Харуо Сато
Къщата на едно испанско куче (Разказ, посветен на тези, които обичат фантазията)

Фратѐ затичва най-неочаквано и после ме чака на разклона на пътя, който води към ковачницата. Той е много умно куче и мой приятел от години. Убеден съм, че е далеч по-умен от повечето мъже, да не говорим за моята жена. Затова взимам Фратѐ с мен, когато излизам на разходка. От време на време той ме отвежда до някое съвсем неочаквано място. Ето защо напоследък, когато се разхождам, вече нямам пред вид определена цел, а само послушно следвам посоката, в която ме води кучето ми. Досега никога не съм минавал по страничната улица, дето води към ковачницата. Много добре, днес ще последвам кучето натам. Затова завивам в тази посока.

Тесният път има лек наклон нагоре и сегиз-тогиз прави остри завои. Крача зад кучето, без да гледам пейзажа, без да мисля, а само се отдавам на празни фантазии. От време на време вдигам глава и гледам облаците на небето. Изведнъж някакви цветя край пътя привличат вниманието ми. Откъсвам няколко и ги поднасям към носа си. Не зная как се казват, но миришат приятно. Тръгвам отново и както вървя, усуквам ги между пръстите си. Фрате забелязва това. Спира за миг, накланя глава встрани и ме поглежда в очите. Изглежда, иска цветята. Хвърлям му ги. Той ги подушва и после ме поглежда, сякаш иска да каже, че предпочита те да са бисквити за кучета. Сетне пак затичва по пътя.

Крача така вече почти два часа. Изглежда, сме набрали значителна височина и след малко пред очите ми се открива чудесна гледка. Отвъд ширналите се поля пред мен смътно различавам в далечината някакъв град между мъглата и облаците. Спирам се да погледам. Да, наистина е град. Но какъв град ще да е този с такива къщи? Има нещо странно в цялата тази сцена. Пълен невежа съм в географията на този край и наистина няма нищо толкова учудващо в това да видиш непознат град. Поглеждам надолу към другата страна на хълма. Той се снишава постепенно в далечината. Този склон целият е покрит с гъсти шубраци. Малко преди пладне е и мекото пролетно слънце грее като дим, като аромат през свежата зеленина на листата и върху тънките стволове на дъбовете, кестените и сребърните брези. Съчетанието на сянката и слънцето върху дънерите и земята е безкрайно красиво. Иска ми се да се зарея в дълбините на тази гора. Ниската растителност там трябва да е много гъста, но положително е проходима.

Приятелят Фрате, изглежда, мисли в същата насока. Той навлиза весело в гората и аз тръгвам след него. Когато изминаваме малко повече от сто метра, кучето започва да ходи някак по-особено. То изоставя леката си походка и бързо мести краката си напред, сякаш тъче. Тика носа си в земята. Сигурно е открило нещо. Дали са следи на заек или пък птиче гнездо сред тази гъста трева? Известно време Фрате тича неспокойно насам-натам. После, изглежда, намира вярната следа и тръгва право напред. В мен се пробужда леко любопитство и аз следвам кучето. От време на време изплашваме диви птици, които се любят по клоните.

След като вървим с бърз ход около половин час, Фрате изведнъж спира. В същия миг аз като че долавям бълбукане на течаща вода. (Тази част от страната изобилствува с извори.) Като потрепва нервно с уши, Фрате се връща няколко метра назад, души земята отново и после тръгва наляво. С изненада откривам колко дълбока е гората. Никога не съм си представял, че може да съществуват толкова обширни гъсталаци в тази част от страната. Измерено на око, трябва да има почти двеста и осемдесет декара гора. Странното поведение на кучето ми и безкрайната гора ме изпълват с любопитство. След още около половин час ход Фрате пак спира. Излайва отсечено два-три пъти. До този миг не бях забелязал, но сега виждам, че право пред мен стои някаква къща. В този факт има нещо много странно. Кому е нужно да прави къща на такова място? Защото това не е обичайният навес за дървени въглища, каквито се срещат в горите.

Един бърз поглед ми разкрива, че край къщата няма нищо подобно на градина; тя се прелива рязко с гората. „Прелива се“ е наистина единствената точна дума, защото, както казах, натъкнах се на къщата съвсем внезапно и не можах да я забележа отдалеч. Очевидно тя е построена в такова положение, за да се вижда само когато застанеш досами нея.

Като я приближавам, виждам, че е най-обикновена къща. В същото време доста трудно е да определя точно какъв тип къща е тя. Има тръстиков покрив, но не е като обикновените селски къщи. Прозорците са до един остъклени по западен маниер. Тъй като не мога да видя никакъв вход, допускам, че трябва да съм пред задната стена. От мястото си забелязвам, че двете странични стени са наполовина покрити с бръшлян. Това е единствената украса, която прави къщата интересна, придава и характер.

Отпърво помислих, че съм пред жилище на пазач, но къщата е твърде голяма за тази цел и освен това гората не изглежда достатъчно голяма, за да има нужда от пазач. Е, в случай че греша, какво е тя тогава? На всяка цена трябва да вляза и да надникна. Мога да кажа, че съм се заблудил. Без съмнение ще ми предложат чаша чай и двамата с Фрате ще си разделим закуската от кутията, която нося.

С тази мисъл в ума заобикалям към фасадата на къщата. До този момент зрителните ми възприятия са подтиснали слуховите и ето че внезапно дочувам наблизо да тече вода. Когато достигам предната стена, откривам, че както останалата част от къщата, тя се възправя до самата гора. Има си характерна особеност — много по-внушителна е от другите части на сградата. Четири хубави каменни стъпала водят до входната врата. Този камък е много по-стар от останалия материал на къщата и е покрит с дебел пласт мъх.

Къщата гледа на юг и покрай стената под предния прозорец расте един ред дребни червени рози. Розите на този ред имат собственически вид. Те са разцъфнали и будят в мен чувството, че цъфтят независимо от годишното време. Но това не е всичко. Изпод един розов храст тече струя вода, широка колкото пояс, и ярко блести на слънцето. На пръв поглед човек би помислил, че водата изтича от самата къща. Съпровождащият ме Фрате почва да лочи жадно; той очевидно намира водата превъзходна.

Изкачвам тихо стъпалата. Чувам ясно шума от моите обувки по камъка, но той всъщност не нарушава покоя, който цари наоколо. Шепна си шеговито:

— Сега ще вляза в къщата на някакъв отшелник или може би магьосник.

Оглеждам се и виждам Фрате да стои безгрижно, провесил розовия си език и размахал опашка.

По западен маниер чукам на вратата със западна форма. Никакъв отговор. Трябва да почукам отново. Пак никакъв отговор. Този път извиквам: „Мога ли да вляза?“ Няма никаква реакция. „Дали стопанинът не е излязъл — питам се аз, — или пък къщата е съвсем необитаема?“ Обзет съм от доста странно чувство. Отивам до предния прозорец, където растат розите — кой знае защо, пристъпвам колкото може по-тихо, — и като се повдигам на пръсти, надниквам в къщата.

Прозорецът има тежка тъмнокафява завеса, украсена със сини линии. Несъмнено от много добро качество, тя не подхожда на останалата наредба в къщата. Завесата е поотдръпната и мога да гледам свободно в стаята. За моя изненада съзирам посред стаята голямо каменно корито, високо около две стъпки. Вода блика от средата на коритото и непрестанно прелива навън. Коритото е обрасло с мъх. Подът е също от камък и изглежда доста влажен. (Когато помислям за това по-късно, разбирам, че водата, плискаща през ръба на коритото, е същата блестяща вода, която видях да се плъзга навън като змия измежду розите.)

Това корито наистина ме учудва. Макар да долових още отначало, че има нещо твърде особено с тази къща, никак не очаквах да открия такава странна наредба вътре. Нов пристъп на любопитство се надига в мен и започвам внимателно да разглеждам през прозореца вътрешността на къщата. Подът е направен от някакъв белезникав камък, чието име не зная. Около коритото, където е мокро, подовият камък е придобил хубава синя окраска. При поставянето на пода очевидно са използували камъка, както е дошъл от кариерата; има нещо странно естествено с този под. В най-отдалечената от вратата стена има огнище, също от камък, а вдясно забелязвам три полици за книги с нещо като чинии, струпани на най-горния ред. В другия край на стаята, край прозореца, където стоя, има голямо просто бюро, а на него — да, какво има на него? Долепвам лице колкото може по-близо до стъклото, но прозорецът е с такава форма, че не мога да видя. О, чакайте! Тази къща съвсем не е изоставена. Някой, изглежда, е бил тук само преди миг. Защото в единия край на бюрото лежи догаряща угарка и от нея едва забележимо се издига нишка дим; тя върви право нагоре докъм две стъпки височина, после започва да се къдри и колкото отива по-нависоко, толкова по-неспокойно дими.

При всичките неочаквани събития през днешната разходка съвсем бях забравил да пуша. Сега си спомням за това, изваждам цигара от джоба си и я запалвам. В същия миг желанието ми да прекрача прага и да надникна вътре става съвсем непреодолимо. Мисля внимателно известно време и вземам решение. Да, ще вляза. Дори ако се окаже, че стопанина го няма. Ако се върне и ме завари вътре, ще му призная чистосърдечно всичко. Щом той, така или иначе, води толкова странно съществуване, сигурен съм, че няма да се противопостави на неочакваното ми посещение. Може дори да се зарадва. Кутията с бои, която бях взел със себе си и която бе започнала да ми досажда, сега ще бъде полезна, защото ще докаже, че не съм крадец. Не, нищо няма да ме спре: ще вляза в къщата! Отново изкачвам стъпалата пред входа. Като последна предпазна мярка извиквам: „Има ли някой тук?“ Никакъв отговор. Лекичко натискам бравата. Тя е отключена.

Едва-що влязъл, отстъпвам назад. Защото там, легнало на слънце под прозореца, съзирам едно черно като въглен испанско куче; кучето, което дремеше, с челюст, допираща пода, и тяло, свито на кълбо, отваря очи хитро, потайно, щом ме чува, и лениво се изправя на крака.

Като вижда това, Фрате почва да ръмжи и пристъпва към черното куче. Известно време и двете ръмжат едно срещу друго. Ала испанското куче, изглежда, е в особено приятно разположение: след като се подушват внимателно с Фрате, черното куче първо завъртява опашка. Моето се присъединява към него и скоро и двете махат усилено. После испанското куче ляга на същото място както преди. Фрате ляга досами него. Странно е наистина да наблюдаваш такова приятелско отношение между две кучета с еднакъв пол, които при това току-що са се срещнали! Фрате, разбира се, има много дружелюбна натура, но испанското куче заслужава главната похвала за възхитителното си великодушие при срещата с един непознат. Чувствувам се по-уверен и пристъпвам в стаята.

Това испанско куче е необикновено едро за породата си. Има характерната дебела пискюлеста опашка и когато я извива на гърба си, изглежда наистина много внушително. От малкото, което ми е известно за кучетата, лъскавината на козината и видът на муцуната на испанското куче показват, че е доста старо. Отивам при него и го погалвам по главата — изразявам с това уважение към временния си домакин. От досегашният си опит зная, че кучетата (стига да не са бездомни, а те обикновено са обект на лошо отношение от страна на хората) по природа са склонни да бъдат приятелски разположени към нас. Това важи особено за онези, които живеят в усамотени места. Такива кучета никога няма да ухапят хора, проявяващи доброта към тях, дори ако са им съвсем непознати. Освен това инстинктът им подсказва веднага дали човекът обича кучета, или е от типа, склонен да се отнася зле с тях. Теорията ми се оказва вярна, защото сега испанското куче почва радостно да ближе ръката ми.

Всичко това е прекрасно, но кой, за бога, е стопанинът на къщата? И къде е той? Дали ще се върне скоро? Въпреки че осъществих намерението си, сега, след като съм наистина в къщата, започвам да съжалявам. Свободен съм да разглеждам къщата от край до край, но вместо това продължавам да стоя до голямото каменно корито. Точно както предполагах, когато го гледах от прозореца, то достига само до коленете ми. Ръбът е около пет сантиметра широк и има три жлеба. Водата тече по жлебовете, около външния край на коритото, и после се разсипва по пода. Да, наистина в къщи като тази това е един от възможните начини да се черпи вода. Несъмнено хората, които живеят тук, употребяват водата за пиене. Коритото положително не е просто за украшение.

По вида на нещата личи, че тази стая изпълнява едновременно няколко функции. Има един, два, три стола. Да, точно три — един край коритото, един край огнището и един до масата. Те всички са практични, ниски столове; нито те, нито каквото и да било друго в стаята показва дори най-малък стремеж към усложняване. Както продължавам да оглеждам стаята, почвам да се чувствувам все по-окуражен. Забелязвам, че някакъв часовник отмерва времето. „Тик-так, тик-так“ — като пулса на самата тиха къща. Къде може да е той? Не мога да го открия никъде върху тъмната червеникавожълта стена. А, да, ето го — стои на масата, която видях от прозореца. С леко чувство на стеснение от испанското куче, временния стопанин на къщата, отивам към масата. Там на края лежи цигарата, която зърнах отвън. Сега тя е съвсем догоряла и се е превърнала в цилиндър от бяла пепел.

Върху циферблата на часовника е нарисувана картинка. Това му придава вид на играчка, което странно контрастира с, общо взето, грубия вид на стаята. Разглеждам картинката. Тя изобразява дама с благороден вид, застанала до един господин. Има и още един, трети човек — ваксаджия, който лъска лявата обувка на господина веднъж на всяка секунда. Детска картинка, но все пак интересна. Не съм специалист, когато се касае за чуждестранни произведения, но по-широките поли на дамата, пръснали дантелените си волани по пода, и по цилиндъра и бакенбардите на господина познавам, че отразената на часовника сцена трябва да е от преди петдесет години. О, о — колко възторжен е наистина този ваксаджия! Трябва да клечи в тази тиха къща, в миниатюрния свят, който тя съдържа, и ден и нощ да лъска една-единствена обувка. Като наблюдавам монотонността на неспирните му движения, чувствувам как собственото ми рамо отмалява. Часовникът показва един и четвърт; той е цял час назад.

Четири-пет дузини прашни книги са натрупани на масата и две-три други стоят по-настрана. Всичките са доста дебели — може да са албуми със снимки или книги по архитектура, или пък атласи. Заглавията като че са на немски и не мога да ги разбера. На стената виси цветна фотография на морски пейзаж. Виждал съм някъде тази картина — не са ли това характерните за Хуислър багри? Напълно одобрявам присъствието на такава картина тук. Всеки, затворен по такъв начин сред хълмовете, навярно ще забрави, че на света има неща като морето, ако няма картина, която да му напомня за това.

Решавам да напусна къщата и да си тръгна. Може да намина пак тези дни и да видя истинския стопанин. И все пак изпитвам известна неловкост, задето влязох в къщата, докато беше празна, и задето я напусках, докато беше още празна. Сега ми хрумва мисълта, че ще е може би по-добре, ако почакам, докато стопанинът се завърне. Гледам как водата се лее от коритото и запалвам друга цигара. Известно време стоя така, загледан във водата. Сега, когато съм истински погълнат от това, ми се струва, че чувам някаква музика да долита отдалеч. Слушам с възхищение и екстаз. Нима тази музика всъщност идва от дълбините на постоянно бликащата вода? Притежателят на такава необикновена къща трябва да е крайно своеобразна личност… Чакайте! Възможно ли е да съм станал нещо като Рип Ван Уинкл? И като се върна в къщи, да открия, че жена ми се е превърнала в старица? Представям си как излизам от гората и питам един минаващ селянин къде е село Куросака. „Куросака ли? — учудва се той. — Няма такова село тъдява.“ В мен нахлува странно чувство и решавам час по-скоро да побързам за в къщи.

Отивам до вратата и свирвам на Фрате. Испанското куче, което навярно следи всяко мое движение, сега ме гледа как се приготвям да си вървя. Обзема ме страх. Сигурно това куче само се е преструвало на кротко и сега, като ме вижда да си тръгвам, може да скочи върху мен изотзад и да ме ухапе. Чакам с нетърпение Фрате да ме последва, после излизам бързо през вратата, като наблюдавам внимателно испанското куче, и я затръшвам с все сила.

Преди да поема за в къщи, решавам да надникна за последен път в къщата. Повдигам се на пръсти до прозореца и поглеждам вътре. Испанското куче става бавно и тръгва към масата.

„Хм, това беше доста неочаквано посещение днес“ — сякаш си казва то с човешки глас, очевидно без да подозира присъствието ми. Прозява се така, както кучетата често правят, и после мигом се превръща в мъж на средна възраст, с очила и чер костюм, облегнал се на стола до бюрото, с още незапалена цигара в уста, който бавно прелиства страниците на една от големите книги.

Пролетният следобед е много топъл. Намирам се в гъста гора, притулена сред смълчаните хълмове.