Фумио Нива
Досадна възраст (7)

VІІ

През свободното си време Минобе разпаковаше многобройните сандъци и куфари, които бяха донесли от село. Един ден той попадна на една малка снимка, която години наред бе лежала скрита между някакви стари книжа. Той я разгледа и после я занесе на Уме.

— Предполагам, че ще си я спомниш, бабо — рече Минобе.

Старата Уме бе заета с раздирането на някакви панталонки на едно от правнучетата си, но в момента бе стигнала до най-трудното място — хастара около колана. Тя вдигна глава, взе снимката, която Минобе й подаваше и неочаквано от гърлото й се изтръгна странен, задавен вик:

— Ох, колко много ми липсваше! Това е милата ми малка дъщеричка. Единствената ми дъщеря! Колко много ми липсва тя!

Старицата сложи ръка на челото си и потърка о бузата си снимката на дъщеря си, умряла преди около тридесет години. Цялото и тяло се тресеше.

— Ох, ох, защо трябваше да ме оставиш сама? Животът след теб вече не беше същият. Ох, колко много ми липсваш!

Минобе беше дълбоко развълнуван. Най-сетне той бе открил, че под физическата и нравствена грозота, с която годините бяха белязали Уме, се криеше едно страдащо сърце. Той се поклони и излезе от стаята. Не искаше да я смущава в тежката й мъка.

Щом затвори вратата след себе си, отчаяните ридания изведнъж секнаха. Минобе се спря в коридора и се ослуша. В настъпилата тишина имаше нещо злокобно. Като отвори лекичко вратата, Минобе надникна вътре. Погълната изцяло от работата си, Уме старателно отпаряше хастара от панталонките на правнука си. Снимката лежеше захвърлена върху купа раздрани дрехи.