Фредерик Пол
Венериански търговци (5)

V

Въздухолетът ми стоеше край площадката за кацане на космически кораби и до него се стигаше по същия път, който водеше и до самата площадка. С асансьор до шлюза за повърхността, после с трактор-такси, който да ни пренесе през сухата изтерзана повърхност на Венера, брулена от вятър със скорост триста километра в час. Обикновено държах въздухолета под обвивка от пяна. На повърхността на Венера нищо не се оставя свободно и на открито, ако искате да го запазите; дори и да е направено от хромирана стомана. Бях му свалил пяната, когато го проверявах сутринта и натоварих припасите. Сега беше напълно готов. Можех да го видя през перископа на влекача, сред зелено-жълтия сумрак навън. Кочнър и момичето също биха могли да го видят, ако знаеха накъде да гледат, но възможно бе и да не са го разпознали.

— Скарани ли сте с Дори? — извика Кочнър в ухото ми.

— Не — викнах аз в отговор.

— Няма значение, дори и да сте. Не е задължително да се харесвате, просто правете това, което искам от вас. — Той замълча за момент, за да успокои гърлото си. — Господи, какъв вятър!

— Зефир — отвърнах аз. Не казах нищо повече, сам щеше да го разбере. Зоната около площадката за кацане бе естествена област на спокойствие — по венерианските стандарти. Теченията покрай планините издигат най-свирепите ветрове нагоре, така че единственото, което достига до нас, са един вид дребни остатъци от завихряния. Добрата страна на това е, че излитането и кацането са относително лесни. Неприятната обаче е, че някои от тежките метални примеси в атмосферата се отлагат върху площадката. В онова, което на Венера се приема за въздух, има пластове от червен живачен сулфид и живачен хлорид в долните слоеве, а когато се изкачите и попаднете сред красивите и пухкави облаци, ще откриете, че част от тях са хлорна и флуорна киселина.

Но и това има как да се избегне. Навигацията на Венера е в три измерения. Доста лесно е да се придвижва човек от точка до точка — транспондерите ще ви свържат към радиолокационната мрежа и непрестанно ще нанасят местоположението ви върху картите. Трудното обаче е да се определи подходящата височина и затова аз и въздухолетът ми струваме на Кочнър един милион долара.

Стигнахме до въздухолета и телескопичният хобот на влекача се протегна към входния му люк. Кочнър наблюдаваше през перископа.

— Няма крила! — викна той, сякаш го бях измамил.

— Нито корабни платна или пък вериги за сняг — отвърнах високо аз. — Качвайте се бързо, ако искате да си говорим! Във въздухолета ще е по-лесно.

Провряхме се през късия хобот, отключих входа и се качихме без особени проблеми.

Дори без онези, които самият аз бях създал. Виждате ли, един въздухолет на Венера е голяма работа. Имах дяволски късмет, че успях да се сдобия с него, и без никакви усуквания мога да кажа, че страшно си го обичах. Моят побираше десет души, ако не носят никакво оборудване. С това, което търговският отдел на Съб Вастра ни продаде и местната 88-ма управа определи като необходимо да го има на борда, оставаше място само колкото за нас тримата. Най-малкото, очаквах някоя саркастична забележка. Но Кочнър просто се огледа, прецени коя койка е най-добра, приближи се до нея и я обяви за своя. Младата жена също се оказа добре възпитана и аз си останах така, вътрешно подготвен да приема всякакъв упрек, а упрек нямаше.

Във въздухолета беше много по-тихо. Ревът на вятъра се чуваше, естествено, но само като досаден фон. Раздадох тампони за ушите и като си ги сложихме, шумът почти напълно изчезна.

— Седнете и затегнете коланите — наредих аз и когато те се завързаха, вдигнах машината във въздуха.

При двайсет хиляди милибара налягане крилата не само са безполезни, а направо гибелни. Всичко, което бе необходимо на въздухолета за създаването на подемна сила, бе вградено в корпуса му с формата на мида. Подадох смес от двете горива на термореактивните двигатели и като прескочихме забележително равния терен на площадката за кацане (дължеше се на факта, че я обработваха с булдозери всяка седмица), ние се отправихме към жълто-зелената пустош, която само след миг, когато бяхме изминали едва петдесет метра, се превърна в кафяво-сива.

Кочнър не бе затегнал здраво колана си, за да се чувства удобно. Достави ми удоволствие да чуя виковете му, когато започна да подскача върху койката. Но това не продължи дълго. На височина хиляда метра попаднах в почти постоянната атмосферна инверсия на Венера и вихърът утихна дотолкова, че можех да откопчая колана си и да стана.

Извадих тампоните от ушите си и дадох знак на Кочнър и жената да направят същото.

Той потриваше главата си, която бе ударил в шкафа над койката, но въпреки това се усмихна леко.

— Доста вълнуващо — призна Кочнър, като затършува из джобовете си. После се сети да попита: — Може ли да се пуши?

— Белите дробове са си ваши.

Усмихна се малко по-широко.

— Сега са мои, наистина — съгласи се той и запали цигара. — Слушайте, защо не ни дадохте тези тампони, докато бяхме в трактора?

В професията на водачите има, ако може да се каже така, приливи и отливи, когато или се оставяте да ви залеят с въпроси и прекарвате цялото време в обяснения за какво служи онзи странен малък циферблат, например, или се хващате здраво за работа, за да не пропуснете щастливия миг. Въпросът сега се свеждаше до това, щяхме ли да се харесаме с Кочнър и приятелката му или не?

Ако исках отговорът да е утвърдителен, трябваше да се опитам да се държа вежливо с тях. Дори повече от вежливо. След като се налагаше тримата да живеем в продължение на три седмици в пространство, не по-голямо от кухничка на апартамент, от всеки от нас наистина щяха да се изискват усилия да се държи любезно с всички останали; а тъй като бях този, на когото се плащаше, именно аз трябваше да давам пример. От друга страна, понякога човек просто не може да понася хора като Кочнър. Ако моментът бе такъв, колкото по-малко разговаряме, толкова по-добре. Можех да се измъквам от наглите му въпроси с нещо като „забравих“.

Всъщност, не бих казал, че е неприятен, а и спътничката му се бе опитала да се държи приятелски. Така че отвърнах:

— Да, това е интересен въпрос. Знаете, че слухът работи на базата на разликите в налягането. Докато излитахме, тампоните филтрираха част от звука, именно вълните на налягането, но когато ви викнах да си сложите коланите, тампоните пропускаха по-високото налягане на гласа ми и вие ме чухте. Все пак съществува граница. Когато звукът е над сто и двайсет децибела, единицата за сила на…

— Знам какво е децибел — изръмжа Кочнър.

— Много добре. Над сто и двайсет децибела тъпанчето престава да функционира. Тъй че във влекача беше твърде шумно и с тампоните не бихте чули нищо.

Дорота ни слушаше, докато оправяше грима около очите си.

— А какво трябваше да чуем?

— О, на практика нищо особено — рекох. — С изключение може би на… — Внезапно реших да ги броя за приятели, поне в този момент. — Освен в случай на опасност. Вижте, ако ни бе подел някой вихър, влекачът щеше да се преобърне. А и понякога от хълмовете долитат твърди предмети и те удрят, преди да си се усетил. Или…

Тя поклати глава.

— Разбирам. Чудесно място ще посетим, Бойс.

— Да. Слушайте — каза той, — кой пилотира тази машина?

Станах и включих виртуалния глобус.

— Тъкмо до това бях стигнал. В момента е на автопилот и лети в общата посока на онзи квадрант там долу. Трябва да изберем определена цел.

— Това Венера ли е? — попита жената. — Не прилича особено.

— Тези линии просто обозначават радиолокационните обхвати. Няма да ги видите, ако надзърнете през прозореца. На Венера няма океани и не е разделена на държави, така че картата и не наподобява много земните. С онази ярка точка сме означени ние. А сега погледнете. — Покрих мрежата на радиолокационните обхвати и цветните очертания със знаци за маскони. — Тия оранжеви кръгчета са маскони. Знаете ли какво е това?

— Концентрация на маса. Къс тежка материя — отвърна Дорота.

— Отлично. Нека сега разгледаме вече известните изкопи на хичите.

Включих ги със златист оттенък.

— Всички съвпадат с масконите — забеляза веднага тя. Кочнър я погледна с толерантно одобрение.

— Не всички. Погледнете тук. Това малкото не, както и онова там. Но иначе почти всички. Защо? Не знам. Никой не знае. Концентрациите на маса най-често представляват по-стари и по-плътни скали — базалтови и прочее — и за хичите навярно е било по-лесно да копаят в тях. Или може би просто са им харесвали.

Едно време на Земята, когато нямах умиращ черен дроб и се интересувах от абстрактни знания, в кореспонденцията ми с професор Хеграмет бяхме обсъждали дали машините на хичите за прокопаване на тунели не работят само в плътни скали или в такива с определен химически състав. Но не бях готов да коментирам това пред тях.

— Вижте тук, където се намираме сега — обърнах леко глобуса, като завъртях един диск върху таблото, — ето големият изкоп, от който току-що излязохме. Можете да разпознаете формата на Вретеното. Между другото, тя е доста разпространена. Ще я забележите и на други места, ако се вгледате, а има изкопи, които липсват на тази карта, но ако отидете на място, ще видите, че са там. Този маскон, където се намира Вретеното, се нарича „случаен“. Открит е съвсем случайно от хеспероложки…

— Хеспероложки?

— Геоложки екип, който работи на Венера. Вадили са със сонда образци от кората на планетата и са се натъкнали на изкопи на хичите. А тези изкопи, които виждате в най-северните ширини, се намират всичките в маскони, обединени в една група. Те са свързани с тунели през скали с по-малка плътност, но само там, където е било абсолютно необходимо.

— Те са на север, а ние летим на юг — забеляза остро Кочнър. — Защо?

Интересно бе, че той можеше да разчита показанията на навигационните инструменти, но се направих, че не съм го забелязал. Отвърнах само:

— Не си заслужават. Изследвани са вече.

— Изглеждат по-големи дори от Вретеното.

— Наистина са доста по-големи. В тях обаче няма нищо забележително. Или поне няма особен шанс да се намери нещо, което да е достатъчно добре запазено, та да си струва да се занимаваш с него. Подпочвените течности са ги запълнили преди стотина хиляди години, ако не и по-рано. Много хора са се разорили, опитвайки се да ги изпомпат и да изринат дъната им, без да открият нищо. Питайте мен, аз бях един от тях.

— Не знаех да има течна вода на Венера или под повърхността й — възрази Кочнър.

— Не споменах вода, нали? В интерес на истината обаче има малки количества от нея, поне във формата на тиня. Очевидно тя се прецежда през скалите и пътят й до повърхността продължава няколко хиляди години, преди да се просмуче навън, да се изпари и превърне във водород и кислород. Ако случайно не знаете, под Вретеното може да се намери малко от нея. Тя е това, което пихте и дишахте.

— Всичко е много интересно, Бойс — рече Дорота, — но аз съм потна и мръсна. Мога ли да сменя темата за минутка?

Кочнър излая в опита си да се засмее.

— Подсъзнателен подтик, Уолтърс, нали така? И малко старомодна скромност също, предполагам. Това, което иска в действителност, е да отиде до банята.

Ако жената ми бе дала някакъв аванс, щях да се почувствам леко объркан, но тя само рече:

— Тъй като ще живеем три седмици в това нещо, искам да знам какво предлага то.

— Естествено, госпожице Кийфър.

— Дорота. Дори, ако предпочиташ.

— Разбира се, Дори. Е, виждаш с какво разполагаме. Пет койки. Могат да се разделят, така че да спят десет души, но сега няма нужда от това. Две кабини с душове. Не изглеждат достатъчно големи да се насапуниса човек в тях, но е възможно, ако се постарае. Три химически тоалетни. А ето там е кухнята. Избери си тази койка, която най-много ти харесва. Има екран, който се спуска, когато искаш да се преоблечеш или просто не желаеш да ни виждаш за известно време.

— Хайде, Дори — подкани я Кочнър. — Прави, каквото ти се прави. Аз пък искам Уолтърс да ми покаже как се пилотира това чудо.

Началото не беше лошо. Имал съм действително трудни случаи, групи, които се качват на борда пияни и стават все по-пияни, двойки, които се карат през цялото време, докато са будни, и изглеждат така, сякаш са дошли само за да ме нервират. Тази съвсем не се очертаваше толкова лоша, като вземем предвид факта, че щеше да ми спаси живота.

В управлението на един въздухолет няма нищо особено, поне дотолкова, че човек да го накара да лети натам, накъдето желае. В атмосферата на Венера се спестява набирането на височина и няма нужда да се безпокоите да не загубите скорост. Във всеки случай, автоматичното управление мисли вместо вас през повечето време.

Кочнър възприемаше бързо. Оказа се, че е летял на всичко, което се движи над Земята, и дори е управлявал едноместни подводници. Веднага ме разбра, когато му казах, че най-трудно в пилотирането е да се избере подходящата височина и да се предвиди кога тя трябва да бъде променена. Стана му ясно също, че няма да научи всичко за един ден. Нито дори за три седмици.

— Какво от това, Уолтърс — рече той доста весело. — Поне ще мога да го накарам да лети натам, накъдето искам, в случай, че пропаднеш в някой тунел или те застреля нечий ревнив съпруг.

Отвърнах с усмивка, каквато заслужаваше шегата му, и това бе най-малкото, което можех да сторя.

— Другото нещо, което умея да върша — каза той, — е да готвя. Освен ако ти не си по-добър. Не си ли? Така си и мислех. Е, платил съм твърде много, за да пълня стомаха си с боклуци, така че аз ще приготвям храната. Това е нещо, което Дори така и не успя да научи. Същото бе и с баба й. Най-хубавата жена на света, но смяташе, че е единственото, от което имам нужда.

Оставих изясняването на случая за по-късно — този деветдесетгодишен атлет сигурно бе пълен с подобни любопитни истории.

— Добре — рече Кочнър. — Докато Дори използва целия запас от вода под душа…

— Не се безпокойте. Всичко се рециклира.

— Както и да е. Докато се къпе, довърши малката си лекция за това къде отиваме.

— Правилно — завъртях леко глобуса. Светещата точка, която всъщност бяхме ние, се бе преместила на около десетина градуса. — Виждате ли този куп, където траекторията ни се пресича с точките на радиолокационната мрежа?

— Да. Пет големи маскона близо един до друг, а не е отбелязан никакъв изкоп. Там ли отиваме?

— В общи линии, да.

— Защо в общи линии?

— Е, има нещичко, което не ви споменах — рекох аз, — Предполагам, че няма да ми се разсърдите, защото иначе ще се наложи аз също да се разсърдя и да ви кажа, че е трябвало да си направите труда да научите нещо повече за Венера, преди да решите да я изследвате.

За миг той ме изгледа изпитателно. Дорота излезе тихо от кабината с душа, загърната в дълъг халат, с увита в кърпа коса и застана до него.

— Зависи от това какво не си ми съобщил — заяви Кочнър.

— Върху повечето от тези маскони има знак, че влизането е забранено — казах аз.

Включих изображението на пилотската карта над останалите и около купа се появиха ярки черешовочервени предупредителни линии.

— Това е охраняваната зона край южния полюс — поясних. — Там момчетата от Отбраната държат ракетите си и в този район се извършва по-голямата част от разработването на нови оръжия. Така че не ни е разрешено да влезем.

— Но извън границите му има само малка част от един маскон — забеляза той строго.

— Тъкмо там и отиваме — кимнах аз.