Емили Гифин
Обичай този, с когото си (30)

29.

Няколко часа по-късно, след като сбирката за поднасяне на подаръци за предстоящото бебе на Марго приключи и гостите й се разотидоха, аз крача из великолепната, украсена за случая дневна на Джини (допълнена с маслени картини на кучетата й, гоблен с герба на семейство Крейг и малък роял, на който никой от къщата не може да свири или поне не му е разрешено да го докосва) и натъпквам разпилени панделки и опаковъчна хартия в бял чувал за боклук и като цяло се чувствам обзета от противоречия. Предимно заради развитието на нещата тия дни, и особено сега, в навечерието на пътуването ми.

От една страна, изгарям от безумни мисли за Лио, като наум опаковам наново багажа си и си представям момента, когато за първи път ще го видя и момента, когато отново ще се сбогувам с него. От друга страна, и противно на волята ми, бях прекарала изненадващо поносимо добре, граничещо с действително забавление, благодарение отчасти на тежкия аромат на мимози. Продължавам да съм на мнението, че социалната атмосфера на Бъкхед на нейното макрониво, е безсъдържателна, повърхностна и изключително тъпа, но едно към едно повечето жени на сбирката бяха искрени и по-интересни, отколкото си мисли човек, когато ги види да дърдорят по мобилните си телефони в своите рейндж роувъри, возейки „марковите“ си деца на задната седалка.

Още повече, докато седях до Марго на дивана, с почетната роля на стенограф за подаръците, имах чувството на принадлежност и гордост, че съм Греъм. Съпруга на Анди. Снаха на Марго. Снаха на Стела.

В един момент емоционалната ми дилема кристализира, когато една от съседките на Стела ме попита къде живеят родителите ми и аз трябваше за част от секундата да взема решение дали да поясня, че баща ми продължава да живее в родния ми град, а майка ми е починала преди години. Междувременно Стела, кралицата на бързомислещата тактичност едва доловимо се пресяга, стисва ръката ми и отговаря толкова естествено, че изобщо не оставя впечатлението, че отговаря вместо мен.

— Бащата на Елън живее в Питсбърг, в къщата, където тя е израснала. Двете с Марго по това си приличат! — заявява тя бодро, а светлината от кристалния полилей на Джини проблясва в диамантения й пръстен. Отправям й благодарствен поглед, облекчена, че не се наложи да предам паметта на майка ми, за да избегна неловкия момент, когато присъстващите ще се просълзят — и да трябва да избирам между това да се чувствам тъжна заедно с тях или, съответно, да разсея неудобството с едно безгрижно: „О, няма нищо, то беше отдавна“.

Защото в крайна сметка, макар да се бе случило много отдавна, изразът „няма нищо“ никога няма да отговаря на истината.

И сега, докато чакам Анди да дойде да ме вземе след трийсет и шестте си дупки в играта на голф, ме изпълва друго, неочаквано пробождане на скръб поради загубата на майка ми, докато седя с Марго, Джини и техните майки, угаждам си с още шампанско и слушам разбора на отминалото празненство, засягащ всичко, включително кой е най-хубавият подарък (яркозелена детска количка „Багабу“, подарена от приятелките по тенис на Марго), най-позорният подарък (юрганче, подарено по-рано на жената, която го подарява, и което, без тя да знае, беше избродирано с името на дъщеря й Руби), най-добре облечената гостенка (с истински „Шанел“), най-зле облечената поканена (с плетена на една кука пурпурна на цвят блуза с гол гръб и вързана на врата, с черен сутиен под нея) и ужасеното размишление за това „кой, по дяволите, разля мерло върху стола в трапезарията на Джини“.

— Поне да бях включила камерата за бавачката — казва през кикот Джини, препъвайки се с високите си токчета, преди да се пльосне върху един отделен от гарнитурата, тапициран с леопардови шарки стол.

Усмихвам се при мисълта колко по-поносима — дори приятна — е Джини, когато си е пийнала повече и не позира непрекъснато, не интригантства, нито се опитва да докаже, че е много по-близка с Марго от мен. Тя пак си е кучка с удивително чувство за установена норма.

— Наистина ли имаш такава? — пита Стела, вглеждайки се в тавана.

— Неслучайно се нарича скрита камера — намесвам се, като си играя с парченце жълто лико. Умерената ми страна се изкушава да извози целия чувал с боклук до вкъщи, тъй като Марго разопакова подаръците си толкова внимателно, но като се има предвид състоянието ми на емоционален смут, не ми се струва, че има смисъл да се притеснявам за запазването на опаковъчна хартия.

— Разбира се, че тя има камера за бавачка, Стел — обажда се майката на Джини, Пам, като сочи един букет от изкуствени цветя върху вграден библиотечен шкаф. — Марго също трябва да си монтира такава… особено с новородено и с наплива от бавачки и други помощници.

Вътрешно трепвам неприятно от често използваната дума „помощници“ — тя обхваща лица от градинари, през бавачки и икономки, до поддържащите басейни, дори — в случая с Пам — шофьори (тя не е сядала зад волана на магистрала от двайсет и две години, странен факт за гордост според нея). Всъщност дали ще хулят, или ще хвалят помощниците си, това трябва да е най-малко любимата ми тема в света на Марго — с техните частни училища за децата им и галатържества с черни вратовръзки (които често са галатържества за частните училища на децата им).

Стела продължава:

— Хващала ли си някоя да… върши нещо нередно? — очите на свекърва ми са широко отворени и тя, която иначе е толкова отговорна и динамична, сега изглежда някак пасивна пред нахаканата си, деспотична най-добра приятелка. Наблюдавам ги двете, една до друга, и за миг се запитвам дали когато съм край Марго всъщност съм друга версия на мен самата.

Джини поклаща глава, вземайки си една от ексцентричните петифури с цвят на лавандула от наследствената й сребърна табла, която, в това съм напълно сигурна, помощничката й е лъснала тази сутрин.

— Засега не… Но изобщо не можеш да си прекалено внимателна, когато се отнася до децата ти.

Всички кимваме безмълвно, сякаш да доловим дълбоката мъдрост в този току-що изречен от Джини „бисер“ — „бисери“, които тя винаги изтърсва с тон на откровение, като че ли тя е първата, която изрича или си помисля подобна мисъл. Любимият ми, който я чух да вметва, когато гостенките изразиха предположение, че Марго сигурно ще роди момче, защото коремът й е доста нисък, е: „Толкова се радвам, че тя и Уеб чакат да узнаят какво ще бъде! Това е единствената изненада, останала в живота“. Ау, колко си оригинална, Джини! Не съм чувала досега нещо подобно. И, отделно от това, макар че нямам определено мнение за вземането на такъв вид решения, как толкова много двойки смятат, че това, че не се възползват от технологията на ултразвука, се окачествява като „изненада“? И още, какви други изненади са минали мимоходом през последните няколко десетилетия? Хората не правят ли вече празненства с изненади? Престанаха ли неочакваните доставки на цветя или подаръци? Не разбирам.

Допивам чашата си с шампанско, обръщам се към Джини и обявявам:

— Ами струва ми се, че знам кой разля виното.

— Кой? — питат всички в хор, дори Марго, която обикновено предугажда, когато ще изрека някоя шега.

— Онази противна мърла — отговарям, потискайки самодоволна усмивка.

— Коя? — отново питат всички в един глас, а Джини започва да предполага, като изброява имената на някои от не толкова привлекателните гостенки.

Поклащам глава, след което гордо заявявам:

— Луси — имам предвид Луси и Анди. Неговата любима от гимназията, а после и от първия курс в колежа, която Марго добави към поканените, след като поиска разрешението ми.

„Ако ще се чувстваш неудобно, няма да я каня“, повтори неведнъж Марго, като не преставаше да я хвали, че събирала пари за различни благотворителни дейности и какви връзки в кънтри клуба имала — наред със злочестото, макар и далечно семейно родство (Луси е омъжена за втори братовчед на Уеб).

Аз непрекъснато уверявах Марго, че това изобщо няма да ме притесни, че дори съм любопитна да се запозная с първата любов на Анди и че предпочитам да я срещна при подобни обстоятелства. Но тайничко мислех, че действителната ми мотивация беше повече свързана с Лио. В края на краищата идването на Луси на тази сбирка щеше да ми послужи като друга златна благовидна причина за поредицата ми от вътрешни извинения: „Бившият на Марго се грижи за озеленяването й. Бившата на Анди идва на сбирката по повод бременността на сестра му. Тогава защо аз да не мога понякога да работя с бившия си?“.

Във всеки случай аз наистина се шегувам сега, защото Луси съвсем не е противна. Чертите й като на куклата Кюпи, кожата й с цвят на слонова кост и червените й букли я поставят направо в категорията на хубавиците, а тялото й вероятно е най-хубавото, което съм виждала на живо — във формата на пясъчен часовник от рисунка, което щеше да изглежда още по-ексцентрично, ако тя не се обличаше толкова консервативно. Марго и Стела се разсмиват одобрително, докато техните дребнави приятелки си разменят доволни погледи с повдигнати вежди, а техните радари, настроени да улавят свада между две жени, издават приятен звук.

Извъртам очи нагоре и казвам:

— Стига бе, шегувам се. Момичето е прелестно.

Джини изглежда разочарована, че не се стига до стълкновение, а Пам тръсва глава назад с кикот на раздразнение и казва някак прекалено ентусиазирано:

— Тя е цяло съкровище, нали?

— Така е — отговарям великодушно и мислено се връщам към разговора ми с Луси по-рано този следобед — колко мила, дори малко притеснена изглеждаше тя, когато ми каза, че й е много приятно да се запознае с мен. Отвърнах й, че за мен също е удоволствие да се запозная с нея, при това го мислех съвсем сериозно. После, въпреки смущаващата картина как като деветнайсетгодишна възсяда съпруга ми, добавям: — Чувала съм толкова хубави неща за теб.

Луси, която положително си е представяла същото, се изчервява, усмихва се и се разсмива. След това заговаря за Анди — и за времето им, прекарано заедно — абсолютно в същия дух, признавайки, че той бил нейно гадже, като наблегна повече на тогавашното време — и на младата любов — отколкото на тяхната връзка.

— Надявам се той да е изхвърлил всички снимки от абитуриентския бал. Каква грозна, тупирана коса. Какво ли съм си мислела?… Ти носеше ли характерната за осемдесетте тупирана коса, Елън?

— Дали съм носила тупирана коса ли? Ами аз съм от Питсбърг, където е бил сниман „Флашданс“. Носех и тупирана коса, и калцуни.

Тя се засмя, след което преминахме към настоящето и заговорихме за петгодишния й син Лиам, който имал слаба форма на аутизъм и че от всичко друго най-много му помагало язденето на кон. После обсъдихме преместването ни в Атланта и работата ми (изненадах се, като разбрах, че Марго разказала на Луси и на много от другите гостенки за фотосесията ми с Дрейк). И беше за отбелязване, че двете продължихме на различни теми. Но по време на сбирката я улових, че ми хвърли поне десетина погледи крадешком, погледи, които показваха, че тя продължава да има някакви чувства към Анди. Което, разбира се, предизвика всякакъв вид смесени чувства, като вината и признателността бяха начело в списъка.

Чувствам тази комбинация от емоции отново, когато Стела ме поглежда и казва толкова искрено:

— Луси е хубаво момиче, но ти си много по-хубава, Елън.

— И някак по-умна — добавя Марго, като оправя връзката на бледожълтата си рокля с кройка „прегърни ме“.

— Анди е направо късметлия, че си с него — додава Стела.

Отварям уста да им благодаря, но Джини се намесва — вероятно усещайки задушевния семеен момент.

— Всъщност къде са мъжете? Вече наближава три… Крейг обеща да наглежда децата този следобед, докато аз се отърва от това шампанско.

Пресягам се за чантата си и си помислям, че когато бащите остават сами с децата си, това не бива да се нарича „наглеждане на децата“.

— Може би Анди е звънял — казвам и изваждам мобилния си телефон в мига, когато на дисплея светва името на Лио. Стомахът ми се свива от вълнение и макар да знам, че трябва да прибера обратно телефона в чантата си, аз ставам и се чувам да казвам:

— Извинете ме за секунда. Търсят ме по повод утрешните ми снимки.

Всички кимат разбиращо, а аз се отдалечавам към кухнята — вече безупречно почистена благодарение на усърдните служители от фирмата за кетъринг и невидимата икономка на Джини — и казвам тихо „здравей“ в телефона.

— Нали идваш утре? — пита Лио.

— И още как — прошепвам и усещам нов прилив на адреналин.

— Просто искам да се уверя.

Висок писклив смях се разнася от дневната, което кара Лио да попита:

— Къде си?

— На сбирка за даряване на бъдеща майка.

— Да не си бременна? — пита Лио бездушно:

— Да, бе — отговарям с облекчение, че не е така, а после ме изпълва вина, задето се почувствах така.

— И тъй. За утре. Искаш ли да дойдеш направо у нас? И да тръгнем заедно оттук?

— Разбира се — пак прошепвам. — Това ме устройва.

— Добре тогава… Май не бива да те задържам повече — казва Лио, макар да чувствам, че иска да продължи разговора.

— Ами, да — отговарям с неохота.

— До утре, Елън.

— До утре, Лио — казвам, усещайки, че флиртувам и съм развълнувана, затварям телефона, обръщам се и виждам Марго вторачена в мене. Глуповатата ми усмивка мигом се изпарява.

— С кого разговаряш? — пита ме тя и очите й святкат от изумление и укор.

— Във връзка със снимките — отговарям, запъвайки се, като наум връщам разговора, питайки се какво от него е чула.

Няма съмнение, че е чула да произнасям името на Лио — както и тона на гласа ми, — защото тя продължава:

— Как може да постъпваш така?

— Как постъпвам? — смънквам, изчервявайки се все по-силно.

Марго събира вежди, устните й се свиват.

— Отиваш в Ню Йорк, за да се видиш с него, нали?

— Отивам… в Ню Йорк по работа — което очевидно не е опровержение.

— По работа! Наистина ли, Елън? — по тона й не се разбира точно дали е обидена, или ядосана.

— Да. По работа — повтарям и кимам енергично, придържайки се към последната капка истина. — Напълно законна поръчка за снимане на Кони Айлънд.

— Да, да, знам. Кони Айлънд. Точно така — клати глава тя и през ума ми минават няколкото въпроса, които ми беше задала по повод снимките, и за беглите отговори, които получи от мен, преди да прехвърля темата към по-безопасни води. — Но с него? Ще се видиш с него, нали?

Кимам бавно, надявайки се на пощада, на разбиране — както аз се опитах да откликна на едно нейно решение преди години.

— Анди знае ли? — същият въпрос ми зададе на летището, само че този път мога да кажа, че тя е напълно сигурна, че той не знае.

Поглеждам я, но не проронвам дума, което, разбира се, е равнозначно на „не“.

— Защо, Елън? Защо го правиш?

— Ами… трябва да го направя — отговарям извинително, но твърдо.

— Трябва? — тя поставя едната ръка върху корема си и събира една до друга ниските си обувки „Ланвин“. Дори в кризисни положения изглежда изискана, уравновесена.

— Марго… моля, те опитай се да разбереш…

— Не, не, Елън — прекъсва ме тя. — Не разбирам… Не разбирам защо вършиш нещо толкова неразумно… и обидно… и разрушително. Да приемеш поръчка за Дрейк беше едно, но това… Това вече е прекалено…

— Не е точно така — пак се оплитам аз.

— Чух те, Елън. Чух гласа ти… Чух как разговаряше с него… Направо не мога да повярвам… Ти разваляш всичко.

И когато тя слага и другата ръка върху корема си, разбирам какво има предвид тя под „всичко“. Нейният празник. Приятелството. Бракът ми. Нашето семейство. Всичко.

— Съжалявам — казвам.

И макар да съжалявам, чувствам как срамът ми преминава в самодоволство, когато ми идва наум, че може би ние нямаше да водим този разговор, ако тя беше постъпила честно с мен преди години. Ако си беше спомнила, че ние сме преди всичко приятелки много преди връзката ми с Анди. Мислите ми препускат, докато обмислям дали да й кажа, че съм разбрала как е постъпила. Затова й намеквам:

— Просто трябва… да изясня някои неща, които трябваше да бъдат изяснени много отдавна…

Очевидно тя не схваща намека, защото клати глава и казва:

— Не. Няма абсолютно никакво извинение за това…

— Така ли? — прекъсвам я. — Тогава какво е твоето извинение, Марго?

— Извинение за какво? — поглежда ме тя смутена, а аз се питам дали е забравила за идването на Лио навремето, или по-скоро е изхвърлила случая от съзнанието си.

— Задето не ми каза, че той е идвал да ме търси — казвам го със спокоен глас, но сърцето ми ще изхвръкне.

Марго примигва, за момент изглежда стресната, но бързо се съвзема и отговаря:

— Защото ти беше с Анди. Вече имаше връзка с Анди.

— И какво от това?

— И какво от това ли? — ужасява се тя. — И какво от това!

— Нямам предвид „какво от това“, че съм с Анди… Имам предвид какво те караше да мислиш, че като ми кажеш за Лио, това ще е заплаха за всичко?

Тя кръстосва ръце и се разсмива.

— Виж. Мисля, че имаме вече отговора.

Вторачвам се в очите й, отказвайки да смесваме двата въпроса.

— Ти трябваше да ми кажеш — продължавам ядно аз. — Имах правото да знам. Имах правото да направя избор за себе си… И ако си си помислила, че е съществувала някаква вероятност да напусна Анди… е, толкоз по-основателна е била причината да ми кажеш.

Марго поклаща глава в знак на съвсем категорично възражение и тогава ми идва наум, че никога не съм я чула да се извинява или да признава, че греши. За нищо. За никого. Никога.

— Анди има право да разбере за това — заявява тя, подминавайки довода ми. — Той има право да знае какви ги върши жена му — после изправя гръб, вирва брадичка и заявява със стоманен, леден, сприхав глас: — Ако ти не му кажеш, Елън… тогава аз ще му кажа.