Джийн Рис
Вън от машината (4)

ІV

На другия ден сестрата на отделението донесе няколко романа на английски.

— Много успокояват, ще видите — каза тя с пламъче в очите. Чудесна сестра, наистина си отбираше от работата. Родена за медицинска сестра, както се казва. Би могло да си роден за готвач, роден за клоун или роден за глупак, роден за едно, роден за друго…

— И какво смешно има тука? — подозрително попита Пат.

— О, нищо. Мислех си колко трудно е да се повярва в свободата на волята.

— Предполагам, че знаете какво приказвате — студено отвърна Пат. Нещо бе враждебно настроена напоследък. Не че имаше някакво значение…

„Всичко ще бъде наред. Няма защо да се тревожа — успокояваше се Инес. — Имам още сума ти време.“

И не след дълго си повярва. Лежеше си в леглото, грижеха се за нея, послушно се събуждаше призори, дори започваше да се чувствува като дете: сякаш бъдещето не можеше да не е хубаво, макар че едва ли бе възможно. Като че ли цял живот бе лежала тук и като че ли от рождение се познаваше с всички от отделението — с мадам Таверние и шала, пръстените, плетивото и пътеписите й, с Пат и нейните песнички, с двете руси дебелани, които се миеха с такъв благочестив вид.

Помещението бе обширно и леглата доста отдалечени едно от друго, но въпреки това тя поопозна другите болни. Например странното момиче с дългите плитки и мрачното лице, което от време на време помагаше на сестрата да оправя леглата — странно, понеже не личеше да страда от нещо. Тя сякаш бе привлекателна, но винаги ходеше с наведена глава и ако случайно срещнеше погледа ти, примигваше и извръщаше очи. Една от болните винаги бе с луксозна пижама, друга все плетеше, трета пък непрекъснато четеше — чак ти ставаше страшно да я гледаш; имаше една, при която непрекъснато идваха посетители, а грозотията, дето приличаше на маймуна, по цял ден шиеше нещо подобно на розова риза от крепдешин…

Сънищата й бяха неспокойни и ако тупнеше книга на пода или някъде се затръшнеше врата, сърцето й подскачаше — болезнено ехо. Освен това не всички романи, които сестрата донесе, й харесаха. Както си четеше веднъж, лицето й пламна от гняв. Как ли не, изобщо не е така! Божичко, как лъжат тия хора! И няма кой да се изправи и да им го каже в очите. Юда! Това според него било истината. Не на мене тия!

Тя се огледа наоколо. Пат, която втренчено я гледаше, прихна, вдигна вежди и се потупа по челото. Инес също се разсмя, потупа се по челото и след малко, отново спокойна, се зачете в книгата.

Дните се нижеха един подир друг, но с настъпването на нощта тя сякаш потъваше. „Не се събуждай, не се събуждай“ — мълвеше мъдрото й сърце. Но утрото винаги идваше — с легените, с миризмата на сапун, а после — дългият, монотонен, облян в слънце ден.

Най-после се почувствува достатъчно добре, за да отиде самичка до банята. Стигна благополучно, но на връщане краката й се огънаха и тя се подпря с ръка на стената на коридора. Някаква тежка топка в корема й я дърпаше надолу.

Отново си легна. Мрак, тишина, сигурност — и все пак беше крайно време да застане лице срещу лице с действителността и да си подреди работите. „Първо, чувствувам се много по-зле, отколкото очаквах; второ, утре трябва да попитам главната дали може да остана още една седмица; сигурно няма да поискат да си платя предварително; трето, веднага щом разбера, че оставам за още една седмица, трябва да започна да пращам писма, та да събера пари. Ще имам само петдесет франка, като изляза! Какво са петдесет франка, когато човек се чувствува така?“

Вечерта дълго не можа да заспи — кроеше планове. Но на сутринта, когато главната мина, тя се уплаши да не й откаже. „Утре непременно ще я помоля!“ Но и следващият ден се изниза, а тя не пророни нито дума.

Яде, спа и чете „успокояващи“ английски романи за порядъчните и уважаваните люде, но нито продума, нито писа на някого. Само си търсеше извинение: „Днес не изглежда в добро настроение… О, лекарите са с нея… Аз май не съм му много симпатична. (Е, и ти не си ми много симпатичен, приятелче, оченцата ти са много сближени.) Днес е петък, в петък не ми върви… Ще пиша писма, когато ми се избистри мозъкът…“

От отделението до умивалнята се стигаше по дълъг, боядисан в кафяво коридор, който миришеше на терпентин. Покрай варосаните стени бяха наредени легени, а в дъното имаше три тоалетни и две бани.

Инес застана пред един леген. Извади от тоалетната си чантичка сапун, четка, паста за зъби и препарат за дезинфекция.

Някой предпазливо открехна вратата, поколеба се на прага, после мина зад Инес и застана пред един от легените в дъното на помещението.

Беше онова мрачно момиче с дългите плитки. Бе облечена със синьо кимоно.

„Май че наистина й е дошло до гуша“ — помисли си Инес.

Момичето се хвана с две ръце за ръба на легена и се наведе напред. Дали не й се повръщаше? След това въздъхна тежко, на пресекулки, и отвори тоалетната си чантичка.

Инес се извърна безмълвно и започна да си мие зъбите.

Вратата отново се отвори, в умивалнята влезе някаква сестра и се огледа. Изражението на закръгленото й розово лице изненадващо бързо се промени — от безразлично то за секунди стана въпросително, после учудено и накрая — втрещено от негодувание.

Тя се завтече към дъното на помещението и се развика:

— Престанете! Хайде, стига, мисис Мърфи! Зарежете това!

Инес ги гледаше как се борят. Нещо металическо издрънча на пода. Мисис Мърфи се извиваше като змия.

— Елате, помогнете ми, моля ви! Хванете й ръцете! — задъхано викаше сестрата.

— Ох, оставете ме на мира, оставете ме на мира! — стенеше мисис Мърфи. — Умолявам ви, оставете ме на мира! Какво изобщо знаете вие?

— Идете да повикате старшата! Тя е в отделението.

„На мен говори“ — каза си Инес.

— Ох, оставете ме на мира, оставете ме на мира! Моля ви се, моля ви се, моля ви се, моля ви се, моля ви се — ридаеше мисис Мърфи.

— Какво е направила? — попита Инес. — Защо не я оставите на мира?

Докато питаше, две други сестри се втурнаха през вратата и се хвърлиха върху мисис Мърфи, която запищя пронизително със зейнала уста, отметнала назад глава.

Инес стигна до вратата, като се подпираше от леген на леген. После се хвана за рамката и все покрай стената в коридора полека-лека стигна до леглото и си легна. Цялата се тресеше.

— Какво има? Какво стана? — възбудено попита Пат.

— Не знам.

— Мърфи ли беше? Ти си добре, нали? Чудехме се дали е Мърфи или…

„Или ти — това иска да каже — мина през главата й. — Или ти…“

През цялата вечер Пат и русата дебелана, мисис Уилсън — двете много се бяха сближили, — оживено разговаряха. Като че знаеха всичко за мисис Мърфи… Бяха осведомени, че това не й е за първи път. Някак като по чудо всичко за нея им бе известно. И що за постъпка — да се опита да сложи край на живота си! Ако беше мъж, е, тогава би могло и да проявиш малко съжаление. Тогава можеш да си речеш: „Сигурно доста му се е насъбрало на горкичкия!“ Но жена!…

— Омъжена е, с две сладки дечица!

— Глупачка с глупачка! — заяви Пат. — Какво да я правиш, я ми кажи, такава глупачка?!

Мисис Уилсън, която беше от доста време в клиниката, обясни, че точно пред тяхната стая имало шкаф с лекарства.

— Сигурно е бил отворен — добави тя. — Ако е било така, някой хубавичко ще си изпати. Или Мърфи се е добрала до ключа. Нали там държат таблетките морфин.

Пат обаче заяви — знаела го с положителност от една сестра, че мисис Мърфи криела спринцовката с иглите за подкожни инжекции и таблетките седмици наред, още откакто постъпила в клиниката.

— Тя е от тия шантави неврастенички, невротички, наречи ги както щеш. Казва, че се страхувала от живота — представяте ли си! Затова е и тук. Под наблюдение. Но вижте само колко са хитри такива като нея — как е успяла да скрие тия неща…

— Ужасно ми е жал за мъжа й — каза мисис Уилсън. — И за децата й. Толкова ми е жал! Нещастните дечица, нещастните сладки невръстни дечица… Би следвало такива жени да ги бесят!

Даже и след като угасиха лампите, двете продължиха да разговарят.

— И то какво са тия неврастении и неврози? — чудеше се Пат. — Ако има до себе си прекрасен съпруг и деца, от какво са тия неврастении и неврози?

Сякаш камък и желязо — така звучаха гласовете им. Единият беше като от камък, другият — от желязо…

Инес прекъсна дуета с треперещ глас:

— О, значи тя страда ат неврастения и са я пратили тук, за да се излекува?! Идеята е била великолепна! Чудесно място за лечение на неврастения. На кой ли му е дошло на ума? На прекрасния й мил съпруг, предполагам…

Пат рече:

— Стига вече! Лазиш ми по нервите. Престани да се правиш на по-различна от другите!

— И кои са тия другите?

Не получи отговор.

„Какви свини! — помисли си тя, но, уви, без да кипне от гняв, който да я стопли и успокои. Пат я бе преценила, наистина я бе преценила. Но защо трябва да обръщам внимание на момиче като нея? Тя е тъпа като галош. Но не в преценката си за хората, не и когато дойде до това да се разбере на кой му е изпята песента. Колко ми е студено, колко съм уморена, колко съм уморена, колко ми е студено…“

Когато на другата сутрин дойде време да се оправят леглата, мисис Мърфи отново помагаше. Вървеше както обикновено с наведена глава, със сведен поглед и превити рамене. Много бавно заоправя леглата на отсрещната редица под суровите и натрапчиво любопитни погледи на болните.

— Какво си мърмориш там, Инес? — рязко попита Пат.

Мисис Мърфи и сестрата оправиха и последното легло отсреща. После се заеха с другата редица. Бавно се приближаваха.

„Затваряй си устата, това няма нищо общо с тебе“ — повтаряше си Инес, като стискаше студените си ръце под чаршафите.

Сестрата рече:

— Пат, ако се чувствуваш добре, би ли помогнала? Ей сега ще се върна.

„Идиотка — помисли си Инес. — Как така ще излиза! Те обаче никога не знаят какво става. Ами, много добре знаят! Машинката работи без засечка, това е всичко.“

Пат и мисис Мърфи започнаха мълчаливо да опъват, да придърпват и потупват чаршафите и възглавниците.

— Здравей, Пат! — прошепна мисис Мърфи.

Пат присви устни в благочестиво негодувание.

Подвиха долния край на чаршафа. Изпънаха го в горния край. Започнаха да разтърсват възглавниците. Мисис Мърфи сбърчи лице и се разплака.

— О, божичко — промълви тя. — Няма да ме пуснат оттук. Няма.

Пат каза:

— Я да не ми подсмърчаш върху възглавницата. Гади ми се от такива като тебе. — А мисис Уилсън се разкикоти като цвилеща кобила.

Гласът на Пат и този кикот толкова си приличаха, сякаш излизаха от един и същ човек. Гадни и ледени, глупашки и груби, прегракнали и писукащи — неизразимо отвратителни!

— Дано ви сполетят най-страшните беди, дано — избухна Инес, — кучки такива. Не ви ли е срам да се държите така с тази нещастница! Какво знаете вие за нея?… Мисис Мърфи, я вдигнете глава и ги наругайте! Веднага ще ви олекне.

Мисис Мърфи побягна, хлипайки, от стаята.

— Да е говорил някой с тебе? — възмути се Пат.

Инес занарежда на глас всичко, което й идваше на езика, бе доволна, че думите й биеха право в целта — каза им точно какво мисли за тях, нарече ги с точните им имена и много точно им пожела какво да им се случи.

— Възмутително! — заяви мисис Уилсън. — Казвах ти аз — добави тя победоносно. — Тая още в началото ми стана ясна!

В този момент вратата се отвори и в отделението влезе докторът, придружен не както обикновено от главната, а от високата сестра, която отговаряше за отделението.

Инес се провикна още веднаж, за ефект:

— И дано ви сполетят и други беди! — А после прошепна във възглавницата: — Не кълна сестрата. Нея — не!

Мисис Уилсън заяви високо и ясно:

— Смятам, че хора, които си служат с неприлични изрази, не бива да се допускат в порядъчно общество. Смятам, че е срамота такива жени да се допускат сред добре възпитани дами — срамота! Не бива да се допуска такова нещо!

Докторът примигна, но лицето на сестрата, продълговато и тясно, си остана непроницаемо. Двамата минаха по леглата, поспирваха тук-там да погледнат температурните листове или да кажат по някоя дума… Бест, Инес…

— Тук боли ли? — попита лекарят.

— Не.

— Боли ли, като натисна тук?

— Не.

И двамата бяха много високи, слаби и някак далечни. Леко извърнаха глави и тя не можа да чуе какво си пошепнаха. А когато отвори уста и промълви:

— Исках да… — но разбра, че и те няма да я чуят, и замълча.