Дженифър Ашли
Училище за пирати (10)

10

Кристофър предполагаше, че Хонория е заспала, но жена му отвори очи и му се усмихна, а дългите й мигли пленително затрепкаха.

Долу изглеждаше уморена, с пламнало лице и натежали клепачи, но сега с неимоверна радост я завари будна. Нежно целуна разтворените й устни и премести в другата си ръка гарафата с уиски, която Грейсън насила бе набутал в ръцете му. Беше заявил, че ако някога е виждал човек, който трябва да се напие здраво, това е Кристофър.

— Ммм — сънливо измърмори Хонория. Очите й сърдито се стрелнаха към стъклената гарафа.

Той свали коляно от кревата и отиде до писалището, където за удобство на гостите бяха поставени кристални чаши. Наля от огнената течност в една чаша и я вдигна в ръка.

— Искаш ли?

Тя се изправи, шумолейки със завивките, и го удостои с изтънчен поглед, който беше прелестен в полусънното й състояние.

— Не пия алкохол.

Същото не важеше за Кристофър. Той мълчаливо изгълта уискито и си наля втора доза. Отпи юнашки и отнесе чашата и гарафата обратно до леглото.

— Защо ти е да се напиваш? — Тя притегли колене до гърдите си.

Той седна до нея, вдъхвайки упоителното ухание на нейната топлина изпод юрганите. Изненадващо пивкото уиски го сгорещи.

— Така искам.

— Как е Манда?

Кристофър пресуши чашата, облизвайки с език последните капчици.

— Добре. Александра й е дала стая долу. Някъде. — Той разсеяно завъртя чашата.

— Налага се да поговорите.

— За какво? — Кристофър си сипа още уиски. Зелените й очи го погледнаха изключително сериозно.

Кръглите й бузи бяха розови и хубави.

— Минала е през ужасно премеждие. Трябва да говори за него.

Той поклати глава. Алкохолът най-после го отпусна.

— Това е последното нещо, за което би искала да говори.

Хонория не изглеждаше убедена.

— Типично мъжко изказване.

— Манда преодолява изпитанията посвоему, обикновено сама. — Той й посочи чашата. — Тъй че не се опитай да провеждаш с нея задушевен разговор. Няма да й хареса.

Хонория не отговори, обаче в очите й проблесна упорито пламъче.

Деколтето на нощницата й бе поръбено с дантела, която се движеше с всяко нейно вдишване и издишване. Гарафата с уиски издумка върху нощното шкафче.

— Заспивай — рече той хрипкаво.

— Чаках те. — По страните й се разля руменина. — Исках да ти покажа нещо. То може би ще те успокои по-добре от уискито.

Кристофър прокара ръка по нощницата, ала я дръпна, преди да е докоснал кожата й. Уискито започваше да охлажда бурната му ярост, но все още си нямаше вяра. Не и когато бе с нея.

— Хонория — с мъка пророни той. — Ако те обладая тази нощ, няма да е приятно преживяване като преди. — Членът му бе станал на камък от спомена за снощи, ала Кристофър пренебрегна телесния повик. — Ще бъда груб и може би няма да съумея да спра, ако не ти харесва. А ти си прекалено невинна за начините, по които копнея да те взема.

Тя го наблюдаваше с блеснали очи.

— Не съм невинна.

— Си — поправи я той. — Позволяваш ми да те имам, но това не значи, че си готова за всички неща, които мога да правя с теб.

— Какви неща? — Гласът й предрезгавя.

— Ще ти кажа, когато си готова.

Езикът й облиза долната устна. Хонория ухаеше на лавандула, все едно бе парфюмирала косата си с екстракт. Възбудата му нарастваше. В края на краищата, тя бе негова жена. Трябваше да му се подчинява.

— Значи тази нощ няма да ме прелъстиш? — Гласът й беше почти шепот.

Кристофър бавно поднесе чашата към устните си и насила изпи уискито.

— Не и тази нощ, миличка. Сега ще се напия.

— Добре. — Тя решително отметна юрганите и изпълзя от леглото.

— Как така „добре“? — Разочарованието го връхлетя като талаз.

Хонория затършува в скрина до леглото.

— Щом няма да си зает с прелъстяването ми, ще мога да направя нещо за теб.

Чашата с уиски се закова на половината път към устата му. Главата му тъкмо се беше замаяла приятно, но ето че отново изтрезня.

— Какво?

Хонория се изправи с бутилка със стъклена запушалка.

— Ще те разтрия с масло. Сваляй дрехите и лягай.

Ако беше преглътнал уискито, щеше да се задави. Зяпна в кехлибарените глъбини, дирейки просветление, след което много внимателно остави чашата на шкафчето.

— Защо?

Тя сви рамене, обаче позата й беше на птиче, което чака да види дали ще го погалят или ще му извият вратлето.

Изведнъж той разкопча фрака си и го хвърли в долния край на кревата, после си събу ботушите. Една неравна елипса от изсъхнала кал, пропусната при чистенето от припрения прислужник на Грейсън, се приземи върху златночервения килим. Едно по едно копчетата на бричовете му се отделиха от илиците. Хонория го наблюдаваше с ласкателен захлас.

Той се изправи, докато изуваше бричовете, и ги метна върху близкия стол. Последваха го долните му гащи, влажни от плуването. Кристофър се обърна с лице към Хонория, все още по риза. Долният й край се надигаше от възбудения му член.

— И това. — Хонория посочи ризата и здраво стисна бутилката. — Вече видях какво те е сполетяло.

Кристофър се подвоуми. Уискито го беше сгряло, но в сърцето си още усещаше леден повей. Срамуваше ли се? Почти не се бе замислял за обезобразения си торс, докато не я видя. Тя бе толкова красива, цяла, непроменена.

Бързо, преди самосъжалението да го връхлетяло, той изхлузи ризата и застана гол пред нея.

Хонория го изпиваше с поглед. Взорът й стана здрачен, докато обхождаше плещите му, корема му, краката му, ерекцията му. Разгледа всяка част от него, която бе цяла и невредима, преди да се спре на лявата му страна. Устните й се изопнаха.

Кристофър се обърна и тръгна. Чу я да си поема дъх, за да извика, но се спря, когато той заключи вратата и извади ключа. Последното, което искаше, докато неговата съпруга масажира снагата му с благовонно масло, бе да доприпка някоя услужлива прислужница, помъкнала допълнителни одеяла или въглища за огъня.

Сложи ключа върху поставката с мраморна повърхност до вратата. Поставката се крепеше на конзола, оформена като египетска богиня. Махагоновата й гръд бе вирната.

Лично той предпочиташе живата, сатенена гръд на Хонория. Върна се при кревата. Хонория стискаше в шепи бутилката. Пръстите й си играеха с блестящата стъклена запушалка.

— Какво те е сполетяло, Кристофър?

Той се приземи по гръб на леглото. Пъхна длани под главата си и кръстоса глезени.

— Ти не трябваше ли да ме разтриваш?

— Кажи ми. Моля те.

Кристофър си пое дъх.

— Нападнаха ме и ме ограбиха. Някъде на изток. — Дори не бе сигурен къде се случи. — Китай ли, Сиам ли? Беше горещо, влажно и той вонеше от треската. — Не стига, че ме ограбиха, ами опитаха и да ме заколят.

Очите й се отвориха широко — не от захлас, а от гняв и ужас.

— Как оцеля?

— Благодарение на милостта на непознати — по-точно на един стар селянин и на дъщеря му. Нито той владееше техния език, нито те — неговия, но човекът го излекува и делеше с него оскъдната си храна. Мисионерите твърдяха, че китайската раса е прокълната и езическа, но този непознат бедняк и дъщеря му се бяха оказали по-читави от повечето европейци, които Кристофър познаваше.

Пръстите на Хонория шаваха върху запушалката, погледът й бе злочест.

— Оживях, Хонория — каза той, прокуждайки спомена, болката и унижението. — Просто поредното приключение.

Тя продължи да го гледа втренчено. Косата й беше хваната на дебела опашка ниско на тила. По раменете й безразборно се стелеха къдрици, челото й бе осеяно с по-ситни къдрички.

— Толкова си красива — промърмори той. Сигурно уискито го хващаше.

Хонория се взря в бутилката, сякаш току-що се сещаше, че я е хванала. Бързо разви запушалката и изля няколко капки масло върху дланта си. Уханието на жасмин и подправки изпълни сгорещения въздух.

Тя остави шишето на шкафчето, вдигна нощницата си и коленичи до него. Той измъкна ръка изпод главата си и я положи върху топлото й коляно. Нави нощницата малко по-нагоре и зърна свивката на сгънатия й крак, част от закръгленото й бедро.

Хонория разтри маслото в длани и ги долепи до гърдите му. Ръцете й бяха хладни като планински ручей. Тя ги плъзна по ключицата му, после по гърдите.

— Защо не искаше да видя?

Кристофър пъхна палец в топлата гънка под коляното й.

— Навярно от суета. Не ми се щеше да те разочаровам.

Не, в действителност се опасяваше, че един поглед ще й стига, за да побегне от ужас. Хонория не криеше, че основната причина да остане с него е привлекателната сила на тялото му. Ако го намереше за физически уродлив, нямаше да им остане нищо.

Пръстите й се потопиха в кичурчетата на гърдите му. Тя очерта кръгчета около плоските зърна, бледи на фона на почернялата кожа, и плъзна длан към плетеницата от белези.

— Не съм разочарована.

Сърцето му се изпълни с топлина. Дланите й, хлъзгави от маслото, се плъзнаха по неговия торс. Хонория го изследваше с колебливи, търсещи милувки.

Кристофър вече бе втвърден до крайност, ала тя пренебрегна възбудата му, за да проследи плочките на корема му. Ръкавите й нежно докоснаха члена му, запалвайки огън.

— Толкова си превзета извън спалнята, жено. Но в нея — той погали бедрото й — нямаш грешка.

Тя го удостои с погледа си на ощипана мома.

— Какво правя насаме със съпруга си не засяга никого. — Хонория прокара длани по мишците му и се приведе да масажира напрегнатите му рамена. — Да не говорим, че не съм превзета. Превзетостта предполага недостиг на чувство и рационална мисъл. Приличие заради самото приличие. По-скоро бих се определила като дискретна.

— Наричай го както си искаш — развесели се Кристофър.

Тя прокара пръсти по неравните белези.

— Преживял си такова нещо, а преди две нощи вдигна скандал заради няколко тресчици.

Усмивка затрептя на устните му.

— Признай си, че ти хареса.

— От къде на къде ще ми хареса да те нараня? — Зелените й очи бяха ококорени, лъчисти изумруди в сумрака.

Той положи длан върху мекото й бедро.

— Искаш да съм мъртъв.

— Няма такова нещо.

— Но преди да се появя, нещата бяха по-лесни за теб.

Пръстите й описваха произволни движения върху кожата му, сякаш тя извайваше статуята му от маслото.

— Не са били по-лесни. Изобщо не съм искала да те оставя с подобно впечатление.

Кристофър нежно погали бедрото й, наслаждавайки се на мекотата, фантазирайки си как вписа устни там.

— Мисля, че вече се изяснихме, доколкото ни е по силите на този етап. Продължавай каквото си намислила.

Ръцете й предизвикателно спряха движенията си. Хонория отвори навлажнени устни и го удостои с възмутен поглед. Той затегна пръсти около китката й.

— Ти най-набожно ме уведоми, че си съгласна да се покоряваш на съпруга си и на щенията му. Хайде, покорявай се.

— Не и ако ще бъдеш груб.

Кристофър се намръщи.

— Това не си го спомням в брачната церемония. „Обещавам да слушам съпруга си и да му се подчинявам, освен когато той е груб“.

— Абсолютно сигурна съм, че авторите на молитвеника точно това са имали предвид.

— Добре, ще ги намерим, за да ги питаме.

Тя му хвърли неразгадаем поглед.

— Те са мъртви от стотици години, Кристофър.

— В такъв случай какво знаят за брака? Хайде, по-чевръсто. Съпругът ти се нуждае от утешаване.

— За тази цел трябва да ме пуснеш.

Той насила поднесе китката й към устните си, залепи яростна целувка върху уханната кожа и я освободи. Гъстата опашка се беше провесила над рамото й и навсякъде като змии се гънеха буйни къдрици.

— Действай — тихо я подкани Кристофър. — Или ще си взема каквото искам.

Гневният й поглед жилеше по-люто от бич. Тя сграбчи бутилката от шкафчето, изтръгна запушалката и изсипа от течността направо върху гърдите му. Маслото цопна звучно и образува локвичка, която се разтече.

Хонория тресна шишето обратно на шкафчето. Шляпна ръце върху кожата му и разнесе маслото с резки, болезнени втривания. Пляскането на длани върху гола плът отекна в стаята. Той я улови над лактите.

— Ах ти, хитрушо!

— Не мърдай! — изкомандва го тя. — Маслото ще се разтече по скъпите чаршафи на Александра.

— Ако не спреш моментално, Александра ще си помисли, че тук става нещо друго.

Тя забави темпото, озадачена.

— Какво?

Боже господи, как можеше да бъде толкова безсрамна и в същото време толкова наивна?

— Ще реши, че ти давам урок, който отдавна е трябвало да научиш.

— Кристофър, идея си нямам за какво приказваш.

— Приказвам за ръката си върху дупето ти. По-хубава идея от това, здраве му кажи.

Устата й зейна от изумление.

— Александра никога няма да предположи такова нещо.

— Не е изключено. Кой знае какви ги вършат двамата с Финли.

Очите й помръкнаха, после отново придобиха светлозеления си цвят, докато тя обмисли тази нова концепция. Лицето й бе къс бледен мрамор в сумрака. Лека-полека този бял мрамор се обагри в много красиво и много смутено розово.

— Е — най-сетне проговори тя, — за нищо на света няма да го допусна.

Той стисна по-здраво ръцете й.

— Внимателно, Хонория. Съпругът решава какво да допуснеш.

Тя го удостои с леден поглед. Това му хареса. Други жени с нейния произход досега да са изпаднали в див ужас, да са се разплакали, припаднали или да са го замолили за милост. Хонория му казваше да прави каквото ще, проклет да е.

Спор да няма, беше се метнала на брат си. Джеймс Ардмор имаше славата на корав и безмилостен тип. Ардмор щеше на секундата да застреля Суитън, без дори да разговаря с него. Кристофър беше решил, че ще е много по-забавно, ако удължи наказанието. Всеки път, щом зърнеше в огледалото белега върху бузите си, графът щеше да споменава Кристофър Рейн.

Кристофър се зачуди кой е по-жестокият: той или Ардмор.

— Сваляй нощницата — нареди на Хонория.

— Всички съпрузи ли са безподобни варвари? — Очите й лумнаха със зелен огън.

— Нямам представа. Сваляй я.

Сърдитият й поглед се завърна, само че ръцете, които подхванаха нощницата, трепереха. Тя я изхлузи през глава и така съвсем разчорли косата си.

Той улови косите й и ги нави топлите кичури около юмруците си. Тя беше гола под заплетените букли, гърдите й заничаха под къдриците, а стегнатото й задниче опираше в петите.

— Бас държа, че господата от сой в Чарлстън душа са давали да те имат. — Гласът му хрипкаше. — Колко поискаха ръката ти?

Очите й пак помръкнаха. Тя положи мазната си от маслото длан върху едрия му бицепс.

— Петнадесет.

Ревността го прободе, но той се прикри с рязък смях:

— Петнадесет. Това ли е всичко?

— Само двама си струваха сериозен размисъл — отговори „превзетата“ Хонория. — Останалите просто искаха връзки с рода Ардмор и парите му.

Той я изпиваше с поглед: толкова уханна и апетитна мръвка, при това гола.

— О, сигурен съм, че са искали повече. Кои бяха двамата сериозни кандидати?

— Джентълмени от добри семейства с достатъчно богатство, за да не се притеснява брат ми. Бракът с някой от двамата би бил напълно приемлив. При други обстоятелства.

— Тоест, ако не беше омъжена за мен?

Тя изглеждаше изненадана.

— О, не, тези предложения ми бяха отправени дълго преди да се оженим. Отклоних ги, защо господата имаха твърде много недостатъци на характера.

На Кристофър му идеше да се хване за корема и да се смее до сълзи.

— Значи си ги отблъснала, за да се омъжиш за пират, осъден на смърт?

— Ами май така излиза. — Гърдите й се вдигаха и спущаха с всеки неин дъх.

— Радвам се. — Ръката му се плъзна под косата й. — Те не са били достатъчно добри за теб.

Тя сведе глава, както подобава на благовъзпитана дама, въпреки че седеше до него както майка я е родила.

— Щом казваш.

— Но един пират и главорез беше.

— Не е същото. — Хонория смръщи вежди.

— Не. Не е същото, след като си го вкусила. След като един мъж те накара да се подмокриш и да заиграеш от удоволствие, гледаш различно на мъжете, които не са.

Тя сви юмруци и от тях изтече масло.

— Решението ми да не се омъжа не бе свързано с теб. Никога не съм си представяла, че ще те видя отново. Когато ти се върна в Чарлстън, за да те обесят, не бях сгодена по чиста случайност.

— Случайност — грънци!

— Арогантен си.

Той разтвори юмруците й и притисна разперените пръсти към гърдите си.

— Да не мислиш, че просто ей така си нямах съпруга, когато се върнах в Чарлстън? Правех се, че една малка чарлстънска девойка не е единствената жена за мен. Как ли не се мъчех да те обезсиля. Но когато дойде при мен в килията, разбрах, че това е невъзможно.

Тя се взря в него, а очите й бяха като звезди в непрогледна нощ.

— Изобщо не биваше да идвам при теб. Не биваше още първия път, когато бях девойка. Пол трябваше да ми нареди да не мърдам от стаята си.

— Но не го е направил. — Кръвта му кипна при онзи спомен. — Виж какво, ти беше типът млада госпожица, който ненавиждах: нагласена като манекен от витрина на шивашки магазин, навирила нос, все едно си по-висше създание. Целунах те, за да ти дам урок. А ти пъхна сладкото си езиче в устата ми. — Силна горещина възпламени тялото му, пропъждайки разума.

Не беше изпитал нежна страст към хубавата млада госпожица с муселинена рокля, гъсти букли, френски парфюм и мънички обици, които подрънкваха, щом се движеше. Беше изпитал плътска нужда, непозната дотогава. За две секунди я беше проснал на плочките, възбудата му напираше през копчетата на бричовете. А младото създание се беше вкопчило в него, обсипвайки го с целувки. Той я бе вдигнал от студения мраморен под, а тя го бе прегърнала здраво, позволявайки на ръцете му да я опипват, което буквално го подлуди.

Беше я нацелувал яростно, за да я накара да замълчи и да не извести на домакинството, че той похищава щерката на дома в градината. А тя бе гризнала меката част на ухото му, изпращайки тънки стрелички на болка, и бе прошепнала: „Да, моля ти се, Кристофър“.

Не би могло да го заболи повече, ако се бе строполил от главната мачта и се бе пльоснал върху твърдата повърхност на морето. Беше се наранил вътрешно, а дори не подозираше.

Беше си тръгнал от къщата като наперен младок, без да си дава сметка, че сладката Хонория Ардмор завинаги ще населява сънищата му.

— Моя. — Кристофър промърмори думата свирепо. — Изцяло моя.

— Щом казваш.

Безразличният тон накара кръвта му да забушува. За втори път този ден гневът му се възпламени като барут.

Претърколи се на колене и я дръпна рязко с лице към себе си. Маслото потече надолу по торса му като гъст дъжд. Награби я и от маслото гърдите й се отъркаха в неговите подобно на фино, меко кадифе. Улови с ръка косата й, издърпа главата й назад и я целуна съкрушително.

Устните се срещнаха, езиците се преплетоха и лудостта започна.