. ↑

[124] Дъсчици за покрив вместо керемиди. — Бел.прев. ↑

[125] Пречки (лат.). — Бел.прев. ↑

[126] Прочут полски рицар от началото на XV век. — Бел.прев. ↑

[127] Тайни (лат.). — Бел.прев. ↑

[128] Изключителната необходимост изисква изключителни средства (лат.). — Бел.прев. ↑

[129] Всичко трябва да се опита (лат.). — Бел.прев. ↑

[130] Опасна, свързана с опасности (лат.). — Бел.прев. ↑

[131] Отговор (лат.). — Бел.прев. ↑

[132] Лично (лат.). — Бел.прев. ↑

[133] Помни (смъртта) (лат.). — Бел.прев. ↑

[134] Навикът е по-силен от природата (лат.). — Бел.прев. ↑

[135] От приятелско чувство (лат.). — Бел.прев. ↑

[136] Библейски „съдия“, който се борил против вражеско нашествие. — Бел.прев. ↑

[137] Търсач на свади, скандалджия (фр.). — Бел.прев. ↑

[138] Честна дума (фр.). — Бел.прев. ↑

[139] По въпроса за помощта (лат.). — Бел.прев. ↑

[140] За отстъплението (лат.). — Бел.прев. ↑

[141] Гданската област и Вармия, непосредствена част от полското кралство. — Бел.прев. ↑

[142] Червени злоти — златни злоти, бели злоти — сребърни злоти. — Бел.прев. ↑

[143] По силата на свободно гласуване (лат.). — Бел.прев. ↑

[144] Тебе Бога хвалим! — първите думи на благодарствен църковен химн у католиците. — Бел.прев. ↑

[145] Приказни жители на крайния Север; тук се подразбират московските войски. — Бел.прев. ↑

[146] Княз на Седмиградско. — Бел.прев. ↑

[147] Обездвач на коне. — Бел.прев. ↑

[148] С други думи (лат.). — Бел.прев. ↑

[149] Отцеубийци (лат.). — Бел.прев. ↑

[150] Чудовища (лат.). — Бел.прев. ↑

[151] Казване, думи (лат.). — Бел.прев. ↑

[152] Като частни лица (лат.). — Бел.прев. ↑

[153] Собота — събота, Пьонтек — петък. — Бел.прев. ↑

[154] Обръщението на „вие“ не е учтива форма в полски език към по-високопоставени лица; към тях се говори в трето лице. — Бел.прев. ↑

[155] Средно училище, издържано от пиарския монашески орден. — Бел.прев. ↑

[156] Северни жители — става дума за московските войски. — Бел.прев. ↑

[157] Бавенето е опасно (лат.). — Бел.прев. ↑

[158] Единодушно (лат.). — Бел.прев. ↑

[159] Вожд, предводител (лат.). — Бел.прев. ↑

[160] Умереност, скромност (лат.). — Бел.прев. ↑

[161] Съдбини (лат.). — Бел.прев. ↑

[162] Избраник (лат.). — Бел.прев. ↑

[163] Разногласие (лат.). — Бел.прев. ↑

[164] Никога (лат.). — Бел.прев. ↑

[165] Почестите променят нравите (лат.). — Бел.прев. ↑

[166] Света Богородица. — Бел.прев. ↑

[167] И това трябва да се направи, и онова не бива да се забравя (лат.). — Бел.прев. ↑

[168] С викове: „Аллах! Аллах!“. — Бел.прев. ↑

[169] „Дори Херкулес не може да се бори с мнозина.“ (лат.). — Бел.прев. ↑

[170] За спомен (лат.). — Бел.прев. ↑

[171] Мартин Небаб — един от изтъкнатите командири на украинските войски, водени от Хмелницки. — Бел.ред. ↑

[172] По какъв начин (лат.). — Бел.прев. ↑

[173] Сенк-Марс Хенрих (Анри Коафие де Рюзе, маркиз де Сенк-Марс) — любовник на Мария Людвика през пребиваването й във Франция. — Бел.прев. ↑

[174] Този жена, т.е. мъжка Гана (лат.) — хапливо определение на енергичните жени. — Бел.прев. ↑

[175] Като заложник (фр.). — Бел.прев. ↑

[176] Страшно е да се казва и слуша (лат.). — Бел.прев. ↑

[177] Според античната митология — ловец, който скришом гледал как се къпе богинята на лова Диана, за което тя го превърнала на елен и насъскала собствените му кучета да го разкъсат. — Бел.прев. ↑

[178] Горско племе с доста първобитен живот. — Бел.прев. ↑

[179] Тежести (лат.). — Бел.прев. ↑

[180] Сармат — поляк от старо време, който спазва древните обичаи. — Бел.прев. ↑

[181] Насъскват (лат.). — Бел.прев. ↑

[182] Що се отнася (лат.). — Бел.прев. ↑

[183] Хетман Стефан Чарнецки, главнокомандващ полските кралски войски против шведите. — Бел.прев. ↑

[184] Съборна католическа черква без епископ. — Бел.прев. ↑

[185] Част от града или предградие, собственост на шляхтичи или духовенството, която не е подчинена на градските съдилища и жителите й не плащат никакви данъци на града. — Бел.прев. ↑

[186] Ден на гнева, оня ден (лат.) — начален стих на средновековна песен за Страшния съд. — Бел.прев. ↑

[187] Ченстоховският манастир е бил обект на особена религиозна почит. — Бел.прев. ↑

[188] Судермания, всъщност Сьодерманланд — област в Средна Швеция. — Бел.прев. ↑

[189] Кралица Кристина Шведска (1626–1689), в 1654 г. отстъпила короната си на Карл Густав. — Бел.прев. ↑

[190] Целият свят (лат.). — Бел.прев. ↑

[191] Прочул се при отбраната на Збараж срещу Хмелницки. — Бел.прев. ↑

[192] Офицер по снабдяването с храни (лат.). — Бел.прев. ↑

[193] Различни предмети, които окачват на олтарите като благодарност за получена помощ или изцеление (лат.). — Бел.прев. ↑

[194] Парченца плат с инициалите на Христос и Богородица, които се носят на шията след освещаване. — Бел.прев. ↑

[195] Параклис, в който се намира прочутата икона на света Богородица, смятана за чудотворна. — Бел.прев. ↑

[196] Здравей, царице! Чудо! Прояви се като майка (лат.). — Бел.прев. ↑

[197] Зала за съвещания (лат.). — Бел.прев. ↑

[198] Началник на манастирите в дадена област (лат.). — Бел.прев. ↑

[199] Буквално: градообсадител; така бил наречен македонският цар Деметриос I (IV-ІІІ в. пр.Хр.). — Бел.прев. ↑

[200] Неприкосновено (лат.). — Бел.прев. ↑

[201] Монах, който е поел всички обети на даден монашески орден. — Бел.прев. ↑

[202] Силни северни ветрове (лат.). — Бел.прев. ↑

[203] Великден. — Бел.прев. ↑

[204] Дългопола дреха от носията на шляхтич, обикновено от по-тънък плат. — Бел.прев. ↑

[205] На полски прах (прохи) значи и барут. — Бел.прев. ↑

[206] Опасностите (лат.). — Бел.прев. ↑

[207] Френската болест, сифилисът. — Бел.прев. ↑

[208] Глава на католическата църква в дадена държава. — Бел.прев. ↑

[209] Горе сърцата! (лат.). — Бел.прев. ↑

[210] Ще, не ще (лат.). — Бел.прев. ↑

[211] Средство (лат.). — Бел.прев. ↑

[212] Щастието помага на смелите (лат.). — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Хенрик Сенкевич Потоп (1)

Метаданни

Данни

Потоп

Потоп

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част I

Встъпление

Първа глава

Втора глава

Трета глава

Четвърта глава

Пета глава

Шеста глава

Седма глава

Осма глава

Девета глава

Десета глава

Единайсета глава

Дванайсета глава

Тринайсета глава

Четиринайсета глава

Петнайсета глава

Шестнайсета глава

Седемнайсета глава

Осемнайсета глава

Деветнайсета глава

Двайсета глава

Двайсет и първа глава

Двайсет и втора глава

Двайсет и трета глава

Двайсет и четвърта глава

Двайсет и пета глава

Двайсет и шеста глава

Двайсет и седма глава

Двайсет и осма глава

Двайсет и девета глава

Трийсета глава

Трийсет и първа глава

Трийсет и втора глава

Трийсет и трета глава

Трийсет и четвърта глава

Трийсет и пета глава

Трийсет и шеста глава

Трийсет и седма глава

Трийсет и осма глава

Трийсет и девета глава

Четирийсета глава

Четирийсет и първа глава

Четирийсет и втора глава

Четирийсет и трета глава

Хенрик Сенкевич
Потоп (1)