Георги Караславов
Храбрата дружина

Всеки ден Зайо излизаше от гората, гмуркаше се в зелената царевица и започваше да гризе сладко и ненаситно крехките листа. За голяма негова радост тази царевица остана неприбрана и след като бяха обрали всички околни царевици. Тя беше късно посята, та стопанинът й, види се, чакаше да узрее добре и чак тогава да я обере. Но завидяха ли на Зая, що ли, но в нея започнаха да прииждат и друга зайци, налетяха гарвани, заспущаха се върху стръците и започваха да разбелват мамулите и да кълват налените зърна.

И ето, един ден стана това, което никой не очакваше. Зайчетата се спущаха от гората, тананикаха си весели и безгрижни, облизваха се и си мислеха само как по-бързо и по-сладко да си се нахранят. Но като навлязоха вътре, Зайо пръв разбра какво беше станало през нощта, подскочи смъртно бледен и хукна към гората. Хукнаха след него в другите зайци. Гарваните се въртяха отвисоко, грачеха зловещо и сърдито и също не смееха да наближат. Когато зайците се изкачиха на голяма поляна сред гората, те се извърнаха и замръзнаха от страх. Сред царевицата беше застанал един мустакат мъж със застрашително вдигнати нагоре ръце. В едната му ръка стърчеше пушка.

— Ох — преви се от умора и страх Зайо, — добре, че си отворих зъркелите, а то инак всички щяхме да влезем в торбата на този разбойник.

— Много сме ти благодарни, Зайо — поклониха му се другите зайчета. И като се обърнаха още веднъж към страшилището с вдигнатата пушка, поеха нагоре към гъстата гора.

Всеки ден зайците изскачаха предпазливо на околните полянки и гледаха дали страшният човек не беше си заминал. И всеки ден сърцата им трепваха от мъка и страх — той все си стоеше така, голям, наежен и страшен.

На петия ден от неговото караулене в царевицата на Зая хрумна една чудна мисъл — защо този страшен човек стои и денем, и нощем на едно и също място, без да се помръдне? Идвали са и други пазачи, минавали са толкова много ловци и нито един от тях не е заставал на едно място и не е стоял толкова дълго време, без да се помръдне. И Зайо се похвали на друго зайче, то разправи на най-близкия си другар, този заек пък попита своя пръв приятел какво мисли за това, дето страшният пазач от дни не се е помръднал нито на един пръст, и така чудното хрумване на Зая се разнесе из цялата гора.

От заек на заек, от ухо на ухо мълвата за страшния и неподвижен пазач стигна до Лиса. Тя се изкачи на срещната могилка, дълго го наблюдава и попита изплашените зайчета все така ли си стои.

— Все така — отвърнаха те дружно.

— Добре — кимна тя многозначително, — ще видим тази работа.

Тя намери Меца и й разказа за пазача в късната царевица.

— Е, какво? — попита равнодушно мечката.

— Ти си едра, сестро, ти си силна, ти си храбра — подхвана меко и ласкателно Лиса, — ти можеш да идеш при този проклет пазач, дето цяла седмица не се е помръднал, и да го нападнеш.

— Но ти ще вървиш пред мене — рече равнодушно Меца.

— Защо съм ти аз? Каква ми е на мене силата? С какво мога да ти помогна? — започна да се свива Лиса.

И като видя, че хитрините й пред Меца няма да минат, Лиса хукна из гората да търси Вълча. Намери го в затънтено усое. Той току-що беше изял един овен, та затова я изслуша равнодушно.

— Ела утре или в другиден да поговорим по този въпрос — рече Вълчо. — Днес нямам настроение за нападение.

На другия ден тя отиде при него и отдалече започна да го хвали:

— Ти, Вълчо, си най-храброто животно, ти само да се мернеш, и този проклет пазач, дето цяла седмица не се е помръднал, ще търти към селото…

— Че той на тебе какво ти пречи? — изгледа я любопитно Вълчо.

Лиса помълча, но реши да му разкрие болката си.

— Там досега пасяха моите зайчета и добре се угояваха. Ако той стои още там, през зимата те съвсем ще изпукат от слабост… Хайде — рече тя галено, — и на теб ще дам един тлъст заек, когато дойдат гладните дни…

Вълчо излезе на полянката сред гората, разгледа пазача и се обърна:

— Ами ако е ловец?

— Ако е ловец, ще си изпати от силата ти — отвърна лукаво Лиса.

— Ще го нападна, но ако и ти дойдеш с мене — рече най-сетне вълкът.

Решиха да го нападнат всички. Планът за нападението беше следният: най-напред ще върви Вълчо, след него Меца, след Меца — Лиса, след Лиса — зайчетата във верига.

Минаха от другата страна на гората, промъкнаха се тихичко в царевицата и запристъпваха безшумно напред. По едно време Зайо се спъна и още малко, всички щяха да хукнат назад, но дружината излезе храбра, окопити се навреме и продължи нападението. Когато стигнаха на два разкрача от страшния пазач, Меца изрева и заедно с Вълчо се хвърлиха върху него. Лиса скочи настрана — тя веднага съобрази, че ако пазачът се обърне някак и гръмне с пушката си, да не може да я засегне. Но пазачът падна по очи, без да издаде нито звук. Обърнаха го, разгледаха го и ахнаха от почуда — нямаше никакъв пазач, това беше висок кол, на върха на кола беше забучена тиква, на тиквата имаше закачени царевични ресни, които отдалече приличаха на мустаци, а надолу, под тиквата, беше надяната дълга скъсана риза. Нагоре под остър ъгъл бяха заковани две дъски и тези дъски с дългите ръкави на ризата изглеждаха на застрашително вдигнати ръце. На дясната дъска имаше закована дървена пушка — това беше всичко.

— Аз нали ви казах, че нищо няма! — похвали се Лиса.

— Е, да — отвърна важно Зайо, на когото хрумна чудната мисъл за неподвижността на страшилището, — така е, но нали е казано, че страх лозе пази.