Георги Караславов
Раздяла

Никой не можа да разбере защо в гнездото на високия бряст винаги оставаше едно от щъркелчетата. То стоеше като на пост и чакаше спокойно да се завърнат родителите му и тримата му братя. Отначало ние мислехме, че щъркелите се редуват да си пазят гнездото, но сетне взехме да разпознаваме малкото щъркелче. То се отделяше от своите братя по това, че беше по-тромаво, малко по-едро и с клюн, който постоянно висеше надолу, като дълъг и опасен червен щик. То ги изпращаше спокойно и ги посрещаше равнодушно; само когато носеха нещо за ядене, се раздвижваше малко и изяждаше лакомо донесената плячка.

— Защо едрото щъркелче не хвърчи? — питахме се ние, учудени и заплеснати.

Веднъж попитахме и дяда Толя. Дядо Толю шеташе из празния харман, събираше изостанали очукани слънчогледови пити и изпочупени царевични кочани и си мърмореше нещо. Като го попитахме за щъркелчето, той дигна побелялата, си глава, мигна с малките си мижави очички и отсече:

— Пазят си гнездото.

— От кого го пазят, дядо?

— От други щъркели — да не им го вземат.

— А защо само едно щъркелче го пази?

— Не е само едро — рече решително дядо Толю. — Редуват се.

Ние скочихме срещу дядо Толя и започнахме да го убеждаваме с жар, че е само едно и че много добре го разпознаваме, но дядо Толю само клатеше глава и ни се подсмиваше.

На обяд, след обяд и привечер, когато нямахме училищни занятия, ние се събирахме на хармана и гледахме чудноватото щъркелче. Някои от децата, които не можеха да разберат защо щъркелчето не се помръдва от гнездото, грабеха камъни и го замерваха. Когато някой камък се провреше между клоните около гнездото и разпъдеше бъбривите врабци, щъркелчето трепкаше, дигаше глава и се ослушваше. Какво ставаше? Кой го задяваше? И защо го задяваше? То гледаше учудено и поразтревожено надолу, успокояваше се и пак се отпущаше по средата на високото и широко гнездо.

Но ето, когато хората започнаха да стягат корабите за гроздобер, щъркелите станаха много неспокойни. И не само щъркелите от нашето гнездо — всички щъркели от селото отлитваха час по час и едрите им сенки плашеха кокошките, пръснати из гнездата си — разправяха, че се събирали в ливадите зад голямото мочурище.

В сряда следобед ние отидохме при голямото мочурище. Наистина, като че ли щъркелите от цялата околност бяха се събрали на общо и важно годишно събрание. Струпани на групички, на групички, те стояха по на един крак, дълбоко и важно замислени. Само някои по-гладни или по-нетърпеливи обикаляха бавно и съсредоточено към мочурището и се оглеждаха внимателно. Полето беше пусто, само далече, чак на края на ливадите, сиво, дръгливо магаре чоплеше мързеливо позасъхналата трева — и нищо друго не се виждаше и не се мяркаше по нивите и из прашните междуселски пътища. Като ни видяха, щъркелите дигнаха неспокойно глави и се заозъртаха предпазливо.

— Да ги изпъдим ли? — обърна се към нас брат ми.

— Защо ще ги пъдим? — сопна му се Минчо лелин Пенин.

Ние се спряхме и ги загледахме. Някои от щъркелите се преместиха навътре към мочурището и се спряха. Те се успокоиха и пак се събраха на купчинки.

— Колко много са! — захласнат и учуден извика Тинко чичов Томов. — Откъде са се събрали толкова щъркели?

— Че малко ли са само в нашето село — отвърна Минко.

— Защото ще отлитат в топлите страни.

— Ами всички ли заедно ще летят? — кокореше се Тинко.

— Всички — отвръщаше важно и дълбокомислено Минко.

Дълго ние гледахме щъркелите, дълго си приказвахме и им се чудехме. Вечерта отсякохме по една тояга от върбите и се върнахме в селото.

На другия ден стана нещо, което събра децата на половината село у нас. Види се, беше дошъл часът за отлитането в топлите страни. Щъркелите станаха много рано, отлетяха към блатото, бавиха се до някое време и се върнаха. Те не кацнаха изведнъж, както кацаха друг път, а дълго и шумно се въртяха наоколо. Най-напред кацна старият щъркел, кацна, след като направи няколко широки кръга около бряста и се спусна с широко разперени крила. След него, все така неспокойна и с широко разперени крила, кацна и щъркелката. След тях накацаха и малките. Шестте червени клюна се събраха, чу се слабо изтракване и след това продължително съскане. Така, сдушени, разнежени, притиснати един в друг, щъркелите като че ли си приказваха нещо много важно. Най-сетне се разбутаха, раздвижиха се и изведнъж старият щъркел се поде нагоре и отлитна над сплетените отстрани клони. Отлетяха и другите щъркели. В гнездото остана само едрото тромаво щъркелче. То трепна, погледна нагоре, разтича се из гнездото ту насам, ту нататък и изведнъж, като събра всичките си сили, пое се тромаво на крилете си и подскочи над гнездото. Шум и писък премина като вихрушка през клоните на бряста. Какво стана?

Ние хукнахме към вековното дърво и се спряхме като гръмнати под широките му клони. Долу, в градината на съседите, беше паднало щъркелчето. То ни гледаше плахо, умолително, тъжно. Ние не знаехме какво да правим — само стояхме като стожери и го гледахме учудено. Защо е паднало малкото щъркелче? Защо не е могло да хвръкне заедно с другите щъркели?

Пристъпихме към него. То дигна глава, помъчи се да се изправи, но само се тупна настрана и ни загледа още по-плахо и по-умолително.

Брат ми изтича до къщи и обади на баща ми. Татко дойде, след него изтича и мама, изтича и кака, най-накрая се дотътри и баба.

— Какво му е станало? — питаше тя, като пристъпваше към кроткото едро птиче. — Защо е паднало?

— Дясното му крило е счупено — отвърна баща ни.

— Счупено ли? — разсърди се баба. — Кой го е счупил? — И тя ни загледа сърдито.

— И аз за това мислех — рече кротко баща ми. — И намислих — сигурно е счупено от градушката.

— От коя градушка? — сепна се баба.

— От голямата градушка — тогава щъркелчетата бяха малки, някое едро зърно го е цапнало по крилото и…

— Ааа! — заклатихме ние глави едновременно. — Затова, горкото, през цялото лято си стоя в гнездото!

— Сиромашкото! — въздъхна баба. — Ами сега какво ще го правим?

— Ще го приберем в къщи, па ще видим по-нататък — отвърна баща ми и посегна да го вземе.

Щъркелчето още веднъж се опита да се подеме, но пак тупна. Види се, при падането то си е навехнало и някой крак. Татко го прихвана внимателно и го понесе към къщи. Но ние не можахме да забравим одевешната раздяла с другите щъркели, нежните и тъжни писъци преди раздялата, отлитането на другите и първия и последен опит на хромото птиче да ги последва там, дето няма зима и дето хората са черни като биволи.