Джеймс Елрой
Защото нощта… (27)

27

Колелото на закона се завъртя и в продължение на девет дни, докато той беше временно отстранен от работа и беше задържан без право на срещи в Паркър Сентър, Лойд видя как щатът Калифорния и Градският съвет на Лос Анджелис погребват д-р Джон Хавиланд в лавина от обвинения в престъпления, отприщен бент от процеси, основани на деветдесет и четири страници доклад на арестувалия го полицай и собствените му писмени и записани на магнетофон мемоари.

Първото обвинение беше за убийството на Марти Берген. Прокурорът на Малибу очакваше делото да приключи светкавично, защото свидетел на убийството е бил един високоуважаван ветеран на полицейската служба, а освен това обвиняемият, изглежда, нямаше никакви роднини или приятели, които да предявят смущаващи обвинения към сержант Лойд Хопкинс или ПУЛА за обстоятелствата около арестуването.

Допълнителните доказателства по обвинението пристигаха непрекъснато, тъй като федералните агенти, които разследваха убийството на Хауард Кристи, се намъкнаха и конфискуваха абсолютно всичко от кабинета на Хавиланд, от неговия апартамент в Бевърли Хилс и къщата в Малибу. Само писмените му бележки бяха достатъчно доказателство за поне три тежки убийства, а специалистите по сравнение на почерци бяха потвърдили достоверността на документите. Там пишеше, че беше наредил на Томас Гоф да „убие собственика на магазина за алкохол на булевард «Сънсет» като доказателство за желанието му да премине границата“. В резултат на това обвинението съдържаше три тежки убийства и едно подстрекаване към убийство.

Агентите откриха и жълтата тойота и разложеното тяло на Томас Гоф в един склад в източен Лос Анджелис. На таблото на колата беше открит отпечатък от десния показалец на Хавиланд. Областният прокурор на Лос Анджелис предяви още едно обвинение в убийство. Федералните агенти не можаха да открият доказателства за пряката връзка на Джон Хавиланд с убийството на Хауард Кристи и се отказаха.

Четири поредни дни по време на принудителното му усамотение капитан Фред Гафани посещаваше Лойд в склада, който му служеше за дом, и му повтаряше, че ще приеме каквото и да е обяснение за присъствието на Марти Берген в къщата в Малибу, ако Лойд се съгласи да не споменава нищо за бившия полицай Джейкъб Хързог и откраднатите досиета. Различните прокурори, ангажирани с делото, които бяха прочели епичния му доклад от деветдесет и четири страници, го бяха преценили като „прекалено откровен“ и „потенциална заплаха за прокуратурата“. Лойд се съгласи. Гафани се усмихна и му каза, че постъпва мъдро — иначе щеше да изхвърчи от отдела незабавно. Преди да си тръгне, Гафани добави, че Лойд трябва да се яви пред Върховния съд след два дни. Имаше ли някаква информация, която беше запазил в тайна до този момент? Лойд излъга и каза „Не“.

Обожателите на Джон Хавиланд бяха задържани, разпитани и освободени, след като бяха подписали показания с пълни подробности за отношенията си с „Доктор Джон“. Един „депрограматор“ на жертви на религиозни култове, работещ на свободна практика, помагаше на прокурорите и следователите по време на разпитите. Комбинацията работеше добре в три от четири случая, като в резултат на това излязоха наяве случаи на промиване на мозъци, експериментиране с наркотици и сексуални унижения. Не можаха да убедят да проговори единствено Уилям Наглър. Той крещеше своята молитва и мърмореше нещо за „филми на ужасите“ и накрая беше освободен и оставен на грижите на родителите си, които го изпратиха в скъп частен санаториум. Прокурорите бяха доволни от разпитите; показанията щяха да дадат достатъчно доказателства на Върховния съд и щяха да спестят на нещастните промити мозъци мъката да се явяват в съда.

Това обаче не беше спестено на Лойд. Той говори цели четири часа, като повтори почти дума по дума новия си доклад и не спомена нищо за Хързог, досиетата и ролята на Марти Берген в разследването. Обясни присъствието на Берген на сцената на престъплението като обикновена случайност — репортер, душещ по гореща следа. Когато завършваше разказа си, Лойд не спомена нито за Ричард Олдфийлд, нито за Линда Уилхайт и тяхното присъствие в къщата, нито за това как беше изпаднал в безсъзнание, когато полицията нахълта в къщата. Когато се върна на свидетелската скамейка, той срещна доволния поглед на Гафани и разбра, че ще се отърве само с трийсетдневно отстраняване от работа без заплащане и плясване през ръцете за хулиганското си поведение.

Последният свидетел беше медицинско лице, което заяви, че по негово мнение всички обвинения бяха вече безсмислени, защото при падането си по стълбите непосредствено преди ареста Докторът беше получил необратима мозъчна контузия. Хавиланд беше осъден да завърши живота си, без да знае кой е, къде се намира и какво прави. При удара се беше активизирала и старата му рана, в резултат на което се беше стигнало до пълно неврологично разстройство. Докторът завърши със заявлението:

— Опитах се да накарам човека да разбере, че съм лекар и искам да го прегледам. Като че ли се опитвах да обясня закона за относителността на един патладжан. Гледаше ме така прочувствено. Нямаше представа, че всичко беше свършило.

Но Лойд знаеше, че не е така. Оставаше недовършената работа с „филма на ужаса“ и голямото „защо“ във връзка с поведението на Линда в „Утробата на плажа“. А когато и тези неща се изяснят, оставаше да се отдаде почит на Марти Берген.

Девет дни след като пресата беше гръмнала по повод на „Клането в Малибу“, Лойд беше освободен от „доброволното заточение“ в Паркър Сентър. От трийсетдневното му наказание оставаха двайсет и един ден и той трябваше да остане в Лос Анджелис през следващите две седмици, за да бъде на разположение на многобройните прокурори, които работеха по случая. Освен това му беше наредено да не говори пред представители на средствата за масова информация и да се въздържа от полицейска работа на каквото и да било ниво.

Когато се върна в Лос Анджелис, разбра, че Джон Хавиланд е станал причина за зловещи празници. Психиатърът все още беше новина номер едно и мнозина комедианти по нощните клубове го превръщаха в гвоздея на програмите си. „Биг Ориндж Инсайдър“ го беше нарекъл „Докторът вещица“, а песента на Дейвид Севий от 1958 г. отново беше станала хит и се изкачваше нагоре в класациите. Чарлс Менсън беше дал интервю в затвора и беше обявил д-р Джон Хавиланд за „хитър тип“.

Медицинските власти в болничното отделение на областния затвор обявиха Доктора за зеленчук, а Лойд едва потискаше желанието си да посети своя противник в облицованата му килия и да подхвърли на остатъка от мозъка му фразата „удушвачески филм“. Вместо това обаче, преди да се прибере вкъщи и да се погрижи за себе си след задържането, той подкара към 4109 Уиндъмиър Драйв.

Вратите и прозорците не бяха запечатани с лепенки за сцена на престъпление; по вратите и бравите имаше недокоснат прах. Една обикновена къща в стил „Тюдор“ в Холивуд Хилс. Лойд въздъхна и обиколи къщата. Каменна ограда. Не беше споменал за Олдфийлд нито в официалните си доклади, нито по време на разпитите, а федералните агенти, които бяха претършували собствеността на Хавиланд, или не бяха попаднали на името на Олдфийлд, или не му бяха обърнали внимание. В бесния си стремеж да отрекат участието на Джак Хързог полицаите и агентите на ФБР не се бяха разровили в съдбата на креатурите на Доктора.

Лойд счупи един заден прозорец и влезе в къщата, като се насочи право към спалнята. На пода, застлан с килим, лежеше един матрак, който беше идентичен с матрака от филмовия откъс, попаднал му в ателието на Били Бой Наглър. На килима близо до прозореца имаше кафявочервено петно. Като си спомни лепенката, която беше намерил на поляната пред къщата в деня преди апокалипсиса в Малибу, Лойд се наведе и го разгледа. Кръв.

Провери останалата част от къщата и видя, че всички лични вещи са изнесени. Нямаше никакви мъжки дрехи, никакви тоалетни принадлежности, никакви документи. Бяха оставени само малко храна, приборите и мебелите. Олдфийлд беше избягал. А съдейки по прахта по вратата, вече беше доста далече.

Докато се връщаше към Паркър Сентър, той прогони от главата си всички мисли за Линда Уилхайт и стигна до едно твърдо заключение. Или Хавиланд, или Олдфийлд бяха унищожили филма. Ако полицията или федералните го бяха открили, щеше да разбере. Отново опираше единствено до теоретични заключения и косвени доказателства.

За десет минути полицай Арти Кранфийлд идентифицира червено-кафявата субстанция на килима като кръв от нулева група и положителен резус-фактор. Като разбра това, Лойд се обади на Бюрото за издирване на изчезнали и изиска списък на всички бели жени на възраст от двайсет и пет до четиридесет със същата кръвна група, които се смятат за изчезнали през последните десет дни. Само една жена съответстваше на описанието — Шери Лин Шридър, тридесет и една годишна, родителите на която са се обадили преди шест дни. Лойд проплака, когато чу от служителя кое е било последното й работно място — Джуниър Мис Козметикс.

Беше я видял как влиза през вратата.

Със стичащи се по лицето сълзи Лойд изтича по коридорите навън от Паркър Сентър със съзнанието, че е оправдан, но това не беше достатъчно; със съзнанието, че жената, която беше искал да обикне, беше невинна и нямаше нищо общо със злото; тя е била манипулирана психически от един луд. Когато стигна до паркинга, той затръшна капака на багажника, ритна решетката и счупи антената на радиото, като я огъна във формата на ракета на омразата. Хвърли я по дванайсететажната монолитна сграда, олицетворяваща същността му, и пое към дълбините на мъченията, на които е била подложена неговата проститутка-любовница.

Обади се на Телекредит и разбра, че Линда Уилхайт има сметка в банката в размер на 71 843.00 долара и напоследък не е правила големи покупки с нито една от кредитните си карти. Ричард Олдфийлд беше ликвидирал трите си спестовни влога и разплащателните влогове и беше продал голямо количество акции на Ай Би Ем за 91 350.00 долара.

Отиде до международното летище на Лос Анджелис със снимки на двамата и разбра, че Олдфийлд се беше качил на полет за Ню Йорк четири дни след убийството в Малибу, беше платил в брой и беше използвал чуждо име. Линда го беше придружила до изхода. Един наблюдателен служител в багажното каза на Лойд, че двамата не приличали на любовници, а по-скоро на брат и сестра.

Лойд се върна обратно в Лос Анджелис — обзет от ревност, изморен и изпитващ неопределен страх да се прибере у дома, страх, че е забравил да свърши някаква работа. Скоро щеше да се наложи да се изправи лице в лице с Линда, но преди да направи това, трябваше да отдаде почит на един загинал другар.

Хазяйката на Марти Берген му отвори апартамента и каза, че хората от „Биг Ориндж Инсайдър“ са идвали и са взели олющените му мебели и пишещата машина, като твърдели, че им ги е обещал в завещанието си. Беше им разрешила да вземат предметите, защото не стрували пукната пара, но запазила кутията с книгата, върху която работел, защото дължал наем за два месеца и тя можела да я продаде на някой сериозен вестник, за да си навакса загубите. Престъпление ли беше това?

Лойд поклати глава, после извади портфейла си и й даде всички налични пари, които имаше у себе си. Тя ги грабна доволна, хукна към собствения си апартамент и скоро се върна с голяма картонена кутия, преливаща от листи, изписани на пишеща машина. Лойд я взе от ръцете й и й показа вратата. Жената се измъкна от апартамента и го остави сам.

Ръкописът беше повече от петстотин страници, а напечатаното беше поправено с толкова много червени редакторски забележки, че приличаше на съавторство. Беше разказ за двама средновековни войни, единият надарен, другият целомъдрен, които обичат една и съща жена, една принцеса, която можела да бъде покорена само ако се промъкнат през концентрично наредени огнени стени, а във всеки пръстен има все по-кръвожадни и по-ужасни чудовища. Двамата войни започнали като съперници, но станали приятели, докато се приближавали все по-близо и по-близо до принцесата, борели се с демоните, които влизали в душите им, докато преминавали през поредния огнен пръстен, и започнали да предават мислите си по телепатичен път, като опазвали взаимно душите си. Когато и последната стена се изправила пред тях, те се противопоставили на симбиозата и се приготвили да се бият на живот и смърт.

Тук ръкописът свършваше, заменен от противоречащи си аргументи, написани с два различни почерка. Качеството на прозата се беше влошило в последните две глави. Лойд си представи Джак Хързог, избутан до ръба на пропастта от Доктора вещица, как се опитва да превърне в поезия ужаса на своя угасващ живот. Когато завърши книгата, Лойд не знаеше дали е лоша, добра или незначителна — разбираше единствено, че трябваше да излезе от печат като реквием за мъртвите на Ел Ей.

Реквиемът се превърна в погребална песен, докато караше към апартамента на Линда Уилхайт с надеждата, че няма да я намери, ще се прибере вкъщи, ще си почине и ще се наслади докрай на неосъществената си любов.

Но тя си беше вкъщи.

Лойд влезе през полуотворената врата. Линда седеше на дивана в дневната и преглеждаше обявите за работа в „Таймс“. Тя вдигна поглед и се усмихна, а той сви рамене. Никаква неосъществена любов. Тя беше готова да му каже истината.

— Здрасти, Хопкинс. Закъсня.

Лойд кимна с глава към обявите.

— Работа ли си търсиш?

Линда се разсмя и му посочи един стол.

— Не, възможности за започване на бизнес. Петдесет бона и бележка от банката могат да ми донесат привилегията да притежавам снекбар. Какво ще кажеш?

Лойд седна.

— Не е в твоя стил. Гледала ли си напоследък някакви хубави филми?

Линда бавно поклати глава.

— Видях предварителната прожекция на един, а една от звездите ми го описа много живо. Единственото копие беше унищожено — от мен. Бях забравила колко си добър, Хопкинс. Мислех, че не знаеш за тази история.

— Аз съм най-добрият. Знам дори името на жертвата. Искаш ли да го чуеш?

— Не.

Лойд стисна дланите си и ги вдигна пред гърдите си, после се спря, защото разбра, че неволно подражава на молитвената поза на Уилям Наглър.

— Защо, Линда? Какво, по дяволите, се случи между теб и Олдфийлд?

Линда срещна пръстите на ръцете си, после осъзна какво прави и ги мушна в джобовете.

— Филмът беше един налудничав сценарий по смъртта на родителите ми. Хавиланд е подтикнал Ричард към това. Той ми пусна част от филма в кабинета си. Откачих и започнах да крещя. Ричард ме хвана здраво, после двамата ме дрогираха и ме откараха в къщата в Малибу. С Ричард доста си поговорихме. Успях да предизвикам у него малкото останало му чувство за разум и приличие. Убедих го, че може да си тръгне така, както във филма, все едно че Хавиланд никога не е съществувал. Бяхме се приготвили да тръгваме, когато Хавиланд Изкрещя „Сега!“. И Марти Берген можеше да се измъкне с нас. Но тогава се появи ти с твоя автомат.

Лойд не каза нищо и Линда продължи:

— Скъпи, постъпката ти беше правилна и заради това те обичам. Ние с Ричард избягахме, а ти можеше да пуснеш ченгетата след нас, но не го направи заради чувствата си към мен. В тази история няма добро и зло. Не ти ли стана ясно?

Погледът на Лойд изплува от дълбините на нищото.

— Не, не ми стана. Олдфийлд уби една невинна жена. Той трябва да си плати. А освен това съществуваме и ние. Какво ще кажеш за това?

— Ричард си е платил — прошепна Линда. — Господи, наистина си е платил. За твое сведение той изчезна отдавна. Не знам къде е, не искам и да знам, но дори и да знаех, нямаше да ти кажа.

— Разбираш ли изобщо какво си направила? Разбираш ли, дявол да те вземе?

Линда прошепна едва чуто:

— Да. Разбрах, че мога да се измъкна и убедих още един човек да направи същото. Той заслужава да му се даде шанс. Не прехвърляй вината си върху мен, Хопкинс. Ако Ричард не се е бил забъркал с Хавиланд, нямаше да убие и муха. Рисковете щяха да бъдат същите, ако беше срещнал друг подобен на Доктора вещица. Всичко свърши, Хопкинс. Остави нещата, каквито са.

Лойд стисна юмруци и се втренчи в тавана, за да задържи напиращите в очите му сълзи.

— Не е свършило. А ние?

Линда постави внимателно ръка на рамото му.

— Никога не съм виждала Ричард да наранява някого, но станах свидетел на това, което ти направи с Хавиланд. Ако не го бях видяла, може би си струваше да опитаме още веднъж. Но сега е вече късно.

Лойд стана. Ръката на Линда падна от рамото му и той каза:

— Ще преследвам Олдфийлд. Ще се опитам да не те намесвам, но може и да не успея. Ще го заловя при всички положения.

Линда се изправи и взе ръцете на Лойд в своите.

— Изобщо не се съмнявам. Цялата работа става смешна, тъжна и странна, Хопкинс. Би ли ме прегърнал за момент, а после се омитай.

Лойд затвори очи и прегърна най-красивата жена, която беше виждал през живота си, като с това сложи край на връзката на Лос Анджелис със случая Хавиланд. Когато усети, че Линда се измъква от прегръдката му, той се обърна и си тръгна с мисълта, че всичко свърши, но всъщност никога нямаше да има край и се чудеше как да публикува книгата на Берген Хързог.

Навън нощта блестеше ярко от потоците улични светлини и пламъците на далечен горски пожар. Лойд си отиде у дома и заспа на дивана с дрехите.