Шенън Уейвърли
Мелодия за влюбени (8)

Глава осма

Анджела излезе от сградата на театъра. Не си спомняше нищо от репетицията, сякаш бе включила на автопилот.

Мислеше за дилемата, пред която двамата с Джон се бяха изправили.

— Лека нощ. Мисля, че няма да можем да се видим до концерта. — Постара се да звучи, сякаш го казва на някой от колегите си.

Той хвана ръката й над лакътя и рече мрачно:

— Нека се поразходим.

Въпреки, че бе настояла всеки да дойде дотук с колата си, за да избегне необходимостта след това Джон да се върне отново у тях, знаеше, че не могат да си затворят очите пред току-що станалото.

Оставиха инструментите си в колите и поеха покрай осветените витрини на централната улица. Всички магазини бяха вече затворени, а тротоарите — пусти.

— Джон, съжалявам. — Бе подготвила думите, които да му каже. — Надявам се да забравиш случилото се. И двамата знаем, че направихме грешка. Бих искала да се държим, сякаш нищо не е станало.

— Да, но то е факт, Ейнджъл. — Забави крачка той. — Рано или късно ще трябва да застанем с лице към него, както с онова, което се случи преди девет години.

— Не! — Тя затвори очи.

— Нима си безразлична към чувствата, които изпитваме един към друг? Къде са корените им? И какво ще стане с нас?

— Зная какво ще стане и се опитвам да го предотвратя. Не искам да го преживея още веднъж.

Той се вгледа в чертите й.

— Съжалявам, ако споменът за това преживяване ти е толкова неприятен. — Страните й пламнаха. — От какво се страхуваш?

— Не ставай глупав, Джон! Знаеш какво стана с приятелството ни след онази нощ…

Той спря пред празнично аранжираната витрина на магазина и разтри челото си.

— Мисля си… — Внимателно подбираше думите си. — Може би ще се справим с този проблем сега, когато сме зрели хора.

— Ти може и да се справиш, но аз за себе си не съм толкова уверена.

— Струва ми се, че не разбирам опасенията ти.

Как щеше да я разбере? За него правенето на любов беше физическа потребност. Нямаше и представа колко дълбоко бе страдала, когато само няколко дни след онази любовна нощ, го бе видяла с друга! Не, Джон бе чувствителен човек, но когато ставаше въпрос за секс, ставаше напълно различен.

— Нека си говорим истината, Джон. Никога не си се отнасял сериозно към момичетата. И аз имам няколко теории по въпроса.

— Не се и съмнявам. — Сардоничната му усмивка я разколеба. — Не ми обръщай внимание, продължавай.

— Според мен ти се боиш, че една сериозна връзка ще се отрази зле на кариерата ти. Другата възможност е, че го правиш заради тръпката от преследването, която изчезва, след като получиш онова, което желаеш. — Преглътна с усилие. — Затова животът ти е изпълнен с безкрайна върволица от красавици, които идват и си отиват. Единствена аз останах, защото бях различна. Ти имаше по-специално отношение към мен и благодарение на щастливата случайност, успяхме да си възвърнем тази близост. На мен… тя ми харесва. Затова се опитай да ме разбереш, когато ти казвам, че не желая да бъда твоя любовница.

Бяха стигнали края на търговската част на улицата. Прекосиха я и поеха по обратния път. Мъглата бе станала по-плътна и косата на Джон бе покрита с бисерни капчици.

— Но ние и сега сме приятели, след като сме се любили — упорстваше той.

— Да, но ни бяха необходими девет години, за да възстановим приятелството си. Ако това се случи отново, до края на живота си няма да успеем да поправим стореното!

— Права си — въздъхна Джон. — За всичко си права, дявол да го вземе! А аз в никакъв случай не искам да те загубя отново. — Той я хвана за яката на палтото и я целуна по влажната коса над челото.

— К-какво каза? — Анджела усети слабост.

— Искам да ти разкажа нещо — усмихна се Джон, — за да разбереш какво имам предвид. Случи се през една нощ преди около пет години в Прага. Бях на турне с оркестъра на Барселона. Същия ден бяхме пристигнали с влак от Рим, а вечерта изнасяхме концерт. Чувствах се ужасно уморен. По едно време станах да пия вода и тогава колегата, с който бяхме настанени в една стая, ме попита с кого съм разговарял. Аз отвърнах: „С никого“. Тогава той се засмя и каза, че явно пътуването започва да ми се отразява зле. Съвсем ясно видял, че движа устните си. Дълго лежах буден и накрая си дадох сметка, че наистина бях разговарял с някого. С теб.

— С мен?!

— Да, разказвах ти за двореца от петнайсети век, в който свирихме. И не само тази нощ бях водил мислен диалог с теб, а от толкова отдавна, че се бе превърнало в част от мен. Навик, който всяваше порядък в мислите ми, придаваше им значимост. Разбираш ли сега? — Гирляндите от ярки разноцветни лампи над улицата проблесна в готовата да капне сълза в очите на Анджела. Тя кимна. — Не искам да си играя с нещо толкова важно, Ейнджъл. Продължавам да се съмнявам, че можем да върнем случилото се тази вечер. Беше наистина зашеметяващо и дълбоко изживяване… — Усмихна се, сякаш без да го съзнава. После отново стана сериозен. — Но щом казваш, че така искаш, така ще стане. Не искам да те изгубя отново.

Бяха се върнали обратно при театъра, който сега бе смълчан, с изгасени светлини.

Как щяха да се преструват, че нищо не се е променило, помисли Анджела. След всички онези страстни целувки? Как се забравят подобни вълшебни мигове!

Пресякоха улицата и се запътиха към колите си.

— Пазиш ли си екипировката за катерене?

— Да. — Прие с облекчение промяната в темата на разговора. — Някъде в мазето е. Джон, мислиш ли, че ще е разумно да предприемаме това изкачване?

— Какво искаш да кажеш? — Изглеждаше истински изненадан от опасенията й.

— Ами, от една страна, е глупаво, а от друга — опасно. Бих предпочела да си стоя на топло до елхата и да слушам коледния албум на Бинг Кросби.

— Започвай да си приготвяш нещата, Уестгейт — засмя се Джон. — И двамата знаем къде ще бъдем вечерта преди Коледа. — Качи се в мерцедеса, сложи си колана и като й се усмихна отново в огледалото за обратно виждане, потегли.

Стисна очи. Тя го обичаше. Всъщност, изобщо беше ли преставала някога? Ала той веднъж вече я беше отритнал и тя се съмняваше, че би го сторил отново.

С решително вдигната брадичка, Анджела натисна педала на газта. Никакви любовни истории с Джон! Няма да му позволи да разбие сърцето й за втори път.

 

 

Дамите от Съвета на директорите бяха насядали около масата за конференции. Господин Бийч бе застанал отстрани и гледаше през прозореца.

— Добър ден, госпожице Уестгейт — поздрави я с обичайния си отривист маниер и хвана ръката й в знак на морална подкрепа. Тя му благодари с усмивка.

Трябваше да се подготви по-добре. Явяваше се на най-важното интервю в живота си. Събитията напоследък обаче я бяха отдалечили доста от главната цел.

Господин Бийч зае председателското място и й даде знак да седне до него. Направи й впечатление колко блед и уморен изглеждаше.

Докато й носеха чая, Анджела огледа пъстрия състав на Съвета. Бяха отворили папките с документите й и около две минути се чуваше единствено шум от прелистване на страници. Анджела стискаше изпотените си длани и се стараеше да изглежда спокойна.

Първа започна госпожа Конрой:

— Разкажете ни себе си. Защо смятате, че ще бъдете добър диригент на Уинстънския симфоничен оркестър?

През следващите няколко минути Анджела им припомни за образованието и квалификацията си.

— В оркестъра съм от седем години. Познавам публиката, зная какво й харесва, и което е още по-важно, разбирам музикантите. Зная какво могат и какво — не. Убедена съм, че е изключително важно да се подбере музика, подходяща за възможностите на изпълнителите.

— Бих искал да подчертая — намеси се господин Бийч, — че когато някой от по-неопитните колеги не може да се справи с партитурата, госпожица Уестгейт всеотдайно отделя от личното си време, за да му помогне. Тя е особено веща в обработката на музиката във вид, достъпен за изпълнителите. Същевременно е толкова близо до оригинала, че публиката дори не би могла да заподозре разликата.

— Така ли? — Госпожа Стивънс изглеждаше обидена и дори измамена. Анджела се замисли дали господин Бийч не й направи лоша услуга.

— Какви нововъведения възнамерявате да направите? — Прояви интерес госпожа Фитцхю.

Анджела примигна. Представи си как ги беше омаял Джон, докато мислено им се бе присмивал.

— Не мисля, че трябва да правя нововъведения. Ние не сме Бостънската филхармония. — Дамите се спогледаха. — Онова, от което се нуждае оркестърът, е разумен, търпелив и безрезервно отдаден на работата си диригент, който разбира музиката и умее да я раздели на отделни сегменти и да я представи в разбираем вид. Затова си позволявам да ви препоръчам да спрете избора си на човек, който да обича работата с Уинстънския симфоничен оркестър толкова, колкото аз.

Бе позволила емоциите да вземат връх в изказването й. Не се бе подготвила с нужната сериозност.

Госпожа Стивънс вдигна дългия си остър нос и измънка:

— Ъ-ъ-ъ… Трябва да признаете, че не е обичайно жена да ръководи оркестър. — Точно от това се бе опасявала Анджела.

— Н-не разбирам защо мислите така — отвърна дипломатично тя. — През седемдесетте години наистина нямаше жени диригенти, но сега нещата са доста по-различни. Вземете например Марайн Алсоп, Кетрин Комет, Джоан Фалетта… — Трябваше да донесе няколко списания, за да засили ефекта от казаното.

— Ами ако някой ден създадете семейство? — почти я прекъсна госпожа Конрой.

Очите й мятаха мълнии.

— Понеже не съм омъжена, считам въпросът ви за неуместен. Ще ви кажа само че Гизеле Бен-Дур направи дебюта си с Израелската филхармония, когато бе бременна в деветия месец.

Тази забележка предизвика поредица от превзети шушукания.

— Госпожице Уестгейт, а какво ще бъде облеклото ви? — полюбопитства госпожа Фитцхю.

Всички дами бяха неимоверно заинтригувани. Господин Бийч я погледна с искрено съчувствие.

— Имам два костюма, които моите наставници намират за твърде изискани. Облеклото никога не ми е било проблем.

Ала тези еснафки искаха да знаят подробности от сорта: от какъв плат е костюмът й. И дори цената му. Тя се опита да привлече вниманието им с бъдещите си планове за дейността на оркестъра, включващи серия концерти за деца и съвместни изяви с местния хор, но те останаха безучастни.

Анджела напусна театъра полузадушена от гняв. Диригентският пост на Уинстънския симфоничен оркестър за нея бе по-важен от всичко на света, а дамите от Съвета просто се бяха отнесли несериозно към кандидатурата й!

Когато се озова вкъщи, първата й мисъл бе да се обади на Джон. След малко обаче гневът й се насочи към него. Вместо да обмисли трезво всички възможни уловки в това интервю, както постъпваше винаги, бе пропиляла целия си следобед с него!

Но дори когато се потапяше във ваната, Анджела знаеше, че гневът й служи по-скоро за да не признае пред себе си, че единствен Джон можеше да я успокои и разсмее. Че за толкова кратко време се бе превърнал в център на нейната вселена.

На следващия ден тъкмо се прибираше вкъщи, когато чу телефона. Беше диригентът.

— Господин Бийч! Как сте?

— Във връзка с това ти се обаждам. Можеш ли да дойдеш у нас? Трябва да поговорим за концерта в неделя.

— Разбира се, тръгвам веднага. — Явно нещо не беше наред.

На вратата я посрещна с блага усмивка госпожа Бийч.

— Хенри те чака в кабинета си, скъпа.

— Как е той? — Хвана ръката на възрастната дама с благородна осанка. — Вчера не ми изглеждаше добре. Да не би…

— Да е получил втори сърдечен пристъп ли? И аз се страхувах от същото и снощи повиках лекаря. Изписа му нови лекарства и, слава богу, вече е по-добре. — Тя я заведе до стаята му.

Господин Бийч седеше до камината, загърнат в одеяло.

— Вече си тук? Заповядай. — Посочи й стола насреща. — Анджела, искам ти да заемеш моето място в неделя.

Внезапно стаята наоколо се завъртя.

— Какво?!

— Налага се ти да дирижираш коледната програма. Мислех, че ще се справя, но… — Той поклати побелялата си глава.

— Но концертът е само след два дни. Няма да се справя!

Възрастният диригент отправи към нея бащински поглед.

— Глупости. Толкова пъти си го правила.

— Да, но само по време на репетиция. — Сякаш някой я стискаше за гърлото.

Той сложи върху одеялото треперещите си ръце, покрити със старчески петна.

— Анджела, аз не съм в състояние да дирижирам. — Никога гласът му не бе звучал толкова тъжно и отчаяно.

— Не може ли да се отмени концертът?

— Би могло. — Той впери безпомощен поглед в огъня. — Но това е най-сериозната ни изява. Ще изгубим хиляди долари, а при сегашното ни финансово състояние, това ще е… — изрече задавен от чувства — … равносилно на крах. След шестдесет и осем години съществуване, ще трябва да преустановим дейността си.

Сякаш подът се продъни под краката й.

— Аз… не знаех, че сме толкова зле.

Господин Бийч продължи с видимо усилие:

— Но дори да не бяха финансовите проблеми, помисли за музикантите, Анджела! За всички часове на тежък труд, които са отделили от любов към музиката!

Тя сбърчи чело и се замисли. Това бе последният концерт на стария диригент. Нима неговият труд също щеше да отиде на вятъра? Така ли щеше да завърши дългогодишната му кариера? С провален концерт?

Затвори очи. Чувстваше се в толкова безизходна ситуация, че й идваше да закрещи. В съзнанието й изплува Джон. Той, разбира се, не беше виновен за тази беда, но откакто дойде започна върволица от неприятности…

Божичко! Как щеше да бъде диригент на Джон?!

— Ако не си в състояние да се справиш при тази организация — продължи господин Бийч — как би успяла по-нататък съвсем сама? Удава ти се идеална възможност да докажеш пред Съвета способностите си.

— Да, но бих могла и да се проваля. Аз не владея партитурата като вас…

— Ще я разучиш. През следващите два дни няма да излизам никъде, така че ще можеш да ме питаш за всичко. — Тя изохка. Изпитваше болезнена несигурност. — Приемам това като знак, че си съгласна.

Анджела остана до късно у господин Бийч и внимателно изслуша съветите му.

Вечерта й се обади Джон и тя му съобщи новината.

— В неделя ти ще к-какво?

— Ще дирижирам концерта. Да не пропусна. На обяд свиквам оркестъра на извънредна репетиция. — Линията мълчеше. Анджела се усмихна. — Джон, какво има? Трудно ти е да свикнеш с мисълта, че аз ще ти бъда диригент ли?

— О, разбира се, че не. Не е това…

— А тогава какво? Съмняваш се, че ще се справя?

Той прочисти гърлото си.

— А ще можеш ли? За толкова кратко време.

— Благодаря за моралната подкрепа, приятелю.

— Просто съм загрижен за теб, Ейнджъл. Зная как се притесняваш, когато не си подготвена.

— Ще бъда във форма, не се безпокой.

— Имам още един въпрос. — В гласа му се усещаше странна нотка. — Защо точно ти?

— А защо не? — Изпъна гръб тя. — Асистентката на господин Бийч съм аз.

— А не те ли смущава фактът, че това не е честно спрямо останалите участници в конкурса за диригентското място?

— Кого имаш предвид, Джон? — попита съвсем тенденциозно тя.

— Ейнджъл, когато се държиш така, получавам главоболие.

— Значи и за това съм виновна — засмя се тя.

— При това положение едва ли утре ще дойдеш с мен на ски.

— Единственото ми занимание до неделя ще бъде да се подготвям за концерта.

— Сигурна ли си, че не искаш да излезем за малко утре?

— Точно така. — Този път нищо нямаше да застане между нея и целта й. Особено Джон.

— Но това не е здравословно, Ейнджъл — каза сухо той.

— Тъкмо напротив, ще ми се отрази чудесно. Ще видиш.

Затвори телефона, изтри от мислите си Джонатан Стодард, сложи тампони в ушите си, за да не я разсейват странични шумове и застана на въображаемия диригентски пулт пред огледалото в кабинета си. После вдигна палката, за да даде знак на оркестъра и прекара следващите два дни в дирижиране.

 

 

Театърът бе богато украсен с гирлянди, които се спускаха царствено около зелените венци. Уханието им посрещна Анджела още с влизането й в сградата. Две високи, прекрасно украсени коледни елхи бяха поставени в двата края на сцената. Сякаш във въздуха се носеше: „Време е за представлението!“.

Като на сън се отправи към сцената. Колкото и да се беше готвила, стомахът й се сви. По средата на пътя спря и няколко пъти вдиша дълбоко. Най-лошото, което би могла да стори, бе да предаде безпокойството си на музикантите. Сигурно и без друго бяха достатъчно напрегнати.

— Добро утро. — Усмихна се на тримата оркестранти, успели да дойдат преди нея. В отговор те й кимнаха притеснено. Беше предвидила подобна реакция. Без да й обръща внимание, пое с бързи крачки към гримьорната, за да провери външния си вид.

Макар да бе казала пред дамите от Съвета, че облеклото не е проблем за нея, тази сутрин му бе отделила изключително внимание. Резултатът бе оправдал усилията й. Младата дама, която я гледаше от огледалото, излъчваше сила и самоувереност. Беше облякла черния си фрак в комбинация с плисирана пола, бяла папийонка и пояс. Ала те в никакъв случай не намаляваха нейната женственост. Костюмът бе от брокат, а кройката подчертаваше елегантната й фигура. Беше подбрала грима си много внимателно, а косата си бе прибрала на френска плитка. Перлени обици и дантелена кърпичка, затъкната в джоба й, допълваха стилния тоалет.

Анджела се усмихна и намигна на отражението си.

Когато излезе от гримьорната, Джон тъкмо закачваше палтото си.

— Уестгейт!

— Здравей. — Поздрави го спокойно тя.

Очите му я огледаха с възхищение от горе до долу. После още веднъж, и отново. За първи път в живота си Джон изглеждаше онемял.

Анджела тържествуваше. Беше готова да преведе оркестъра през тази трудност и да докаже, че заслужава диригентския пост!

Застана на пулта и огледа лицата пред себе си. До концерта оставаха три часа. Три часа, за да докаже, че може да управлява кораба не по-зле от господин Бийч.

Седемдесет чифта очи бяха вперени критично в нея. Джон също бе там. Сега за нея той бе просто един от музикантите.

— Благодаря ви, че дойдохте на тази извънредна репетиция — започна Анджела. — Тази сутрин разговарях с господин Бийч и съм щастлива да ви съобщя, че се чувства по-добре. Лекарят му обаче е на мнение, че не бива да напуска дома си. Затова той ме помоли да ви предам, че ще ни гледа по местната телевизия и е убеден, че ще се представим много добре. — Тези думи предизвикаха няколко нервни усмивки. — На което аз отговорих, че нашата цел не е да се представим добре. — Тя направи пауза. — Ние ще бъдем възхитителни! — Гледаше към оркестъра спокойно, с нескрита гордост. Забеляза, че усмивките стават по-уверени. — Убедена съм, че наистина ще бъдем. И вие, и аз сме добре подготвени. Няма начин да не стане!

 

 

Шест часа по-късно блузата на Анджела лепнеше по тялото й от пот, а няколко кичурчета се бяха измъкнали от безупречната й френска плитка. Ала самата тя ликуваше. Беше се справила чудесно и публиката я бе наградила със ставане на крака.

— Беше страхотна, Анджи… Искам да кажа, госпожице Уестгейт. — Изчерви се флейтистката, до която обикновено свиреше.

— Благодаря ти, Лин! Дължа го на вас.

Още не можеше да дойде на себе си от реакцията на публиката. Почти се задушаваше от вълнение. От всички посоки се чуваха поздравления, колегите й я прегръщаха възторжено… Чудеше се как още не е полетяла от щастие.

Накрая зад кулисите се появи и Джон, като разхлабваше папийонката си. Очите им се срещнаха и пръстите му замряха. Сърцето на Анджела — също. Искаше й се да го хване за ревера на фрака и да извика: „Видя ли, Джон? Това е заради наградите, които никога не успях да спечеля! Отплата за обикновеното ми сиво всекидневие!“.

Гледаше към него през шумната тълпа с трепетно очакване. Секундите отлитаха една след друга… Накрая той се усмихна и допря пръсти до челото си за поздрав. После някой го заговори и зрителната връзка помежду им бе нарушена. Анджела постоя така още малко, ала скоро разбра, че повече поздравления от Джон нямаше да получи.

Усмивката й помръкна. Бе очаквала съвсем различна реакция от негова страна. Екзалтирана прегръдка, признание, че се е справила чудесно…

След концерта всички отидоха в ресторанта. Анджела бе доста заета в качеството си на организатор на коледното парти.

Когато й остана време да се огледа наоколо, съзря Джон на централната маса в залата. Забеляза, че сред новите му приятели бяха и две дами от Съвета на директорите. Бе толкова погълнат от разговора, че изобщо не му беше до нея.

Един от колегите й плахо приближи.

— Госпожице Уестгейт? Запазили сме ви място при нас. Искам да кажа, ако не трябва да отидете при големите началства…

— И през ум не ми минава да седна другаде, освен при вас.

— Той наистина е забележителен музикант, нали? — Тя се обърна. Госпожа Фитцхю гледаше към нея.

— Да, наистина. — Отвърна тя.

— Какъв талант! Какъв стил! Всъщност той изнесе концерта, не сте ли съгласна?

— Да — въздъхна уморено Анджела, — беше блестящ. — Соловото му изпълнение наистина бе фантастично. И него публиката бе аплодирала, станала на крака.

— Вие също свършихте великолепна работа, скъпа — погледна я многозначително госпожата. — Блестяща работа! — повтори още веднъж тя, след което се обърна и продължи разговора си.

Челюстта на Анджела увисна от изумление. За нея ставаше въпрос, нали? Дори дамите от Съвета признаваха, че е блестяща!

Единствен Джон не я забелязваше. Нима нищо от едно време не се беше променило? Все още ли бе зает единствено със своите успехи и не можеше да отдели мъничко място и за нея.

Внезапно Анджела почувства, че не може да остане повече.