Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
hammster (2012)
Корекция
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Издание:

Георги Караславов

Мравчо-Главчо

 

Съставител: Слав Г. Караславов

Редактор: Методи Бежански

Художник: Тоня Горанова

Художествен редактор: Мариана Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мария Бозева

 

Библиотека „Дъга“

Български писатели за деца и юноши

 

Дадена за набор на 27.II.1979 година.

Подписана за печат на 21.IV.1979 година.

Излязла от печат на 13.V.1979 година.

Поръчка №107. Формат 60×84/16. Тираж 30 141 броя.

Печатни коли 10. Издателски коли 9,33.

Цена на книжното тяло 0,76 лв. Цена 1,20 лв.

Българска. Първо издание. ЛГ V.

Тематичен №13/9537272211/6054-13-79

 

Издателство „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“, София, 1979 г.


Настъпила есен, студ започнал да сковава земята.

— Слушай, жено — казал чичо Стойо, — я стъкни малко огъня, та хем ние кафенце да си сварим, хем децата да се огреят.

— Няма клечка дърва — отговорила чина Стойовица.

— Тю, да се не види, пак за дърва ще трябва да се ходи! — въздъхнал той, яхнал магаренцето и — право при планината.

— Дай малко дръвца, да се посгреем — рекъл й чичо Стойо и посегнал към брадвата.

— Не давам — отвърнала гордо планината.

— Хайде, не се шегувай — усмихнал се той плахо. — Децата мръзнат, как ще се върна без дърва?

— Не знам — навъсила се планината и мъгли плъзнали по високите й върхове. — Изсякохте ми полите до дръвче, няма де на сенчица да се поседне вече.

Молил я чичо Стойо, плакал — нищо. Седнал най-после и се замислил. Мислил, мислил — сам човек какво може да намисли? Гледа — яхнал магаренцето си, иде и съседът му чичо Иван.

— Добър ден, бай Стойо.

— Добър ден, бай Иване.

— За какво си дошъл, за дърва ли?

— За дърва, но планината не дава вече.

— Разсърдил си я нещо ти, я виж на мене как ще даде.

Похвалил се чичо Иван, но и на него планината не дала. Натъжил се и той, седнал и се замислил. Мислил, мислил — нищо. Сам човек какво може да намисли?

До вечерта половината село се събрало, всеки поотделно се молил и никому планината клечка дърво не дала. Гледала ги тя през мъгли и облаци и колкото повече й се молели, толкова по-горда и по-безсърдечна ставала. А хората мълчали, па току започнали да се питат плахо:

— Щом сега не ни дава, през зимата от студ ще измрем, а?

— Няма с що чорбица да сварим…

— Как ще гледаме децата ни да вкочанясват от студ?

— Какво сме се окумили? — обадил се най-сетне млад мъж. — Още старите хора са казали: „Сговорна дружина планина пробива“. С общи усилия ще направим път нагоре и ще свалим дърва за цяло село.

Малодушните се изсмели:

— Я погледни — какъв ти път през тези канари?

— Ако е за канарите, ще ги разрушим с барут — заявил един ковач.

Обсъждали, спорили и току се юрнали към селото. Нарамили кирки, лопати, свредели, започнали да правят път.

Погледнала ги планината и им се присмяла:

— Ако с добро не ви дадох, насила нищо няма да получите. На̀, крия в дълбочините си пластове въглища, цели жили чисто злато, железни и медни руди, крия несметни богатства, но нищичко няма да ви дам.

— Ще дадеш, ще дадеш — гледали я сдружените хора и клатели смело и заканително глави.

Щом стигнали до канарите, планината ги подиграла:

— Ха сега да ви видя!

Спрели се сдружените хора, ковачът пробил дупка в непристъпните канари, шивачът натопил фитили в газ и ги пъхнал вътре, после изсипали барут в дупките, запалили фитилите и избягали долу. Гледала ги планината отгоре, гледала ги и им се провикнала:

— У-хеее! Дръжте ги юнаците!

Но още не издумала това, страшен гръм разтърсил усоите й. Парчета камъни полетели на всички страни.

Разтреперила се планината от страх, изохкала като ранена и чак когато хората се върнали, видели, че непристъпните канари са раздробени и разхвърляни. Запретнали сдружените хора ръкави, развъртели се с кирки и лопати и скоро направили широк и равен път до стройните и високи дървета.

— Какви греди ще станат от тях — въздъхнал чичо Стойо. — Моята къща май скоро ще падне…

— Пък на мене колата ми се счупи — рекъл чичо Иван.

— Защо ще сечем за горене такива хубави дървета? — обърнал се младият и умен мъж. — Че от тях ние ще можем да изкараме първокачествен строителен материал…

— Ами какво ще горим? — попитали неколцина изведнъж.

— Ще намерим въглища.

— Те са много надълбоко — възразили някои от малодушните.

— И за това има колай — рекъл младият мъж. — Ще повикаме инженери, ще купим машини и всичко ще тръгне като по мед и масло.

Разтреперила се от страх планината, но още не се отчайвала. Тя събрала всичките си поточета и ги разляла из урвите. Потекли мътни води, повлекли камъни и пръст, развалили новите й пътища и сума дървета отвлекли. Много от сдружените хора се изплашили.

— Не ни е работа с планина да се борим — рекли те и захвърлили търнокопите. Но другите ги окуражили.

— Не бойте се — рекли им те, — водите пък ще накараме да ни светят и работят. С общи усилия всичко се постига.

И наистина скоро буйната вода била обуздана в широки железни тръби. Поставили машини и впрегнали водата да дава на хората електричество.

Всички си направили нови и хубави къщи и всички разбрали, че хората са силни, когато са сдружени. Разделят ли се, стават слаби и безпомощни.

Край