Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (3)

Втора глава

Бащата на Джордан бил предприемач, пристигнал в околността по работа едва ли неслучайно. Запознал се с Елизабет Магнус, когато се опитвал да продаде на богатия й баща идеята си за създаване на компании, осигуряващи обществен транспорт до Европа.

Господин Брейди бил дързък красив мъж, чието излъчване напомняло за Ерол Флин. Блестящата му подкупваща усмивка печелела почти всеки срещнат. Запалил веднага господин Магнус за своята идея. Много скоро, като протеже на Магнус, той покорил цялата околност. Организирали се тържества в негова чест, мъжете разтваряли без колебание чековите си книжки за предложенията му, а съпругите им, както мълвят хората, ставали жертва на неустоимия му чар.

И тогава господин Брейди направил важна грешка. Влюбил се в Елизабет. Оказало се, че макар и да бил симпатичен на господин Магнус, последният изобщо не допускал възможността Брейди да се ожени за дъщеря му. Въпреки лустрото си, Брейди очевидно произхождал от не така изискано семейство. А имало и още нещо — бил с петнадесет години по-възрастен от Елизабет и следователно далеч по-опитен от нея. Господин Магнус заклеймил нежната им връзка безапелационно.

Не отчел обаче нещо важно — Брейди отдавна бил загубил способността да приема откази. А вече бил успял да вземе ума на Елизабет. Двамата избягали и прекарали три месеца в Европа, където той въвел младата си жена в живот, отговарящ на неговата страст за приключения и напълно отличаващ се от дотогавашното затворено всекидневие на момичето.

Завърнали се, все още опиянени от водовъртежа на своя меден месец и страстта, която изпитвали един към друг, за да открият за своя изненада, че са обявени за персона нон грата за всички изискани семейства в околността.

Господин Брейди никога не простил на приятелите и роднините на Елизабет поведението им. Приел факта на отхвърлянето като предизвикателство. Би могъл да отведе Елизабет в Ню Йорк или в Париж, по онова време положително е можел да си го позволи, но не го направил. Наместо това построил една необикновена къща на възвишение с изглед към океана. Нарекъл имението Брукфийлд, вдъхновен от англосаксонската аристокрация.

След време превърнал съседните няколкостотин акра в игрище за голф с размери на състезателните. Давал пищни приеми, на които канел прочути хора. Репортерите, отразяващи светските клюки, често снимали прословутата му усмивка редом със сенатори, конгресмени и представители на едрия бизнес. Семействата от околността оставали зад затворените врати на домовете си, докато лимузините и колите под наем профучавали по улиците на града.

Както споменах вече, Брейди не бил човек, който приемал отказ. Той дръзко демонстрирал благосъстоянието си пред онези, които се опитали да го унизят. Направил от дома си най-посещаваното място в околността, а съпругата си — най-уважаваната домакиня. Ала някъде по пътя към постигането на тази цел упоритостта му очевидно го въвлякла в сериозни проблеми. Загубил парите си, или поне повечето от тях. Напуснал Елизабет, която по това време вече била родила малкия Джордан. В една нюйоркска банка оставил неголяма сума, която да осигурява незначителна годишна издръжка за жена му и детето, и изчезнал завинаги. Останал домът му, пълен с негови фотографии, запечатали прочутата му усмивка на загорялото от слънцето лице, които изтезавали дълго време Елизабет с напомнянето за бурните им години, докато не се решила да ги изгори до една.

Научих всичко това от случайно изпуснати реплики, както и от твърде неохотните разкази на господин и госпожа Франс и от по-големите им деца. Нямах други източници, които да оформят в съзнанието ми историята на семейство Брейди. Предполагам, че е много близо до истината, защото нищо от онова, което видях като дете в Брукфийлд, не противоречи на тази история. От друга страна, човек никога не може да е сигурен, че знае всичко за дадено семейство. И в най-добрия дом има неясни моменти, било защото са запазени в тайна, било защото за проблемите няма еднозначни отговори. Осъзнавах това, докато растях, не само за другите хора, но и за самата себе си.

Така или иначе, от предишното великолепие бе останала само къщата на семейство Брейди, ала безбройните стаи стояха затворени, защото Елизабет се бе уединила в едно малко помещение в непосредствена близост до главната кухня. Прозорците тази вечер искряха, позлатени от лъчите на залязващото слънце, сякаш искаха да напомнят за тържествата, огласяли имението през миналите години. Просторните морави и градини, заприличали на истинска джунгла, след като и последният градинар беше уволнен, сега бяха удобно място единствено за нашите игри. Майката на Джордан оставаше вътре, насаме със своите лекарства и бутилки с алкохол, потънала в спомени. Вярната госпожа Дион, икономката, й служеше неотлъчно и, като изключим Джордан, единствена й правеше компания. Нито една кола не минаваше по дългата близо километър и половина алея за коли, освен тази на адвоката на Елизабет. От време на време се появяваше и старият файтон на майката на Лили.

 

 

Балът щеше да започне привечер, защото Джордан пътуваше съвсем рано на другата сутрин. Гостите, странна смесица от непознати, вече прииждат.

Джордан едва ли е виждал лицата на много от тях. Елизабет се движи неспокойно напред-назад и се старае отчаяно да създава атмосфера на веселост и радостно оживление. Тревата е подстригана за случая, храстите — подрязани; разноцветни лампички висят от клоните на дърветата в безуспешен опит да върнат времето назад към годините на подобни балове, докато десетчленен оркестър акомпанира на танцуващите двойки.

Скрита зад листата на живия плет се взирам към осветените прозорци. Когато колата на Брейди пристигна, за да вземе Лили, останах затворена вкъщи. За мен също бе донесено букетче за корсаж, ала го оставих в спалнята си, както си беше в кутията. Промъкнах се тайно до градината под прикритието на уханната нощ, за да погледам Лили и Джордан.

Намирам ги с поглед на дансинга. Другите двойки се обръщат и ги наблюдават. Елизабет, възслаба, но великолепна, спира и ги изпраща с широка усмивка на лицето.

Моите приятели ми се виждат малко неспокойни и за миг изпитвам тревога, че усилията ми на шивачка и моделиерка не са твърде успешни. За щастие забелязвам как гостите един след друг приближават Лили и очевидно й правят комплименти за роклята. Тя се изчервява, а руменината, избила по страните й, я прави да изглежда още по-нереална, съвсем като принцеса.

Прекалено млада съм, за да забележа унижението и упадъка, за които Карл и Ингрид бяха предупредили Лили и мен. В моите очи случаят е прекрасен и напълно сериозен, а гостите разговарят за красиви и умни неща. А това, че много от тях са пияни, ще осъзная години по-късно, когато ще се връщам назад към спомените си.

Джордан е с бяла връзка и фрак, които го правят да изглежда съвсем като младеж, който напуска дома си, за да се впусне във важни дела. Лицето му е загоряло от слънцето, а тъмните, малко тъжни очи, контрастират красиво на лицето, по което се е изписала очаквателна усмивка. Очите му пробягват в тълпата, сякаш ме търси, ала в този момент Лили му прошепва нещо и той кима в знак на съгласие.

И двамата ми се струват тази вечер съвсем различни; сякаш времето бе ускорило своя ход само за тях. Предишната, по-малката Лили би се оглеждала, би се взирала в лицата на гостите и положително би се кискала развеселено на тези, които й се видят комични. Но тази вечер тя бе някак замислена дори плаха, застанала в сянката на Джордан, сякаш се боеше да бъде забелязана.

Ето че започват да танцуват. Джордан се носи елегантно по дансинга, придържайки нежно Лили, докато я завърта. Всеки път, когато застава с лице към мен, виждам очите й, които ме търсят; тя знае приблизително къде смятам да бъда.

По-възрастните двойки една по една се присъединяват към Джордан и Лили. Странен хлад изпълва въздуха и като че насища момента с енергия. Стоя в сянката и наблюдавам. Страните ми са мокри, ала не забелязвам сълзи да се стичат от очите ми. Като омагьосана съм от собствената си увереност, че тази нощ целият свят би трябвало да спре, за да се възхити на Лили и да я свърже с Джордан.

Докато наблюдавам как най-добрите ми приятели се движат плавно на дансинга, нещо в мен прещраква. Едната половина от мен остава скрита в сенките, а другата — полита към танцуващите и обгръща подобно на дух Лили и Джордан. Като че доброволно и завинаги се отказвам от собственото си Аз. Усещам съдбовността на момента. Имам дори съзнанието, че след време, като вече зряла жена, ще съжалявам за това. Сега обаче нищо не ме интересува, опиянена съм от собственото си безразличие към последствията.

— Боя се, че не можете да останете тук, госпожице — чувам зад гърба си нечий глас.

Обръщам се и виждам пред себе си мъж, в чието лице познавам един от старите прислужници на майката на Джордан. Облечен е в непозната за мен ливрея, и без да зная как, разбирам, че ролята му е да бъде нещо като охрана на тържеството.

— Моля да ме извините, просто исках да погледам Лили и Джордан.

Прислужникът се взира в мен над живия плет.

— Не ви познах в тъмното, госпожице Кейт. Защо не сте вътре на бала?

Казва се Станфорд и е работил в имението още по времето на господин Брейди. Изключително почтителен и вдъхващ уважение човек. След като почти цялата прислуга била освободена, той останал като представител на „старата гвардия“. Винаги се държи с подчертано уважение. Изключително предан е на Елизабет.

Замислям се за момент. Не ми се иска да му казвам истината, но пък и нямам никакво желание да бъда изхвърлена.

— Не сте ли поканена, госпожице? — продължава да пита той.

— Поканена съм — отвръщам. — Ала тази вечер не се чувствам много добре и предпочетох да си остана у дома.

— Хубаво, но не бива да стоите тук сама в тъмното. Може да изстинете.

Обръща се и поглежда към танцуващите.

— Хубава двойка са, нали госпожице? — отбелязва прислужникът.

— Да, така е — съгласявам се аз.

— Като създадени един за друг са.

Стъписвам се да чуя собствените си мисли, изречени от страничен наблюдател. Лили и Джордан изглеждат така добре един до друг, толкова си подхождат, нейната ярка жизненост чудесно допълва тъжния израз на неговите очи. В момента са еднакви на ръст и не знам как ми хрумва, че са като близнаци, ала близнаци в духовен план, не като брат и сестра. Сякаш не кръвна, а някаква по-различна връзка ги съединява в едно.

— И вие трябва да сте там, госпожице — обажда се Станфорд. — Ще сте толкова красива на дансинга с мастър Джордан.

Предпочитам да замълча. Нима мога да му обясня, че мястото ми е вън, в мрака, че само навън се чувствам истински развълнувана и осъществена, много повече, отколкото ако бях в залата? Иначе щеше да излезе, че се опитвам да завзема полагащото се на Лили място в светлината на прожекторите, нещо, което за мен би било равностойно на престъпление.

Очите на Станфорд обикалят лицата на гостите.

— Не е като едно време, госпожице — продължава мъжът. — Когато господин Брейди беше тук, баловете бяха съвсем различни.

Не отговарям. Оркестърът засвирва валс и Лили и Джордан се понасят в ритъма на танца. Струва ми се, че Лили се изчервява от нещо, което Джордан й казва.

— Да — въздъхва Станфорд. — Времената се менят. Както и всичко останало — той ме поглежда внимателно. — Скоро ние, по-възрастните, ще се оттеглим от света и вие, младите, ще се наложи да изграждате своя свят.

Виждам, че Станфорд е философски настроен, че се чувства потиснат. Не му обръщам много внимание. В този момент неясно съзнавам, че балът наистина не е онова грандиозно и великолепно събитие, каквото е било, когато господин Брейди е влагал дързостта и енергията си в организацията му, съзнавам, че някой ден нов свят ще замени отиващия си и че Лили и Джордан, които в момента се носят под звуците на нежната, изпълнена с копнеж музика, ще са хората, които ще го строят. Доверието ми в тях, и в самата мен чрез тях, е безгранично. Разбира се, магията на тази нощ е нещо много по-голямо от незначителния проблем като промяната на света.

— Може би сте прави — отвръщам аз, обръщайки се към Станфорд. Но той вече е изчезнал. Вероятно се е изморил да чака моя отговор. Не зная колко време съм прекарала така, потънала в мислите си.

Радвам се, че отново съм сама. Мога да се отдам на воля на своето съзерцание на Джордан и Лили. То е от нещата, които не ми е приятно да споделям с други. Принадлежи единствено на мен.

 

 

Късно същата вечер се срещаме на игрището за голф, заемащо огромно пространство от поне неколкостотин акра около просторната къща. Теренът е обрасъл с трева, изравнените места между две дупки приличат на истински пасища, тревните площи са като малки блата сред избуялите наоколо дървета. Въпреки очевидното занемаряване, игрището още носи следите от работата на своя архитект — най-добрият в света на игрища за голф. Бащата на Джордан го наел, за да натрие носа на членовете на местния голф клуб, отказали да го приемат в средите си.

Много от дупките са разположени не само като спортно предизвикателство, но и така, че гледката от тях да бъде привлекателна — от няколко по-високи места се вижда океана, от други пък се разкрива красотата на дома с прелестното му готическо величие, привличащо вниманието най-вече призори или при залез-слънце.

В миналото игрището било поддържано в чудесна форма, готово за турнир. Описано е в почти всички престижни списания за голф, някои от световните величини в този спорт бяха играли тук като гости на Брейди. Често се цитираше изказването на самия Бен Хоган за тринадесетата дупка на игрището на Брейди, че това е най-доброто средно постижение, което имал при тази дупка.

В повечето време обаче Брейди играел сам. Ако не бил по работа вън от града, можел да бъде забелязан на игрището, облечен с панталоните си за голф и придружен от момчето, което носи стиковете му, изработени специално за него в Шотландия. Колкото и да молел Елизабет да играе с него, тя категорично му отказвала, под предлог, че не харесва играта. Той обаче предполагал, че не й е приятно да се излага на излишни коментари от съгражданите си.

Игрището за голф, както и грандиозните партита, които устройвал, били единственият начин Брейди да покаже презрението си към съседите. Държал на всяка цена да им покаже предимството на своя далеч по-вълнуващ и изпълнен с рискове живот пред тяхното затворено съществувание. Знаел, че всички говорят зад гърба му и държал завистта да е неразделна част от тяхното неодобрение.

След изчезването на Брейди упадъкът на Брукфийлд като че започна с игрището — скъпоценната собственост на Брейди. Елизабет уволни косачите и всички, които се занимаваха с поддържането. Флагчетата се превърнаха в дрипи, нямаше кой да почиства дупките и не след дълго събралата се вътре вода заприлича на блато, в запълнените с пясък участъци се настаниха постоянни локви. Клоните на дъбовете и върбите, старателно подкастряни преди от работниците, за да създадат необходимото препятствие, сега бяха избуяли на воля и през есента листата им образуваха огромни купчини, които никой не се стараеше да почисти дори.

Обраслото игрище за голф бе ярък символ на занемареността и падението на мечтите на Брейди. Именно тук сред треволяците и буренясалите площадки, между забравените от всички стартови места нашето трио прекарваше най-прекрасните часове на своето детство.

По цели следобеди обикаляхме пътеките и терените. И до днес помня как пролетно време росата по тревата мокреше краката ни, докато газехме между израснали хвощове и нарциси, през лятото слънцето напълно прегаряше изоставената трева; есен падащите листа превръщаха мястото в истински пир на цветове, от все още топлите лъчи на слънцето лицата ни пламваха.

Прочутата тринадесета дупка, описана с такова възхищение в спомените на Бен Хоган, си имаше име, както всички останали дупки, съгласно британската традиция. Наричаше се „Плодоносния полумесец“. Този прякор бе свързан не само с параболата, под която играчът трябваше да удари топката, и то на сляпо, за да прехвърли група високи борове, но и с факта, че от площадката за тази дупка по няколко дни всеки месец можеше да се види как изгрява новата луна над океана. Гледката бе изключителна и вълнуваща и ставаше направо драматична, когато слънцето слезеше съвсем ниско до хоризонта. В такъв момент никога не можеше да се определи какво е разстоянието до океана. Зависеше от светлината, от количеството облаци, от цвета на водата, дори от собственото ти настроение. Понякога човек имаше чувството, че брегът е в съседната област, а в друг случай, че водата едва ли не мие пръстите на краката ти.

На игрището човек губеше представа за разстоянията, а времето се превръщаше в загадка. Ако се вгледаш в готическото великолепие на дома, двадесети век напълно изчезва. Имаш усещането, че си потънал в митичното минало, издигнало около теб стена, предпазваща те от всички рискове, които бъдещето може да ти донесе.

Склонът от това място надолу е стръмен и през зимата го използвахме за спускане с шейни. В топло време тук правехме пикници и играехме на криеница сред избуялите дървета.

Обичах да стоя сред гъстата трева с Лили и Джордан и да чувствам как нещо от досегашното ми Аз, посещавало това място, наднича измежду листата, а онова ми Аз, което ме очаква и още не познавам, ми нашепва тайни за бъдещето ми на не съвсем разбираем език.

Не съм сигурна дали Лили и Джордан споделяха моите усещания, ала зная, че дойдехме ли тук, неизменно ни налягаше едно особено елегично настроение. В продължение на цяла една години идвахме тук почти всеки ден. После започнахме да го пазим само за специални случаи. Играехме любимите си игри някъде другаде, но във ветровит следобед или в летен ден, когато небето слезеше ниско надолу и завалеше онзи топъл дъжд, създаващ онова особено настроение, винаги се отправяхме към „Плодоносния полумесец“.

Ето защо съвсем естествено бе днес, в навечерието на заминаването на Джордан, да решим да дойдем тук.

Чакам в тъмнината на нощта, докато забелязвам двете осветени фигури да напускат къщата и да идват насам; луната огрява усмихнатите им лица.

— О, Кейт! — Лили ме прегръща възторжено. — Толкова беше хубаво! Видя ли всичко?

Джордан също ме прегръща. После взима дланите ми между своите и леко се отдалечава, за да вижда лицето ми.

— Трябваше и ти да си там — казва той.

— Не, не исках. Там, където бях, ми харесваше повече.

Джордан ме държи малко по-дълго от обикновено. Очевидно е объркан от моето предпочитание да бъда сама. Сетне, тласнат от някакъв импулс, ме привлича по-близо до себе си и започва да танцува с мен. Лили тананика за акомпанимент, докато той ме върти сред високата трева. Долавям дъха на младото му тяло и неясно защо сълзите, които до този момент бях сдържала, рукнаха изведнъж. Бях безсилна да ги спра.

— Какво става? — пита ме Джордан, без да ме изпуска от ръцете си.

— Нищо. Просто си толкова хубав, а Лили — така красива. Всичко е направо съвършено. Точно както се надявахме да бъде.

— А ти? — поглежда ме той въпросително.

Предпочитам да замълча. Танцуваме, докато капвам от умора, след което се разхождаме из игрището, стигаме до брега на океана. Джордан и Лили са все още с официалните си одежди и като истински важни актьори от театрална постановка няма да ги свалят до сутринта.

— Как ми се иска тази нощ да трае вечно — въздъхва Лили.

Оставаме заедно до зори, обсъждаме празненството, бъбрим за гостите, за плановете на Джордан за Гротън, за нашите намерения с Лили за следващата година. Държим ръцете си. От време на време виждам сълзи в очите на приятелите си или пред моите очи гледката заиграва, на пръв поглед без причина. Когато на изток небето започва да посивява — сигурен знак, че всеки миг слънцето ще изгрее, изпитваме странното напрежение на последните мигове заедно.

Лили неочаквано се настанява пред нас.

— Имам едно предложение — казва тя. — Да се срещнем тук, на това място, след години.

Изморени, но заинтригувани, двамата с Джордан вдигаме очи.

— Съгласна съм — обаждам се аз. — Не бива да се разделяме, само защото се налага да пораснем.

Скръстила крака под себе си, така че роклята покрива и коленете й, Лили прилича на ефирно розово цвете, огряно от лунната светлина. Обляга се назад и тънките й ръце ми се струват особено деликатни и изящни. Джордан я наблюдава.

— След колко години да бъде това? — пита той.

— След десет — предлагам аз.

— Не — възразява Лили. — Не е достатъчно. След десет години ще сме само по на двадесет и три.

— Тогава след двадесет.

— И дума да не става! — възразява Джордан. — Ще бъдем на тридесет и три.

— Нямам никакво желание да ставам на тридесет и три! — провиква се Лили.

Без да знам защо, ме напушва смях. Лили е толкова категорична, че наистина изглежда така, сякаш е готова на всичко, само и само да се измъкне от тази възраст.

Джордан я наблюдава с нямо възхищение, от което разбирам, че и в неговата глава се върти същото.

— Значи след петнадесет.

Вече не помня кой предложи този срок, ала и тримата го приехме като даденост.

— Ще бъдем на по двадесет и осем — отбелязва Лили. — Чудесна възраст.

— Достатъчно големи, за да знаем какво правим — уточнявам аз.

— Достатъчно големи, за да ни вземат на сериозно — казва Лили.

— И достатъчно възрастни, за да помним — допълва Джордан.

— Какво искаш да кажеш? — питам го аз.

— И аз не знам точно. Просто си мисля, че човек трябва да е живял достатъчно, за да умее да си спомня важни неща. Не искам да си спомням тази вечер следващата седмица или следващата година. След петнадесет години ще зная да я ценя по достойнство.

Лили го изгледа с очи, потъмнели от разбиране.

— Много си прав, Джордан — забелязва тя. — Твърде млади сме сега — сетне улавя дланта му.

Напълно съм съгласна с нейния подбор на думите. Обещанието, което си дадохме току-що, също като елегантната рокля на Лили и официалният костюм на Джордан, не бяха подходящи са възрастта ни. Дръзвахме да си дадем подобна клетва, защото бяхме уверени, че бъдещето бе в наши ръце. Взаимната обич ни правеше смели.

— Ами ако забравим? — питам аз.

— Няма да забравим — отвръща Джордан. — Поискаш ли нещо достатъчно силно, то непременно ще се сбъдне.

Той ме привлича към себе си и тримата се прегръщаме.

— След петнадесет години — повтаря Лили.

— Точно тук, на хълма.

Оглеждаме мястото, станало свидетел на най-прекрасните мигове от детството ни. Луната се спуска полека към хоризонта като предзнаменование за сключения договор.

— И тогава ще бъдем заедно завинаги — обаждам се аз. — Това ще е доказателството.

Пред очите ни морската вода започва полека-лека да променя цвета си. Само след миг небето изсветлява и денят настъпва. И тримата имаме чувството, че някаква магия се е развалила. Тръгваме към къщата, следвайки добре познатите пътеки, скрити под избуялите треволяци и бурени. Имам усещането, че наблюдавам отстрани нашата тройка как изчезва към бъдещето, оставайки вечно млада.

 

 

Тук спомените ми свършват. Не помня нито как сме се прибрали с Лили, нито колко сме спали или пък за какво сме си говорили. Не помня и дали ходихме да изпратим Джордан на гарата. Нищо не е останало в съзнанието ми.

Единственото, което се е запечатало в паметта ми е, че няколко дни след заминаването на Джордан, Елизабет Брейди се самоуби. В малка, отдалечена от централните стаи баня, в отдавна необитавано крило на къщата, тя бе срязала вените си и бе стояла така в топлата вода, докато и последната искрица живот я напусне.

Предсмъртната й бележка бе адресирана до сина й. Никой не разбра какво бе написала в нея.