Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Colors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 130 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Истински цветове

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN: 954-439-338-2

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

Мередит се намери просната върху Сай, когато най-сетне успя да прогони съня от умореното си съзнание.

— Сай — промълви тя и се раздвижи предпазливо.

— Какво?

— Трябва да стана. Така не е добре за гърба ти.

— Но е страхотно за друга част от мен — прошепна той. — Свали си джинсите и ми помогни да се отърва от това. — Той властно я притисна, за да усети възбудата му.

Мередит се взря дълбоко в очите, изпълнени с тлеещ огън. Усмихваше се.

— Не. Не и преди да се оправиш.

— Ами ако не се оправя? — запита той рязко. — Едва мога да ставам без помощта на Смит, въпреки всичките упражнения…

— Трябва да се въоръжиш с търпение, скъпи — прошепна тя и целуна устните му. — А сега ме пусни да стана, преди да сме направили някоя беля.

Ръцете му се сключиха на гърба й.

— Имам нужда от теб. О, господи!

Тя потрепери от болката и желанието в гласа му, почувства се безкрайно виновна, но не смееше да отстъпи. Рискът бе прекалено голям.

— Минаха… седмици — простена Сай, — откакто те имах. Не разбираш ли?

Той бе чувствен мъж. Сексът му бе нужен както дишането, но това не правеше нещата по-малко опасни за момента. За негово собствено добро трябваше да му помогне да се въздържи.

— Разбирам те много добре. Но не бива. — Мередит се отдръпна внимателно и той я пусна с явна неохота.

Устните й нежно докоснаха лицето му — затворените очи, носа, високите скули, твърдите устни.

— Какво правиш? — промърмори той.

— Целувам те за късмет. Имаш ли нещо против?

Той се усмихна, очите му, тъмни и нежни, срещнаха нейните.

— Не, нямам нищо против.

Тя леко захапа устните му, после брадичката, после зацелува силните му гърди.

— Тук — прошепна той и я отведе до твърдото мъжко зърно.

Тя се усмихна, когато той потръпна и си спомни как се вълнуваше, когато я накараше да почувства това. Не биваше да си играе с огъня. Трябваше да спре, преди да го е възбудила още повече.

Надигна се бавно, очите й продължаваха да го галят и накрая се гмурнаха в неговите.

— Извинявай. Май направих всичко още по-лошо.

Той с усилие си пое дъх.

— Нямаше как да стане по-лошо. — Тялото му се раздвижи и той направи гримаса. — Трябва да пия нещо, миличка.

— Ще ти донеса малко прясна вода.

Тя стана да напълни една чаша в банята. Подаде му лекарството и изчака докато той го взе. Изглеждаше блед и измъчен и тя се запита дали болката бе добър или лош знак.

Сай забеляза изражението й.

— Не се тревожи чак толкова. Няма да умра.

— Мъчително ми е да те виждам в това състояние.

— Звучи убедително. Току-що ти казах от какво имам нужда, но ти не пожела да го направиш.

— Гърбът ти още не е готов за това.

— Сигурно. — Той се изви, направи гримаса и прокара ръка по кръста си.

— Съжалявам — рече нещастно Мередит. После отметна назад разчорлената си коса. — Искаш ли да хапнеш нещо, или предпочиташ първо лекарството да подейства?

— Бекон и яйца — промърмори Сай. — И нещо сладко, и сметана в кафето.

— Е, това е ново.

Той се засмя въпреки болката, очите му я поглъщаха.

— О, наистина се промених — съгласи се той. — За първи път в живота си наистина знам какво искам.

Хвана ръката й и я застави да седне до него. Поднесе дланта към устните си.

— Ти спа в ръцете ми — произнесе той дрезгаво. — И аз за първи път спах истински, откакто това се случи. Събудих се само веднъж и те видях до себе си. Исках да те разбудя и да правя най-сладкия вид любов с теб в тъмното.

Тя леко се изчерви и отмести очи.

— Не бива да правиш такова усилие.

— Но мога да си го представя. — Той потърка кокалчетата на пръстите й в бузата си, станала грапава от наболата през нощта брада. — Как ще работя в това състояние? — възкликна изведнъж и лицето му се изопна.

— Вземи телефона и кажи на директорите си, че ще ги пратиш в пъкъла, ако ми позволят да им отнема пълномощията — опита се съвсем съзнателно да го предизвика тя.

Сай впери сърдит поглед в нея.

— Дори и да го направиш, ще успея да си ги възвърна.

— Разчитам на това. О, Сай, дори и без да използваш краката си, ти си повече мъж, отколкото много други, знаеш ли? Но няма да се стигне дотам. Ти набираш сили от ден на ден. И упражненията ще помогнат.

— Ще останеш ли, докато оздравея? — запита напрегнато той.

— Да. — Каза го без колебание, без дори да помисли за последствията.

— Ами собствената ти компания? Работата ти?

— Там Дон движи нещата. А и аз ще правя каквото мога по телефона и факса. Ако се наложи, ще си взема няколко седмици отпуск.

— Сигурен съм, че би ти се отразило добре. Майка ми спомена, че не си ме оставяла, откакто влязох в болницата.

Мередит сви рамене.

— Нямах какво друго да правя, а ти имаше нужда от грижи. Майка ти не можеше да се справи сама.

— Не мога да й простя — каза той упорито.

— Ще трябва. — Тя се наведе и целуна своенравно свитите устни. — А сега почивай и оздравявай. Ще ти донеса закуската.

Той хвана ръцете й и я притегли така, че да стигне до устните й. Целуна я силно, с трескава възбуда.

— Искам те — рече грубо.

— И аз те искам. А сега затвори очи и се опитай да си починеш.

Сай с въздишка я пусна.

— Мислех, че е отслабнало поне малко през годините. — Той обгръщаше тялото й с очи. — А всъщност е станало още по-лошо.

— Така е с пристрастяванията, ако не ги лекуваш — подметна тя, опитвайки се да скрие собствената си болка. Всичко беше винаги физическо със Сай. И никога не бе било нещо друго.

— Ти не си пристрастяване — каза той рязко. — Ти си всичко.

Лицето й пламна. В този миг се боеше да го погледне. Той беше болен и тя се грижеше за него. Думите му можеха да са плод само на криворазбрана благодарност. Миналото я бе научило да не му вярва и не биваше да се размеква сега.

— Ще се върна след малко.

Излезе без нито дума повече, а Сай удари с юмрук по матрака в безсилен гняв. Тя не искаше да отстъпи дори и на сантиметър. Станала бе съвсем друга жена, овладяна и толкова самоуверена, че го правеше нервен. Някога можеше да я накара да му се моли само като я докоснеше. А сега бе в състояние да си отиде от него, без дори да се обърне назад. Това отслабваше увереността му, вече не бе така сигурен в нея. Тя го желаеше. Но той искаше повече от това. Искаше да бъде нейният свят, както тя отдавна бе станала неговият. Годините без нея бяха ужасни, мъчителни, самотни. Дори и при сегашните обстоятелства бе истински рай да я има при себе си. Нея и детето, което му беше родила. Простена от мъка по годините, пропуснати по вина на майка му. Защо му бе причинила това? Собственият му син не го познаваше, носеше името на друг човек и бе наричал друг мъж „татко“. А Мередит би прекарала целия си живот като Кип Тенисън, ако съпругът й не бе загинал така неочаквано. И всичко само защото Мирна Хардън бе решила, че Мередит не е достатъчно добра за нейния син. По ирония на съдбата точно Мередит успя да му даде шанс да се движи отново. Мередит, която Мирна считаше за личност без значение. А сега тя бе в състояние да купи и продаде семейство Хардън, както и много други хора.

С удоволствие би хвърлил майка си от покрива. Но тя изглеждаше някак различна след катастрофата. Не така студена и високомерна, не така арогантна. Откак детето беше в къщата, тя дори се смееше. Станала бе съвсем друг човек.

Мередит също бе променена. Сега тя бе всичко, което той искаше. Не би могъл да й позволи да си отиде отново. Трябваше да я задържи, независимо дали гърбът му щеше да оздравее или не. Вече бе сигурен, че не може да живее без нея.

Но ако не беше в състояние да й предложи нищо? Въпреки помощта на Смит при физиотерапията, почти не можеше да ходи. Проклина, докато гърлото го заболя. Не искаше да бъде обект на съжаление. По-скоро сам би сложил край на всичко. Веждите му се сключиха. Но пък това означаваше никога вече да не види Мередит и сина си. „Дотук с лесните изходи“ — помисли си разкаяно. Да потъне в небитието без надежда да прекара вечността с нея бе представа, която му причиняваше физическа болка. Щеше да се наложи наистина да започне да ходи отново. Нищо друго не му оставаше.

 

 

Мередит се отправи по коридора към кухнята, където госпожа Хардън, господин Смит и Блейк заедно приготвяха закуската.

— Готвачката има почивен ден — усмихна й се Мирна. — Можеш ли да правиш сладки, Мередит?

— Разбира се.

Тя се залови за работа, докато господин Смит пържеше бекон, госпожа Хардън бъркаше яйцата, а Блейк подреждаше салфетките върху масата.

— Мамо, нали е чудесно! — възкликна развълнувано Блейк. — Госпожата каза, че след закуска мога да поиграя с войничетата на сина й.

— Сай имаше едни оловни войничета — обясни Мирна. — Запазила съм ги. Ако нямаш нищо против, мога да ги дам на Блейк.

— Съгласна съм. — Мередит импулсивно подаде на детето една салфетка и вилица. — Би ли занесъл това на Сай?

— На мъжа в леглото ли?

— Да.

— Окей. — Той изтича от стаята.

Мирна я погледна разтревожено.

— Довери ми се — успокои я Мередит. — Всичко ще е наред.

Мирна въздъхна тежко.

— Той твърде малко говори за Блейк.

— Не, разпитва ме за него. Искам Блейк да опознае баща си, Мирна.

— Значи смяташ да му кажеш все пак? — Тя се опитваше да не издаде безпокойството си.

Мередит кимна, в очите й имаше някакво примирение.

— Той има право да знае истината. Не мога да го излъжа за произхода му.

Мирна прехапа устни, нещо я измъчваше.

Усетил напрежението, господин Смит свали бекона от огъня.

— Трябва да ида до бензиностанцията да заредя. Вие тук ще се оправите докато ме няма, нали?

— Обещавам — усмихна му се Мередит.

Той кимна и остави двете жени сами.

— Какво има? — запита Мередит. — Ще ми кажеш ли?

Мирна студено се засмя.

— Много си досетлива. — Тя се отпусна на един стол. — Каква ирония, че мога да споделя проблемите си с теб, след като съм главната причина за твоите.

— Стари истории. — Мередит седна срещу нея. — Какво има?

Мирна все още се колебаеше. Вдигна разтревожен поглед към Мередит.

— Трябва да ти кажа защо те накарах да си отидеш. — Мередит не отговори, но изненадата бе изписана ясно върху лицето й. Невероятно, Мирна явно искаше да обсъди нещо съвсем лично с нея. Това бе голям поврат.

— Сай не знае за миналото ми. Никога не му казах истината. Аз… аз винаги съм вярвала, че правя най-доброто за него. — Тя се приведе напред. — Проблемът на Сай донякъде се състои в това, че той не допуска, че верността съществува. Мисли, че баща му и аз сме били влюбени един в друг, но че баща му е бил неспособен да ми бъде верен. Но мен не ме интересуваха историите на Франк! Господи, та аз не можех изобщо да търпя да ме докосва и той го знаеше. Беше истинско облекчение, когато умря. Беше безскрупулен, алчен и ненаситен, безнадежден женкар. — Направи гримаса. — Израснах в такава ужасна бедност, каквато дори ти не можеш да си представиш. Майка ми продаваше тялото си, когато бе достатъчно трезва. Баща ми… честно казано, дори не знам кой е бил. Не съм сигурна, че и тя го знае. — Лицето на Мирна посивя от усилието, което й костваше да говори за това. — Нарочно забременях от Франк, за да го накарам да се ожени за мен. Той беше най-добрият приятел на мъжа, когото наистина обичах, но моят войник беше чистокръвен Кроу и беден като мен. Той замина на фронта от омраза към онова, което направих. Не знаеше и никога не бих му казала, че за мен няма нищо по-страшно от това да остана бедна до края на живота си. Ожених се за пари и ги получих. Но никога не съм обичала Франк Хардън. Никога!

— Обичала си мъжа, който е служел в армията, така ли? — запита предпазливо Мередит. — Оня, който е бил убит във Виетнам?

Мирна кимна.

— Той беше моят свят. И една от причините, поради които толкова негодувах от връзката ти със Сай, беше твоят стар чичо. — Тя притвори очи. — Не бих могла да понеса спомена. А той, както и други хора от резервата, знаеше какво причиних на онзи човек и как го измамих заради богатството на другия. Боях се Сай да не завърже познанства в резервата покрай теб и да чуе тази история.

Мередит усети, че я побиват студени тръпки. Гледаше Мирна напълно поразена.

— Разбирам.

— Ако се оженеше за Сай, чичо ти щеше да стане част от семейството ни. Той… познаваше човека, когото обичах много добре. Избягвах те, защото се страхувах от теб. Не исках около себе си никой, който има връзка с хората на Кроу. Не само заради непоносимите спомени, а и защото някой можеше да се сети коя съм била преди женитбата си с Франк, когато непрекъснато тичах към резервата.

— Не бих могла да си го представя! — избухна Мередит.

— Не бива да казваш на Сай — произнесе умолително Мирна. — Той не бива да знае.

— Защо?

— Защото това ще е още едно нещо, заради което да ме мрази. Целият ми живот мина във вина и срам. Вече съсипах и неговия. И няма да понеса да научи за баба си.

— О, Мирна. Нима не знаеш, че любовта прощава всичко? — Мередит се приведе напред. — Ние се обичаме един друг въпреки нашите недостатъци. Любовта не признава никакви уговорки. Как може да си живяла толкова дълго и още да не си го научила?

Мирна я погледна тревожно.

— Наистина ли мислиш, че Сай ще ми прости? Направих толкова ужасни грешки.

— Опитай се да му обясниш защо си ги направила. Сай също може да те изненада. И да погледне на нещата по друг начин, когато научи за детството ти и за истинските причини за брака ти.

Мирна дълго мълча, после каза:

— Не съм… и помисляла за това.

— Помисли. — Мередит се надигна спонтанно и целуна възрастната жена по бузата.

— Ах, ти, лоша жено — промърмори тя. — Защо най-сетне не привършиш с тези яйца, докато аз се оправя със сладките.

Мирна пламна. Погледна Мередит и плахо се усмихна.

— Вече не се чувствам толкова лоша. Ти наистина умееш да говориш убедително.

— Моят борд на директорите би се съгласил с теб. Дано Блейк вече не скача по леглото на Сай.

— Сай няма да му позволи. — Мирна отметна назад косата си с дълбока въздишка и се зае с яйцата. — Казват, че изповедта облекчава душата. Сигурно е вярно, защото не съм се чувствала толкова добре от години.

— Ние всички си имаме своите кошмари — каза Мередит. — Но това само доказва, че сме хора. Синът ти не е отмъстителен. В някои отношения той е чудесен човек.

— Но в други не е, знам.

— Само се моля да издържи на тези упражнения. Трябва да го направи, ако иска отново да се изправи на крака.

Мирна кимна.

— Толкова е нетърпелив.

 

 

Докато жените обсъждаха Сай, той наблюдаваше как синът му внимателно подрежда приборите върху една салфетка на нощното шкафче. Усмихна се леко, когато малкото личице се намръщи съвсем като неговото.

— Готово! — каза Блейк, най-сетне доволен. — Мама прави сладки. Обичаш ли сладки?

— Много.

Блейк се приближи до леглото и се вгледа в мъжа с неприкрито любопитство.

— Ти приличаш на мен — обяви той.

— Да. — Сай предпочете да не се впуска в това. — Обичаш ли коне?

— О, да, но не мога да имам кон. Ние живеем в града.

— Имаш ли си някое домашно животно?

— Само Тайни. — Блейк въздъхна. — Исках кученце, но мама каза, че още съм малък. — Той чертаеше с ръка фигури върху чаршафа. — Твоята майка ми позволи да поиграя с оловните войници. Ти съгласен ли си?

Сай с усилие запази спокойния израз върху лицето си.

— Разбира се.

— Сигурно не искаш да играем заедно?

— Защо не?

Очите на Блейк светнаха.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Ще отида да ги взема!

— Чакай малко, приятелче. — Сай се разсмя. — Дай първо да закусим. Умирам от глад.

— Добре — промърмори момчето. — Говориш също като майка ми.

— Искаш ли да закусиш тук при мен?

— Може ли?

Нещо стисна гърлото на Сай. Синът му се радваше на компанията му. Е, това все пак бе някакъв напредък.

— Както искаш — отвърна той. — Но най-добре е да кажеш на майка си.

— Тя те харесва — увери го Блейк. — Плака, когато й казаха, че си в болницата, и господин Смит много се ядоса, задето дори не искаше да си дойде да спи. Мама обича ли те?

Гореща вълна заля Сай от главата до петите, отговорът на този въпрос бе запечатан дълбоко в душата му.

— Да — каза той нежно. — И то много. Имаш ли нещо против?

— Е… не — отвърна Блейк. Той внимателно погледна мъжа. — А мен харесваш ли ме?

Сай се усмихна.

— О, да.

— Добре тогава. Ще кажа на мама, че ще ям тук.

— Но не й казвай какво си говорихме — предупреди го Сай.

— Окей.

Сай се отпусна върху възглавниците, като се опитваше да анализира целия хаос от нови чувства. Мередит го обичаше. Не бе сигурен кога най-сетне го осъзна, но самата мисъл звучеше в него като музика. Притвори очи. Каквото и да се случеше, щеше да има поне това.

След малко Блейк се върна заедно с Мередит. Тя носеше поднос с две чинии, мляко и кафе и изглеждаше леко развеселена.

— Блейк каза, че нямаш нищо против да закуси при теб?

— Точно така. — Сай се смъкна от леглото в стола си и трепна леко, усещайки, че проклетите упражнения наистина помагаха.

— Боли ли ви гърбът, господине? — запита Блейк.

— Да, синко — отвърна Сай, без да се замисли. — Но не чак толкова.

— Толкова съжалявам.

Мередит внимателно сложи подноса на нощното шкафче. Тревожеше се за Сай и не бе в състояние да го скрие. Дали й казваше истината, когато твърдеше, че се чувства по-добре?

Той улови напрегнатия й поглед и въздъхна.

— Добре съм. Сега поне не ме боли непрекъснато. Само от време на време ме присвива. Ще се оправя.

Такова бе и положението с краката му. Мередит го знаеше. Налагаше се господин Смит да му помага да ходи до банята и обратно, което бе още един повод за тревога. Сай не понасяше господин Смит и чувството бе повече от взаимно.

— Нали после ще поиграем с войниците? — напомни му Блейк и го погледна с тъмните си очи.

— Обещах. — Ръката на Сай разроши тъмните му коси. — Винаги спазвам обещанията си.

— Мама също. Тя казва, че иначе никой няма да ти вярва.

Сай кимна на Мередит.

— Доверието е нещо много важно. И ако веднъж го изгубиш, много е трудно да го спечелиш отново.

Мередит не реагира на думите му.

— Да ти донеса ли още нещо, Сай?

— Не. Всичко е наред. — Той я изучаваше с присвити очи. — Ще се измъкна от това проклето легло по един или друг начин. И тогава внимавайте, госпожо Тенисън. Ще се захвана с онези дялове още в минутата, когато мога да ходя, без да ми се прегъват коленете.

Тя се засмя с искрено удоволствие.

— Но това не значи, че ще ги получиш.

— Почакай и ще видиш.

Мередит разсеяно си играеше с приборите върху шкафчето.

— Доктор Брайнер каза, че веднъж седмично трябва да ходиш в болницата, за да се увери неговият рехабилитатор, че с господин Смит правите точно каквото трябва.

Сай направи гримаса.

— Мразя физиотерапията.

— И все пак ще я изпълняваш. Господин Смит ще те накара да страдаш — рече тя с нежна злоба.

— Вече го прави. Или още не си забелязала, че ме малтретира като кон всеки ден?

Нямаше как да не е забелязала, защото ругатните му отекваха из цялата къща, да не говорим за изразите, които господин Смит използваше по време на крайно неприятните и за него сеанси.

— Е, поне донякъде свиквате един с друг, нали?

Сай я изгледа възмутено и тя побърза да излезе от стаята, преди той да успее да й каже какво мисли. Но то бе ясно изписано върху потъмнялото му лице.

След закуска Блейк донесе оловните войничета и Сай унесено се загледа в тях. Искаше да излезе навън и да кара колата си или да поязди кон, а не можеше. Знаеше, че движенията му сега са по-уверени от преди, но все още се чувстваше безсилен. А мразеше да го обслужват като малко дете.

Но видът на Блейк, който с огромен интерес разглеждаше дузината метални войничета, го откъсна от грижите му. Сякаш самият той се върна в детството си. Спомняше си много дъждовни дни, през които бе стоял в стаята си в компанията единствено на малките войничета.

Гледаше момчето и се питаше как ли ще реагира то на новината, че Хенри Тенисън не е истинският му баща. Имаше само един начин да го разбере, но сърце не му даваше да го направи без съгласието на Мередит. Тя имаше правото да вземе това решение.

Чудеше се дали тя наистина бе смятала да се върне в Чикаго, без да каже на Блейк. Явно не бе в състояние да движи бизнеса си от Билингс. Мястото й беше в офисите на компанията. Задълженията и ангажиментите на човек с нейния пост поглъщаха ужасно много време.

Мисълта, че може да си отиде, продължаваше да го тревожи. Веднъж вече го бе напуснала. Разбира се, тогава тя нямаше друг избор. А сега? Какво ли щеше да реши? И дали той самият не трябваше да я помоли да остане?

Но как би могъл да поиска да се откаже от наследството и работата си? Той се намръщи, но не успя да прогони тревогата. Щеше да му се наложи да я пусне. И тогава какво? Голямата празна къща щеше да се превърне в студено бойно поле, на което да се опитва да се пребори със своя гняв и с враждебността към собствената си майка. Ако не беше Мирна, нищо от това нямаше да се случи. Той и Мередит щяха да се оженят, а Блейк щеше да бъде негов син и по име.

Но тогава той не искаше брак. Смайващо бе как мечтаеше за обвързване сега, колко много искаше Мередит и Блейк завинаги да останат при него. Но можеше и да е твърде късно. Твърде малко бе в състояние да им предложи в сравнение с онова, което вече имаха.

А на всичко отгоре и господин Смит. Той живееше в такава близост с Мередит и Блейк. Дали Мередит беше спала с него? Обичаше ли го? Блейк със сигурност да. Всяка негова втора дума беше „господин Смит“.

Сай трябваше да признае, че мъжът се грижи отлично за малкото момче и очевидно е много привързан към него. Приличаше на суетлива бавачка, когато проверяваше дали детето се е облякло добре и дали прави точно каквото трябва. Дори преподаваше на Блейк бойни изкуства. Изумително бе в каква степен бе съумял да стане част от живота на двамата.

Спомни си, че всъщност Смит бе нает от Хенри Тенисън. Може би се опитваше да бъде верен на паметта му, а не толкова на Мередит и детето й. А това можеше да се превърне в сериозен проблем, ако Сай в един момент решеше да рискува и да помоли Мередит да се оженят. Какво щяха да правят тогава с господин Смит?

Направо му бе непоносимо да мисли за това. А можеше и изобщо да няма възможност да й направи предложение. Както и да е, сега имаше други грижи, най-вече как да не позволи на Мередит да му вземе компанията. Не че го допускаше сериозно, разбира се. Просто отказваше да приеме подобна вероятност.