Фумио Нива
Досадна възраст (3)

ІІІ

В продължение на няколко дни след пристигането си на село Уме все се оплакваше от болки в ръцете, в гърдите, в краката — с една дума, болеше я всичко. Падането й в канавката обаче беше й причинило само някои съвсем леки наранявания, от които след седмица не остана и помен. Не, от такова незначително падане Уме не можеше да умре!

Наредиха й постеля близо до мангала с дървени въглища в дневната и я закриха с един параван. Вратата на тази стая се отваряше към задната веранда, която семейството беше превърнало в кухня. От време на време Уме надничаше иззад паравана и ако наоколо нямаше никой, промъкваше се крадешком и задигаше каквото намери — кутия с кибрит, бърсалка за чинии или кухненски нож. В такива моменти тя се движеше с пълна пара като локомотив, а ръцете и тършуваха насам-натам с пъргавина, забележителна за жена, надхвърлила осемдесетте. Като посягаше към желания предмет, лицето й добиваше израз на човек, който цял живот се е занимавал с джебчийство. За нея кражбата беше станала вече такава привичка, че тя едва ли съзнаваше какво върши.

В топли дни Сачико обикновено изнасяше баба си на предната веранда, за да се припича на слънце. Една сутрин, както си седеше там и дремеше, Уме внезапно се изтърколи в съня си от верандата, удари главата си в земята и се събуди — напълно невредима. После изщъпурка до стаята си и взе да разпалва мангала. Тя очевидно не бе осъзнала случилото се, нито пък й идваше на ум да се чуди защо след събуждането си лежеше просната на тревата.

Често Минобе седеше и минути наред се вглеждаше напрегнато в старата Уме, сякаш разучаваше модел за рисуване. На темето си тя нямаше коса, а само някакъв мъх, но отстрани растяха гъсти, бели кичурчета. Веждите й също бяха гъсти и бели, а лицето — кръгло, с хлътнали очи, с орлов нос и с малка изящна брадичка. Не беше трудно да си представи човек, че това лице някога е било красиво.

Като усетеше, че я наблюдават, Уме започваше да се смее стеснително, а после се обръщаше настрани и се вторачваше в пространството, сякаш бе съвсем сама. За Минобе в това нейно инстинктивно движение имаше нещо ужасяващо. То му напомняше поведението на животните, които в отделни моменти са в състояние да пренебрегнат едно човешко присъствие. Той беше убеден, че само оня, който е живял толкова много години, е способен на подобен жест на отчужденост — жест, който никога не би могъл да бъде плод на съзнателно заучаване или на имитация.

Един ден някакъв млад приятел на Минобе от Токио дойде да го посети. Те седяха в дневната и разговаряха, когато Уме изведнъж се появи иззад паравана. Гостът се стресна — пък и всеки би се стреснал от тази странна, прилична на привидение фигура.

— От Ечиго ли е? — попита Уме, като се взря в посетителя.

— Не, бабо — отвърна Минобе. — Това е един мой приятел от Токио.

— Сигурен ли си, че не го познавам от Ечиго?

— Да, съвсем съм сигурен, бабо — рече Минобе. — Ти никога досега не си го срещала.

Оттогава Уме винаги питаше дали хората не са от Ечиго. Това беше родната й провинция, която тя бе напуснала преди около шестдесет години, по времето на своята женитба. Когото и да бе познавала Уме там, сега той би трябвало да бъде най-малко на осемдесет години. Но нея не я занимаваха такива подробности. Минобе се питаше дали с приближаването на смъртта в съзнанието на Уме не се връщаха някакви смътни спомени от далечната и младост.

Минобе изучаваше своята пратъща с почти научна обективност. С поведението си тя будеше у него все по-голям и по-голям интерес. Той често разпитваше Сачико за нея. Семейството на Уме имаше древен произход. Съществуваше даже предание, че в дванадесети век великият военен предводител Минамото Йошицуне е спал в тяхната къща. След женитбата си Уме се преместила в Токио, където мъжът й умрял, когато тя била на тридесет и две години, оставяйки я с една дъщеря. Останалите петдесет и четири години тя бе преживяла като вдовица.

Във вдовството няма нищо недостойно, мислеше си Минобе, но не би ли се чувствувала засрамена една жена, когато отиде при мъжа си на оня свят, след като го е надживяла дори и само с двадесет години? През това време тя ще се е променила до неузнаваемост, а и споменът за мъжа й ще е напълно избледнял и те ще се срещнат смутено като двама напълно непознати хора. И въпреки това Уме бе имала дързостта да се бави повече от петдесет години, а дори и сега не можеше да се каже кога ще заеме мястото си до своя съпруг. Имената на двамата бяха гравирани едно до друго върху надгробния камък — името на Уме с червен цвят, за да се знае, че тя е още жива. Червената боя отдавна се бе изтрила, а Уме продължаваше да живее. Каква упорита стара жена!

Сред по-ценните й вещи имаше една снимка на мъжа й, направена малко преди смъртта му. Тъй като Уме принадлежеше към лотосовата секта на будистката църква, тя години наред по навик правеше приношения пред тази снимка. Докато живееше в къщата на Минобе в Токио, той често я бе виждал да лежи простряна пред лика на мъртвия си съпруг. Но тя го бе надживяла с толкова много години, че един чужд човек би помислил, че снимката е на нейния син или дори на нейния внук. Когато къщата бе разрушена от бомбите, снимката изчезна и от този момент нататък Уме напълно забрави за нея.

Очевидно тя беше забравила и лотосовото учение, пък и религията изобщо. Може би беше преминала възрастта, когато религията все още има някакво действително значение за човека.