Луиз Бегшоу
Наследнички (10)

Осма глава

„Алма Теръс“ бе закътана встрани, в дъното на улица „Алън“, като малък оазис точно до главната улица в Кенсингтън. Лесно можеше да се разпознае къщата на Ханс — номер четиридесети бе ярко осветен и колона двойки чакаха пред входната врата, а по улицата обикаляха джипове със затъмнени стъкла.

Венера остави Диана да слезе първа от таксито. Сестра й определено изглеждаше добре, помисли си тя с известно безпокойство. Беше с елегантна вталена рокля в сиво с блед сребрист кант, допълнена от гълъбовосиви обувки от лачена кожа с неизменните червени подметки. Изглеждаше много стилна, с излъчването на филмова звезда от ерата на нямото кино. На шията й проблясваше тънкото, но прелестно диамантено колие на фамилията Чеймбърс — деликатна плетеница от листа и клонки от осемнайсеткаратово злато и искрящи бели камъни.

Венера се надяваше тоалетът й да засенчи този на сестра й. Кремавата копринена рокля нежно галеше извивките на тялото й, изкусно дооформени от хирурга, а специална лента прикриваше зърната на гърдите й, което бе отлична идея, иначе щяха да са щръкнали в тази студена нощ. Беше избрала великолепно палто от лисица в наситен червеникав цвят, който подчертаваше дългите висящи обеци, които блестяха на ушите й. Закачила бе брошката във формата на ветрило от искрящи като лед диаманти точно в средата на деколтето си, така че погледите да бъдат привлечени към пищните й гърди. Носеше обувки с десетсантиметрови токчета, така че стегнатото й малко дупе да изпъква. Един хубав чифт обувки можеше оптически да свали поне килограм от теглото на жената, а Венера имаше само хубави обувки. Освен това носеше бельо на „Ла Перла“ — оскъдни секси бикини от бяла дантела. Истински лукс, който я караше да се чувства добре.

Подаде на сестра си ръка и двете заедно тръгнаха към вратата.

— Венера и Диана Чеймбърс.

Служителят от охраната прелисти списъка с гостите.

— Съжалявам. Нямам записана Диана Чеймбърс…

Диана почервеня.

— Райхарт, всичко е наред. — Ханс се бе появил на входа. Стоеше до вратата с чаша студено мартини с огромна маслина в ръка. Тъмните му очи, блеснали от удоволствие, обходиха момичетата. Венера забеляза как погледът му се плъзна по роклята й, която искреше на фона на златистата й кожа, а после се спря върху Диана — елегантна, в сребристосиво, с коса в цвят на карамел, оформена умело в стилна прическа.

Усети как стомахът й се присвива от ревност.

— Много мило да позволиш на сестра ми да ме придружи — любезно изрече тя и сластно вдигна рамене, за да падне от тях кожената наметка. Така остана с напълно изложена на показ гръд, в дълга и прилепна копринена рокля, безумно високи токчета и диаманти.

Това свърши работа. Ханс извърна глава, за да я огледа по-добре, и тя забеляза как зениците му леко се разшириха.

— Сигурен съм, че тя не обича да придружава никого — учтиво се обади той.

Диана се усмихна широко, мислено разгневена на Венера, която стоеше до вратата, облечена с вулгарната си рокля.

— Мисля, че познаваш моя приятел Джъд — обади се Диана и отново привлече вниманието на Ханс върху себе си.

— Джъд Лоу ли? — Тя кимна и продуцентът се усмихна топло.

— Както и семейство Епстийн… А може би и Барбара Шот. — Диана небрежно подхвърляше имената на някои от най-влиятелните финансисти в британското кино.

Ханс бе очарован.

— Разбира се. Всъщност бях поканил Барбара тук тази вечер, но тя имаше ангажимент в Монако.

— Жалко. — Диана му се усмихна очарователно. — Значи няма да познавам никого.

— Ще познаваш мен — отвърна той. — Заповядайте вътре, дами. Някой ще ви донесе питиета.

 

 

Венера гледаше ядосано Диана, докато един от сервитьорите й подаваше студено шампанско. Тук бе пълно с милиардери. Защо Диана бе решила да насочи атаката си към единствения мъж, когото Венера искаше да впечатли? Но пък тя си беше такава още от времето, когато деляха обща детска стая. Сестра й винаги искаше да има най-хубавите играчки. Все търсеше онова, което Венера харесваше. Червенокосата Барби. И онази миниатюрна електронна игра на ключодържателя…

Ханс разговаряше с Диана вече цели осем минути. Венера ги бе засякла, докато ги гледаше застанали един до друг пред изключително реалистичната на вид дизайнерска газова камина, която бе разположена на една от покритите с копринени тапети стени. Като цяло къщата бе великолепна — тапети с фигурални мотиви, сребърни свещници от времето на крал Джордж, елегантни мебели от периода на регентството, както и огромно маслено платно, изобразяващо планината Шварцвалд, което бе окачено над полицата на камината. Очевидно бе на някой от майсторите от старата школа.

Всичко бе изненадващо достолепно за едно от лошите момчета на Холивуд, пък макар и да бе европеец. Кой ли бе дизайнерът му, разсеяно се запита тя. Трябваше да вземе номера му.

Две по-млади жени бяха застанали в един от ъглите. Венера бодро се запъти към тях с пълното съзнание, че всяко движение ще накара греховно тънката й копринена рокля да подчертае извивките на тялото й. В никакъв случай нямаше да преследва Ханс Тирш. Вместо това щеше да постои при тези празноглави кукли, нека съпругите да се успокоят малко. Венера Чеймбърс никога не изпадаше в затруднено положение. Всъщност след около минутка разговор с други жени — което си бе отвличаща вниманието маневра — тя имаше намерение да намери най-богатия свободен мъж на цялото парти и да се лепне за него като захарен памук.

— Здравейте — любезно поздрави тя и протегна ръка с перфектен маникюр. Ноктите й бяха декорирани от Селин, която бе най-популярната стилистка в салона „Блис Спа“, и върху френския маникюр блестяха мънички кристалчета, искрящи също като диамантите, които висяха от ушите й. — Аз съм Венера Чеймбърс. Приятно ми е.

Момичетата бяха около двайсет и една годишни и явно бяха облекли най-красивите си тоалети. Определено бяха от по-долна категория — с обувки, евтини имитации на големите модни марки. Имаха отвратителни колиета: едната носеше гердан с морски мотиви, а другата — евтин цитрин. Косите им бяха подстригани късо, което винаги бе грешка: богатите мъже обичаха дълги коси, така имаше какво да сграбчат в леглото. Но пък имаха хубав, здрав блясък, замисли се Венера; едната бе с гарвановочерна коса като на Луиз Брукс, а другата — невероятно червеникавокафяво. Червенокосата имаше поразително сини очи и млечнобяла, много гладка кожа. Венера си я представи в реклама за пушена шотландска сьомга. Или шотландско уиски.

— Актрисата ли? — попита брюнетката.

— Много те харесахме в „Госпожа Макобър“ — обади се другата. — Аз съм Лили Бруин.

— А аз съм Клеър Даунс.

Венера ги озари с най-благосклонната си усмивка. Почитателки! „Госпожа Макобър“ бе първият й филм, беше изиграла малка роля и бе получила възторжени отзиви от критиците. Това бе преди пет години, когато всичко й се струваше постижимо.

— Откъде познавате Ханс? — попита тя и отпи глътка от шампанското си.

— Излизам с негов приятел — каза Клеър. И посочи в дъното на стаята.

— Оли Фостър? — възкликна Венера.

— Да, той е много забавен. — Пъстрооката брюнетка вирна брадичка. Стомахът на Венера се сви на топка. Оли Фостър бе около четиридесет и осем годишен петролен магнат. Според последните слухове бе в процес на развод. Косата му бе напълно посивяла, а скъпият му костюм от „Савил Роу“ не можеше да прикрие шкембето му.

И този човек излизаше с тази… тази тийнейджърка? Венера по-скоро си представяше, че той е подходяща партия за някоя като нея. Не и за момиче като Клеър Даунс, която и да бе тя, по дяволите. Ужаси се при мисълта, че мъжете се заглеждат по толкова по-млади момичета. Тогава каква бе нейната възрастова категория? Някой старчок, прехвърлил шейсетте? Пфу.

— Сигурна съм.

— А аз дойдох да поговорим за един от филмите на Ханс — „Мод“. Актриса съм, той искаше да ме види преди прослушванията утре.

Венера се зачуди за коя от ролите. Може би за тази на Моли, саксонската девойка, любовница на Хенри Плантажене. Вероятно за нея.

— Колко хубаво. Може да се окаже голям шанс за теб.

— Ами ти? — любезно се поинтересува Лили. Сините й очи вече оглеждаха тълпата зад гърба на Венера. Тя не се засегна; никое уважаващо себе си момиче не би искало да остане в дамска компания на парти.

— Просто се забавлявам. Ханс ми е стар приятел — излъга Венера. Нямаше начин да сподели с тази малка кукла, че се е съгласила да се яви на кастинг. Беше прекалено унизително. Обгърната в кремава коприна и с диамантени бижута, демонстрираща лукс и висока класа, тя знаеше, че прилича на филмова звезда. И се налагаше да се държи, сякаш е такава, поне докато не стане наистина.

— Може би ще му кажеш някоя добра дума за мен — обади се Лили. В тона й се долавяха умолителни нотки.

— Разбира се. — Венера й намигна, макар да нямаше подобно намерение. Хлапачката трябваше сама да се спасява. — Сега моля да ме извините — ведро изчурулика тя и се оттегли, преди някое от момичетата да успее да се измъкне от групичката преди нея.

Идеално. Ето го и Хари Делакорт. Венера вече го бе срещала на няколко партита. Възпитаник на „Итън“, с голяма свиневъдна ферма в Девън, дългове от хазарт, както и навик да смърка кокаин. Определено не достатъчно влиятелен и значим, но пък беше мил и очарователен човек. Можеше да го използва, за да я представи на останалите гости. Голямото предимство на Хари се състоеше в това, че имаше връзки. Венера се запъти право към него.

— Хари — измърка тя. Постави крехката си длан върху ръката му; очите му светнаха, когато я погледна, и Венера го целуна леко по двете бузи, заслепявайки го с усмивка. — Как си? Толкова се радвам да те видя.

— Много добре — отвърна той. — Ти как си? Чух, че си отскочила до остров Махе с момичетата.

Венера изтръпна.

— Откъде чу?

— Имам си шпиони — заяви той. — Всичко наред ли е с чичо ти? Надявам се, че няма проблеми в рая?

— Не — категорично отсече Венера, твърдо решена мигновено да смени темата. — Никакви! Хари, ще ме запознаеш ли с приятелите си…

— Представям ти Акихито Томура. Работи за „Лазар“…

Венера лекичко се поклони и определено не хареса начина, по който Томура зяпаше гърдите й. Никак не бе изискано.

— А това е Карл Родън. Карл е собственик на хотелската верига „Виктрикс“.

Тя моментално се извърна към него — като слънчоглед, който надига главица. Хмм, помисли си Венера, този мъж е специален…

Веригата „Виктрикс“. Категорично най-добрите, най-реномираните хотели в целия свят. Имаше един във всеки голям град и всички бяха последен вик в луксозния дизайн — и цената им го доказваше. Венера винаги отсядаше там, поне когато можеше да си намери стая. И особено ако някой от богатите й приятели плащаше сметката.

Самият Карл бе около петдесетте, прецени тя, но в страхотна форма. Прошарена коса, стройно и мускулесто тяло, хищнически поглед и гъсти черни мигли. Чувствени и леко сурови устни. Венера сведе поглед, за да потърси венчална халка на ръката му, но не видя никакъв пръстен.

— Приятно ми е — каза той, докато я оглеждаше от глава до пети одобрително.

— И какво правите в града? Ще построите ли още един „Виктрикс“ в Лондон?

— Венера — измърка някакъв глас зад нея, — винаги говори за бизнес.

Венера стисна устни. Сестра й се бе появила.

— Аз съм Диана, сестрата на Венера — представи се тя.

— Карл Родън и Акихито Томура — сопна се разгневената Венера.

Карл взе ръката на Диана, вдигна я към устните си и я целуна. Венера настръхна. Да я вземат мътните! Диана най-нагло се бе натрапила на това парти, а сега заставаше на пътя й на всяка крачка. Може би все пак трябваше да иде при Марша. Животът заедно със сестра й щеше да се окаже кошмар… като Коледа при чичо Клем, но продължаваща месеци наред.

— Очарован съм — тихо произнесе той.

Венера познаваше този поглед. Само един миг стигаше, за да разбере кой по кого си пада. Карл я харесва, но много повече хареса Диана. Нямаше да се унижава, като се опита да се конкурира с нея.

Венера обходи с поглед залата. Младата Лили бе успяла да се докопа до Ханс. Езикът на тялото й говореше красноречиво за намеренията й, тя се смееше и флиртуваше. И той далеч не бе отегчен; силното тяло на австриеца се накланяше все по-близо към нея…

Това бе прекалено. Венера Чеймбърс нямаше да се остави да бъде изместена от някаква си тийнейджърка в рокля, купена от второразреден бутик. Тръгна самоуверено към Ханс и леко изпъчи гърди.

— Извинете, че ви прекъсвам — обади се тя, пренебрегвайки мигновеното намръщване на Лили, — но забравих да ти кажа, Ханс, че братовчедка ми Юнона организира малко парти в неделя за Поли Шефилд…

— За кого? — грубо попита Лили.

Венера й се усмихна мило.

— Херцогинята на Шефилд — поясни тя. Говореше се, че Ханс Тирш е сноб и колекционира най-доброто от всичко — от картини до аристократи. — Джемайма може да се отбие. Свободен ли си?

— За съжаление, не. Връщам се в Лос Анджелис. — Но пък намесата й свърши работа. Ханс се обърна към нея. — Ще поговорим повече утре — каза той на Лили.

— Разбира се — отвърна момичето, усмихна се ядосано и се отдалечи.

— Постъпи жестоко — каза Ханс.

— Нямам представа за какво говориш — нацупи се Венера.

Той се ухили.

— О, мисля, че имаш.

Тя се усмихна и заряза преструвките.

— Съжалявам. Подразних се, че тя те обсебва. А аз исках да поговорим за сценария.

Той дискретно плъзна ръка и леко прокара загрубелия си пръст по голия й гръб, галейки гръбнака й. Венера, за свое изумление, мигновено се разтопи от удоволствие. Имаше нещо завладяващо в абсолютната власт на този жест, в интимността му, което я възбуждаше. Мъжете обикновено бяха заслепени от красотата й и отчаяно я ухажваха със скъпи подаръци и букети цветя.

Не и този. Кожата й настръхна и тя усети прилив на желание.

— Никакъв бизнес на масата за вечеря — небрежно подхвърли той. Гледаше я в очите, погледът му бе сериозен. Намекваше, че усеща реакцията й. Ръката му слезе още по-надолу и палецът му погали горната част на дупето й.

Венера искаше да се овладее и затова се отдалечи. Той продължаваше да й се усмихва и това я караше да се чувства гола и уязвима. Господи, колко секси беше. Не беше нейният тип, определено. Тя се съгласяваше с лека досада да излезе с някой банкер или богат предприемач, мъже със стегнати тела и хубави костюми. Никой от тях не бе докоснал сърцето й. Идеалният образ на филмовата звезда Венера Чеймбърс бе голямата й любов и всичко бледнееше в сравнение с това бляскаво видение.

Но Ханс Тирш бе прям, груб, първичен. Самоуверен до степен на самонадеяност. Очите й пробягаха по мускулестите му гърди и силните бицепси, които се очертаваха под ризата му.

— Ще седиш до мен на вечерята — каза той.

— Не — Джейни Епстийн седи до теб. И Мелиса Майер.

Венера бе проверила разпределението на местата.

— Ще преместя Джейни другаде — отвърна с ниския си гърлен глас Ханс. — Сигурен съм, че ти си много по-добра компания.

 

 

Диана отново взе вилицата си и побутна няколко листенца в чинията си, залети с прекалено много зехтин, което си беше твърде много калории. Тя винаги внимаваше за фигурата си и бе се научила да се засища с удивително малки количества храна. Предпочиташе неподправени салати и пилешко на скара с лимонов сок, пипер и без кожа. Сега отпи голяма глътка от минералната си вода; трябваше редовно да хидратира стегната си кожа.

— Много красиво колие — обади се Клеър Даунс. Седеше точно срещу Диана и големите й очи изглеждаха още по-огромни на светлината на свещите. До нея бе Оли Фостър. Той непрекъснато слагаше ръка на коляното й. — От „Бътлър и Уилсън“ ли е?

— Не. — Развеселена, Диана леко наклони глава. — От „Жарар“. Изработено е през двайсетте години за семейството ми. Венера носи обеците от комплекта. — Оли Фостър се подсмихна и Диана го възнагради с намигване. — Но, благодаря, все пак.

Очите на Клеър блеснаха.

— Сигурно е хубаво да имаш фамилни бижута, които можеш да носиш. Особено ако си нямаш мъж, който да ти купува разни неща.

— О, не бих очаквала някой мъж да ме издържа — провлачено отвърна Диана. — Мъжете мразят да гледат на тях като на ходеща кредитна карта.

Думите попаднаха право в целта. Мъжете, седящи около нея, до един много богати хора, се усмихваха доволно. Диана набързо си припомни какъв е брачният им статус и колко струва всеки. Седеше до Джок Макферсън, нещастно жененият собственик на конеферма от дясната й страна, а отляво бе Карл Родън. Супер. Оли бе точно насреща, а Диана го смяташе за напълно необвързан. Ако не носиш пръстен, значи не си приключила сделката. И накрая, от другата страна на Клеър Даунс бе Мик Торънс, поземлен богаташ от Норфък — потомствен земевладелец с прекрасно имение от епохата на кралица Ан…

Всеки от тях бе достатъчно богат, за да й осигури начина на живот, с който бе свикнала. Диана изпъна гръб. Истинската битка започваше.

Малката Клеър Даунс я гледаше ядосано.

— Затова ли никога не си се омъжвала? — отвърна й тя сопнато. — Не си искала да останеш у дома и да гледаш деца, така ли?

Никога не се е омъжвала? Диана бе едва на трийсет и шест. Но забележката я засегна.

— Много бих искала да се омъжа и да имам деца. С подходящия мъж — каза тя. — Но той ще трябва да ми подхожда идеално.

Клеър бодна от салатата, пъхна я между розовите си устни и отправи лукава усмивчица към Диана.

— Аз не бих чакала дълго, ако бях на твое място — дяволито подхвърли тя.

— Едва съм прехвърлила трийсетте, така че имам малко време. — Диана се усмихна, стараейки се да се успокои. — Знаеш ли, мисля, че мъжете никак не обичат, когато видимо отчаяно се мъчиш да ги обвържеш. Изглежда толкова евтин и изтъркан номер. Никой мъж не би искал жена, за която всички знаят, че си търси богат съпруг. — Тя помълча за миг. — Кажи ми, откога се виждате с Оли?

Карл за малко да се задави с виното си. Клеър Даунс се изчерви до уши.

— Госпожице Чеймбърс — обади се Карл, като едва се въздържаше да се разсмее. Реши да се намеси, преди Клеър да отвърне с още по-остра реплика. — С какво се занимавате?

— С различни неща — неопределено отвърна Диана. Усмихна му се обезоръжаващо. — Имам късмета да съм финансово обезпечена. Затова ми се струва срамота да прекарвам времето си зад някое бюро.

— Може и да ви хареса, ако опитате — предложи Родън. — Трудът облагородява.

— И по какъв начин? — Диана се чудеше как по-скоро да се обърне към Мик Торънс, който седеше насреща. Изобщо не се интересуваше от лекция за стандартно работно време от девет до пет.

— Това е предизвикателство. Като разплитането на загадка или участие в състезание. Повишава адреналина. — Родън топна залък от италианската питка в ароматния зехтин с подправки и го пъхна в уста. — Вземете например „Виктрикс“. Основах хотела през хиляда деветстотин и деветдесета година с всички пари, които имах, всичко, с което родителите ми разполагаха, както и с пари на приятели от колежа. Първият беше в Гринуич Вилидж. Бутиков хотел с пет стаи, защото само това можех да си позволя.

— Пет стаи? — Диана се засмя.

— Пет, при това двете трудно можеха да се определят като единични. Но мястото бе отлично, а обзавеждането бе изключително луксозно. Небесносини чаршафи от естествена китайска коприна — започна той и очите му се замъглиха. — Пълно обслужване по стаите двайсет и четири часа в денонощието. Истински италиански сладолед. Разопаковане на дрехите, сгъване и гладене. Личен иконом за всеки гост. С изключително високи цени от самото начало. — Тъмните му очи засияха. — Само след месец вече разполагах с инвестиционен капитал. След около година отворихме двайсететажния хотел „Виктрикс“ на Шесто авеню. Трябва да ти кажа нещо, скъпа. Това бе най-вълнуващата година в целия ми живот.

И други от гостите бяха престанали да разговарят и го слушаха. Родън притежаваше харизма, забеляза Диана. Грубоват и корав по нюйоркски, но определено излъчваше магнетизъм.

— Определено звучи вълнуващо — съгласи се тя любезно.

— Как би могла една жена да се съревновава с това?

— Развеждал съм се два пъти — отвърна Родън. — Това отговаря ли на въпроса ти?

Два пъти. Тя направи бърза и безскрупулна преценка. Това означава, че е от мъжете, които не са против брака, но също така, че ще настоява за предбрачен договор. Вярно, че е много богат, но едва ли е идеалният кандидат…

— Отбий се да видиш обекта — предложи Карл, докато тя тъкмо се канеше да се обърне към Мик Торънс. — Познаваш всички известни хора в този град. Искам хотелът да се превърне в новия бар „Мет“. Или „Бужис“. Също толкова популярен, но с високата класа на „Риц“. Можеш да ми помогнеш. — Той се подсмихна. — Ако слуховете са верни, ще ми спестиш куп пари за консултантски услуги. С радост ще ти платя за услугата.

— С удоволствие ще го направя и безплатно — отвърна Диана, мъчейки се да отклони от темата. Прекалено късно — Мик вече бе потънал в разговор със закръглената червенокоса от лявата му страна.

— Значи още тази вечер.

— Може би утре. — Диана отвори чантичката си и му подаде малка визитка.

— Градско момиче — прочете Родън и се усмихна широко. — Много забавно.

Диана сви рамене, не особено доволна. Клеър Даунс се бе съвзела и сега гледаше с обожание Оли Фостър, притиснала стройното си бедро към крака му. А останалите богаташи разговаряха с красавици, поканени от Ханс Тирш.

Диана не си търсеше работа. Тази вечер се очертаваше като малък провал.

В другия край на масата Венера седеше до Ханс. Изглеждаше запленена от него и се бе наклонила напред така, че да демонстрира пищното си деколте. Раздразнението на Диана нарасна. Бе пренебрегнала Ханс в търсене на по-едра плячка, но май по-добре да си бе останала при него. Сега той бе на разположение на Венера по време на цялата вечеря. Не си струваше да прави нов опит да се докопа до филмовия магнат. И бездруго той бе само независим продуцент, каза си Диана.

Е, какво пък? Това бе само една вечер. Можеше да се престори, че е доволна от интереса на Карл. И бе научила нещо важно. Трябваше да се ходи на такива партита с предварителен план; да си набележи един мъж и да има резервен вариант, в случай че той се окаже зает. Отпи мъничка глътка от шампанското си „Кристал“ и взе твърдото решение да поеме контрол над ситуацията. Още от утре. Диана Чеймбърс щеше да сътвори собствена версия на Балния сезон през двадесет и първи век и също като своите предшественички до края му тя непременно щеше да се омъжи.

— Какво ще кажеш за десет часа? — попита тя Карл с приятна и леко отегчена усмивка.

— Устройва ме. — Той изобщо не подозираше какви са плановете й.