Уилям Тревър
Атракта

Атракта прочете за Пенелопи Вейд във вестника — едно съобщение, което я разстрои. Взе да се пита дали някога през целия си живот като учителка е успяла да каже на децата онова, което си струва да научат. Мъчно й стана, когато си припомни неспирния поток от лица, преминали през класната й стая от 1937 година, та чак досега. За пръв път почувствува, че е трябвало да им разкаже за себе си.

Занимаваше децата в една-единствена класна стая, почти непроменена от времето, когато самата тя бе учила в нея. По стените висяха портрети на английски крале и кралици, отдавна нарисувани от неизвестен учител. Имаше и други картини, окачени по-късно — образи на ирландски герои: Нийл с деветимата пленници^[1], лорд Едуард Фицджералд, Улф Тоун и Гратан^[2]. Една до друга висяха картите на Европа и Ирландия, на Англия Уелс и Шотландия. Преди десет години новата черна дъска, закачена на стената, бе заменила старата — поставена на стойка. Глобусът открай време се мъдреше в стаята, но тъй като на него не бяха означени държавните граници, все още вършеше работа. По-наложително бе да се подменят тези двайсет и пет дървени чина.

В класната стая Атракта учеше шестнайсет деца от протестантските семейства в града. В миналото понякога те бяха повече, но често и по-малко; ала средно по шестнайсет — с този брой тя лесно се справяше, защото ги разделяше в четири паралелки по възраст. Стаята беше просторна, чиновете подредени според групите и Атракта никога не бе имала трудности с дисциплината. Децата от околността си носеха сандвичи, а пък гражданчетата се връщаха вкъщи по обяд. Атракта също си ходеше да обядва у дома, в къщата на Норт Стрийт, наследство от леля й Емелин, където сега живееше сама. Имаше стар син мини-морис, но рядко отиваше на училище с него. Предпочиташе да изминава разстоянието пеша, за да подиша чист въздух и да се поразходи. Всички я познаваха — учителката протестантка с пълна чанта покупки или тетрадки. Не се бе омъжила, макар че на два пъти й бяха предлагали: един чиновник от Областната банка и един англичанин, летувал с родителите си по тези места. Всичко това бе останало далеч в миналото и сега Атракта бе на шейсет и една години. Нейният предшественик в класната стая — мистър Еъри, се пенсионира едва като прехвърли седемдесетте. Атракта открай време смяташе, че ще издържи и по-дълго от него.

Като си припомняше миналото, тя не съжаляваше, че не се е омъжила. Не бе обикнала нито един от двамата.

(Липсва текст в изданието.)

останало далеч в миналото и сега Атракта бе на шейсет и една години, самотата в къщата на Норт Стрийт не й тежеше. Редовно ходеше на църква и имаше приятели сред някогашните си ученици. Понякога по празниците се качваше в колата и отиваше в Корк, за да пообиколи магазините за един ден и евентуално да влезе в „Савой“ или „Павилиън“, макар че филмите, които предлагаха, не бяха тъй хубави както някога. Единствено дете в семейството, осиротяла рано, тя добре знаеше какво значи да се оправяш сам в живота. Беше я сполетяла трагедия, но тя смяташе, че не е страдала. Хората се бяха отнасяли добре с нея.

Самоубийство на млада англичанка в Белфаст, гласеше заглавието на съобщението за Пенелопи Вейд, а на снимката отдолу — луничаво женско лице с крива усмивка. Бяха поместени и други снимки: на съпруга й, направена няколко седмици преди смъртта му, на която той бе във военна униформа, и на къщата в Белфаст, където по-късно тя бе наела квартира. По кървавите следи върху килимите и пътеките, продължаваше съобщението, може да се съди, че мисис Вейд се е влачила по пода на две стаи. Изглежда, на няколко пъти е губила съзнание, преди да се добере до аспирина в кухненския шкаф. Смъртта я бе застигнала на двайсет и три години.

Именно желанието на Пенелопи Вейд да изяви себе си по някакъв начин — чрез проява на смелост, а може би и на гняв, я бе подтикнало да напусне родния си дом в Хейзълмиър и да отиде в Белфаст. Съпругът й, офицер, бил убит в Белфаст; после го обезглавили. Главата му, увита в памук, който да попива отцеждащата се кръв, била поставена в найлонов плик, напъхана в тенекиена кутия и изпратена на Пенелопи Вейд по пощата. Със собствените си ръце тя отмахвала една след друга обвивките на пакета. Разбрала, че е мъртъв, едва когато безжизнените му очи се оцъклили насреща й.

Решила да изрази скръбта си не с траур, а със смела постъпка. Заминала за Белфаст да се присъедини към женското движение за мир, по някакъв начин да покаже, че нито той, нито тя са победени. Това станало обществено достояние и вбесило онези, които си направили труда да го убият. Един подир друг, седмина се погаврили с нея. Поруганата й чест я подтикнала към самоубийство.

Две седмици изминаха, откакто Атракта прочете за първи път съобщението във вестника, а то не преставаше да я терзае. Натрапчиво я преследваше и макар доста смътно, тя разбираше защо. В самотната нощ изневиделица в съзнанието й нахлуваха сцени от трагедията: отварянето на тенекиената кутия, дъхът на смъртта, очите, потъмнялата кръв. Пред погледа й неумолимо се редуваха зловещи картини: четири дни изминали от смъртта на Пенелопи Вейд и едва тогава хората взели да се питат къде е изчезнала; по тялото й имало гнусни следи от мишки.

За да премисли нещата на спокойствие, един следобед Атракта подкара своя мини-морис към крайбрежието, на десет километра от града. Пое покрай морето, изкатери се на носа и спря, втренчи се в залива долу, прикътал самотния остров. Островът беше останал необитаем, защото човек не можеше да се препитава от тази педя земя. Като малка често се бе питала как ще се чувствува някой самотник, озовал се на скалистата твърд в дървена колиба или каменна къщурка. Струваше й се, че не особено приятно, защото по природа бе общителна. Същата мисъл я споходи, когато рязко загърби морето и тръгна по пътеката през бодливия морав пирен.

Насреща й се зададоха двама рибари, познаха учителката протестантка от близкия град и се отдръпнаха да й сторят път. Тя си мислеше, че през всичките тия години в класната стая надали е могла да каже нещо, което да предотврати смъртта на една млада жена в големия град, отдалечен на двеста и петдесет километра. И все пак струваше й се нелепо, че в продължение на толкова време е разнищвала подробностите около безчинствата на Кромуел и е обяснявала Питагоровата теорема, когато е трябвало да говори за мистър Девъру и Джералдин Кеъри. И е трябвало да им разказва за мистър Пърс вместо за битката на река Бойн.

Когато минаваше покрай рибарите, те я заговориха, но тя не им отвърна. Това ги учуди, защото не бяха чули учителката протестантка напоследък да е оглушала или изкуфяла. Просто е остаряла — така предположиха те, докато я гледаха как се отдалечава бавно: изправена фигура, суха и някак крехка, с малко скована походка.

Почувствува близко момичето от съобщението именно поради трагедията в собствения си живот: смъртта на майка си и баща си, когато бе на три години. Бяха й казали, че родителите й са заминали някъде, и отначало тя плака горчиво и безутешно. Но дните се нижеха в седмици, а седмиците се изнизваха в месеци и лека-полека тя се отърси от мъката си. Престана да пита за родителите си и свикна да живее в къщата на леля си Емелин на Норт Стрийт. След време вече не помнеше утрото, когато се бе събудила в тази къща в едно чуждо легло; дори не можеше да си спомни лицата на родителите си. Растеше с мисълта, че те вече не са между живите, и веднъж, когато изрече гласно това свое предположение, леля й не го оспори. Едва по-късно, когато беше на единайсет години, узна подробности за трагедията от мистър Пърс, дребен човек с черно бомбе, който често се мотаеше из улиците на града. Помнеше го от малка, него, както и старата просякиня Лимерик Нанси, и зидаря с безумния поглед, дето можеше да измине пеш стотина километра, без да спре, и никога не слагаше вълнена фланела или палто върху разгърдената си риза, дори в най-мразовитите зимни дни. Помнеше и други хора: свещениците, които се разхождаха по двама покрай шосето към игрището за голф и към Седърстранд, но по обиколния път. В слънчевите следобеди там се разхождаха и монахини, и те две по две; човек можеше да срещне и Редмънд, адвоката, забързан със своите книжа, и отец Куин на колело. Вечер прииждаха червендалестите селски ергени и пиянските им усмивки се мяркаха сред цигарения дим, а устните им лъщяха на светлината от уличния фенер пред кръчмата на Киоу. По всяко време на деня, край всеки ъгъл в града се навъртаха беднячетата, които очакваха нещо, ала напразно.

В детския свят на Атракта градът бе всичко и през изминалите петдесет години той не се бе променил кой знае колко. Сега тя си спомни без носталгия конете и каруците, натоварени с гюмове мляко, видя ги как кретат към мандрата по тесните улички между разноцветно боядисани къщи. По време на панаири пътищата се разхлъзваха от гюбрето, но и сега, имаше ли панаир, ставаха такива. Селяните стояха край добитъка, спретнати в чисти ризи, закопчани догоре, без яка или вратовръзка. Наоколо се тътрузеха кучета, и те лениви като градските псета; носеше се мирис на бира и дървесина. От детството си помнеше и киносалона на О’Мара — мрачни сиви циментови стени ограждаха приказното царство на Фред Астер и Джинджър Роджърс. Построен през 1929 година с чувство на гордост, сега киносалонът бе развалина.

Сред този многолик свят Атракта имаше свой по-малък протестантски свят. Зад зелената ограда бе класната стая на протестантите, обучавани от мистър Еъри. В този неин свят бе и ирландската църква с прашасалите едновремешни знамена и там архидякон Флауър редеше молитви за английското кралско семейство. Имаше го и неделното училище на мистър и мисис Бел, и търпението на леля й, което също издаваше нещо протестантско — религиозния дълг на една жена, която никога не е очаквала, че ще поеме грижите за дете. В нейния малък свят живееше и мистър Девъру, протестант, който никога не ходеше на църква.

Никой в този град не бе се отнасял по-мило с Атракта от мистър Девъру, дори и леля й. На рождения й ден той идваше в къщата на Норт Стрийт и лично донасяше грижливо увит подарък. Веднъж това бе куклен дом, толкова голям, че се наложи да помоли съседа за помощ, та да го измъкнат от колата. На Коледа мистър Девъру окичваше елха в дома си и канеше и други деца, нейни приятелчета от училище, на празненството. Всяка събота Атракта прекарваше следобедите с него, пиеше чай и похапваше вкусен портокалов сладкиш, приготвен от икономката, подреждаше марки в албума — подарък от него, и слушаше плочи на грамофона в стаята му, която той наричаше свой кабинет. Мистър Девъру запалваше камината в кабинета си, като насипваше въглища, от чиято топлина страните й поруменяваха. През лятото седеше с нея в градината зад къщата и понякога й четеше на глас „Коръл Айланд“. Пращаше я да бере малиновите храсти и тя донасяше пълна кошничка, която изяждаха на вечеря. Нещо го отличаваше от леля й, от мистър Еъри и от архидякон Флауър. Миришеше на тютюна, който пушеше с лулата си. Носеше вълнени костюми и ризи на райета с бяла яка и кафяви обувки на дупчици, на които Атракта много се възхищаваше. Връзката подхождаше на вълнения плат на костюма му, а ланецът на златния часовник, който носеше в горното си джобче, бе закачен на ревера. Беше търговец на зърнени храни.

Къщата му бе тиха и винаги някак загадъчна. В салона, пълен с тежки мебели, през деня не проникваше слънчев лъч. Няколкото ката завеси, както и сините щори зад тях затуляха светлината: слънцето поврежда мебелите, твърдеше икономката на мистър Девъру. През летните следобеди тази жена запалваше газена лампа и лъскаше махагоновия фурнир на масите и рояла. Казваше се Джералдин Кеъри; присъствието й подсилваше загадъчността на къщата.

Устните на мистър Девъру бавно се разтегляха в усмивка, която издаваше леност — както постепенно се появяваше, така бавно и чезнеше. В погледа му се четеше умора, която съвсем не съответствуваше на всичките му усилия да задълбочи приятелството си с Атракта и леля й. При все това добронамереното му внимание изглеждаше напълно естествено на Атракта, така както и вниманието на Джералдин Кеъри, най-кроткия човек, когото бе срещала. Тя говореше толкова тихо, че думите й често едвам се чуваха. Косата й бе черна като катран, силно опъната назад и стегната в кок на тила. Изпод сведените й клепачи проблясваха изумително будни очи, май също черни. Бе дарена с онази красота, която Атракта искаше да притежава, като порасне, но знаеше, че е невъзможно. Джералдин Кеъри приличаше на монахиня с тъмните дрехи, които носеше, а беше и набожна като монахиня. В града се говореше, че няма да излиза от църквата, ако неспирно има богослужба.

— Защо не си станала монахиня, Джералдин? — попита я веднъж Атракта, докато я наблюдаваше как меси хляб в голямата прохладна кухня. Монашеските й одежди биха й подхождали, помисли си тя, като си представи тялото й под черните дипли. Ала Джералдин отвърна, че никога не е чула гласа божи да я зове.

— Светото звание е само за праведните — каза тя.

Атракта смътно си спомняше времето, когато леля й Емелин не бе благоразположена към мистър Девъру и Джералдин Кеъри. Прокраднало се беше подозрение, тя се мръщеше на подаръците му и ставаше неспокойна, когато Атракта получаваше покана за чай. Детето толкова се радваше на подаръците и поканите, че тогава почти не забелязваше безпокойството на леля си, а връщайки се към това след много години, можеше само да прави догадки. Леля Емелин беше педантична висока жена, която никога не бе се омъжвала и се славеше със своята изтънченост. Къщата й на Норт Стрийт, съвсем различна от дома на мистър Девъру, отразяваше характера й: бе като извадена от кутийка, заляна от светлина, горните прозорчета на спретнатите стаички постоянно отворени, та да влиза чист въздух. Стъклото над входната врата винаги блестеше и през него струеше утринната светлина. Лелята на Атракта се страхуваше от тъмнина, от влажни дрехи и мокри крака и от дъжда, ако е без чадър. Тя се тревожеше за безброй дребни неща.

Явно бе прехвърлила тревогата си и върху мистър Девъру. Веднъж архидякон Флауър бе специално поканен на чай и Атракта застана да подслушва зад вратата на всекидневната, защото по суетнята на леля си долови, че ще се разисква нещо важно.

— О, изобщо не се безпокойте за това — чу тя гласа на архидякона. — Сега тоя човек е кротък като агне.

Леля й зададе някакъв въпрос, който Атракта не чу, защото тъкмо в този момент нечия чашка изтрака върху чинийката.

— Старае се човечецът — продължи архидяконът, — доколкото може.

Леля й спомена Джералдин Кеъри и архидяконът отново я успокои.

— Било каквото било — каза той. — Колко удивително е човек да попадне в собствения си капан!

Похвали плодовия сладкиш на леля й, а сетне отбеляза, че всички трябвало да бъдат великодушни към мистър Девъру и Джералдин Кеъри. Уверен бил, че такава е волята божия.

След този случай, с течение на годините, уважението на лелята на Атракта към мистър Девъру лека-полека растеше, докато настъпи момент, когато в целия град нямаше нито един човек, ако не се броеше архидякон Флауър, когото тя да цени повече. Веднъж, когато Фелън, търговецът на въглища, твърдеше, че не била платила за половин тон, а тя ясно си спомняше как бе дала парите на човека, който ги докара, мистър Девъру я защити.

— Същински дявол е тоя Фелън! — чу го Атракта да казва във вестибюла и с това въпросът приключи за леля й. В съботните вечери, когато изпращаше Атракта до дома й, мистър Девъру понякога се отбиваше за малко в къщата на Норт Стрийт. От време на време им носеше марули, домати или ягоди. Той изпиваше чаша шери в спретнатата малка всекидневна с изящните инкрустирани столове, които отговаряха на изтънчения вкус на леля Емелин. Често оставаше по-дълго и когато Атракта слизаше да каже лека нощ, той си пиеше втората чаша. Дигъри, котката на леля й, обичаше да се покатерва на коленете му и като че ли от някакво уважение към нея мистър Девъру не палеше лулата си. Той и леля й разговаряха шепнешком и обикновено млъкваха, щом Атракта влезеше в стаята. Целуваше леля си за лека нощ, а после и него. Така си представяше тя бащиното присъствие у дома.

 

 

Горе-долу в центъра на града на пиедестал се издигаше статуя на побеляла жена — Еринската дева^[3]. Когато Атракта бе на единайсет години, точно на това място, на няколко метра от паметника, мистър Пърс и разкри истината за смъртта на родителите й. Бе живяла с чувството, че мистър Пърс иска да говори с нея, дори че изчаква момента, когато тя ще може да разбере каквото имаше да й казва. Човек като него не допадаше много-много на хората — пришълец незнайно откъде, заселил се тук. Беше чиновник в съда.

— Знам едно място, дето има сипки — каза той сякаш за поздрав. — Десетина-дванайсет гнезда, а може и повече да са. Чу ли ме, Атракта? Искаш ли да ти ги покажа?

Тя се връщаше от училище. Каза на мистър Пърс, че трябва да се прибере да си напише домашното. Не й се търсеха сипки с него.

— Девъру ли те подучи да не говориш с мене? — попита мистър Пърс и тя поклати глава. Доколкото се сещаше, мистър Девъру никога не бе споменавал за мистър Пърс.

— Виждам те в църквата — продължи мистър Пърс.

Тя също го бе виждала седнал отпред, вляво. Леля й често споменаваше, че в деня, когато мистър Пърс не отиде на църква, ще стане чудо. И той като Джералдин Кеъри.

— Ще се поразходя с тебе — каза той, — имам половин ден свободен.

Продължиха заедно, от което й стана неловко. Крадешком поглеждаше към витрините, за да зърне отражението на двама им и да види дали наистина изглеждат така сковани, както тя се чувствуваше. Той бе само с една глава по-висок от нея, и то защото си бе нахлупил черното бомбе. Костюмът, с който ходеше на работа, беше двуреден, тъмносин на бледи райета, на места протрит; плачеше за ютия. Носеше черни кожени ръкавици и бастун. В църквата винаги се появяваше с ръкавиците и бастуна, но официалният костюм беше по-скъп от този, който носеше сега. Единственото нещо, което ги открояваше, бе русата й коса, прибрана под зеленополата шапка. Цвят на зряло жито, казваше мистър Девъру, и тя винаги го приемаше като комплимент от устата на търговеца на зърнени храни. Лицето й бе слабо, а очите — сини, но витрините отразяваха само разлят блед образ и зелено палто.

— Сполетяло те е нещастие, Атракта — рече той и мрачно закима — толкова дълго, че на нея й досади и тя поиска да го възпре. — Ужасно е да те убият по погрешка.

Атракта не разбираше какво й говори. Отминаха последните магазини на Норт Стрийт — бакалницата и барчето на Шанън, хлебарницата на О’Брайън, железарницата, в която отдавна нямаше никаква стока. Тясната уличка се поразшири. Мистър Пърс попита:

— Направи ли те вече католичка, Атракта?

— Кой, мистър Пърс?

— Оная на Девъру. Опита ли да те прилъже? Показа ли ти молитвената броеница?

Тя поклати глава.

— Опита ли се, не я и поглеждай. Веднага извърни очи, ако се случи да измъкне от престилката си нещо такова. Обещаваш ли ми, момиченце?

— Едва ли ще го стори. Мисля, че мистър Девъру няма да…

— Не знаеш какво можеш да очакваш от тая пасмина. Всички хитрости от Светото писание са готови да опитат. Сега обещаваш ли ми да си нямаш работа с такива като тях?

— Добре, мистър Пърс.

Както вървяха, той избутваше с бастуна си боклуците от тротоара. В канавката хвръкваха пакети от цигари и смачкани кибритени кутии, разпокъсани вестникарски страници и подгизнали книжни кесии. Градът познаваше този му навик и дори когато се разхождаше сам, често го чуваха да се гневи на мръсотията.

— Чудно ми е как не са ти казали нищо, Атракта — рече той. — На колко си сега, момиченце?

— На единайсет.

— Големите момичета трябва да ги знаят тия работи.

— Кои работи, мистър Пърс?

Той закима по същия досаден начин и после се изясни. Трагедията се случила в мрака на нощта: родителите й случайно попаднали в засада, устроена за чернокафявите войници^[4], които вилнеели в района. Детето отдавна спяло вкъщи и докато той говореше, тя си спомни как се бе събудила в къщата на леля си, без да знае как е попаднала там.

— Ето така ги убили, Атракта — каза мистър Пърс и после добави нещо невероятно: — И за това трябва да благодариш на Девъру и на оная жена.

Тя знаеше, че чернокафявите са били разположени близо до града; знаеше, че е имало сражения. Разбра, че възрастните са сметнали ужасната истина непоносима за едно дете. Но че родителите й са били застреляни, и то по погрешка, че отговорността за всичко пада по някакъв начин върху мистър Девъру и Джералдин Кеъри, ето това беше непонятно за Атракта.

— Погубиха двама достойни протестанти — продължи мистър Пърс, като все така избутваше боклуците от тротоара. — В десет и половина през нощта да ги застрелят като псета на главното шосе.

Слънцето, дето се бе скрило зад облаците, докато Атракта и мистър Пърс изминаваха разстоянието от центъра на града, изведнъж грейна в лицето на Атракта. Някаква жена в обичайното за тия места черно наметало с качулка бавно мина с каручката си покрай тях. Вътре имаше чували с брашно, които тя навярно возеше от мелницата на мистър Девъру.

— Разбираш ли какво ти казвам, Атракта? Девъру организираше размирниците в планината. Имаше експлозиви и мини и обучаваше хора да убиват. Никой ли не ти е говорил за него и за Джералдин Кеъри?

Тя поклати глава. Той пак кимна, сякаш да потвърди, че друго не може и да се очаква.

— Слушай какво ти разправям, Атракта. Джералдин Кеъри дойде в тоя град с мъжа си, който работеше в мелницата на Девъру. Мина не мина половин година, сдуши се тя с Девъру, но не ми влиза в работата кой с кого мърсува. Ама не беше само това, Атракта, тя му помагаше в контрабандата с оръжие. Слагаше мините като мъж, носеше и мъжка униформа. Девъру вилнееше като див звяр. Пред нищо не се спираше той, жената — също. Слагаха мини, без да ги е грижа кой кого убива. Устройваха засади на чернокафявите дори когато бяха беззащитни.

Невъзможно бе да му повярва. Невъзможно бе да си представи икономката и мистър Девъру в ролята, която той им приписваше. Никой разумен човек не би повярвал, че Джералдин Кеъри е способна да убива хора. Нима всичко, което мистър Пърс каза, беше лъжа? Той бе особен човек: имаше ли някаква причина да твърди, че майка й и баща й са срещнали смъртта си по този начин?

— Баща ти беше свестен човек, Атракта. Никога не се е напивал. И католиците четоха молитви за него, ама това си беше чисто лицемерие. Сякаш свещеник Куин не иска да очисти всички протестанти от града? Мислиш ли, че няма на драго сърце да натика в гроба и тебе, и мене?

Атракта не му повярва и все повече се убеждаваше, че всичко, което мистър Пърс й наговори, е лъжа. Католиците бяха други хора: те се кръстеха, когато минаваха покрай своята църква; намираха упование в кръста и изповедта; ходеха на литургии и палеха свещи. И все пак трудно й беше да приеме, че жизнерадостният червенокос отец Куин би пожелал смъртта й. Тя бе чувала Филомена, прислужницата на леля й, да казва, че отец Дорън е свадлив, а отец Мартин не струва пукната пара, но Атракта мислеше, че нито един от тях не би пожелал нечия смърт.

— Протестантчета пъзливи-сополиви, радвайте се, че сте живи — току подвикваха децата на католиците.

— Католик-размирник ближе дяволския дирник — отвръщаха децата на протестантите.

В тия подмятания нямаше желание за мъст. Страните бяха неравностойни: протестантите в града бяха малцина и не представляваха истинска заплаха; до стълкновения не се стигаше.

— Той предаде религията си, Атракта. Запомни от мене това: ако взема да ти разправя всичко за тая жена при него, няма повече да прекрачиш прага на къщата им. — Той се обърна рязко към града. Все така бясно размахваше бастуна и избутваше де що има боклук по пътя.

Слънцето вече припичаше. Атракта чувствуваше как ще заври под няколкото ката дрехи. Трябваше да прочете един урок по история за идването на саксонците в Англия. Имаше да решава четири дълги задачи с деление и да научи наизуст седем стиха, от които нищо не проумяваше.

Тя не се прибра направо у дома. Вместо към къщи сви наляво по една странична уличка и излезе вън от града. Нагази в лехи с цвекло и ряпа, като отново се опитваше да си представи сцените, които мистър Пърс й бе обрисувал: засадата, мъжете, очакващи войниците, пукота на пушките. Хрумна й, че досега никого не е попитала дали родителите й са погребани в гробището на ирландската църква.

Мина покрай един катун край пътя. Някаква жена изтича след нея да проси пари, че мъжът й ей на̀ бил умрял. Когато Атракта й каза, че няма, тя изруга, ала сетне тутакси взе да хленчи и да нарежда, че ще се моли за Атракта, ако й донесе пари на другия ден или когато и да е.

Нима мистър Пърс искаше само да я настрои против мистър Девъру, защото Девъру не ходеше на църква? Нямаше ли и нещо друго? Не бе ли казал мистър Пърс първото, което му дойде наум? Както вървеше, в съзнанието й изплуваха думите на архидякон Флауър: неговото твърдение, че мистър Девъру е станал кротък като агне, не криеше ли намек, че някога не е бил такъв? А леля й, уплашена от Джералдин Кеъри, беше ли се успокоила вече?

— Това е минало, миличка — каза леля й. Взря се в Атракта и я прегърна, сякаш очакваше, че момиченцето ще се разплаче. Но сълзите не рукнаха, защото Атракта бе просто изумена.

 

 

Сега, след петдесет години, както вървеше през пирена край морето, този спомен от детството нахлу в съзнанието й. Не можеше да си обясни как така мистър Девъру и Джералдин Кеъри се бяха променили толкова много.

— Може би носят бремето на греха — рече архидякон Флауър, когото леля й повика вкъщи на другия ден. — Само като те видят, и се чувствуват виновни. Това беше нещастна случайност, но човек и тогава се чувствува отговорен. Минало-заминало — повтаряше и той като леля й. Разбра намека им, че всичко трябва да бъде забравено, и въпреки това не можеше да не си представя как мистър Девъру и икономката му слагат мини по пътищата и събират бунтовници в планината. Съпругът на Джералдин Кеъри напуснал града, така й каза мистър Пърс по-късно; заминал за графство Лаут и оттогава никой не бил чувал за него.

— Пачавра — заяви мистър Пърс. — Мръсна пачавра.

Когато провери значението на думата в речника, Атракта се стъписа.

Веднъж започнал, мистър Пърс не можеше да спре. Не бивало единайсетгодишно момиче да ходи в дома на мистър Девъру, дом на убиец. Не било ли позорно протестантско дете да прекрачва прага на къща, в която са замисляли гибелта на английските войници и ирландските протестанти? Един съботен следобед мистър Пърс не можа да се сдържи и сам пристигна в къщата. Закрещя на мистър Девъру през отворената входна врата:

— Не ти ли стига, че затри майка й и баща й, та сега даваш на тая жена да принесе и детето в жертва на папата?

Сивото му лице бе почервеняло, а бастунът му махаше заплашително във въздуха. Мистър Девъру го нарече мръсен оранжист^[5].

— Омразно ми е да те гледам — каза вече по-тихо мистър Пърс и отведнъж си тръгна, както правеше обикновено.

Докато вървеше край брега, Атракта си спомни и това. По-късно мистър Девъру никога не спомена този случай, а мистър Пърс вече не й проговори, сякаш реши, че всичко е казано. Тя растеше, а хората в града все така неохотно й отговаряха, когато ги разпитваше за трагедията на родителите си, за да научи нещо повече от това, което леля й и архидякон Флауър и бяха разкрили. Но нищо ново не излезе наяве; хората, към които се обръщаше, само признаваха, че в миналото мистър Девъру наистина е вилнял така, както мистър Пърс твърдеше. Той обучавал местните хора, а Джералдин Кеъри му помагала във всичко, след като съпругът й заминал за графство Лаут. Но нещата се променили след оная злощастна нощ.

Леля й се помъчи да й обясни къде се корени омразата на мистър Пърс към мистър Девъру. Мистър Пърс виждал нещата в определена светлина и не можел другояче. Бил убеден, че отец Куин иска протестантите от града да измрат до крак и да изгният в земята. За него отношенията между мистър Девъру и икономката му продължавали да са неморални и никой не можел да му внуши, че отдавна не е така. Правел от мухата слон, бил фанатик и не можел да се промени по никакъв начин. Протестантите в града се срамували заради него.

Мистър Пърс умря и се говореше, че омразата горяла в него до сетния му дъх. Споменал протестантското момиче, когато тъжният му дрезгав глас вече заглъхвал. Пагубната зараза била проникнала в нея и самата тя сега не била по̀ стока от хората, които я използували за своите нечестиви цели. Не била достойна за туй, с което се захванала — да учи децата на протестантите в града.

— На смъртния си одър ви го казвам, сър — обърнал се мистър Пърс към приемника на архидякон Флауър.

Но след време, когато мълвата за кончината на мистър Пърс плъзна из града, Атракта се издигна в очите на съгражданите си и те я гледаха с възхищение, сякаш предполагаха, че не й е било леко да понесе този обрат на събитията — нито смъртта на родителите си, нито опрощението, което мистър Девъру искаше от нея, нито пък фанатизма на мистър Пърс. Животът я повлече във водовъртежа си, сякаш казваха те, а тя оцеля невредима.

Изтърпяла всичко това, тя се чувствуваше добре в града. Явно бе доволна от живота си, щом отхвърли предложението на чиновника от Областната банка и на младежа, дошъл тук на почивка с родителите си. Гордостта предшествува погибелта и Отваряй си очите, преди да скочиш — така бяха озаглавени съчиненията, които възлагаше на учениците си. Пръстчетата им здраво натискаха перодръжките, кокалчетата побеляваха от усилието, прехапаният език помагаше да се съсредоточат. Ариадна, Фин МакКул, мечът на крал Артур, Катлийн ни Хулихан: легенди изпълваха класната стая, факти от живота на римляните и норманите, задачи с корен квадратен, Гълфстрийм. Децата растяха и напуснаха града, понякога се връщаха и навестяваха Атракта в къщата на Норт Стрийт. Други оставаха в града и тя забелязваше как посивяват косите им, а походката им става отпусната. Тя обикна града неусетно не само защото бе част от нея.

— Ала за цял един живот не научих нищо — каза си тя на глас, докато крачеше край морето. — А и децата на нищо не научих. — Зарея невиждащ поглед към синеещата шир на океана. Пред очите й бе онова, за което бе прочела във вестника — тенекиената кутия, увита в амбалажна хартия. Виждаше как пръстите на Пенелопи Вейд отвързват канапа и развиват кафявата хартия. Пенелопи повдига капака, гримаса изкривява лицето й секунда преди насреща й да се оцъклят очите на мъжа, когото обича. Месеци по-късно, изчерпала цялата си смелост и победена в желанието си да се изяви, Пенелопи Вейд се влачи мъчително по пода на две стаи. В шкафа има аспирин и тя пие вода от пъстра керамична чаша, същата като тия, от които Атракта пиеше всеки ден.

В класната стая, сред географските карти и портретите, шестнайсетте деца се бяха втренчили в нея, по-големите седнали отзад. Тя повтори въпроса си:

— Хайде, какво ще кажете за това?

Отново им прочете съобщението във вестника, четеше го бавно, защото искаше да се запечата в съзнанието им така, както се беше запечатало в нейното, поспря се на броя на куршумите, надупчили мъжа на Пенелопи Вейд, и на отрязаната глава.

— Представяте ли си това момиче? Представяте ли си хората, които слагат една човешка глава в тенекиена кутия и я пращат по пощата? Представяте ли си как тя я получава. Отрязаната глава на мъжа, когото обича?

— Какво пък, във вестниците непрекъснато пишат такива неща — обади се едно от децата.

Тя се съгласи, че е така.

— Живях добре в тоя град — добави тя и децата я погледнаха така, сякаш внезапно бе полудяла.

— Аз пък ще се измъкна оттука — изрече след кратко мълчание друго някакво дете. — Накрай света е, мис.

Атракта започна от самото начало. Опита се да накара децата да си представят едно момиченце, което спи кротко, докато на пътя за Корк вилнеят насилие и смърт. Описа къщата на леля си на Норт Стрийт, спретнатата женска къща, Дигъри, котката на леля й, малката всекидневна, прислужницата Филомена. Описа им пшеничнорусата си коса, слабото си личице и грубите старомодни дрехи, които носеше по онова време. Говори за набожността на Джералдин Кеъри и умореното лице на търговеца на зърнени храни. Приятелството, което те й бяха предложили, наподобяваше постъпката на Пенелопи Вейд, тръгнала да се бори за мир в големия град, където съпругът й е бил убит; това също бе проява на великодушие.

— През лятото къщата му ухаеше на рози. Тя изникваше от мрака на кухнята и му поднасяше храната. Сините щори затъмняваха салона като при траур. Те бяха тези, които изживяваха трагедията, а не аз.

Описа лицето на мистър Пърс и дрезгавия му глас. Опита се да го оприличи на хората, които срещаха по познатите улици и магазини: бомбето, бастуна, с който избутваше боклуците. Той беше направил всичко възможно, за да я спаси, и бе действувал според убежденията си. Не искаше тя да забравя нищо, а не си даваше сметка, че всъщност е нямало какво да помни.

— Но аз се опитвах да си го представя — продължи тя, — така както сега карам вас да си го представите: майка ми и баща ми разстреляни на пътя за Корк, а Джералдин Кеъри и мистър Девъру като две чудовища, войниците с откъснати ръце и насилие, което ражда насилие.

Едно от децата поиска разрешение да излезе от стаята. Атракта му позволи и го изчака да се върне, преди да продължи. Тя запълни времето, като им говори за настъпилите промени в града, за порутения киносалон на О’Мара, за затварянето на табакханата през 1938 година. Когато детето се върна, Атракта разказа за смъртта на мистър Пърс и предаде думите му, че тя не е достойна да бъде учителка на протестантските деца.

— Опитвах се да си представя една нощ, която ми бяха описвали — каза тя. — Как хората на Девъру заловили един мъж в кръчмата на Мадън и обявили, че ги е предал, а после го обесили в някакъв хамбар. Дали са били доволни след това, което са извършили? Дали са запалили цигари, като са решили, че е най-добре да го няма на тоя свят? Един от онези другите сигурно е отишъл в пощата с опакованата тенекиена кутия. Той навярно е наблюдавал, докато я претеглят, и е платил за пратката. Дали се е мислел за нещо изключително, след като е измамил чиновника в пощата?

Седнали в редици на изтърканите чинове, децата кротко слушаха и недоумяваха какво, за бога, означава всичко това. Никой урок по география или история досега не е бил така объркващ, тези, на които математиката им се виждаше трудна, сега бяха готови да се помъчат да я разберат. Те гледаха набразденото лице на своята учителка, все така слабо, както в детството й, според нейните думи, само дето русата коса бе вече бяла. Устните се движеха бързо и навременѝ потрепваха, сякаш да възпрат напиращите сълзи. Ей богу, какво ги засягаше тая Пенелопи Вейд?

— Тя умряла с мисълта, че адът вече е настъпил. Била загубила и сетна вяра в човешкия живот и нима някой може да я вини? Могла е да остане в Хейзълмиър, както всеки друг би направил. Правилно ли е постъпила, като е отишла в града, където мъжът й бил убит, за да покаже на останалите жертви, че духът й не е сломен докрай?

Никой не отговори и Атракта усещаше слисаните погледи на децата. Но те неведнъж бяха вторачвали в нея смаяни очи. Каза си, че това няма значение.

— Историята на моя живот е същата — рече тя. — Живот, облъхнат от ужас, но с различен край. Мисля си за нея и съвсем ясно си представям апартамента, където е живяла в Белфаст. Представям си всички подробности, но не знам дали съм права. Тапет на ръждивочервени цветчета, овехтели мебели, които хвърлят сенки, кутийка за чай върху взетия под наем телевизор. Влача се по пода на две стаи, по килима, пропит от миризма на прах и тютюн, по пътеките и хладния линолеум. Добирам се до кухнята, хващам се за ръба на мивката, един по един изгълтвам аспирините, докато в шишенцето не остава нищо.

Цареше безмълвие. Чуваше се само как шават нозе. Всички мълчаха.

— Само да е знаела — продължи Атракта, — че ще намери упование във вярата, че бог не може вечно да отказва милостта си. Представяте ли си същите тези хора, стоварили отмъщението върху нея, един ден да отглеждат пчели и папагали? Представяте ли си ги да работят в магазините и да бъдат внимателни към слепите и глухите? Представяте ли си ги да работят вечер в градините си и да бъдат добри бащи? Не е невъзможно. Нима не разбирате — провикна се тя — какво стана в този град? Тук, накрай света. Не го ли осъзнавате? И нима не можете да си я представите как лежи сама там, а мишки лижат засъхналата по тялото й кръв?

Децата продължаваха да мълчат, а по лицата им не личеше да са разбрали това, което тя искаше да им каже. Защото не съм убедителна, помисли си тя. Единственото, което искаше да им каже, бе никога да не се отчайват. Единственото, което искаше да стори, бе да ги подготви за мрачното бъдеще. Тя познала щастието, така им каза отново. Разговорът с мистър Пърс разкриваше цялата истина, но той беше безсмислен, защото с годините самата истина се бе променила.

На децата им се струваше, че вече си говори сама. Стара е, мина през ума на някои, затова се държи така. Сякаш не разбираше, че почти всеки ден по телевизията съобщават за подобни прояви на отмъщение. Навсякъде се лееше кръв, намазваха момичета със смола и ги хвърляха на пътя, деца не по-големи от тях носеха оръжие.

— Моля се само да разбере — чуха я да казва, — че чужди хора скърбят за нея.

Отново се възцари неловко мълчание и след това тя кимна към едно от децата. То се изправи и издрънка с малко звънче. Децата се изнизаха от стаята, кротки и послушни, както ги бе учила. Наблюдаваше ги на площадката вън, на групи по две-три, говореха за нея. Не я разбраха, когато им каза, че хората се променят. Надеждата, която се бе опитала да им вдъхне, едва ли щеше да им бъде опора сред ужаса, който бяха приели като неотменна част от своя живот. При все това тя не можеше да се откаже от увереността си, че има смисъл да се живее, щом чудовищата не остават чудовища завинаги. С това не можеше да изличи последните зловещи мигове от живота на Пенелопи Вейд, но то все пак бе нещо. Съжали, че е останала неразбрана.

Двайсет минути по-късно, когато децата се завърнаха в класната стая, гласът й вече не трепереше, нито потискаше напиращите сълзи. По-големите научиха за земеделието в Швеция, по-малките за Пиренеите, а най-малките — че Мюнстър има шест графства. Учебният ден свърши в три часа и когато децата си бяха отишли, Атракта заключи класната стая и се прибра в къщата, която бе наследила на Норт Стрийт.

След една седмица приемникът на архидякон Флауър дойде да я види и неговото посещение прекъсна поредицата от насилие, показвана по телевизията. Той говореше със заобикалки, докато похапваше бисквити и пиеше чай край камината; после й предложи да си помисли дали не е време да се пенсионира. Тя вече бе навършила шейсет години, отбеляза той, като се изсмя йезуитски, а тя отговори, че мистър Еъри бе продължил до седемдесет. Шейсет години, отвърна духовиикът, като пак се засмя, била възрастта, когато хората на тази длъжност се пенсионирали. В днешно време децата се броели на пръсти.

Тя се усмихна, като се сети за своите шестнайсет хрисими повереници. Бяха се разприказвали пред родителите си и родителите се бяха ужасили, като разбрали, че децата са слушали за някакъв обезглавен мъж и една жена, изнасилена от седмина. Училището не било място за такива приказки и те гневно възразили пред духовника, а той нямал друг избор, освен да се съгласи. В края на летния срок очакваше да й връчат ваза от уотърфордско стъкло.

— Всеки ден в моята малка класна стая е трябвало да удостоявам с внимание дребните, но значими неща в живота. Нима не е важно, че тази жена е умряла в отчаяние, без капчица вяра в човешкия род?

Свещеникът беше кратък и ясен. Според повечето хора, които я помнели, тя била забележителен учител; досега никого не била разочаровала. Той насочи разговора към по-безобидни теми, взе си още бисквити и парче сладкиш. Посмя се и дори се пошегува. Разказа й една безобидна клюка.

Накрая тя се изправи. Изпрати госта си до вестибюла, подаде му ръка и се сбогува. После влезе във всекидневната и струпа чашите и чинийките върху един поднос на масичката до вратата. Отново включи телевизора, но когато на екрана се появи образ, тя не го видя. В съзнанието й изплува ликът на Пенелопи Вейд, малко кривата усмивка, луничавото лице.

Бележки

[1] Легендарен древноирландски крал (379–405). — Б.пр. ↑

[2] Видни фигури в ирландското националноосвободително движение от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. — Б.пр. ↑

[3] Два от символите на Ирландия са: бедната старица Шан Ван Вохт и красивата девойка Катлайн ни Хуликан. — Б.пр. ↑

[4] Британските наемници срещу ирландското съпротивително движение през 1919–1920 г. — Б.пр. ↑

[5] Оранжистка ложа — партия на протестантски екстремисти. — Б.пр. ↑